Пътят на коприната

Като да изпълзя от гроба.

Жосеран мъчително се насочи към светлината, главата му пулсираше от болка. Не знаеше колко е бил в безсъзнание. Дълго време лежа, без да говори, втренчил поглед в удивителния ход на звездите които се въртяха по небето като комети. Най-накрая се преобърна на една страна и повърна. Чу смеха на мъжете. Опита се да произнесе „Хутлун“, но от устата му не излезе звук.

Някой се беше надвесил над него и плисна вода на лицето му.

Бавно дойдоха спомените: неочакваната поява на татарските конници в необичайните им брони, подобни на бръмбари: смъртоносното свистене на стрелите; ездачите, които го обкръжиха; ударът по главата, от който беше паднал в несвяст. Сигурно са го ударили с дръжката или плоската част на меч, иначе щеше да е мъртъв.

Замисълът им е бил да го вземат в плен, но ръцете му не бяха вързани и никой не пазеше меча му. Защо?

Пред погледа му закръжи лице, рядка черна брадица и провиснали мустаци: млад татарин с тънка уста и воднистокафяви като на леопард очи.

— Варварино, събуди се! — усети ботуша му в ребрата си. — Да не искаш да спиш вечно?

Жосеран седна и простена от стомашните спазми, които отново го връхлетяха.

Татаринът стоеше приклекнал до него.

— Тупнахме те лекичко по главата, а ти се отпусна на земята като жена!

Жосеран замахна с юмрук към лицето на татарина, но мъжът отскочи назад през смях. Отново се озова по лице на чакъла.

Другите татарите също се разсмяха.

— Не си загубил боен дух значи! — извика му младежът. — Това е хубаво!

— Не им се противопоставяй! Страх ме е, че искат да ни убият!

Това беше гласът на Уилям, милостиви Боже.

И монаха бяха уловили.

Уилям седеше, присвит нещастно край огъня, лицето му беше бяло като вар, а по косата на тила му имаше кръв. Жосеран се почуди дали са хванали в плен и другите, но от тях нямаше и следа.

— Ако искаха… да ни убият — подхвана Жосеран. Ако искаха да ги убият, вече да са го сторили. Предаде се. Какъв смисъл имаше да го обяснява на монах?

Впери поглед в мъчителите си. Те се бяха скупчили наоколо и се споглеждаха, доволни от плячката си. Хилеха се като озъбени вълци.

— Те… — обърна се Жосеран към Уилям. Трудно му беше да говори, езикът му сякаш се бе удвоил. — Те убиха ли… свитата ни?

— Не знам — гневно отвърна Уилям. — Полумъртъв бях, когато ме повлякоха. Какво значение има? Разбери какво искат от нас тия разбойници. Кажи им, че пътувам със спешна мисия, възложена от папата до хана им.

— Сигурен съм… че ще са… страшно впечатлени.

Един от татарите го побутна с ботуша си, все едно е попаднал на някакво умряло животно на земята.

— Голям е.

— И грозен — прибави младият им водач. — А я му виж носа!

— Следващият… от плосконосите ви разбойници, който… каже нещо лошо за носа ми, ще го… набуча на меча си.

Младият татарин се ухили.

— А! Ти си тоя, дето говори езика ни. Чухме, ама не хванахме вяра на приказките за теб.

Явно из кервансараите са ги дебнели съгледвачи, мина през ума на Жосеран. Но чии?

— Вие кои сте? Какво искате… от нас?

— Казвам се Сартак. С братята ми служим на Хубилай хан, господар на Небето, император на Средното царство, хан на цялата земя. И от теб не искаме нищо. Ти си искал да преговаряш с нашия император. Изпратиха ни да те съпроводим до него.

— Но ние имахме… свита. Вие ги убихте. Ние пътувахме за преговори… с вашия хаган… когато ни отвлякохте.

Сартак плю ядно на пясъка.

— Съпровождаха ви предатели. Те ви водеха в Каракорум. А там е само братът на императора Арик Буке, самозванец, грозен и прост като конска задница. Ако искате да видите истинския хан на хановете, трябва да дойдете с нас в Шанту, при Хубилай, император на Небето.

— Какво казват? — попита Уилям.

— Изглежда сме попаднали сред… вътрешни междуособици. Разправя, че има двама владетели и че този Арик Буке в Каракорум бил самозванец.

— А с нас какво искат да правят?

Бяха попаднали в мрежите на татарската политика, осъзна Жосеран. Ако Хубилай се мислеше за истинския хан, неговото желание щеше да е да преговаря сам с чуждите посланици, за да придобие легитимност.

— Искат да ни заведат при онзи, когото имат за истински хан… Наричат го Хубилай и столицата му е Шанту.

— Тогава не мислят да ни убият?

— Не, братко Уилям. Засега сме в безопасност за слава на небето.

— Добрият Бог още бди над нас! Той насочва стъпките ни. Трябва да имаме повече вяра. — Жосеран видя, че Уилям е имал достатъчно самообладание, за да преметне ремъка на кожената торба през врата си, преди да ги заловят. — Библията и Псалтирът още са с нас — заяви той, възсиял.

Тамплиерът беше равнодушен към съдържанието на торбата. Мислеше само за Хутлун. Тя беше зад него, когато започна схватката. Какво ѝ се е случило? Дали е оцеляла?

Сартак приклекна до него.

— Съжалявам за удара по главата, само се бранехме. Ти се биеш като лъв. Рани двама от моите хора.

— Предпочитам компанията на другите.

Сартак впери поглед в нощната тъмнина.

— Ако искаш да ги откриеш, те са някъде из пустинята. Но ще ти се наложи да летиш като вятъра, защото вече са много далеч. Конете ни са бързи, а те имат само камили.

— Не сте ги избили, така ли?

— Заповедта ми беше само да заловим теб и твоя спътник.

— Останаха ли живи сред тях?

Сартак наклони глава на една страна.

— Грижа ли те е?

— Жената? Жената, която беше водач на отряда? Мъртва ли е?

Сред татарите се разнесе мърморене. Сартак изглеждаше потресен.

— Жена ли е имало с тях?

— Какво се случи с нея?

— Не видяхме никаква жена. Само татарски отстъпници. Разбойници от степите.

