Пътят на коприната

Ферганската долина

Чагатайски татарски хаганат

Година на Овцата

Откакто се помнеше, мечтаеше да може да лети.

Представяше си как необятната шир се простира под нея, сякаш я наблюдава през погледа на орел. Де да можеше да усети възходящите течения от долината при мах на крилете си, за миг да повярва, че никаква сребриста нишка не я свързва със земята…

Хутлун дръпна юздите на коня си и обърна лице към северния вятър, студът жареше страните ѝ. Снежните върхове на Покрива на света1 синееха на късното следобедно слънце. Под нея черните юрти на племето ѝ стояха скупчени близо една до друга в кафявата долина. В равнината нищо не помръдваше. Тук горе тя беше сама, сама с великата тишина на степта.

Имам право по рождение да яздя добър кон и вятърът да жари лицето ми. Но ако баща ми наложи волята си, ще ме дадат на някой келеш, който ще ми направи бебета, ще ме кара да му въртя шатрата, да му доя козите и повече никога няма да яздя начело на бащиния си орляк. Родила съм се с грешния пол, имам сърце на жребец и опашка на кобила.

Ако се бях родила в тялото на мъж, щях да съм следващият хан на високата степ. Вместо това утехата ми е, че един ден синовете ми ще властват над нея. Един ден пак ще трябва да изляза из пасищата с някой мъж.

Прималя ѝ от мисълта, че трябва да се подчини.

Разбира се, че искаше да има деца. Дори копнееше за ласки, а напоследък и надаваше ухо към похотливите разговори на омъжените си сестри с повече от бегло любопитство. Но да се омъжи — макар да беше наясно, че все някой ден и това се налагаше да стане — означаваше да се върже завинаги за нечия юрта.

Баща ѝ беше намерил нов кандидат за ръката ѝ, син на хан, чиито земи бяха на север от езерото Байкал. Така той изпълняваше бащинския си дълг, но предприемаше и далновиден политически ход. Само че като татарка тя имаше право да отхвърли жениха, както беше правила много пъти преди това. Сега обаче се беше спазарила с баща си. Ако ѝ намереше момък, който да докаже, че е достоен за нея, като я победи в ездата, тя щеше да склони да се омъжи.

Нямаше направо да откаже.

Хутлун дочу слаб крясък, вдигна очи и видя сокол да разперва криле срещу вятъра.

Ама и братята ѝ бяха едни. Джерел беше пияница, а Текудай имаше мозък колкото коза. Отстъпваха ѝ и по разум и по дух.

Родила съм се да бъда повече от съсъд, който да приеме оплождащото семе.

Даде обещание пред себе си и го извика към Духа на Вечното небе. Ала вятърът разпиля думите ѝ.

2

Бащата на Хутлун, Кайду, тази зима беше устроил стана си във Ферганската долина, под Покрива на света. Черни канари като юмруци на богове и склонове, изпъстрени със сребристи тополи, ги обграждаха от всички страни. На север висока седловина приютяваше тъмно езеро. Отгоре ѝ се извисяваше хребет, наричан Жената се отдалечава.

Предишната нощ Кайду беше поставил труповете на две заклани бели кози на билото му. За да спечели състезанието, един от тях — Хутлун или нейният кандидат-жених Джебей, трябваше първи да постави кози труп пред прага на юртата му.

Всички се бяха събрали да наблюдават зрелището: мъжете, облечени в кожуси и с плъстени шапки; жените със сополиви деца на ръце. Цареше зловещо мълчание. Дъхът от хиляди гърди се издигаше във въздуха на превалящата утрин.

Свитата на Джебей чакаше малко по встрани. Широките в гърбовете монголски коне потропваха с копита в утринния студ.

Самият Джебей имаше тяло на мъж, но лице на момче, а бързите му разпилени движения издаваха притеснението му. Баща му го наблюдаваше навъсено.

Кайду излезе от юртата си, отиде до дъщеря си и постави ръка върху гривата на коня ѝ. Дъщеря му беше висока и стройна за татарка, но тялото ѝ беше скрито под дебел кожух и ботуши. Носеше обточена с кожа шапка, шал скриваше устата и носа ѝ и оставяше открити само очите.

— Остави го да победи — прошепна ѝ той.

Тъмните очи проблеснаха.

— Ако ме заслужава, ще ме победи.

— Добро момче е, но не язди толкова добре, колкото теб.

Конят ѝ биеше развълнувано и нетърпеливо с копито по земята.

— Щом е добро, нека ме победи.

Кайду се намръщи на дързостта ѝ. Така му се щеше Текудай или Джерел да бяха наследили малко от духа ѝ. Огледа смълчаните бронзови лица. Повечето от жените се усмихваха на дъщеря му. Искаше им се да са като нея.

— Който ми донесе козата, ще бъде неговата воля! — провикна се той и отстъпи назад.

Джебей смушка коня си и го принуди да застане до Хутлун. Усмихна се и кимна към Кайду. Въобразява си, че може да победи, помисли си възрастният мъж. Не познава дъщеря му.

Кайду вдигна десния си юмрук. Щом го свали, надпреварата започна.

Поеха в бърз галоп през тълпата, после извън стана с юртите и се насочиха към кафявите хълмове, покрити с бял сняг. Джебей стоеше здраво на стремената, яздеше устремно, с лице срещу вятъра. Копитата на коня му барабаняха по замръзналата равнина. Хвърли поглед през рамо и видя как неочаквано конят на Хутлун завива, след миг вече беше на двеста стъпки от него, поел към най-стръмния склон на планината.

