Пътят на дракона

Капитан Маркъс Уестер

Маркъс потри брадичка с мазолестата си длан.

— Ярдем?

— Сър? — избумтя тралгунът, извисил се до него.

— Денят, когато ще ме изхвърлиш в някоя канавка и ще поемеш командването на отряда?

— Да, сър.

— Няма да е днес, нали?

Тралгунът скръсти яките си ръце и размърда едното си ухо. Обиците му звъннаха.

— Да, сър — каза накрая. — Няма да е днес.

— Жалко.

Първоначално затворът на Ванаи бил замислен като менажерия. В древността истински дракони се разхождали по широкия площад и се къпели във водите на исполинския фонтан в средата. По периметъра на площада имаше дълбок ров, а отвъд него се издигаха гигантски клетки, високи колкото триетажна сграда. Нефритените драконови фасади още носеха релефни изображения на зверовете, крачили зад металните решетки — лъвове, грифони, гигантски шестоглави змии, лъвове, мечки, исполински птици с женски гърди.

Между клетките се издигаха колони, стилизирани статуи на тринайсетте човешки раси — дългоух тралгун, покрит с хитин тимзин, бивнозъб йему и така нататък, и така нататък. Дартинът дори имаше миниатюрни мангали, монтирани в очните кухини, които да пресъздадат огнения поглед на хората от неговата раса, макар че вече никой не си правеше труда да ги пали. Статуите не бяха пострадали от времето и стихиите, загрозяваха ги само тъмни петна там, където железните решетки в съседство бяха ръждясали — нищо не изхабяваше драконовия нефрит, нищо не можеше да отчупи и люспица от него. Ала животните ги нямаше. Мястото им в клетките беше заето от хора.

Мрачни, гневни или отегчени, гостите на ванайското правосъдие бяха изложени позорно зад решетките, някои за посмешище, други за разпознаване, докато чакат присъдата на назначения по случая им магистрат. Гражданите от по-висшата прослойка можеха да се разходят по площада, където срещу няколко бронзови гроша сергиите предлагаха животинска карантия, често в комплект с парцалена прашка. Момчета се забавляваха шумно, като замерваха затворниците с изпражнения, умрели мишки и гнили зеленчуци. Тук-там разплакани съпруги и съпрузи мятаха сирене и масло през рова, но дори когато храната попаднеше в правилната ръка, късметлията плащаше висока цена за нея. От мястото си на ниския зид над рова Маркъс видя как един от въпросните късметлии — картадам със звънливи мъниста в гъстата си гладка като на видра козина — го пребиха заради парче бял хляб, докато банда първокръвни момчета се смееха, сочеха го и крещяха расистки обиди от сорта на „Звънливец, звънливец, гъзоблизец“.

В най-долното ниво на килиите седяха седем мъже. Повечето имаха телосложението и белезите на професионални войници, ала един се държеше настрани от тях, промушил беше тънките си крака между решетките и ги люлееше над рова. Шестимата войници бяха от хората на Маркъс. Седмият беше хитрецът на отряда му. Сега всички те принадлежаха на принца.

— Наблюдават ни — каза тралгунът.

— Знам.

Хитрецът вдигна ръка в жалостив жест. Маркъс му отвърна с фалшива усмивка и не толкова учтив жест. Бившият му хитрец извърна глава.

— Не той, сър. Другият.

Маркъс се огледа дискретно и веднага разбра за кого му говори Ярдем. Недалеч от разширението, където улицата се вливаше в площада, стоеше млад мъж с позлатена броня, каквито носеха гвардейците на принца. Маркъс смръщи вежди за миг и името на мъжа изплува в главата му.

— Е, бог ни се усмихва — каза той горчиво.

Разбрал, че е привлякъл вниманието им, гвардеецът им кимна небрежно и тръгна към тях. Лицето му беше тлъсто, раменете — меки. Миризмата на кедрово масло за къпане се излъчваше около него все едно се беше киснал в него с часове. Маркъс раздвижи рамене, както правеше преди битка.

— Капитан Уестер — поздрави гвардеецът. И добави: — И Ярдем Хейн. Още вървиш по петите на капитана, а?

— Сержант Досен, ако не греша? — каза Маркъс.

— Третинец Досен. Принцът държи на старите звания. Онези там ваши хора ли са?

— Кои онези? — попита Маркъс с престорено учудване. — Работил съм с много мъже през годините. Нищо чудно да има мои хора във всички затвори на Свободните градове.

— Оная групичка там. Снощи ги задържахме за пиянство и нарушаване на обществения ред.

— Е, мъжете правят такива неща.

— И вие не знаете нищо за инцидента?

