Пътеводител на галактическия стопаджия

Глава IV

Далеч оттук, на срещуположния спирален клон на Галактиката, на петстотин хиляди светлинни години от звездата Хелиос, Зейфод Бийблброкс, президент на имперското галактическо правителство, се носеше с бясна скорост през моретата на Дамогран и бързоходната му лодка с йонен двигател примигваше и проблясваше под слънцето на Дамогран.

Дамогран горещият, Дамогран далечният, Дамогран, за когото почти никой нищо не е чувал. Дамогран, тайният дом на „Златно сърце“. Лодката продължаваше да се носи с бясна скорост по водата. Щеше да мине доста време, докато пристигне там, закъдето беше поела, защото Дамогран е една доста неудобно скроена планета. Състои се единствено от най-различни по големина пустинни острови, разделени от много красиви, но досадно обширни океани. Лодката продължаваше да се носи напред. Поради тази си топографска особеност Дамогран открай време е била необитаема планета. И тъкмо по тази причина Имперското галактическо правителство избра Дамогран за проекта „Златно сърце“ — защото бе толкова безлюден, а проектът „Златно сърце“ бе толкова секретен.

Лодката летеше и подскачаше по водите на морето, което се простираше между главните острови на единствения достатъчно голям архипелаг на планетата. Зейфод Бийблброкс бе потеглил от миниатюрния космодрум на Великденски остров (съвпадението на имената е съвсем случайно — на галактоезик „великден“ означава „малък, плосък и светлокафяв“) и пътуваше към острова на „Златно сърце“, който — също по някакво случайно съвпадение на имената — се наричаше Франция.

Едно от страничните явления, наблюдавани при разработването на проекта „Златно сърце“, бе и появата на редица нищо незначещи, съвсем случайни съвпадения.

Но съвсем не бе случайно съвпадение това, че днешният ден, денят, който бе сублимен за проекта, денят на официалното откриване, денят, в който „Златно сърце“ най-сетне щеше да бъде представен на смаяната Галактика, бе също така и велик, сублимен ден за Зейфод Бийблброкс. Заради този именно ден навремето той взе решение да се кандидатира за президент — решение, предизвикало изумление и разтърсило като мощна взривна вълна цялата Галактическа империя. Зейфод Бийблброкс? ПРЕЗИДЕНТ? ОНЗИ ли Зейфод Бийблброкс? Президент? На ГАЛАКТИКАТА? Мнозина бяха счели това за последното доказателство, че цялото знайно мироздание се бе побъркало окончателно.

Зейфод се ухили и подкара лодката още по-бързо.

Зейфод Бийблброкс — авантюристът, бившето хипи, любителят на удоволствия (мошеникът? — напълно възможно), вманиаченият самохвалко, неспособният да установи нормален човешки контакт, за когото се говореше, че съвсем е мръднал.

Президент?

Никой не се бе побъркал, поне не в този смисъл.

Само шестима души в цялата Галактика разбираха принципа, върху който се основава управлението на Галактиката, и те знаеха, че щом Зейфод Бийблброкс вече е обявил намерението си да постави кандидатурата си за президент, въпросът може да се счита почти предрешен: той бе замесен от идеалното тесто4 за президент.

Това, което изобщо не можеха да разберат, бе защо Зейфод го прави.

Лодката направи остър завой, като запрати разбесняла се водна стена към слънцето.

Ето че настъпи този ден; настъпи денят, когато щяха да разберат какво крои Зейфод. Заради този именно ден Зейфод Бийблброкс стана президент. Освен това днес бе неговият двестагодишен рожден ден, но това бе просто още едно нищо незначещо случайно съвпадение.

И докато лодката подскачаше по моретата на Дамогран, той се усмихна нежно на себе си при мисълта, че го очаква един толкова прекрасен и вълнуващ ден. Отпусна се назад и обгърна с две ръце облегалката на креслото. Продължи да управлява с допълнителната си ръка, която неотдавна бе пожелал да му поставят малко под дясната с цел да ски-буксира по-добре.

— Хей — изгугука той на себе си, — ама ти наистина си бил ербап момче.

Нервите му обаче „свиреха“ по-пискливо и от пищялка.

Остров Франция е дълъг около двадесет мили, пет мили широк в средата, песъчлив и с формата на полумесец. Всъщност той не беше остров в истинския смисъл на думата, а представляваше огромен открит залив, образуван от двете дъги на полумесеца. Това впечатление се подсилваше и от факта, че вътрешната дъга се състоеше почти изцяло от високи стръмни скали. От върха на скалите в продължение на пет мили земята постепенно се спускаше надолу към отсрещния бряг.

На върха на скалите бяха застанали отговорните за посрещането официални лица.