Трябва да са я видели, помисли си Жосеран. И при все това… може би този Сартак му казваше истината. Хутлун носеше шала си, увит около главата ѝ като другите мъже, как биха могли да я различат? Предположи, че никога няма да разбере дали е останала жива. Мъчението му беше приключило най-после. Сега щеше да изпълни дълга си пред Великия майстор на тамплиерите и пред своя Бог. Щеше да отведе пратеника на папата при Хубилай и да се опита да забрави как е обмислял да предаде религията си и своите братя по оръжие заради дивачка и вещица.

63

С всички сили бързаха през джеби равнината, прелитаха през проломите със зашеметяваща скорост. Жосеран отново се остави на грижливата милост на татарските коне. Изтощен от прекараните на път месеци и с рана на главата си, този път той дори не се опита да язди прав на стремената, както те правеха, ами се предаде на друсането, проснат върху седлото.

Новите му спътници, научи той, бяха конница от личната имперска стража на Хубилай. Сартак беше единственият, когото познаваше по име. Други двама, които изглежда, бяха негови подчинени, той кръсти Ядосания и Пияницата. Ядосания се мръщеше и плюеше на земята всеки път когато Жосеран се приближеше до него. Пияницата получи прозвището си първата вечер, в която спряха в кервансарай и се напи с черен кумис, после обикаляше, залитайки, из двора и пееше с пълно гърло.

Сартак беше общителен и Жосеран нямаше как да не го хареса въпреки обстоятелствата. Той седеше, приклекнал до него, на светлината от огъня и му даваше подробни разяснения относно междуособиците в империята им, разказваше му как Арик Буке и поддръжниците му в Каракорум са ленивци и глупаци и уверено предсказваше предстоящото им изтребление.

Жосеран пет пари не даваше кой от хановете им ще надделее, но пред тях двамата с Уилям се появяваше дилема; ако успеят да се спогодят с Хубилай, каква полза от споразумението им имаше, ако не се договореха и с другия? А и как би могъл да се прибере в Акра без помощта на Кайду и неговите хора, които пазеха Пътя на коприната и препречваха пътя им? Като войници тези мъже бяха по-добре въоръжени от отрядите на Кайду. Освен лък и три дървени колчана със стрели, всеки от тях носеше железен боздуган или бойна секира на бедрото си, както и привързана към лявата му ръка кама.

— За какво служи? — попита го Жосеран и посочи копринения плат, който Сартак носеше под направената си от плочки ризница. — Там, откъдето идвам, само жените и императорите носят коприна.

— За защита — обясни Сартак. — Коприната е силна — той дръпна единия ъгъл на плата. — Няма да се разкъса, така че дори някоя стрела да пробие бронята ми, коприната ще се увие около острието на стрелата и ще се усуче здраво около нея. Стрелата се вади по-лесно, а раната не се разширява повече.

— Трябва да си намеря и аз една — заяви Жосеран.

— Ще видя какво мога да направя за теб, Варварино. Но ако се гласиш да се биеш срещу нас, ще ти трябва цял топ коприна!

64

— Нефритената порта — обяви Сартак.

От едната страна зелените фронтони на крепостта се издигаха на фона на покритите със сняг планини Килиан. Триъгълни знамена в изумрудено и бяло плющяха на дръжките си по стените. От другата страна се издигаше поредица от черни хълмове, които техните спътници нарекоха Конската грива.

Пияницата посочи развалините на стената, която китайците издигнали между техните земи и степите, за да се защитят от предците на Чингис хан.

— Сам съди колко полза са видели от нея — изсмя се той.

В далечината съгледаха поля и тополови горички.

— От тук — рече Сартак — равнината се стеснява до долина, която минава между Килиан Шан и Конската грива. Тук се сбогуваме с Такламакан.

И плю в пясъка.

Жосеран преведе думите му на Уилям.

— Оцеляхме благодарение на Бога — отговори монахът.

Жосеран кимна.

— И къде казва, че сме сега?

— Нарича това място Средното царство. Мисля, че сме се запътили към Катай, където започва Пътят на коприната.

Уилям се беше възстановил от удара при отвличането и изглеждаше незасегнат от обрата в съдбата им. Посочи сивеещите на цвят храмове и барабанни кули на идолопоклонниците, които се издигаха над ъгловатия и мрачен град под тях.

— Тук ни чака много работа — обяви Уилям. — С твоя помощ ще донеса словото Божие на тези хора. Съветвам те да ми помогнеш. Ние сме част от огромен замисъл.

— Ще изпълня дълга си, както намеря за угодно — отговори му Жосеран и пришпори коня си надолу по склона след Сартак и татарите, взели ги в плен.

Хартиени дарове горяха в медна купа. Бог с бадемовидни очи, чиято черна брада се спускаше по позлатена ризница, им се озъби на ъгъла на помещението. В краката му лежаха дарове от плодове и цветя.

Олтарът се издигаше почти до тавана между яркочервени стълбове. В нишата бронзов бог с широк корем с ушни миди, чиято мека част висеше като гердан до раменете му, седеше с кръстосани крака и ги наблюдаваше с весела усмивка. Жосеран разпозна в него бога, когото Хутлун беше нарекла Боркан. Статуята му беше покрита със златен слой, потъмнял от вековете благовония. Други изображения на бога, изваяни от бронз и изсечени от дърво, стояха наредени около храма, на колони или поставени в ниши по стените.

Само лекото подрънкване на бронзово звънче нарушаваше тишината.

Монах стоеше коленичил пред олтара, на коленете му имаше книга с мантри и молитвено звънче. Главата му беше обръсната и лъщеше като полирана стомана в мрака. Чу ги да влизат и се изправи да ги поздрави. Лицето му не издаде нито изненада, нито страх.

— Кой е този? — попита Уилям Жосеран.

Жосеран се обърна към мъжа на езика на татарите.

— Това е абатът — преведе той на Уилям.

— Чул е, че идваме, и ни е очаквал. Приветства ни с добре дошли.

— Очаквал ли ни е? Как може да ни очаква?

— Не знам. Но така казва.

Абатът отново заговори и закима с глава към Уилям.

— Иска да знае на колко си години — каза Жосеран.

