Пътят на дракона

Маркъс

Огън и кръв. Мериам крещи от болка, страх и възмущение, така, както само дете може да ги омеси в едно. Очите й са вперени в него, протяга ръце. Маркъс се бори с парализата, успява да протегне ръце към нея — и когато ги протяга, се събужда.

Писъците на мъртвите още ехтят в студения въздух, докато той се надига сънен, с мисълта че ще види царевичните полета и високите величествени вятърни мелници на Елис. Вместо това вижда широкото изпъстрено със звезди небе ни Биранкор, което го е захлупило като гигантска паница, и тъмните планини, които надвисват от изток и спират зората. Миризмата на пожар от спомена отстъпва пред сладникавия тежък аромат на ледени лилии и далечното предчувствие за сол откъм морето…

Отпусна се по гръб и зачака сънят да избледнее. Насочи мислите си, по стар навик, най-напред към тялото. Буцата в гърлото се стопи първа, след нея се разнесе и тежестта в гърдите. Болката в стомаха намаля бавно и изчезна. Скоро остана само постоянната празнота под ребрата и това беше знак, че вече може да се изправи.

Тези болежки му бяха като бойни белези. Някои мъже губеха ръка или крак. Други оставаха без едно око. Маркъс беше загубил семейството си. И точно както ветераните познаваха кога ще завали по болките в заздравелите кости, така и той страдаше сега. Страданието му не означаваше нищо съществено. Беше си просто личното му лошо време и като всяко лошо време, и то щеше да отмине. Понякога сънищата го тормозеха повече от нормалното, и толкова.

Керванът спеше — и коларите, и впрегатните животни. Стражевият огън святкаше на възвишението, светлината му беше слаба като на звезда, но не синя, а оранжева.

Маркъс тръгна натам. Сухата трева шушнеше в ботушите му, полските мишки се разбягваха стреснато по пътя му. Ярдем Хейн седеше край малкия огън с гръб към светлината, за да не притъпява тя остротата на погледа му. Имаше си компания. Маркъс се приближи достатъчно, за да чува думите им.

— Формата на душата? — попита майстор Кит. — Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами точно това. Душата си има форма — отвърна Ярдем и размаха ръце пред лицето си, сякаш да очертае нещо. — И съдбата се определя според формата на душата. Пак тя определя какво ще направиш с онова, което ти поднася светът, а последващите ти действия чертаят посоката на съдбата ти.

Маркъс плъзна крак по пръстта да вдигне достатъчно шум, та да предупреди за появата си.

— Добрутро, капитане — поздрави Ярдем, както си беше с гръб към него.

— Пълниш главата на нашия хитрец със суеверните си измишльотини?

— Именно, сър.

— Внимавай, Кит — каза Маркъс. — Щото Ярдем е бил свещеник навремето.

Майстор Кит вдигна вежди и почна да мести въпросително поглед между двамата. Тралгунът пък вдигна красноречиво рамене и каза:

— Не свърши добре.

— Не бях чувал за такава религия — каза майстор Кит. — И идеята, между другото, ми се струва крайно интригуваща. А твоята душа, тя с каква форма е?

— Не съм си виждал душата — отговори Ярдем.

Маркъс седна. Топлината на огъня го погали. Високо над тях падаща звезда прогори небосклона от изток на запад и бързо угасна. Тишината изведнъж му се стори неловка.

— Давай — подкани го Маркъс. — Кажи му, ако толкова искаш.

— Какво да ми каже? — попита майстор Кит.

— Виждал съм душата на капитана — отвърна вместо него тралгунът. — Бях при Уодфорт в деня на битката. Капитанът правеше последен преглед на войската и… тогава я видях.

— И каква й е формата? — попита майстор Кит.

— Изправен кръг — каза Ярдем.

— И какво означава това според теб?

— Че се издига, когато го повалят, и пада, когато го издигнат — отвърна Ярдем.

— Напразно си е хабил магическото зрение, за да види това — каза Маркъс. — Повечето хора го виждат и с просто око.

— Но тази форма… тя завинаги ли остава? — попита майстор Кит. — Тоест, ако Бог реши да промени формата на човешката душа, то това несъмнено…

— Никога не съм виждал Бог — прекъсна го Ярдем.