— Предпочитам да не казвам нищо, което би могло да стигне до ушите на магистрата — каза Маркъс. — Току-виж станало недоразумение.

Досен се изплю в рова.

— Уважавам желанието ви да им спестите неприятности, капитане. Но това е без значение. Войната ще започне всеки момент и принцът има нужда от войници. А онези там са обучени. Имат опит. Сигурно ще ги мобилизират в армията. Може и чинове да им дадат.

Маркъс усети гнева си, усети топлина в гърдите и стомаха, регистрира и онова особено усещане, че е станал с два пръста по-висок. И понеже по правило гледаше с недоверие на всички неща, които го караха да се чувства добре, на това също погледна с подозрение.

— Защо имам чувството, че искате да ми кажете нещо?

Досен се усмихна като речна змия.

— Репутацията ви все още е завидна. Капитан Уестер, героят от Градис и Уодфорт. Това едва ли ще убегне от вниманието на принца. Може да сключите добра сделка.

— Принцове, барони, графове. Всички те са просто малки крале — каза Маркъс една идея по-разгорещено от предвиденото. — Аз за крале не работя.

— За този ще работите — каза Досен.

Ярдем се почеса по корема и раззина уста в прозявка. Това беше сигнал за Маркъс да се овладее, така че той свали ръка от дръжката на меча си и каза:

— Досен, приятелю. Поне половината от защитниците на града са наемници. Видях Карол Даниан и неговите момчета. Мерисан Коки. Принцът ще види гърбовете на всички тях, ако се разчуе, че мобилизира в армията си професионални войници, които работят по договор…

Челюстта на Досен буквално провисна от изненада.

— Ти нямаш договор.

— Напротив, имам — възрази Маркъс. — Наеха ни да охраняваме керван, който пътува за Карс, горе, в Северобреж. Вече ни платиха.

Гвардеецът погледна през рова към мъжете зад решетките, умърлушения хитрец и петносания с ръжда нефрит. Гълъб кацна на крака на релефния грифон, разпери перленосивите пера на опашката си и се изцвъка върху коляното на хитреца. Някакъв старчок зад Маркъс се разсмя хрипливо.

— Никакви хора нямаш ти — каза Досен. — Охраната на кервана е ей там, зад решетките. Не можеш да вардиш цял керван само с паленцето си. По договор трябва да имаш осем въоръжени мъже и един хитрец.

— Не знаех, че си ни чел договора — каза Ярдем. — И не ми викай пале.

Досен стисна устни и примижа. Изглеждаше ядосан. Сви рамене, при което бронята му издрънча, но тъничко някак, като тенеке, а не като сериозни метални доспехи.

— Да, ама го прочетох.

— И това няма нищо общо с последвалото задържане на въпросните мъже, разбира се — подметна Маркъс.

— Най-добре ще е да се включите, капитане. Град Ванаи се нуждае от вас.

— Керванът тръгва след три дни — каза Маркъс. — И аз ще тръгна с него. Както е по договор.

Досен не помръдна, но лицето му почервеня. Не беше свикнал да му отказват. Нали беше от гвардията на принца.

— Мислиш се за по-горен от хора като мен, нали? — каза Досен. — Мислиш си, че можеш да определяш правилата и че целият свят се съобразява с тебе? Събуди се, Уестер. Много си далече от полетата на Елис.

Ярдем изсумтя, сякаш го бяха фраснали с юмрук в корема, и поклати голямата си глава.

— На твое място не бих споменавал Елис — каза тихо с басовия си глас.

Досен вдигна презрителен поглед към тралгуна, после погледна към Маркъс, видя нещо опасно в очите му и сведе своите.

— Не исках да покажа неуважение към семейството ти, капитане.

— Тръгвай си — каза Маркъс. — Веднага.

Досен заотстъпва, но когато се озова на безопасно разстояние, спря и каза:

— Три дни, докато керванът потегли.

Останалото се подразбираше. „Не изпълниш ли условията по договора, ще трябва да се явиш пред принца. Без значение дали ти харесва, или не.“ Маркъс не каза нищо. Досен му обърна гръб и тръгна през площада.

— Това е проблем — каза Ярдем.

— Вярно.

— Трябват ни хора, сър.

— Така е.

— Някакви идеи къде да ги намерим?

— Никакви.

Маркъс хвърли последен отчаян поглед на мъжете, които до неотдавна бяха негови, после поклати глава и обърна гръб на менажерията.

Някога град Ванаи бил морско пристанище при устието на река Танейш, ала с времето наноси изместили речното устие и сега то се намираше на половин ден езда южно от града. Канали браздяха Ванаи и плоскодънни баржи все още минаваха пътьом към и от по-малкия и по-нов пристанищен град Новипорт, натоварени с вълна и зърно, сребро и дървен материал от земите на север.