— Кажи му, че съм на трийсет и три години. На колкото е бил и нашият Господ, когато е умрял за нас на кръста.

Жосеран предаде думите му на абата. Двамата отново заприказваха и Жосеран се разсмя неприятно, а по лицето на абата цъфна щърба усмивка.

— Сега какво? — попита Уилям.

— Каза, че изглеждаш по-стар. После попита дали не си водил много разпътен живот.

— А ти какво му отвърна?

— Казах му, че ти се носи лошата слава на сводник.

Разнесе се съскане. Уилям беше изгубил цялото си търпение към своя едноверец тамплиер. От самото им тръгване от Акра беше обект на непрекъснат присмех и богохулство. Винаги беше подозирал, че папата греши, като се доверява толкова на Ордена на тамплиерите. Тези хора до един бяха еретици и самоволници, а точно този рицар нямаше и капка благочестие. Един ден, обеща си той, щеше да настъпи време за равносметка. Божията истина щеше да възтържествува.

Абатът го наблюдаваше напрегнато през възпалените си очи. Той беше облечен, както много от идолопоклонниците из тези земи, в оранжева роба, но без никакви други украси. Беше много стар. Кожата на устата му здраво прилепваше към скалпа му, но провисваше много под челюстта му, скулите и редичката брадица му придаваха вид на тъжна и любопитна маймуна.

— Кажи му, че му нося добри новини от нашия Господ — рече Уилям.

Отново заговориха шепнешком на странния език.

— Каза, че винаги на драго сърце посреща добрите новини.

— Кажи, че съм дошъл от името на папата, смъртния представител на Бог на земята, със словото на единствената и истинска вяра. Кажи му, че трябва да прекъсне идолопоклонническите си обреди незабавно и да почете Бог, чийто син Господ Иисус Христос дойде на тази земя да умре за греховете човешки. Не го ли стори, ще падне в Ада и ще страда вечно в ръцете на Велзевул.

— Той е старец, братко Уилям. Май е много да му кажем всичко това наведнъж.

— Направи, каквото поисках.

Дълъг разговор. Уилям наблюдаваше лицето на стария монах за някакъв знак, по който би разпознал, че старецът разбира какво му се говори. Най-накрая изгуби търпение.

— Какво отговори?

— Зададе ми много въпроси за Ада. Опитах се да му го опиша, колкото може по-добре.

Уилям стисна челюст. Сега пък тамплиерът се вземаше за теолог!

— Най-добре ще е да ми предаваш всички подобни въпроси. Не си обучен да говориш за Ада, нямаш и никаква власт да го правиш. Все още нямаш поне — добави той с кисела усмивка.

— Аз определям до колко и за какво съм обучен, братко Уилям.

— Какво те попита?

— Изглежда много се заинтересува от Ада като място и поиска да разбере дали прилича на Такламакан.

— Кажи му, че не принадлежи на този свят. Това място е запазено за душите на прокълнатите.

Жосеран се намръщи.

— Това му казах. А той отговори, че вече вярва в Ада.

Уилям се обнадежди.

— Според него този свят е голяма част от мястото, за което говориш — продължи Жосеран. — Наблюдавал е как собствения му баща умира в агония от чума, видял е майка си изнасилена и съсечена от войниците на Чингис хан, той самият е бил принуден да стои наблизо, докато прерязват гърлата на братята и сестрите му. Любопитен е да научи какво според теб Дяволът може да направи, за да го уплаши.

— Кажи му, че тук е заложено безсмъртието на душата му. Не бива да се държи лекомислено.

— Уверявам те, че изобщо не е лекомислен.

— Кажи му, че Дяволът е десет пъти по-лош от Чингис хан.

Жосеран отново подхвана разговор със стареца. Уилям съжали, че няма дарбата за езици, която Бог, в своята мъдрост, беше дал на този тамплиер.

Жосеран най-накрая се обърна към него.

— Каза, че ако според теб Дяволът е десет пъти по-лош от Чингис хан, нищо не знаеш за Чингис хан.

— Ама той не се ли стреми към вечността? — попита Уилям.

Жосеран предаде въпроса.

— Не се стреми — отговори Жосеран.

Уилям не можа да повярва на ушите си.

— Каза, че от много години страда от подагра, а това е болка, която няма равна. Лекарите му казали, че единственият лек е смъртта. Казва също, че изпитва болки и в двете колена и единственият начин да издържи на тях е, като постоянно си напомня, че скоро повече няма да страда. — Жосеран се поколеба. — Освен това е любопитен защо самият ти искаш да живееш вечно, когато имаш лоша кожа и толкова противен дъх.

Уилям усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Тези варвари вече го обиждаха. А той беше дошъл тук, за да им донесе спасението! За миг онемя от яд.

В това време старецът се приведе напред и прошепна още нещо.

— Сега какво казва? Нови обиди ли?

— Твърди, че няма бог, който да може да дари безсмъртие на плътта. Огледай се, каза той. Снегът се топи, листата падат от дърветата, цветята увяхват, всичко отминава с времето си. Раят не може да гарантира непрекъснат живот на нищо, защо тогава да го търсим? Империите се издигат и се рушат; дори Чингис хан не е живял вечно.

— Трябва да му разкажеш историята на нашия Господ Исус Христос…

Жосеран поклати глава.

— Не, братко Уилям. Уморих се. Той е стар човек и според мен в много отношения е по-мъдър от теб. Мисля, че вече трябва да си тръгваме от тук.

— Ти да не би да отказваш да ми помагаш в свещената ми мисия?

— Бих се със сарацините за папата. Не стига ли?

И си тръгна. Старият бонзи го изпроводи с възпалените си очи, неподвижен и безмълвен. Уилям се ядоса от положението си и му се прииска да се разридае. Толкова много души, които трябва да бъдат спасени, а за помощ разполага само с един безсърдечен рицар с черно мечешко сърце. Какво да прави? Къде да намери вдъхновение, къде да открие Бог в тази порочна земя?

65

Късно един следобед спряха в отдалечена пощенска станция и разседлаваха конете си, когато видяха от север да приближава конник. Жосеран чу жаловития вой на пощенския рог. Когато ездачът влезе с галоп в яма, от конюшните се появи коняр, който водеше нов отпочинал и вече оседлан кон, бляскав в аления си оглавник и одеяло за седлото. Без нито една дума конникът скочи от едното животно, метна се на другото и продължи пътя си.