Почуди се дали не трябва да я последва. Над него се издигаше широкият склон на седловината. Когато предишния ден обходи пътя на състезанието, избра най-чистия път нагоре към хребета. Много късно беше да променя решението си. Какво правеше това момиче? Може би е избрала по-дългия път; сигурно е някаква стратегия, за да го остави да победи. Той се запъти право към седловината.

Хутлун искаше той да победи. Нали?

Хутлун се усмихна, когато си представи объркването на Джебей. Той наистина нямаше избор. Ако сега я последваше, щеше да изостане в надпреварата и нямаше да може да навакса, освен ако конят ѝ не паднеше. Тогава оставаше ли му друго, освен да продължи по избрания от него път?

Тя заобиколи издадената скала и се насочи към скален пролом, наричан Мястото, където умря магарето, заради стръмнината на склона. Копитата на коня ѝ се подхлъзваха по ронещата се шистова скала. Тя го смушка. Хутлун знаеше, че пулсиращото му сърце и жилавите мускули ще издържат изпитанието. Колко пъти беше яздила по същата пътека в други надпревари заради удоволствието от съревнованието?

Клетият Джебей.

3

Хутлун внимателно се спускаше по планинския склон, трупът на козата висеше на дясната ѝ ръка, кръвта от него капеше по едната страна на коня ѝ. Възседнал черната си кобила, Джебей я чакаше с ухилено лице. Значи в крайна сметка я е последвал. Веднага ѝ стана ясно какво е намислил. Въобразил си беше, че е слаб противник и може да ѝ измъкне козата тук в пролома, където никой няма да ги види.

Хутлун дръпна юздите.

Двамата бяха вперили поглед един в друг.

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш — каза му тя.

— Толкова лошо ли ще е да си жена на хан?

— Аз съм дъщеря на хан. И засега това ми стига.

Той протегна ръка.

— Може би в ездата си по-добра, но не си толкова силна. Мислиш ли, че можеш да минеш покрай мен с товара си?

Присви отбранително рамене. Не ѝ беше минало през ума, че у него ще се намери достатъчно смелост да ѝ устрои подобна клопка. Подкара коня си напред и протегна трупа на козата към хлапето.

— Почакай — рече той. — Преди да си взема наградата, трябва да знам какво съм спечелил. В крайна сметка не видях лицето ти. Може пък козата ти да не ми трябва.

Жените от степите не ходеха забулени, защото най-напред бяха татарки, а след това мохамеданки, но тя криеше лицето си зад пурпурната коприна както за да го вбеси, така и за да подклажда, любопитството му. Той чакаше, тя посегна със свободната си ръка и откри лицето си.

Джебей вторачи поглед в нея.

— Ама ти си красавица — ахна той.

Красавица, помисли си тя, така разправят мъжете. Безполезен дар за татарска принцеса. Красотата влече след себе си подчинението.

— Освен това съм по-силна, отколкото изглеждам — каза тя и с едно плавно движение на дясната си ръка и бедрата метна окървавения труп на козата в лицето му и го събори от седлото. Джебей се строполи върху коравата скала и простена.

Хутлун не хаби време дори да го погледне. Прекрачи го с коня си и препусна през пролома.

Кайду се взираше в трупа на козата, положен в краката му. Побутна го с ботуша си, като да очакваше мъртвото месо да оживее. Най-накрая погледна и към дъщеря си.

— Така. Спечели.

— Джебей е глупак.

Кайду погледна към бащата на Джебей, който седеше с каменно лице на коня си и за късмет твърде далеч, за да чуе това обобщение на характера на сина си.

— Той е син на хан.

— Студеният вятър брули еднакво и принцовете, и козите.

Хутлун видя братята си да наблюдават от прага на бащината ѝ юрта, по лицата им красноречиво се четеше разочарованието от изхода на надпреварата.

— Де да можеше Текудай да прилича поне малко на теб — промърмори Кайду. Хутлун се усмихна под шала си. За нея нямаше по-голяма похвала.

След като Джебей, баща му и свитата им напуснаха стана, за да се върнат в замръзналата пустош около езерото Байкал, единодушно беше решено да се преименува проломът, където Хутлун спечели състезанието. От този ден нататък вече нямаше да се казва Мястото, където умря магарето.

Вместо това щеше да се казва Мястото, където козата бутна магарето от коня му.

4

Замъкът на тамплиерите в Акра

В 1260 година от рождението на нашия Господ

Богоявление

Жосеран Сарацини беше коленичил сам в параклиса. В този час преди зазоряване гореше само един светилник, пламъците му се отразяваха върху образа на Девата в черно и златно над олтара. Великанът с ниско остригана кестенява коса стоеше, свел глава, а устните му безмълвно се движеха в молитва, с която молеше опрощение за греха, който не можеше да си прости.

Умът му беше далеч от прашните улици и тълпите от мургави жители на Палестина. Вместо тях чуваше проскърцването на натежалите от снега клони, усещаше мириса на влажни кожи и студа на замръзналите каменни стени.

— Не устоях, а знаех, че е грях — промълви той.

Случи се една сутрин малко след Рождество. Поиска да пояздят из гората и той се съгласи да я съпроводи по молба на баща му. Тя яздеше кафява кобила, с която по лъскавина, нрав и високомерие си бяха лика-прилика. Откакто беше дошла да живее в имението заедно с Жосеран и баща му, едва си бяха разменили по някоя любезна дума.

Не му даваше никакъв знак, че присъствието му ѝ прави повече впечатление, отколкото това на коняря ѝ.

