Пътят на дракона

Пролог Изменникът

Изменникът се сгуши в сянката на скалата и се помоли — без да насочва молитвата си конкретно към някого, — помоли се нещата, които яздеха мулета в прохода далеч под него, да не погледнат нагоре. Ръцете го боляха, мускулите на краката и гърба му бяха изтръпнали от изтощение. Студеният вятър с дъх на прахоляк развяваше тънката материя на церемониалното му расо. Изменникът събра кураж и хвърли поглед към пътеката долу.

Петте мулета бяха спрели, но жреците не бяха слезли от седлата си. Техните раса бяха по-тежки, по-топли. Древните мечове, които носеха на гърбовете си, улавяха светлината на утрото и лъщяха в отровнозелено. Мечове драконова направа. Смърт за всеки, чиято кожа порежеха. След време отровата убиваше дори хората, които ги въртяха. Още една причина, помисли си изменникът, бившите му братя да го убият по най-бързия начин и да се върнат у дома. Никой не искаше да носи тези мечове по-дълго от необходимото: посягаха към тях само в краен случай или в пристъп на убийствен гняв.

Е. Поне можеше да се ласкае от мисълта, че го приемат на сериозно.

Жрецът, който предвождаше потерята, се надигна на стремената и примижа към слънцето. Изменникът позна гласа му.

— Покажи се, синко — извика висшият свещеник. — Няма къде да избягаш.

Стомахът на изменника се сви болезнено. Той се размърда и понечи да се спусне към пътеката долу. После спря.

„Вероятно — каза си. — Най-вероятно няма къде да избягам. Но може и да има.“

Тъмните фигурки на пътеката долу се размърдаха, обърнаха се една към друга, казаха си нещо. Думите им не стигнаха до него. Той чакаше, измръзнал и вдървен. Като труп, който милостивата смърт е подминала. Сякаш мина половин ден, докато ездачите в прохода си говореха, макар че слънцето промени ъгъла си в голото синьо небе едва доловимо. А после, между два удара на сърцето, мулетата отново поеха напред.

Изменникът не смееше да помръдне от страх, че някое камъче ще се търкулне по стръмната скала. Широка усмивка напираше да цъфне на лицето му, но той потисна и нея. Нещата, които отдавна бяха изгубили човешкия си облик, подкараха бавно мулетата си по пътеката към края на тясната долина и дългия завой на юг. Когато и последният се скри от погледа му, изменникът се надигна, сложи ръце на кръста си и взе да се диви. Още беше жив. Невероятно, но факт.

Въпреки всичко, на което го бяха учили, въпреки всичко, в което беше вярвал доскоро, даровете на паешката богиня явно не показваха истината. Даваха нещо на слугите й, да, но това нещо не беше истината. Изглежда, целият му живот дотук бе почивал върху паяжина от правдоподобни лъжи. Би трябвало да се чувства изгубен. Съсипан. Вместо това се чувстваше като човек, който се е измъкнал от гробница и вдишва с пълни гърди чист въздух. Широката усмивка най-сетне стигна до лицето му.

Доизкачи западния склон с цената на ожулвания и натъртвания. Сандалите му се хлъзгаха по скалата. Трудно намираше цепнатини, за които да се хване, и издатини, на които да стъпи. Ала по пладне, когато слънцето се издигна в най-високата си точка, все пак стигна до билото. Планински върхове се гънеха на запад, възврели в прегръдката на гигантски облаци, заметнати със сивкавия воал на гръмотевични бури. Ала там, където най-далечните проходи разцепваха планинската снага, релефът се заравняваше. Заглаждаше се. Разстоянието оцветяваше равнините в сивкавосиньо, а вятърът тук, на високото, режеше като нож. Светкавица блесна на хоризонта. Сякаш в отговор се обади ястреб.

Пътуването щеше да отнеме седмици. Нямаше храна — и по-лошо, нямаше вода. Последните пет нощи беше спал в пещери или на завет под някой храст. Бившите му братя и приятели — хората, които беше познавал и обичал през целия си живот — претърсваха пътища и села, гонеха го, както се гони див звяр. А тук, на високото, бяха ловните полета на планинските лъвове и вълчищата.

Изменникът прокара пръсти през гъстата си твърда коса, въздъхна и пое надолу. Вероятно щеше да умре, преди да стигне Кешет и някой град, достатъчно голям, за да се изгуби в него.

Вероятно, но само толкова.