Жосеран го огледа набързо; торсът му беше овързан с кожени каиши, а главата му увита с ленти плат. Носеше голям златен медальон около врата. И вече беше изчезнал, остави коняря да държи поводите на изморения кон, от който се вдигаше пара. След няколко минути ездачът беше петънце на равнината в посока запад, откъдето бяха дошли.

— Кой беше това? — обърна се към Ядосания Жосеран.

Той плю на земята и се отдалечи.

Сартак чу въпроса, приближи се и го тупна по рамото.

— Това беше конник стрела. Един от императорските вестители.

— Какво е това конник стрела?

— Носят спешни съобщения от и за императорския двор. От тях се очаква да яздят в бърз галоп през целия ден. Сменят конете на всяка пощенска станция. Ако съобщението е много спешно, могат да пътуват дори през нощта, пред тях тичат пешаци с факли.

— Всяко селце и градче трябва да осигурява коне за ямовете, затова на императора му излиза безплатно. Той осигурява коне само за онези станции в степите или в пустинята, където никой не живее.

— А защо носеше всички тези каиши?

— Държат го прав на седлото. Шаловете около главата му го пазят от вятъра и падащи камъни.

— Ами златният медальон?

— Това е пайзах, печатът на самия император. Ако конят окуцее, той има властта да размени коня си с коня на всеки под страх от смъртно наказание. Изглеждаш изненадан, Варварино. Там откъдето идваш, нямате ли такива работи?

Жосеран не знаеше как да му отговори. Подобно нещо виждам за пръв път, помисли си той. Но колко мога да си позволя да разкажа на тези татари за нас? Те вече ни наричат варвари.

Жосеран прецени, че има ям на приблизително осем левги. Те бяха като мохамеданските кервансараи, но много по-богати от който и да е от тях, който беше виждал в пустинята. Повечето бяха заобиколени от зелени поляни, със стотици коне из пасищата, други коне чакаха в конюшните, готови да бъдат оседлани при необходимост.

Имперски служител ги чакаше винаги при пристигането им и както за Жосеран, така и за Уилям бяха предвидени отделни помещения за настаняване с дървени легла за спане, които понякога бяха застлани с копринени постели. Имаше дори слуги, които да им донесат напитки за освежаване.

Лишенията в Такламакан им се струваха вече далечен спомен.

66

Следваха течението на голяма река между високи зелени дефилета. Из тези места селцата бяха толкова гъсто едно до друго, че едва напуснали едното, вече виждаха стените на другото. Навсякъде имаше тучни пасища, изпъстрени със земеделски постройки; къщички от кал със сламени покриви се гушеха под редките тополови горички; мъже с остри мустаци оряха земята с влачени от волове рала или ловяха риба в плитчините на реката.

Жосеран навсякъде виждаше руини на наблюдателници и крепости, порти и отбранителни кули се рушаха, оставени на запустението. Какво беше казал онзи стар монах? Издигат се империите и се рушат; дори Чингис хан не живя вечно.

Реката течеше като жълта вена в сърцето на Катай. Стръмните стени на дефилето ѝ бяха набраздени от оризища и жълти льосови скали, продупчени от следващи една след друга редици от пещери. Хората пресяваха на слънцето зърно, нощем се изтегляха в планината, както бяха правили хиляди години.

Всичко изглеждаше чуждо, плашещо и неустоимо едновременно: демоничният трясък на цимбалите и печалните удари на гонга от храмовете; ритмичното напяване на свещениците; масивните статуи на Боркан, изправени до пътя, боядисани в поразителни цветове. Веднъж Жосеран видя статуя с височина десет човешки боя, изсечена от камък върху повърхността на скалата.

Пътят на коприната вече не беше самотно място, той гъмжеше от скърцащи каруци, селяни, които разменяха стоки на път за пазара с кошове плодове и зеленчуци, подпрени на раменете им върху бамбукови прътове. Малки кервани от по няколко мулета или камили носеха коприни и различни сортове чай на юг. Понякога Жосеран чуваше имперски пратеник да минава покрай тях, овързан с огромен колан със звънци. Видяха безброй овощни градини с черници, с които хранеха бубите за безценните им копринени пашкули.

Селцата, покрай които минаваха, бяха повечето бедни, със стъкмени от кал, слама и тръстика колиби. Свине и гъски цапотеха из разкаляните им пътеки; дечурлига с голи дупета клечаха и се изхождаха във вадите.

Веднъж минаха покрай погребална процесия. Натоварения ковчег беше покрит със замайващо пъстри копринени постели, а опечалените се смееха и пееха, като да е празничен ден. Група музиканти ги следваха, свиреха тръби. Жосеран за пръв път виждаше погребение, което да не е повод за скръбно мълчание, и остана удивен от гледката на хора, които приветстват радостно смъртта.

— Щастливи са за умрелия — обясни Сартак. — Мъртвите вече са оставили грижите за земните дела. Високите шумове държат настрана злите духове. — Той се приведе по-близо. — Сигурно съм зъл дух, защото и аз мразя звука от тези тръби!

И се разсмя.

Хората от Средното царство ги намираха за толкова любопитни, колкото и ужасяващи. Пълнички, кръглолики деца играеха под покритите с покриви порти и се втурваха навътре, когато минаваха, сочеха ги и пищяха от страх. Белобради старци оставяха настрани дългите си лули и ги зяпваха с отворени уста; старици с подплатени жилетки и панталони, беззъби, невероятно дребни и с обути в чехли крака се юрваха към навесите си, разпищели се като малките деца.

Беше късен следобед, когато стигнаха до един от най-големите градове, които Жосеран беше виждал, по-голям дори от Константинопол, Венеция или Рим. Стените, прецени той, бяха седем или осем левги в обиколка и изчезваха сред мъглата от двете страни. Издигаха се смайващ брой барабанни кули и пагоди.

Градът, каза му Сартак, се казвал Кензан Фу и оттам започвал Пътят на коприната. Повече от един милион души живеели в него, така му обясни.

— Тук ли ще се срещнем с Хубилай? — попита го Жосеран.

