Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава XXXI

Известно е, разбира се, че безотговорните приказки могат да струват живота на човек, но цялата сериозност на проблема не винаги се осъзнава.

Например в същия миг, когато Артър каза: „Струва ми се, че животът ми става ужасно труден“, в ненарушимата цялост на космическото време се появи една съвсем малка, сякаш от червейче изгризана дупчица, през която думите му отлетяха далеч-далеч назад във времето, прекосиха невероятно големи космически пространства и достигнаха до една далечна галактика, където странни войнствени същества се намираха на прага на страхотна междузвездна война.

Предводителите на враждуващите страни се срещаха за сетен път.

Над масата за преговори тегнеше ужасно мълчание, докато командирът на Вл’хургите, облечен с блестящи, украсени със скъпоценни камъни черни бойни шорти, се взираше от упор в предводителя на Г’гугвунтите, разположил се срещу него сред облак благоуханна зелена пара, и като разчиташе на милион искрометни страхотно въоръжени междузвездни разрушители, готови да нанесат съкрушителен електрически удар при първата му заповед, изчакваше тази гнусна твар да си вземе назад думите, казани по адрес на майка му.

Гадината се размърда сред сладникавите си жежки изпарения и точно в този миг над масата за преговори се разнесоха думите СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЖИВОТЪТ МИ СТАВА УЖАСНО ТРУДЕН.

За нещастие на езика на Вл’хургите това бе една от възможно най-страшните обиди и не оставаше нищо друго, освен да се започне грозна бран, продължила векове.

По-късно, разбира се, след като се бяха избивали взаимно в продължение на няколко хиляди години, когато Галактиката им бе почти опустошена, се оказа, че цялата работа е била плод на едно ужасно недоразумение, тогава двете враждуващи бойни армади уредиха малкото останали различия помежду си, за да се обединят и предприемат съвместно нападение над нашата собствена Галактика, с положителност идентифицирана като източника на обидната забележка.

Още хиляди години мощните кораби се носеха през безбрежната космическа пустош на Вселената и най-сетне се спуснаха с вой над първата изпречила се на пътя им планета — по някаква случайност това бе Земята, където поради злощастна грешка при определяне на мащаба, цялата им бойна армада бе погълната, случайно от едно малко кученце.

Онези, които се занимават с проблемите на сложните причинноследствени отношения в историята на Вселената, твърдят, че подобни неща се случват постоянно и че сме безсилни да ги предотвратяваме.

— Се ла ви — казват те.

След кратко пътуване с въздухолета Артър и възрастният магратеанец се озоваха пред една врата. Слязоха от машината и влязоха през вратата в една чакалня, пълна с маси със стъклени плотове и плексигласови награди. Почти веднага на вратата в другия край на стаята присветна лампичка, те прекрачиха през прага.

— Артър! Ти си жив! — извика някой.

— Тъй ли? — каза Артър, доста изненадано. — Е, хубаво.

Осветлението беше доста приглушено и едва след няколко секунди успя да различи Форд, Трилиън и Зейфод, които седяха около голяма кръгла маса, отрупана с екзотични ястия, странни на вид бонбони и фантастични плодове. И тримата се тъпчеха тъй, че ушите им пращяха.

— Какво стана с вас? — попита ги Артър.

— Ами — каза Зейфод, докато се бореше с един кокал от печено месо — нашите домакини първо ни пуснаха газ, след това се опитаха да ни побъркат, общо взето, доста странно ни посрещнаха, а сега, изглежда за компенсация, са решили добре да ни нахранят. Дръж — каза той, като му подхвърли парче смърдящо месо от една чиния, — хапни си котлет от вегански носорог. Адски вкусен, ако случайно си падаш по подобни неща.

— Домакини ли? — учуди се Артър. — Какви домакини? Не виждам никакви… Едно тънко гласче се обади:

— Заповядай на обяд, човече от Земята.

Артър се огледа и изведнъж изквича.

— Уъъх! — каза той. — На масата има мишки!

Настъпи неловко мълчание и всички погледи се приковаха върху Артър.

Ала той бе вперил поглед към двете бели мишки, разположили се в нещо като чаши за уиски върху масата. След като усети, че е настанало мълчание, извърна се и изгледа всеки един поотделно.

— О! — каза той и изведнъж всичко му стана ясно. — Извинете, не бях съвсем готов да …

— Позволи ми да те представя — каза Трилиън. — Артър, това е мишката Бенджи.

— Здравей! — каза една от мишките.

Мустачките й навярно докоснаха някакъв чувствителен на допир бутон от вътрешната страна на онова нещо, което приличаше на чаша за уиски, защото то се придвижи леко към него.