В последния светлик на залязващото слънце откри скален навес близо до плитко поточе. Жертва парче от каишката на десния си сандал и с един клон и тънка пръчка направи грубовато подобие на огнен лък — походно устройство за добиване на огън. С цената на много усилия успя да запали малък огън във висок кръг от камъни и клекна до него в свирепия нощен студ. Сухите клонки от ниската растителност наоколо горяха добре и с малко дим, но пък изгаряха бързо. Изменникът подхранваше предпазливо огъня с по някоя клонка, така че хем да не се разгори толкова, че да издаде убежището му, хем да не угасне. Уви, топлината на пламъците сгряваше единствено лицето и ръцете му.

Чу се далечен вой. Изменникът реши, че няма да мисли за източника му. Цялото тяло го болеше от изтощение, но затова пък умът му, отърсил се от непосредствените трудности на пътуването, премина в режим на опасно ускорение. Спомените му изплуваха в мрака. Чувството на свобода и на избор отстъпи пред чувство на загуба, самота и объркване. Все неща, които можеха да го убият по-сигурно и ефикасно от някой изгладнял планински хищник.

Планината не му беше чужда — родил се беше в планинска местност, която не се различаваше твърде от тази. Детството му беше преминало в игри на разбойници и преследвачи, клонки и дървесна кора бяха първите му оръжия. Хранил ли бе някога надеждата да се влее в редиците на монасите, да заживее в техния голям, скрит от света храм? Сигурно, макар че сега, измръзнал под малкия скален навес, това му се струваше неправдоподобно. Помнеше как зяпа, вдигнал главица, високия каменен зид. Как се диви със страхопочитание на каменните стражи, по един за всяка от тринайсетте раси на човечеството, толкова износени и загладени от вятъра и дъждовете, че всичките — синаецът и тралгунът, южнярят и първокръвният, тимзинът, йемуто и удавеният — имаха еднакви безизразни лица и юмруци като топори. Неразличими. Само широките криле и заострените като кинжали зъби на дракона, надвиснал над всички тях, все още се различаваха ясно. Помнеше и черните букви, вградени в гигантската порта от ковано желязо; букви, наредили се в думи на език, който никой в селото не знаеше.

Когато стана послушник, научи какво пише на портата. „Прикованото не е прекършено.“ Имаше време, когато вярваше, че знае какво означава това.

Вятърът смени посоката си и от огъня се разхвърчаха искри като светулки. Една го парна по клепача и той разтърка око с опакото на ръката си. Кръвта му смени посоката си, теченията в тялото му откликнаха на нещо извън него. Богинята, така си беше мислил. Отишъл беше при гигантската порта с другите момчета от селото. Беше предложил себе си — живота и тялото си, — а в замяна…

В замяна му бяха разкрити мистериите. Само знание в началото — показаха му буквите, колкото да чете свещените книги; и цифрите, колкото да води сметките на храма. Прочел бе историите за Драконовата империя и за нейното падение. За паешката богиня, която донесла правда на света.

Измамливостта, казваха, нямала власт над нея.

Той бе подложил твърдението им на тест, разбира се. Вярваше им, но въпреки това го направи. Лъжеше жреците само за да провери дали лъжите му ще минат. Подбираше лъжите си така, че само той да знае истината — името на бащиния си клан, любимите ястия на сестра си, собствените си сънища. Жреците го налагаха с камшик, когато лъжеше, и се смиляваха, когато казваше истината. И не сгрешиха нито веднъж. Убедеността му набираше сили. Вярата му. Когато висшият свещеник избра него да бъде издигнат в послушник, той почувства, че го чакат велики дела, защото жреците му бяха казали, че така ще стане.

След като кошмарът на церемонията по посвещаването му приключи, той усети силата на паешката богиня в кръвта си. Когато за пръв път усети чуждата лъжа, беше като да открие в себе си ново сетиво. А когато за пръв път проговори с гласа на богинята, усети как думите му предизвикват безпрекословна вяра като да бяха изковани от огън.

А сега беше изпаднал в немилост и всичко можеше да се окаже лъжа. Може би дори Кешет не съществуваше. Вярвал бе, че такова място съществува, вярвал го бе така яростно, че рискува живота си, за да избяга и да отиде там. Самият той никога не беше ходил в Кешет обаче. Може би обозначенията на картите лъжеха. По същия начин може да не беше имало дракони, да не беше имало империя, да не беше имало велика война. И океана не беше виждал — и значи можеше и океан да няма. Знаеше само онова, което беше видял с очите си, чул с ушите си, докоснал с пръстите си.

Не знаеше нищо.