— Но вярваш в него — каза майстор Кит.

— Ще се въздържа от коментар — каза Ярдем.

Майстор Кит като че ли се замисли над думите му.

— Ами ти, капитане? — попита след малко. — Говори се, че някога си бил набожен човек.

— Предпочитам да не вярвам в никакви богове. Един вид проява на снизходителност.

— Снизходителност към кого?

— Към боговете. Струва ми се грубо да вярвам, че не са могли да създадат един по-добър свят — каза Маркъс. — Остана ли ни някаква храна?

Зората се примъкна кротко, планините на изток се очертаха на звездния фон, а после прозирните облаци грейнаха в розово и златно, светлината идваше сякаш отникъде и отвсякъде, надигаше се от земята като мъгла. Доскоро изгърбени черни силуети, каруците и фургоните се превърнаха в предмети от дърво и желязо. Откъм готварския фургон се разнесе дрънчене на тенджери — съпругата на керванджията приготвяше сутрешната каша от задушено зърно и свинско, киснато в мед. Релефът се отърси от безкрайния монотонен мрак, изпъчи възвишенията и дърветата си, шубраците и потока. Ярдем се зае със сутрешната тренировка на своите охранители, а Маркъс тръгна да обиколи лагера, като се преструваше, че всички каруци и фургони са му еднакво важни.

Момичето, Ситрин, правеше всичко, което правеха и другите колари. Погрижи се за мулетата си, закуси, изстърга полепналата по осите кал. Ако й потрябваше помощ, търсеше я от Опал или от майстор Кит. Никога от водача на кервана, никога от Маркъс. Никога и от Сандр, който на свой ред я отбягваше, сякаш животът му зависеше от това, и толкова по-добре. Маркъс я държеше тайно под око. Изглеждаше му по-добре от Белин насам, макар че под очите й имаше тъмни сенки, а движенията й тежаха от изтощение.

Водачът на кервана клечеше до фургона си, разпънал на земята голям пергамент — карта на Южен Биранкор, правена поне преди стотина години, ако се съдеше по състоянието й, но колкото и да беше стара, драконовите пътища бяха по-стари и несъмнено фигурираха в нея. Жена му, привършила с приготвянето на закуската, впрягаше мулетата.

— Един ден — каза водачът на кервана. — Ден и половина най-много и отново ще стъпим на истински път.

— Това е добре.

— Още три и ще стигнем до Порте Олива. Ходил ли си там?

— Един-два пъти — отвърна Маркъс. — Добро зимно пристанище. Не става прекалено студено. А губернаторът на кралицата не прекалява с данъците и митата.

— Значи ще спрем там.

— До началото на пролетта пътищата за Карс би трябвало да са проходими — каза Маркъс.

— Изобщо не ме интересува — каза водачът на кервана и сгъна картата. — Стигнем ли в Порте Олива, край. Керванът ще спре там.

Маркъс се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Задачата ни е да стигнем до Карс.

— Твоята работа е да защитаваш кервана — каза тимзинът. — Моята е да кажа накъде отива и къде ще спре. Порте Олива има пазар. Оттам минават търговските маршрути за Кабрал и Херез, да не говорим за другите големи градове в Биранкор. Кораби до Лионеа и презокеанските маршрути към Фар Сирамис. Товарът, който ми е възложено да транспортирам, ще намери добър пазар там.

— Товарът, който ти е бил възложен — повтори бавно Маркъс, все едно думите оставяха неприятен вкус в устата му.

— Защо, има ли друго, което да е моя отговорност? — сопна се керванджията и брадичката му щръкна напред. — Или се боиш да не създам неудобства на контрабандистката?

— Доколкото знам, Медеанската банка няма клонове в Биранкор — каза Маркъс. — Ще оставиш момичето върху цял куп пари без никаква защита? Със същия успех можеш да й закачиш табелка на шията.

Водачът на кервана метна навитата карта върху капрата и се покатери след нея. Жена му погледна извинително Маркъс, после сведе очи.

— Питаш за момичето, дето пие, прекарва незаконно пари и мърсува с войниците ти? Ще трябва да се оправя само — заяви водачът на кервана. — Извадихме луд късмет с онова антийско копеле. Следващия път няма да ни се размине.

