Пътят на коприната

Колко време пътуваха? Изгубил беше броя на седмиците. Или бяха месеци?

Поели бяха по великия пустинен път от Алепо. Твърдият чакъл се точеше миля след миля през самотната територия, населена от кози и бедуински овчари. Татарите бяха настояли да оставят каруците си с тежки железни сандъци с провизии и плетената ризница, която Жосеран носеше като дар за татарския хан. Другите дарове Жосеран опакова в непромокаема кожена торба и я окачи на коня си. Дамаският меч също беше у него.

Уилям продължаваше да стиска кожената торба, която носеше и в Акра. Жосеран се чудеше какви ли съкровища си е въобразил, че са жизнено необходими за мисията му. Вероятно клещи за нокти и власеница.

Макар да беше вече зима, дните бяха топли и непривикналият на жегата и умората от несгодите на пътуването Уилям се полюляваше на седлото си. Нямаше да издържи и осем дни, какво ли остава за осем месеца, помисли си Жосеран. Мухите бяха изтезание за всички. Рояците се събираха в ъгълчетата на очите им и устните им, когато спираха за почивка. Осем месеца, помисли си Жосеран. Невъзможно! Джучи май се е опитал да се погаври с тях.

— Искам да ме научиш да говоря на езика на татарите — каза Жосеран.

— Трудно ще ти е — отговори му Джучи на арабски.

— Звучи ми като тюркски, а него вече говоря добре. Според мен ще видиш, че имам вродена дарба към татарския. А и нямаме какво друго да правим през това нескончаемо пътуване.

— И откъде да започна?

— Вече знам, че „Здравей“ е салам. „Благодаря“ ерекмет. Сутрин един на друг казвате кайерле ирте. А вечер кайерле киш.

Джучи се разсмя, развеселен.

— Отлично. Хората ми мислят, че си тъп като коня си, но са те подценили. Много добре, Варварино. Както каза сам, няма какво по-интересно да правим, докато яздим. Ще ти казвам някоя дума пътьом и ще видим кой ще научи първи татарски: ти или конят ти!

Беше вечер, скоро след като бяха тръгнали от Алепо, скорпион ухапа един от татарите. Пострадалият прекара цялата нощ в хлипания от болка и умря рано на другата сутрин. Инцидентът смрази Уилям до мозъка на костите му.

Но виденията на Христос му помогнаха да устои. Ако това трябваше да е неговият кръст, неговото чистилище, така да бъде. Охотно щеше да посрещне страданията си като бич за нечистите си помисли.

Конски фъшкии бяха полепнали по влажните им дрехи; въздухът в шатрата беше наситен с мириса им. Уилям избърса очите си, които сълзяха и лютяха от дима от огъня.

— Мислиш ли, че идва наш ред да ни ядат? — попита той Жосеран.

Слушал беше легендите за тези хора, как пиели кръв и се хранели с кучета, жаби, змии и дори един с друг. Като ги гледаше сега, не беше трудно да си го представи. Взираше се с отвращение в бъркотията от овчи вътрешности върху мократа от тях трева пред него. Татарите се разсмяха и го подканиха да яде, докато те вадеха черва и карантия от димящия куп с омазнени и черни пръсти. Остатъкът от животното, руното, главата и окървавените кости, лежеше накуп отстрани.

Собственикът на юртата беше заклал овцата в тяхна чест. Жосеран за пръв път виждаше така да убиват животно: мъжът просто го тръшна по гръб, притисна го с колене и разпори корема му с ножа си. След това вмъкна ръка чак до лакът в гънещите се вътрешности на овцата и притисна аортата, сърцето ѝ спря. След няколко мига главата на овцата клюмна настрана и животното умря, надали и капка кръв се проля.

Начинът, по който готвеха месото, беше направо варварски. Изхвърлиха само съдържанието на стомаха. Всичко останало — шкембето, главата, карантията, месото и костите, метнаха във вряща вода.

На Уилям от глад чак му прилошаваше, но стомахът му се бунтуваше и отказваше да яде от розовата, подварена маса пред него.

Джучи отсече с ножа си парче почти сурово месо от трупа и го метна в устата си. Уилям дочу как малки кости захрущяха между зъбите му. Брадичката му лъсна от мазнината.

На входа имаше мех от козя кожа. Джучи скокна, наля малко от течността в дървена купа и я тръсна в ръцете на Уилям. С жестове му показа да пие.

Наричаха тази течност кумис, ферментирало кобилешко мляко, което пиеха при всяко хранене. То поне не беше неприятно, вече беше привикнал към него. Бялата и с мирис на вино леко пенлива напитка оставяше в устата вкус на бадеми.

Уилям надигна купата към устните си и пресуши съдържанието ѝ наведнъж. Веднага се улови за гърлото, дъх не му достигаше. Вътрешностите му пламнаха. Татарите избухнаха в смях.

— Отровихте го! — извика Жосеран.

— Черен кумис — обясни Джучи. Потупа се по стомаха. — Хубаво е!

Нямаше да му навреди, но принудиха Уилям да пие още, стояха пред него и пляскаха с ръце при всяка негова глътка. Монахът знаеше какво правят. Черният кумис беше силен като виното и Уилям разбра, че скоро ще е пиян като тях. След като пресуши няколко чаши от възкиселата течност, те се умориха от играта си, пак седнаха на влажната трева и започнаха да се хранят.

— Добре ли си, братко Уилям? — попита го Жосеран.

— Ще се присъединиш ли към мен… за молитва? — отвърна на въпроса му с въпрос той. Изведнъж езикът му се беше удвоил и осъзна, че заваля думите.

— Коленете ми вече имат мазоли и рани от непрестанните ти молитви.

— Трябва да помолим за божествено напътствие… за да можем да спечелим тези хора за Бог.

Татарите го изгледаха, когато падна на колене до огъня и вдигна сплетени за молитва ръце към небето. Очите им проследиха погледа му към дупката за излизане на дима и единствената вечерна звезда, която грееше над юртата.

— В името Божие, спри — каза му Жосеран. — Твоята набожност никак не ги впечатлява. Мислят, че си болен.

— Какво мислят татарите, не ме притеснява.

Така си беше. За пръв път от седмици вече не се страхуваше. Чувстваше се силен, непобедим и харизматичен. Уилям високо призова Бог да слезе сред тях, да бди над душите им и да поведе варварската им свита по единствения истински път.

Когато приключи с молитвите си, Жосеран продължаваше мрачно да дъвче парче сурова карантия.

— Как можеш да ядеш тази отвратителна каша? — попита Уилям.

— Аз съм войник. Войникът без храна не може да оцелее независимо каква гадост му е поднесена в паницата.

Уилям взе увито парче сготвени черва в ръка, почувства хлъзгавата му повърхност. Усети как му се повдига. Стана и напусна шатрата с намерението да хвърли карантията на кучетата. Но светът се завъртя около него и той падна гърбом, мъртво пиян.

Уилям се събуди преди зазоряване. Някъде в нощта се носеше вълчи вой. Чувстваше тъпа болка зад очите си. Посегна към разпятието на врата си и замърмори тихо молитва. Знаеше, че ако се провали в това, в тази изкупителна мисия в окаяния си живот, за него нямаше да има спасение.

18

Сутринта беше студена и мъглива. Под тях имаше езеро със стоманеносив цвят. Тъмен облак обвиваше заобикалящите ги склонове. От време на време в промеждутъците на проясняване съзираха острите зъбери на планините, чиито покрити със сняг и лед върхове се редяха до хоризонта.

Джучи клечеше при огъня пред юртата. Студът, изглежда, не му правеше впечатление. Носеше плъстени ботуши с дебели подметки, каквито носеха всички татари, и дебела връхна дреха, която наричаха дел, пристегната с широка ивица от оранжева коприна. Все още не беше сложил обточената си с кожа шапка. Главата му беше почти напълно обръсната, както и на всички останали, само с кичур коса на челото и две дълги плитки зад всяко ухо.

Джучи печеше овчата глава, набучена на дълга пръчка. Обърна я върху въглените. Щом напълно я опърли, той я постави на земята и заизмъква оскъдни парченца обжарено месо и мозък с върха на ножа си.

Закуска.

— След колко време ще стигнем Каракорум? — попита го Жосеран на езика на татарите.

Джучи се ухили.

— Много добре. Каза, че имаш дарба за езиците. Мислех, че само се хвалиш — пъхна ножа си в едната очна ябълка, за да измъкне поредното крехко месце. — Каракорум ли? Ако яздим усърдно и времето позволява… някъде през лятото.

Жосеран посърна вътрешно. Явно в крайна сметка не са му се подигравали.

— Чак толкова ли сме далече все още?

— Каракорум е центърът на света. Тук сме едва в покрайнините му.

От юртата се измъкна Уилям, тръгна, олюлявайки се, с пепеляво на цвят лице.

— Как се озовах в леглото си? — попита той Жосеран.

— Аз те отнесох. Лежеше на тревата.

Монахът прие сведението с упорито мълчание. Тамплиерът очакваше поне една промърморена благодарност.

— Виждам, че вече учиш дрънкането им.

— Това не е ли хубаво?

— Ти си еретик и предател, тамплиере.

— И как така?

— Непрекъснато си бръщолевиш с тях, а все още не си осведомил тези еретици за официалното писмо от Светия отец, което нося. Не е ли истина, че си предложил да се сключи съглашение с тези дяволи?

— Аз те придружавам и съм твой преводач. Нищо повече.

— Ти за глупак ли ме взимаш?

Жосеран се извърна. Видя Джучи да хвърля останките от закуската си в огъня, където главата зацвъртя и запращя.

— Как копнея за хубаво парче печено шилешко — каза Уилям и се затътри да намери коня си.

Жосеран се тревожеше за Късмет. Темпото на пътуването я беше изтощило. Откакто стигнаха планините, храната намаля и кобилата му вече приличаше на скелет. Пристъпваше с мъка, все още неустрашимо, но не му се вярваше да оцелее много дълго.

Отначало яздитните животни на татарите му се сториха смешни. Имаха дебели вратове и гъста козина, бяха малко по-високи от понито, на чийто гръб беше получил първите си уроци по езда. Когато видя тези смятани за неумолими татарски воини на жълтеникавокафявите им мулета, чак не му се вярваше, че това е конницата, която беше помела и оставила в разруха половината известен свят.

Наложи му се да промени мнението си. Тези четвъртити грозни създания можеха неспирно да галопират и дори когато дебел сняг покриваше земята, знаеха как сами да си открият храна, риеха снега с копита, пасяха от замръзналата и почерняла растителност отдолу и някак успяваха да извлекат сили, за да съществуват.

Товарните коне, които Жосеран беше взел от Акра, отдавна бяха измрели.

Пътуването беше изнурително, ден след ден, седмица след седмица бяха на седлото, а придружителите им налагаха убийствена скорост на придвижване. Татарите не знаеха друг начин да яздят, освен галопа с по няколко минути почивка на всеки два часа. Понякога изминаваха по петдесет мили на ден.

Всеки татарин беше взел със себе си от Алепо поне по пет коня, юздата на всеки кон беше хлабаво привързана около врата на коня от лявата му страна, а последното животно в редицата се водеше от дясната ръка на ездача. Използваха всеки кон по два дни, после го оставяха да почива.

Жосеран получи собствени татарски коне. Но тяхното равно подрусване му докарваше болки от седлото и го оставяше без сили след лекия галоп на персийските коне, които беше свикнал да язди, а самата Късмет с мъка наваксваше дори без товар на гърба си.

Татарите използваха къси стремена, направени от кожа, и яздеха прави, час след час, изглежда, кривите им крака никога не се уморяваха. Жосеран беше опитал да им подражава, но след няколко минути мускулите на бедрата му се сгърчваха и така той остана да седи на твърдото дървено седло, подскачаше и се люлееше на него, докато костите му не затракваха. До пладне на следващия ден болката се беше настанила вече в ставите му; първо в коленете, после в гърба му и в късния следобед вече му се струваше, че цялото му тяло гори в огън.

Но тези татари, изглежда, се чувстваха по-удобно върху конския гръб, отколкото на късите си извити крака; дори ги беше виждал да спят на седлото. Управляваха конете си с натиск на прасците в хълбоците на коня и тъй като яздеха, без да използват юздите, можеха и да стрелят по време на буен галоп. Именно затова носеха и толкова леки ризници, осъзна той; прекият двубой не им беше изгоден. Оставяха стрелите си да убиват вместо тях от разстояние. Дори тамплиерите нямаше да могат да противостоят на подобна конница.

За пръв път виждаше бойци като тях. Оцеляваха със съвсем малко. Понякога минаваше по цял ден, без да спрат за храна. И то каква. Тя неизменно се състоеше от няколко къса варено овче, изядено почти сурово.

Жосеран винаги се беше гордял със своята сила и издръжливост, но започна да изпитва ужас от сутринта и перспективата за поредното неумолимо друсане на седлото. Дори се чудеше дали ще доживее да види прословутия Каракорум. Колкото до Уилям, кожата му беше станала сива, Жосеран трябваше да го сваля от коня в края на всеки ден. Но уверен във вярата му, на следващата сутрин му помагаше да се качи отново на седлото като истински мъченик.

Щом като проклетият монах издържаше на пътуването, можеше и той.

19

Онова, което Жосеран видя от татарите до този момент, го убеди, че съюзът с тях не е желателен, а жизненонеобходим. Никоя християнска армия не би могла да ги победи, когато са върху кон, нито пък да спре завоевателния им устрем, със сигурност не и със силите, с които разполагаха в Западните земи.

Ако кръстоносците не можеха да победят татарската конница на бойното поле, оставаше им само да се скрият зад стените на замъците си. Но числеността и мащабът на татарските обсадни машини, които видя в Алепо, показваха, че дори Акра или Замъкът на пилигримите11 не биха могли да удържат на напора им.

А Каракорум беше толкова далеч. Докато дойдеше моментът да седнат и да разговарят с този хан на хановете, може би нямаше да има останали живи нито християни, нито сарацини в Светите земи, заради които да се сключва договор.

След като прекосиха планините Алборз в Персия, видя с очите си последствията от съпротивата срещу татарите.

В град Мерв, през който преминаваха керваните, нямаше и една останала сграда. Много години преди това Чингис хан беше оставил града в руини. След като населението се беше предало, наредил всеки татарски войник собственоръчно да съсече по триста персийци. Заповедта била изпълнена съвсем точно. След това подпалил огромната библиотека, огънят погълнал сто и петдесет хиляди древни книги. Говореше се, че сиянието от адската клада се виждало през пустинята чак в Бухара.

Прекосиха още една пустиня, тази още по-суха и от пустините, които бяха видели в Сирия, само замръзнали вълни от пясък, прошарени с купчинки от изсъхнали храсти саксаул. Нощем на североизток виждаха сияние на хоризонта, за което Джучи твърдеше, че идва от запаления огън в кулата на Калян минаре в Бухара. Това било най-високата сграда в целия свят, така му каза, в минарето на самия връх имало тухлен фенер с шестнайсет свода, който служел като маяк за търговските кервани в пустинята нощем.

Жосеран пренебрегна твърдението, реши, че е украсено преувеличение на мохамеданите, но когато най-накрая пристигнаха във великия град, разбра, че е истина.

Калян минаре беше тясна кула от печени тухли, покрита с теракотени плочки, която се извисяваше шеметно в небесата. Точно под назъбените подпорни греди на външната галерия, минарето, имаше поредица от емайлирани сини плочи с куфически надпис.

— Наричат я още Кулата на смъртта — разказа му Джучи. — Узбекските владетели, които са царували някога тук, хвърляли затворниците си от върха на минарето тук долу в Реджистан.

Постройката беше удивителна. Сам Чингис хан се впечатлил от нея, разказа Джучи, и това било единствената сграда в Бухара, която оставил, тази и петъчната джамия, а дори и по нейните стени имаше следи от пожар.

Останалата част от града била построена след времето на Чингис. В него все още витаеше духът на опустошението, сякаш Чингис и касапническите му орди са минали оттук едва преди дни. Вонята в града напомняше тази на Париж или Рим, а водата в канавките беше застояла и зеленясала. Къщите бяха сивкави, тебеширенобели, изградени от червена глина, отгоре варосана, с разкривени рамки на вратите. Мяркаха се малко лица на персийци, населението беше тъмнокожо и с бадемови очи: татари, киргизци и узбеки.

Земите вън от разрушените стени все още бяха обезлюдени. Само на час път езда от Реджистан се натъкнаха на пирамида, издигната от човешки черепи, вече избелели от слънцето и напълно опоскани от хранещите се с мърша животни.

— Свети Боже — промълви Жосеран.

Наели бяха арабски водач за тази част от пътешествието и той се обърна през рамо, за да се увери, че Джучи и войниците му не могат да го чуят.

— Преди татарите навсякъде докъдето ти стигаше погледът, се простираше зеленина. Сега всичко умира. Всичко!

Скръбно бездействие обгръщаше равнината. Като че сечта се е състояла едва вчера, а труповете все още гният в полетата.

— Всичко това дело на татарите ли е?

Той кимна.

— Канатите — каза той, като използва персийската дума за подземните канали, които напояваха пустинята — бяха поддържани от бедните фермери. Татарите ги изклаха като овце. Сега вече няма кой да изгребва натрупалата се тиня и така земите също са съсипани.

— Всички наред ли са колели?