Като всички Свободни градове, и Ванаи беше записал множество конфликти в историята си. По едно или друго време градът бил република, управлявана от избиран на лотариен принцип съвет, бил частно монархическо владение, бил ту съюзник, ту враг на Биранкор или на Разсечения трон, в зависимост накъде духал вятърът. Бил религиозен център и средище на съпротива срещу религията. Всяко от тези превъплъщения беше оставило следа по белите дървени сгради, мазните канали, тесните улички и широките площади.

Ето тук например древни порти още висяха бездейно на пантите си, готови да защитят залите на Общия съвет, макар че последните съветници бяха мъртви от поколения. Ей там пък се издигаше бронзова статуя на епископ с дълга роба — мъдрата му и тържествена фигура беше зеленясала от времето и покрита с курешки. Градът носеше спомена на хилядолетна история във вид на дървени и каменни табелки, всяка обозначаваща прилежащата й улица с различно име. Железни порти бележеха двайсетте малки политически квартала и позволяваха на принца да пренарежда градските маршрути по свое усмотрение, да прегражда пътя на бунтове и конспирации.

Ала миналото беше белязало не само архитектурата на Ванаи. Повече от нея беше белязало хората му.

Тимзините и първокръвните бяха най-многобройни, но огненооките безкосмени дартини, тънкоснагите снежнобледи синаи и бронзоволюспите ясури също имаха свои квартали в опасания с бели стени град. Времето и житейският опит на десетки поколения бяха направили ванайците хора цинични и обиграни. Сега, докато вървеше по тесните улички край обточените с пищна зеленина канали, Маркъс виждаше това с очите си, разпознаваше дребните признаци на ванайския характер. Първокръвни търговци, верни на принца, предлагаха на войниците отстъпка за стоки, чиято цена беше изкуствено завишена именно с тази цел. Бирариите и лечебниците, кожарските работилнички, обущарниците и другите магазии и ателиета подготвяха нови табели, написани на имперския антийски, така че бизнесът да върви и след като войната бъде изгубена. Грохнали тимзини с посивели и напукани от старост люспи седяха с кръстосани крака на масичките край кея и си говореха за последната революция, когато бащата на принца съборил републиката и заграбил властта. Внучките им се разхождаха на групи, наконтени с тънки бели поли по имперската мода, покритите им с черни люспи крака прозираха през фината материя.

Да, войници ще загинат. Да, някоя и друга къща ще бъде опожарена. Някоя и друга жена — изнасилена. Някой и друг богаташ ще се разори. Но пък градът щеше да издържи и тази беда, както бе оцелявал след множество други, и никой от жителите му не очакваше бедата да застигне него конкретно. Ванаи беше град, където всички вдигаха рамене с безразличие.

На една зелена градска мера очукан театрален фургон беше свалил страничния си капак, а плитката му сцена се кипреше с мърлява украса от раздърпани жълти панделки. Малката навалица, сбрала се пред него, изглеждаше колкото любопитна, толкова и скептична. Маркъс тъкмо минаваше край фургона, когато иззад панделките се изстъпи някакъв старец. Косата му стърчеше нагоре, брадата — напред.

— Спрете! — извика старчокът с дълбок мелодичен глас. — Спрете и елате насам! Чуйте историята за Алерен Човекоубиеца и Драконовия меч! Или пък си продължете по пътя, ако ви е слабо сърцето. Защото нашата приказка е приказка за велики приключения. Любов, война, предателство и мъст ще се развихрят на тази малка сцена и нека ви предупредя, че… — Гласът на актьора се сниши почти до шепот, но въпреки това се чуваше ясно и надалеч. — Нека ви предупредя, че не всички, които са добри, свършват добре. Не всички, които са зли, биват наказани. Елате, приятели, приближете се, и знайте, че в нашата история, точно като в истинския свят, може да се случи всичко.

Маркъс беше спрял, но го разбра чак когато чу Ярдем да казва:

— Добър е.

— Нали?

— Да погледаме малко, а, сър?

Маркъс не отговори, но и той като хората наоколо пристъпи напред. Пиесата беше от стандартния тип. Древно пророчество, зло, което се надига от дълбините на преизподнята, и реликва от времето на Драконовата империя, орисана за ръката на героя. Жената, която играеше благородната девица, беше попрехвърлила девичата възраст, а на актьора, който пресъздаваше образа на юнака, му липсваше достатъчно юначност. Ала диалозите звучаха реалистично, изпълнението беше професионално и добре подготвено. Маркъс забеляза сред тълпата дългокоса жена и тънко като вейка момче, които се смееха точно когато трябва и надвикваха всяко критично мнение. Явно бяха от трупата, но не участваха в представлението, а имаха задачата да подгряват публиката. Ала всеки път, когато на сцената излезеше възрастният актьор, дал началото на представлението, Маркъс губеше нишката на мисълта си.

