Пътят на дракона

Досън

Лято в Остерлингов хребет. Досън ставаше с изгрева и по цял ден обикаляше земите си: наваксваше със задачите, останали несвършени покрай зимните му дела и пролетните интриги. Каналите, които напояваха южните ниви, имаха нужда от ремонт. Едно от селата на запад беше изгоряло през пролетта и Досън се погрижи за възстановяването му. Двама мъже бяха хванати да залагат капан за елени в гората и той присъства на обесването им. Където и да отидеше, крепостните селяни му отдаваха почит и той я приемаше като нещо дължимо.

Тревата покрай пътищата беше израснала висока. Широките листа на дърветата трептяха в зелено и сребърно под ласките на ветреца и слънцето. Два дни път от изток на запад, четири от север на юг, планински пътечки, където да ловува, уютът на семейното ложе нощем и синьо небе отгоре. Досън Калиам не се сещаше за по-луксозен затвор, където да си губи времето, докато кралството се срива.

Имението беше обхванато от трескава дейност. Мъжете и жените на служба при Досън не бяха свикнали господарят им да е тук през дългите летни дни, точно както не бяха свикнали с отсъствието му през зимата, освен когато се включваше в кралския лов. Досън чувстваше осезаемо тревогата им. Всички знаеха, че е заточен до края на сезона, и всички без съмнение гадаеха, клюкарстваха и фантазираха.

Да им се сърди за това би било като да се сърди на щурците, че пеят. Какво друго да очаква от едни прости селяни? Дай им да се наядат и друго не ги интересува. Мнението им за по-широкия свят струваше колкото мнението на дъждовна капка или на клонче в гората.

Виж, от Канл Даскелин беше очаквал повече.

— Още едно писмо ли, скъпи? — попита го Клара, докато той крачеше по дългата галерия.

— Нищо съществено не казва. Чуй само — отвърна Досън и тръсна ядно страниците. Откри мястото и започна да чете: — „Негово величество е все така в лошо здраве. Лекарите предполагат, че го измъчва споменът за наемническия бунт, но вярват, че до зимата ще се възстанови.“ Или това. „Лорд Маас защитава по най-агресивен начин лорд Исандриан и неговия добър характер и се възползва максимално от факта, че се отърва без наказание.“ Всичко е в този дух. Провокации и намеци.

Клара остави гергефа с бродерията. Жежкият следобед беше оросил с пот челото й, кичур коса се беше измъкнал от мрежичката. Роклята й беше от тънка лятна материя, която не скриваше формите й, по-меки от на млада жена и по-спокойни. Изглеждаше красива в булото от слънчева светлина, изливаща се през прозореца.

— А ти какво очакваш, любими? — попита тя. — Да ти пише в прав текст, директно?

— По-добре изобщо да не ми беше писал, като ще пише така — изсумтя Досън.

— Знаеш, че това не е вярно, любов моя — успокои го Клара. — Дори да не ти споделя всички подробности от дворцовия живот, фактът, че ти пише, означава нещо. Винаги можеш да прецениш един човек по това с кого си пише. Някакви новини от Джори?

Досън седна на дивана срещу нея. Слугинче влезе през вратата в другия край на галерията, видя господаря и господарката и бързо се оттегли.

— Получих писмо от него преди десет дни — каза Досън. — Пише, че всички в двора стъпват на пръсти. Никой не се заблуждава, че кризата е отминала. Симеон трябваше да обяви настойника на принц Астер още на годишнината от кръщението му, но вече три пъти го отлага.

— Защо го прави, как мислиш? — попита Клара.

— По същата причина, поради която заточи мен за измяната на Исандриан — каза Досън. — Страх го е, че ако прояви благосклонност към нас, другите ще се вдигнат на оръжие. Ако пък повери сина си на тях, ще се разбунтуваме ние. А и щом Канл дава тон за песен, нищо чудно Симеон да има основания за страховете си.

— Бих могла да поговоря с Фелиа — предложи Клара. — Нейният съпруг се озова в кажи-речи същата позиция като Канл, нали? А с Фелиа не сме се виждали от много отдавна. Ще се радвам да си поговоря с нея.

— Абсурд. Да те пратя в Камнипол сама? При Фелдин Маас? Би било твърде опасно. Забранявам го.

— Няма да съм сама. Джори е там, а ще взема и Винсен Коу да ме пази.

— Не.

— Досън. Любов моя — каза Клара с твърдост, каквато Досън рядко чуваше от нея. — Позволих ти да ме спреш, когато по улиците имаше чужди наемници, но тях вече ги няма. Ако някой не протегне ръка, раната никога няма да заздравее. Симеон не може да го направи, горкият мечок, защото не е нещо, което да оправиш с кралска заповед. Ти и Фелдин не можете, защото сте мъже и не знаете как. Ще ти кажа как ще станат нещата — вие ще извадите мечовете, а ние ще си приказваме коя е била с най-хубава рокля на бала, докато не се отегчите толкова, че да върнете мечовете в ножниците. Само защото не ти харесва не означава, че е трудно.