— Не. Поетите, занаятчиите и лекарите отведоха в Каракорум. Но всички останали — той сви рамене и кимна към пирамидата от кости. — Дори животните избиха.

Какви бяха тези хора, запита се мислено Жосеран. Нямаха милост към никого. Колкото повече пътуваха, толкова по-безплодно му се струваше неговото посланичество. Ако сега мога да се обърна към Томас Берар, какво бих му казал? Никой в Акра, нито в Рим би могъл да си представи подобно кралство. То се простира чак до края на света и далеч отвъд него. Във Франция можеше да язди от Троа до Марсилия две седмици. Тук за две седмици дори не беше излязъл от пустинята.

— Ние ще спасим тези хора за Христа — обяви Уилям.

— Късметлии ще сме, ако успеем себе си да спасим — промърмори Жосеран и обърна коня си гърбом към чудовищната грамада.

20

Прекосиха просторна равнина със селца от варосана глина. Понякога съглеждаха руините на джамия или самотната арка на кервансарай, свидетелство за кървавия поход на Чингис хан отпреди петдесет години. Но накрая пустинята остана зад гърба им. Вървяха по зелена долина, из която течеше река, към Самарканд.

Градът, през който преминаваха керваните, беше заобиколен от планини с покрити със сняг върхове. Набраздените куполи на мохамеданските храмове спяха под сребристи тополи Реджистанът — множество оживени пазарища, обградени от сиво-кафявите стени на търговските складове и странноприемниците. Този град също беше построен отново след разрушаването му от татарите, изпечените на слънцето тухли на медресетата и джамиите наново бяха украсявани с хвърлящ отблясъци на зимното слънце фаянс в яркосиньо и наситено тюркоазено.

Жосеран стоеше на покрива на техния хан и наблюдаваше как зората плъзва мръсножълтеникавите си пръсти над множеството заоблени покриви на тържищата и в лабиринтите от аркади. Покритият с плочи купол на джамията проблясваше сякаш направен от лед, черният, тънък като иглен връх на минарето се очертаваше срещу самотна студена звезда. Мюезинът започна азана, призивът за молитва. Екотът от него се понесе над града.

— Аузбилахи мина шайтани рахим, бисмилях рахмани рахим…

— Чуй ги. Подквичват като човек, на когото му вадят зъб — подигра се Уилям.

Жосеран се извърна. Монахът изникна от сенките като призрак. Приключи със завързването на въжето около расото си.

— Това е песнопение, което много наподобява нашите грегориански песни — обясни Жосеран. — Извисява се и пада и е в същата степен мелодично.

— Като нашите ли? — изръмжа Уилям.

— Смяташ го за варварско, защото не го разбираш. Последните пет години живях в Светите земи. Това песнопение се повтаря всеки ден призори, едни и същи думи, една и съща хармония. И те търсят своя бог, както ние търсим нашия.

— Те нямат бог, тамплиере. Има само един Бог и Той е Бог на единствената истинска вяра.

Жосеран зърна грубоватия силует на щъркел, свил гнездо на покрива на близкото минаре, гледка толкова близка за него, че сякаш го пренесе в Акра. Щяха да му липсват щъркелите, ако изобщо се върнеше някога във Франция! Може би наистина живя прекалено дълго сред сарацините и е заразен от техните ереси.

— Искам само да кажа, че не са безбожници, както смятат някои.

— Ако не обичат Христос, как тогава може да са друго, освен безбожници?

Жосеран не отговори.

— Много сме далеч от Акра — продължи Уилям, — но скоро ще се върнем и ще бъда принуден да докладвам думите ти. Ще постъпиш мъдро, ако внимаваш за приказките си.

Проклети да са всички свещеници, помисли си Жосеран. И му хрумна: може би няма да се върна, ако Бог е милостив. Но пък кога в живота си съм виждал Бог да проявява милост?

21

Цветът на езерото от виолетов стана черен. Тъмните силуети на планините пред тях се стопиха в оловносивото небе, върху което святкаха огнени мълнии.

Трепереше под кожите. Откакто оставиха зад себе си равнината на Самарканд и заизкачваха планините, Жосеран започна да се облича като татарите. Също като тях носеше дебел кожух и плъстени панталони, напъхани в ботушите. И пак му беше студено.

Спътниците му разседлаваха конете си. Прекрати съзерцаването си на езерото и се присъедини към тях. Погали муцуната на Късмет, мърморейки ѝ насърчителни думи. Клетото момиче, виждаше как ребрата ѝ се броят.

Обърна се към Джучи.

— Трябва ли да прекосяваме онези планини?

— Трябва да прекосиш още много планини и още много пустини, преди да стигнеш Центъра на света.

Джучи май намираше извратено удоволствие в техните несгоди. На Жосеран му се струваше, че самият Джучи е привикнал към всякакво страдание. Сигурно имаше бутове, корави като щавена кожа, помисли си тамплиерът.

— Твоят шаман — рече Джучи, което за татарите означаваше свят човек — няма да преживее пътуването.

— Deus le volt — прошепна Жосеран на френски. Бог така иска.

— Ще ти се да видиш как кръвта му тече.

— Прекалено е стиснат, за да кърви.

Джучи погледна през рамо.

— Смрачава се. Къде се е дянал?

— Не е ли при коня си?

Уилям не беше нито при коня си, нито в шатрата. Претърсиха стана, от него нямаше и следа.

Жосеран го откри при реката, съблякъл горната половина на плаща си и в ръката с клон, който беше откъснал от топола. Червени резки набраздяваха посинелия му гръб. Жосеран наблюдаваше от седлото на Късмет как монахът се самобичува с клона.

Удряше се и припяваше ритмично, но тамплиерът не дочуваше думите.

— Мислех си, че несгодите на пътуването ни са достатъчно наказание дори за Божи човек — обади се Жосеран.

Уилям се обърна сепнат. Трепереше от студ.

— Плътта ни подтиква към греха. Правилно е и плътта да понесе страданието.

— А днес какви грехове стори? През цялото време беше на седлото.

Уилям хвърли тополовата клонка и с мъка облече расото си.

— Тялото е наш враг.

— Наш враг ли? И така да е, но ми се струва, че твоето страда достатъчно, като те носи през последните няколко месеца.

Уилям приключи с обличането. Продължаваше да отказва да носи плъстените ботуши на татарите и обутите му в сандали крака вече бяха станали тъмноморави от студа.

— Пътуването днес не беше ли достатъчно изтезание за теб?

Монахът с мъка се заизкачва по брега.

— Казват ли колко още трябва да пътуваме?

— Може да стане така, че докато се върнем в Светите земи, брадите ни да са побелели, а сарацините да са престарели толкова, че да не могат да яздят и да ни гонят.

Уилям започна да зъзне на хапливия високопланински въздух, по расото му избиха кървави петна. Еднакви по сила страхопочитание и отвращение обхванаха Жосеран. Имаше нещо плътско в тази страст към болката.

— Не се ли страхуваш от онова, което ни чака зад тези планини, тамплиере? — попита Уилям.

— Страхувам се от Бог и се страхувам от присъдата му. От нищо друго на тази земя не се страхувам и от никой човек.

— Аз не говоря за човеци. Някои разправят, че в земята Катай12 имало създания с глави на куче, които едновременно лаят и говорят. Други пък, че имало мравки, едри като добитък. Ровели земята за злато и разкъсвали на парчета с щипците си всеки, на когото се натъквали.

— И аз съм слушал тези истории, но никога не съм срещал човек, който да е бил в този Катай и с очите си да е видял тия чудесии — сви рамене. — В Самарканд ми каза, че скоро трябва да се върнем в Акра. Да си призная, напоследък си мисля, че изобщо няма да се върнем.

— Тогава ще литнем направо към ръцете Божии.

— Ами да храним вяра, че има топло огнище — промърмори Жосеран под носа си, — понеже такъв студ досега не съм брал в живота си.

22

Новата им охрана се появи от свят на сняг и лед.

Отрядът наброяваше поне двайсетина ездачи. Носеха кожени шапки с наушници, на някои от тях вързани отгоре, и обли шлемове. Дългите им плъстени кожуси висяха отстрани на конете почти до ботушите им. Стрели стърчаха от дървените колчани на гърбовете им; триъгълно знаме висеше от върха на копие.

От конете се издигаше пара, а от стоманеносиньото небе бавно се стелеше сняг.

Предводителят им пришпори коня си напред. Носеше виолетов копринен шал, увит около косата и лицето, за да се предпази от студа. С едно движение отдръпна шала.

Жосеран загуби ума и дума. Не беше мъж.

Устните ѝ се разтвориха в лишена от любезност усмивка, щом се обърна към Джучи.

— Това значи са варварите — каза тя на своя език, като мислеше че Жосеран не разбира. Бадемовидните ѝ очи бяха очертани с черно, но в тях нямаше нищо съблазнително. Това бяха неумолимите очи на търговец на коне, които оглежда предназначената за продан на тържището стока.

Поведението ѝ и начинът, по който яздеше, го бяха заблудили, че е мъж, осъзна тамплиерът, защото тя не беше облепена като татарски боец. Под късия си кожух носеше винена риза с дълга пола, висока яка и с прорез до талията, така че да не пречи на ездата ѝ. Широка копринена лента стегнато обгръщаше тънкия ѝ кръст, а по гърба ѝ, почти до бедрата, се спускаше една-единствена лъскава черна плитка.

— Тези двама варвари са изпратени тук от нашия хан, Хулегу — обясни ѝ Джучи. — Искат да бъдат приети от Великия хан в Каракорум. Той нареди също да бъдат отведени живи и здрави до Беш Балик, за да ги съпроводят в последната част от пътуването им до Центъра на света.

Момичето се обърна към един от ездачите.

— Мършавият ще умре от студ, преди да сме минали и половината път през планините. Другият ми се вижда достатъчно здрав. Но е грозен като коня си и носът му е два пъти по-дълъг.

Татарите се разсмяха.

— Няма да се карам с теб за външния си вид — обади се Жосеран на нейния език, — но държа да не наричаш коня ми грозен.

Усмивката ѝ се стопи, а и придружаващите я се умълчаха.

— Виж ти — рече тя най-накрая. — Варваринът говорел.

— Но за него имаш право — добави Жосеран и кимна към Уилям. — Можем да го заровим и тук.

Сега беше ред на Джучи да се ухили.

— Научи се да говори като човек, докато пътувахме. Сече му умът. За варварин е забавен.

— Не разбирам как може да се смята един варварин за забавен — възрази тя. И се обърна към Жосеран. — Аз съм Хутлун. Баща ми се казва Кайду. Той е най-великият татарски вожд тук, на Покрива на света. Ще те заведа при него. Съветвам те да внимаваш за обноските си.

После обърна коня си и ги поведе през пролома към долината Фергана.

23

В най-ниската част на тази долина се разполагаше номадски град. Подобните на кошери черни куполи на татарските юрти се очертаваха на фона на покритата със сняг степ и надвисналото небе. Подредени в кръг каруци очертаваха периметъра, имаше и часови на коне, които дежуреха на пост. Камили, коне и овце търсеха храна в откритата равнина.

Хората се насъбраха да ги зяпат, когато влязоха в стана. Имаха очи с форма на бадем и обжарени от вятъра лица, мъжете носеха кожени шапки и тежки кафяви кожуси, косите на жените бяха увити от двете страни на главите им като овнешки рога. Децата бяха с обръснати глави и дълги кичури на челото.

Спряха пред шатрата, в която ханът приемаше пратеници. На входа студеният високопланински вятър вееше знаме, направено от опашката на як. Тя беше достатъчно дълга и широка, за да побере към десет хиляди души; направена беше изцяло от коприна, а отвън покрита със съшити леопардови кожи, боядисани в червено, бяло и черно. Крепяха я яки лакирани стълбове.

— Внимавай, Варварино — предупреди го Хутлун, когато слязоха от конете. — Ти и твоят спътник не бива да стъпвате върху прага на ханската юрта. Това ще донесе лош късмет на клана. Стъпите ли, ще се наложи да ви убият, при това бавно.

— Бих се поколебал да им навлека подобни несгоди — отвърна Жосеран и предаде предупреждението на Уилям. Какво суеверие, впечатли се Жосеран. Хвърлили бяха в ужас и потрес половината познат свят, а все още живееха в страх от сенките си.

Влязоха след Хутлун.

Огромната шатра беше застлана с хермелинови и самурени кожи и миришеше на дим. Благословена топлина изпълваше вътрешността. Когато очите му привикнаха с полумрака, Жосеран различи две редици татари, мъжете от едната страна, жените от другата, а в далечния край на огромната юрта строга и сивееща фигура, подпряна върху постеля от мечи и лисичи кожи.

Два огъня от шипкови и пелинови корени горяха в средата.

— Трябва да застанете между огньовете, Варварино — предупреди го Хутлун. — Пламъците ще ви прочистят от злите намерения.

Като допълнителна предпазна мярка срещу злите намерения, стражите на Кайду ги претърсиха щателно за ножове и Жосеран беше принуден да предаде дамаския си меч. Едва тогава им позволиха да се приближат към трона на хана.

Жосеран забеляза малък олтар от едната страна, където под образа на мъж, изработен от плъст, в малки сребърни купи горяха благовония.

— Трябва да се поклоните — прошепна тя. — Това е олтар на Чингис хан, дядото на Кайду.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Трябва да се поклоним пред техния бог — прошепна той.

— Няма да се кланям на идоли.

— Дай цезаревото цезарю.

— Това е поругаване!

— Направи го — изсъска Жосеран — или ще умрем начаса. Какво ще прави папата без своя пресвят пратеник?

Усещаше как хиляда погледа са впити в него.

За облекчение на Жосеран Уилям се подчини, оценил мъдростта на своята отстъпчивост. Коленичи намръщен пред олтара, Жосеран направи същото. След това се приближиха към трона на Кайду и превиха коляно отново, три пъти, както направи Хутлун.

Кайду, ханът на високите степи, мълчаливо ги оглеждаше. Наметката му от сребриста кожа се сливаше по цвят с побелялата му брада. Носеше златен, заоблен шлем над кожената си шапка. Очите му бяха златисти, като на ястреб.

От дясната му страна стояха хората, за които Жосеран прие, че са главните му придворни и вероятно негови синове. Имаше соколджия и жрец с див поглед; от лявата му страна бяха жените от домакинството, косите им бяха оформени в същия полумесец, който беше забелязал на влизане в стана, но по краищата на плитките на тези жени имаше сребърни украшения.

— Така — прогърмя гласът на Кайду. — Така значи изглеждали варварите.

Жосеран запази мълчание.

— Кой от вас говори езика на хората?

Жосеран вдигна поглед.

— Аз, господарю.

— Казаха ми, че искате да говорите с хана на хановете в Каракорум.

— Такова беше желанието на господаря Хулегу, когото имах честта да срещна в Алепо. Нося му послание за приятелство от моя господар в Акра, който е в Земите отвъд, далеч на запад от тук.

— Ханът на хановете умря — осведоми ги Кайду. — Ще бъде избран нов хаган. Той със сигурност ще приеме вашата почит, когато му дойде времето.

Жосеран замръзна. Главатарят им е мъртъв ли? Почуди се защо никой не се е сетил да им го съобщи по-рано. Дали ще има спорове около унаследяването на трона, както често се случваше в Европа? Техният собствен Йерусалим от години беше във война за короната. Ако се отложеше изборът на наследник, това означаваше ли, че трябва да се върнат в Акра? Или ще ги карат да чакат с месеци, дори години в тези самотни планини, докато спорът не се уреди? Помисли си за Жерар и Юсуф, които гниеха в Алепо.

Обзе го тревога, че всички ще се превърнат в старци, преди да му се види краят.

— За мен ли донесохте тези дарове? — попита го Кайду.

— Даровете са за великия хан в Каракорум. Пътуването беше дълго и носим много малко.

Изглежда, отговорът му не се понрави на Кайду.

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Иска да знае имаме ли дарове за него — отговори Жосеран.

— Ама ние имаме дар за него. Дарът на нашата религия.

— Не мисля, че очаква точно такова съкровище. Според мен би приел нещо, за което може да се пазари на тържището.

Кайду посочи Уилям.

— Кой е спътникът ти?

— Той е жрец.

— Християнин?

— Да, господарю.

— Владее ли магии?

— Опасявам се, че не.

Освен ако човек не нарича магия способността да превръща всеки сговорчив и разсъдлив човек в кисел луд за няколко часа, помисли си Жосеран.

— Че каква полза от него тогава?

Каква наистина!

— Той носи послание за вашия хан на хановете от нашия папа, който управлява нашия християнски свят.

— Папа — повтори странната и тромава дума Кайду няколко пъти. — И той ли иска да види нашия хан на хановете?

— Иска, господарю. Дали дворецът на Великия хан се намира на много дни езда от тук?

Наоколо се разнесе смях. Кайду накара събралите се да замълчат с вдигната ръка.

— За да се стигне до Каракорум, първо трябва да прекосите Покрива на света. Но сега още е зима и проходите са затворени. Налага се да почакате тук, докато снегът се стопи. Може би до идната луна.

— Какво е Покривът на света?

— Това е, което е. Най-високите планини на земята, които са проходими само през лятото.

— Сега какво казва? — попита Уилям.

— Че все още не можем да прекосим планините. Може би ще се наложи да останем тук до пролетта.

— До идната пролет ли? Но докато се върна, може да имаме и нов папа!

