Пътят на дракона

Досън

Зимни дела.

Самите думи воняха на отчаяние. От най-дългата нощ до първото топене благородниците се затваряха в именията си или следваха Кралския лов. Събираха впечатления как растат синовете им, подновяваха близостта си със съпруги и любовници, ревизираха приходите от собствеността си. За хората от благородно потекло зимата беше свързана с домакинството. Колкото и да обичаше Камнипол, улиците му сега, брулени от студен вятър и затлачени от дим, срещаха Досън с професионални царедворци, търговци и други хора със съмнителен статут. Но каузата му беше справедлива, затова той понасяше стоически обидите към достойнството си.

А и не беше единственият потърпевш.

— Не разбирам защо толкова много мразиш Исандриан — каза Канл Даскелин, барон на Воденблат, протектор на Северпорт и специален пратеник на негово величество в Северобреж. — Той е твърде самодоволен и възхубав, вярно, но ако приемаш самодоволството и амбицията за грехове, значи няма да намериш и един добродетелен в двора.

Досън се отпусна на стола си. „Братството на Великата мечка“ изглеждаше пусто. Скамейките и възглавничките, тапицирани със сърма или кабралска дамаска, бяха празни. Черни железни жарници клечаха в стаи, изградени така, че да са прохладни в разгара на лятото. Слугинчетата, които обикновено се претрепваха да обслужат членовете на братството, сега висяха в кьошетата и край вратите и чакаха знак, че малцината посетители имат нужда от тях. През лятото в клуба често се събираха по стотина имперски мъже от най-благородно потекло — пиеха, пушеха и обсъждаха държавните дела в просторните удобни стаи. Сега, ако Досън неволно повишеше глас, стените връщаха ехото на собствените му думи.

— Проблемът не е в човека — каза той. — А във философията, която символизира. Маас и Клин не са по-добри от него, но каишките им ги държи Исандриан.

— Философските различия едва ли оправдават… Какво? Конспирация?

— Философията винаги преминава в действие. Исандриан, Маас и другите се заиграват с най-нисшите слоеве на населението, за да се сдобият с власт.

— За селския съвет ли говориш?

— И за това — каза Досън. — Но ако те са склонни да поведат тълпата, колко време ще мине, преди тълпата сама да си избере водач? Вече имаме ограничения върху робството, върху секс прислугата, върху ангарията. И всичко това се въведе в рамките на десетина-петнайсет години. И по настояване на хора като Исандриан, които ухажват работниците, търговците и курвите.

Канл Даскелин изсумтя. Бледата зимна светлина върху почти по лионийски тъмната му кожа скриваше изражението му като маска. Но поне не беше възразил директно. А и ако положението не го тревожеше, нямаше да дойде, когато Досън го покани на тази среща.

— Време е истинският дух на Антеа да върне нещата по местата им — каза Досън. — Исандриан и хрътките му си въобразяват, че те задават посоката на лова. Трябва да ги пречупим, но ако чакаме принц Астер да заживее под покрива на Исандриан…

Мълчанието довърши мисълта му по-красноречиво от всякакви думи. Даскелин се размърда на стола си и измърмори под нос нещо нецензурно.

— И си сигурен, че кралят смята да направи тази стъпка?

— Чух го от собствената му уста — каза Досън. — Симеон е добър човек и ще е и добър крал, ако може да разчита на нашата лоялност. Изчаква възможност да постави Исандриан на мястото му. И аз смятам да му предоставя въпросната възможност.

Тихи гласове долетяха от коридора и бързо заглъхнаха. Откъм улицата се чу тропот на конски копита. Канл извади от жакета си малка глинена лула и вдигна ръка. Слугинче доприпка със запалена свещ и веднага щом първият благоуханен дим се издигна във въздуха, се оттегли. Досън чакаше.

— Как? — попита Даскелин. В гласа му кънтеше решимостта на разпитвач. Досън се усмихна. Битката беше наполовина спечелена.