„А следващ път ще има“ — остана неизречено, но нямаше и нужда да се изрича на глас.

— Ако питаш мен — продължи водачът на кервана, — вземи си платата, яхни си коня и бягай далеч от това момиче. Такива като нея носят само проблеми.

Маркъс настръхна.

— Какви като нея?

— Банкери — каза водачът и се изплю.

Порте Олива беше свил гнездо върху земен израстък, проточил се в широкия плитък залив. Дори при отлив морето защитаваше града от три страни. Рифове и плитчини правеха подхода откъм океана твърде опасен и създаваха прехрана на местните лодкари, които превеждаха корабите от открито море до пристанището и обратно. През хилядата години от основаването си градът нито веднъж не беше превземан със сила, ала на два пъти се беше оставил да го съблазнят. Драконовият път водеше до него, зеленият нефрит следваше релефа на възвишения, които отдавна се бяха слегнали под дъждовете и стихиите, и сега фургоните пълзяха по дъгите на мостове, извили снага над заравнения терен.

Колкото повече наближаваха града, толкова повече движение имаше по пътя. За разлика от Ванаи, където черният хитин на тимзините беше обичайна гледка, тук сред тълпата преобладаваха бледите изящни синайски лица и мазната къса окичена с мъниста козина на картадами, пред чиято численост отстъпваха дори първокръвните. Пътят се задръсти с каруци и хора и Маркъс все по-често виждаше мечоносци с широки медни гривни над лактите и с цветовете на Биранкор — зелено и златно. Мъже от краличината гвардия. Стража, която пазеше реда в Порте Олива, макар че самата кралица предпочиташе дворците си в по-големите градове Сара сюр мер и Порте Силена на север. Водачът на кервана се приближи до един позастаряващ стражар и се наведе напред уж да го заговори над всеобщата врява и тропот. Маркъс обаче видя как му мушна няколко монети и скоро, без никакво видимо усилие, фургоните на кервана се задвижиха по-бързо, задминавайки пешеходците и ръчните колички. Маркъс разбра, че са навлезли в града, когато се появиха просяците.

„Моля ви, милорд, имам дете.“

„Съпругът ми е моряк. Корабът му закъснява с три месеца, а парите за храна свършиха.“

„Бог ни учи да сме милостиви.“

Маркъс крачеше край фургоните, глух за молбите и сляп за протегнатите ръце, нащрек за вездесъщите крадци и джебчии, които се прехранваха в човешка гмеж като тази. Другите от охраната следваха примера му — и май знаеха за джебчийския занаят повече от него. Странно колко пригодни бяха актьорите за всичко, свързано с охраната на един керван, освен за действителната му охрана. Стигна до последната каруца и се обърна да поеме отново към челото на колоната. Три каруци по-напред майстор Кит се наведе и пусна монета в шепата на един старец.

— Не ги насърчавай — извика му Маркъс. — Те всичките са лъжци.

— Не всички, капитане — извика в отговор Кит и се ухили. — Само повечето.

Маркъс подмина каруцата с вълнените платове. Контрабандистката, все още с грубите си коларски дрехи, седеше на капрата. Сега, когато наоколо гъмжеше от чистокръвни синаи, фактът, че не е просто гърчаво първокръвно момиче, се набиваше на очи. Косата й не беше мека като техните, чертите й не бяха толкова изящни, нито кожата — толкова бледа и безцветна, ала приликата беше налице. Тя видя, че Маркъс я гледа, и се постара да му се усмихне. Той я пренебрегна точно толкова преднамерено, колкото пренебрегваше просяците, и по сродни причини. Пришпори коня си нататък, ала лошото предчувствие вече бе свило гнездо в стомаха му. Разговорът беше неизбежен и съвсем предстоящ при това — днес, най-късно утре, — и правилното решение, онова, което щеше да прогони поне отчасти кошмарите му, беше да зареже момичето. Ярдем — на първия фургон — издържа погледа му спокойно.