Навлязоха дълбоко сред гората, кобилата ѝ стъпи в зайча дупка и се препъна. Тя падна от коня си и остана да лежи на замръзналата земя. Жосеран скочи от седлото, изплашен, да не би да си е счупила нещо. Но когато се приведе над нея, клепките ѝ примигнаха, тя отвори очи, огромни и черни като греха, и той почувства как в стомаха му изригва лава.

Тя се усмихна. Никога нямаше да забрави тази нейна усмивка.

Каза му, че я боли само глезенът и му нареди да ѝ помогне да се качи пак на коня си.

Дали изкушението беше неустоимо, или той не успя да устои? Ръцете му се увиха около тялото ѝ, почувстваха топлината му и по силата на порива се опита да открадне целувка от устните ѝ. Помисли, че ще го отблъсне, но вместо това тя го придърпа върху себе си. Той простена, неспособен да се спре. Мъжеството му, макар и неизпробвано все още, беше кораво като дърво, а скованата от студ земя все едно беше постеля от меча кожа и пухена възглавница.

Без да разбере как и за свое изумление, той се оказа в нея.

И какво помнеше сега от съединяването им? Само пулсирането на кръвта в ушите си, как конете им биеха земя с копита, докато двамата се мачкаха на коравата земя, соления вкус на горещия ѝ език в устата си.

Тя го нагласи върху сладкото протежение на интимната си плът. Устните ѝ бяха оголили зъбите ѝ в гримаса, която сякаш изобразяваше повече болка, отколкото удоволствие. Като у животно.

Той се опита да се овладее и да не стигне до върха, но изживяването го помете, проклинаше младостта си и своята неопитност. Свърши набързо, горещата лава изтече от слабините му и го остави кух и изнемощял.

Тя грубо го отблъсна и той легна задъхан по гръб, вперил поглед в чистото синьо небе, усещаше как студеният скреж се топи в батистената му риза. Тя свали надолу полите си, изкуцука до коня и се метна на седлото му без негова помощ. После си тръгна и го остави там с изпоцапано от соковете от телата им бедро.

Ако беше някое от слугинчетата, нямаше да има никакъв проблем. Когато най-после успя да се изправи на крака, в ушите му отекна смехът на Дявола, а вината вече тежеше в стомаха му като оловна топка.

На връщане през гората той плака за стореното. Но въпреки това само час след завръщането си в замъка вече кроеше как отново да извърши дяволското си деяние.

5

Уилям от Аугсбург беше в Светите земи едва от два дни, а беше възмутен до дъното на душата си.

Акра беше част от кралството на кръстоносците Йерусалим и при пристигането си очакваше да завари този град като бастион на благочестието; вместо това рицарите и господарите, натоварени със защитата на тази свещена земя, се отдаваха на наслади, колкото и сарацините.

Само няколко дни по-рано Уилям пристигна с венецианска търговска галера. Докато стоеше на кърмата до капитана и наблюдаваше величествената крепост от морето, беше изпълнен с възхита. Това беше Палестина — „Земите отвъд“, „Земите зад морето“, както ги наричаха франките — свещеното място, където се е родил нашият Господ. Най-после той щеше да върви по стъпките на пророците. Уилям стисна така здраво дървения парапет, че кокалчетата му побеляха.

Боже мой, мой Господи, позволи ми да ти служа. Позволи ми да умра за Теб, ако такава е волята Ти!

Платната плющяха на вятъра, а кормчията се привеждаше над дългия румпел. Моряците се изкатериха по такелажа до местата си на предната и основната мачта. Докато влизаха в пристанището, Уилям наблюдаваше как вълните хвърлят пръски морска пяна високо нагоре по стените на великата крепост.

Зад малките и големите отбранителни кули на крепостта на кръстоносците Уилям видя кубетата на мохамеданските джамии и минаретата. Присъствието им напомняше, че дори тук Господ е под обсада. Сарацинските молитвени домове отдавна бяха превърнати в християнски църкви, но само дебелите стени на замъка деляха поклонниците от безбожните пълчища. След падането на Йерусалим, Акра въплъщаваше надеждата за всички в християнския свят, тя беше преден страж на Бог сред езичниците.

И той щеше да е неговият спасител.

Но пристигането му не се беше оказало опияняващо и обещаващо, както се очакваше. Вместо да е стожер на свещената вяра, градът беше поредният миризлив, горещ като пещ сарацински град. Тесните улички бяха претъпкани с езичници, навсякъде се поклащаха тюрбани и чадъри на евреи и мохамедани, мръсотия и екскременти задръстваха уличките, от каменната настилка се надигаше непоносима воня. Глъчката от дърдоренето на търговците огласяше пазарищата от зори до мрак.

Мургавите мохамедани с извити носове отвръщаха на погледа му изпод своите куфии, ястребовите им очи блестяха от ненавист. Почувства се омърсен от погледите им, но не и застрашен, тъй като часовите на тамплиерите стояха на пост при всеки вход и изход на града, разпознаваха се по наметалата с пришитите характерни за ордена им червени кръстове.

Числеността и безочието на езичниците го удиви. Най-много обаче го смутиха не други, ами господарите на Акра, те биха възмутили всеки християнин. Жилищата им бяха застлани с мрамор, стените — украсени с копринени килими и високи тавани. Водеха живот на пищен упадък, обида за всеки богобоязлив християнин.

Вечерта на пристигането му те дори го оскърбиха с предложение да се изкъпе.