— Не, Варварино — разсмя се Сартак. — Пътуваме към по-красив град от този!

По онова време Жосеран си помисли, че думите му са празна хвалба.

Не спряха в Кензан Фу. Вместо това продължиха на север покрай Жълтата река, която беше набъбнала от дъжда, а водите ѝ бяха гъсти от калта и не бяха жълти, а червеникавокафяви на цвят. Подминаха друг голям град, който татарите нарекоха Тай Юан, и много късно един следобед се изправиха пред гледка, която накара Жосеран да зяпне от удивление.

Пред тях се издигаше стена от утъпкана пръст и кирпичени тухли. Простираше се миля след миля през хълмове, извиваше се като змия, преди накрая да изчезне в мъглата. Висока беше, колкото два или три човешки боя. По дължината ѝ бяха изградени наблюдателни кули, ориентирани в двете посоки.

Сартак слезе от коня. Последваха го, повели конете си нагоре по насипа към стените със зъбери, където отново се качиха на седлата и поеха по пътя, изграден отгоре на стената. Вървяха между зъберите ѝ не в продължение на часове, а няколко дни. Подминаха безчет стражеви кули. Войниците, които пазеха, имаха същите брони като свитата им и носеха същите зелено-бели знамена.

Така и не стигнаха края на този смайващ градеж. Много преди това пристигнаха в Шанту.

67

Може би е хубаво, че боговете се намесиха, мислеше си Хутлун. Кой знае каква лудост щях да сторя?

Аз съм принцеса, татарка, дъщеря на велик хан; той беше варварин, при това грозен. Но караше сърцето ми да трепва, когато го погледнех. Не съм се чувствала така преди, когато съм била с мъж от моето племе, и сега копнея отново да изпитам този трепет.

Вече ми липсва. Нощем, когато летя с духовете на вечното Синьо небе, ще го търся. Никога няма да го забравя.

Стрелата на сива мълния просветна над планината. Рукна летен дъжд и цялото поле заблестя от водата. Степта, този океан от треви — беше покрита с диви цветя, жълти, карминени и виолетови, в долината пасяха овце и бяха толкова тлъсти, че се тътреха като гъски. Във всяка юрта в долината кожените мехове, които висяха над вратите, преливаха от кумис.

По праговете на пръснатите из равнината юрти надзъртаха хора, засенчваха очи от блясъка на слънцето и наблюдаваха как тези странници минават в галоп. Овчарските кучета се втурваха след тях, лаеха, следваха ги бегом, после изоставаха и отново се запътваха към дома си.

Ято диви гъски прелетя пред слънцето. Пустинята остана само сън.

Но какъв! Сън, който беше струвал живота на шестнайсетима от събратята ѝ, както и на Едноокия, камиларят им, чието гърло беше пронизано от копието на един от конниците. Хората на Хубилай съсякоха дузина там в равнината, четирима други умряха от раните си по време на дългото пътуване обратно през Такламакан.

След засадата от войниците на Хубилай тя обмисляше да се върне веднага при баща си в долината Фергана. Отложи неприятното събитие и реши вместо това лично да доведе до знанието на хана на хановете, Арик Буке, предателството на Хубилай.

Размени останалите невредими камили за коне в Кашгар и остави оцелелите от отряда си да яздят през северните степи. След смъртта на толкова много от другарите ѝ ездата ѝ носеше утеха и забрава за случилото се в пустинята. Така ѝ беше по-лесно да изтрие от съзнанието си думите на Жос-ран при езерото и как здраво я беше притискал в бурята.

Тези спомени трябваше да принадлежат на друга Хутлун.

Един ден дръпнаха юздите на конете си на висок хребет и погледнаха надолу към Каракорум, Градът на Черните пясъци, столицата на Синия монгол. Хиляди и хиляди плъстени юрти покриваха равнината. В средата на този огромен стан извитите покриви на шепата дървени пагоди блестяха в нефритено и жълто на късното следобедно слънце. Ступите на дузина храмове се издигаха в синьото небе, куполът на единствената джамия се гушеше между тях. Отвъд града бялата огърлица от планини се отразяваше в наводненото пасище.

Пустинята беше само сън, напомни си отново тя, когато поведе оределите останки от свитата си надолу по склоновете към Каракорум. Само сън.

Отбранителните съоръжения на града бяха само символични, понеже никой никога не бе оспорвал властта на Великия хан на монголската орда като господар на цяла Азия. Стените от пръст около града се издигаха едва един човешки бой, ровът пред тях беше почти толкова дълбок.

Входът към града се пазеше от две каменни костенурки. Имперските едикти на Великия хан, ясак, на Чингис се намираха тук, записани на каменни плочи с височина два човешки боя с изсечени дракони в короната на стелата18. Написани бяха на сливащото се уйгурско писмо, което татарите бяха заели от един от своите васални народи.

По силата на Вечните небеса и по заповед на Вселенския господар на Империята на монголите…

Хутлун беше идвала дотук само веднъж с баща си за курултай, който избра Монке за хан на хановете. По онова време беше малко дете, пазеше само неясни спомени за града, детската ѝ невинност беше преувеличила чудесата му. Тогава ѝ се стори невъзможно огромен.

Всъщност в средата му имаше едва шепа сгради, дървените пагоди на двореца, хамбари и конюшни от грубо издялан камък. Имаше и претъпкан квартал от кирпич и слама, дом на катайските майстори седлари, които въртяха занаята си из калните улици.

Влязоха в града и бяха погълнати от неразборията и вихъра на тържището за овце. Водеха конете си през гъста воняща кал, слушаха гълчавата от дузина различни езици, оглушителното блеене на животните, които биваха водени при касапите или сменяха стопаните си.

Минаха покрай голяма къща с остри червени покриви с украсени със златни дракони греди. Пред тях бяха стените на двореца. Хутлун чу пеенето на монасите, бумтенето на шаманските барабани.

Стигнаха до две масивни дървени порти, обковани с гвоздеи. Императорските стражи излязоха напред, поискаха оръжията им и ги попитаха какво ги води тук. След като установиха коя е, Хутлун и спътниците ѝ бяха съпроводени от офицер от стражата до митницата, дълга и тясна сграда, поддържана от дебели дървени стълбове. В средата ѝ имаше тухлена печка, на която стражите топлеха ръцете си. Те ги изгледаха със студено любопитство.

