Пътят на дракона

Гедер

Сигурно щеше да му е по-трудно да скрие деянието си, ако всички не смятаха провала му за предизвестен. А сега просто се прибра в града с войниците от отряда си, докладва малкото, което имаше за докладване, и толкоз. След това се върна към обичайните си задължения — принудително събиране на данъци, задържане на лоялисти и други видове тормоз над ванайци от името на Алан Клин.

— Не мога да платя толкова — каза старият тимзин и вдигна поглед от данъчното съобщение. — Принцът накара всички ни да платим двойно преди войната, а сега вие искате още толкова.

— Аз нищо не искам — каза Гедер.

— Не виждам друг тука.

Ателието беше сбутано в една тъмна улица. Навсякъде се валяха парчета обработена кожа. На пиринчен шивашки манекен близо до витрината висеше черен кожен плащ, от който още се излъчваше смътна миризма на щавачница. Толкова тънка кожа, мека и фина като тъкан плат, би била безполезна за доспехи. Като материал за дворцов костюм обаче би изглеждала доста впечатляващо.

— Искаш ли го? — попита тимзинът.

— Кое?

— Наметалото. Поръча ми го каналмайсторът, а после изчезна яко дим в нощта преди… — тимзинът размаха данъчното уведомление, което стискаше в покритата си с черни люспи ръка, — преди благородната империя да ни освободи. Така и не го довърших, а имам достатъчно материал, за да го прекроя по твой размер.

Гедер облиза устни. Не би могъл да го направи. Все щеше да се намери някой любопитко, който да го попита откъде се е сдобил с такова хубаво наметало, и щеше да трябва да обяснява. Или да излъже. Ако кажеше, че го е купил изгодно, да речем от някое градче по южните пътища или от малките кервани, които бяха претърсвали…

— Наистина ли можеш да го прекроиш?

Усмивката на тимзина беше чудо на цинизма.

— А ти можеш ли да забуташ това? — попита на свой ред и кимна към уведомлението.

За миг Гедер почувства ехо от насладата, която беше изпитал, докато пришпорваше коня си след срещата с контрабандистите, а в пазвата му подрънкваха скъпоценни камъни. Едно изгубено данъчно уведомление. В най-лошия случай хазната на Клин щеше да олекне малко, а финансовите му доклади до Камнипол да звучат една идея по-зле. А собственикът на ателието щеше да изкара и този сезон. Ако мъжът го беше помолил, Гедер сигурно би се съгласил да „забута“ уведомлението дори без обещанието за хубаво наметало.

А и в сравнение със стореното преди двайсетте сребърни монети от дължимия данък на шивача щяха да са като дъждовна капка в океана.

— Никой не печели, когато един честен човек е принуден да пусне кепенците — каза Гедер. — Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Качи се на онова столче тогава — каза тимзинът. — Няма да повярваш какво хубаво наметало ще ти спретна.

Във Ванаи зимата беше сух сезон. Следите от високите летни води по коритата на каналите бяха на метри над тънкия лед и бавното тъмно течение отдолу. Вятърът гонеше опадали листа край основите на сградите, дърветата стърчаха голи и мъртви в паркове и дворове. Ледените висулки по дървените стрехи на къщите ставаха все по-тънки, а нищо не вещаеше падането на нов сняг. Нощите бяха мразовити, дните — студени. Градът чакаше топенето, притока на свежа вода и живот, които щяха да дойдат с пролетта след няколко месеца. Истинско мъртвило. Гедер вървеше по улиците с отскоклива походка, въоръженият му ескорт го следваше на крачка разстояние.

Когато се върна в града след странстванията си по южните пътища, Гедер заключи вратите, извади платнената кесия, която си беше купил от Жилеа, и изсипа съдържанието й на леглото си. Скъпоценните камъни бяха красиви на слабата светлина, ала представляваха проблем. Вече имаше достатъчно богатство в тяхно лице, за да направи живота си във Ванаи далеч по-приятен, ала не и в този им вид. Би могъл да ги продаде, разбира се, ала имаше риск — обърнеше ли се към някой от местните бижутери, човекът можеше да познае камъните или металния им обков. А ако Клин или приближените му забележеха, че Гедер изведнъж разполага с повече пари от обичайното, това щеше да го вкара в големи неприятности.