Господарите на Акра носеха копринени роби и дори тюрбани подобно на сарацините. Съпругите им се обличаха като мюсюлманки с воали и украсени с камъни туники и широки роби, а и очите им бяха очертани и си слагаха парфюми като обикновените уличници в Дамаск.

Далеч не очакваше да попадне в такава среда при отпътуването си от Рим.

Беда след беда сполиташе свещената мисия на Земите отвъд в последните две десетилетия. Изтръгнатият преди два века по призива на папата от ръцете на неверниците Йерусалим отново беше изгубен и под властта на сарацините, завоюван от тюркските орди на служба при султан Айюб през 1244 г. Само преди десетилетие френският крал Луи IX беше взел Кръста, за да спаси Светия град от езичниците, но походът му завърши катастрофално в делтата на Нил, а самият Луи взеха в плен и го държаха за откуп.

Уилям хранеше вярата, че ще завари тези обсадени гарнизони все още в християнски ръце — Акра, Антиохия, Яфа, Сидон — да събират мощ и енергия за отвоюването на Светия град. Вместо това те май бяха погълнати най-вече от търговията, открито разменяха стоки със сарацините и поддържаха приятелски отношения с тях. Търговците от Генуа, Пиза и Венеция дори воюваха помежду си за търговските пътища.

Голямата джамия в Акра съвсем уместно беше превърната в християнска църква, но за свой ужас Уилям откри, че един от страничните параклиси е запазен за мохамеданите, та да могат и те да се молят в него. Възмущението му още повече нарасна, когато разбра, че джамията при Оксенс Уел изобщо не била превръщана в църква, мохамеданите продължавали да се молят открито в нея, но имало и християнски олтар до този на езичниците.

Градът в никакъв случай не беше отхвърлил сарацините, както беше очаквал. По улиците дори се разхождаха проститутки и продавачи на хашиш.

Той обаче беше специален пратеник на папата и не можеше да си позволи възцаряващият се тук упадък да го отклони от мисията му. А ако се съдеше по новините, които беше научил, не биваше да губи повече ни миг.

Йерусалимското кралство се управляваше от крал с помощта на Съвет, съставен от уважавани барони и духовници. Само дето от две години Съвет нямаше, тъй като в основаните от кръстоносците държави в Акра и Тир се вихреше противоборство за трона.

Вече три години войските на татарите напредваха на запад и бяха сринали планинската цитадела на страховитите хашишини в Аламут, после бяха плячкосали Багдад, изклали десетки хиляди жители и изпълнили въздуха с такава воня от сечта, че се наложило дори на техните войници да се оттеглят от града. Сега, предвождани от своя принц Хулегу, бяха стигнали до вратите на Алепо в Сирия.

След Алепо пред тях щяха да се отворят пътищата към Светите земи.

Може би това щеше да изкара бароните на Йерусалим от ваните им.

6

Мраморната стая имаше сводести тавани и украсени с копринени килими стени. Прозорецът ѝ гледаше към засенен двор, в средата на който бълбукаше водоскок. От другата страна имаше прекрасен изглед към зимното море. Духащият към брега бриз гонеше вълни с гребени от бяла пяна под чистото синьо небе. В Рим по това време на годината сняг покриваше елите, а водата в кладенците беше замръзнала.

Бароните лежаха нехайно отпуснати по диваните в сарацинските си роби, докато мургави жени, загърнати в коприна, с украсени със златни гривни китки и глезени, им наливаха шербет от сребърни кани. На масичките върху медни подноси имаше пъпеши и смокини, с които допълнително да се освежат. Други сарацини свиреха на тъпани и лютни в ъгъла на стаята.

Всички наблюдаваха как Уилям оглежда обстановката. С одеянията си в черно и бяло и руса коса с тонзура беше доминиканец до мозъка на костите си.

— Братко Уилям — подхвана един от мъжете, след като бяха прочетени пълномощията му от папата, — съжалявам, задето не сме готови да ви посрещнем подобаващо. Опасявам се, че не сме приготвили никакво легло с пирони, имаме само меки възглавници.

Вълни от смях заляха присъстващите.

Уилям пренебрегна подигравката. През изминалите няколко дни беше престанал да очаква друго от тази паплач независимо от благородното им потекло. Огледа многобройното събрание: графове, конетабли, дипломати и барони, шепа венециански търговци — голямата част от тях контета и содомити, — както и патриархът на Йерусалим, Рейналд.

Купища бижута и безделие. Само едно трезво присъствие, това на Томас Берар, англичанин, Велик майстор на рицарите тамплиери. Той водеше със себе си свита от десет войници, открояващи се с белите си наметки и типичните червени кръстове вляво на гърдите, които чакаха в мълчаливо, но злокобно присъствие до вратата. Косите им бяха ниско остригани и носеха бради, за разлика от дългите коси и гладко избръснатите лица на останалите благородници.

Тамплиерите бяха най-добрите войници в християнския свят. За разлика от другите рицари и лордове, те не дължаха вярност на никой крал и отговаряха само пред папата. Но тъй като службата в Ордена обещаваше опрощаване на всички грехове, в средите на тамплиерите намираха място изнасилвачи, еретици и дори такива, посягали на човешки живот.

Бунтари и убийци! Уилям им нямаше никаква вяра.

Най-вече на онзи великан с кестенявата брада, облегнал се нехайно на стената, по лицето му играеше усмивка на откровено забавление. Уилям начаса го възненавидя.

Дипломатът Жофроа от Саргина въведе ред в срещата. Той описа последните новини от Изток и неудържимото победно напредване на татарите от последните няколко месеца.