— А това е мишката Франки.

Другата мишка каза:

— Приятно ми е — и извърши същото движение.

Артър ококори очи.

— Но това не са ли …

— Да — каза Трилиън, — това са мишките, които донесох със себе си от Земята.

Тя го гледаше право в очите и на Артър му се стори, че забелязва едва доловим жест на примирение.

— Би ли ми подал, ако обичаш, чинията с кълцано арктуранско мегамагарешко? — помоли тя.

Слартибартфаст се прокашля учтиво.

— Ъъъ, извинете — каза той.

— Да, благодарим ви, Слартибартфаст — каза мишката Бенджи язвително, — можете да си ходите.

— Какво? О… ъъъ, ами, много добре — каза старецът малко озадачено. — Да отида тогава да си поработя върху моите фиорди.

— О, всъщност това няма да е необходимо — каза мишката Франки. — По всяка вероятност сега не ще имаме вече нужда от новата Земя.

— Какво? — извика Слартибартфаст ужасен. — Това не може да бъде. Тъкмо съм нагласил хиляда глетчера, готови всеки миг да се плъзнат надолу по Африка!

— Е, ако искаш, можеш няколко дни да покараш ски, преди да ги демонтираш — подхвърли му Франки язвително.

— Да покарам ски ли?! — извика старецът. — Тези глетчери са истинско произведение на изкуството. Изящно изваяни контури, високи ледени върхове, дълбоки величествени клисури! Грехота е да се кара ски по такова произведение на изкуството.

— Благодарим ви, Слартибартфаст — каза Бенджи твърдо, — това е всичко.

— Слушам, сър — каза старецът студено, — много съм ви благодарен. Е, землянино, довиждане — каза той на Артър, — надявам се да свикнеш с новия си начин на живот.

И като кимна бегло към останалата част на компанията, се обърна и с тъжна стъпка напусна стаята.

Артър продължи да гледа след него, без да знае какво да каже.

— А сега — рече мишката Бенджи — за нашето дело!

Форд и Зейфод чукнаха чаши.

— За делото! — казаха те.

— Казахте ли нещо? — попита Бенджи.

Форд се огледа.

— Извинете, помислих, че вдигате наздравица — каза той.

Двете мишки заприпкаха насам-натам в стъклените си превозни средства и когато най-сетне се успокоиха, Бенджи излезе напред и се обърна към Артър.

— А сега, земно създание — рече му той, — положението на нещата е следното: както вече знаете, ние, кажи-речи, управляваме вашата планета през последните десет милиона години, за да открием решението на тоя дяволски проблем, наречен Вечния въпрос.

— Защо? — каза Артър рязко.

— Не, и ние се сетихме за това — прекъсна го Франки, — но никак не приляга на отговора. ЗАЩО? — ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ… нали виждате, не става.

— Не ме разбрахте — каза Артър. — Интересувах се, защо го правите?

— А, това ли? — каза Франки. — Ами ако трябва да бъда съвършено откровен, към края го правехме просто по навик. И в това се състои цялата работа, тази история тъй ни е дошла до гуша, че само при мисълта, че заради онези тъпи вогони трябва да започнем всичко отначало, ми идва да крещя и скърцам със зъби. Нали разбираш какво искам да кажа. И добре че по някаква щастлива случайност Бенджи и аз приключихме работата си и напуснахме планетата малко по-рано, за да отидем на кратка почивка, и по този начин успяхме да се доберем до Магратеа, за което сме много задължени на вашите приятели.

— Магратеа е вратата, през която минаваме в нашето собствено измерение — поясни Бенджи.

— Междувременно — продължи колегата му мишок — ни направиха изключително съблазнително предложение за участие в 5-измерното шоу „Разговор около кръглата маса“ и за цикъл лекции в района на нашето собствено измерение и почти сме решили да го приемем.

— Аз бих приел. А ти, Форд? — каза Зейфод насърчаващо.

— О, да — каза Форд. — Изобщо няма да се замисля.

Артър ги изгледа, като се чудеше накъде бият.

— Но все пак трябва да имаме някакъв резултат — каза Франки. — Искам да кажа, че имаме нужда да знаем Вечния въпрос под една или друга форма.

Зейфод се наведе към Артър.

— Разбираш ли — каза той, — ако просто си седят там в студиото със самодоволен вид и просто ей тъй споменат, че знаят Отговора на Живота, Вселената и Всичко останало, а после си признаят, че всъщност той е ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ, шоуто ще се окаже твърде кратко. Нали разбираш, няма да има други предавания.

— И ще ни е нужен въпрос, който да звучи добре — каза Бенджи.

