Пътят на коприната

Пустинята остана зад гърба им, великият преход беше извършен за втори път. В Кашгар спряха при крепостта, охранявана от верни на Хубилай войници, и размениха камилите си за бързи татарски коне. Насочиха се към проходите на запад.

Над тях първите снегове покриваха подножията на Покрива на света.

Вървяха по стръмния склон на долина нагоре към планините, покрай буйни потоци и масивни речни камъни, свлечени по време на пролетното пълноводие, между червени зъбери, които изчезваха в облаците. Излязоха от долината на плато и спряха да почиват до солено езеро.

Жосеран се размърда на седлото на татарския си жребец. Зелената смърчова гора изглеждаше незначителна срещу белите купести облаци. Вятърът донесе мъгла и студен дъжд и за няколко мига само изми долината и я остави яркозелена на жълтата слънчева светлина. Над нея се изви дъга.

Трябваше да избързат, за да минат, преди ледът да затвори Покрива на света и да ги улови в клопка, каза Сартак. След като преминеха през тези планини, щяха да са на броени месеци път от Алепо и сигурното завръщане у дома.

— У дома — измърмори той.

Имаше ли дом сега Жосеран Сарацини? Може би заради наближаващата зима из това диво място той изведнъж усети повяхването на годините си. Вече прехвърляше трийсет и не му оставаше време за велики планове. Може би петнайсет години, ако се върнеше в Прованс, по-малко, ако избереше да остане в Земите отвъд с техните болести и убийци, непрестанни стълкновения и войни.

Съдбата на човек е сигурна, понеже всички дължим смърт на Бога, но сега искаше само да намери или достатъчно сила да умре, или достатъчно основание да живее.

107

Сартак нареди на тънката им колона да спре до буен поток. Конете бяха спънати и пуснати да пасат из пасището, докато татарите напълнят меховете си с вода. Надолу по течението двойка чапли ги наблюдаваше стреснато и с подозрение.

Лед обрамчваше захранвания от ледника поток, а острицата по брега пропукваше от сланата. Бяха се изкачили високо в планината и зимата ги гонеше по петите.

Горе в небето се изви каня и нададе писклив крясък. Прозвуча като проплакване на дете. Стреснат, Жосеран вдигна поглед. Друго предупреждение нямаше.

Изведнъж мъжът зад Жосеран политна назад, сграбчил гърлото си. От него стърчеше пронизалата го стрела. Падна по гръб в реката, краката му се загърчиха конвулсивно, докато умираше, от гърлото му излизаше ужасно гъргорене. Кръвта му бързо обагри плитчините.

Пръв се съвзе от изненадата Сартак, тръгна през потока към коня си и бързо махна въжето, което спъваше краката му. Жосеран направи същото.

Тамплиерът погледна през рамо и видя редица от конници, която ги приближаваше през сухото дере, само на четвърт левга от тях. Обсипа ги дъжд от стрели, конят на Жосеран изцвили, когато две от тях го уцелиха и потънаха дълбоко в предницата и хълбока на животното. Сартак крещеше заповеди на хората си от седлото и се мъчеше да организира отбраната.

Нападателите им вече бяха достатъчно близо и Жосеран виждаше лицата им. Бяха татари като свитата им, но не редовни войници, а разбойници с леко снаряжение, бързоподвижни, облечени в кожи и въоръжени с лъкове и груби копия. Вероятно не брояха повече от двайсет, но на тяхна страна беше изненадата.

Отново засвистяха стрели и после изведнъж конниците ги връхлетяха, закълцаха ги с копията си, събаряха онези, които не проявяваха достатъчно пъргавина върху конете си. Жосеран се включи в боя, въртеше диво меча си и събори един на земята, после нападна друг и също го повали.

Чу вик и когато се обърна, видя Уилям да тича из плитчините на реката сред пръски вода, мъчеше се да избяга пеша. Само на десет крачки от него го следваше татарски войник.

Смееше се, радваше се на играта. Накара коня си да забави ход до тръс, свали лъка и спокойно измъкна меча от колана си. Приведе се на седлото за смъртоносния удар.

Жосеран пришпори в галоп и се насочи право към него. Татаринът го видя прекалено късно. Погледна го с ужас, знаеше какво ще се случи и знаеше също, че няма как да го спре. Оръжието му беше вдигнато, откриваше ребрата му и именно там Жосеран заби меча си с прав удар до дръжката. Мъжът изкрещя и се плъзна по седлото. Докато падаше, тежестта на тялото му изви меча в ръката на Жосеран.

Той се завъртя, погледът му търсеше Уилям. Отнякъде изникна татарски конник, сграбчил Уилям за ръцете, влачеше го напряко през седлото.

— Уилям!

Схватката беше приключила. В потока лежаха сигурно половин дузина тела, пронизани от стрели. Други, увити в кожи, трупове бяха проснати на тревата. Конниците се отдалечиха в галоп.

Сартак беше овладял хората си и изградил защита от другата страна на потока.

— Остави ги да си вървят — извика Сартак. — Остави ги да си вървят!

— Уилям е с тях! — също с вик му отговори Жосеран. Скочи от седлото и измъкна копието на един от падналите татари. После отново се качи и пришпори коня си след бегълците.

Тръгна нагоре по склона след тях, но те вече бяха изчезнали зад хребета на хълма. Стигна до билото и започна да се спуска. Уилям някак се беше освободил от похитителя си и се катереше бегом обратно нагоре по хълма, привдигнал полите на расото си като жена. Жосеран чу тропот на копита зад себе си. Двама от хората на Сартак го бяха последвали из долината. В един от тях разпозна Пияницата.

— Варварино! Сартак заповяда да се върнеш! — извика той.

Но предупреждението дойде прекалено късно.

Когато Жосеран обърна коня си, осъзна, че е бил подмамен в капан. Дузина татарски конници го бяха обкръжили. Изстреляха дъжд от стрели, Пияницата и спътникът му изкрещяха и се повалиха от седлата. Жосеран почувства изгаряща болка в лявото рамо.

Уилям почти беше стигнал билото на хълма. Жосеран пришпори коня си да го настигне. Отново засвистяха стрели, животното под него се препъна и падна. Той се озова по гръб на влажната земя и усети как въздухът му излиза. Дръжката на стрелата, забила се в рамото му, изпращя, когато се претърколи.

Изправи се на колене. Болката беше непоносима. Татарите се въртяха наоколо, подвикваха си един на друг, решаваха кой ще има честта да го убие. Един от тях слезе и забърза към него, измъкнал ръждясал меч от колана си.

Жосеран беше изпуснал копието, когато конят го хвърли. Затърси в тревата и пръстите му се вкопчиха около дръжката му. Когато воинът нанесе смъртоносния удар, той вдигна копието, за да се защити, усети пращенето на дръжката, отмести замаха и забави удара за миг.

Татаринът за втори път вдигна меча.

Жосеран се претърколи, протегна крак и изрита изотдолу краката на татарина. Мъжът падна и изпусна меча. Тамплиерът пръв се добра до него, претърколи се отново и се изправи, замахна назад и принуди татарина да се отдръпне.

Знаеше, че е в безизходица при такова числено превъзходство. Така ще приключи, значи, помисли си той. Винаги съм си мислел, че ще умра с кръст като кръстоносец, а не в някаква незначителна схватка в планините, срещу враг, когото дори не познавам, облечен в кожи и парцаливи наметки. Но няма да се дам леко. Ще взема някои от вас, дяволи такива, с мен в Рая или в Ада, или на Синьото небе, където и да се намира. Пред очите му се появиха черни петна и той рухна по гръб. Погледът му се размаза. В ушите му забуча. Чу как татарите се смеят, разбрали, че с него е свършено.

108

— Спри!

Позна гласа.

Премигна, видя две черни очи изпод пурпурен шал.

— Хутлун — произнесе той името ѝ. Светът започна да се върти още по-бързо. Улови рамото си с ръка. Измъкна стрелата окървавена. Коленете му се превиха.

И друго не помнеше.