— Трябва да лишим Исандриан от силата му — каза той. — Да отзовем Алан Клин от Ванаи. Да скараме Исандриан със селяните. Да скършим кръга му.

— Тоест Маас и Клин.

— За начало. Но той има и други последователи. А и това няма да е достатъчно. Влиянието им идва от факта, че мъжете, които истински ценят благородната кръв, не са единни.

Даскелин дръпна силно от лулата; жарта в чашката просветля, после посивя отново.

— И това е твоята конспирация — каза той.

— Лоялността към краля не е конспирация — възрази Досън. — Отдавна трябваше да го направим. Но проспахме години и междувременно кучетата се вмъкнаха в къщата. Стига, Канл, много добре знаеш, че съм прав.

Даскелин почука по зъбите си с глинената дръжка на лулата. Очите му се присвиха.

— Казвай каквото имаш да казваш — подкани го Досън.

— Лоялността към крал Симеон е едно. Обвързването с дом Калиам е нещо друго. Аз съм… притеснен от промените, които предлагат Исандриан и неговата клика. Но да се замени един амбициозен човек с друг не е решение.

— Искаш да ти докажа, че не съм като Исандриан?

— Искам, да.

— Какво доказателство да ти дам?

— Ако ти помогна да отзовем Клин от Ванаи, това няма да ти донесе никакви дивиденти. Всички знаят, че синът ти е там под негово командване. И че не може да заеме мястото на Клин като протектор на Ванаи.

Досън примигна, отвори уста, после пак я затвори.

— Канл — започна той, но Даскелин отново присви очи. Досън си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Когато заговори, гласът му излезе по-твърд от планираното. — Кълна се пред Бог и пред трона на Антеа, че синът ми Джори Калиам няма да стане протектор на Ванаи след като Алан Клин бъде отзован. Нещо повече, кълна се, че никой от моето семейство не ще се възползва от Ванаи. Ти би ли се заклел в същото, приятелю?

— Кой, аз?

— Ти имаш братовчед там, нали? Едва ли би искал да оставиш впечатлението, че подкрепата ти за трона е продиктувана от егоистични подбуди?

Смехът на Даскелин бе дълбок и толкова топъл, че подплаши за миг мразовитите нокти на зимата.

— За бога, Калиам. Ще превърнеш всички ни в милозливи човеколюбци.

— Ще се закълнеш ли? — повтори Калиам. — Ще се присъединиш ли към хората, който са верни на крал Симеон и които поставят възстановяването на традицията над собствените си интереси?

— Верни слуги на трона — каза Даскелин и се усмихна.

— Да — кимна Досън. В неговия глас нямаше и следа от хумор. Той беше твърд като камък, намеренията му — изковани от стомана. — Верни слуги на трона.

Даскелин отрезвя.

— Ти май наистина говориш сериозно.

— Да, сериозно говоря — отсече Досън.

Тъмните очи се задържаха върху него сякаш в опит да провидят в душата му. А после, точно както при половин дузината мъже преди това — мъже, които Досън беше избрал, защото знаеше, че жадуват, както жадува самият той, — върху тъмното лице на Даскелин разцъфна гордост. Гордост, решителност и чувството, че си част от нещо по-велико и по-добро.

— Да — каза тихо той. — Ще се закълна.

Прорезът беше най-видимото разделение в града, но съвсем не беше единственото. И от двете страни на мостовете аристократичната прослойка се ширеше в именията и по площадите си, докато по-дребните хорица живееха натясно. Да живееш северно от Керкенезкия площад означаваше, че си от висшата прослойка. Ако конюшните ти са край южната порта, значи си от добро потекло, но семейството ти е обедняло. Градът беше сложно устроен, и то по начини, които само гражданите му разбираха в детайли. Улиците не бяха единствените измерения, които определяха класата. Най-бедните и най-отчаяните копаеха под земята, вдъхвайки нов живот на руините от предишни епохи, върху които беше построен Камнипол, живееха в мрак и невиждана бедност, но поне се спасяваха от зимните несгоди.