Не, помисли си Жосеран, докато се върнем, самият Христос може да се е явил за второ пришествие.

— Кажи му, че не можем и секунда да бавим пътуването си! — заяви Уилям.

— Какво бръщолевене излиза от устата на твоя жрец? — попита Кайду.

— Че за него ще е чест да бъде твой гост, докато не дойде време да продължим пътя си — каза Жосеран. — Но новините, че ханът на хановете е мъртъв, го притесниха. Пита дали скоро ще бъде избран нов Велик хан.

— Това не е грижа за варварин — отсече Кайду и вдигна ръка безстрастно, за да обяви края на срещата. — Погрижете се да имат жилище и храна — нареди на един от своите помощници ханът.

Когато излязоха от шатрата, Жосеран видя момичето сред тълпата от лица при вратата на юртата. Копнеж, макар все още безформен и безименен, се надигна в него. Той го прогони, както човек отпъжда настрани досаден просяк. Но копнежът повече не го остави и от този миг нататък го съпровождаше навсякъде.

24

Слънчевата ивица от залеза се очертаваше върху бледото небе, което се виждаше през входа на юртата. Облечени в кожи фигури бързаха навътре-навън, носеха варени овце и конско месо за вечерята си.

Жосеран се взираше в огъня, където се готвеше. Тънкият син пламък облизваше месото отвън, без да го готви истински. Пъхна малко от него в устата си. Все още беше сурово и кърваво.

— Погледни огъня — каза Уилям. — Едва гори. Дяволски знак.

Жосеран изплю парче жила върху въглените.

— Ако има нещо, което Дяволът умее, това е да накара огъня да гори буйно.

— Ти какво мислиш тогава за тая магия?

— Жената Хутлун каза, че е, защото сме се изкачили високо. Височината взимала силата на пламъците.

Уилям изсумтя шумно и недоверчиво.

Бяха ги отвели в юртата на Текудай, най-големият син на Кайду. Тя не приличаше на никое жилище, което Жосеран беше виждал досега по време на пътуването им. Представляваше кръгла и с купол шатра, издигната върху скелет от бамбукови и върбови греди. Парчета дебела плъст покриваха скелета, а конски косми скрепяваха цялата структура. Предположи, че подобно жилище е напълно пригодно за номадски начин на живот, защото според Текудай може да се издигне или развали за няколко часа, а когато татарите се местели от летните пасища към ниските земи през зимата, цялата юрта се носела от две или три камили.

Дори по-големите юрти като тази на хана и неговото семейство можели да се носят непокътнати в покрита каруца.

Отвътре всички бяха подредени според установената еднаква татарска наредба: в центъра имаше яма за огнище, покрита с почернели от пушека гърнета. До стените се редяха тъмнопурпурни и сини сандъци за дрехи и навити постели заедно със седла, сбруи и огромни пръстени стомни за вода.

Рогозки покриваха отъпканата пръст на пода. Паяци и скорпиони, каза им Текудай, не биха пристъпили вътре върху плъстения килим, който имаше двойно предназначение, хем да държи топло и сухо в юртата, хем да гони насекомите. Входът, който сочеше на юг, както им казаха, имаше тежка завеса, ярко изрисувана с изображения на птици.

От двете му страни висяха фигури от плъст, едната с виме на крава, а другата с цицки на кобила. Кравата беше от лявата страна, източната, защото това беше женската страна на юртата. Кобилата висеше от мъжката страна, западната, защото на жените не се позволяваше да доят кобилите, това беше мъжка работа. Именно от кобилешкото мляко приготвяха ферментиралия кумис, основната част от храната на татарите.

Не спираше да се удивлява на количеството кобилешко мляко, което тези татари можеха да изпият на едно хранене. Понякога му се струваше, че само от това живеят.

Текудай, господар на орду, седеше на приповдигнато легло зад огъня. Над главата му висеше изображение, което татарите наричаха „брат на господаря“. Над главата на съпругата му висеше друго, наречено „брат на господарката“. Такива идоли имаше във всяка юрта по няколко.

Само на Кайду, като на хан, му беше позволено да притежава образа на Чингис хан.

Жосеран наблюдаваше татарите, докато се хранят. Отначало взимаха малко от мазнината на месото, за да намажат устата на Натигай, друг от боговете им, после откъсваха едри късове от подвареното овнешко и като го държаха близо до лицата си с едната ръка, с другата сечаха хапки от месото с ножовете си.

— Виж ги само как ядат! — възмущаваше се Уилям. — Не са хора. Земята ще се отвори и всички тия създания ще се сгромолясат в самия Пъкъл. Дори жената. Тя е женски дявол, вещица.

Жосеран не отвърна. Никак даже не я мислеше за дявол.

— Някъде тук е презвитер Йоан. Де да можеше да ни прати съобщение, можехме да се спасим от тези дяволи.

Презвитер Йоан, помисли си Жосеран. И той беше суеверие като гигантските мравки!

— Не вярваш ли? — попита го Уилям.

— Вярвам, че ако изобщо някога е живял презвитер Йоан, Бог вече си го е прибрал.

— Но със сигурност наследниците му са живи.

— Мохамеданите търгуват с Изтока. Някои разправят, че са ходили чак до Персия и че никога не са чували за такъв владетел.

— Вярваш на думите на сарацините, така ли?

— А ти вярваш ли на хора, чийто крак не е стъпвал по-далеч от Венеция? Ако тази легенда е истина, къде е презвитер Йоан?

— Татарите може да са го отблъснали на юг.

— Ако и той се спасява от татарите като всички останали, каква ни е ползата?

— Той е някъде из тези земи. Трябва да чуем за него. Той е нашето спасение.

Жосеран започваше да се ядосва, както ставаше винаги когато говореше с монаха, и затова отново се съсредоточи върху храната. Хутлун седеше от другата страна на огъня, точно срещу него, наблюдаваше го как се мъчи да го прави като татарите и каза:

— Може би трябва да се храниш, както умееш. Имаш толкова голям нос, че можеш да му отрежеш края.

Жосеран впи поглед в нея.

— Сред моя народ носът ми не се смята за голям.

Хутлун предаде думите му на околните, които избухнаха в смях.

— Тогава сигурно всички произлизате от конете си.

Проклета да е, помисли си той. Но не се отказа да използва ножа като татарите. Научил беше от многото прекарани в Земите отвъд години, че е по-мъдро да се придържаш към местните обичаи, вместо да останеш верен на своите. А и нямаше да ѝ достави удоволствието да се предаде.

Някои от мъжете бяха приключили с яденето и пиеха купа след купа черен кумис. Братът на Текудай вече беше пиян и хъркаше, полегнал на една страна. Приятелите му пееха дрезгаво, а един от тях свиреше на еднострунна цигулка.

Жосеран наблюдаваше Хутлун с крайчеца на окото си. Красива беше, но красотата ѝ се различаваше от тази на франкските жени. Лицето ѝ беше овално, с високите скули на татарите, излъскано като бронзова статуя, на която много погледи са се възхищавали. Движенията ѝ му напомняха котка, гъвкави и грациозни. Нещо в поведението ѝ, в духа и, в начина, по който го поглеждаше, го привличаше.

Макар, разбира се, да беше абсурдно дори да се помисли за подобен съюз.

— За пръв път виждам коса с такъв цвят — каза му Хутлун изведнъж и тамплиерът установи, че и тя като него го е наблюдавала скришом.

В Акра Жосеран поддържаше косата си късо подстригана според изискванията на Ордена, но откакто бяха на път, никакви бръснари не се бяха грижили за външния му вид и сега си даде сметка, колко дълга е станала. Отметна я с ръка от лицето си.

— Има цвят на огън — рече Хутлун.

За миг погледите им се срещнаха.

— Е — каза тя най-накрая, — дошъл си да сключиш мир с нас.

— Съюз — поправи я той. — Имаме общ враг.

Тя се разсмя.

— Татарите нямат врагове. Само царства, които все още не сме завладели. С очите си си видял. Империята ни се простира от изгряващото слънце на изток до мястото, където залязва. Не знаем какво е поражение на бойното поле. А ти искаш да сключиш мир! Разбира се, че искаш! — той продължаваше да не отвръща на предизвикателството ѝ и тя май започваше да се дразни от бездействието му. — Трябваше да донесеш дарове на баща ми.

— Не очаквахме, че ще имаме честта да видим баща ти, но при все това носим думи на приятелство.

— Мисля, че баща ми би се зарадвал повече на злато. — Мъжете около нея пак се разсмяха. Жосеран забеляза как ѝ отстъпват. Във Франция на една жена никога не биха позволили да говори толкова свободно освен ако не е проститутка и никога нямаше да се отнасят към нея с толкова уважение освен ако не е кралица. Явно татарите имаха други обичаи по отношение на жените.

— Кой е приятелят ти? — попита го тя.

— Не ми е приятел. Той е свят човек. Задачата ми е да го придружавам до Каракорум.

— Кожата му има цвят на труп. Знае ли колко е грозен.

— Искаш ли да му го кажа?

— Какво приказва тя? — попита Уилям. Държеше с пръсти варено овнешко и дърпаше жилавото месо със зъби.

— Намира, че видът ти е неприятен за очите ѝ, и пожела да ти предам възхищението ѝ.

Отговорът на Уилям беше стряскащ. Все едно му бе ударила плесница.

— Напомни ѝ, че е жена и не бива да си позволява да говори на един монах по такъв начин. Да не е проститутка?

— Мисля, че е принцеса.

— Не се държи като никоя принцеса, която познавам.

— Може би обичаите им са различни.

Когато Жосеран се обърна към Хутлун, подигравателното изражение на лицето ѝ беше изчезнало. Гледаше свещеника с тревожен и странен поглед. Татарите около нея се бяха умълчали.

— Кажи му, че трябва да се върне — каза тя.

— Моля?

— Трябва да се върне. Ако прекоси Покрива на света, душата му повече никога няма да намери покой.

— Не може да се върне. Изпълнява своя дълг, както и аз.

Настъпи опасна тишина. Татарите — и мъже, и жени, наблюдаваха Хутлун; дори свирачът беше оставил настрана инструмента си, пияниците бяха замлъкнали. Тя се взираше в Уилям, дори не в него, а някак през него.

— Какво става? — попита Уилям.

— Не знам.

— Защо зяпат така? Да не сме направили нещо, което ги е ядосало?

Хутлун отново заговори.

— Кажи на твоя шаман, че ако не се върне, ще трябва да се научи да страда.

— Страданието е нещо, което му носи радост.

— Той дори не е започнал да проумява какво е страдание — заяви Хутлун, после особеният поглед изчезна от очите ѝ и тя насочи пак вниманието си към овнешкото.

Мигът отмина. Разговорите и смеховете се възобновиха. Пияниците се нахвърлиха върху черния кумис с подновена стръв. Но Жосеран беше разтърсен. Усети как студени мравки запълзяват по гърба му, сякаш самият дявол е стъпил на гроба му.

25

На Жосеран и Уилям дадоха отделна юрта, към средата на големия стан, близо до орду на Кайду. Татарските им домакини бяха запалили в сребриста купа благовония до олтара на Натигай и въпреки че Уилям набързо ги угаси, уханието им продължи да се носи във въздуха. Жосеран се вмъкна под завивките от животински кожи, легна по гръб и впери поглед в небето през дупката за дима в тавана.

Тамплиерът видя коленичилия силует на Уилям до тлеещата жарава от огъня. Измърмори молитва за освобождението им.

Жосеран се присви още по-дълбоко под кожите. Пожела си Уилям да млъкне и да заспи. Нервите му бяха изопнати и се нуждаеше от почивка. Франция, дори Земите отвъд изглеждаха невероятно далеч тази вечер. Като че бяха пристигнали в някакъв подземен свят. Беше пренебрегнал суеверието на Уилям, но и той самият изпита страх. Нощем не беше така лесно да се присмееш на приказки за мъже с опашки и крака, които растат от главите им.

Толкова далеч бяха от закрилата Христова. Малцина оцеляваха в подобни пътешествия. Повечето потъваха в неумолимостта на тези планини, завинаги изгубени за християнския свят, и никой нито ги виждаше, нито ги чуваше повече.

Уилям беше единствената позната следа, останала на Жосеран, единствената му котва, привързваща го към християнския свят. Каква тъжна ирония.

В Акра Томас щеше да се чуди защо не се завръщат с отговора, даден от Хулегу на техните настойчиви молби. Бради до коленете ще да са покарали на Жерар и Юсуф, докато седяха в някоя затворена килия в Алепо. Всички останали ще са ги забравили. Дори папата, подозираше той.

— Искаш ли да се изповядаш? — попита в мрака Уилям.

— Да се изповядам?

— Толкова много седмици пътуваме, а ти не си се изповядвал.

— Прекарах цялото време на седло върху гърба на коня. Не съм имал голяма възможност да съгрешавам.

— Колко време е минало от последната ти изповед, тамплиере?

Повече от десет години, помисли си Жосеран. Безсмислено щеше да е да изброява незначителните си прегрешения, докато върху самата му душа има неизличимо петно, за което не може и никога няма да може да говори на глас, особено пред свещеник.

— В ордена имаше свещеници, които ни изповядваха.

— Щом е така, тогава знаеш, че редовно трябва да се покайваш.

— Почувствам ли нужда да се покая, братко Уилям, ще се допитам до теб.

Жосеран се обърна настрана и се помъчи да заспи.

— Защо имам усещането, че носиш голям товар? — попита Уилям.

— Наистина нося голям товар. Един доминикански монах на име Уилям.

— Наясно съм с мнението ти за мен, тамплиере. Но не допускай грешката да ме смяташ за тъп. Познавам кога един човек храни някакво терзание. Твоята сила може да е във войната, но приумиците на душата са моята.

— Благодаря ти за загрижеността. Да спим сега.

Жосеран затвори очи, но сънят не идваше. Мислеше за Хутлун и за пустотата в погледа ѝ, появила се, докато гледаше Уилям, за начина, по който татарите се бяха умълчали около нея. Като че беше надзърнала в душата му. Дали може да надзърне и в моята? Надяваше се да не може, защото той не се страхуваше толкова от чудовищата, които дебнеха отвъд Покрива на света, колкото от онези, които се криеха в него самия.

26

Хутлун притежаваше дарбата, откакто се помнеше. Появила се беше като неудържима енергия в тялото ѝ. Открай време не я свърташе на едно място, дори като дете винаги заспиваше с мъка и на няколко пъти беше скитосвала нощем.

Пращаха братята ѝ в свирепи вихрушки да я търсят в мрака. Понякога не можеха да я открият. Когато Хутлун се връщаше в стана на следващата сутрин, премръзнала и с празен поглед, майка ѝ вече я оплакваше и скърбеше за смъртта ѝ.

После Хутлун се измъчваше от угризения. Но не можеше да направи нищо, за да се спре. Дарбата ѝ не го позволяваше.

Странните подтици на душата ѝ постихнаха след първото ѝ месечно кървене, но не изчезнаха. Веднъж отведе коня си до края на скала и си представи как го пришпорва отвъд ръба в пространството и тишината на вечното Синьо небе. Тогава си помисли как може да разпери ръце и как щяха да се превърнат в огромни, червеникавокафяви криле на сокол.

Би могла да полети.

Да лети.

Брат ѝ Текудай я беше открил, сграбчил за юздите и издърпал коня ѝ от ръба на урвата.

Скоро след това Текудай се поболя. Баща и извика шаманите и те казаха молитви за него, по тяхна молба трима пленници кераити бяха съсечени и с кръвта им напръскаха тялото на Текудай, който лежеше и се гърчеше на леглото си от кожи. И въпреки това силите на брат ѝ отслабваха.

Когато шаманите влизаха в нечия юрта, защото в нея има причинена от злите духове болест, тази болест можеше да прескочи от едното тяло в другото и беше опасно за обикновен човек да се приближава. Само че една сутрин Кайду надзърна през покривалото на входа на юртата и откри Хутлун свита на кълбо до брат си, заспала дълбоко. Той се втурна и я изнесе, надал вой от отчаяние, уплашен, че може да изгуби не само сина си, но и дъщеря си. Хутлун обаче изобщо не се разболя.

Вместо това Текудай започна да се съвзема.

След този случай започнаха да я спохождат виденията. Един ден Хутлун отиде при баща си и му каза да не ловува този ден, защото е сънувала как чудовище го изяжда. Той през смях отхвърли предупрежденията ѝ. Същия следобед, докато вадеше стрелите си от повалена дива коза, го нападна мечка. Тя остави четири огромни прореза върху гърдите му и когато го донесоха у дома, едва дишаше.

Хутлун остана при него цялата нощ, смучеше съсирилата се кръв от раните му. Когато баща ѝ оцеля, останалите шамани дойдоха при нея и ѝ казаха, че има дарба.

Една възрастна жена, Чангелей, и един мъж, Магиу, я научиха на свещените ритуали и от този момент нататък Кайду винаги се допитваше до нея, щом трябваше да вземе важно решение.

За Хутлун дарбата ѝ понякога беше товар. Имаше случаи, когато уменията ѝ я измъчваха, както когато сънува, че един от мъжете от племето издевателства над съпругата на друг мъж. Хутлун не се издаде, но живееше в тормоз от това, което знае, докато насилникът не падна убит в битка.

Не искаше тази дарба. Искаше да бъде свободна като братята си, да язди из степите и да галопира редом до баща си.