Поставиха го по гръб на пода на юртата и свалиха ризата му. Кожата му беше бяла като сняг, кръв напояваше коприненото му бельо от раната на рамото. Имаше и друга рана над окото, където беше ударил главата си при падането от коня.

Хутлун се взираше в него. Вярвала беше, че повече няма да го види. Как е възможно! Това ли се опитваха да ѝ покажат духовете? Тя изблъска настрани останалите. Извади ножа си и раздра ризата му около рамото. Усети как дъхът ѝ секва. Връхлетяха я неканени спомени, как го беше завела в пещерите на Буда в Огнените планини; нощта при езерото полумесец, когато бяха слушали пеещите пясъци и той ѝ каза, че я намира красива; усещането от твърдото му тяло, притиснато към нейното по време на карабурана, колко изплашена беше и как присъствието му я успокои.

Тя ядно отпъди тези мисли. Сега той беше неин пленник. Миналото не означаваше нищо, съвсем нищо.

Клепачите му потрепнаха.

— Ти — промърмори той.

— Трябва да извадя главата на стрелата — каза Хутлун.

Той кимна.

Тя беше взела четирима от своите арбан. Постави по един към всеки от крайниците на варварина и те ги притиснаха с цялата си тежест, а тя се залови за работа.

Заради зъбеца на металния връх стрелата направи по-широка рана при изваждането, отколкото при забиването си. Но долната му риза се беше увила здраво около главата на стрелата и Хутлун успя с помощта на коприната да завърти зъбеца, без да разкъсва силно плътта. Мускулите на Жосеран се свиха в спазъм и ѝ се наложи да използва сила. Тамплиерът стенеше и се дърпаше, докато тя действаше. Най-накрая стрелата се освободи с влажен, всмукващ звук, Жосеран изохка високо и отново изгуби свяст.

Попи кръвта с кърпа. Тъкмо приключи, чу как покривалото на входа зад нея се отмята. Баща ѝ стоеше на прага с ръце на бедрата си.

— Ще оживее ли?

Тя кимна.

— Стрелата е попаднала в мускул и не е наранила важни органи. — Вдигна златната плочка, която беше взела от врата му. — Носи пайзаха на Хубилай.

— Тук той не важи — изръмжа Кайду. Загледа се в тялото на грамадния варварин в краката му. Побутна го с крак повече с яд, отколкото с презрение.

— По-добре щеше да е, ако стрелата го беше пронизала в сърцето.

— Духовете на Синьото небе го защитават.

— Тогава не разбирам духовете — погледите им се срещнаха. Тя осъзна, че той е по-наясно с мислите и чувствата ѝ, отколкото беше подозирала. — Не съм го искал.

— Нещастна случайност.

— Наистина — съгласи се той. — Но сега няма какво да се направи. Съвземе ли се, доведи го в юртата ми. Там ще го разпитам.

Кайду кръстосваше килимите със свити в юмруци ръце. Пред него бяха тримата пленници; двама от свитата на Сартак, и двамата от кесига на Хубилай, и варварският посланик. Варварският шаман се беше измъкнал, конниците на Хубилай се появили точно когато хората на Хутлун щели отново да го заловят.

Но бяха измъкнали дисагите на варварина и открили договора, който Хубилай беше предложил на християните в Акра. Открили бяха и даровете на хана.

— Какво носиш тук? — изрева Кайду. Разкъса вързопа и метна свитъците, изписани с фин почерк, на пода. — Това ли е ценно за Хубилай?

Нагази ги с ботушите си, за да покаже на варварина какво мисли за тях.

Жосеран се олюля на краката си. Изгубил беше много кръв.

— В нашите земи щяха да ги имат за… — Жосеран затърси татарската дума за изкуство, но не си я спомни, не знаеше дали е чувал подобна дума. — Хората щяха да се възхитят на красотата им.

— Красота! — изсъска Кайду. Цареше мълчание, нарушавано само от размърдването на някое тяло. Жосеран усещаше притискането на татарските тела и блясъка на върховете на копията в задимения мрак. Мирисът на пот, кожа и дим беше непоносим.

— Истинският воин живее в юрта — гневът на Кайду нарастваше. — Той язди кон всеки ден, бие се, пие кумис, ловува, убива. Китайците са изпили силата на Хубилай и той е забравил да живее като човек. Вижте! — взе един от свитъците и го вдигна. — Каква полза има от това един мъж?

Жосеран отново се олюля. Трудно му беше да се съсредоточи върху действията им. Сега беше просто пионка в противоречията помежду им. Кайду го считаше за човек на Хубилай, а златният пайзах, който трябваше да подсигури безопасността на неговото пътуване, май щеше да предреши съдбата му.

— Хубилай доказа, че не е никакъв хан на хановете. Той е повече китаец от самите китайци.

— Със сигурност няма нищо лошо в това да се понаучи нещо от тях — обади се Жосеран, който се улови, че дори сега се чувства задължен да защити закрилника си.

— Да се научи? Какво има да се учи от онези, които не са достатъчно силни, за да ни победят? — Кайду сам подклаждаше гнева си. — Ние сме господари на Китай, а той строи дворците си в Катай и живее там охолно. Сега иска да промени дори начина на живот, обичаите ни, които ни направиха господари на света! Той иска ние всички да станем като китайците и да живеем в градове и села. Вече не ни разбира, собствения си народ! За нас, да уседнем, означава да се заличим!

Татарите с рев изразиха подкрепата си и стесниха кръга около Жосеран и неговите събратя в пленничеството. Сега сме забавление, помисли си Жосеран, и зов за сплотяване. Кайду използва залавянето ни за свои цели. Гневът му цели да впечатли неговите войници и съюзници.

— Ако зависи от Хубилай, нашите деца ще носят коприни, ще се хранят с мазни храни, ще прекарват дните си в чайханите. Синовете ни ще забравят как се стреля с лък от галопиращ кон и ще се крият от вятъра. Ще станат като китайците и с нас завинаги ще е свършено. Погледнете към всичко, което имаме! — разпери ръце, за да покаже павилиона, стана им, пасищата, върху които живееха. — Имаме юрта, която пренасяме през сезоните. Имаме конете си, лъковете си и степта, имаме вечното Синьо небе! С тях станахме господари на земята! Това е редът на татарите, на Чингис хан и на Тенгри! Хубилай може би е хан на Шанту, но не е мой хан. Той е по-опасен за монголите, отколкото всичките ни врагове!

— Вашият спор не е важен за мен — надвика одобрителните възгласи Жосеран, болката го накара да забрави всякаква предпазливост. — Дойдох тук да търся съюз с хана на татарите срещу сарацините. Битката за трона помежду ви не е мое дело. Аз съм просто пратеник на господарите ми в Земите отвъд.

— Ако искаше да се договаряш с нас — извика Кайду, — трябваше да сключиш мира, преклонил коляно в краката на Арик Буке в Каракорум.

— С радост бих сключил този мир с онзи, на когото по право се пада тронът.

— Тронът принадлежи на Арик Буке! Но си прав, ти си просто пратеник, не си като тези кучета. — Той изрита Пияницата, който извика и удари глава в килимите. — Тепърва ще решавам какво ще правя с теб, Варварино. Ако ти позволим да се върнеш при твоите сънародници варвари, ти ще им кажеш, че между нас царят разногласия. Но все пак си пратеник и се налага да действаме предпазливо. Сложете го в канга, за да не може да избяга, и ще продължим да умуваме по неговия въпрос!

Докато го отвеждаха, погледът на Жосеран търсеше сред тълпата Хутлун, но видя само стария си приятел Текудай с толкова затъпяло изражение, колкото и на останалите. За пръв път го споходи мисълта, че може би го е изоставила.

109

Наричаха го канга, дъска от тежко дърво, която се поставяше около врата и имаше две малки дупки от всяка страна, към които привързваха китките. Щом я поставеха, вече беше невъзможно да се лежи, да се почива или да се спи. Тежестта на врата му и спазмите, които причиняваше в мускулите на раменете, несъмнено имаха за цел да сломят духа му.