Сняг и лед маскираха в бяло тъмните павета. Каруците се движеха бавно, мулетата пристъпяха предпазливо. Конете също подбираха пътя си, от страх да не се хлъзнат, да не счупят крак и да не бъдат заклани още тук, на улицата. Зимата в Камнипол ти отнемаше дори дребното достойнство да се придвижваш из града с карета, ала след срещата си с Даскелин Досън беше толкова доволен от себе си, че дори това неудобство му се струваше без значение. Остави слугинчето да стегне връхното му палто с колана от тъмна кожа със сребърен филигран по ръбовете и кукички от кървав камък, сложи си широкополата шапка, която вървеше в комплект с колана, излезе на улицата и пое пешком към дома си и Клара.

Юношеските си години беше прекарал в Камнипол, денем се учеше на политика от баща си, нощем пиеше, пееше и гуляеше с другите момчета от високопоставени семейства. Дори сега, десетилетия по-късно, покритата с мръсен сняг каменна настилка носеше спомени. Ето я тясната уличка, в която Елиайзер Брейниако беше тичал гол, след като загуби бас с Досън вечерта, когато и двамата станаха на четиринайсет. Ето го и широкия завой към улиците, където живееха всички тимзини и ясуру в града — квартала на буболечките и грошарите. Мина под Морадовата арка, където последният драконов император, напълно обезумял, беше погинал в ноктите на своя брат по люпило. Арката от драконов нефрит се издигаше висока почти колкото Кралски шпил, толкова тънка, фина и полупрозрачна, че беше чудо как вятърът още не я е съборил. Подмина Църквата на Сориал с почернялата от сажди южна фасада. После и бардака, където баща му го беше завел на десетия му рожден ден и беше платил за първата му нощ с жена.

Затлаченото с бели облаци небе огряваше доброжелателно града и прогонваше сенките. Сладкар буташе количката си на връщане от пазарния площад. Щайга с бадеми падна от количката и някакви малчугани изникнаха сякаш от земята и напълниха шепите си с ядки, преди сладкарят да ги е разгонил. Застанеше ли на западната стена, можеше да обходи с поглед великите антийски равнини като бог, който гледа света отвисоко. Вятърът препускаше по улиците, хапеше страните и устните му. Камнипол беше съвършеният град. Всичко значимо, всичко велико се беше случило тук — от падението на драконите и въздигането на Белия пророк до робските бунтове, които бяха изстреляли дом Антеа към върховете и бяха поставили началото на първокръвна империя с център в града, който бяха построили драконите. Камниполските камъни бяха свидетели на векове, на епохи.

А сега, навярно за пръв път, Досън щеше да заеме полагащото му се място в своя любим град. Положил бе основите на едно дело, с което Камнипол да го запомни. Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет, който прочистил кралския двор и върнал Антеа в правия път. Калиам, който събрал около себе си поборниците на праведността. Който унищожил злокозниците на хаоса и промяната.

Безсмъртният град го изкушаваше да се опие от спомените си и от мечтите си за едно бъдеще, което ще се сгъва пред волята му — бъдеще, в което не той, а Къртин Исандриан и Фелдин Маас ще влачат крака през мръсния сняг по зимни дела — и Досън се отпусна. И да имаше някакви знаци, които да го предупредят за нападението, не ги забеляза.

Пътят зави. В триъгълната градинка, където две широки улици се сливаха в една, трима мъже с тъмни вълнени куртки и панталони бяха потънали в тих разговор. Дъхът им излизаше бял като пера, бял като небето. Досън тръгна право към тях. Очакваше, че ще направят път на един барон от двореца. Срещнаха го сурови погледи. Мъжете не помръднаха.