Разреши проблема, като изпрати оръженосеца си да продаде няколко по-обикновени камъка — три кръгли граната и един малък диамант в невзрачен сребърен обков. В замяна получи сребърни, бронзови и медни монети, плюс две златни, ала толкова тънки, че можеше да ги огъне с пръсти. За човек с неговия начин на живот това беше цяло състояние и сега Гедер носеше част от новопридобитото си богатство в кожената си чанта, заедно с една книга. Оставаше му да свърши още едно нещо преди края на деня.

Школата се намираше на малко площадче. В дните на разцвета си била образователен и академичен център, където семействата от нисшата аристокрация и висшата търговска класа да наемат частни учители за децата си или да поръчват написването на речи. Резбованата дъбова арка на входа носеше имената на учени и свещеници, чели лекции тук през сто и петдесетте години от основаването на школата. Въздухът в просторното фоайе миришеше на восък и сандалово дърво, слънчевата светлина се процеждаше през хоризонтални прозорци високо в стените и улавяше танца на прашинките. Някъде наблизо мъж рецитираше поезия с дълбок звучен глас. Гедер вдиша жадно атмосферата.

Чу тихи стъпки зад себе си. Служителят беше тънък южняр с огромни тъмни очи върху слабо лице. От стойката му се излъчваха страх и почтителност.

— Мога ли да ви помогна, милорд? Проблем ли има?

— Търся някой учен — обясни Гедер. — Оръженосецът ми чул, че при вас има такива.

Огромните черни очи на южняря примигнаха невярващо.

— Аз… такова… — запелтечи служителят, после се овладя. — Наистина?

— Да — отвърна Гедер.

— И не сте тук да арестувате някого? Или да наложите глоба?

— Не.

— Ами. Само минутка, милорд — каза южнярят. — Ще ви намеря някой, който да ви помогне. Бихте ли дошли с мен?

Заведе го в малка учебна стая и го остави да седи на дървена скамейка, огладена като коприна от десетилетия употреба. Рецитацията на стихотворения продължаваше, но тук гласът се чуваше по-слабо и думите бяха неразличими. Гедер охлаби колана си и се размърда на скамейката. Споменът как чака собствените си преподаватели беше толкова жив, че се ядоса и побърза да прогони нелепото притеснение дали ще се представи добре на изпита. Вратата се отвори и в стаята влезе първокръвен мъж. Гедер бързо се изправи.

— Добър ден. Здравейте. Аз съм Гедер Палиако.

— Името ви е познато в града, лорд Палиако — каза мъжът. — Тамаск спомена, че ви трябвал учен?

— Да — каза Гедер, бръкна в провесената през рамото му чанта и извади книгата. — От известно време се мъча с превода на тази книга, но текстът не ми допада особено. Като стил. Ще ми се някой да ми намери и други книги на същата тема, но написани различно.

Ученият взе книгата предпазливо, сякаш тя бе красиво, но непознато на науката насекомо, и я разтвори. Гедер се размърда притеснено.

— Разказва се за падането на Драконовата империя — каза той. — От историческа гледна точка, а аз се интересувам повече от теоретични разработки. Сещате се, хипотези, научнопопулярни есета.

Шумоленето на старите страници се състезаваше с далечния глас на рецитатора и звука на вятъра отвън. Ученият сведе глава над книгата и се намръщи.

— И какво по-точно предлагате, лорд Палиако?

— Ще платя за всяка книга върху периода, която ми намерите. Ако ми намерите готово копие, което да купя, ще ви дам премия. Ако трябва да се преписват, ще наема писар, но това ще намали вашата плата. Интересуват ме най-вече размисли върху падането на драконите, а в тази книга открих пасаж за нещо, наречено Праведния слуга, което ми се стори особено интересно. Бих искал да науча повече по тази тема.

— Мога ли да попитам защо, милорд?

Гедер отвори уста, после я затвори. Досега не бе имало с кого да говори за това, не му се беше налагало да обяснява на глас интереса си.

— Ами, става въпрос за… истината. И измамата. Реших, че е интересно — каза той умърлушено.

— А проявявате ли интерес към реториката по темата? Асиния Секундус има един чудесен анализ върху природата на истината в периода на Втората алфинска окупация.

— Това чиста философия ли е? Етика? Ще го погледна, но наистина предпочитам естествознателския подход.

— Да, споменахте за това. Теоретични разработки — каза ученият с едва доловима въздишка.

— Защо, това проблем ли е? — попита Гедер.

— Ни най-малко, милорд — отвърна ученият с пресилена усмивка. — За нас ще е чест да ви помогнем.