Над дясното му око, сега подуто и затворено, беше засъхнала кръв. От време на време чувстваше как по бузата му се стича браздица от примесена с кръв бистра течност. Но това беше нищо в сравнение с болката в рамото му. Раната там гореше, сякаш ставата е била отворена с нажежена до бяло метална кука.

Почувства как пропада в мрака, в призрачен свят, населен с барабани на шамани и студена, нестихваща болка.

Някъде много отдалеч чуваше мърморенето и смеха на мъжки гласове, които се движеха из стана, зловещ жалеен плач над барабанния тътен, после крясъка, може би си въобразяваше, на един от другите двама пленници.

— Жос-ран — чу се глас.

Той вдигна поглед. През отвора на юртата виждаше само оранжевото проблясване на огньовете из стана.

— Жос-ран.

Осъзна, че е тук, неговата красива вещица Хутлун, очите ѝ проблясваха в мрака. Приклекна пред него.

— Не биваше да се отдалечаваш от останалите — каза тя.

— Мой дълг беше да защитя свещеника.

— Искаше да си смел. Видя ли сега докъде се докара.

Отново се разнесе онзи зловещ вой.

— Какво е това? — попита я той.

— Скърбят за жените, които днес направи вдовици.

— Не възнамерявах да правя вдовици. Борех се за живота си. Ами вдовиците, които ти си направила?

Тя протегна ръка и пръстите ѝ проследиха ръбовете на раната на челото му. Проява на нежност, най-накрая, помисли си той. Може би не е забравила напълно случилото се в пустинята.

— Какво ще стане с мен?

— Баща ми е гневен, че те върнах като мой пленник, гневен е и че не успя да умреш от раната си. Ще му се да си мъртъв, но не иска отговорността за смъртта ти да е негова.

Жосеран се опита да промени положението на тялото си, но усилието предизвика нов болезнен спазъм в рамото му.

— Кажи му, че съжалявам за неудобството, което му причиних.

— Той прочете писмото, което носеше от Хубилай. Това усложни положението. Някои от военачалниците на баща ми твърдят, че ти си посланик и към теб трябва да се отнасят с уважение. Други смятат, че тъй като си сключил договор с Хубилай, трябва да бъдеш екзекутиран. Неколцина искат да те задържат като пленник. Но дали животът ти е ценен за Хубилай?

Той с усилие се усмихна зловещо.

— Кажи им, че императорът на Катай ме обича като брат.

Тя обаче не се усмихна. Нещо в изражението ѝ го притесни.

— А какво мисли баща ти?

— Баща ми клони към екзекуцията. Казва, че мъртвите ядат по-малко — въздъхна. — Ще направя, каквото ми е по силите, да го успокоя. Ще намеря начин да те освободя.

Със себе си беше донесла купа, пълна с вода. Натопи парче плат и с него почисти кръвта от окото му. После почисти раната от стрелата с нежните движения на любовница. Дори сега, в отчаяното си състояние, той осъзнаваше топлината на гръдта ѝ опряна в копринената му риза.

— Все още те желая, Бог да ми е на помощ — прошепна той.

Тя не отговори.

— Чу ли ме, Хутлун?

— Почиствам раните ти. Друго не мога да направя за теб.

— Трябва да знам. Безразлична ли си към мен?

— Ти си варварин от запад. Как мога да чувствам нещо към теб? Ще се омъжа за син на хан, който ще направи от синовете ми принцове на степите като баща ми — тя привърши с грижите си. Проявява нежност, помисли си той, макар това да не уталожваше болката му. — Раната е почистена.

— Защо баща ти ме изтезава така с тази яка? Кажи му, че ако толкова го дразня, да направи каквото иска. Не се страхувам да умра.

— Ще му предам думите ти.

Тя стана и тръгна да излиза от юртата.

— Всичко бих дал, за да си легна поне за една нощ с теб, преди да умра.

— Тогава си глупак — рече тя и се стопи в тъмнината.

110

Жосеран носеше кангата само от няколко часа и вече имаше чувството, че на раменете си носи катедралата в Шартр. И най-малкото движение беше мъчение. Болката и умората го потопиха в унес, който не беше точно сън, защото спането беше невъзможно, беше делириум, който го пренесе от ужасното му състояние обратно в пещерата над тесния пролом в Планините на Слънцето. Не си ли си представял как и ние се съединяваме така, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?

Осъзна, че в юртата има някого, и когато вдигна поглед, видя над него да стои Кайду и да го наблюдава. Може би сега щеше да произнесе присъдата му. Скоро щеше да научи как ще умре.

Кайду стоеше с ръце на хълбоците и разтворени крака.

— Какво да те правя, Варварино? Военачалниците ми казват да те екзекутирам заедно с другите.

— Кои други?

— Кучетата на Хубилай. Те са предатели на народа на Сините монголи и петно върху легендата за Чингис хан. Заповядах да бъдат сварени живи.

Докато Кайду говореше, Жосеран чу как събратята му пленници отиват към своята смърт. Надяваше се да са дали на Пияницата малко от черния кумис, който толкова обичаше, за да премине през това изтезание. Леко се размърда, за да може да погледне другия мъж в очите.

— И какво те спира?

Писъците на изтезаваните мъже отекнаха из стана. А, вече бяха подгрели казана. Жосеран не можеше да си представи такава смърт. Но няма да умолявам за живота си, обеща си той. Ако ще кост по кост да ме трошат, няма да умолявам. Нека Бог ми даде сили да устоя на тези дяволи.

— Може би съм в състояние да ти предложа друго — каза Жосеран.

Хищна усмивка.

— Какво можеш да ми предложиш, Варварино?

— Нека се оженя за Хутлун.

Усмивката се стопи. Ръката на Кайду посегна към меча на колана му. Жосеран помисли, че ще му отсече главата на мига. Но вместо това той притисна кангата с крак и почти я сведе до земята, приведе врата на Жосеран между коленете му.

— Ти играеш ли си с мен?

Жосеран не можеше, нямаше как да отговори. Болката беше невъобразима. Кайду изръмжа, махна крака си и се отдръпна.

Жосеран се опита да изправи глава. Все едно се опитваше да вдигне коня си на ръце. Гърбът ми е счупен, помисли си той.

Неспособен да се изправи, политна на една страна. Изпъшка високо от болка, сега цялата му тежест се държеше на дясното му бедро и коляно.

— Може би ще накарам да те сварят с останалите в крайна сметка — изръмжа Кайду.

— Предложението ми… беше сериозно.

— Има много начини един човек да умре, Варварино. Ти не си избираш някой от лесните.

— Предлагам… изпитание.

Чу колебанието в гласа на другия мъж.

— Изпитание?

— Състезание, с коне… Хутлун срещу… мен. Ако спечеля аз, ще се… оженя за нея.

— И тогава какво? Ще я заведеш във варварските си земи ли?

— Ще остана… тук.

— Тук? — гласът на Кайду трепна от неверие. — Защо ще ти е да оставаш тук?

Жосеран не знаеше отговора. А и защо не? Къде има да се връща? Имаше ли и една душа, която да скърби, че не се е завърнал в Акра?

— А срещу това какво ще заложиш? — попита Кайду.

Полудявам от тежестта на кангата, помисли си Жосеран. Нека Бог от небето ми прости. Заменям всичко, което притежавам като тяло и дух, за проблясването на дрънкулка, прошепнато обещание на пазарището. Лудост.

— Мнозина млади мъже са искали Хутлун за жена — не спираше Кайду. — Не парцаливи варварски пратеници, ами изискани татарски принцове и са залагали по сто коня срещу обещанието да им стане съпруга. Ако Хутлун спечели, както сигурно ще стане, ти какво имаш да предложиш?

— Живота… си.

— Животът ти вече е изгубен!

Писъците започнаха отново. Колко ли време отнема сваряването на човек?

— В този миг… все още го имам. Това е всичко, което… имам, понеже ти все още не си… решил каква да е… съдбата ми.