Най-накрая им дадоха разрешение да минат през друга врата и да влязат в тихото сърце на Каракорум.

Дворецът на хана на хановете се издигаше над тресавището върху хълм от утъпкана пръст. Планът му беше зает от катайците. По колонадите се извиваха дракони, многоредовият му покрив завършваше с извивки от лакирани в яркочервено, нефритено и златно плочи.

Около него се трупаха складовете, съкровищниците и покоите на Златния клан; по-малките дворци, където придворните секретари работеха по въпросите на империята на хагана се свързваха с него чрез издигнати пътеки като спици на колело.

Хутлун видя друга могила в далечния край на двора, върху нея бяха издигнати широки юрти от бяла плъст. Денем ханът на хановете и неговите принцове можеха да приемат своите посетители в големия дворец, но поне можеха да спят с дупка за дима над главите си нощем като истински татари.

Катайците наричаха мястото Двореца на безкрайното спокойствие; самите татари му казваха просто Караши, Двореца.

Входната зала се поддържаше от дебели лакирани стълбове и имаше сводест таван, с множество позлатени дракони по него. Хутлун и свитата ѝ спряха пред трите масивни врати, които блестяха от златното покритие и се охраняваха от двете страни от фигури на мечка и лъв.

Пазачите на двореца, членове на личната стража на Великия хан, отново ги претърсиха за оръжия, после церемониалмайсторът дойде да ги придружи към вътрешността. Влязоха от южния край на залата, внимаваха много да не спрат на прага и се изправиха пред Божията власт на Земята, Господаря на троновете, Владетеля на владетелите, Великия хан на Сините монголци.

68

Хутлун не беше виждала по-секваща дъха гледка.

Емайлираните аквамаринени плочи под краката ѝ блещукаха, сякаш вървеше по повърхността на езеро. Колоните, издигащи се върху гранитни основи, бяха боядисани във виненочервено и лакирани до блясък. Покритите със златни люспи дракони се плъзгаха към огромния сводест таван с протегнати нокти и разперени зелени криле.

Дворецът беше построен кръстообразно. Имаше неф, който сочеше север — юг, а по протежение на трансептите златисти струи светлина проникваха през прозорци. Седем редици колонади, по три от всяка страна на нефа, водеха до подиум в северния край на залата и насочваха вниманието на всички влезли към фигурата, разположила се удобно върху две мраморни стъпала.

Ханът на хановете си отдъхваше върху диван от здрава слонова кост. Тронът му беше обкован със злато, перли и нефрит и обкръжен от шатра от пурпурна коприна. Въпреки великолепието на обстановката, Хутлун забеляза, че дворът има подредбата на традиционна татарска юрта; под хагана и от дясната му страна имаше друг подиум, върху който бяха синовете и братята му. От лявата му страна на подобен подиум бяха съпругите и дъщерите му.

Покрай стените се издигаха места за сядане на другите членове на Златния клан. Хутлун забеляза пищните кожи и брокати, яркото проблясване на рубините.

В центъра на помещението гореше огън от шипкови и пелинови корени.

В Каракорум продължаваха празненствата по случай обявяването на Арик Буке за велик хан. От котлите с варено овнешко се издигаше пара. Мъжете пиеха кумис от сребърни купи и при всяка наздравица облечени в бели роби шамани поръсваха малко кобилешко мляко в четирите ъгъла на залата, за да укротят духовете на Синьото небе.

— Трябва да почакате, докато приключи празникът — прошепна ѝ церемониалмайсторът. — Тогава хаганът ще те изслуша.

Но когато насъбралото се множество приключи гуляя си, повечето от придворните в мъжката част на залата лежаха проснати по килимите в ступор. Доведоха жонгльори, акробати и огнегълтачи, за да забавляват онези, които още се държаха.

Най-накрая в павилиона въведоха бял леопард, привързан с дълга сребърна верига. Онзи, който го придружаваше, освободи звяра от каишката на врата му. Леопардът запристъпва смирено нагоре по стъпалата към трона и падна, сякаш в знак на покорство, в краката на Великия хан.

Калпав номер, помисли си Хутлун. Тя би предпочела нейният хаган да се докаже, като се изправи пред див леопард с една стрела в колчана си.

Церемониалмайсторът се обърна към нея и я побутна напред, за да предаде новините на хана на хановете.

Арик Буке лежеше проснат на дивана, замаян от пиене и ядене. Хутлун видя пухкава кожа да обточва рядката му брада и жестока уста. Той я наблюдаваше с дивашко безразличие. По пръстите му като отдавна засъхнала кръв просветваха рубини.

Хутлун го поздрави на колене, какъвто беше обичаят, и му предаде случилото се. Из залата се разнесоха гневни клетви, когато му разказа каква е съдбата на християнските пратеници. Ездачите, които ги отвели, обяви тя, не направили никакво усилие да прикрият кои са. Били войници от личната имперска стража на Хубилай.

Хутлун приключи разказа си и настъпи дълга тишина. Ханът на хановете огледа залата със свъсени от недоволство вежди. Без съмнение беше замаян от пиенето, но заговори с достатъчно ясен глас.

— Брат ми ламти за трона на Чингис хан, който е мой според избора, направен от курултай! Не се е подчинил на властта, която неговият дядо, Чингис хан, ни е дал, и трябва да се страхува от възмездието на монголската орда!

Пълководците му заръмжаха в знак на съгласие. Поне онези, които бяха все още трезви.

— Всички знаем, че се е превърнал в онова, което всеки монгол презира — извика Арик Буке. — Китаец, нашият прастар враг! Той знае, че вие, неговият собствен народ, не го обичате затова е обърнал онези, които покорихме, срещу нас! Той се назовава Чунг т’унг, като китайски император. Управлява като китаец, със секретариат, пратеници и чиновници! Дори нарича себе си Син на Небето! Подмазва се на китайците, сякаш те са победителите, а ние сме претърпели поражението!

Отново гневен ропот.

Хутлун, все още на колене, осъзна, че Арик Буке може би вече е чул новините, които тя му донесе. Речта му изглеждаше внимателно подготвена.