— Въпросът, пред който сме изправени — заключи той, — е дали да се противопоставим на татарите като заплаха за собствения ни суверенитет в тези земи, или да ги приемем като съюзници в борбата ни срещу сарацините.

— Не сме ли позакъснели — обади се един от бароните, захапал смокиня. — Боемунд Антиохийски вече избърза да клекне пред тоя Хулегу като куче, което умолява за останките от трапезата.

Юг дьо Плеси, представителя на Боемунд на срещата, веднага отвърна гневно:

— Това е продиктуван от предпазливост съюз, нищо повече! В отговор на това сътрудничество Хулегу му обеща да го придружи в похода за повторното превземане на Йерусалим!

— Повторно превземане, да. А дали ще ни позволи да го задържим!

Граф Жулиен беше техен домакин тук в Акра. На Уилям му се струваше, че през повечето време се бори със съня, вместо да се бори в името Божие. Както се беше изтегнал на дивана, отправи към всички им една мазна усмивка.

— Боемунд получи, каквото искаше. Хулегу му гарантира допълнителни територии.

— Които татарите плячкосаха и изпепелиха по същия начин.

— Татарите твърдят, че техният хан е владетел на света! — провикна се друг от бароните. — Светотатство! Това е също такова оскърбление за християнската църква, каквото е присъствието на сарацините на Божи гроб!

Томас Берар, тамплиерът, се обади като глас на разума.

— Положението ни тук не е стабилно. Ако се договорим с татарите, може и да предизвикаме обрат в положението ни със сарацините.

— Как така ще се договаряме с тях? — извика един от бароните. — Да забравим какво направиха в Полша и Унгария, така ли? Само две десетилетия са минали, откакто оставиха в разруха половината християнски свят, изпепеляваха и безчестиха по пътя си почти до вратите на Виена. И как казваш да се договорим с тях? Не е ли все едно да решиш да се отървеш от нежелано куче, като си вкараш мечка в къщата!

Изброените събития се бяха случили в детството на Уилям, но беше слушал истории за тях. Татарските орди се появили изневиделица от Изток, прекосили със сеч обширни земи от Русия, оставили цели градове в пепелища и посекли десетки хиляди. Превзели Москва, Ростов и Киев, а после разбили армиите на Полша и Силезия. В битката при Лигниц отсекли по едно ухо от всеки труп и ги носели като огърлици, докато вилнеели през Унгария и Далмация.

След татарите към Европа вървяла чумата, носена от черните плъхове. По онова време се говорело, че дяволски конник се появил от самия Хадес2, за да накаже онези, които не били верни на Христа. Всички в неговия роден град Аугсбург бяха потърсили убежище в църквата, изпълнени с мисълта за сетния съд.

И после пак така изведнъж, татарите изчезнали, препуснали обратно натам, откъдето дошли.

— Тези татари не са хора — говореше един от венецианците. — Изяждат пленниците си. Насилват жените, докато жертвите им не умрат, а после отсичат гърдите им да се угощават. Хранят се със змии и пият човешка кръв.

— Чухте ли какво са направили в Майяфакин? — добави друг. — Взели емира за пленник, секли късове от плътта му, пекли ги на бавен огън и ги набутвали в гърлото му. Мъчил се часове, преди да умре.

— Разбира се, ние никога не сме падали до извършването на подобни низости в Земите отвъд — обади се великанът с кестенявата коса.

Разговорът замря за миг, останалите впериха погледи в него, смутени от жегванията на собствените им съвести. Берар не го укори. Вместо това се усмихна снизходително в брадата си.

— Разправят и че онзи военачалник на Хулегу бил наследник на един от тримата влъхви, донесли дарове на нашия Спасител. А пък и не съобщаваше ли и самият Гийом от Рубрук, че съпругата на Хулегу била християнка?

Уилям си спомняше за този рубрукчанин, францискански монах, когото крал Луи изпратили като пратеник при татарите. Францисканецът пропътувал цяла Русия чак до столицата на татарите преди около пет години и се върнал с истории за християни, които живеели сред варварите.

Доколко можеше да се вярва на твърденията му, беше друг въпрос.

След това в разговора се включи Анно фон Зангерхаузен, Великият майстор на тевтонските рицари, който недолюбваше тамплиерите, но поне по този въпрос между тях имаше съгласие. Той шляпна нетърпеливо с кожените си ръкавици по дланта на ръката си.

— Аз казвам да им предложим преговори.

Жофроа от Саргина се почеса по брадата, разтревожен от очерталото се между присъстващите явно разделение.

— Преди да вземем решение по този въпрос, трябва да ви съобщя още някои новини. Със знаме на примирие получихме съобщение от сарацините. Техният принц, Бейбарс, ни предлага съюз срещу татарите.

— Естествено, че ще предлага съюз — изсмя се Берар. — Да не би да иска ухото му да чуе виене на някой татарски колан!

— Според мен не бива и с тях да се съюзяваме — рече граф Жулиан. — Да оставим войските им да се сражават едни с други. Когато и двете страни се изтощят, можем пак да помислим по въпроса. Ще го подкрепим, ако е победител, и ще го смажем, ако се е оказал слаб. После, каквото и да се случи, не можем да изгубим.

И така продължи, час след час, докато сенките не пропълзяха през двора и първите ярки звезди не се появиха на кадифения хоризонт. Уилям усети как раздразнението му се засилва. Самият той в себе си се съгласяваше с онези, които казваха, че татарите са отвратителни, колкото и сарацините. Но папата му беше възложил свещена мисия и независимо от изхода на тази среща, тя трябваше да бъде докрай изпълнена.