Кайду изсумтя, може би неохотно възхитен от смелостта на Жосеран.

— Ами ако ти кажа, че съм възнамерявал да те освободя? Ще продължаваш ли да държиш на този облог?

Жосеран не отговори. Как човек може да сключва подобни договори, когато главата и ръцете му са мъчително овързани с канга? Кайду кимна на един от пазачите, който сграбчи един от краищата на адското устройство и изправи Жосеран. Тежестта се върна към по-поносимо положение и Жосеран изхлипа от облекчение. Сега беше достатъчно да облегне кангата върху скелета на юртата и да си вземе миг на благословено облекчение от съкрушителното тегло.

— Ще ме пускате на свобода, така ли, господарю Кайду?

— Да.

— Тогава имам с какво да сключа облога. Имам живот, който да разменя срещу всичко. Е, споразумяваме ли се?

— Само това искам от теб! — писмото на Хубилай до управлението на тамплиерите беше пъхнато под носа му. Той го разкъса на парчета. — Няма да позволим на самозванеца да се съюзи с Хулегу!

— Няма значение. Вестителят и вестта са едно и също. Не можеш да уловиш едното без другото. Ако се върна в Акра, ще кажа на господарите си и на принц Хулегу за всичко, което съм видял и чул. Най-добре склони на облога. И в двата случая ще остана тук. Няма да е умно, ако ме пуснете да си ида, господарю.

— Знаеш, разбира се, че Хутлун и само Хутлун се застъпва за живота ти!

Мигът застина, усмивка. Чу се да казва, сякаш от много далеч:

— Затова не искам свободата си. Искам Хутлун.

— Ти си глупак.

— И тя така ми каза. Сигурен съм, че и двамата сте прави.

Кайду дълго време го мери с поглед.

— За нея си странник, това я омагьосва, защото е шаман и не е като другите жени. Привличат я неща, от които ние, които нямаме дарбата, с право се страхуваме. Но ти не си за нея.

— Нека тя да реши — настоя Жосеран.

Кайду се замисли. Жосеран чуваше дишането му, въпреки че не можеше да вдигне глава, за да погледне хана в очите.

— По-добре щеше да е, да беше умрял днес — каза накрая и напусна юртата. Отвън се чуха биенето на шаманските барабани и нечовешките писъци на онези, които варяха и все още бяха живи.

111

Хутлун седеше на могила над стана, извън кръга от нотни огньове и защитния периметър на кибитките. Дошла беше, за да се срещне насаме с духовете под закрилническия листак на Световната шатра, която тази нощ се спускаше от ярката ядка на Полярната звезда. Режещият вятър брулеше тялото ѝ.

Не разбираше смута, който цареше в нея. Обгърна коленете си с ръце и притисна чело в юмруците си. Извика леко и викът ѝ стресна часовия, който дремеше на коня си някъде под нея.

Защото доколкото можеше да си спомни, тя мразеше пола си и всичко, което той означаваше. Като дете предпочиташе компанията на братята си пред тази на сестрите си, обич, която беше примесена със съперничество. Научила се беше по-добре от тях да ловува, да язди, дори да се бори. Когато порасна, направи всичко по силите си да спечели обичта на баща си, въпреки усещането, че той се усмихва с повече обич на братята ѝ, отколкото на нея. Научила беше разликата между кобилата и жребеца, докато наблюдаваше конете из пасищата, и разбра, че именно там се крие проблемът.

Но една татарка не стои кротко и не се вайка като китайка със сплетена на плитки коса и крачета лилии. Тя си постави за цел да докаже на баща си, че е по-силна, по-смела и по-веща от всеки в клана. Упражнявала се беше с часове, ден след ден с лък и стрела. И тези два сезона беше спечелила отплатата си, защото Кайду ѝ позволи да язди до него по време на лов, дори ѝ беше поверил командването на неин собствен минган.

Ала си оставаше жена и той очакваше от нея да се омъжи и да роди синове. И щом това беше неизбежно, тя си обеща, че тогава един ден нейните деца, а не някои от децата на братята ѝ ще заемат мястото на хан на клана и господар на Ферганските степи.

Ето че устремеността ѝ към нейната цел беше прекършена от слабост, за чието съществуване и не подозираше. В съюза с един варварин нямаше никакво предимство и въпреки това тя си беше позволила да го обмисля.

Не разбираше защо той храни копнеж по нея. Когато откриеше, че и тя е кобила като останалите, илюзиите му щяха да се изпарят и тя щеше да е безсилна едновременно като жената, която беше, и мъжа, в който се беше мъчила да се превърне.

Така че защо да настоява в тази опасна игра?

Кайду ѝ беше казал за отправеното от варварина предизвикателство. Хутлун остана удивена, че е сключил подобен облог, поел е такъв риск. Но каза на баща си, че приема. Варварина щеше да се подложи на изпитанието, на което се бяха подлагали всички нейни ухажори. Ако спечелеше тя, той щеше да умре; ако спечелеше той, тя щеше да остави седлото си и да се посвети на него като жена на мъжа си.

Какво щеше да се случи?

Нека утрешният ден да реши.

112

Долината беше окъпана от дъжда, а небето беше бледо синьо, синевата на Тенгри, господарят на Синьото небе. В далечината изпъстрената със сняг зеленина на смърчовите гори се спускаше към яркосиньо езеро.

Хутлун възседна бялата си кобила, облечена в дълъг дел и с ботуши за езда, лицето ѝ беше увито в пурпурния ѝ шал. Не погледна нито веднъж към Жосеран. Дали му бяха грозна и гневлива жълта кобила с лоши зъби и зъл нрав. Дългите му крака почти докосваха земята от двете ѝ страни.

Цялото население се беше събрало да наблюдава веселбата. Цареше празнично въодушевление, защото всички знаеха, че грозният варварин със сигурност ще изгуби. Май тази вечер щяха да очакват с нетърпение казанът да заври.

Кайду се показа от юртата си, отиде до Хутлун и постави ръка на главата на коня ѝ. Приведе се към нея.

— Трябва да победиш — прошепна ѝ той.

— Знам какво трябва да направя.

— Не позволявай на женското си влечение към този варварин да застане на пътя на интересите на клана.

— Нямам влечение към него, татко.

— Напротив, знам го. Но каквото и да чувстваш, не ме предавай!

Бялата ѝ кобила запристъпва и заразмахва опашка от нетърпение да тръгва.

— Побеждавала съм по-добри ездачи от този — каза тя. — Ще спечеля.

Жосеран стисна зъби от болката в рамото си. Благословено облекчение беше да е освободен от кангата. Но раната от стрелата го беше оставила буквално без сили в лявата ръка и кръвта все още се просмукваше в ризата му. Щеше да язди с една ръка.

Хутлун избягваше погледа му.

У него трепна смущение. Може и да ми е равна в ездата, помисли си той, може и да познава по-добре тези хълмове от мен. Но със сигурност е наясно с естеството на облога, който сключих. Това не е изпитание по езда, това е изпитание на сърцето. Надявам се да не греша за нея.

— Който ми донесе козата, ще стане неговото — провикна се Кайду, отстъпи и удари задницата на кобилата на Хутлун. Конят подскочи и препусна, конят на Жосеран не помръдна.

Той галопираше зад нея към покритите с гори възвишения в подножието на хребета. Равният, подрусващ галоп изпращаше болезнени пробождания в рамото му. Той не им обръщаше внимание. Сега важното беше състезанието.

Конят на Хутлун внезапно зави към най-стръмната част на склона, зъберът, който татарите наричаха Мястото, където козата бутна магарето от коня му. Но Жосеран вече беше решил откъде да се качи, насочи се право нагоре към широкото рамо на седловината.

Въпреки че вече изоставаше на един изстрел с арбалет, знаеше, че ще спечели, защото в сърцето си не вярваше, че Хутлун ще го остави да умре.

Стигна до сянката на билото и погледна през рамо към Хутлун. Къде беше тя? Поела беше, както му се стори, по най-стръмната и най-виещата се пътека и той очакваше да я види далеч зад себе си. Но от нея нямаше и следа.