— Късно е за това — каза Досън.

Клара вдигна вежда. Мълчанието се проточи, три удара на сърцето, после и четвърти.

— Значи трябва да събереш армия. Нали? — каза тя.

— Забранено ми е. Част от наказанието, докато изгнанието ми не изтече.

— В такъв случай — каза Клара и взе гергефа си — още тази вечер ще пиша на Фелиа, че ще се радвам, ако ме покани да й погостувам в столицата.

— Клара…

— Иначе си съвсем прав. Не бих си и помислила да тръгна без ескорт. Ти ли ще говориш с Винсен Коу, или да го направя аз?

Досън се изненада от обзелия го гняв. Скочи и хвърли на пода писмото от Канл Даскелин. Идеше му да грабне някоя книга, джунджурия някоя, или стол например, да ги метне през прозореца и да ги чуе как се разбиват на плочките в дворчето долу. Клара не вдигна поглед от бродерията си, тънката игла пробиваше плата, прокарваше конеца през него и излизаше отново от горната страна, пробиваше и прокарваше. Устата й беше стисната на черта.

— Симеон е и мой крал — каза тя. — Не само ти в този дом си с благородна кръв.

— Ще говоря с него — измърмори Досън през стиснато гърло.

— Извинявай, скъпи. Какво каза?

— Коу. Ще говоря с Коу. Но ако той не дойде с теб, и ти няма да ходиш.

Клара се усмихна.

— Би ли пратил при мен слугинята ми, скъпи? На излизане. Трябва да ми донесе принадлежностите за писане.

Ловджийската казарма бе извън гранитно-нефритените стени на имението. Беше дълга едноетажна сграда с тръстиков покрив, укрепен с плетени каиши и притиснат под тежестта на черепи и кости от едър дивеч. Прилежащият й двор беше обрасъл с бурени по краищата, където мъжете не минаваха достатъчно често, за да отъпчат тревата; имаше сламени чучела за тренировките по стрелба с лък. Въздухът миришеше на кучешки изпражнения от кучкарника в съседство, огромно дърво хвърляше сянката си върху едната страна на казармата.

Иззад казармата се чуваха гласове и Досън тръгна натам. Петима от ловджиите стояха около стар пън и се гощаваха с прясно сирене и топъл хляб. Всичките бяха млади мъже, гологърди в жегата. Неочаквана носталгия жегна Досън под лъжичката. Имаше време, когато и той беше същият, повече или по-малко. Силен, самоуверен и способен да се наслади в пълна мяра на един слънчев ден. По онова време Симеон беше до него. Годините бяха ограбили и двамата.

Един от младежите го забеляза, изпъна се, вдигна ръка за поздрав. Другите го последваха без бавене. Винсен Коу стоеше най-отзад, с насинено и подуто око. Досън тръгна към групичката, без да поглежда другите.

— Коу. Ела с мен.

— Милорд — каза ловджията и побърза да го последва.

Досън тръгна с енергична крачка по широката пътека, която водеше от имението до изкуственото езерце на север. Сенките на спираловидните кули шареха земята.

— Какво е станало? — попита Досън. — Изглеждаш така, сякаш си се опитал да хванеш камък с клепачи.

— Нищо важно, милорд.

— Кажи.

— Снощи пийнахме повечко, милорд. Едно от новите момчета се поразвесели и… подхвърли нещо по мой адрес, пък аз го сметнах за обидно. А после го повтори и реших, че е редно да го коригирам.

— Нарекъл те е педераст?

— Не, милорд.

— Какво тогава?

През пролетта, преди началото на дворцовия сезон, водата в езерцето беше прозрачна като водата на бързотек поток. През есента, когато Досън се връщаше в имението, беше мътна и тъмна като чай. Рядко я беше виждал в разгара на лятото, когато зеленикавите й оттенъци се насищаха от отраженията на дърветата до почти изумруден цвят. Няколко патици плаваха в езерцето и браздяха водата на разширяващи се триъгълници. Досън спря на крачка от брега. Тревата потъваше под краката му, разкаляна от водата. Смутеното мълчание на Винсен Коу му се струваше все по-интересно.

— Мога да попитам другите — каза Досън. — За разлика от теб, те ще ми кажат с готовност.

Винсен погледна над водата към далечните планини.

— Той се усъмни в честта на лейди Калиам, милорд. И намекна, че…

— А — прекъсна го Досън. В устата му загорча внезапен гняв. — Той още ли е тук?

— Не, милорд. Снощи братята му го занесоха в родното му село.

— Занесли са го?

