Пътят на дракона

Антракт Изменникът

Изменникът изпъшка и се обърна на другата страна върху тънкия сламеник. Първата крехка светлина на зората очертаваше вратата на обора. В кръвта му паячетата трепнаха и се разтанцуваха, превъзбудени и днес както през последните седмици. През двайсетте години, откакто обикаляше света, заразата в кръвта му никога не го беше мъчила толкова. Другите още спяха около него, дълбокото им равномерно дишане го успокояваше като топло вълнено одеяло. В обора беше топло, или поне по-топло, отколкото във фургона. Тук можеше да отпие от кофата, без да чупи ледена корица по повърхността на водата. Надигна се и гърбът го заболя. Може да беше заради идващата зима, или заради годините, които тежаха на раменете му, или заради неспокойните гадинки, които живееха в кожата му.

Един от конете изпръхтя и удари с копито в земята. Тих стон долетя откъм сенките. Изменникът застина, напрегнал слух.

— Ще те пазя — прошепна познат глас. — Кълна се, че ще те пазя.

Изменникът затвори очи. Все същото. По целия свят, а навярно и открай време, през всички ери и епохи на човечеството, някои неща просто не се променяха. Когато заговори, думите му изкънтяха в обора.

— Сандр! Ако това момиче забременее, ще ме налегне неустоимото изкушение да ти стегна пишката с тел, а това едва ли ще те направи по-добър в занаята.

Стенещият допреди малко глас изписка уплашено, а Сандр изскочи на сипкавата светлина, дърпаше туниката си надолу да се прикрие.

— Сам съм, майстор Кит, никой няма — излъга момчето. — Не знам за какво говориш.

— Ти кой занаят по-точно имаш предвид? — попита сънено Смит. — Щото ако говориш за актьорския, връзването на пишката може да се окаже добро упражнение за повишаване на концентрацията.

— А и ще е по-убедителен в ролята на гърбушкото — добави през прозявка Кари.

— Никой няма бе, сам съм — повтори Сандр. — Привиждат ви се някакви неща.

Изстъргването на дъска в дъното на обора оповести бягството на неизвестното момиче. Изменникът се надигна още малко. Хорнет запали фенер и топлата светлина прогони мрака. С пъшкане и оплаквания трупата се събуди за новия ден. Както винаги. Чарлит Скорна, новата актриса, мяташе отровни погледи на Сандр. Още една дрязга, която изменникът да заглади. Запита се, и не за пръв път, как обикновен човек, без паяци, би могъл да опази театрална трупа и една седмица, без актьорите да се избият взаимно. Да се чудиш.

— Ставайте — каза той. — Сигурен съм, че има работа, която ще ни изкара повече пари, отколкото ако се излежаваме тук в тъмното. Ставайте, прекрасни мои откачалки, и нека още веднъж превземем с щурм сърцето и мечтите на Порте Олива.

— Да, мамче — каза Кари, обърна се на другата страна и заспа.

Когато за пръв път срещна Маркъс Уестер, изменникът му беше дал тайно име — Мъжът без надежди. През изминалата след това година отчаянието на капитана беше понамаляло сякаш, но от време на време Уестер пак пускаше някоя от шегичките си: „Решил съм напук да не умра“ или: „На кого му е притрябвала любов, щом има дрехи за пране“, и хората се смееха. Единствен изменникът знаеше, че Уестер не хвърля думите си на вятъра.

Именно това правеше наемническия капитан толкова интересен.

Кръчмата близо до банката имаше съществено предимство в студените месеци — в камината огънят гореше постоянно, а храната беше топла и вкусна. Един-два пъти в седмицата Кари и Чарлит Скорна заставаха в центъра на голямото помещение, пееха парчета от популярни комични мюзикъли и изкарваха колкото да осигурят прехраната на трупата за три дни.

— Винаги е най-добре да запазиш в тайна политическите си убийства — каза Уестер. — И точно с това сбърках аз. Е, не само с това и не за пръв път, разбира се.

— Една от многото грешки, сър — каза Ярдем Хейн.

— Дали стореното ще предотврати насилието в Северобреж, как мислите?

— Дали са на човека отрова и той повръщал до смърт — каза Маркъс. — Това си е насилие. Но претенцията му вече не е валидна, така че не виждам кой ще поведе мечовете на бой. Мда… Това е добре за търговията с остров Нарин. А по всичко личи, че Антеа също е избегнала гражданската война.

— Не знаех, че и те са поели по пътя на дракона — каза изменникът и отпи от бирата си. През зимата я държаха под охрана в уличката отзад, затова беше приятно студена в затоплената кръчма.

— И аз не знаех. Само че новият нотариус получава вести отвсякъде. Това е едно от предимствата да си част от банка, която да знае, че си част от нея. Както и да е, изглежда, основната причината дворяните в Камнипол да не си прегризат гърлата като освирепели от глад кучета е някакъв религиозен фанатик от Кешет.

— Сериозно?

— Е — каза Уестер, — той всъщност бил истински антийски благородник, но прекарал известно време в Кешет и се върнал с тежка форма на набожност. Разкрил някакъв заговор, обърнал двора надолу с главата, а накрая построил храм на една пряка от Кралски шпил в чест на постижението си.

— Няма нищо лошо в това да се построи храм, сър — каза Ярдем. — Хората го правят постоянно.

— Не и в чест на победа — каза Уестер. — Хората се обръщат към Бог, когато са в беда. Когато всичко е наред, няма голям смисъл да цивриш на божественото.

Ярдем размърда ухо, обиците му звъннаха, после се наведе към изменника.

— Винаги казва нещо такова, за да ме подразни.

— И винаги успявам.

— Така е, сър — излъга тралгунът.

— А богинята на кръглата баница ми изглежда особено малоумна.

— Кръглата баница? — попита изменникът.

— Въпросният култ си имал символ. Емблема. Голямо червено знаме с бял кръг в средата, разделен на осем парчета. Като нарязана баница.

— Не баница, а осемте посоки на компаса — поправи го Ярдем.

„И това не е — помисли си изменникът, докато ужасът се разливаше в кръвта му като черна вода. — Осемте крака на паяк.“

— Добре ли си, Кит? — попита го Уестер. — Виждаш ми се блед.

— Добре съм — отвърна изменникът. — Съвсем добре.

Ала в главата му имаше място само за една мисъл.

„Започнало е.“