Но в одимения мрак на нощта духовете ѝ говореха и я пренасяха през степите. Отначало тези нейни видения не траеха по-дълго от една светкавица в планината нощем, но когато поотрасна, оставаше все по-дълго и по-дълго в Отвъдния свят и понякога погледът ѝ стигаше чак до самия хоризонт на времето. Когато духът беше силен в нея, тя можеше да прелети над цялата долина и да надзърне навсякъде. Преживяването я замайваше и оставяше без сили.

Тази нощ тя препусна през Покрива на света с варварина с брада с цвят на огън, превила сменящите се оси на часовете, за да види какво очаква нея и него. Онова, което видя напред във времето, беше ужасяващо, бъдещето, което се простря пред нея, беше прекалено страшно, за да го гледа.

27

Врявата от някаква неразбория навън събуди Жосеран. Той стана и отметна тежката завеса на входа. На равното се беше събрала тълпа, точно след първата линия от каруци. Явно се случваше нещо важно.

— Някакво злодеяние, без съмнение — отбеляза Уилям зад него.

Жосеран облече набързо кожуха, обу ботушите си и излезе. Уилям забърза след него. Сняг покриваше замръзналата земя.

Стотици татари, мъже, жени и деца, се бяха насъбрали в кръг. Цареше празнично настроение. И преди беше виждал такива озарени лица, на публичните екзекуции в Орлеан и Париж.

В центъра на кръга стоеше жена с плетен кожен конски бич в дясната си ръка. Беше млада и яка, в колана ѝ имаше втъкнат нож.

Млад мъж се появи на кон и тълпата се отдръпна, за да го пусне в кръга. Панталоните му бяха вмъкнати в кожените му ботуши, но беше гол до кръста.

— Какво правят? — прошепна Уилям.

— Не знам — Жосеран се обърна и видя Хутлун да стои на няколко стъпки от него, очите ѝ искряха от вълнение.

Мъжът поведе коня си бавно, насочваше го около жената, която претегли с десния си юмрук тежестта на камшика. Това да не беше някакво племенно наказание? Ако беше така, жертвата изглеждаше прекалено весела.

— Той ще позволи да го бичува — изведнъж прозря Уилям.

Жосеран кимна. И изведнъж лукаво добави:

— Ей сега мога да ти намеря кон. Ако речеш да се присъединиш.

Остави го и отиде до Хутлун. Обърна се и чу как камшикът изплющя.

На лицето ѝ се четеше невероятна диващина. Изобщо не приличаше на жените, които познава. Тя е примитивна. Истинската дама никога не се радва на подобни зрелища.

— Какво правят? — попита той.

— Тя го подлага на изпитание.

— Какво изпитание?

— Поиска да се омъжи за него. Сега по право ѝ се пада да провери дали е подходящ за съпруг. Той трябва да се докаже. Каква полза има от съпруг слабак? Жената не може да изхрани децата си с целувки и милувки.

Камшикът пак изплющя. Жосеран отново се обърна. Младият мъж все още беше прав на седлото и стабилно яздеше. По гърба му вече имаше две кървави бразди.

— И колко ще продължи?

— Докато тя не реши, че е доволна.

— А ако не го иска за съпруг?

— Тогава той трябва да реши колко може да издържи на бичуването. Ако падне от седлото, губи правото да я иска. От нея не се очаква да вземе мъж, който няма нито смелост, нито сила.

Камшикът изплющя, после отново и отново. Младежът не показа никакъв външен израз на болка. Но кръвта шуртеше по гърба му и обагряше панталоните му. Момичето размахваше камшика.

Тълпата надаваше радостен възглас при всеки удар. Жосеран забеляза, че младежът се беше поотпуснал на седлото. Гърбът му беше вече целия в кръв. Но продължаваше да стои на коня и не се опитваше да се измъкне от обхвата на камшика.

Момичето почака, наблюдаваше ездача, който направи пълен кръг. После извика високо и вложи цялата си сила в нов замах. Момчето трепна, но запази равновесие. Кървави пръски близнаха по хълбоците на коня.

— Ако го обича, сега ще спре — каза Хутлун. — Той се доказа.

— А ако не го обича?

— Ами тогава за него ще е добре да не е чак такъв куражлия.

Но както предрече Хутлун, момичето втъкна камшика в колана си и вдигна ръце, пронизителен и насечен вик се понесе над дивите планини. Семейството ѝ, което беше наблюдавало изпитанието, наобиколи коня, за да поздрави ездача, които на свой ред им се усмихна и прие поздравленията, усмивката му приличаше повече на гримаса.

— Като жена ще очаквам всеки мъж да е способен на подобно нещо за мен — каза Хутлун. — Като дъщеря на хан ще очаквам много повече.

Той остана с усещането, че му отправя предизвикателство.

— В твоята страна имат ли те за смел? — попита го тя.

— Ако един мъж няма чест и доблест, има ли изобщо нещо?

— И добър ездач ли си?

— Един от най-добрите.

— Колко коне притежаваш?

Татарите взимаха по двайсет коня със себе си, когато тръгваха на поход, повече, отколкото който и да било рицар би могъл да мечтае, повече, отколкото много богати благородници притежаваха, а самият той беше всичко друго, но не и богат. Как би могъл да ѝ обясни, че е продал малкото си притежания, за да отпътува за Светите земи? Как би могъл да ѝ обясни условията на службата си в Ордена на тамплиерите?

— Имам три коня — каза той, което беше отчасти така, защото ги яздеше в битка, но всъщност принадлежаха на ордена.

— А колко съпруги?

— Бог повелява мъжът да има само една съпруга.

— Една съпруга, ако кръвта му не е гореща. Както един мъж би изпил само една купа кумис, ако не е жаден — изсмя се тя.

Жосеран не повярва на ушите си. Хубаво беше, че Уилям не разбираше какво се говори.

Толкова близо беше, че долавяше уханието ѝ, дива алхимия от кожа, кисело мляко и женски мускус. Усети как у него нещо потрепна.

— Какви са вашите жени? — попита го тя. — Бива ли ги да яздят?

— Никоя не може да се сравни с теб.

— И какво могат да правят тогава?

— Благородната девица трябва да е красива и мила, с нежен и мелодичен глас.

— Ти такава ли искаш да е жена ти?

— Освен това трябва да разбира от музика и гоблени. Образецът е Божията майка, Дева Мария.

— Съгласна съм, че жената трябва да умее да готви и шие. Юртата и децата са нейно владение. Но по време на война или бедствие тя трябва да може да се бие и да ловува.

— Да се бие ли?

— Разбира се. Какво друго търсят християните в една съпруга?

— Непорочност — каза той и използва татарската дума за точност и учтивост.

Хутлун се намръщи.

— Тя трябва да е… недокосната… — добави той, опита се да ѝ го обясни, доколкото му е възможно, по-внимателно.

— Имаш предвид да е девствена?

— Да — отвърна той, потресен от прямотата ѝ.

— Аз изгубих моята преди много време — обяви тя. — Като всяка добра татарка я дадох на коня си.

Обърна му гръб и тръгна към стана.

28

Жосеран и Уилям разпалиха любопитството. Децата вървяха по петите им и крещяха, едно от тях, подсторено от останалите, изтича и докосна подгъва на кожусите им, после хукна обратно. Възрастните също ги гледаха с неприкрит интерес, понякога се приближаваха и искаха ножа на Жосеран или да видят сребърния кръст на Уилям. Правеха го без никакъв срам, не като просяци, а с увереността на господари, които взимат, каквото им хареса, все едно е тяхно право. Няколко пъти Жосеран, доведен до ръба на търпението, беше на косъм да посегне към меча си.

Текудай, братът на Хутлун, се намеси и предотврати бедата. Възприел ги беше като лична отговорност и ги съпровождаше навсякъде. Исканията и досажданията веднага бяха прекратени.

Текудай също проявяваше безмерно любопитство относно тях, религията им, как воюват, замъците им. Искаше да знае дали в Християнство — татарите си мислеха, че името на религията им е името на тяхната страна — имат необятни пасища, в които конете да пасат; какво наказание се налага за прелюбодейство; как правят стрелите. Жосеран се досещаше, че Текудай не е просто любопитен, вероятно Кайду му беше възложил задачата да ги шпионира, затова винаги беше предпазлив в отговорите си.

Текудай, и да беше шпионин на Кайду, изборът на хана не беше сполучлив, понеже обичаше да говори толкова, колкото обичаше и да слуша, а тамплиерът постепенно го предразполагаше да приказва.

— Каква е вашата религия? — попита го Жосеран. Осъзна, че не знае думата за Бог, дори не знаеше имат ли татарите такава дума. Затова се опита да се изрази възможно най-точно: — В какво вярвате.

— Светът и всичко в него идват от Духа на Синьото небе — отговори му Текудай, сякаш изненадан, че Жосеран задава въпрос с толкова очевиден отговор.

— Той ли дава законите ви?

— Ханът издава законите.

— Ханът, баща ти?

— Той създава законите за нашето племе тук в долината. Има хан, който стои по-горе от него и е в Бухара, а над него е ханът на хановете в Каракорум — Текудай обясни, че последният хаган, Монке, наскоро починал, затова в Каракорум се събирал съвет, който да избере нов хан на хановете. Събранието се наричало курултай и се очаквало, докато Жосеран и Уилям пристигнат в Центъра на света, синът на Монке, Арик Буке, да бъде избран за хаган.

— И той ли издава законите за всички?

— Разбира се.

— Не произхождат ли законите ви от Духа на Синьото небе?

Текудай се разсмя.

— Духът просто съществува.

— Но ако Духът не ви дава законите, как тогава разбирате, че живеете праведен живот?

— Ами ако е така, ще побеждавам враговете си и жените ми ще ми родят много деца.

— Жените ти? Имаш повече от една жена, така ли? Като при мохамеданите?

— Разбира се. Имаме четири съпруги, ако можем да си го позволим. След това само наложници.

Това, разбира се, беше безбожно. Ала за един мъж беше и любопитно. Той зададе на Текудай същите въпроси, които беше задавал на мохамеданите, които познаваше в Акра.

— А съпругите и наложниците ви не враждуват ли помежду си? Не ревнуват ли?

— Не, защо трябва да ревнуват? За всички се полагат еднакви грижи. Ето например баща ми. Той спи със старите и грозните от време на време, така както и с новите. Баща ми е добър човек.

— А какво става, ако умре? Какво става със съпругите.

— Ами те се прибавят към моя орду, моето домакинство. Аз ще се грижа за тях. Сред тях има една с очи на кошута. Когато баща ми почине, няма да чакам. Тя първа ще бъде в леглото ми.

— Ще спиш с всичките съпруги на баща ти, когато той почине, така ли?

— С майка ми не, разбира се.

— Тогава една жена никога не е… — той осъзна, че няма дума за вдовица, — никога не остава незащитена.

— Разбира се, че не. Ти за какви ни взимаш? За варвари ли?

Текудай го попита какво се случва с жените в Християнство. Жосеран се помъчи да му обясни, че мъжът може да има само една жена. Но когато му обясни и вдовството, как стариците биват изпращани да живеят в манастири и как мъжете лишават от наследство децата си, родени от жени, които не са им съпруги. Текудай заклати глава с отвращение и удивление.

— И една жена не може дори собствена коза да си има, така ли?

— Всичко е собственост на съпруга.

Текудай посочи Хутлун, която тъкмо излизаше от юртата на Кайду и се метна на коня си.

— Не ми се вярва от нея да излезе много добра съпруга на християнин — рече той. — Опитай само да ѝ кажеш, че не може да има своя коза. Опитай само дума да ѝ кажеш и ще плющи с камшика по гърба ти от тук, та чак до Бухара.

Жосеран посочи към копринения колан, който Хутлун носеше на кръста си.

— Какво означава? — положи усилия да прозвучи колкото може по-безхитростно.

— Щом една жена носи такава копринена лента, тя е неомъжена.

Неомъжена.

Жосеран прогони абсурдната мисъл от ума си. Да му прости Бог, той имаше дела за вършене в името Божие, а не между слабините на някаква татарска дивачка от степите.

Като че ли бе възможно, така или иначе.

Наблюдаваше ежедневието на татарите: жените дояха кравите или седяха навън и шиеха кожи, правеха плъст, хокаха децата или режеха месо; мъжете правеха лъкове или поставяха върхове на стрелите, крещяха или подвикваха, докато обучаваха конете си. Други наливаха кобилешко мляко в кожени мехове, които провесваха на дървените рамки на юртите и го биеха с дълги пръчки. Правеха го с часове, за да отделят суроватката от вкисналото мляко. Текудай му каза, че правят кумис.

Колкото повече изучаваше татарите, толкова повече нарастваше удивлението му от способността им да воюват.

— Покажи ми как използвате тоя лък — обърна се той към Текудай, когато го видя да се цели в мишена.

Лъкът беше двойно извит и направен от бамбук и рог от як, привързани с коприна и укрепени със смола. За да освободи стрелата, Текудай използваше кожен пръстен за палеца. Жосеран за пръв път виждаше подобно приспособление.

— Как го използвате? — попита той.

— Пробвай — посъветва го Текудай. Жосеран никога не се беше имал за голям стрелец, но с помощта на пръстена пусна тетивата по-добре, отколкото беше успявал да го направи с голи пръсти, и уцели центъра на целта, отдалечена от него на повече от двеста стъпки.

Текудай се разсмя и го удари по рамото.

— Да не беше такъв грозник великан, щеше да станеш добър татарски войник! — похвали го той.

Показа му стрелите, които използваха: една за далечен бой, друга с по-широко острие за стрелба по близка мишена. Показа му и сигнална стрела с тъп връх — той не беше заострен, вместо него към стрелата беше прикрепено кръгло желязно топче с пробити в него малки дупчици. Докато такава стрела лети, тя свисти, обясни му Текудай, и свистенето се използва за предаване на съобщения по време на война.

— Тези татари са най-изумителните воини, които съм виждал — каза Жосеран на Уилям по-късно същия следобед. — Дисциплината и организацията им са по-добри от онези, които имаме при тамплиерите. По време на битка формират бойни групи: десетима мъже, които са част от сто, които са част от хиляда. Всички държат връзка едни с други посредством стрели и знамена. Всички до един още преди да навършат десет години, са опитни стрелци и ездачи. На практика са непобедими.

— Но Бог е на наша страна.

— Само това няма да ни стигне — промърмори едва чуто Жосеран.

До този момент му позволяваха да придобие само бегли впечатления от бойните умения на татарите. Вече беше впечатлен, а му предстоеше да преживее невероятно удивление от тяхното майсторство, когато седмици след пристигането им, Кайду му позволи да язди с него по време на лов.

29

Още не беше съмнало, когато минганът на Хутлун — татарска армия от хиляда конници — напусна стана. Жосеран се събуди през нощта от тътена на копитата, които препускаха по степта. Малко след това Текудай дойде да ги вземе.

— Идвайте, хайде — каза им той. — Ловът започна.

Навън беше невероятен студ. Жосеран облече своя дел и ботушите си. Уилям излезе след него от юртата. Дори той беше вече склонил да се придържа към начина на живот на татарите; заменил беше сандалите си с ниски плъстени ботуши и носеше дебела татарска роба над черното си расо.

Оседлаха конете и последваха Текудай към хълмовете над стана. Кайду ги чакаше, заобиколен от охраната си и прегърбен в огромен хермелинов кожух. Носеше всички отличителни белези на хан: кожената му броня беше богато украсена със сребро, а карминената сбруя на коня му и дървеното седло — с нефрит.

— Оказваме ви голяма чест — заяви Кайду на Жосеран, когато поеха. — Нито един варварин не е ставал свидетел как ловуваме.

Аз да не ходя за пръв път на лов, помисли си Жосеран. Представи си как се прибира вечерта с няколко глигана, може и някоя антилопа. Нямаше как и да подозира на каква сеч ще стане свидетел.

Яздиха неуморно няколко часа, според обичая на татарите, без почивка. Късмет поддържаше темпото, беше позаякнала по време на почивката в стана на Кайду и от храната, която намираше в равнината. Жосеран се чувстваше облекчен, страхуваше се, че може да я изгуби.

Стигнаха до хребета на нисък хълм. Синьо-белите върхове на планините се издигаха над тях като ръб на огромна купа.

На светлината от изгряващото слънце той различи тъмните очертания на татарски конници, пръснати из долината. Сигурно тях беше чул да напускат лагера. Изведнъж линията се разкъса, фланговете се втурнаха в галоп като два отделни лъча през степта.

Стадо антилопи се стрелна напред, повече от двеста броя, уловени между напредващите крила на конницата. Чу ги да блеят, да кявкат, да врещят, докато бягаха изплашени през замръзналата тундра. Някои от тях скачаха високо във въздуха над гърбовете на останалите в стадото, както риби скачат над морската повърхност. Уилям затаи дъх и посочи вдясно, където тичаше и глутница вълци; придружаваха ги два леопарда, изплашени и ревящи, пристъпваха по леда встрани от връхлитащите конници.

Сега стадо кози се втурна напред, успоредно с тях устремно препускаха ловците.

— В името Божие — дъхът на Жосеран секна.

Ходил беше на лов за елени и диви свине в горите на Бургундия, но за пръв път виждаше ловуване в подобен мащаб. Ловците действаха със смразяваща точност. Във Франция използваха викачи и хрътки, които да подгонят плячката; щом се появеше първата жертва, на господаря или на рицаря се падаше да я подгони и да я убие. В сравнение с лова, на който присъстваше в момента, онзи беше детска игра.