— След като приключих с него, не беше в състояние да ходи, сър.

Досън се засмя. Над водната повърхност танцуваха мушици.

— Клара иска да се върне в Камнипол — каза той. — Втълпила си е, че може да ме сдобри с Маас.

Младият ловджия кимна, но не каза нищо.

— Слушам те — подкани го Досън.

— С ваше разрешение, сър. Това е неразумно. Най-трудно е да пролееш кръв първия път, а това вече стана. С всеки следващ път е все по-лесно.

— Знам, но тя си го е навила на пръста.

— Пратете мен вместо нея.

— Пращам те заедно с нея — каза Досън. — Джори още е в столицата. Той ще ти даде по-ясна представа как стоят нещата. Ти успя да защитиш мен, когато започна всичко това. Разчитам, че ще защитиш и жена ми.

Двамата стояха един до друг. Някъде зад тях се чуха гласове. Майстор кучкарят навикваше чирака си. Ловджиите се смееха на нещо. Всичко това идваше сякаш от друг свят. Свят от недалечното минало, когато животът беше по-добър, по-безопасен, преди всичко да се обърка.

— И косъм няма да падне от главата й, милорд — каза Винсен Коу: — Ще я пазя с цената на живота си.

Три дни след като Клара замина с откритата карета, която ги беше докарала от Камнипол, следвана от Винсен Коу на кон, пристигнаха нежеланите гости.

Парещата жега на деня беше прогонила Досън от имението и той търсеше прохлада в зимната градина. Сега, извън сезона си, зимната градина изглеждаше посърнала. Храстчетата, които щяха да се отрупат с цветове в късите дни на годината, приличаха на жилави бурени. Три от кучетата на Досън лежаха умърлушени в жегата със затворени очи и изплезени езици. Остъклената къщичка беше отворена. Затвореха ли я, бързо щеше да се нажежи като пещ. Градината спеше и чакаше времето си, а когато зимата дойдеше, щеше да се прероди за пореден път.

Дотогава и Клара щеше да се е върнала. Досън и преди се беше делил от нея, разбира се. Той си имаше задължения в двора, да не говорим за ловните експедиции. Тя си имаше свой кръг от приятелки и задължението да надзирава многобройната прислуга. Ала сега, когато Клара го беше оставила, за да замине по работа, самотата незнайно защо му тежеше повече от обикновено. Будеше се рано сутрин и се чудеше какво ли прави жена му в момента. Вечер си лягаше с мисълта за нея, как влиза от будоара си, пълна с новини, прозрения или обикновени женски клюки. През останалото време се стараеше да не мисли за Клара, за Фелдин Маас и за вероятността някой да я оплете в интригите си и да я използва срещу самия него.

— Лорд Калиам.

Млада слугиня дартинка, наскоро постъпила на служба в имението. Очите й горяха като на всички от нейната раса.

— Какво има?

— Един човек моли да го приемете, милорд. Парин Кларк, сър.

— Не го познавам — каза Досън, но миг по-късно се сети. Бледноликият банкер от Северобреж, съблазнителят на Канл Даскелин. Досън стана. Кучетата се надигнаха в краката му, заскимтяха и взеха да местят поглед от господаря си към слугинята и обратно. — Сам ли е?

Очите на момичето се разшириха, сякаш и то беше усетило напрежението на лорда и на кучетата.

— Дошъл е с ескорт, сър. Колар и лакеи. С личен слуга.

— Къде е?

— В малката дневна, милорд.

— Кажи му, че ще го приема след малко — нареди Досън. — Занеси му бира и хляб, настани хората му в столовата на прислугата и кажи на личната ми охрана да дойде.

Когато вратите на малката дневна се отвориха, бледноликият вдигна поглед и се изправи да посрещне Досън. Фактът, че той водеше след себе си четирима мечоносци с кожени доспехи, никак не го впечатли. Пресният хляб на таблата беше отхапан веднъж, а халбата бира изглеждаше недокосната.

— Барон Остерлинг — поздрави банкерът с поклон. — Благодаря, че ме приехте. Поднасям извиненията си, че пристигам без предизвестие.

— Сега какво, вие ли изпълнявате поръчки на Канл Даскелин, или той изпълнява вашите?

— Аз изпълнявам неговите. Ситуацията в двора е деликатна. Той искаше да ви информира за положението, но няма вяра на куриери, а и някои неща е по-добре да не се записват черно на бяло.

— И затова ми праща кукловода от Северобреж?

Банкерът замълча. Една доловима руменина обагри страните му, но те все пак се разтегнаха в обичайната любезна усмивка.

— Милорд, не ме разбирайте погрешно, но мисля, че има едно-две неща, които е добре да изясним. Аз съм поданик на Северобреж, но не съм член на двора и не съм тук по заръка на своя крал. Представлявам Медеанската банка и никой друг.

