Пътят на дракона

Ситрин

Ситрин стоеше на дигата. Градът се разстилаше зад нея, морският простор и небето се ширеха отпред, докъдето й стигаше погледът. Там, където светлите плитки води на залива се сливаха с океанското тъмно, имаше пет кораба. Високите мачти се издигаха от водата като дървета. Прибраните платна удебеляваха реите. Малките плоскодънки на рибарската флотилия се прибираха трескаво към брега, за да освободят път на десетките лодки на лоцманите, които се надпреварваха кой пръв ще стигне до корабите и ще има честта да ги въведе в пристанището на Порте Олива.

Търговските кораби от остров Нарин най-сетне бяха пристигнали — пет кораба, плаващи в група под флаговете на Биранкор и Порте Олива. Отплавали бяха седем. Липсващите два се бяха отделили от групата, било заради буря, било по собствен избор, било заради пиратска атака. Можеше да пристигнат след ден, след седмица — или никога. На доковете под Ситрин търговци чакаха изтръпнали, затаили дъх в надежда и страх. Чакаха корабите да се приближат достатъчно, за да ги разпознаят. А после, хвърлеха ли котва корабите в пристанището, късметлиите щяха да се качат на тях, за да прегледат договорите и товарителниците, да теглят чертата и да разберат дали и колко са спечелили. Другите, чиито кораби не се бяха завърнали с групата, щяха да чакат на доковете или в пристанищните кръчми и да разпитват моряците за новини.

А после, след като капитаните докладваха на инвеститорите, след като докерите разтовареха стоката и я прекараха до складовете, след като трескавите дни на пазарлъци и разплащания преминеха над Порте Олива като вятър над вода, щеше да дойде време за подготовка, за нови пазарлъци, за нови договори. За плаването догодина. Корабостроителниците щяха да приемат корабите за ремонт. Новите инвеститори щяха да предложат договори и условия на капитаните. А Идериго Белинд Сиден, губернатор на Порте Олива, щеше да се консултира с капитаните и водачите на гилдии и благосклонно да приеме предложенията, които щяха да превърнат града от обикновено пристанище в център на морската търговия за поколения напред.

А в ръката си, написано със зелено мастило върху хартия гладка като бита сметана, Ситрин държеше писмото, което й забраняваше да участва във всичко това. Разгъна го за пореден път. Беше кодирано, разбира се, но Ситрин беше прекарала достатъчно време над счетоводните тефтери и банковата кореспонденция на магистър Иманиел, за да разчете с лекота шифъра.

Беше подписано лично от Коме Медеан. Почеркът на стареца бе накъсан и разкривен от подаграта. Не беше показала писмото на никого. Пристигнало беше преди осем дни и оттогава Ситрин водеше жестока вътрешна борба. Това беше първото нареждане, което получаваше от холдинговото дружество, и отговаряше напълно на очакванията й. Ревизорът щеше да дойде, точно както го беше планирала в началото. Щеше да прибере активите на ванайския клон, които Ситрин беше спасила. Всичките й мечти да вдъхне нов живот на клона, да го насочва така, както лоцманите щяха да поведат търговските кораби към тихите води на пристанището, щяха да рухнат. А тя щеше да се върне към истинската си същност. Не каруцарчето Таг, не контрабандистът, който се плаши от собствената си сянка, не магистра Ситрин. Просто Ситрин, но без Безел, Кам и магистър Иманиел. Без Ванаи.

Вариант, който, с цялото й уважение, предпочиташе да избегне.

С тих дъх, който не можеше да се класира дори за въздишка, Ситрин скъса писмото на две. После още веднъж, и още веднъж. Когато парченцата станаха толкова малки, че не можеше да ги скъса повече, ги пусна през ръба на дигата. Гледаше ги как се въртят в малки спирали и падат.

Лодките на лоцманите се бяха струпали около търговските кораби. Ситрин си представи как мъжете в тях крещят на капитаните, а те им крещят на свой ред. Скоро първият кораб навлезе в последния, най-кратък етап от своето ежегодно плаване. Тя им обърна гръб и тръгна към банката си.

Входната врата беше отворена да улови поне част от прохладата на морския бриз. Ситрин влезе и Хлебарката скочи стреснато, сякаш го е сварила да прави нещо нередно. Зад него Ярдем се протегна и се прозя шумно.

— Къде беше? — попита я капитан Уестер.

— Ходих да видя как пристигат търговските кораби. Целият град се е изсипал на пристанището — каза тя. Чувстваше се необяснимо екзалтирана. Шеметна почти.

— Е, твоят кафевар вече ни препрати трима души, които са идвали в кафенето да те търсят от сутринта.