Някога, преди векове, градът свършвал при исполинските каменни бойници. Сега високите бели стени се намираха в средата на оживен търговски квартал. Рибари хвалеха улова си от северната страна на арковидния тунел, който водеше към вътрешния град, а от другата страна на тунела мъже и жени с не толкова очевидно занятие препродаваха същата риба. Военно-отбранителната архитектура спеше в гъмжилото като хищна котка, уморена след успешен улов. Оттатък стената драконовият път се разширяваше и излизаше на голям площад.

Тук тълпата беше още по-гъста. Огромен мраморен храм се издигаше в източния край на площада, а губернаторският дворец — от червени тухли и рисувано стъкло — заемаше западния край. Божият глас и ръката на закона, двете маши на властта. А помежду им, пръснати из целия площад, се издигаха дървени подиуми, където затворници понасяха наказанието си. Картадам със сополив нос и отрязани в китките ръце държеше между чуканчетата си табела, на която пишеше, че е крадец. Първокръвна жена, цялата омазана с изпражнения и животински карантии, седеше под дървена табела със знака на сводниците. Трима синаи висяха на бесилка, меката плът под очите им почерняла от мухи — убиец, изнасилвач и педофил. Взети заедно, платформите бяха красноречиво въведение към местните закони.

Водачът на кервана отиде в губернаторския дворец и ги остави да висят на площада близо час. Върна се с малки каменни фигурки на кожени каишки, които да закачи на фургоните, в знак че пътните такси са платени. Развика се и ги поведе по една странична улица, настлана с твърди светли тухли.

Краят на пътуването. Маркъс се отправи към челния фургон. Водачът на кервана му беше приготвил платнена торба. Когато му я подаде, съдържанието й издрънча.

— Можеш да ги преброиш — каза тимзинът.

— Няма проблем — отвърна Маркъс.

Керванджията вдигна вежди, после сви рамене.

— Както искаш. Но да не ми дойдеш след някой и друг ден да се жалваш, че парите били по-малко.

— Няма.

— Добре тогава.

Маркъс кимна и се отдалечи. Отдели своя дял и дела на Ярдем, после, въпреки казаното, преброи остатъка. Всичко беше точно.

Актьорите се бяха събрали при фургона си, все така с доспехи и мечове. Пътят дотук хем ги беше променил, хем не беше. Сега бяха по-корави и можеха да въртят меча като истински войници. Ала се смееха и шегуваха не по-различно отпреди. Сандр и Смит се състезаваха кой по-дълго може да стои на ръце. Кари, Опал и Микел си подмятаха шеги и закачки, докато тимаряха мулетата. Майстор Кит седеше на високата капра и наблюдаваше всичко това като милозлив светец от старите приказки. Маркъс отиде при него.

— Е, номерът май се получи — каза майстор Кит. — Не очаквах, че ще е толкова интересно.

— Сдобихте се с материал за хубава комедия — каза Маркъс.

— Светът май често е такъв.

— Какъв?

— Смешен, но само от разстояние.

— Може и да си прав — каза Маркъс и му връчи торбата с парите. — Какво ще правите сега?

— Е, Порте Олива е голям град и гостоприемен към изкуството, надявам се. Сигурно ще си пробваме късмета с истинския си занаят. Но първо мисля да си починем малко. Тук имат добра традиция в кукловодството, така че може да привлечем още един-двама актьори с тези умения.

— Беше ми приятно да работя с вас — каза Маркъс. — Мина по-добре от очакваното всъщност. Е, сигурно ще се виждаме из града. Ние ще останем, докато снегът се стопи.

— Благодаря ти, че не скопи Сандр. Все още се надявам да направя от него добър актьор.

— Желая ти късмет в това начинание — каза Маркъс.

— Пази се, капитан Уестер — рече майстор Кит. — Ти си забележителен човек.

С което и тази част от пътуването приключи. Вляво от Маркъс водачът на кервана обикаляше каруците и спираше при всяка да направи инвентаризация. Ярдем се появи отнякъде и каза:

— Ще ни трябват хора.

— И хитрец. Но тук няма война, така че лесно ще намерим.

Тралгунът помръдна ухо и обиците му пропяха.

— Ако момичето предложи да ни наеме? Ще се съгласиш ли, сър?