Гедер килна глава. Аргументът му се виждаше слаб. Първо, за два от трите примера изобщо не беше чувал. И второ, след падането на драконите се бяха водили толкова битки, войни и обсади, че сред тях лесно можеха да се намерят примери за всякакви стратегии и решения. Аргументът би могъл да се използва в диаметрално противоположната посока, стига да избереш други командири и други битки. А беше факт, че всеки трети тиранин се обявяваше за пряк или не толкова пряк наследник на драконите.

И въпреки това, ако си затвориш очите за подробностите, идеята беше направо главозамайваща. Когато нещо не може да се проучи, когато детайлите са изгубени завинаги, би било адски логично да се вгледаш в събитията, които го следват, които го повтарят като ехо, и оттам да тръгнеш назад към истината. Като да видиш концентрични вълнички в езеро и да се сетиш, че някой е хвърлил камък във водите му. Обходи с развълнуван поглед малката си стая. Мастилницата на писалището не беше съвсем празна, но писалката не се виждаше никъде. Гедер остави книгата отворена, отиде при купчината дърва за огрев до огнището, избра една тънка тресчица и се върна при масата. Топна тресчицата в мастилото и направи отметка в полето на книгата. „Вълничките показват къде е хвърлен камъкът.“

Седна доволен на стола си. А ако откриеше и нещо, писано за Праведния слуга…

— Лорд Палиако — каза оръженосецът му от прага. — Банкетът на лорд Клин?

Гедер въздъхна, кимна и хвърли почернената тресчица в огъня. По палеца и показалеца му имаше следи от мастило. Той си изми разсеяно ръцете в легена. Оръженосецът му помогна да облече официалната си туника и новото наметало от черна кожа и после излязоха.

Единственото голямо зимно събитие в Камнипол беше годишнината от коронясването на крал Симеон. Благородното семейство, което кралят избереше за домакин на събитието, можеше заради тази единствена нощ да похарчи половината си годишен приход, опоскан до шушка от дворяните, които се спускаха връз нароченото имение като гарвани връз бойно поле. Гедер два пъти беше присъствал на такива пиршества и единственият му ясен спомен бе как повръща от преяждане и препиване.

Във Ванаи сър Алан Клин честваше събитието с голям банкет и публична екзекуция.

Празнични фенери висяха по тесните улици и хвърляха чудати сенки по паважа. Музиканти свиреха на флейти и барабани, пискливи тимзински гласове се издигаха и спадаха в песен. Жена с лице като пита търкаляше голяма каца по улицата и дървото трещеше по калдъръма.

Гедер подминаваше местни хора, нагиздени с най-хубавите си дрехи, всичките усмихнати грижливо. Заради студения въздух всички първокръвни бяха със зачервени страни и течащи носове. По цялата улица вратите бяха отворени широко, във всички къщи лампи и огнища светеха гостоприемно, но нямаше нито антийски знамена, нито традиционните за столицата фойерверки. Само преди година никой от местните не бе давал и пукната пара кога крал Симеон се е възкачил на престола. Ако антийският гарнизон напуснеше града, датата щеше да се забрави точно толкова бързо и цинично, колкото беше възприета. Цялото мероприятие дрънчеше на кухо. Чугун, който ти пробутват вместо сребро.

В двореца на бившия принц Клин беше пригодил една дълга зала за аудиенции, където антийският нобилитет да отпразнува годишнината. Беше много топло, задушно даже. Масите се огъваха под тежестта на традиционни антийски блюда — дивечово месо с джоджен, пастет от пъстърва върху двойно препечени филийки, парченца варена във вино наденица. Гласове се вихреха като буря, разговори на висок глас ехтяха под високите арки на тавана. Певци се надпреварваха да крачат между масите и да изнудват гостите за някоя и друга дребна монета. Престарял слуга в цветовете на Клин — червено и сиво — заведе Гедер при една от по-малките маси, далеч от исполинското огнище, в което гореше и пукаше огромен дънер. Гедер не си свали наметалото. Толкова далеч от огъня си беше студено.

Млада робиня му донесе пълна чиния и кристална чаша с тъмна бира, която миришеше на мая. В разгара на пиршеството Гедер се хранеше сам и размишляваше по въпросите на истината и измамата, войната и историята. Високата маса, където седяха Алан Клин, Госпи Алинтот и още половин дузина от фаворитите на протектора, беше като кораб на хоризонта. Гедер не забеляза, че Давед Брут върви към него, докато младежът не седна на една пейка.

— Палиако — каза по-малкият от братята Брут и кимна.