Обзет от внезапен импулс, захапа дланта си под палеца. От раната потече кръв и той сви шепа да я събере. На слабата светлина от огъня кръвта изглеждаше почти черна. Черна с малки по-тъмни възелчета. Едно от възелчетата разгъна миниатюрни крачета. Паячето взе да се щура насам-натам в шепата му. Появи се още едно. Изменникът ги гледаше втренчено — агенти на богинята, в която той вече не вярваше. Бавно и внимателно изгнаникът протегна ръка и я обърна над пламъците. Едното паяче падна в огъня, спаружи се за миг и изчезна.

— Е — каза изменникът, — смъртен си. Това вече го знам.

Планините сякаш нямаха край. Всеки хребет беше нова угроза, всяка клисура беше пропита с опасност. Той заобикаляше селцата отдалече, наближаваше ги колкото да пийне вода от каменните им цистерни. Менюто му се състоеше от гущери и от плодчетата на храстовидните елхи — малки ядки с цвят на месо. Избягваше местата, където следи от широки лапи бележеха пътеки в прахоляка. Една вечер откри кръг от изправени камъни с малка каверна под тях: изглеждаше идеалното място да се подслони за ден-два и да възстанови силите си, но през нощта го споходиха сънища така чужди и пълни с насилие, че щом се събуди, въпреки умората продължи нататък.

Отслабна, коланът от плетени кожени ленти провисна на кръста му. Подметките на сандалите му се изтъркаха, а огненият лък се разваляше постоянно. Времето изгуби значението си. Дните се застъпваха еднообразни. Всяка сутрин изменникът се събуждаше с мисълта: „Това вероятно ще е последният ден от живота ми. Вероятно, но само толкова.“

„Вероятното“ винаги се оказваше достатъчно. А после, един ден малко преди пладне, той застана омаломощен на поредния осеян с камънаци хребет и откри, че планинските възвишения са свършили. Просторните западни равнини се ширеха пред него, някаква река блестеше, заметната с плащ от дървета и зелена трева. Изглеждаше измамно близо. Сигурно щяха да минат още два дни, докато стигне дотам. Въпреки това изменникът седна на един голям грапав камък, обхвана с поглед простора и се разплака.

Докато наближаваше реката, нова тревога заби нокти в стомаха му. Преди седмици, когато се прехвърли тайно през стената на храма и избяга, мисълта да изчезне в някой многолюден град му изглеждаше примамлива перспектива в далечното бъдеще, за която да се кахъри, когато му дойде времето, ако изобщо дойде. А сега виждаше дим от стотици огньове да се издига над дърветата. Следите от диви животни ставаха все по-оскъдни. На два пъти бе зърнал хора да яздят гигантски коне в далечината. Расото му, прашно и мърляво, скъсаните му сандали и вонята на немитото му тяло внезапно му напомниха, че тази част от бягството му ще е точно толкова трудна и опасна, колкото всичко досега. Как щяха да посрещнат хората от Кешет един слязъл от планините дивак? Дали нямаше да го посекат на място?

Заобиколи отдалече крайречния град, изумен от размерите му. Никога не беше виждал толкова голямо селище. Дървените постройки с тръстикови покриви можеха да приютят хиляда души. Улиците бяха настлани с камъни. Той наблюдаваше града от храсталаците, като крадец.

Събра кураж при вида на една жена йему. А и беше много гладен. Жената работеше в градинката си между реката и пътя, отсам последните къщи. Беше с половин ръст по-висока от него и широка като вол в раменете. Бивните стърчаха от долната й челюст, завити нагоре под такъв ъгъл, че беше чудо как не пробождат бузите й при всяка по-широка усмивка. Гърдите й висяха над селска препаска не по-различна от онези, които носеха майка му и сестра му, само дето за изработката на тази бяха отишли три пъти повече кожа и плат.

Изменникът за пръв път виждаше човек, който не е първокръвен. Жената беше първото реално доказателство, че тринайсетте раси на човечеството наистина съществуват. Скрит в храстите, изменникът я гледаше как плеви лехата с дебелите си пръсти, гледаше я и се изпълваше с удивление.

Пристъпи напред преди смелостта му да се е изпарила докрай. Голямата й глава се вдигна рязко, ноздрите й се разшириха. Той вдигна ръка като човек, който моли за извинение.

— Простете — каза. — Аз… Закъсал съм. Надявах се да ми помогнете.

Очите на жената се свиха на цепки. Тя сви рамене като хищна котка, която се готви за бой. Хрумна му, че би било по-разумно първо някак да провери дали жената говори на неговия език и чак тогава да я заговаря.

— Идвам от планините — каза той и чу отчаянието в собствения си глас. Чу и още нещо. Недоловимото за слуха пулсиране на кръвта си. Дарът на паешката богиня, който внушаваше на жената да му повярва.