Тук татарите използваха цялата си армия, която действаше в пълен унисон.

Лъчите на авангарда щяха след малко да се доближат, обкръжили животните в равнината под тях.

— Ето така обучаваме бойците си — каза му Текудай. Трябваше да крещи, за да надвика тропота на копитата по замръзналата земя. Самите ездачи не издаваха никакъв звук, въртяха се и променяха посоката си в пълно мълчание. Движенията им се съгласуваха от вестители, които се стрелкаха между командирите на техните коне, от сигнални знамена и от по някоя свистяща сигнална стрела.

— Нищо не може да бъде убито, преди самият хан да даде сигнал. И един заек да се изгуби по невнимание, виновникът се поставя в канга и му удрят по сто тояги.

Учили бяха Жосеран да вярва, че битката е поредица от индивидуални противоборства. Личният кураж и умението бяха всичко. Чак когато се присъедини към тамплиерите, тогава се научи да се подготвя за стрелба, да се завърта и да сменя посоката в унисон с останалите от конницата. Именно желязната дисциплина отличаваше тамплиерите и хоспиталиерите като бойна сила от всички останали в Светите земи.

Но тяхното умение беше нищо в сравнение със зрелището, на което ставаше свидетел в този миг. Воюваш ли с татарин, осъзна той, воюваш срещу цялата орда едновременно. Лекотата на броните и оръжията им рязко се отличаваше от тежките плетени ризници и широки мечове, които ползваха той и събратята му тамплиери. Поотделно тези диви конници не биха могли да се сравняват с никой франкски рицар, но когато се биеха и движеха заедно като военна част, както правеха сега, помитаха всичко пред себе си.

Ако по някаква причина не успееше да се върне в Земите отвъд със споразумение за мир, можеше да си представи как тези дяволи поглъщат докрай Светите земи.

Кайду кимна към татарина, който го придружаваше. Мъжът изтегли стрела от колчана си. Това беше една от сигналните стрели, които Текудай му беше показал. Войникът я изстреля във въздуха и тя засвистя, докато летеше към бойците в равнината.

Това беше сигнал да започне сечта.

Една от фигурите в големия кръг от ездачи скочи от седлото. Дори от разстояние Жосеран разбра, че това е Хутлун, позна я по проблясъка на виолетовия ѝ шал. Кайду се усмихва хищно към него.

— Дъщеря ми — каза той. — Дадох заповед. Никой нищо да не убива, докато тя не изстреля първата стрела.

Хутлун остави оръжията си на коня, дори колчаните и тръгна през равнината, въоръжена само с лък.

— Има право на една стрела — обясни му Текудай. — Трябва да убие с един изстрел.

В равнината имаше хиляди зверове, разширили в ужас очи. Хутлун вървеше между тях привидно без страх, само с тънкия лък в ръце.

Глутница вълци се бяха отделили от виещата маса животни и сега свърнаха към нея, ръмжейки и подскачайки. Тя държеше лъка отпуснато с дясната ръка и чакаше.

— Ще я убият — промърмори Жосеран.

Огледа се. До него бащата и братът на Хутлун наблюдаваха с каменни лица. Жосеран отново насочи вниманието си към драмата, която се разиграваше под него. Вълците приближаваха към Хутлун. Изведнъж го заля страх. Защо да ме е грижа какво ще се случи с някаква татарска дивачка! Какво ми става?

Ала сърцето му заби лудо.

Хутлун продължаваше да чака, вълците се приближаваха, още не беше вдигнала лъка.

Има желязно самообладание…

Хутлун вдигна лъка с плавно движение и се прицели. Закъсня, помисли си Жосеран. Глутницата щеше да ѝ се нахвърли всеки момент, преди да е имала време да освободи стрелата.

Изведнъж един от вълците падна на замръзналата земя, присвил глава под опашката си, стрелата стърчеше от гърлото му. Веднага засвистяха стрели и от ездачите зад Хутлун и още дузина вълци нападаха в невъобразима купчина от крака и кървава козина. Но не беше достатъчно, за да я спасят. Хутлун падна под останалите връхлетели я зверове. Другарите ѝ се приближиха с конете си, изстрелвайки стрела след стрела към глутницата.

Жосеран погледна към Кайду.

Нищо. Никакво изражение.

Затаи дъх и зачака. Лицето на Хутлун беше на леда.

Най-накрая помръдна, раздвижи се и бавно се изправи на крака. Един от татарите държеше юздите на коня ѝ и тя закуцука към него. Невъзможно беше да се каже колко лошо е ранена.

Кайду се усмихна.

— О, какъв син би била тя! Но и невероятна майка на ханове!

Ловът продължи още час. След това беше изстреляна нова сигнална стрела и тя сложи край на сечта. Железният пръстен на конницата се разкъса и останалите животни бяха пуснати да избягат в пустошта на север.

Войниците се заловиха за работа, подготвяха угощението.

— Поне тази вечер няма да ядем овче — промърмори Уилям зад гърба му.

— Виждал ли си подобно нещо?

— Диваци на лов.

Хутлун изкачи склона с коня си, за да поздрави баща си. По ръкава на кожуха ѝ имаше кръв, както и по панталоните ѝ, но нищо в поведението ѝ не показваше, че е ранена. Когато се приближи, Жосеран усети, че черните очи на мургавото ѝ лице го наблюдават.

Чудеше се какви ли рани са ѝ нанесли вълците под дебелите ѝ ризи. Как изобщо беше възможно да се интересува от някаква дивачка? На минаване покрай него тя му се усмихна бегло, вероятно разгада мислите му.

— Татко — провикна се към Кайду.

— Как са раните ти, дъще?

— Драскотини — отвърна тя. Олюля се леко на седлото, но възстанови равновесието си.

— Добър лов.

— Благодаря, татко.

— Поздрави своя минган. Кажи им, че съм доволен.

Хутлун отново се усмихна, после обърна коня си и се присъедини към войниците, които доубиваха животните долу в равнината.

Жосеран се обърна към Текудай:

— Ще се оправи ли?

— Тя е татарка — изръмжа той, сякаш такова обяснение беше достатъчно, и не промълви и дума повече по време на дългата езда до стана.

А при завръщането им Жосеран видя друга страна от природата на своите нови приятели.

Поканиха Уилям и Жосеран в юртата на Текудай, за да пият кумис и да отпразнуват лова. Изведнъж се разнесе гръм и разтърси земята под краката им. Джерел припна към ъгъла и се зарови под купчина кожи, а съпругите на Текудай и децата заплакаха, най-малките се скриха под полите на майките си.

Текудай скочи на крака с провиснала слюнка по брадата. Грабна Уилям за раменете и го изхвърли от юртата, при покривалото на входа му тегли и един ритник.

Обърна се озлобен към Жосеран.

— Вън! Веднага!

Жосеран го изгледа слисан.

— Навлякохте на всички ни гнева на боговете! — извика Текудай.

— Това е буря и толкова — надвика Жосеран плющенето на дъжда.

— Вън! — повлече го към изхода Текудай и го изблъска в калта.

Уилям впери поглед в купестите черни облаци, от косата му шуртяха струйки дъжд.

— Какво ги прихваща?

Жосеран поклати глава. Улови Уилям за ръка и го повлече към юртата им. Свиха се около мижавия огън, все още мокри до кости, от прогизналите им кожуси се вдигаше пара.

Как да ги проумееш що за човеци са? Превърнали са в пепел половината свят, завоювали са Багдад, Москва, Киев и Бухара, а ето че са се заврели под завивките си, изплашени от някакъв си гръм като дечурлига.

Чудни хора наистина.

30

Имаше нещо, което не спираше да го тормози, да го яде отвътре ден из ден, нещо, което трябваше да разбере. Питаше се защо изобщо има значение, но трябваше да научи отговора.

Една сутрин около седмица след бурята, когато небесата бяха леденосини, а слънцето пламтеше по снеговете на Покрива на света, отиде с коня си при Текудай на хълма над стана. Текудай държеше завързано на примка въже, прикрепено към дълъг прът, с което ловеше конете, които щяха да вземат със себе си при предстоящото пътуване през планините. Изискваха се голяма вещина и сила, защото животните бяха оставяни да тичат полусвободни през степта, докато не се появеше нужда от тях, и сега се съпротивляваха диво.

Други ездачи изпълняваха същата задача, пронизителните им викове и тропотът от копитата на конете им отекваше в стените на долината.

Жосеран пое дъх, знаеше, че това е възможността му да разкрие истината, колкото и неприятна да е тя.

— Текудай, кажи ми нещо. Когато решиш да си вземеш съпруга, тя…, тя трябва ли да е…? — запъна се на думата на татарски, но осъзна, че никога не я е знаел.

Текудай свъси чело.

— Каква трябва да е?

Жосеран посочи слабините си.

— Ами ако не прокърви малко. В нощта след сватбата?

— Ти да не ме питаш дали трябва да е девствена? — направо попита Текудай.

— Да, това питам.

— Не трябва, разбира се. Иначе е голям срам. Ти би ли си взел такава жена?

— В моята страна това се цени високо.

— Сарацините сигурно затова така ви се опъват!

На Жосеран му се прииска да го събори от коня му. Някакво момче, а му се подиграва!

— Чух — настоя Жосеран, — че жените ви губят девичеството си на конете си.

Текудай дръпна юздите на коня си и се изви на седлото.

Изглеждаше объркан.

— Е, че как да става иначе?

— Това не те ли притеснява?

— Щом една жена има девствено було, значи е прекарала малко време върху гърба на коня. Тогава не може да е добър ездач и ще е бреме за съпруга си.

Жосеран зяпна в него.

— Губят девствеността си при ездата върху седлото — бавно изговори той, най-накрая започваше да му просветва.

— Ами естествено — рече Текудай.

Загледа смаяно този варварин, на когото се налагаше да му обясняват най-прости неща по три или четири пъти, преди да ги схване. А Джучи го хвалеше колко схватлив бил и с какъв пъргав ум!

— Губят девичеството си, като яздят на седло — повтори Жосеран и се усмихна. — Хубаво. Да яздим.

И после без никаква очевидна причина отметна глава и се разсмя.

31

Отначало не я позна. Носеше риза в червено и пурпурно и широка шапка с дълга задна част, която падаше на врата ѝ. Груба черна ресна покриваше челото ѝ. Държеше дайре в дясната си ръка, а в лявата ѝ имаше млатило от парцали. Влезе заднешком в юртата, припяваше си нескончаем нисък напев. Затътри се към средата на голямата шатра между двата огъня и падна на колене.

Посегна зад себе си и една от жените ѝ подаде лула. Хутлун всмукна дълбоко.

— Хашиш — промърмори си нечуто Жосеран. Знаеше за хашиша от Земите отвъд, където определени секти сарацини — хашишимите, асасините — използваха опиата, за да премахнат напрежението преди изпълнението на задача.

След няколко дълбоки всмуквания Хутлун обиколи всеки от ъглите на юртата, където коленичи и поръси по земята кобилешко мляко от малка пръстена кана като възлияние за духовете. После се върна в средата и поръси още малко кумис върху огъня за духовете на огнището. Най-накрая излезе навън и направи нов дар за Духа на Синьото небе.

Когато се върна, Хутлун се хвърли на земята и остана да лежи там, крайниците ѝ се гърчеха, очите ѝ се обърнаха.

— Дяволът я е обладал — изсъска Уилям. — Казах ти. Вещица е.

Като всеки добър християнин и Жосеран се страхуваше от Дявола и делата му, понеже Църквата го беше предупреждавала безброй пъти за силата на Велзевул. Усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

Юртата беше тъмна, а въздухът в нея натежал от благовонията, които ръсеха върху огъня, и от сладката, лепкава миризма на хашиша. Жосеран огледа насъбралите се татари, лицата им бяха бледи и уплашени като неговото. Дори Кайду, който седеше начело при огъня, потреперваше.

Всичко и всички бяха притихнали.

Най-накрая тя се размърда и бавно се изправи на крака. Отиде до огъня и взе почернелия овчи пищял. Огледа го внимателно, проучи обгорялата кост за пукнатини и цепнатинки.

— Призовава Звяра — прошепна Уилям.

— Чисто мошеничество. Нищо повече.

Уилям падна на колене, притиснал сребърния кръст на гърдите си. Вдигна го пред себе си и започна високо да напява молитва за екзорсизъм.

— Изведете го от тук — ревна Кайду на двама от войниците си, които грабнаха Уилям за ръцете и го извлякоха навън.

Всички в юртата отново насочиха вниманието си към Хутлун.

— Какво казаха духовете? — попита я Кайду.

— Духовете казват, че времето е добро за пътешествие — отвърна тя.

Кайду се обърна към Жосеран.

— Чу ли това, Варварино? Утре поемате към Каракорум!

Жосеран едва го чу. Продължаваше да се взира в Хутлун, която отново беше паднала на земята. Цялото ѝ тяло се тресеше, като че беше обсебена.

В името на свещените топки Свети Йосифови, възкликна той наум. Горя от страст по една вещица!

Шалът ѝ се вееше като знаме на вятъра. Хутлун седеше неподвижно на седлото, заобиколена от двайсетимата конници, които щяха да ги придружават в пътуването им през Покрива на света. Кайду и Текудай също бяха тук, за да ги изпроводят по пътя им.

— Кой ще ни е водач? — попита Жосеран.

Кайду посочи към дъщеря си.

— Хутлун ще се погрижи да пристигнете живи и невредими до Центъра на света.

Жосеран почувства как конят на Уилям се успореди с неговия.

— Вещицата ли ще ни води? — изсъска той.

— Така изглежда.

— Изгубени сме тогава. Поискай да ни дадат друг водач.

— Изобщо не сме в състояние да искаме каквото и да било.

— Поискай! — лавна Уилям.

Жосеран го заобиколи.

— Слушай, свещенико, превивам коляно само пред Великия майстор в Акра и пред никого другиго. Та не смей да ми заповядваш!

Уилям посегна към сребърния кръст на гърдите си и го вдигна пред лицето си. Занарежда „Отче наш“.

— Какво прави? — попита Кайду.

— Моли се за безопасно пътуване — излъга Жосеран.

— Имаме наши си способи да направим пътуването безопасно — отвърна Кайду и кимна към Хутлун.

Тя слезе от седлото и даде знак на една от жените сред множеството около конете. Жената пристъпи напред с дървено ведро кобилешко мляко. Хутлун метна дървен черпак във ведрото, коленичи на тревата и изля от млякото на земята като дар към духовете. После отиде до всеки един от конниците и поръси главата, стремената и накрая задницата на животните им.

— Пак магьосничества — измърмори Уилям.

Напуснаха стана и поеха на север. Слънцето като студена медна монета вече беше изгряло над Покрива на света. Острият въздух прорязваше дробовете. Хутлун ги поведе надясно, посоката на късмета, а после тръгнаха на изток, към слънцето. От тук, Жосеран знаеше, влизаха в свят, в който малцина, дори сред мохамеданските търговци бяха идвали. Пътуваха отвъд мрака и страхът натегна в стомаха му като олово.

32

Поеха през равнината в бърз галоп. Почти беше забравил колко страда при пътуването от Алепо. След няколко часа Жосеран имаше чувството, че гръбнакът му е разтракан чак до темето. Погледна към Уилям и видя още по-големите страдания на добрия им монах. Татарските седла бяха много тесни, повдигнати отпред и отзад и направени от ярко боядисано дърво. Видът им радваше очите, но все едно човек яздеше върху седло от камък.

Хутлун беше пред него. Дебело червено кадифе украсяваше седлото ѝ, а скъпоценни камъни — лъка ѝ. На нивото на бедрата ѝ имаше сребърни пирони. Почуди се как Хутлун може да язди на такова седло. Сигурно е изтезание. Или пък коприната на бедрата ѝ е толкова корава, колкото щавена кожа. Ами, помисли си той мрачно, това тайнство за мен ще си остане неразбулено.

Яздеха в сянката на покритите със сняг планини, през долините, из които разпръснато растяха тополи и кипариси, полета, които тепърва щяха да се раззеленяват след дългата зима. Тук хората бяха казаци и узбеки и живееха в четвъртити къщи с плоски покриви. Къщите бяха каменни, цепнатините в стените бяха запълнени със слама, а покривите направени от клони, треви и изсъхнала кал.

Извисяващите се сиви и бели висини му се струваха непреодолими: наистина ли имаше път зад тези стени от камък и лед?

След два дни усилена езда, криволичейки, преминаха през хълмове, орехови и хвойнови гори, през високи пасища, изпъстрени с черните обли юрти на киргизките овчари. Някои от пастирите вече се бяха преместили със своите стада към високите пасища на долината.

Овцете пасяха по склоновете и не приличаха на овцете от Прованс. Това бяха огромни животни с извити рога, дължината на някои от тях беше колкото един човешки бой. Наглед приличаха повече на кози, с изключение на това, че имаха интересни тлъсти опашки, като тигани, направени от вълна. Жосеран видя страховити едри животни с огромно руно и яки рога, които татарите наричаха якове.