— Той има служба „Строежи Шанту“ и Служба за защита! Има Съд на императорския гвоздей, Съд на императорското гвоздейче, Управление по изхранване на животните. Управление по изхранването на животните! Защо му е притрябвало на внука на Чингис хан подобно чудо? Добрият татарски кон има нужда само да бъде пуснат из полето и сам ще си намери храна изпод девет стъпки навят сняг! Принудил е китайските военачалници и чиновници да го коронясат като император на Китай, защото знае, че монголите никога няма да го коронясат като хан на хановете!

Множеството нададе викове, чуваха се поздравления. Леопардът се понадигна, наострил уши.

— Хубилай отиде в Катай като лъв и те го превърнаха в агънце. Моят брат е забравил да язди! — извика той най-грозната обида, която един татарин може да отправи към друг. — Ще отидем до Шанту с армия от най-добрите ни конници и ще превърнем града му в чакъл!

Надигна се врява.

Огнената буря тепърва ще връхлети, помисли си Хутлун, когато придворните около нея с крясъци заискаха кръвта на Хубилай.

И изглежда Жос-ран беше искрата, която подпали огъня.

69

За Хутлун Каракорум беше едновременно повод за удивление и разочарование. Чудеше се дали Чингис хан би одобрил потомците му да си вдигат дворци като онези, които цял живот беше сривал със земята.

От река Оркхон през равнината беше прокопан канал, който да довежда вода и да задвижва водното колело за градските ковачници. В тези леярни обаче се изковаваха не само върхове на стрели, мечове, колела за обсадни машини, а и търнокопи, плугове, кирки и сърпове.

Обработваха земята, осъзна тя и за миг ѝ призля. Татарите бяха станали земеделци, превърнали се бяха в онова, което презираха.

Арик Буке може и да ругаеше брат си Хубилай, но се виждаше, че и той самият не е Чингис хан. Удобствата на двореца едновременно я удивиха и отблъснаха. В подземието му имаше тухлена пещ, от която нагретият въздух се отвеждаше по каменни тръби из цялата сграда. Така във всяко помещение на двореца през нощта беше топло. Изключително постижение, но така ли трябваше да живее татарският конник?

А и онова сребърно дърво.

Чингис и дошлите след него хагани бяха водили занаятчии и майстори от градовете, които бяха завоювали в Персия, Катай и дори Европа. Сред тях имало златар, когото довели преди двайсет години от далечна земя, наричана Унгария. Възложили му да изработи дърво от сребро за пировете на Великия хан. В дървото бяха изкусно вплетени четири сребърни змии, които се виеха около клоните. От устата на всяка змия се лееше различна напитка: от едната оризово вино, от другата черен кумис, от третата медовина, а от последната течеше направено от грозде червено вино.

Под дървото имаше тайно помещение, в което седеше човек, една тръба водеше от помещението към сребърен ангел с тръба, кацнал на самия връх на дървото. Щом някоя от напитките започваше да привършва, мъжът надуваше ангелската тръба и така предупреждаваше слугите в кухнята. Те се втурваха да налеят още напитки в бъчвите, скрити под дървото.

По този начин нямаше извинение човек да остане трезвен при пировете на хана на хановете.

Само по себе си дървото несъмнено беше чудо, а и Хутлун не възразяваше срещу това един мъж да се напие. Мъжете от край време са се тровили, вероятно никога няма да престанат. Но да пият от сребърни дървета? Така ли бяха научени да живеят? Силата на татарите идваше от степите, от студения вятър и просторните долини, от живота ден след ден на извара и в сняг. На Покрива на света нямаше места, отоплявани от пещи, нито сребърни дървета, които да утоляват ненаситността им.

Във вените на този Арик Буке може и да течеше кръвта на Чингис хан, но не носеше сърцето му. Тя с облекчение забеляза, че бойците на Великия хан избягваха двореца и отвратени бяха издигнали своите юрти в равнината. Но това означаваше, че има разделение между Великия хан и неговия народ. Почуди се какво ли би казал Чингис хан за това положение.

Арик Буке седеше на трона си от слонова кост. В краката му с изцъклени очи и окървавен лежеше трупът на някакъв затворник. Той беше изкормен съвсем скоро и от тялото му се вдигаше пара. Великият хан беше поставил левия си крак в зейналата рана.

Ден след пристигането си Хутлун беше съпроводена отново до двореца от церемониалмайстора за частна среща с Арик Буке. Тя коленичи в основата на подиума.

— Е, Хутлун.

Тя чакаше с поглед, впит в трупа.

— Много слушахме за теб — изсумтя и промени тежестта на тялото си. — Как е братовчед ми Кайду?

— Велики хане, баща ми язди като младеж и побеждава мъже на половината от годините му.

— Много са ни говорили за неговата сила и мъдрост. — Хутлун се почуди какво ли иска от нея. Със сигурност задачата, с която бяха дошли, вече беше приключила. — Оказал ти е голяма чест да повери на твоите грижи варварските пратеници.

Но аз не изпълних дълга си, помисли си Хутлун. Затова ли съм тук? Ще ме накажат ли?

— Разкажи ми за тях.

— За варварите ли, велики хане? Единият беше свят човек, наглед болнав и не знаеше нищо за магията. Другият беше воин, великан с коса като огън. Учен и силен. Научил се беше да говори като човек от степите.

Хутлун кимна към церемониалмайстора на хана, който приближи с даровете, които беше успяла да вземе от коня на Жос-ран след засадата.

Арик Буке на свой ред ги огледа внимателно; най-напред плетения шлем, кожените ръкавици, мастилницата от слонова кост и после рубините, които метна на мраморния под с такова нехайство, с каквото се мятат няколко зрънца ориз.

Най-после огледа дамаския меч, който Хутлун беше открила да лежи в тревата след битката. Все още ѝ прималяваше, когато го погледнеше. Молеше се да не са го наранили, когато са му го взели.

— Християни ли бяха?

Тя разбра какво пита. Чувала беше, че Арик Буке покровителства несторианците.

— Молят се на Исус и на християнските светци. Отнасят се към Мария с голяма почит. Но говореха и за някого, когото наричаха папа, за когото разказваха, че бил Божият избраник на земята и на когото дължаха пълно подчинение.