Маркъс си пое дълбоко дъх. Градът миришеше на конски фъшкии, риба и море. От високата мъгла небето изглеждаше бяло, а не синьо. Маркъс бавно издиша и каза:

— Не.

Стояха един до друг. Водачът на кервана стигна до нейната каруца. Ситрин се изправи пред него като затворник пред съдия, с изправен гръб и поглед, вперен право напред. Сама в непознат град, без защитник, без път.

— Можем да тръгнем веднага — каза Ярдем.

Маркъс поклати глава.

— Тя заслужава да го чуе.

Керванджията продължи нататък. Маркъс премести очи от тралгуна към девойката, изплю се ядно и тръгна към нея. „Направи го — каза си. — Остави най-лошото зад гърба си и хващай пътя.“

Момичето вдигна поглед към него, очите й бяха разфокусирани и прибулени от умора, кожата й съвсем бледа. Въпреки това вирна едва доловимо брадичка.

— Капитане.

— Да — каза той. — С Ярдем. Не можем да работим за теб.

— Добре — каза тя. Каза го така, сякаш Маркъс й е съобщил, че слънцето е изгряло сутринта.

— Ако питаш мен, вземи колкото можеш да носиш, зарежи останалото и се качи на някой кораб за Лионеа или Фар Сирамис. Започни живота си на чисто.

Водачът на кервана изсвири с пръсти. Първата каруца се изтегли към улицата. С това керванът официално се разтури: каруците и фургоните се раздвижиха, всяка устремена към своя си пазар, към своя квартал. Дори актьорите се изнасяха нанякъде, Сандр и Смит вървяха пешком край мулетата да разчистват пътя. Ситрин бел Саркор, сираче и повереница на Медеанската банка, пишман контрабандистка и почти жена, вдигна към него уморените си очи.

— Желая ти късмет — каза Маркъс и си тръгна.

Соленият квартал, както в Порте Олива наричаха района край пристанището, наистина се оказа пълен с кукловоди. Улични изпълнители имаше буквално на всеки ъгъл, всеки си носеше по една голяма кутия, иззад която да подкача минувачите с гласовете на куклите си. Някои залагаха на стандартния расов хумор и разиграваха скечове с популярни герои като сърдития ясуру Грошо Грошарски и хитрите тимзински хлебарки, други го избиваха на политика с куклата на малоумния крал Арделхамбълмаб и неговата възголяма корона. Трети вид скечове, като този за Станин Афтелин — ненаситния първокръвен сластолюбивец в традиционния любовен триъгълник с флегматичен дартинец и лукава синайка, — бяха едновременно цинични, расистки и с политическа окраска.

Ала повечето залагаха на местни теми. Маркъс се беше загледал в едно представление за мръсен касапин, който опушвал месото си с дим от горящи фъшкии, а в наденицата слагал смлени личинки, когато една синайка откъм тълпата се развика на кукловода, че вземал злато от конкурентен месар. На друг ъгъл четирима стражари от краличината гвардия с мечове и медни гривни на ръцете гледаха представление, в което се разказваше за красива принцеса и сливи, а по навъсените им изражения личеше, че алегорията, каквато и да беше тя, може да докара на изпълнителя неприятности със закона.

Спряха в странноприемница с вътрешен двор, който гледаше към морската дига. Слънцето се хлъзгаше към западния хоризонт и позлатяваше бялата мазилка на стените. Водата в залива беше бледосиня, а морето отвъд — толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Миризмата на сол и печено пиле се бореше за надмощие с уханието на тамян от кандилото на странстващ свещеник. Моряци от няколко раси, но всичките с яки мишци и силни гласове, седяха на големите маси под шарените навеси. Между масите имаше запалени жарници, които багреха студения зимен въздух със спомени за лятото. Маркъс седна и улови погледа на слугинята. Тя му кимна и той се облегна на стола си.

— Трябва да си намерим работа.

— Да, сър — отвърна Ярдем.

— И нов отряд. Истински този път.

— Да, сър.

— Сега прибират всичко в складовете. Дойде ли пролетта, към вътрешността ще тръгнат кервани.

— Тъй ще да е, сър.

— Някакви идеи?