— Здрасти — поздрави го Гедер.

— Хубав плащ. Нов ли е?

— Долу-горе.

— Добре ти стои.

С това разговорът им приключи и Брут се зае със сериозната задача да изяде колкото се може повече храна. Не личеше да се наслаждава на ястията, но Гедер се възхити на решимостта му. Няколко минути по-късно, когато Джори Калиам и сър Афенд Тилиакин — още двама низвергнати от свитата на Клин — дойдоха на тяхната маса, Брут вече викаше на слугите да му донесат втора чиния.

— Баща ти как гледа на тази ситуация? — попита Тилиакин, докато двамата се настаняваха.

Джори Калиам поклати глава.

— Не мисля, че можем да си вадим категорични заключения — каза той и взе чиния с дивечово месо и кана вино от подноса на слугинята. — Поне на този етап.

— Така или иначе, онзи дребосък банкерът Иманиел скоро няма да излезе на свобода. Лорд Клин сигурно е бесен, че не успяха да намерят кервана, нали?

Всички мисли за дракони, вълнички и умения за поглъщане на несметни количества храна изхвърчаха от главата на Гедер. Той отпи дълга глътка от бирата си, за да се скрие зад голямата чаша, чудейки се как да попита за какво става въпрос, без интересът му да стане очевиден. Преди да е измислил каквото и да било смислено, Брут се обади:

— За писмото от Терниган ли говорите?

— Бащата на Джори Калиам знае всичко от първа ръка, защото е в столицата, но Джори иска да му тегля думите с ченгел.

Гедер се изкашля и попита малко пискливо:

— Терниган е написал писмо?

Тилиакин се изсмя.

— Половин книга, както чух. Сандъците с военна плячка, които Клин изпраща у дома, явно са се оказали твърде леки за вкусовете на някои хора. И Терниган иска да знае защо. Чух, че пращал свой човек да прегледа счетоводните бумаги на Клин, в случай че Клин си е заделял повече от полагащия му се дял.

— Няма такова нещо — каза Джори. — Или поне още няма.

Брут вдигна високо вежди.

— Значи все пак си чул нещо — каза Тилиакин. — Знаех си аз, че премълчаваш това-онова.

Джори се усмихна жално.

— Не знам нищо със сигурност. Баща ми каза, че в двора са притеснени, защото Ванайската кампания не се е оказала толкова доходна за короната, колкото се е очаквало. Но засега брожението е само сред дворяните. Кралят не се е произнесъл срещу начина, по който Клин управлява нещата тук.

— Но не се е произнесъл и в защита на Клин, нали? — попита Тилиакин.

— Да — отвърна Джори. — Не е.

— Терниган няма да го отзове — каза Брут с пълна уста. — Това ще опетни и неговата репутация.

— Ако го направи обаче, ще е скоро. Интересно кого ще назначат на негово място, нали? — каза Тилиакин и погледна многозначително към Джори.

Гедер местеше поглед между двамата, а мислите му търчаха напред като отвързано куче. Постоянното повишаване на данъците, което Клин налагаше на местните, изведнъж придоби ново значение. Може би целта не беше просто да затрупва Гедер с неприятни задачи. Може би Клин се опитваше да събере повече приходи от данъци, за да компенсира златото, което беше изчезнало с все злополучния керван. Тоест да си откупи благоволението на двора.

Мисълта беше толкова сладка, че не можеше да е вярна. Защото ако беше вярно и ако стореното от него беше злепоставило сър Алан Клин пред краля…

— Според мен от Джори ще излезе добър принц на Ванаи — каза Гедер.

— Божии рани, Палиако! — възкликна Брут. — Не изричай такива неща на всеослушание!

— Съжалявам — смрънка Гедер. — Исках само да кажа, че…

Откъм високата маса се чу врява. Половин дузина жонгльори, облечени в шутовски костюми, премятаха ножове във въздуха. Остриетата улавяха светлината и лъщяха. Хората на високата маса се бяха поразместили, за да направят място за представлението, и сега Гедер виждаше ясно Алан Клин. Стори му се, че съзира известно безпокойство в стойката на протектора. Фалшива бодрост в усмивките и смеха му. Тревога в иначе веселите му очи. И ако беше вярно, значи той — Гедер Палиако — беше причината за тревогите му. Нещо повече, Клин никога нямаше да узнае. Никога нямаше да последва вълничките до източника.

Гедер се смееше, ръкопляскаше и се преструваше, че се наслаждава на представлението.