— Ти какво им каза?

— Че си заета, но че би трябвало следобед да си на разположение — отвърна Уестер. — Излъгал ли съм ги?

— Ти? Никога — каза тя и се засмя на подозрението, свъсило лицето му.

Въпреки жегата за срещата в губернаторския дворец Ситрин облече тъмносиня рокля с дълги ръкави и висока якичка. Косата си беше прибрала под мека шапчица, прикрепена със сребърна фиба, която беше сред последните бижута, останали й от ванайския товар. Облеклото й би било по-подходящо за хладен есенен ден и роклята лепнеше неприятно по гърба й, но мисълта да се появи в нещо по-разголено пред Кахуар Ем не й беше по вкуса. А да сложи колието или брошката, които той й беше подарил, определено би било проява на лош вкус.

Той я поздрави с официален поклон в коридора пред стаята за частни аудиенции. Единствено леката му усмивка и смехът в зелените очи бяха намек за нощите, които бяха прекарали заедно. Облечен беше с туника в пясъчен цвят с тъмни емайлирани копчета, закопчана догоре, и Ситрин се хвана, че оглежда одобрително тялото му. Зачуди се какво ли ще стане с връзката им след края на надпреварата. Слугинята, светлокоса синайка, ги покани с поклон да влязат.

Маса от тъмно дърво заемаше голяма част от стаята, широките прозорци зад нея гледаха към клоните на зелено дърво. Нежният танц на листата създаваше измамно усещане за прохлада. Синайският наемник стана, когато Ситрин влезе, и седна отново, след като тя зае мястото си. Тралгунката и представителят на местните търговски къщи ги нямаше.

— Добра година — каза синаят. — Ходихте ли на пристанището, магистра?

— Уви, не успях — отвърна Ситрин. — Работният ми график е убийствен напоследък.

— Непременно трябва да намерите време. Тази година са докарали сандъци с всякакви дрънкулки. Има едни глобусчета от цветно стъкло, които звънтят, като ги потъркаш. Много са симпатични. Купих три за внучката си.

— Надявам се, че късметът е бил на ваша страна, сър — каза Кахуар Ем. Гласът му прозвуча неочаквано остро. „Какво толкова го е ядосало?“ — зачуди се Ситрин.

— О, да — отвърна синаят, като пренебрегна заядливия тон. — Определено извадих късмет, благодаря.

Другата врата се плъзна настрани и губернаторът влезе. Закръгленото чу лице лъщеше от пот, но иначе лъхаше на жизнерадост. Когато гостите му понечиха да станат, той им махна да не си правят труда.

— Недейте, моля, без излишни церемонии — каза и се настани на стола си. — Да ви предложа нещо освежително?

Кахуар Ем поклати глава, синаят направи същото миг по-късно, сякаш бе чакал да види реакцията на полуясуруто. Стомахът на Ситрин се сви от лоши предчувствия. Ставаше нещо. Нещо, което тя не разбираше.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза губернаторът. — Високо ценя усилията, които сте положили, както и сериозното ви отношение към Порте Олива, към мен и към кралицата. Намирам за вълнуващо, че такива отлични умове са насочили потенциала си в услуга на града и неговото добруване. Това винаги е най-трудната част, нали? Решението.

Губернаторът очевидно се наслаждаваше на ситуацията, помисли си Ситрин. Самата тя отвърна с бегла усмивка. Кахуар избягваше погледа й.

— Много внимателно прегледах офертите — каза губернаторът. — Всяка от тях би била чудесна предпоставка за благоденствието на града. Струва ми се обаче, че по-гъвкавият петгодишен договор, предложен от господата, ще е по-подходящ от осемгодишния, на който държи Медеанската банка.

Ситрин забрави да диша. Въпреки горещината нещо студено се настани в гърлото и гърдите й. Кахуар Ем не беше предложил пет години. Беше предложил десет.

— Осем години е много дълъг срок — каза синайският наемник и кимна бавно. Сериозната физиономия изобщо не скриваше задоволството му.

— Предвид това, както и поради по-високите годишни такси — продължи губернаторът, — с искрено съжаление се налага да отхвърля вашата оферта, магистра Ситрин.

— Разбирам — каза Ситрин. Чуваше гласа си отдалече, сякаш говори някой друг, а не тя. — След като състезанието приключи и победителят е известен, мога ли да попитам какви условия е предложил господин Ем?

— О, касае се за съдружие — побърза да я поправи синаят. — Не е само неговият клан. Офертата ни е обща, моя и негова.

— Не виждам необходимост да навлизаме в подробности — каза Кахуар Ем, като все така избягваше погледа й. Опитът му да й спести по-нататъшното унижение беше дори по-лош от злорадството на наемника.