Съзряха дим тънко да струи сред боровете и спряха пред усамотена юрта. Отвън на бамбукова рогозка се сушеше козе сирене. Спънаха конете и Хутлун дръпна покривалото на юртата, сякаш е нейна. Насядаха вътре и киргизкият овчар и жена му им донесоха козе мляко и малко сушено овче месо. После също толкова рязко Хутлун ги накара да се изправят и след няколко измърморени думи на благодарност отново се метнаха на конете и се отправиха на път.

Християнският свети човек рухна. Лежеше по гръб на тревата и припяваше нещо под сурдинка в брадата си. Варваринът коленичи до него и се опита да сипе малко кумис от меха, който носеше на седлото си в устата му. За пръв път Хутлун виждаше толкова неподходящо събрани спътници.

— Какво му е? — рязко попита тя.

— Изтощен е.

— Яздим едва от седмица.

— Не е привикнал.

— Този ваш папа много лошо си подбира пратениците.

— Предполагам, че го е избрал заради неговата набожност, а не заради уменията му да язди.

— Вижда се.

Хутлун място не можеше да си намери на седлото. Нейният баща ѝ беше оказал чест, разбира се, като ѝ повери охраната на пратениците, но откровено казано, тя на драго сърце би се отказала от нея. Страхуваше се от този огнен мъж и черния му гарван. В сънищата си беше летяла в бъдещето и там за тези двамата имаше мрачни истории.

— Трябва да продължим.

— Цяла сутрин яздим — възрази Жосеран.

— Ако непрестанно спираме така, никога няма да стигнем. Кекав е този твой шаман.

Уилям с усилие седна.

— Трябва да тръгваме ли? — в гласа му имаше повече примирение, отколкото ропот.

Жосеран кимна.

— Изглежда нямаме време за почивка.

— Тогава Бог ще ни даде сили да направим, каквото трябва.

Той сграбчи ръката на Жосеран и се запрепъва на краката си. Конете им бяха привързани към близкото фъстъчено дърво. Конят на Уилям пристъпваше от крак на крак, все още подозрително настроен към странния мирис на този непознат; а когато усети пляскането от ръката на Уилям по задницата си, се дръпна назад ужасен и така рязко издърпа юздите, че се отскубна. Побягна надалеч, метнал Уилям на земята.

Хутлун извика предупредително и препусна след него по ливадата. Улови изплашения кон след около сто и петдесет метра и Жосеран видя как се привежда от седлото си, за да хване оглавника му и да го спре.

Когато се върна, Уилям още седеше на земята, блед от потреса и притиснал рамото си. Другите татари стояха наоколо и се смееха. Случката ги веселеше.

Хутлун чувстваше само гняв. Сега може и да им беше до смях, но друг път този щеше да направи някоя щуротия, от която да им причернее.

— Добре ли е?

— Няма счупени кости — рече Жосеран.

— Късмет има. Моля те, напомни му отново, че трябва да се качва на седлото само от лявата страна, както съм му казвала. Конят ще стои мирен, ако се приближи откъм близката страна.

— Мисля, че ще го запомни по-добре вече.

— Надявам се. Не може да язди, не може да говори като човеците, силите му са колкото на дете. Един ден ще ни навлече лош късмет, Варварино!

— Той е божи човек, не е рицар! — отвърна Жосеран, който с изненада се улови, че защитава монаха. — И не ме наричай „Варварино“! Името ми е Жосеран!

Най-накрая беше успяла да го вбеси. Прекрасно. Усети как настроението ѝ се подобрява.

— Жосеран Варварина — разсмя се тя и изви коня си, за да се отдалечи.

Уилям се настани на седлото.

— Не умирай в ръцете ми, свещенико — процеди през зъби Жосеран. — Ти си под моята закрила.

— Бог ме води и закриля всеки ден. Не се страхувай за мен.

— Не се страхувам за теб. Просто не ми се иска да се проваля в изпълнението на дълга си.

— Нито аз в изпълнението на моя, тамплиере.

Жосеран наблюдаваше как монахът изнурено пришпори коня си напред. Стърчи на седлото като седнал на тръни, помисли си той. Сърцето му принадлежи на папата, но със сигурност задникът му — на Дявола.

33

Първата нощ прекараха в юртата на казахски овчар. Въпреки че беше пролет, нощите все още бяха мразовити и Жосеран и Уилям се присвиваха под планина от кожи, докато татарите лежаха на килимчетата само по плъстените си кожуси. Ръкавите им се разгъваха над пръстите им, така че ги пазеха да не премръзнат и в най-студените нощи.

По-самодостатъчни хора не беше виждал, макар да бяха завоювали половината свят, си оставаха номади. Всичко, от което имаха нужда, за да оцелеят, носеха със себе си: въдица и кукичка за риба; два кожени меха, единият за вода, другият за кумис; кожен шлем и кожух от овча кожа; пила за острене на стрели. Двама от конниците на Хутлун носеха малка копринена шатра и тънка животинска кожа, с която да застилат пода, ако им се наложеше да направят свой подслон за през нощта.

Изкачваха се по изумруденозелените пасища на долината, подбираха пътя си между облите речни камъни и скали, нападали по пътеката, която лъкатушеше между потоците в долината и канарите. Веднъж дори преодоляха водопад, чиито сиво-сини води се пенеха по повърхността на планината.

От пролетта потоците бяха набъбнали до тинести, кървави на цвят реки и татарите използваха дисагите си, направени от кравешки стомаси, като лодки, с които преминаваха през буйните бързеи. Понякога им се налагаше да прекосяват една и съща река по няколко пъти, докато тя се виеше надолу из долината.

Жосеран се взираше в замръзналите голи скали около тях. Тук–там под наветия от вятъра сняг бяха започнали да се показват като кръпки камък и лишеи.

— Това ли е вашата пролет? — попита той Хутлун.

— Не можеш и да си представиш зимата на Покрива на света. Трябва да бързаме всеки ден без почивка, ако искаме да стигнем до Каракорум навреме, за да се върнете. Снеговете задръстват проходите и когато зимният студ скове всичко, нищо не се измъква от хватката им.

Старецът постави десницата си на лявото му рамо и измърмори:

— Рахамеш.

Жената в къщата плесна с ръце пред себе си и се поклони. Като съпруга си и тя носеше подплатена кафява туника над торбести панталони и кожени ботуши със завърнати върхове. Копринена забрадка, която падаше и върху раменете ѝ, покриваше главата ѝ.

Съпругът ѝ беше манап, главатар на селцето, на което бяха попаднали в изгубената долина. Той с жест ги покани в къщата си. Нямаше мебелировка, само купчини от пръст, покрити богато с килимчета с шарки в червено и синьо. По стените и по пода имаше още дебели плъстени килимчета.

Влязоха две момичета с купи кисело мляко и дебели пити безквасен хляб. Татарите си отчупиха парчета от хляба, потопиха ги в киселото мляко и започнаха да се хранят. Хутлун показа на Жосеран и Уилям, че и те трябва да направят същото.

Уилям хапна малко от хляба. Прегърбен до огъня, треперещ, той беше окаяна гледка. От студа и влагата носът му беше зачервен като на куче. Когато пристигна основното ястие, от което все още се издигаше пара, манапът, който вероятно го съжали, постави огромно парче варено овнешко в купата му и пусна тестено топче с размерите на голям портокал отгоре.

С жест му показа да се храни.

Останалите не чакаха покана. Взеха ножовете си и започнаха да режат месото. Жосеран направи същото. Уилям само седеше и се взираше в купата.

— Твоят свети човек трябва да се храни или ще обиди домакина — предупреди Хутлун.

Как да ѝ обясни какво е Велики пости, зачуди се Жосеран. Самият той гладно разкъса своето парче овнешко със зъби. Как е възможно този непоносим свещеник да издържа с толкова малко храна?

— Сега е свещено време — каза Жосеран. — Като Рамадана. Разрешено му е да яде само хляб и да пие по малко вода.

Хутлун поклати глава.

— Не ме е грижа дали ще умре, но няма да е честно да сме направили това дълго пътуване през планините само за да го закопаем в другата част на долината.

— Никакви мои думи няма да го откажат. Не ме слуша.

Хутлун изгледа Жосеран над ръба на купата си, от която пиеше топло козе мляко.

— Ние почитаме шаманите си. А ти се отнасяш към него с презрение.

— Обещал съм да го защитавам. Не съм длъжен да го харесвам.

— Това е ясно.

Уилям прекъсна нещастното си съзерцаване на огъня и вдигна поглед.

— Какво разправяш на тази вещица?

— Любопитно ѝ е защо не ядеш.

— Не бива да говориш с нея. Душата ти е в опасност.

— Тя може и да е вещица, както твърдиш, но твоят и моят живот са ѝ поверени. Ще е грубо, ако не разговарям с нея, ти не мислиш ли така?

— Бог се грижи за твоя и за моя живот.

— Съмнявам се дали Той изобщо намира пътя из тия планини — промърмори, да не го чуе Уилям.

Хутлун следеше разговора им, наклонила глава на една страна.

— Ти от неговата религия ли си?

Жосеран докосна кръста на шията си и се сети за своя приятел Симон.

— Вярвам в Исус Христос.

— А в него вярваш ли? — тя посочи към Уилям.

Жосеран не ѝ отговори.

— В Каракорум има последователи на този Исус — каза тя.

Тамплиерът я изгледа удивено. Дали пък нямаше да се окажат истина слуховете, които бяха стигнали до Акра за християни сред татарите?

— Знаят за Господ Исус Христос в двора на Великия хан, така ли?

— Ханът на хановете знае за всички религии. Само варварите знаят за един-единствен Бог.

Жосеран не обърна внимание на умишленото заяждане.

— И много ли са тези, които знаят за Господ?

— Когато пристигнеш в Центъра на света, сам ще разбереш.

Жосеран се почуди доколко може да се вярва на тази дива принцеса. Дали просто не го дразнеше, или твърденията ѝ бяха основателни?

— Баща ми казва, че твоят свети човек не прави магия — рече Хутлун.

Жосеран поклати глава.

— И каква полза има тогава от него като шаман?

— Не му трябва да изпълнява магия. Той е миропомазан като Божи наместник на земята. Ако искам, мога да му споделя греховете си и той ще ми даде Божието опрощение.

— Опрощение за какво?

— За прегрешенията, които съм направил.

— Имаш предвид грешките. Имаш нужда твоя Бог да ти каже, че си сгрешил, но всичко е наред, така ли?

— Освен това чрез него разбираме каква е Божията воля.

Тези негови думи изглежда изненадаха Хутлун.

— Че то е много лесно да разбереш каква е волята на боговете. Те са на страната на онези, с които е победата.

Неопровержима логика, помисли си той. Дори папата казваше, че Бог им дарява победите, а за пораженията трябва да търсят причината в греховете си. Може би в крайна сметка не бяха толкова различни.

— За твоя народ ти си шаман — каза той. — Можеш ли да правиш магия?

— Понякога виждам поличби за бъдещето. Това е дарба, която малцина притежават. Сред нашия народ ме смятат за най-добрата.

— Затова ли те избраха да ни преведеш през планините?

— Не. Баща ми нареди така, защото съм добър водач и ме бива с конете.

— Защо не избра Текудай?

— Нямаш ми доверие, понеже съм жена, така ли? — Когато той се подвоуми как да отговори, тя продължи: — Водя ви не по своя воля. Наредиха ми така. Да не би да съм примряла за компанията на варвари?

Изглежда, я беше обидил. Тя се извърна и започна да говори с другарите си; непристоен разговор, в който сравняваха Уилям с коня му.

След като отнесоха храната, манап извади флейта, направена от куха кост от крило на орел. Започна да свири. Към него се присъединиха други мъже, свиреха на нещо, което приличаше на лютня. Инструментът беше красив, тумбеста музикална кутия, издълбана от парче палисандрово дърво и инкрустирана със слонова кост. Хутлун пляскаше с ръце, смееше се и пееше, огънят оставяше профила ѝ в сянка.

Докато я наблюдаваше, Жосеран се чудеше, не за пръв път, какво ли е да си легнеш с татарка. Убеден беше, че тя няма да е безразлична към него като проститутките в Генуа и Венеция. Чудеше се защо се измъчва с подобни мисли. В крайна сметка не би могло да се случи.

Тази нощ Жосеран и Уилям спаха заедно с татарите в юртата на манапа, увили се в завивки и с крака към огъня. За Жосеран, да знае, че Хутлун е свита на няколко стъпки от него, беше изтезание, което развали почивката му и колкото и да беше уморен, не можа да заспи. Съзнанието и страстите му воюваха в него.

Сам със себе си спореше за честта си. Въпреки че тя вече е опетнена с кръв и похот, помисли си той. Не ми е останала чест! Сега искам да я опетня още повече и да намеря начин да се съединя с татарска дивачка?

Според правилата на Ордена на тамплиерите съм положил клетва за подчинение и целомъдрие и ми е поверена свещена мисия, която може да спаси Светите земи от сарацините. А единственото, за което мисля, е как да си легна с една татарка?

За теб няма спасение, Жосеран Сарацини. А може би е почти невъзможно да бъдеш спасен, означава и да е почти невъзможно да бъдеш прокълнат. През изминалите пет години Господ бог те следваше и тук, в тази степ, вече не чувствам жежкия му дъх във врата си. Ако не беше този свещеник, може би вече щях да съм се освободил от него.

34

Облаците се спуснаха от върховете, кълбяха се и вряха като пара, а земята под краката им се превърна в глина. Светът беше станал безцветен.

От време на време през пролуките в мъглата съзираха за миг бели зъбери, които после отново изчезваха. Орлите ги наблюдаваха от върха на канарите.

Конете им затъваха по ронливите сипеи, камъните се търкаляха в пропастта и така и не чуваха как падат на дъното. Животните се бореха да си поемат дъх, а щом стигнеха до билото на някой хълм, трябваше да слизат от седлото и да ги водят, копитата им тракаха и се подхлъзваха надолу, към долината от другата страна.

Изкачваха се все по-високо и по-високо.

Една вечер стигнаха до проход високо в планината и за миг облаците се разделиха. Жосеран обърна поглед и видя самотните равнини на казахските овчари далеч зад тях. После сивите облаци и мекият сняг се спуснаха отново като завеса и ги оставиха сами с потракването на конските копита по глината, звука от гласа на Уилям, който крещеше молитви сред кънтящите планински проходи, и далечния вой на вълк. До пътеката костите на отдавна умрял кон се трошаха в снега.

Покривът на света се издигаше високо, високо над тях, студен и ужасяващ.

Когато се изкачиха над нивото на дърветата, вече нямаше за какво да връзват конете си. Затова Хутлун показа на Жосеран и Уилям как да увиват юздите около предните крака на конете като примка и специален възел, който се отпускаше бързо. Животните изглежда бяха привикнали на такова отношение. Жосеран не беше виждал татарски кон да се противи, когато връзваха краката му.

Тамплиерът остана удивен от отношението на татарите към животните си. Въпреки че без изключение бяха най-добрите ездачи, които е виждал, те не поддържаха никаква връзка с конете си, както правеха християните и сарацините. Към вироглавите коне не се отнасяха с жестокост, нито пък се радваха на кротките. Не им говореха, не ги галеха, нито ги окуражаваха. В края на деня, когато приключеше ездата, те набързо ги изчесваха с дървено чесало, за да махнат засъхналата пот, после конете веднага биваха спъвани и оставяни свободно да си търсят храна, защото дори в снега татарите не се грижеха за прехраната им.

Самият Жосеран беше безкрайно притеснен за Късмет. Не вярваше, че ще оцелее още дълго.

Сега се намираха във високите долини, където не се виждаха нито таджики, нито киргизци. Последните няколко нощи бяха пренощували свити един в друг под саморъчно направени навеси. Струпваха дисагите като ниски прегради срещу режещия вятър и сняг. Тази вечер, докато слънцето залязваше зад Покрива на света, Късмет стоеше нещастно и трепереше. Умираше от глад, вече не приличаше на кон, костите ѝ се брояха под кожата. Тя се извърна към последния слънчев лъч, докато сенките от зъберите пропълзяваха към нея и потрепери, когато Жосеран погали костеливия ѝ врат.

Той ѝ прошепна няколко утешителни думи в ухото, знаеше, че ако не се спуснат скоро надолу от тези планини, ще я изгуби.

— Още малко, смела моя Късмет. Дръж се. Ще имаш сочна трева, която да пасеш, и слънце, което да сгрява хълбоците ти. Само се дръж.

— Какво правиш?

Той се огледа. Хутлун.

— Страда.

— Това е кон.

— С Късмет сме заедно от пет години. Имам я, откакто пристигнах в Земите отвъд.

— Късмет ли?

— Така ѝ е името — отговори той, докато я галеше по муцуната. — Означава „съдба“.

— Името ѝ ли?

— Да, името ѝ.

Хутлун го изгледа така, както би изгледала идиот, който си играе със собствените си нечистотии.

— Вие не давате ли имена на конете си? — попита я той.

— А на облаците давате ли имена?

— С коня е различно.

— Конят си е кон. Говориш ли с овцете и добитъка си?

Тя му се подиграваше, може би, но се и опитваше да го разбере. Единствена Хутлун от татарите проявяваше искрено любопитство към него. Въпреки че той говореше езика им и вече можеше с лекота да общува с тях, те не му задаваха въпроси за него или за страната му, само Хутлун го правеше. Останалите приемаха присъствието му с грубо безразличие.

— Презирате светите си хора, но обичате конете си. Трудно е да ви разбере човек.