Старецът играеше ролята на демонския крал Оркус и го правеше с такъв усет за изначалното зло на героя и с такъв патос, че публиката затаяваше дъх. А когато Алерен Човекоубиеца замахна с Драконовия меч и от гърдите на демонския крал рукна кръв, Маркъс инстинктивно посегна към собственото си оръжие.

Накрая, въпреки изричното предупреждение на стареца, доброто победи, злото беше наказано, а актьорите излязоха на сцената да се поклонят. Маркъс се стресна от силата на аплодисментите — навалицата се беше удвоила незабелязано. Дори Ярдем ръкопляскаше с гигантските си лапи, ухилен до уши. Маркъс извади сребърна монета от кесията под ризата си и я метна на сцената. Монетата издрънча силно върху дъските и след миг демонският крал Оркус се кланяше усмихнат под дъжд от пари. Накрая им благодари за щедростта и любезността толкова топло, че Маркъс продължи по пътя си с тази мисъл — за хора щедри и любезни.

Ранното есенно слънце се смъкваше към хоризонта, светлият град се обагряше в златисто. Публиката се пръсна на групички по зелената поляна. Маркъс седна на една каменна скамейка под дъб с жълти листа. Седеше и гледаше как актьорите превръщат сцената в обикновен фургон. Глутница първокръвни деца налази през смях фургона и бе прогонена с широки усмивки. Маркъс се облегна назад и се загледа в тъмнеещото небе през клоните на дъба.

— Имаш план — каза Ярдем.

— Имам ли?

— Да, сър.

Пиесата наистина беше хубава. Хубава и икономична. С малоброен актьорски състав. Алерен Човекоубиеца и неговият съратник. Благородната девица. Демонският крал Оркус. И още един, който поемаше епизодичните роли — на селяк, на демон или на благородник, — като си сменяше шапката. Пет души за цялата пиеса. Плюс двамата клакьори в публиката…

Общо седмина.

— Аха — каза Маркъс. — Май наистина имам план.

Седем души седяха на широката кръгла маса, пиеха бира и ядяха наденица със сирене, платени от топящите се авоари на Маркъс. От двамата клакьори тънкото момче се казваше Микел, а дългокосата жена — Кари. Младежът, изиграл ролята на юнака, се казваше Сандр, благородната девица на средна възраст беше Опал, съратникът на юнака беше Хорнет, а актьорът с епизодичните роли — Смит. Ярдем седеше при тях с топла усмивка на лице като хрътка, наобиколена от паленцата си.

На една по-малка маса Маркъс седеше с демонския крал Оркус.

— На мен пък — продължи с представянето Оркус — ми викат Китап рол Кешмет, покрай другите неща. Най-често — майстор Кит.

— Трудно ще запомня всички тези имена — каза Маркъс.

— Е, ние ще ви подсещаме. Не вярвам някой да се засегне — каза майстор Кит, — особено ако и занапред вие плащате пиенето.

— Сигурно си прав.

— Което ни води на въпроса, нали така, капитане? Едва ли сте ни събрали тук на ядене и пиене, воден единствено от несекващата си любов към сцената?

— Така е.

Майстор Кит вдигна вежди в неизречен въпрос. Извън сцената и без грим беше човек с интригуваща външност. Имаше дълго лице и стоманеносива коса. Смуглият цвят на кожата му навяваше мисли за първокръвните, които живееха в пустинните райони отвъд Вътрешното море, а очите му бяха толкова тъмни, че сигурно имаше и южнярска кръв във вените, вляла се там преди две, най-много три поколения.

— Принцът иска да ме мобилизира в армията си — каза Маркъс.

— Не се учудвам — каза майстор Кит. — Вече загубихме двама колеги заради мобилизацията. Сандр още се обучава. Горкото момче става преди изгрев-слънце, за да си учи репликите.

— Предпочитам да нямам работа с принца — продължи Маркъс. — И стига да имам законен договор, проблемът може да отпадне от само себе си.

— Проблемът?

— Отказът да бъдеш мобилизиран води или до бойното поле, или в гроба. А аз няма да изляза на бойното поле от страната на Ванаи.

Майстор Кит смръщи чело, при което бухлатите му вежди се извиха като гъсеници.