Раздразнение развали мечтанието му, а после Досън реши, че мъжете може би не са разпознали ранга и статута му. Най-близкият разтвори палтото си и извади нож с широко извито острие. Другите двама заходиха по фланговете. Досън се изсмя презрително, невярващо — и в същия миг онзи с ножа го нападна. Досън отскочи назад и посегна да извади меча си, ала го бе извадил едва наполовина от ножницата, когато мъжът отляво го удари по лакътя с тоягата си. Ръката на Досън изтръпна и мечът му тупна безшумно на заснежената земя. Онзи с ножа замахна, острието сряза коженото палто и поряза Досън през гърдите. Той извика и отскочи.

Това нямаше нищо общо с дуелите. В движенията на нападателя нямаше нито красота, нито стил, нито чувство за чест. Нямаше ги дори чистите линии на военно обучение. Мъжът държеше ножа като касапин, а другите двама вардеха Досън с тоягите си, сякаш се бояха, че той ще хукне да бяга, че ще квичи като изплашена свиня. Досън се изправи в целия си ръст и притисна ръка към разкъсаното си палто. По ръкавицата му полепна кръв.

— Току-що направихте последната грешка в живота си — каза той. — Нямате представа с кого си имате работа.

Мъжът с ножа се усмихна.

— Напротив, имаме, милорд — каза и нападна отново. Острието щеше да потъне дълбоко в корема му, но Досън се дръпна назад и встрани, воден от инстинкти, наточени след дългогодишни тренировки. Онзи със сопата отляво замахна и го фрасна по рамото. Досън се срина на колене и внезапно се сети, че това не са обикновени улични бандити, които си търсят лесна плячка и дребни монети. Беше капан, капан специално за него.

Мъжът отдясно бе вдигнал високо тоягата си, готов да му размаже черепа. Досън вдигна ръка… и нападателят изведнъж изчезна от погледа му. Убийците се обърнаха. Някакъв мъж със сиви дрехи се търкаляше по паветата, счепкал се в жестока прегръдка със сопаджията. Измъкна се от хватката му и скочи на крака. Дрехите му бяха почервенели от кръв — и те, и късият меч в ръката му. Онзи със сопата не помръдваше.

— Лорд Калиам — извика непознатият и му хвърли оръжието си. Досън го гледаше как описва дъга във въздуха, дъга от стомана и кръв. Времето се забави. Дръжката на меча беше обвита с кожа, потъмняла от редовна употреба. В средата острието имаше улей за стичане на кръвта. Досън се протегна и хвана оръжието във въздуха. Вторият мъж замахна с тоягата си и Досън, все още на колене, парира удара.

Поваленият нападател изпъшка, надигна се, после се срина в растяща локва кръв.

Досън се изправи. Двамата убийци се спогледаха и Досън видя страха в очите им. Вярно, той беше ранен, а спасителят му беше останал без оръжие. Вярно, численото превъзходство все още беше на тяхна страна, макар и с малко. Ала въпреки това промяната в съотношението на силите — от трима въоръжени мъже и една жертва до почти равностойна битка — явно ги смути. Онзи с тоягата отстъпи крачка назад и се извърна, сякаш се чудеше дали да не си плюе на петите. Досън усети как устните му се разтягат в усмивка. Имаше насреща си страхливци.

Замахна с чуждия меч, замахна бързо, ниско и силно. Мъжът отскочи назад и парира тромаво удара. Вдясно от Досън онзи с ножа извика и се хвърли към обезоръжения му съюзник. Болката в раните на Досън избледня, усещането за собствената му кръв, замръзваща по гърдите, разтегли устата му в хищна усмивка. Мъжът с тоягата отстъпи крачка назад, а Досън продължи да го притиска, коленете свити, тежестта ниско, тялото — балансирано и готово. Когато тежката сопа подхвана следващия си замах, Досън се гмурна под дъгата й, пое удара с ребрата си и мушна с меча напред. Дъхът на мъжа с тоягата го напусна с тихо съскане на бяла переста пара. Под палтото му имаше ризница. Мъжът още не беше мъртъв, но не можеше да си поеме дъх. Досън се завъртя, заби пета в глезена му и замахна с дръжката на меча към лицето му. Познатата вибрация на смазан хрущял се пренесе в китката му.