Тя се обърна и се загледа към стана им: парчета платнища, които се вееха от планинския вятър — на две на три приготвения им подслон за през нощта. Хутлун наблюдаваше как Уилям се бори с дисагите си, приведен срещу вятъра, докато с мъка вървеше към заслона.

— Какво има в тези торби, та е толкова ценно за него?

— Дар за вашия Велик хан?

— Злато ли е?

— Не, не е злато.

Жосеран беше научил, че монахът носи със себе си илюстрована Библия и псалтир заедно с представителните одежди на призванието си: мисал13, стола14 и сребърна кадилница. Пазеше ги така, сякаш на земята няма по-ценно съкровище; особено Библията, защото никой друг, освен духовниците нямаше право да притежава нито Стария, нито Новия завет. Самият Жосеран имаше само молитвеник и часослов.

— Защо ги пази така? Ако се канехме да ви убиваме за дрънкулките ви, щеше да ни е по-удобно да го направим още преди една луна.

— Не знам — отговори Жосеран. — Единствената ценна вещ, която има, е кадилница от сребро.

Хутлун кимна замислено.

— Съмнявам се, че новият ни хан ще е много впечатлен. След курултая ще има купища сребро и злато.

— Уилям се надява да впечатли хана ви с нашата религия.

— Без магия? — Хутлун се съмняваше в успеха му. Обърна се навреме, за да го види как се подхлъзва и пада на леда. — Едва ли ще успее да впечатли някого. И то, ако стигне до Каракорум, което ми е трудно да си представя.

— Подценяваш го. Той се наслаждава на страданието толкова, колкото ти на кобилското мляко. То го подтиква да продължава. Ще стигне до Каракорум.

— Може ли да видя тази Библия? — попита тя ненадейно.

— Трябва да попиташ брат Уилям.

— А той ще откаже. Но няма да го направи, ако ти го попиташ вместо мен.

— Аз ли? Той ме има за Дявол. Няма да ми я даде. Много е ревнив към нея.

— Кажи му, че това е неговата възможност да впечатли със своята религия една татарска принцеса.

Жосеран се почуди колко ли тежест ще има този довод, след като Уилям я смяташе не за татарска принцеса, а за татарска вещица.

— Ще направя, каквото мога.

Жосеран впери поглед в нея открито. Толкова много от красотата ѝ, или от красотата, която той ѝ приписваше, беше скрита под кожите, които носеше! И красива ли беше? Тормозеше го любопитство, какво е тялото ѝ, но всъщност погледът ѝ го омайваше. Щом я погледнеше, сякаш надзърташе в душата ѝ.

— Наистина ли можеш да видиш бъдещето? — попита я той.

— Виждам много неща, понякога са от настоящето, понякога предстои да се случат. Не става по мое желание. Нямам власт над дарбата си.

Дарбата, помисли си удивено Жосеран. Във Франция свещениците нямаше да го нарекат дарба. Те щяха да я вържат за дибата, после да я изгорят на кладата!

Изведнъж падна мрак, остави ги сами със скръбния вой на вятъра.

— Късно е. Трябва да проверя стражите. Оставям те да си довършиш разговора с твоя кон. Може би по-късно ще ни споделиш мислите му.

Разсмя се и си тръгна.

35

На Покрива на света лятото идваше едва за няколко седмици и толкова рано напролет нищо не растеше. Само неуморни, ледовити ветрове вееха, виеха и шептяха час след час и късаха нервите.

Понякога дърпаха конете през преспите и свирепите пориви на снежната буря, следваха поредица от остри хребети, които се виеха нагоре в истински скален гръбнак. На тази височина въздухът беше рядък и Уилям имаше вид като че всеки миг ще рухне. Лицето му беше посиняло на места, а дъхът му свиреше в гърдите.

Вятърът беше неумолим и неуморим противник. Жосеран не можеше нито да говори, нито да мисли заради него. Постоянно ги бъхтеше с невидими юмруци, опитваше се да ги върне обратно, вилнееше над тях ден след ден.

Един следобед облаците бяха изчезнали за миг и те видяха от другата страна на долината участъци от глина и червеникава пръст, показала се в синьо-белия масив от ледници. Жълто-кафява река се виеше като вена между кални брегове от глина и лед, лъкатушеше до полянка от тъмнозелени долини, вероятно на цяла левга15 под тях.

Все едно надзъртаха в Рая.

Хутлун се обърна на седлото, вятърът развяваше шала ѝ.

— Виждаш ли — извика тя. — Покривът на света!

За първи път в живота си Жосеран се почувства толкова малък. Ето това е величието на Бог, помисли си той, неговата дължина и неговата широчина. Това беше религията в естествения ѝ вид.

Тук горе аз съм много далеч от човека, когото мислех, че съм. Всеки ден чувствам как поредното късче от мен пада и се превръщам в непознат за самия себе си. Вече не съм подвластен на устава на тамплиерите, нито роб на Църквата, имам толкова неудържими и светотатствени мисли. Това пътуване ми подари дива свобода.

Погледна към Уилям, отпуснат върху коня си, качулката скриваше лицето му.

— Тук сме далеч от Христос! — извика му той.

— Никой човек не е далеч от Христос, тамплиере! — надвика рева на бурята монахът. — Ръката Божия ни води и защитава дори тук!

Грешиш, помисли си Жосеран. Този бог, който живее тук, не ми е господар.

Трупът беше почернял от студа. Очите ги нямаше, изкълвани от птиците, животните се бяха добрали до вътрешностите. Появи се над тях за миг в мъглата. Оставили го бяха на скала до пътеката, едната ръка висеше вкочанена от ръба. Невъзможно беше да се каже дали е на мъж или на жена.

— Какво е това? — промърмори Жосеран.

— Такъв е обичаят — обясни Хутлун. — В долината оставяме мъртвите си на червеите. Във високите проходи ги оставят на боговете си.

Уилям се прекръсти.

— Езичници — плю той.

Видяха още два трупа в различна степен на разлагане. А на следващия ден, докато вървяха през тясно дефиле под надвиснала черна, пропукана от леда, скала, Жосеран чу шум от свличаща се маса и извика тревожно, реши, че е камък. Зад него нещо се стовари върху рамото на Уилям с порой от дребни камъчета. Приличаше на гигантски черен паяк. Отецът изкрещя, конят му се уплаши, подхлъзна се на сипея и малко остана да го хвърли.

Жосеран, който беше най-близо до него, обърна Късмет в тесния проход, сграбчи юздите на кобилата и я успокои.

Уилям гледаше вторачено прогнилия къс, паднал върху него от скрития от погледа му труп двайсет стъпки по-нагоре.

— Ето ти я, братко Уилям — заяви му Жосеран, — ръката Божия.

Екотът от гръмовния му смях се понесе из безлюдната планинска пътека.

36

Жосеран извърна лице към студеното слънце. Руините се издигаха над тях в мрачно спокойствие. Крепостта беше разрушена от вековете, останали бяха само няколко рушащи се стени от кирпичени тухли високо горе на зъберите, свидетелство за някогашното ѝ предназначение. Жосеран се почуди на самотните мъже, които някога са били войници тук.

Хутлун дръпна юздите на коня си до него.

— Какво е това място? — попита я той.

— Казват ѝ Кулата на слънцето — отговори му тя.

Поведе коня си през пролома. Жосеран я последва. Пътеката изчезваше в черната сянка на скалата.

— Легендата казва, че преди много години велик хан уговорил дъщеря му да се омъжи за принц, който живеел от другата страна на тези планини. Тук върлували разбойници и пътят бил несигурен. Затова я довели до кулата със свитата ѝ от прислужници. В двата края на пролома поставили стражи на коне, докато чакали принцът да пристигне с хората си, които да я преведат през останалата част от пътя. Когато най-накрая дошъл да я поиска, открил, че принцесата вече има дете.

— Стражите ли? — попита Жосеран.

— Сигурно.

— Какво се е случило с нея?

— Изправили прислужниците пред хана и те се заклели, че никой мъж не е докосвал принцесата и че всеки ден по пладне бог се спускал от небето на кон, за да легне с нея. Заявили, че детето принадлежи на Слънцето.

— И ханът повярвал ли на историята?

— Ти не вярваш ли, че един бог може да легне с жена и да ѝ остави семето си?

Жосеран се разсмя.

— Знам само един начин, по който може да се правят деца.

Но после се замисли за собствената си вяра и смехът му замря на устните. Не вярвам ли и аз самият в подобна легенда, запита се той, не е ли това основополагащият камък на вярата ми? Той смутено погледна назад към кулата и после към Уилям. Колкото повече пътувам из тези варварски земи, толкова забравям кой съм. Може да се изгубя и никога да не намеря пътя към християнския свят отново.

И може би никога няма да го пожелая.

Тази нощ черните планини замръзнаха под сребърната луна. Вятърът шибаше платнищата на навеса с изненадващ бяс. Жосеран усети как снежинки се вмъкват във врата му под качулката на мантията му.

Уилям зъзнеше до него.

— Хутлун каза, че от другата страна на тези планини има християни — рече Жосеран.

— Кога ти го каза?

— Преди няколко дни.

— И защо не си ми съобщил по-рано?

— Сега ти го казвам.

— Презвитер Йоан ли е?

— Не знам. Каза само, че вече познават нашата религия в Каракорум и че дори в двора има хора, които я изповядват.

Отговорът на Уилям му отне известно време, студът забавяше мислите му.

— Казах ти, че Бог ни води, тамплиере.

— Освен това обсъждахме догмите на нашата вяра и тя изрази желание да види Евангелията — каза Жосеран.

— Казал си на вещицата за светата Библия, която нося. И защо?

— Любопитна е за нашата религия.

— Тя не бива да я докосва! Ще я оскверни!

През дупка в заслона Жосеран видя как една звезда пада и оставя сребриста следа.

— Може би ще успееш да направиш първото си покръстване — каза той.

— Тя е вещица и за нея няма изкупление.

— Никаква вещица не е.

— Явно си станал познавач по тези въпроси.

— Просто прояви любопитство към нашата Свещена книга — Жосеран усети как у него се надига гняв. — Нали Божието слово принася само добро на онези, които го видят?

— Ти си влюбен в нея!

Жосеран усети истината като физически удар.

— Проклет да си — рече тамплиерът.

Обърна му гръб и се сви под кожите. Щом затвори очи, мислите му се насочиха към Хутлун, както всяка вечер в мрака. Уилям беше прав. Напуснал беше Франция, за да намери изкупление в Земите отвъд, а ето го сега, както казва Уилям, влюбен във вещица. Може би изкупление няма, помисли си той, няма за хора като мен. Ще бъда хвърлен в Ада. Но при такъв студ е трудно да се страхуваш от огъня.

37

Този ден облаците се оказаха под тях. На бледосиньото небе грееше студено слънце. Сякаш наистина се намираха в небесата.

Изкачили се бяха до свят от огромни обли камъни, играчки на великани. Заобикаляха ги цитадели от планини и огромни ледове изтичаха от ледниците. Дори скалите тук се пукаха от студа. Хутлун му каза, че това е най-високото място в света. Наистина вече дни, откакто пътуваха, и не бяха виждали никакви обитатели, нито една жива душа. Само веднъж Жосеран съзря двойка бели леопарди, които го наблюдаваха лениво от една издатина с немигащите си лешникови очи.

Единствените им другари бяха вълците, но и тях виждаха рядко, самотният им скръбен вой раздираше нощта.

Живееха от изварата, която татарите носеха със себе си. Хутлун му беше обяснила как се прави. Варели кобилешкото мляко, после го наливали в мях и го биели с пръчка, за да извадят маслото, докато не станело на паста, и накрая оставяли остатъка на слънце, за да изсъхне. След няколко дни то се втвърдявало до цвета и гъстотата на пемза. Щом тръгвали на дълги походи, взимали извара в дисагите си. Когато местните провизии не достигали, те слагали известно количество в кожения мех, който държат на седлата си, и до края на деня от непрестанното подрусване на ездата съдържанието се превръщало в кашата, която ядели.

Храната никога не достигаше. Веднъж в края на деня след трудно изкачване той видя Хутлун да вади ножа си и да прерязва вената върху шията на коня си. Допря устни до струята кръв и пи. Щом приключи, постави ръце върху раната и държа, докато кръвта не се съсири.

Хутлун избърса устата си с ръкав и му се ухили.

— Имаш слаб стомах, Варварино.

Отвратен, той поклати глава.

— На коня нищо няма да му стане от малко. А и ни поддържа живи.

Уилям също видя какво направи Хутлун.

— Още ли мислиш, че не е вещица? — изсъска той.

— Остави ме на мира.

— Пие кръвта на животните! Сатанинско изчадие!

— Махни се от мен.

— Вещица е! Чу ли ме, тамплиере! Вещица!

Увиха с кожи краката си и повлякоха конете в снежната виелица. Щяха бързо да се изгубят, ако не бяха знаците, направени от кости и рога на умрели овце, оставени да водят пътниците през снеговете.

Късно един следобед стигнаха до грамада, която беше много по-голяма от всички видени досега, направена беше не от кости, а от камъни. Татарите я наричаха обо. Един след друг я обиколиха с конете си. После Хутлун слезе от своя кон и добави още един камък към купчината.

— Какво правите? — попита я Жосеран.

— Това е за опрощение на греховете ни — обясни му тя. — Според светите мъже, живели из тези планини, това ни носи по-добро превъплъщение следващия път, когато се родим.

Жосеран за пръв път чуваше подобна нелепица.

— Човек се ражда само веднъж — възрази той.

— Тук казват, че когато някой умре, част от духа му влиза в друго тяло и това превъплъщение е повече или по-малко щастливо в зависимост от делата му през предишния живот. И така напредва през хиляди превъплъщения, докато не се съедини с Бог.

— Нали не вярваш в това?

— Не боли. Ако светите мъже са грешали, тогава съм похабила само няколко стъпки и един камък. Ако са прави, тогава съм направила следващия си живот по-добър.

Прагматизмът ѝ го ядоса. За неговия ум вярата си беше вяра. Не я пригаждаш според местоположението си. Само че в думите ѝ имаше любопитна логика.

— И вие трябва да го направите — каза му тя.

— Нямам време за суеверия.

— Да не искаш да навлечеш лош късмет на главите на всички ни при пътуването?

Усети прикованите в него погледи на всички татари.

— Тогава ще го направя заради дипломатизма — рече той. Подкара коня си и бавно обиколи камъните. В крайна сметка, както се беше изразила Хутлун, какво лошо имаше?

— Що за странна церемония е това? — попита го Уилям.

— За освобождаване от греховете — обясни му Жосеран. — Искат да направим като тях.

— Изповед, последвана от опрощаване на греховете, проведена от ръкоположен свещеник на Светата църква, е единственият начин греховете да бъдат опростени.

— Всичко, което трябва да направиш, е да обиколиш с коня си камъните, братко Уилям. Не ти трябва да вярваш в това, което правиш.

— Това ще е предателство към вярата.

— Ще отнеме само няколко секунди.

Но Уилям изви коня си.

— Отказвам да танцувам с Дявола!

Татарите поклатиха глави. Над долината към тях забърза сянка. Жосеран вдигна очи. Отгоре им, високо във въздушните течения кръжеше лешояд и търсеше мърша.

Може и да беше поличба. Жосеран се надяваше да не е така.

38

Керванът им навлезе още по-дълбоко сред облаците, тъй като из проходите пред тях се разрази буря. Далеч, много надолу под тях видяха долина, в която къщите на таджикски овчари бяха опасно прилепени до зъберите над буйна река. Пътеката се ронеше под краката им, обгърна ги мразовита, безформена мъгла и ги потопи в мраз и тишина.

Конете им изразяваха с пръхтене противенето си, докато неподкованите им копита се подхлъзваха по покрития с лишеи сипей, ровеха да намерят къде да стъпят сред камъните, в които страховитият студ беше прорязал дълбоки пукнатини. Изпод копитата им тръгваха малки лавини от съборени камъни надолу по склона.

Пориви на вятъра запращаха остри парчета лед в лицата им.

Стигнаха до тясна издатина, която вървеше покрай пролом. Пътят се беше стеснил до пътека, широка, колкото да мине кон. Едно подхлъзване означаваше и животното, и ездачът да полетят към смъртта си.

Уилям наблюдаваше Хутлун и другарите ѝ как избират пътя си, предната част на групата беше изчезнала в сивата мъгла. Той дръпна юздите на коня, двоумеше се.

— Довери се на тези коне, братко Уилям — извика иззад него Жосеран. Налагаше му се да крещи, за да надвика бученето на реката отдолу.

— По-скоро трябва да се доверя на Бог — отвърна му пак виком Уилям. Тръгна напред, запя на латински „Вярвам в един Бог“.

Жосеран тръгна бавно след него.

Някъде на половината път върху скалата конят на Уилям — вероятно подплашен от нервното шаване на ездача — стъпи лошо върху сипея.

Уилям усети как конят се препъна. Опита се да възстанови равновесието си, задницата му потрепна, когато се опита да поправи грешката си. Монахът се наклони на седлото и още повече наруши стабилността на животното.

— Уилям!

Уилям чу предупредителния вик на Жосеран. Изплъзна се от седлото и опрял гръб на скалата, опъна юздите в напразно усилие да издърпа коня обратно на пътеката. Вече и двата задни крака на животното бяха зад ръба на издатината.