— Е, детайлите така или иначе ще станат широко известни — каза губернаторът. — Понеже ви уважавам, магистра Ситрин, ще отговоря на въпроса ви. Годишните такси в офертата на господата са десет процента без гаранция и четиринайсет с гаранция.

Тези числа бяха погрешни. Погрешни бяха. Трябваше да са шестнайсет и деветнайсет, а не десет и четиринайсет. Офертата, която Ситрин беше намерила в кабинета на Кахуар, беше капан, и тя се беше хванала в него.

— Благодаря ви, милорд губернатор — каза Ситрин и кимна. — Холдинговото дружество ще оцени по достойнство искреността ви.

— Дано решението ми не породи лоши чувства — каза губернаторът. — Медеанската банка е нова за нашия град, но вече се ползва с уважението ни.

— Никакви лоши чувства, уверявам ви — каза Ситрин. Предвид празнотата в гърдите й беше чудо, че думите й не изкънтяха на кухо. Всичко това не можеше да е истина. — Благодаря ви, че ми го съобщихте лично, а сега ми позволете да се оттегля. Предполагам, че с господата имате да обсъдите доста неща.

Всички се изправиха, когато тя стана, а губернаторът взе ръката й в потната си длан и я вдигна към устните си. Ситрин удържа нужната усмивка — примирение от поражението, поръсено с щипка самоирония и мъдрост, — маска на жената, в която неуспешно бе пожелала да се превърне. Поклони се на синайския наемник, после и на Кахуар Ем. Празнотата в гърдите й се размести и на нейно място разцъфна нещо болезнено.

Напусна с бавна стъпка стаята, слезе по стълбището, прекоси просторното фоайе и излезе на площада. Небето белееше, горещият вятър погали страните й като дъх. Подмишниците й бяха влажни, пот се стичаше по гърба и по вътрешната страна на бедрата й. Тя постоя няколко минути на стълбите, объркана, сащисана. Изобщо не трябваше да е тук. Трябваше да се върне в двореца. Имаше неща за уточняване, договорите трябваше да бъдат подписани и подпечатани пред свидетели. Изобщо не трябваше да е тук, навън под палещото слънце. Трябваше да е вътре.

Първият хлип беше като напън за повръщане — внезапен, неконтролируем, силен. „Не тук — помисли си тя. — О, Боже, ако ще рева, нека не е тук, където целият проклет град ще ме види.“ Дълги, бързи крачки, които изпъваха роклята в борба за всеки сантиметър. Стигна до лабиринта от по-тесни улици. Зърна една пресечка, хлътна в нея, затича се към едно потънало в сенки кьоше и клекна на прашните павета. Повече не можеше да удържа хлиповете, затова затисна устата си да ги приглуши.

Беше загубила. Толкова надежди, толкова планове — а беше загубила. Бяха дали договора й на друг, а нея бяха свели до глупава и грозна нечистокръвна повлекана, която реве до забрава в някаква уличка. Как изобщо й беше хрумнало, че може да победи? Къде й е бил умът?

Когато първият пристъп отмина, Ситрин се изправи. Изтри с ръкав носа и очите си, изтупа прахта от роклята си и тръгна към къщи. Унижението шепнеше в ухото й. Колко беше споделил Кахуар с партньорите си? Беше ли се похвалил, че й е влязъл под полата? Онзи дърт синайски наемник сигурно бе разполагал с подробно описание на всяка част от тялото й, преди тя да влезе в стаята. Кахуар беше знаел какво ще направи Ситрин още преди тя да го е замислила. Беше ли предупредил прислугата си да не пречи на среднощната й разходка до кабинета му? Бяха ли я наблюдавали от сенките, бяха ли се присмивали на глупавото момиче, което се има за много умно?

Наближи банката и чу през вратата гласовете на охраната — Маркъс, Ярдем и новата картадамка. Не се смееха, не бяха ядосани. Лалетата скланяха глави на вятъра, цветовете им разтворени докрай, прецъфтяващи, почернели в основата. Искаше й се да влезе, но ръката й тежеше като олово и не се вдигаше към вратата.

Стоя там сякаш часове, събирайки сили да отиде при единствените хора, които би могла, с уговорки, да нарече свои приятели, свое семейство. Свои служители. Искаше й се Ярдем Хейн да излезе и да я види. Искаше й се Кари да се приближи по улицата. Или Опал да се надигне от морския си гроб и да я удуши — тук и сега.

Качи се по стълбите. Съблече роклята си и седна на леглото по долна риза. Потта й нито засъхваше, нито я охлаждаше.