Тогава върху лицето му падна сянка, той вдигна очи, стреснат, и я видя над него, при самия връх. Тя грабна един от козите трупове и го преметна през врата си победоносно.

Той си спомни какво беше казал Уилям: тя е вещица и за нея няма изкупление.

Не! Отказваше да повярва, че тя ще го преметне.

Пришпори коня си по пътеката. Стигна хребета, грабна другия кози труп и го преметна на седлото. Огледа се отчаяно за Хутлун.

Сега видя откъде беше минала. Седловината се пресичаше от тесен пролом, който отдолу не се виждаше. Тя се връщаше по същата пътека с окървавения труп в ръка. Жосеран пришпори коня си по склона след нея.

В стомаха му трепна страх. Може би това беше, в крайна сметка, истинската Хутлун: Хутлун татарката, Хутлун, свадливата, която няма да допусне поражение от мъж, пожелал да заложи живота си срещу гордостта ѝ.

Пришпори коня си по рохкавия сипей, копитата му се плъзгаха по ронливите скали. Вече знаеше, че е изгубил. Тя беше на сто стъпки под него, кобилата ѝ леко пристъпваше надолу по тясната пътека, както беше правила двайсетина пъти преди това. Хутлун яздеше, изправена на стремената. Невъзможно беше да навакса изоставането си от нея.

Хрумна му, че може да обърне коня си и да поеме назад през планината, далеч от Кайду и неговите Фергански степи. Може би именно това беше искал Кайду, а и Хутлун. Състезанието беше просто отвличане на вниманието, при което му се даваше отпочинал кон, който да го отдалечи на безопасно разстояние от стана.

Това беше. Кайду искаше от него да избяга, да се освободи от отговорността за по-нататъшната му съдба. Щяха да разиграят представление как тръгват да го преследват, разбира се, но ханът щеше да направи така, че да не го заловят. Хутлун щеше да има своята победа и тази нощ всички щяха да се смеят на варварина около огньовете си, докато по брадите им се стичат и лъщят овча лой и кумис.

Дръпна поводите на коня си, наблюдаваше я как се отдалечава. Чудеше се дали изобщо го е обичала.

Видя я да се обръща на седлото и да поглежда към хребета. Вдигна ръка във въздуха. За сбогом или победоносно?

И конят ѝ се препъна.

113

Силуетът му се очертаваше на светлината на слънцето сто крачки над нея. Почувства как я жегна болката от онова, което беше направила. Но така беше най-добре. Спасила му беше живота и в същото време се грижеше за доброто на баща си и клана. Една татарска принцеса няма друг избор.

Видя го да обръща коня си, да изоставя състезанието. Извърна се още, за да го погледне за последен път.

И това стигаше, за да се промени всичко.

Ако беше гледала напред, щеше да види ронливия сипей и да накара кобилата си да го заобиколи. Или може би въртенето ѝ на седлото беше притеснило животното. Но миг по-късно, когато кобилата ѝ се препъна, усети тръсването. Хутлун отскочи, за да попречи и двете да се изтъркалят надолу по урвата.

Нейната ловкост и инстинктът на кобилата им спаси живота. Тя отново скочи на крака, грабна поводите, докато конят се мъчеше да стъпи стабилно на трошливата скала. Хутлун усети как скалата се рони под ботушите ѝ и падна тежко по гръб. Но не изпусна влачещия се повод и овладя със сигурна ръка ужасеното животно. С последно усилие се изкачи на пътеката.

Хутлун полежа там, замаяна от падането. Бавно се изправи на крака, едва си пое дъх от режещата болка в ребрата, върху които се беше стоварила на неравната скала.

Изведнъж той се озова отгоре ѝ.

Чу го да галопира по тясната пътека, руното на козия труп се удряше в задницата на коня му. Прекалено бързо яздеше, но някак успяваше да се задържи на седлото.

Ръката ѝ се насочи към колана и плетеният камшик се появи в дясната ѝ ръка. Изви се във въздуха като трясък на падащо дърво. Конят на Жосеран се стресна и спря, ездачът му се плъзна на земята.

Тя бързо успокои кобилата си и отново се метна на седлото.

Жосеран се изправи тромаво и погледът му я съпроводи надолу по пътеката, онемял от неверие. Погледна към лявата си ръка, камшикът беше оставил кървава резка. Дори беше разкъсал тъканта на горната му дреха. Рамото му отново беше пламнало, почувства, че по лакътя му отново потече кръв.

Конят му на няколко стъпки встрани препускаше и хвърляше къчове, нервите и нрава му не се бяха подобрили от последното преживяване. Жосеран хукна след него, улови поводите и се опита да го укроти. Все още не беше много късно да се върне обратно по пътеката и да прекоси хребета. Все още можеше да се измъкне, както, уверен беше, че им се иска да направи.

Не, проклета да е.

Бързо се качи на седлото и пришпори коня надолу по пътеката.

Хутлун отново хвърли поглед през рамо с надеждата този път да е поел по пътя, който му беше предначертала. Със сигурност се е отказал от преследването.

Не повярва на очите си.

Продължаваше да участва.

— Махай се! — извика му тя раздразнена. — Махай се!

Викът ѝ отекна из планината, по пролома над смърчовата и еловата гора, през дълбокото черно езеро в подножието на хребета.

— Връщай се! Тръгвай към Кашгар! Спасявай се! Връщай се!

Той дръпна поводите и за миг сянката му се очерта върху издатината над нея. Тя почака да види какво ще предприеме. Най-накрая той обърна коня си. И погледът ѝ го съпроводи, докато се отдалечава, заля я облекчение, примесено с горчиво разочарование. И той в крайна сметка се оказа мъж, като останалите.

Жосеран знаеше, че не може да я настигне. Дребното му конче се бореше на всяка стъпка върху ронливата скала. Ако го пришпореше прекалено, то щеше да се препъне и да изпрати и двама им на смърт надолу по планинския склон.

Стигна до широка издатина и между стените на клисурата успя да различи кафеникавия цвят на степта и черните юрти на татарския стан. Надолу по планината течеше поток пенеше се и се вливаше в езерото под него.

Острицатата по бреговете му беше станала още по-корава от нощния мраз; повърхността на езерото беше черна, отгоре ѝ плуваха ледени плочи. Кръпки замръзнал сняг белееха по пещерите на езерото, където слънчевите лъчи не достигаха.

Надзърна през ръба на канарата, чу потракването от копитата, което отекваше по пътеката под него. Гласът на Хутлун отекна над долината:

— Махай се, Жос-ран! Връщай се!

Връщай се. Връщай се с белега от камшика ми върху лицето си, Жос-ран. Връщай се сам, чуди се какво се е случило с мен в остатъка от живота си.

— По-добре да се удавя в това студено черно езеро, отколкото да вра в проклетия казан на баща ти — каза високо Жосеран. Заби пети в хълбоците на коня и се опита да го пришпори към издатината. Той не помръдна. Жосеран извади камата си от ботуша и го удари по зеницата с нея.

Неописуем скок в пространството.

Докато се носеха във въздуха, Жосеран се освободи от седлото, все още без да изпуска трупа на козата от ръка. Помисли, че вижда сянка на скали, скрити под повърхността. Удара почувства първо с краката си. Ако това беше смъртта, тогава по силата на някаква милост, за която се беше молил, тя щеше да е бърза.

Такова зрелище таеше в себе си ужас, но и удивление; удивление от смелостта и гордостта му. В единия миг тя гледаше нагоре, закрила очи с ръка срещу слънчевата светлина, мислеше, че е изчезнал. После изведнъж езерото долу се разплиска, чу се силен плясък и конят се скри в черната вода, след него — друг, по-малък, когато Жосеран го последва.

Дъхът на Хутлун спря. Никога не си беше помисляла, че ще е способен на подобна лудост. Вълните от мястото, където кон и ездач се бяха гмурнали, се разстлаха към плитчините, където се застигнаха и пръснаха пяна.