— Помогни ми! — извика Уилям към Жосеран. — Всичко е тук! Всичко!

Кожената торба на седлото съдържаше илюстрованата Библия, Псалтира, свещеническите одежди и сребърната кадилница. Уилям пусна юздите и посегна към дисагите. Улови ги. Погледът му зърна зашеметяващата гледка от бездънните сиви облаци и пропуканите от студ гранитни стени.

Повери душата си на Бог, пръстите му отказаха до отпуснат хватката с безценната Библия и Псалтир. Закрещя, макар и да се осъждаше на смърт.

Силни ръце се сключиха около кръста му и го задърпаха нагоре над ръба.

— Пусни я! — изкрещя Жосеран в ухото му. — Пускай!

Този миг като че продължи цяла вечност. Не, реши Уилям след проточилото се безкрай търсене на отговор в душата, а всъщност траяло само едно мигване; не, няма да отпусне хватката. Ако трябва, нека умре. Но не може да предаде Библията и Псалтира. Иначе пътуването дотук ще е напразно и той ще се е провалил пред Бог.

Видя как конят пада, хлъзга се по каменния склон, отчаяно рита във въздуха. А после се скри от погледа, без ездачът му да го последва надолу в бездната. Той облегна гръб на скалата и леда, татарската вещица стоеше над него, по лицето ѝ се четеше яд. Изкрещя му нещо на езическия си език. Той притисна безценната торба към гърдите си, почувства успокояващата тежест на Библията и кадилницата в нея. Знаеше, че са в безопасност, претърколи се на колене и отправи благодарствена молитва към милостивия Бог, който го беше спасил за по-висшите Си цели.

Хутлун не сваляше поглед от християнския свети човек, притиснал жалкия вързоп към гърдите си. Варваринът лежеше до него неподвижен. Коленичи и издърпа качулката на наметката му. Когато дръпна пръстите си, те бяха изцапани с тъмна кръв. Ударил беше тила си в скалата, за да спаси тоя луд.

— Какво толкова безценно има във вързопа, че гарванът е готов да умре за него? — изрева един от свитата. Гарванът: името, което татарите бяха дали на християнския шаман.

— Не знам — отговори Хутлун.

Варваринът лежеше в несвяст. Може би беше мъртъв.

— Жос-ран — прошепна тя.

Необяснимо защо около сърцето ѝ се стегна юмрук.

39

— Ще те помажа с миро — прошепна Уилям. Целуна скъпоценната пурпурна стола, заради която беше рискувал живота си, и я нахлузи около врата си. Измърмори думите на последното причастие, поставил пръсти на устните, очите, ушите и челото, като повтаряше на латински познатата благословия:

— Ин номине Патрис, ет Филис, ет Спиритус Санкти…

Намираха се в усамотеното жилище на таджикски овчар.

Навън вятърът виеше и фучеше, като да стенеше самият Дявол.

— Сега ще се изповядаш ли — прошепна Уилям, — за да бъдеш приет направо в Рая?

Жосеран примигна, но погледът му с мъка се избистряше. Лицето на монаха беше в сянка от оранжевия блясък на огъня.

— Няма… да… умра.

— Изповядай се сега, тамплиере. Ако умреш неопростен, ще трябва да се изправиш пред Сатаната.

Жосеран направи опит да седне, болка прониза мозъка му като с нож и той извика.

— Ще те улесня. Ще направя изповедта ти от твое име. Повтаряй след мен: „Прости ми, отче, защото съм грешник. Съгреших в сърцето си, където стаих нечестиви помисли към вещицата Хутлун. Нощем насилвах себе си, докато мислех за нея, и разпръсквах семето си, докато го правех“. Повтори!

— Проклет да си, свещенико — изръмжа Жосеран.

— Ти я желаеше. Това е смъртен грях, защото е мохамеданка и вещица. Трябва да бъдеш опростен!

Жосеран притвори очи.

— Повтори! „Говорих срещу Негово светейшество папата и срещу Уилям, викаря. Изричах богохулни слова“.

— Няма… да умра… и не ми трябва… твоето опрощение.

— Отвори очи, тамплиере! — Жосеран усети гнилия дъх на свещеника в лицето си. — Преди края на нощта ти ще се изправиш пред Отца си в Рая!

Как пред отца ми, зачуди се Жосеран, и кой: Бог или баща ми? Не беше сигурен от коя среща се страхува повече.

— Ще се изправиш пред съда му и ще бъдеш хвърлен в Ада — Уилям вдигна дясната си ръка и я задържа пред очите на Жосеран. — Освен ако с тази ръка не опростя греховете ти! С тази ръка!

Хайде, помисли си Жосеран. Защо така упорито се съпротивлявам на изповедта?

Изчакал беше, докато призоват баща му на преговори в Париж. Крал Луи беше отправил призив за ново въоръжено поклонение към Светите земи, за да се освободи Йерусалим от сарацините. Като рицар и васал на графа на Бургундия баща му трябваше да се отзове.

Същата вечер Жосеран влезе в покоите ѝ. И Бог да ми прости, помисли си той. Облада я четири пъти, разгонен като куче, тя стенеше под него, потта им и семето му се пръснаха по ложето на баща му. Всеки път когато се съединяваше с нея, чуваше как Дяволът се киска, докато го влачи към Ада.

И какво би могъл да си мисли?

На следващата вечер отново отиде в покоите ѝ. Колкото по-ниско падаше в прегрешението, толкова по-малко имаше то значение. Понякога единственият начин да облекчи болката от вината беше, като отново съгреши.

Удавяше съвестта си в нейната гореща влажна плът. Дали нямаше и следа от гордост, че взема онова, което принадлежи на баща му, младежко безочие, което да го убеждава, че сега е по-голям мъж?

— Тази вечер ще видиш Христос или ще видиш Сатаната. Какво ще кажеш?

— Не съм… съгрешил с нея — програчи Жосеран.

— Съгрешил си в сърцето си! Едно и също е!

Жосеран трепна.

— Сигурен съм, че Бог лежи буден в Рая, изтерзан от моето отчаяно и самотно удоволствие в мрака. Твоят Бог е по-проклет от всяка тъща!

Чу как Уилям със свистене си пое дъх при последното му светотатство.

— Изповядай се!

Да, изповядай се, помисли си Жосеран. Нека да е на неговото. Какво значение има вече?

Монахът беше махнал ризите на варварина. Лицето му беше червено, но кожата на раменете и ръцете му беше като полирана слонова кост. Фини косъмчета покриваха гърдите и корема му, които сияеха като бронз на светлината от огъня. Мускулите му бяха корави като плетени въжета.

Необичайният и чужд изглед на тялото му я накара да затаи дъх. Гол, той изглеждаше ужасяващо, но по някакъв странен и възбуждащ начин.

Умът ѝ не го побираше защо смъртта на някакъв варварин може така да я засегне. Тревогите ѝ бяха несъмнено породени от гнева на баща ѝ, задето се е провалила в задачата да отведе поверените ѝ пътници в Каракорум.

Каквато ще да беше причината, тя не можеше да го остави да умре.

Уилям чу шум зад себе си и се обърна.

— Ти!

Хутлун влезе заднишком, както беше направила в орду на Кайду. Пееше нисък, ритмичен напев на дяволския език на татарите. Трима от войниците ѝ я следваха с мрачни лица. Хутлун се затътри към средата на шатрата и коленичи до огъня, стиснала парцаленото си млатило и дайрето, дяволските сечива.

Очите ѝ се обърнаха назад.

Уилям се опита да прикрие голото тяло на Жосеран.

— Махай се от тук! — извика той и я сграбчи за раменете, за да я изхвърли. Придружаващите я татари незабавно го уловиха за ръце и го извлякоха навън. Вързаха му ръцете с прашки и го хвърлиха на студената земя да крещи възмутено в самотната нощ.

Уилям хлипаше от бяс. Дяволът се канеше да замъкне поредната душа в Ада.

40

Жосеран отвори очи. През дупката на върха на покрива лениво се точеше димът от горящите дърва; бледа жълтееща слънчева светлина падаше косо на килимите. Покривалото на входа беше отметнато и разкриваше зелена поляна. Чу цвиленето на конете.

Уилям седеше до огъня и го наблюдаваше.

— Добре е, че не умря, тамплиере. Душата ти е пропита с грях.

Уилям повдигна главата му и поднесе дървена купа с кисело кобилешко мляко към устните му.

— Колко дълго съм… спал?

— Само една нощ.

— Хутлун…

— Вещицата е отвън.

Жосеран опипа несигурно скалпа си. Засъхналата кръв беше изпоцапала косата му, имаше и отворена рана.

— Помислих, че ще умра.

— Не било Божията воля.

— Тя беше тук. Сега си спомням. Тук беше.

— Опита се да те зароби с дяволските си дела.

На входа падна сянка. Хутлун стоеше там с ръце на хълбоците. На Жосеран му се стори, че в очите ѝ проблясва облекчение, но изражението изчезна толкова бързо, колкото и бързо се беше появило.

— Изглежда си възстановяваш силите — попита тя.

— Благодаря — измърмори Жосеран.

— За какво?

— За… молитвите ти.

— Бих направила същото за всеки от отряда ми, който е болен — държеше в ръце купа с варено месо, от което се вдигаше пара. — Ето. Трябва да се храниш.

Де да знаех какво мислиш, рече си наум Жосеран.

— Радвам се, че се съвземаш. Баща ми щеше да се разгневи, ако беше загинал. Той ме натовари със задачата да те отведа здрав и читав до Центъра на света.

Остави храната и му се усмихна загадъчно, от усмивката ѝ сърцето му подскочи. После си тръгна.

Уилям стискаше разпятието на гърдите си.

— Какво каза? Несъмнено вещицата си е приписала заслугите за възстановяването ти.

— Ти беше готов… да ме закопаеш. Защо да не ѝ благодаря?

— Ти пострада от удар по главата, нищо повече. Не беше сериозно.

— Но ти се канеше да ми дадеш… последно причастие.

— Просто тактика, за да те накарам да се изповядаш и да махнеш товара от вонящата си душа.

Жосеран се взираше в закуската, която Хутлун му беше донесла.

— Пак ли варено овнешко?

— Не е овнешко — рече Уилям. Тази сутрин се радваме на разнообразие на трапезата. — На лицето му се появи изражение, което Жосеран не успя да разгадае. — Един от конете ни умря през нощта.

— Чий кон? — но вече знаеше.

Уилям не отговори. Поне монахът имаше благоприличието да си придаде разстроен вид.

— Късмет — рече Жосеран.

— Вещицата каза, че не бива да я оставяме на лешоядите, докато умираме от глад — Уилям се изправи на крака. — Бог в безкрайната Си мъдрост избра да вземе душата на коня ти, а не твоята. Може би я е сметнал за по-ценна.

— Тогава не е справедлив. Трябваше да е по-милостив към коня ми. Аз избрах това пътуване, а не Късмет.

— Говорим за товарно добиче! Благодари се на Бог, че още си жив! — прогърмя гласът на Уилям.

Късмет, помисли си Жосеран. Уилям беше прав, защо да скърби за един кон? Но макар кобилата да беше, както каза монахът, само товарно добиче, това не намаляваше неговия срам или скръбта му. Той беше видял как тя бавно се топи през последните месеци. Късмет го беше носила до последния си дъх. Страданието ѝ тежеше на съвестта му.

Товарът в душата му се увеличи. Така да бъде. Той си спомни как свещеникът го беше приканвал миналата вечер да се изповяда, да се отърве от греховете си. Защо не се беше възползвал от тази възможност? Защо беше толкова упорит?

Може би защото той беше по-строгият си съдник. Дори ако Бог можеше да прости на Жосеран Сарацини, Жосеран Сарацини не би могъл да прости на себе си.

41

На следващия ден Жосеран беше достатъчно добре, за да язди. Уилям превърза главата му с парчета плат и се приготвиха отново да тръгнат на път. Оседлаха конете си под идеално синьо небе. Отраженията на слънчевата светлина по заснежените полета над тях докарваха болка в очите им.

Той дочу неколцина от татарите да си мърморят за Уилям. Гарванът им донесъл лош късмет, казваха си един на друг. Заради това, че не пожелал да обиколи с коня си обо, станало. Сега изгубиха два коня и се забавиха с един ден. Още по-лошо ги чака.

— Има нещо сбъркано в тия татари — каза му Уилям, докато пристягаше подпръга на седлото си. Хутлун беше заменила коня на Уилям с един от своите коне, светложълта злонравна кобила с млечни очи. Жосеран също имаше нов кон, жребец със сивкав цвят на гърба и шарки като по дърво.

— Не забелязвам нищо необичайно.

— Гледат ни навъсено.

— Не гледат навъсено нас, братко Уилям.

Свещеникът придоби слисано изражение.

— Неприязънта им е насочена към теб — каза Жосеран, като да говореше на малко дете.

— Към мен?

— Обвиняват те за случилото се.

— Нямам вина, че конят ми е стъпил накриво и се е подхлъзнал!

— Но отказа да отдадеш почит на тяхната грамада от камъни.

— Това беше само глупаво суеверие!

— Казаха, че ако не го направиш, навличаш лош късмет и такъв ни сполетя. Видя ли какво направи с гордостта си? Засили в тях вярата им в свещеното обо и сега смятат, че нашата религия не е толкова силна, колкото тяхната, защото не те е защитила. Така че в опита си да покажеш колко сме велики, успя само да подрониш авторитета ни в техните очи.

— Няма да омаловажавам вярата си, като се предавам на вещерството им.

— Може и да си набожен човек, братко Уилям, но не си мъдър — Жосеран се качи на новия си кон. След Късмет имаше чувството, че язди детско конче.

Уилям подръпна юздите и предаде лошото си настроение на коня. Кобилата изви глава и се опита да го ухапе.

— Видя ли? И конете дразниш.

— Това е само животно и нищо повече!

— Щом казваш. Впрочем нашата вещица все така би искала да види Библията и Псалтира.

— Никога! Ще ги оскверни!

— Свети боже! — изруга Жосеран, пришпори коня си и пое по пътеката, за да се отдалечи от проклетия свещеник.

42

Белите върхове на Покрива на света вече бяха зад тях. Изчезнали бяха сред оловносиви облаци. Изведнъж въздухът стана по-топъл.

На четвъртия ден вървяха по пътека надолу по дюна от сипкав пясък към солено блато. Приближаването им изплаши ято диви гъски. През обсипана с речни камъни долина се стигаше до ново дефиле и после до обширна равнина от нажежен пясък и черен чакъл.

Прашен път водеше към върволица от шептящи тополи и град оазис от кирпичени къщи с плоски покриви от слама и сушена тор. Видяха магарешки каруци, натоварени до връх с пъпеши, зеле и моркови, цели семейства стърчаха на движещите се дъски. Изненадани лица ги наблюдаваха от полетата и къщите.

Хутлун яздеше до него. Шалът ѝ беше увит около лицето и той виждаше само тъмните ѝ ясни очи.

— Това място се нарича Кашгар — обясни му тя.

— Тогава сме преживели Покрива на света, нали?

Тя махна шала си.

— Имаш си пазител, християнино.

Християнино ли? Явно вече не беше варварин.

Той се огледа, видя монахът да седи отпуснато върху светлоокия кон зад тях.

— Какъв пазител? По-скоро бих поверил живота си на куче.

— Не говоря за твоя шаман. До теб язди някакъв мъж.

Жосеран усети как косата на тила му настръхва.

— Какъв мъж?

— С дълга жълта, вече сивееща коса и брада, която много прилича на твоята. Носи бяла наметка с червен кръст тук, на лявото рамо. Често го виждам да язди зад теб.

Хутлун описваше баща му.

Той не му беше казал и дума, преди да тръгне за кралския двор, но беше разбрал. Жосеран познаваше по погледа му. Когато се върна от Париж, обясни, че е поднесъл извиненията си, задето не може да участва във въоръженото поклонничество на крал Луи, но след няколко дни промени решението си. Откри у себе си неочаквана и нетипична жажда да помогне за освобождаването на Светите земи от сарацините.

Само че Жосеран прозря истинската причина, поради която баща му щеше да грабне оръжие в името на краля.

Разказаха му как, когато корабите на краля акостирали в Дамиета, там ги чакали десетки сарацински конници. Франкските рицари се събрали на брега, грабнали копията си, вдигнали щитовете си и зачакали нападението.

Баща му издърпал коня си през крайбрежните вълни, за да се присъедини към тях на брега и се метнал на седлото. Дори не спрял да си сложи ризницата. Прелетял покрай смаяните защитници и се врязал сред сарацините, убил трима, преди да го свалят с меч, забит в корема. Върнали го на кораба все още жив. Разказаха му, че се мъчил четири дни, преди да умре.

Защо му е било да прави подобно нещо?

Жосеран се сещаше само за една причина, която да обяснява бащиния му боен плам.

— Християнино? — измъкна го рязко Хутлун от унеса му.

— Мъжът, когато описваш, е баща ми. Но той почина преди много години и никога не би яздил до мен.

— Знам какво виждам.

Пак магьосничество! Сякаш другите терзания не стигаха на човешката душа. Това пътуване той започна с ясната задача да съпровожда свещеника. Трябваше да отнеме не повече от няколко седмици. Вместо това беше въвлечен в одисея до края на света и всяко верую, което му беше скъпо, неговото целомъдрие, дългът и вярата му са поставени на изпитание.

Какво му става?