Повечето от тях бяха инженери и учени, участвали в построяването на „Златно сърце“. Почти всички бяха хуманоиди, но тук-таме се срещаха и атоминери-влечугоиди, двама-трима зелени, подобни на силфи максимегалатици, един-двама октоподовидни физуктуралисти и един хулуву (хулуву се нарича една свръхинтелигентна отсянка на синия цвят). Всички с изключение на хулуву сияеха в многоцветните си церемониални лабораторни облекла; специално за посрещането хулуву временно бе насочено чрез рефракция към една свободно висяща призма.

Всички присъстващи бяха обзети от изключително силно вълнение и възбуда. Съвместно и с общи усилия те вече бяха достигнали и дори минали отвъд най-далечните предели на физичните закони, бяха прекроили основната тъкан на материята, бяха насилвали, усуквали и дори престъпвали законите на вероятността и невероятността и въпреки всичко много се вълнуваха при мисълта, че ще посрещнат един човек с оранжев шарф около врата. (По традиция президентът на Галактиката носи оранжев шарф.) Дори може би нямаше да им направи кой знае какво впечатление, ако научеха с каква точно власт разполага президентът на Галактиката — никаква. Само шестима души в Галактиката знаеха, че служебните задължения на президента изискват от него не да упражнява власт, а да отвлича вниманието от нея.

Зейфод Бийблброкс изумително добре се справяше със служебните си задължения.

Тълпата, заслепена от слънцето и от превъзходния мореплавател, ахна от удивление, когато бързоходната лодка на президента префуча покрай носа и навлезе в залива. Тя искреше и проблясваше, докато се плъзгаше по водата, правейки широки плавни виражи.

В действителност изобщо не бе необходимо да се докосва до водата, защото бе стъпила върху мъглообразна възглавница от йонизирани атоми — но просто заради ефекта й бяха монтирани тънки метални криле, които можеха да се спускат във водата. Те отцепваха горния слой на водата и я запращаха със свистене във въздуха, като изравяха дълбоки бразди в морето, което бясно се разлюляваше и разпенено се свличаше зад лодката, носеща се през залива.

Зейфод страшно обичаше ефектите и нищо друго не му се удаваше така добре.

Изви рязко волана, лодката описа полукръг, плъзна се в подножието на скалата, сниши се и кацна леко върху полюшващите се вълни.

След секунда Зейфод изтича на палубата, махна с ръка и се усмихна на повече от три милиарда души. Наистина, трите милиарда души не бяха там, но можеха да наблюдават всеки негов жест през очите на една малка камера-робот с триизмерно изображение, която се рееше угоднически във въздуха близо до него. Шутовските номера на президента винаги са изглеждали подозрително добре в три измерения: те и затова бяха създадени.

Отново се усмихна. Три милиарда и шестима души все още не знаеха, че днес щеше да им погоди номер, който да надмине и най-смелите им очаквания.

Камерата-робот се приближи, за да покаже в едър план по-популярната от двете му глави и той отново махна с ръка. Външният му вид беше почти хуманоиден, ако изключим допълнителната глава и третата ръка. Светлата му рошава коса стърчеше във всички посоки, сините му очи просветваха неизвестно защо, а двете му лица, както почти винаги, бяха небръснати.

Като се люлееше, подскачаше и блестеше под ослепителното слънце, до лодката доплава един прозрачен глобус, висок двадесет фута. Вътре в него висеше широка кушетка с формата на полукръг, тапицирана с прекрасна червена кожа. Колкото по-силно се люлееше глобусът, толкова по-устойчива ставаше кушетката, непоклатима като тапицирана скала. И това, както всичко останало, се правеше заради ефекта.

Зейфод прекрачи през стената на глобуса и се отпусна върху кушетката. Разпери двете си ръце встрани по облегалката, а с третата си ръка изтупа няколко прашинки от коляното си. Главите му се заоглеждаха, усмихвайки се; после вдигна краката си горе. Всеки момент, помисли си той, мога да изкрещя.

Под кълбото водата завря, закипя и изригна. Кълбото се заиздига във въздуха, подскачайки и люлеейки се върху водния стълб. Изкачваше се все по-високо и по-високо, като обливаше скалата със снопове светлина. Все повече се извисяваше върху мощната струя, а водата падаше долу и плисваше в морето на стотици футове под него.

Зейфод се усмихна, като си представи как изглежда.

Ужасно смешно като начин за придвижване, но затова пък ужасно красиво.

На върха на скалата кълбото се поколеба за миг, тупна меко върху една оградена рампа, търкулна се по нея надолу към малка вдлъбната площадка, описа кръг, после втори и спря.