Как е възможно някой да направи подобно нещо?

Първо на повърхността се показа главата на коня, който заплува отчаяно към другия бряг. Измъкна се от водата на разтрепераните си крака, по задницата му течеше кръв от раната с камата.

От Жосеран още нямаше никаква следа. Хутлун изрида от мъка.

114

И го видя.

Главата му се провидя на повърхността, изцапана с кръв. Жосеран загреба към брега със здравата си ръка. Изтегли се от водата и се просна на скалите, останал без дъх. Все още притискаше трупа на козата до себе си в свивката на ранената си ръка. После се изправи на крака с усилия, улови поводите на коня си и се покатери отново на седлото. Конят, подчинен от тоя луд, ужасен и вероятно изпитващ болка, беше хрисим като агне.

Хутлун прокле нечуто. И за двама им щеше да е по-добре, ако Жосеран беше умрял. Сега нито за него имаше надежда, нито за нея.

Хутлун можеше да пробва да преплува езерото или да го заобиколи, каквото и да избереше, той вече имаше преднина, която тя не можеше да стопи. Затова поведе коня си по пътеката със съзнанието, че вече не може да го настигне.

Жосеран лежеше върху врата на коня си, по лицето му имаше струйки кръв от новата прорезна рана на главата му, прясна кръв капеше от върховете на пръстите му, защото раната на рамото му отново беше зейнала. Трепереше, та чак зъбите му тракаха, прогизнал от ледената вода в езерото. От задницата на коня му също течеше кръв, от хълбоците му се надигаше пара.

Насочи го между разделилите се на две страни татари, направо към прага на юртата на Кайду. Цареше пълна тишина.

Кръвта се беше оттеглила от лицето на потресения Кайду. Дъщеря му никога не беше претърпявала поражение. Сега беше победена от единствения мъж, за когото никога не би могла да се омъжи. Дребната ѝ фигура се различаваше на двеста стъпки в равнината.

Жосеран хвърли трупа на козата в краката на Кайду.

— Победих — обяви той.

Кайду кимна към стражите си, които смъкнаха Жосеран от коня му.

— Не може да се ожениш за дъщеря ми — отсече Кайду. Обърна се към войниците. — Отведете го. Сложете му отново кангата. Утре ще умре.

И като буреносен облак влетя в юртата си.

115

— Имаше възможност да избягаш. Защо не се възползва от нея?

Не ѝ отговори.

Бяха сами в юртата, вятърът се блъскаше в плъстените стени. Главата му беше сведена от тежестта на кангата. Предали го бяха. И двамата го бяха предали.

Понася болката си, без да гъкне, помисли си Хутлун, като истински мъж. Камшикът ѝ беше прорязал плътта върху опакото на лявата му ръка и слепоочието. Наранил беше левия си крак при скока в езерото и коляното му беше отекло като пъпеш. И раната на рамото му отново се беше отворила, около нея имаше прясно съсирена кръв.

Неговите подвизи обаче само му бяха спечелили среща с палача на Кайду.

Духовете на Синьото небе наистина си бяха направили шега за нейна сметка. Най-накрая беше открила мъж, който доказа, че е по-добър в ездата от нея, и този мъж трябваше да умре. Тя коленичи пред него, държеше малка дървена купа с вода. Топна кърпа във водата и започна да почиства раните му.

— Защо не се възползва от възможността да избягаш? — повтори тя.

— Първо ти ми отговори на един въпрос — рече той. — Знаеше ли какво е намислил баща ти?

— Аз съм дъщеря на хан. Не мога да се омъжа за варварин.

— И затова си помисли, че ще избягам, за да си отърва кожата, вместо да се боря за теб.

— Всеки разумен мъж би се възползвал, когато му се предостави възможност да се спаси.

— Никой разумен мъж не би седял в някаква забравена от Бога равнина на хиляди левги от родното си място. Никой разумен мъж не би си продал земите, за да служи пет години като монах и войник. Никой разумен мъж не би скитосвал до другия край на земята. — Премигна бавно, сякаш се пробуждаше. — Не ми отговори на въпроса. Попитах те дали знаеше замисъла на баща ти.

— Знаех го, разбира се.

Свали шала от лицето си. Приведе глава, долепи устни до раната на рамото му и започна да смуче съсирената кръв.

— Какво правиш? — прошепна той. Чувстваше зъбите ѝ, захванали плътта около мускула, леки подръпвания като сукалче на гръд. Устата ѝ беше влажна и гореща.

— Трябва да почистя раната.

— Спри — нареди ѝ той дрезгаво.

Тя се отдръпна отново от него и го погледна озадачена. В очите ѝ имаше бистрота, която за пръв път съзираше.

— Но така раната ще се възпали.

— Остави ме.

— Това ли искаш?

— Не, но ме остави.

По устните ѝ имаше кръв. Мирисът ѝ предизвика възбудата му, но не от парфюми и мазила, а от кръв, кожа и пот.

— Не може да се ожениш за татарска принцеса — каза тя.

— Как мисли да ме убие баща ти?

— Както повелява обичаят да се постъпи с хора от високо потекло и с изключителни качества. Ще те увият в килим и конете ще те стъпчат, така кръвта ти да не се пролее на земята и да донесе лош късмет на племето — неочаквано тя протегна ръка и го докосна леко, там където биеше сърцето. — Смелостта ти не знае граници. Трябваше да избягаш, когато можеше. Такъв беше планът ми; баща ми също участваше в съзаклятието. Не исках да стане така.

Жосеран не я слушаше. Дори сега единственото, за което мислеше, беше за дъха ѝ, топлината ѝ, очите ѝ и както толкова често се беше чудил, тялото ѝ. Погледът му отново издаде мислите му.

— Невъзможно е — каза тя.

— Умолявам те.

Двамата мълчаха един безкраен миг. После тя стана и отиде до входа на юртата. Жосеран си помисли, че си тръгва. Вместо това тя спусна покривалото на шатрата и се върна.

116

Хутлун свали ботушите си и тежките си плъстени панталони. Разхлаби кожуха си и го остави да падне.

Жосеран затаи дъх. Устата му пресъхна, както се случваше безброй пъти, докато прекосяваха пустинята. Щом това трябва да е последна ми нощ на земята, за нищо друго не ме е грижа. Това стига. Желанието му беше по-силно от мъчението на кантата, ужасната болка в рамото и страха от смъртта.

Копринената риза, която носеше под своя дел, стигаше малко под талията ѝ. Свали я през главата си. Кожата ѝ беше лъскава като бронз, мускулите под плътта ѝ бяха опънати като тетива на лък от стоенето цял живот на стремената на коня. Като всички уйгурски жени по тялото ѝ нямаше и косъмче. Имаше свежи бели белези по дясното си бедро и десния си пищял. Жосеран си спомни как вълчата глутница се нахвърли отгоре ѝ в деня на лова и предположи, че белезите са от този сблъсък.

Тя коленичи, обкрачила краката му. Жосеран простена от безсилие. Не можеше да я докосне, не можеше дори да я целуне заради кангата. Тя седя така дълго време, коленете ѝ бяха от двете му страни, погледът ѝ — прикован в неговия.

Вдигна разкъсаната му и изцапана с кръв копринена долна риза и той почувства как пръстите ѝ галят кожата на слабините му. По лицето ѝ имаше леко смръщване от съсредоточаването ѝ, сякаш иска да запечата всяка извивка на тялото му в паметта си. После приведе глава и го целуна по гърдите, малки, нежни целувки, подръпваше лекичко кожата му със зъбите си.

Улови лицето му в ръцете си.

— За това ли захвърли живота си на вятъра?

— Сега ти си единственото, което ме интересува.

— Ще останеш разочарован. Когато свърши, ще ти е чудно за това ли си рискувал толкова много. Съединяването на жребеца и кобилата е естествено като вятъра и дъжда.

— Знаеш, че е много повече. Ти и аз сме един дух, едно сме.

Смъкна плъстените му панталони надолу по бедрата му.