— Значи шпионин без кралство. Още по-зле.

— Моля за извинение, милорд — каза банкерът. — Виждам, че не съм добре дошъл. Моля да ми простите натрапничеството.

Поклони се ниско и тръгна към вратата, отнасяйки със себе си Камнипол и кралския двор. „Само защото не ти харесва, не значи, че е трудно.“ Така му беше казала Клара, преди да замине.

— Чакайте — каза Досън и си пое дълбоко дъх. — Коя беше с най-хубавата рокля на трижди проклетия бал?

— Моля?

— Дошли сте тук, за да свършите нещо — каза Досън. — А се държите като страхливец, който подвива опашка при първата по-остра дума. Седнете. Слушам ви.

Парин Кларк се върна и седна. Очите му изглеждаха по-тъмни, лицето му беше безизразно като на човек, който играе карти при висок залог.

— Нямам нищо против вас — каза Досън, седна срещу него от другата страна на масичката и си отчупи от коричката на хляба. — Нищо лично. Имам проблем с професията ви.

— Аз съм човекът, когото Коме Медеан изпраща, когато възникне проблем — отвърна Парин Кларк. — Нито повече, нито по-малко.

— Вие творите хаос — каза Досън, тихо и без намерение да се заяжда. — Вие сте от хората, които правят бедняците богаташи и богаташите — бедняци. Йерархията и редът не означават нищо за вашего брата, но значат всичко за хора като мен. Не вас презирам. А онова, което представлявате.

Банкерът преплете пръсти пред коляното си.

— Ще чуете ли какви новини нося, милорд? Въпреки мнението си за мен?

— Да.

Близо час банкерът описва без бързане и излишни емоции картинката на бавното свлачище, разклащащо основите на Камнипол. Разказът потвърди подозренията на Досън, че нежеланието на Симеон да обяви настойник на сина си е резултат от страха му да не размъти водата още повече. Уважението към трона му се разклащало все повече и от всички страни. Даскелин и съюзниците му се мъчели да го подкрепят всячески, но дори в редиците на лоялните започвало да се чувства напрежение. Исандриан и Клин кротували прогонени, но Фелдин Маас бил навсякъде. Сякаш изобщо не спял този човек. И навсякъде разправял една и съща история — че нападението на наемниците било инсценирано, за да изпадне Къртин Исандриан в немилост и принц Астер да не му бъде даден за повереник. Любимият довод на Маас бил, че навременната поява на войниците от Ванаи била част от грижливо подготвената театрална постановка.

— Режисирана от мен — добави Досън.

— Не само от вас, но иначе — да.

— Лъжи, от началото до края — каза Досън.

— Не всички му вярват. Но има и такива, които вярват.

Досън потърка чело. Денят свършваше, слънцето аленееше на хоризонта. Оправдаваха се най-лошите му опасения. И Клара беше в центъра на всичко това. Преди оптимистичният й план изглеждаше рискован. Сега, след новините от столицата, изглеждаше чисто и просто наивен. Ех, ако банкерът беше дошъл преди седмица… Сега беше вече късно. Миналото не подлежеше на промяна.

— Симеон? — попита Досън. — Той добре ли е?

— Напрежението му се отразява зле — каза Парин Кларк. — И на него, а струва ми се, и на сина му.

— Мисля, че не смъртта ни убива, а страхът — каза Досън. — Какви са новините от Астерилхолд?

— От свои източници знам, че Маас поддържа контакт с неколцина влиятелни мъже в тамошния двор. Получил е заем в злато и обещания за подкрепа.

— Значи събира армия.

— Така е.

— А Канл?

— Опитва се и той да направи същото.

— Колко време имаме, преди да се стигне до истинска битка?

— Това никой не може да предскаже, милорд. Ако действате предпазливо и извадите късмет, може би никога няма да се стигне до това.

— Едва ли. — Досън поклати глава. — Астерилхолд ни притиска от едната страна, вие от другата.

— Не е така, милорд — възрази банкерът. — И двамата знаем, че дойдох тук с надеждата да спечеля предимство за банката си, а няма какво да спечелим от една гражданска война в Антеа. Ако се стигне дотам, ние няма да вземем страна. Направих каквото можах като представител на Медеанската банка. Няма да се връщам в Камнипол.

Досън изправи гръб. Банкерът отново се усмихваше и този път усмивката му подозрително намирисваше на жалостивост.

— Изоставили сте Даскелин? Сега?

— Антеа е голямо и богато кралство — каза Парин Кларк, — но моят работодател играе в по-голям мащаб. Искрено ви желая късмет, но Антеа си е ваша. Не е моя. Аз поемам на юг.

— На юг? Какво толкова има на юг, че да е по-важно от кризата в Камнипол?

— Една нередност в Порте Олива, която изисква вниманието ми.