Слугинята — картадамка с меката светла козина на младо момиче и цели нанизи от златни и сребърни мъниста — им донесе големи чаши горещ сайдер и си тръгна, преди Маркъс да е извадил кесията си. Ярдем взе едната чаша. В ръцете му изглеждаше малка. Отпи бавно. Челото му беше набръчкано, ушите — свити назад. Слънцето печеше в гърба му, толкова ярко, че заслепяваше.

— Какво има? — попита Маркъс.

— Контрабандистката, сър. Ситрин.

Маркъс се изсмя, но усети гнева, който се сбираше в гърдите му. Ако се съдеше по физиономията на Ярдем, той също го беше усетил.

— Мислиш, че ще е разумно да застанем между онази нейна каруца и хората, които я преследват?

— Не би било — отвърна Ярдем.

— Тогава за какво има да говорим? Свършихме си работата. Време е да продължим напред.

— Да, сър — каза Ярдем и отпи от сайдера. Маркъс го чакаше да каже нещо. Ярдем мълчеше. Един от моряците — първокръвен с къса черна коса и заваления говор на лионейците — подхвана мръсна песничка за любовните навици на южнярите. Големите черни очи на хората от тази раса често биваха наричани „очници“, което предразполагаше към някои недотам прилични рими. Маркъс усети как челюстите му се стягат. Наведе се напред, така че Ярдем, ще не ще, да срещне погледа му.

— Имаш да ми казваш нещо ли?

Ярдем въздъхна и каза:

— Ако не приличаше толкова на Мериам, щеше да й помогнеш.

Мръсната песничка стигна до куплет, който разчепкваше сексуалния живот на дартините и синаите. Или на светулките и личинките, както се пееше в текста. Маркъс стрелна с раздразнение певеца. Напрежението в челюстта му пълзеше по врата и се събираше между плешките му. Ярдем остави чашата си на масата.

— Ако онази каруца я караше мъж — каза Ярдем. — Или по-възрастна жена. Някоя, която не прилича толкова на Алис или не е на възрастта, на която щеше да е Мериам сега, щеше да сключиш договор за охрана.

Маркъс се изсмя хрипливо. Певецът си пое дъх, готов да подхване следващия куплет. Маркъс се изправи.

— Ей, ти! Стига толкова. Тук има пораснали мъже, които се опитват да чуят мислите си.

Морякът се намръщи.

— Кой си ти бе?

— Онзи, дето ти казва да млъкнеш — осведоми го Маркъс.

Морякът изсумтя презрително, после примигна, видял нещо в изражението на Маркъс, изчерви се и седна на мястото си с гръб към тях. Маркъс се обърна към заместника си.

— Тази каруца е като магнит за неприятности и ти го знаеш не по-зле от мен — каза тихо. — Толкова много пари на едно място си плачат някой да умре. И въпреки това ми казваш, че трябва да застанем на пътя на бедата?

— Не, сър. Би било адски глупаво, сър — каза Ярдем. — Само дето бихте го направили, при други обстоятелства.

Маркъс поклати глава. В спомените му Мериам протягаше ръце от пламъците. Спомни си как поема умиращото й телце в ръцете си. Спомни си миризмата на опърлена коса, на обгоряла кожа. Усети я как се отпуска на гърдите му, спомни си облекчението при мисълта, че я е спасил, че вече няма нищо страшно, преди да осъзнае какво означава вялата мекота в ръцете му. Вече не знаеше дали това е истински спомен, или нещо сънувано.

Ситрин бел Саркор. Представи си каруцата й. Сложи на капрата застаряващия първокръвен колар, който караше чугунените блокчета. Или водача на кервана и неговата съпруга. Или майстор Кит и Опал. Всеки друг освен момичето.

Разтърка силно очи, докато пред погледа му не разцъфнаха фалшиви цветове. Морето шушнеше приспивно. Острата ябълкова миризма на сайдера се разнасяше в студения въздух. Гневът в гърдите му се срина, крехък, очевидно, като хартиена броня, и той изпсува на глас.

— Да ида ли да я потърся, сър?

— Да, по-добре да я потърсим — каза Маркъс и отброи няколко монети на масата. — Преди да е направила нещо опасно.