— Папата ли е техният хаган?

— Не ми се вярва. От онова, което разбрах, папата не е воин. Струва ми се, че по-скоро е свещеник.

Арик Буке изсумтя, несъмнено си беше припомнил как дори на Чингис хан му се беше наложило да елиминира свещен мъж, за да получи върховната власт върху собственото си племе. Може би варварските принцове не са проявили такава мъдрост и шаманите са им отнели властта над собствените им кланове.

— Бих искал да говоря с тези варвари. Несъмнено има много какво да се научи от тях. И е ясно защо брат ми ги е отмъкнал от теб — отново се размърда. Очебийно беше, че го мъчи болка. — Знаеш ли, че тръгвам на поход срещу Хубилай?

— Да, велики хане.

— Когато тръгна срещу брат си, мога ли да разчитам на подкрепата на твоя баща, ще бъде ли защитник на единия ми фланг?

Сърцето на Хутлун заби по-бързо. Кайду ѝ беше дал нареждания да подкрепи Арик Буке на курултай, но не я беше овластил да сключва военни договори, най-малко с хана на хановете.

— Сигурна съм, че той ще защити правото си да живее като татарин с всички възможни за него средства.

Ханът ниско се изсмя.

— Предпазлив отговор. Но не отговаря на моя въпрос.

— Не мога да знам какво мисли баща ми, велики хане.

— Според мен, знаеш много добре. Кажи ми ти тогава как трябва да живее един татарин.

Хутлун усети как сърцето ѝ заби лудо, почти болезнено в гърдите ѝ.

— Яздейки кон на седло и според ясак на Чингис хан.

— Ами моят брат Хубилай? Според баща ти той дали живее като истински татарин?

— Както казах, велики хане, не знам какво мисли баща ми. Но знам, че той е обещал да се подчинява на истинския хан на хановете тук в Каракорум.

До известна степен, все пак.

Арик Буке въздъхна. Погледът му беше насочен към трупа в краката му.

— За подаграта е — обясни той, макар че тя не беше споменала положението му, нито ѝ беше минавало през ум да го направи. — Моите шамани казаха, че трябва да оставя крака си, докато трупът изстине.

Тя си замълча, тъй като не поискаха от нея да говори.

— Трябваше да почакам до пълнолуние. Шаманите казаха, че се молят за мен и че ще ме излекуват — тя продължаваше да мълчи. — Разправят, че си лечителка и гадателка.

— Да, велики хане. Казват, че имам дарба.

— И какво мислиш за лековете на моите шамани?

Тук има уловка, помисли си Хутлун. Ако ги охуля, те ще зашушнат в ухото на хана, ще го наговорят срещу мен и ще отсекат моето, понеже съм ги критикувала.

— Ако лекарството носи облекчение, тогава е добро.

Арик Буке отново се разсмя одобрително на проницателността ѝ.

— Наистина. А ако не донесе такова, можеш ли да измислиш по-добро?

— Ако не успее да ви донесе облекчение, велики хане, може и да опитам. Но се опасявам, че простите ми шамански номера няма да са много зрелищни.

— А какви прости шамански номера прилагаш?

— Някои казват, че се чувстват по-добре, след като съм принесла жертва на Тенгри и съм поставила ръце върху тях. Самата аз не твърдя, че имам някакви способности да изцелявам. Повтарям това, което са ми споделяли.

Арик Буке се изправи и затаи дъх от болката, която го завладя. Изрита трупа от ръба на подиума. Тялото се претърколи по стъпалата и най-накрая спря, ужасяващо проснато на килимите в основата на трона.

— Тогава може би ще поставиш ръка на левия ми крак тук! Защото през последните три луни държа крака си в червата на изкормените и единственото облекчение, което съм получил, е знанието, че са войници на брат ми!

Хутлун забеляза как шаманите като сенки припълзяват през залата.

— Трябва да се отърва от тая подагра, ако ще тръгвам на поход срещу брат си.

— Велики хане, ще направя каквото мога — обеща тя. — Но първо трябва да се срещна с духовете.

— И какво ти трябва за това?

— Моите барабани и моят цеп. Освен това дим от хашиш или силно кобилешко мляко.

Ханът се отпусна тежко на трона си.

— Прави каквото щеш. Но махни тоя демон от пръстите на крака ми.

70

Впечатляваща сбирка, помисли си Хутлун. Разпозна много от членовете на Златния клан, както и най-влиятелните военачалници на предишния хан, страховити в своите ризници и шлемове. Зад тях бяха наредени хановете от всички велики кланове на север от Гоби, копринените им павилиони бяха пръснати из цялата равнина, изобилие от цветове на фона на притулилото се небе.

Арик Буке беше изведен от града на носилка, бляскав в искрящо бяла мантия, със златна украса. Обкръжаваше го почетна стража от най-добрите му воини. Барабанчици, яздещи камили, следваха процесията и биеха погребалната песен. Копринени знамена в червено, златно и бяло плющяха на вятъра.

Когато минаваха покрай нея, Арик Буке видя Хутлун и вдигна ръка, за да спре шествието.

— Хутлун! — извика рязко той.

Тя слезе от коня и преви коляно три пъти според обичая.

— В степите на Фергана ли се връщаш?

— Да, велики хане.

— Съжаляваме, че ни напускаш — ханът потропа здраво с левия си крак по дървения под на носилката. — Ти махна жарта от нашия крак. Отново можем да яздим! Ще те направим наш личен шаман, ако останеш в Каракорум.

Хутлун отново леко сведе глава в знак на почит.

— Оказвате ми чест, велики хане. Но баща ми очаква завръщането ми.

А и твоите шамани ще ме отровят до седмица, ако реша да остана.

— Съжаляваме, че те губим! — Приведе се от парапета на носилката. — Когато се върнеш във Фергана, кажи на баща си, че тръгвам на поход срещу Хубилай и Златният клан язди зад мен!

— Ще му предам, велики хане.

— Ще се прибера с брат ми, окован във вериги — извика той и даде знак шествието да продължи.

Хутлун наблюдаваше как то върви през равнината, армията на Великия хан на монголите отново поемаше на изток, за да воюва с извечния си враг — китайците.

Но сега за пръв път татарите щяха да воюват срещу един от своите.