— Моят жребец — измърмори тя. Накрая навлажни пръстите си с уста, бавно, един по един и го погали нежно. Жосеран пое шумно дъх.

— Бих останал тук, в тези степи с теб — прошепна той. — Няма за какво да се връщам.

Усети тялото ѝ да се притиска в неговото. Тя сведе глава под дървената кобилица и допря лицето си до гърдите му. Жосеран имаше усещането, че раменете му ще се потрошат от напрежението.

— Помниш ли пещерните рисунки в пустинята? — прошепна тя.

— Помня.

— Дори да имахме хиляда нощи и да се съединявахме по различните начини като Шива и съпругата му, най-накрая щеше да се умориш от мен и да поискаш да се върнеш в земите си.

— Грешиш, Хутлун. Дори когато си стара и беззъба, ще съм до теб.

— Само думи.

— Когато казах, че ще се състезавам за теб, не бяха само думи. Казах, че ще направя всичко, за да те спечеля: не бяха само думи. Скочих от канарата в езерото и не знаех дали ще живея, или ще умра. Имаше думата ми, че залагам живота си за теб, и удържах на обещанието си.

Тя уви крака около гърба му. Жосеран почувства корема ѝ и слабините ѝ, притиснати към него, и простена високо. Целуна го по рамото, устата ѝ остави влажна следа по кожата му. Не виждаше лицето ѝ. Разчиташе пластовете на любенето им по звуците на дъха ѝ, воя на вятъра вън от юртата, сенките, хвърляни от огъня, короната на косата ѝ.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— И с твоите християнски жени ли е така?

— Никога. Никога не е било така.

— Трябва да ти повярвам, щом така казваш. Аз никога не съм го правила.

Отдръпна се назад, с ръце на килимите, издигаше тялото си и извиваше торса си. Опита се да я последва, но тежестта на кангата му пречеше.

— За този миг с мен ли рискува толкова много?

— Ще си струва всеки миг, докато умра.

Тя се спускаше надолу към него почти незабележимо. Той извика.

— Свети Боже и всички светии… — изшептя.

Когато го обхвана напълно, уви здраво ръце около него. Усещаше дъха ѝ на врата си, неописуемата нежност на гърдите ѝ, опрени в неговата гръд. Тя остана така, едва-едва се движеше, сякаш цяла вечност продължи.

— Моля те — прошепна.

Много внимателно, много бавно тя се изправи и той зачака отново да се спусне върху него. Ала без предупреждение тя се отдръпна и преживяването им свърши, преди да е започнало.

— Какво правиш? — попита останал без дъх.

Тя задържа лицето си близо до неговото, сплете пръстите си и го погали.

— Хутлун!

Тя отметна плитките от челото си.

— Не мога да приема семето ти. Искаш да нося детето ти, когато си отидеш ли?

Пръстите ѝ се движеха все по-бързо и по-бързо. Той простена, тялото му потрепери от непоносимо удоволствие и неизразима печал.

— Само това позволяват боговете — тихо каза тя. Върна дрехите му отново, както бяха, и се изправи на крака. По бедрата ѝ имаше струйки кръв. — Виждаш ли. Мога да кървя малко за теб, както ти кървиш заради мен.

Целуна го за последен път.

— Искам винаги да гориш по мен — прошепна тя. Облече се бързо и си отиде. Мракът зае мястото ѝ, а заедно с него и отчаянието от живот без истински край, празна ръка, протегната към безбрежно небе.

117

Охрана му беше момче. Седеше на прага на юртата и държеше ръждясалия си меч с две ръце. Измери с поглед Жосеран с мрачна злоба, мъчеше се да изглежда по-голям, посмел и по-войнствен, отколкото беше. Жосеран се престори, че спи, наблюдаваше го през спуснатите си клепки, чакаше сгодния миг.

По някое време през дългата нощ чу дълбокото равно дишане на момчето и видя, че главата му е клюмнала на гърдите. Това чакаше.

Опита се да надигне бедра, но тежестта на кангата беше накарала мускулите му да се свият и не чувстваше краката си. Раната в рамото му също беше засъхнала и когато се размърда, сякаш някой го прободе с нажежено желязо в ставата.

Изминаха дълги минути, преди най-накрая да успее да протегне крака, и когато кръвообращението се възстанови, почувства как все едно иглички пробождат плътта му. Най-накрая болката постихна. Раздвижи пак мускулите на краката си, изпробва ги. Отново се опита да се изправи, но изгуби равновесие, залюля се на пети и падна върху бамбуковия скелет на юртата. Помисли, че шумът ще събуди младия му пазач, но момчето сумтеше в съня си и дори не шавна.

Жосеран се изправи с мъка на крака при третия си опит.

Дълго остана неподвижен, докато отмине пулсирането на кръвта в ушите му, и отново се увери, че може да пази равновесие. Коляното му пулсираше от болка. Закуцука през юртата, изкривен на една страна.

В последния момент момчето се събуди. Очите му примигнаха отворени и впери поглед в Жосеран, младото му пит те беше обкръжено от лунната светлина. Жосеран падна на колене и едновременно с това изви кангата в дъга, така че единият край на голямата дървена дъска да удари момчето по слепоочието. То рухна настрани на земята. Крайниците му се свиха няколко пъти конвулсивно и остана неподвижен.

При цялото отчаяние на положението си Жосеран се надяваше да не го е убил.

Усилието да залюлее кангата беше присвило отново мускулите на врата му в спазъм. Имаше чувството, че ръката му е изтръгната! Милостиви Боже! Някак успя с мъка да се изправи. Мина край плъстеното покривало на входа на юртата и излезе в мрака. Навън беше мразовито, а земята здраво замръзнала. Той беше по копринена долна риза и плъстени панталони, не беше достатъчно да оживее из ледените степи до сутринта. Но нямаше какво да направи по този въпрос. Трябваше да избира между това да замръзне или да бъде стъпкан от конете на Кайду. И двете възможности не го мамеха. Поне, каза си, ще умра, както аз реша.

Затича на сляпо в нощта, далеч от стана. След няколко минути вече трепереше толкова силно, че се препъна и падна, при падането тежестта на кангата се стовари върху врата и гърба му.

Не можеше дъх да си поеме от болката.

Най-накрая успя да се изправи. Вече беше излязъл от стана. Чудеше се защо са поставили един човек за стража на юртата му и сега разбра причината. Имаше ли къде да избяга? Заменил беше бърза татарска екзекуция за бавна смърт от замръзване в тундрата. С тънката си риза нямаше да преживее и час.

Около него беше само обгърнатата от мрак степ: нямаше подслон, нито храна, нито съюзници. Падна на колене, трепереше от студ, врата и рамото му го боляха неистово. Чу татарските коне из равнината как тъпчат с копитата на спънатите си крака. Подушили бяха непривичния му мирис, носен от вятъра.

Жосеран рухна на замръзналата кал, прекалено премръзнал и изтощен, за да продължи.

Беше победен.

Долови тътена от конски копита по твърдата земя, но нямаше вече сили да се изправи. Видя как проблесна острие на меч на лунната светлина. Изви глава, различи силуета на татарски конник, извисил се над него, парата от дъха му на вятъра, мириса на коня му.

Смъртта му щеше да е бърза.

118

Кангата се разцепи от един-единствен удар на меча. Татаринът ядосано я изрита, приспособлението се сцепи по дължина и пантата се счупи. Жосеран се измъкна от ужасното устройство и изхлипа от облекчение. Опита се да се изправи на крака, но не му беше останала сила. Легна разтреперан на замръзналата земя, студът се просмукваше в него като смърт.

— Мислех си, че изобщо няма да се появиш — рече тя.

Хутлун?

Хвърли отгоре му няколко кожи.

— Облечи ги, преди да си замръзнал. Има кумис и сушено овче в дисагите на коня. Хората ти са на два дни път от тук. За теб може би на седем.

Той не помръдна.

— Живо! Преди цялото племе да се е събудило.