Беше загубила. Продължаваше да й се струва невъзможно, нелогично. Не можеше да го повярва. Беше загубила. Поне истеричният плач беше отминал. Болката също се беше махнала, макар Ситрин да имаше смътното чувство, че само се е оттеглила за почивка и дреме като котка след успешен лов. И че ще се върне. За момента обаче не чувстваше нищо. Чувстваше се мъртва.

Беше загубила. А ревизорът идваше.

Слънцето се влачеше в широка дъга по небето. Ситрин седеше. Звуците откъм улицата се промениха, замаяният от жегата трафик се преля в по-енергичните и бодри шумове на вечерта. Пишкаше й се, но това можеше да почака. Откъде изобщо се беше взела влага в нея след толкова пот и сълзи? Ала тялото й явно си имаше свой график, със или без нейното одобрение. Когато усети, че не може да стиска повече, Ситрин взе нощното гърне и го използва. След като вече се бе размърдала, й стана по-лесно. Смъкна долната риза през главата си и я захвърли на пода. Облече тънка рокля с бродерия, изтича по стълбите и излезе на улицата, без да заключва вратата.

Всички прозорци на кръчмата бяха отворени да уловят морския бриз. Свещите и фенерите не бяха запалени заради жегата и помещението тънеше в сумрак, макар слънцето още да грееше. Ситрин познаваше келнерката — момиче с широко лице и черна коса до раменете. Миниатюрно кученце подскачаше нервно в краката на момичето. Ситрин тръгна към масата в дъното, масата, на която сядаше винаги. Там, зад опърпаното перде, имаше някой.

Кахуар Ем.

Ситрин събра сили и продължи напред. Седна срещу него. Хлабав капак се удари два пъти в рамката на прозореца и не потрети. Мъжът я гледаше с изражение меко и съпричастно. На масата пред него имаше преполовена халба бира.

— Добър вечер.

Тя не отговори. Кахуар цъкна с език.

— Надявах се да ти предложа нещо за хапване, бутилка вино. Извинение. Губернаторът можеше да ти го съобщи и по друг начин, по-щадящ.

— Не искам нищо от теб — каза тя.

— Ситрин…

— Не искам нито да те виждам, нито да те чувам повече, докато съм жива — продължи тя, всяка дума — хладна, ясна и обмислена. — Ако пак ме наближиш, ще накарам капитанът на охраната ми да те убие. И той ще го направи.

Изражението на Кахуар се втвърди.

— Разбирам. Признавам, че съм разочарован, магистра. Имах по-високо мнение за теб.

— Ти си имал по-високо мнение за мен?

— Да. Не мислех, че си от жените, които изпадат в истерия и правят сцени. Но явно съм сбъркал в преценката си. Нека ти припомня, че ти сама дойде в леглото ми. Че сама реши да ме шпионираш в собствения ми дом. С какво право ме виниш, че съм го предвидил и съм взел предпазни мерки?

„Ти нямаш представа какъв беше залогът — помисли си Ситрин. — Не знаеш какво означаваше тази сделка за мен. Заради теб ще ми вземат банката.“

Кахуар стана и остави на масата три дребни монети за бирата си. Светлината открои грапавата му кожа, отне от младостта му. Това лято щеше да е осемнайсетото слънцестоене на Ситрин. И трийсет и петото за него.

— Ние сме търговци, магистра — каза той. — Искрено съжалявам, че трябваше да чуеш новината по толкова неприятен начин, но не и че ще занеса споразумението на моите старейшини. Дано оттук нататък вечерта ти е по-приятна.

Избута назад пейката, дървото изстърга по каменния под, и заобиколи Ситрин.

— Кахуар — каза тя остро.

Той спря насред крачка. Ситрин се стегна вътрешно. Думите бяха отлети от олово, толкова тежки, че с мъка ги изтегли през гърлото си.

— Извинявай, че те измамих — каза тя. — Че се опитах да те измамя.

— Недей — каза той. — Това е част от играта.

Малко след това келнерката дойде и взе монетите и халбата на Кахуар. Ситрин вдигна поглед към нея.

— Обичайното ли? — попита келнерката.

Ситрин поклати глава. Всичко от гърлото до стомаха й беше твърдо като камък. Вдигна ръка и с изненада установи, че меката шапчица още е на главата й. Махна я, спусна косата си, после вдигна сребърната фиба към светлината. Благородният метал улови рехавия светлик и сякаш го усили от твой собствен вътрешен източник. Келнерката примигна и се опули.

— Много е красива — каза тя.

— Вземи я — каза Ситрин. — И ми донеси нещо по твой избор, нещо силно.

— Магистра?

— Вино. Бира. Не ми пука. Просто го донеси.