Посрещнат от бурни овации, Зейфод Бийблброкс излезе от сферата и оранжевият му шарф грейна в светлика.

Президентът на Галактиката бе пристигнал.

Изчака аплодисментите да стихнат и едва тогава вдигна ръка за поздрав.

— Привет! — каза той.

Един правителствен паяк се промъкна крадешком до него и се опита да тикне в ръцете му копие от предварително подготвената му реч. От трета до седма страница на оригинала в момента се носеха плавно, съвсем подгизнали, по повърхността на морето на Дамогран, на около пет мили извън залива. Първа и втора страница бяха спасени от един дамогрански орел с перната качулка и вече бяха вложени в градежа на необикновеното принципно ново гнездо, което орелът бе изобретил. За основен строителен материал му служеше папиемаше и на практика беше невъзможно новоизлюпеното малко орле да излезе от него. Дамогранският качулат орел бе чувал за теорията за съхраняване на видовете, но подобни глупости изобщо не го вълнуваха.

Зейфод Бийблброкс нямаше да има нужда от предварително съставената си реч и затова внимателно отклони екземпляра, предложен му от паяка.

— Привет! — повтори той.

Всички го гледаха с грейнали лица или по-точно почти всички. Откри Трилиън сред тълпата. Трилиън бе момичето, с което се бе запознал неотдавна по време на посещението си на една планета — ей тъй, просто за развлечение, инкогнито. Тя бе стройна, мургавичка, хуманоидна, с дълга, падаща на вълни черна коса, пълни устни, с чудно малко чипо носле и смешно кафяви очи. С червената си кърпа за глава, вързана по онзи характерен начин, и дългата си, диплеща се копринена кафява рокля приличаше малко на арабка. Разбира се, никой от присъствуващите дори не бе чувал за арабите — съвсем наскоро арабите бяха престанали да съществуват, но и когато съществуваха, се намираха на петстотин хиляди светлинни години от Дамогран. Трилиън не беше някаква важна особа — поне така твърдеше Зейфод. Тя просто го придружаваше почти навсякъде и му казваше какво мисли за него.

— Привет, скъпа! — каза й той.

Тя му се усмихна бегло със стиснати устни и извърна поглед. След това отново го погледна и се усмихна по-сърдечно, но той вече гледаше в друга посока.

— Привет! — каза той към малката групичка представители на печата, които стояха наблизо и го чакаха да престане най-сетне да казва „привет“ и да подхване речта си. Той им се ухили, и то най-вече защото знаеше, че след няколко минути ще им сервира нещо, което ще им вземе акъла. Следващите му думи обаче не представляваха интерес за тях.

Един от организаторите на посрещането с раздразнение реши, че очевидно президентът не възнамерява да прочете прелестната реч, написана специално за случая, и натисна копчето на намиращото се в джоба му устройство за дистанционно управление. В далечината пред тях един огромен купол, белеещ се на фона на небето, се разцепи по средата, раздели се на две и бавно се спусна долу на земята. Всички ахнаха от възхита, въпреки че прекрасно знаеха какъв ще бъде ефектът, тъй като самите те го бяха построили с тази цел.

Под него се откри тялото на огромен звездолет, дълъг сто и петдесет метра, с форма на идеално изваян шпайк, снежнобял и изумително красив. В самото му сърце, скрита от погледа, се намираше малка златна кутийка, която съдържаше най-фантастичното устройство, сътворено някога от човека, устройство, което правеше този звездолет уникален в историята на Галактиката и което бе дало името на кораба — Златно сърце.

— Ауу! — каза Зейфод Бийблброкс по посока на Златно сърце: друго не можа да измисли. Повтори го, защото знаеше, че това ще подразни журналистите.

— Ауу!

Всички до един извърнаха поглед обратно към него и го загледаха очаквателно. Той смигна на Трилиън, която повдигна вежди и го зяпна с широко отворени очи. Тя знаеше какво се кани да каже и си помисли, че е страшен фукльо.

— Този звездолет е направо изумителен — каза той. — Наистина, направо е изумителен. И е толкова изумително изумителен, че ми се ще да го открадна.

Получи се една от онези прекрасни шеги на президента, съвсем в негов стил. Множеството одобрително се засмя, репортерите доволно зачукаха по копчетата на своите Суб-ета-весто-магици и президентът се подсмихна.

Както се подсмихваше, сърцето му неистово крещеше и пръстите му играеха по малката парализоматична бомба, която тихичко се спотайваше в джоба му.

Повече не можеше да издържи. Вдигна глава нагоре към небето, нададе див крясък в мажорни трели, хвърли бомбата на земята и се втурна напред през морето от внезапно застинали лъчезарни усмивки.