— Ами ти, Уилям, какво казваш? — най-накрая го попита Жофроа от Саргина, очевидно останал без сили от споровете, разразили се през изминалите два часа.

— Моето мнение е без значение — заяви той. — Не съм тук, за да изразявам отношение към действията ви. Нося писмо от понтифекса за принца на татарите, което трябва да му бъде връчено лично.

— И какво пише в писмото? — поиска да научи Жофроа.

— Натоварен съм със задачата да отнеса писмото до татарския принц, а не до дипломат в Йерусалим. Поверена ми е също задачата да отнеса отговора лично на Светия отец. Повече нищо не мога да ви кажа — Уилям се зарадва от гнева и слисването по лицата на благородниците около него. — Светият отец също така ме натовари със задачата да проповядвам вярата ни сред татарите — продължи той — и ме овласти да създам църкви и ръкоположа свещеници сред тях.

— Папата си мисли, че може да покръсти татарите ли? — попита невярващо граф Жулиан.

— Не мисля, че познавам мислите на Светия отец. Но и той като вас получи доклади, че сред тях има християни, и чувства, че е време да изпълним Божията воля и да приберем вярващите в прегръдката на Светата майка църква.

Всички замърмориха в брадите си. Те може и да бяха християни, но не се отнасяха към папата с почитанието, което би трябвало да му засвидетелстват.

Мрачно и богохулно мълчание легна върху обсъждането.

— Ами презвитер Йоан? — попита някой.

Презвитер Йоан беше легендарен цар-свещеник, потомък на влъхвите, за които мнозина вярваха, че ще дойдат от Изток, за да спасят християнския свят в най-тъмния му час. За първи път името му било споменато преди сто и петдесет години в Рим.

— Не е ли малко попрестарял, за да тръгне сега да ни спасява? — промърмори великанът тамплиер.

Уилям се вторачи в него, но той не отклони погледа си.

— Има хора, които вярват, че Йоан може би е победен от татарите — продължи Уилям — и че ханът им се е оженил за дъщерята на Йоан. Сега техният наследник седи на татарския трон и затова слушаме тия приказки как имало християни сред тях. Може би тази подробност крие спасението ни.

— Не бива да пренебрегваме такава възможност — съгласи се и Жофроа.

Томас Берар кимна.

— Ако брат Уилям иска да уреди среща с Хулегу, тогава ние с радост ще му помогнем, както правилникът ни изисква да сторим.

— Какво предлагаш? — попита го Жофроа.

— Можем да уредим да бъде съпроводен до Алепо под знаме за примирие и да отнесе съобщението си. Един от моите рицари ще му бъде охрана и преводач. Може да му служи и като шпионин, за да научим какво са намислили татарите, преди да действаме.

Жофроа кимна замислено.

— Имаш ли предвид някого, когото да натовариш с тази задача?

— Всъщност имам — отвърна Берар. — Говори персийски, арабски и тюркски и е толкова вещ в дипломацията, колкото и в оръжията. — Великият майстор се усмихна и погледна през рамо към великана рицар с кестенявата коса. — Позволете ми да ви представя Жосеран Сарацини. Бих поверил живота си на този човек. — А после додаде: — Може да спаси и твоя, брат Уилям. Ако го устройва.

Когато си тръгнаха от срещата, Берар дръпна Жосеран настрана.

— Помъчи се да не му прережеш гърлото в мига, в който излезете вън от стените на крепостта.

— И защо ми е да го правя?

— Наясно съм какво мислиш за духовниците като него.

— Дойдох тук, за да воювам за Бог, а не срещу доминиканците. И освен това положих клетва за подчинение и ако ми кажеш да съпровождам този глупак в странстването му, така и ще направя.

— Твоите пет години служба почти приключиха. Може да помолиш да те освободят от това задължение.

Жосеран се замисли. За миг се изкуши да го направи. Не примираше да му предложат продължително пътуване в компанията на монах доминиканец.

— Нямам за какво да бързам за Франция. Не съм сигурен, че знам как да се върна към предишния си живот. Освен това там е пълно с такива като този Уилям. Тук поне други като него няма.

Миризмите на града сами по себе си бяха нападение върху сетивата. Едва поемайки си дъх от смрадта, Жосеран направи две крачки по уличката и долови мириса на жасмин; пое дълбоко дъх и усети полъх от отпадъци от месо, оставени да съхнат на слънцето на тухления прозорец на касапин, но след това веднага го привлече упоителният мирис на кардамон и канела от сергията на търговец на подправки само няколко стъпки по-нататък.

Забулени жени с ръце, по които подрънкваха златни гривни, бързешком го подминаваха, вървейки близо до стените. Огромните им кафяви очи иззад булата им издаваха еднакви по сила омраза и страх. Дългобради арменци със сини тюрбани и босоноги носачи на вода го бутаха, а и той се отнасяше към тях със същото нехайство, с което би се отнасял към който и да било френски бургер или селянин от Троа.

Улицата беше толкова стръмна, че приличаше на каменна стълба, но той можеше и с вързани очи да намери пътя си. Приведе глава и мина през сводест тунел, който бързо го отведе до малък квадратен двор, ограден от жълт пясък. Три момичета прислужници седяха, подвили крака, на сламени рогозки и предяха вълна. Погледнаха към него, когато влезе, но той беше познат посетител и бързо се върнаха към работата си.

Широк квадрат от червен плат беше опънат над двора да пази от жаркото обедно слънце, но жегата се изливаше от варосаните стени като от тухлена пещ. Към пристанището се издигаше насип, над него се носеха върховете на жълтите корабни платна. От морето обаче идваше само едва доловим бриз.