Убиецът се преви на две и се хвърли към него в опит да го повали с тежестта си. Досън се хлъзна назад по заледения паваж. Убиецът беше по-тежък от него и разчиташе именно на това. Ала не беше преценил добре характера на Досън.

Досън захвърли меча и сграбчи тъмната коса на нападателя в лявата си ръка — не за да го отблъсне, а да подсигури опора на главата му. После заби палец под клепача на мъжа, натисна и сви палеца си под ъгъл, забоде го в нещо хлъзгаво и меко. Мъжът изпищя в агония и ужас. Досън го блъсна назад, той се препъна и падна на колене, притисна ръце към изваденото си око и смазания си нос.

Мъжът с ножа и спасителят на Досън се обикаляха в кръг — спасителят му беше разперил празни ръце. На лявата ръка имаше рана, от която течеше кръв. Червените капки обагряха белия лед и черните павета. На улицата се събираше тълпа. Мъже, жени и дечурлига наблюдаваха опулени битката, ала не смееха да се намесят. Досън срита скимтящата си жертва, повали окаяника на земята и измъкна каишката на сопата от китката му. Онзи с ножа го стрелна с уплашен поглед. Досън развъртя сопата над главата си, за да прецени баланса и тежестта й.

Мъжът с ножа си плю на петите, тъмните му ботуши хвърляха назад ветрила от сняг. Тълпата се раздели пред него, уплашена от ножа в ръката му. Селяни, черноработници и слуги, които правеха път на един от своите. Досън би трябвало да се разгневи от бездействието на камниполци, ала не усети нищо. Плашливостта и стадният инстинкт бяха в природата на нисшите прослойки. Все едно да вини овцете, че блеят.

Първият повален убиец лежеше неподвижно, кръвта му вдигаше пара. Вторият стенеше тихо, в шок. Спасителят на Досън беше клекнал и оглеждаше раната на ръката си. Беше млад мъж, с широки рамене и яки ръце и рошава, подрязана с нож коса. Досън май го бе виждал и преди.

— Изглежда, ти дължа благодарност — каза той. С изненада установи, че е останал без дъх.

Младият мъж поклати глава.

— Трябваше да се притека по-бързо, милорд. Но бях изостанал твърде далеч зад вас.

— Изостанал? — Досън свъси вежди. — Значи си ме следил?

Младежът кимна, без да среща погледа му.

— Защо? — попита Досън.

— Милейди съпругата ви, сър — каза мъжът. — Тя ме нае, след като вие ме изгонихте. Нареди ми да се грижа за безопасността ви. Боя се, че не се справих добре.

Да. Ловджията от кухнята, който го беше ядосал с нахалството си заради онова глупаво парче рог със засъхналата по него кучешка кръв. Винсен Коу се казваше май. Така и не беше попитал Клара какво е направила с момчето, но категорично не би могла да го наеме отново през главата и изричните указания на съпруга си. А и би било под достойнството му да признае, че се е отнесъл несправедливо към младежа.

— Нещо грешиш — каза Досън.

— Милорд?

— Виждам те за пръв път, а и не бих изгонил човек с твоя кураж и талант.

— Не… Тоест, да, милорд.

— Значи се разбрахме. Ела с мен да се погрижат за раните ни.

Коу се изправи.

— Мечът ми, сър?

— Да. Току-виж пак ни потрябвал — каза Досън и махна към меча, който лежеше в снега, оцапан с кръв и сажди. — Изглежда, съм подплашил някои хора.