— Да ЗВУЧИ добре? — възкликна Артър. — Вечен въпрос, който да ЗВУЧИ добре? И това го казват две мишки?

Мишките настръхнаха.

— Вижте какво, нямам нищо против идеализма, нямам нищо против достойнствата на чистата наука, нямам нищо против търсенето на истината във всичките й форми, но се страхувам, че рано или късно идва един момент, когато започваш да подозираш, че ако съществува една неоспорима истина, то тя се състои в това, че цялата многоизмерна безкрайност на Вселената най-вероятно се управлява от шайка безумци, и ако човек трябва да избира дали да прекара още десет милиона години, за да открие тъкмо това или просто да грабне парите и да изчезне, то аз самият бих предпочел второто — каза Франки.

— Но … — започна Артър отчаяно.

— Хей, няма ли най-сетне да разбереш това, землянино — прекъсна го Зейфод. — Ти представляваш единствената оцеляла съставка от онзи компютър и си бил там до последния момент, преди планетата да бъде разрушена. Нали така?

— Ъъъ …

— И твоят мозък беше органична част от предпоследната конфигурация на компютърната програма — обясни Форд, доста ясно според него.

— Сега разбираш ли? — попита Зейфод.

— Ами — каза Артър колебливо.

Нямаше чувството, че някога е бил органична част от каквото и да е, и винаги бе считал, че точно това е един от неговите проблеми.

— С други думи — каза Бенджи, насочвайки странното си малко превозно средство право към Артър, — има голяма вероятност структурата на въпроса да е закодирана в структурата на твоя мозък. Затова искаме да го купим.

— Какво, въпроса ли? — попита Артър.

— Да — отговориха Форд и Трилиън.

— Ще спечелиш много пари — допълни Зейфод.

— Не, не — каза Франки, — мозъка искаме да купим.

— Какво!

— Добре де, какво път толкова? — попита Бенджи.

— Доколкото си спомням, казахте, че бихте могли по електронен път просто да го разчетете — възмути се Форд.

— О, разбира се — каза Франки, — но първо трябва да го извадим. Трябва да го подготвим.

— Да го обработим — допълни Бенджи.

— Да го разрежем на парченца.

— Мерси, няма нужда — извика Артър, като бутна стола си назад и се отдалечи ужасен от масата.

— Винаги можем да го заменим с друг — мъдро каза Бенджи, — ако смятате, че е нужно.

— Да, с електронен мозък — каза Франки. — Някой от по-простите ще свърши работа.

— Някой от по-простите ли! — изписка Артър.

— Точно така — каза Зейфод и изведнъж се ухили злобно, — лесно можеш да го програмираш да казва: КАКВО? и НЕ РАЗБИРАМ и КЪДЕ Е ЧАЯТ? Никой няма да открие разликата.

— Какво? — извика Артър и още повече се отдалечи.

— Видя ли? — каза Зейфод и изквича от болка, защото точно в този момент Трилиън нещо му направи.

— Аз ще открия разликата — каза Артър.

— Не, няма — каза мишката Франки, — ще бъдеш програмиран да не я откриеш.

Форд се отправи към вратата.

— Вижте, приятелчета, много съжалявам — каза той, — но сделката няма да стане.

— А аз пък мисля, че сделката трябва да стане — казаха мишките в хор.

И в миг всичкото обаяние изчезна от тънките им писукащи гласчета. С едва доловимо бръмчене двете им стъклени превозни средства се издигнаха над масата и се насочиха по въздуха към Артър, който продължи, препъвайки се, да отстъпва назад към най-отдалечения ъгъл, напълно неспособен да се съвземе или измисли нещо.

Трилиън го сграбчи отчаяно за ръката и се опита да го завлече към вратата, която Форд и Зейфод се мъчеха да отворят, но Артър беше отпуснат и тежък — изглеждаше хипнотизиран от летящите във въздуха гризачи, които се носеха към него.

Тя му изкрещя нещо, но той продължаваше да стои със зяпнали уста.

След още едно дръпване Форд и Зейфод най-сетне успяха да отворят вратата. От другата й страна ги очакваше малка група отвратителни на вид мъже, които не можеха да бъдат нищо друго освен биячите на Магратеа. И не само че те самите бяха отвратителни, но и медицинската апаратура, която носеха със себе си, съвсем не бе красива. Нахвърлиха се върху тях.

И така, след миг черепът на Артър щеше да бъде отворен. Трилиън бе неспособна да му помогне, а Форд и Зейфод бяха нападнати от неколцина главорези, доста по-тежки и по-добре въоръжени от тях.

И все пак трябва да се бяха родили под изключително щастлива звезда, защото точно в този момент всички сирени на планетата нададоха оглушителен вой.