— Ще прощавате, капитане, но… Искате да кажете, че за вас това е въпрос на живот или смърт?

— Да.

— Доста спокоен ми се виждате.

— Не ми е за пръв път.

Актьорът се облегна назад и сплете пръсти върху плоския си корем. Изглеждаше замислен и сериозен, но и заинтригуван също. Маркъс отпи дълга глътка от бирата. Имаше вкус на мая и меласа.

— Едва ли ще мога да скрия и двама ви — каза майстор Кит. — Вас може и да успея. Има си начини да промениш външността на човек. Но как да скрия тралгун толкова далеч на запад? Ако принцът ви търси, боя се, че приятелят ви ще е като червено знаме, което развявате над главата си. Ще ни хванат.

— Не искам от вас да ни включите в трупата си — каза Маркъс.

— Така ли? — попита майстор Кит. — За какво говорим тогава?

На другата маса дългокосата жена се качи на стола си, скърши снага в благородна стойка и започна да декламира литургията на свети Анциан, като фъфлеше комично. Другите се разсмяха, всички освен Ярдем, който само се усмихна широко и помръдна с уши. Кари. Казваше се Кари.

— Искам вашата трупа да се присъедини към мен. Има един керван, който пътува за Карс.

— Ние сме пътуващ театър — каза майстор Кит. — Карс е хубаво място за артистите, а и не сме били там от години. Но не виждам как нашата компания ще ви помогне.

— Принцът арестува хората ми. Надявам се вие да ги заместите. Искам да се правите на охрана.

— Говорите сериозно.

— Да.

Майстор Кит се засмя и поклати глава.

— Ние не сме бойци. Това, дето го виждате на сцената, са танци и шоу. Изправим ли се пред истински войник, ще се посрамим.

— Не искам да бъдете охрана — обясни Маркъс. — Искам да се правите на охрана. Бандитите не са глупави. И те си претеглят шанса като всеки друг. Керваните стават жертва на нападения по две причини — или защото нямат достатъчно охрана, или защото носят нещо, което оправдава риска. Ако облечем хората ти в кожени доспехи и ги въоръжим с лъкове, никой няма да знае могат ли да ги използват, или не. А товарът на кервана определено не оправдава разбойническо нападение.

— Така ли?

— Тенеке и желязо. Небагрена вълна. Кожи — каза Маркъс. — Един тип от Стария град, викат му майстор Уил, е организирал група търговци. Искат стоката им да замине точно преди боевете да започнат, с надеждата че всичко ще е свършило, когато керванът се върне с платата. Рискът е минимален. Ако аз бях разбойник, не бих спрял втори път погледа си на кервана.

— Добре ли плащат?

— Даже много добре — каза Маркъс.

Майстор Кит скръсти ръце и се намръщи.

— Добре де, прилично добре — отстъпи Маркъс. — Като се има предвид каква е задачата. А и ще сте достатъчно далеч от размириците. Хора умират дори в дребни войнички като тази, а във вашата трупа има жени.

— Мисля, че Кари и Опал могат да се грижат за себе си — каза майстор Кит.

— Дори ако градът бъде плячкосан? Едва ли. Принцовете и империите не държат сметка за няколко изнасилени и убити актриси. Хората като вас не ги интересуват и пешаците им са наясно с това.

Актьорът погледна към голямата маса. Изглежда, няколко разговора вървяха едновременно, а един-двама от артистите май участваха във всички. Погледът на стареца се смекчи.

— Вярвам ви, капитане.

Поседяха в мълчание, заслушани в припукването на огъня в камината, в тихите разговори наоколо, в студения вечерен вятър, който блъскаше по вратите и прозорците. Коминът не теглеше добре и от време на време плюеше валма дим в помещението. Актьорът поклати глава и каза:

— Може ли да ви попитам нещо?

— Питай.

— Чувал съм за вас. Приличате ми на човек с богат опит. Обрулен от ветровете на света. Охраната на малки кервани в Свободните градове ми се струва неприсъща за човек с вашата репутация.

— Това не е въпрос — каза Маркъс.

— Защо се занимавате с това?

Маркъс сви рамене.

— Решил съм напук да не умра — каза с надеждата да прозвучи като шега.

Усмивката на майстор Кит би била жалостива, ако не носеше в себе си доза добре прикрито лично страдание.

— И за това ви вярвам, капитане. Е. Трябват ви девет войници, които да охраняват последния керван, потеглящ от свободен Ванаи?

— Осем — каза Маркъс. — Осем войника и един хитрец.

Майстор Кит вдигна поглед към почернения от сажди таван и каза:

— Винаги съм искал да изиграя ролята на хитрец.