Денят беше ярък. И беше едно от нещата, които щяха да му липсват, когато се прибереше в Бургундия. Дори в летните дни, когато горещината беше най-безмилостна, светлината там не можеше да се равнява с тази тук.

Завесата от ленти, провесена пред вратата, се отдръпна настрана и навън излезе Симон. Приличаше на мечка в джелабата и чалмата си, беше висок почти колкото Жосеран. Прошарените му къдрици и брадата ограждаха широка усмивка.

— Приятелю — поздрави го той с прегръдка, — влизай. Ела да пием заедно чай.

Вътре цареше благословена прохлада, дебелите каменни стени задържаха вън непоносимия пек. В помещението беше сумрачно, а въздухът благоухаеше от тамяна, който гореше в медните кадилници, окачени на тавана. Пъстроцветни килими красяха стените и пода. Симон плесна с ръце и се появи жена с поднос с чай и бадеми.

— Значи ни напускаш, така ли? — попита Симон.

— А, ти вече знаеш?

— В този град всички живеят от клюките. Вероятно съм научил преди теб и за пратеника от Рим.

— Тогава нямаше никаква нужда да идвам и да ти нося новините.

Симон го тупна по рамото.

— Дошъл си, понеже сме приятели и си искал да си вземем сбогом.

Около прозореца зашумяха и запърхаха с криле гълъби.

— Това ще ми липсва — сподели Жосеран.

— Когато се върнеш, ще ме намериш тук.

Жосеран сви рамене. Ако се върне.

Симон явно се досети какво му мина през ума, защото каза:

— Опасно ли е онова, с което ще се заемеш?

— Опасно е и да си тамплиер.

— Едва ли толкова, колкото да си евреин.

Жосеран се усмихна.

— Май си прав.

— Докато не съм забравил! — Симон скокна на крака. Отвори обкован с желязо сандък в ъгъла на стаята и извади малка тъмночервена кесия от кадифе. Подаде я на Жосеран. — Да те пази по време на пътуването.

— Какво е това?

— Нещо, от което аз като евреин нямам никаква полза.

Жосеран развърза връвчиците. В дланта на лявата му ръка падна тежко разпятие. Вдигна го към светлината. Направено беше от позлатена мед и инкрустирано с гранат.

— Как се сдоби с него?

— Дадоха ми го при една сделка преди много време. Струва ми се, че е много старо, пет или шест века, а може и повече. Мъжът, който ми го продаде, твърдеше, че баща му го намерил близо до манастир в Лангдок. Вярваше, че има магически сили.

— И защо ти го е продал?

— Умираше и повече нямаше нужда от магия. Вместо нея му трябваха пари, та да ги даде на наложницата си. Искаш ли го?

— Не бива да отхвърлям късмета, нито да отклонявам дар от приятел.

— Сега имаш и двете.

Жосеран постави кръста на врата си. Почувства странната му топлина върху кожата си. После двамата пиха чай и се черпиха със сладки бадеми от емайлирана чиния, а Симон се опита да обясни на Жосеран основите на ал’джибра. У дома, помисли си Жосеран, щях да се напивам безпаметно с ейл, да ръфам телешко със зъби и да дърдоря до безкрай за турнири. Животът тук май ме размеква.

Сбогува се с приятеля си и се отправи обратно по уличката към замъка. Колко странно е, че се чувства толкова добре тук сред тези търговци с ястребови погледи и забулени жени. Говори латински по-често, отколкото говори френски, а арабски — по-често, отколкото латински. Най-добрият му приятел не е войник, ами еретик и лихвар и благодарение на него познава Талмуда, Корана и Кабалата толкова добре, колкото и Евангелието. Усещаше се по-близък с човек, чиито предци бяха убили Исус, отколкото с родните си по кръв.

Страхуваше се, че се превръща в странник за събратята си и чужд за приятелите си. Ако се случеше да не се завърне от Алепо, оставаше надеждата, че ще отиде в Рая. Поне там да можеше да намери кътче, на което да принадлежи.

7

Ферганската долина

Сняг покриваше степите. Под безкрайната синева на небето въздухът режеше от студ. На утринното слънце се очертаха две фигури, увити в кожи, широкоплещестите им коне вървяха по пътя си.

— Трябваше да спечелиш — негодуваше Текудай. — Момчето ставаше за съпруг, колкото всяко друго. На татко му се щеше този брак да беше станал. Мисля, че дори ти го искаше. Ама не. Трябваше да спечелиш. Все трябва да печелиш.

Хутлун не му обръщаше внимание. Дъхът ѝ образуваше бели облачета във въздуха.

— Трябва да се омъжиш все някога — натякна ѝ той.

Ревнува, помисли си тя. Ревността, завистта му го изгаряха, за разлика от Джерел. Джерел непрекъснато се напиваше с черен кумис. За нищо друго не го беше грижа. Текудай беше воин с душа на воин. Само че редови. Нито имаше ум на пълководец, нито осанката на добър ездач. Хутлун знаеше, че боговете са я дарили и с двете. Тя беше по-добър ловец и по-добра ездачка от брат си и това го изяждаше отвътре.

Както и това, че и тя като майка си беше любимката на баща им. Сега баща ѝ имаше три жени, както и наложници, по татарския обичай, но продължаваше да скърби за Баягучин.