— Ние не търгуваме с първокръвни — изръмжа жената йему. — Още по-малко с първокръвни от ония трижди посрани планини. Махай се и си отведи хората.

— Нямам хора — каза той. Нещата в кръвта му се раздвижиха развълнувано. Нямаха търпение да влязат в употреба. Жената тръсна глава под въздействието на неговата открадната магия. — Сам съм. И невъоръжен. Вървя вече от… от седмици. Но мога да работя. Срещу малко храна и място, където да се наспя на топло. Само за тази нощ.

— Сам и невъоръжен. Прекосил си планината, казваш?

— Да.

Жената изсумтя и изменникът остана с впечатлението, че го преценяват. Че му издават присъда.

— Ти си идиот — каза тя.

— Да — съгласи се той. — Идиот съм. Дружелюбен идиот обаче. Безвреден.

Проточи се една доста дълга пауза, преди жената да се разсмее.

Накара го да пълни с речна вода цистерната, докато тя си довърши плевенето. Кофата беше направена като за йему и той я пълнеше само наполовина, иначе не би могъл да я помръдне. Ала въпреки това се труди мъжката, напред-назад между малката къща и кейчето от неогладени дъски. Внимаваше да не се нарани, да не му потече кръв. Жената и така не беше от най-гостоприемните, а видеше ли паяците, съвсем щеше да се наежи.

По залез-слънце го покани на трапезата си. Огънят в огнището беше силен и след първия миг на инстинктивен страх изменникът си напомни, че нещата, които доскоро му бяха братя, не са тук и не търсят издайнически знаци за присъствието му. Жената му сипа яхния от гърнето над огъня. Яхнията имаше онзи богат, многопластов аромат на храна, сготвена в гърне, което никога не слиза от огъня, а само се допълва с по парче месо и по някой зеленчук, както дойде. Някои от тъмните мръвки в мазната яхния може да се бяха озовали в гърнето по времето, когато той е напускал храма, или дори преди това. По-вкусно нещо не беше ял в живота си.

— Мъжът ми отиде до кервансарая — каза тя. — Един от принцовете щял да идва и народът ще е гладен. ’Сичките прасета отведе. Ако имаме късмет, ше ги продаде. И ше им ’земе достатъчно сребро, та да изкараме сезона на бурите.

Той слушаше гласа й, слушаше и раздвижването в кръвта си. Последното, което жената каза, беше лъжа. Жената не вярваше, че среброто ще им стигне. Изменникът се запита дали това я тревожи и дали той не би могъл да й помогне някак. Можеше поне да опита. Преди да си тръгне.

— ’Ми ти, лайненце продрискано? — попита тя с глас мек и топъл. — Чия овца си боднал, та дириш работа при мен?

Изменникът се засмя. Топлата храна в стомаха, припукващите пламъци в огнището и мисълта, че отвън го чакат сламеник и вълнено одеяло, успяха с общи усилия да премахнат напрежението в раменете и възлите в червата му. Големите, изпъстрени със златни петънца очи на жената йему го следяха неотлъчно. Той сви рамене.

— Открих, че вярата в нещо не го прави вярно — каза той предпазливо. — Имаше неща, които бях приел, в които вярвах безрезервно, а после… открих, че греша.

— Някой те е подвел тоест? — попита тя.

— Да, подведоха ме — кимна той, после се замисли. — Или пък не. Едва ли е било съзнателно. Колкото и неистинско да е едно нещо, то не е лъжа, ако вярваш в него.

Жената йему подсвирна — което си беше истински подвиг предвид бивните й — и взе да ръкопляска с престорено възхищение.

— Момчето с кофата се оказа философ — рече тя. — Сега какво? Ще почнеш да проповядваш и да искаш десятък от хората?

— Никога — отвърна той и се засмя с нея.

Жената загреба от паницата си. Огънят припукваше. Нещо — мишки може би, или насекоми — шумолеше в тръстиковия покрив.

— Загубил си си ума по някоя жена, нали? — попита тя.

— Богиня — отвърна изменникът.

— Мда. То, ’се на богове и богини изглеждат — каза тя, вперила поглед в огъня. — Влюбиш се и ’сичко ти се струва различно. Все едно бог проговаря ’секи път, кога си отворят плювалника. А после…

Изсумтя отново, отчасти развеселено, отчасти с горчивина.

— И какво толкоз се обърка с таз твойта богиня? — попита тя.

Изменникът загреба нещо, което имаше бегла прилика с картоф, зъбите му потънаха в хрупкавата кожица и меката сърцевина. Опита се да облече в думи мислите, които никога не беше изричал. Гласът му потрепна.

— Тя ще изяде света.