Тя го сграбчи за ризата, насила го изправи и навлече кожуха на раменете му. Той застена от болка, когато вмъкваше лявата му ръка в дела. После Хутлун го изправи на крака и го повлече към коня.

— Побързай!

Чувстваше топла влага по гърдите си, раната на рамото отново се бе отворила. Мускулите на врата му бяха сковани от кангата, затова едва движеше главата си. Вече не знаеше дали му е останала сила за това. Коляното му приклекна и почти се преви под него.

— Нека северната звезда е зад теб — каза Хутлун. — По светло ще стигнеш до просторна долина. Ще видиш планина под формата на легнала по гръб жена. Следвай долината и тя ще те отведе в Кашгар. Приятелите ти са там.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Защо да идвам с теб?

Помогна му да се качи на седлото, постави поводите в дясната му ръка.

— Повече няма да те видя — каза тя.

— Не бъди толкова сигурна.

— Ако някога се върнеш из тези долини, баща ми ще те убие. Прибирай се у дома, Жос-ран. Забрави ме, забрави, че изобщо си бил тук.

— Ела с мен — повтори той.

— Вече два пъти ти спасявам живота. Какво още искаш от мен? Сега бързо, не губи време! — Улови го за косата и придърпа лицето му, за да го целуне. — Хубаво щеше да е да ти родя синове — каза тя и после удари коня по задницата. Той се втурна в мрака към степите и мрачната грамада на планините на юг.

Кайду стоеше на прага на входа на юртата си, до него мълчеше Хутлун. Нищо не помръдваше в ужасния и студен мрак.

— Избяга ли? — попита я Кайду.

— Има кон, провизии и кожи. А е и много съобразителен мъж.

— Не ще и дума — измърмори Кайду. — Ами пазачът?

— Съвзе се, но ще носи белег до края на дните си като свидетелство за небрежността си.

— Би трябвало да го накажа, иначе някои ще заподозрат, че имам пръст в бягството. — Вятърът отнасяше парата от дъха им. — Ще прокълна деня, в който този мъж извървя пътя до Ферганската долина — заяви Кайду.

Мълчанието беше неловко свидетелство за чувствата на дъщеря му.

— Ако беше човек, а не варварин, щеше ли да се омъжиш за него?

— Той е мъж.

— Съгласен съм, че има смелост — изсумтя Кайду. — Но човек, ако търси смелост, и у кон ще я открие.

— Снощи сънувах — каза Хутлун.

— Какво сънува?

— Че отново го виждам.

— Невъзможно.

— Това сънувах.

Кайду поклати глава. Нямаше да стане. Той никога не би дал своята лунноока дъщеря за варварин.

— Ти направи най-доброто за клана — каза той. — Сега трябва да забравиш, че се е случило.

Де да можеше.

119

В Кашгар лятото клонеше към края си и улиците бяха пълни с прахоляк и мухи, черни рояци, които пълзяха по главите на овцете и тлъстите, провесени за продан, дробове на улиците. Таджики с бради и кривооки киргизци лющеха със зъби слънчогледови семки, докато наперено вървяха из тържищата или се излежаваха на дървени дивани из чайханите, пиеха зелен чай, подправен с канела, от очукани порцеланови чашки.

Сергиите на пазара се огъваха под тежестта на късния урожай: праскови, дини, смокини, пъпеши, грозде и нар. Уличките тънеха до глезен в пъпешови кори. Но с плодовете на лятото идваха и предвестниците на зимата. Магарешки каручки тракаха из прашните улици, натоварени с вързопи с клони и цепеници, гориво за огнищата.

По върховете под Покрива на света имаше сняг.

Жосеран отвори очи. Една болка пулсираше в рамото му, друга прорязваше черепа му. Устата му беше подута и суха. Ноздрите му потрепнаха от уханията, които се промъкваха в стаята: прясно изпечен плосък хляб, въглища, печени меса; всички познати миризми на пазара.

— Та — чу глас — жив си значи.

Пред погледа му изплува лице. Уилям. Опита се да проговори, но от устните му не излезе звук. Отецът повдигна главата му и приближи до устните му чаша вода. Тя беше леденостудена и за Жосеран имаше вкус на вино.

— Къде… съм?

— Не си в Рая, ако това си очаквал.

— Щом те видях… разбрах, че не съм в Рая.

Лежеше върху дебело натрупани килими. Това беше ханг, издигната тухлена платформа, нагрявана отдолу от огън и успокояващо затопляща гърба му.

— Къде съм?

— В крепостта на Кашгар сме. Донесоха те преди три дни таджики. Открили те в полусвяст да се скиташ из планините на татарски кон. Имаш две рани на главата и рана от стрела на рамото, която е много възпалена. Вече са взети мерки за нея без участието на татарите. Искаха да изпратят мръсните си шамани да извършат своето магьосничество върху теб, но аз ги разубедих. Молих се за невежата ти душа и ти пусках кръв. Вярвам, че моето лечение и Божията милост ти върнаха здравето.

— Благодаря.

— Не благодари на мен. Вече не съм ти длъжник — Уилям стана. — Трябва да благодариш на Бог за избавлението си. Мислех, че повече няма да те видя.

— Да не би това да те е разстроило непоносимо?

Уилям се приведе към него.

— Какво стана в онези планини, тамплиере?

— Когато похитителите ми видяха пайзаха и научиха, че съм християнски посланик и се ползвам с одобрението на Хубилай, ме пуснаха. Из тези места много се грижат за живота на пратениците.

— Къде тогава е пайзахът?

— Сигурно съм го изпуснал.

— Кои бяха?

— Разбойници. Нападнали ни с надеждата да намерят плячка, нищо повече.

— Стори ми се, че сред тях видях вещицата — заяви Уилям.

Жосеран поклати глава.

— Сторило ти се е — рече и обърна глава към прозореца. — Сартак и татарите му отнасяха ли се добре с теб?

— Не ми е прерязал гърлото, нито е сварил вътрешностите ми за вечеря и благодаря на Бог за това.

— Страхувах се, че сте тръгнали за Котан или Ош.

— След засадата Сартак нареди да се върнем в крепостта. Оттогава стоим тук, зад тези стени, но нямам представа за причината. Може би е било, за да изчакаме завръщането ти. Тъй като тези хора не говорят езика на цивилизованите хора и само бръщолевят като маймуни, не можах нищо да науча. Сартак иска впрочем да говори с теб веднага след като се оправиш.

— Уморен съм. Утре ще го видя. Засега искам само да спя.

— Тогава ще те оставя — Уилям спря на вратата. — Когато те донесоха тук и не беше на себе си, бърбореше като дете.

— Какво казах?

— Нещо за баща ти — отвърна той. Излезе и тежката врата се затвори зад него.

Чак на следващия ден Жосеран се съвзе достатъчно, за да приеме Сартак и да научи истинската причина, поради която се бяха върнали в крепостта. След засадата Сартак изпратил съобщение в Бухара, искал от наместника на Чагатайския хаганат, Органа, да подсили охраната му. Докато чакал отговор в Кашгар, получил съобщение от ям, че Органа е свален от съюзника на Арик Буке, Алгу, и получил заповеди от самия Хубилай да остане, където е, докато се намери решение на създалото се положение.

— И кой е поставил засадата, Варварино? Чии бяха тези войници? — Когато Жосеран се подвоуми, той сам си отговори: — Кайду ги е изпратил.

— Да.

— Какво се случи с другите, които бяха взети в плен с теб?

— Убиха ги.

— От хубава смърт ли умряха?

Жосеран се почуди как да отговори. Дали за един татарин сваряването е хубава смърт?

— Отсякоха им главите. Бързо беше.

— Сигурен ли си?

— Видях с очите си.

Сартак сякаш си отдъхна.

— Това поне е било благословия. Дай Сечен — използва истинското име на Пияницата — беше мой зет.

— Умря като мъж — каза Жосеран и отмести поглед. Така беше по-милостиво, отколкото да му съобщи, че са направили чорба от него. Лъжа, но имаше истини, които по-добре да си останат скрити.