Баягучин почина, когато Хутлун беше на десет години. Беше първата съпруга на Кайду. Хутлун си я спомняше силна и изправена, с нрав, който отговаряше на осанката ѝ. Истинска татарка, говореше се, че и Чингис хан се побоявал от съпругата на Кайду. Хутлун беше наследила не само майчиния си плам, а и ясновидската ѝ дарба.

Изведнъж някакво раздвижване настъпи в степта. Два мармота, вероятно на около двеста стъпки, изсвириха от объркване при появата на тези натрапници в просторната пустош. Единият се шмугна под земята, другият се подвоуми, главичката му трепкаше озадачено, вирнал опашка.

Хутлун опря лъка на рамото си, вече държеше стрелата в дясната си ръка, движенията ѝ бяха толкова пъргави и овладени, че ги вършеше с лекотата, с която примигваше с клепки. Първата ѝ стрела — за втора нямаше да има време — улучи безпогрешно животинчето в главата, бърза и милостива смърт. Още храна за тази вечер, малко месо за зимната гозба.

Текудай едва беше смогнал да извади лъка си. Върна стрелата в дървения колчан на кръста си. Погледите им се засякоха.

Мразеше я.

8

Крепостта на тамплиерите в Акра

Над морския фар изгря сарацинска луна, съвършен полумесец. Жосеран застана до парапета, вперил поглед към спящия град. Чуваше как океанът се стоварва върху скалите под него.

Огромният манастир „Сан Сабас“ се издигаше в мрака, на хълма между венецианския и генуезкия квартал. Преди седем години монасите, които живеели в него, го изоставили и той начаса се превърнал в ябълка на раздора между представителите на двете съперничещи си търговски сили. Всяка от тях се опитваше да си го присвои, първо, чрез законова препирня с Висшия двор, после със сила. Разгорещените стълкновения по улиците довели до граждански размирици не на шега, наложило се бароните и военните ордени да вземат страна. Оцеляването на държавите на кръстоносците в крайна сметка зависеше от морската сила на италианските търговци.

Противопоставянето между двете страни стигна връхната си точка в морската битка при Акра само преди година и половина, когато венецианците потопиха двайсет и четири генуезки кораба. Папата уреди да се сключи крехко примирие. Но раздорът продължаваше да тлее, генуезците обаче изоставиха Акра и се насочиха към Тир на север.

Нали трябваше да се бием със сарацините!

Погледът на Жосеран различи и други важни места в мрака: високият и изящен силует на църквата „Свети Андрей“; дворецът на управителя на венецианския квартал; катедралата на Светия кръст; доминиканският манастир в Бургус Новос и в далечината, при северната стена бяха Прокълнатата кула и Кулата на Свети Никола.

Вече познаваше Акра по-добре, отколкото познаваше Париж или Троа. Прекара пет години в Земите отвъд и трудно разпознаваше у себе си зилотът3, който за първи път стъпи на тези брегове, трескав, тормозен от угризения на съвестта и уплашен. Когато напусна Франция, беше сключил заем за две хиляди шилинга от перцепторията на тамплиерите, за да плати пътуването си до Акра. В залог беше оставил собствеността си на тамплиерската ложа, в случай че не се завърне от поклонничеството си.

Пет години!

Толкова много се беше променил. У дома той и другарите му франки се обличаха в кожи и се тъпчеха с говеждо и свинско. Рядко се къпеше, беше убеден, че ще се простуди и ще умре. Ама че дивак беше! Тук ядеше малко месо и от медни подноси похапваше портокали, смокини и пъпеши, пиеше шербет вместо греяно вино. Къпеше се най-малко три пъти седмично.

От дете му бяха втълпявали, че мохамеданите са самото въплъщение на Дявола. Ала след пет години в Акра понякога носеше роби и тюрбани по сарацински обичай и от същите тези дяволи беше понаучил математика, астрономия и поезия. Тамплиерите държаха мохамедани затворници като занаятчии, оръжейници и седлари. С времето беше изградил колебливи приятелства с неколцина от тях, започна да ги възприема като равни.

Вече не съм сигурен дали мога да се върна у дома. Не знам дори къде е домът ми.

Режимът му като тамплиер беше строг. През зимата дните му започваха преди зазоряване; след утринята проверяваше конете и сбруите им, оглеждаше оръжията и бронята си, както и тези на своите оръженосци. След това заедно се заемаха с обучението си: постоянни упражнения по мятане на копие и боздуган, с меч, кама и щит. По пладне се хранеше за първи път, следващото хранене беше чак на вечеря. Всеки ден казваше по дванайсет пъти „Отче наш“, четиринайсет на всеки час и осемнайсет за вечерня. Водеше живот на монах-воин.

Така извършваше своето поклонничество, така изпълняваше своето покаяние, а времето на неговия обет беше към края си. Капеланът му беше казал, че всички грехове са му опростени. Защо тогава не спираше да чувства тази тежест в сърцето си? Скоро щеше да дойде време да се върне във Франция и да поеме управлението на земите, останали в наследство от баща му. Трябваше да очаква с повече нетърпение завръщането у дома.

Чу камък да пада в мрака и се обърна. Ръката му се насочи инстинктивно към меча. Този проклет град гъмжеше от убийци.

— Остави меча си, тамплиере — изрече мъжки глас на латински.

Жосеран разпозна доминиканския монах Уилям.

— Казаха ми, че ще те намеря тук — продължи той.

— Често намирам покой в нощта.

— А не в параклиса, така ли?

— Тук горе има по-малко лицемери.

Монахът се приближи до назъбения парапет на стената и погледна надолу към пристанището, лицето му оставаше в сянка. Доминиканците. Domini canes4, както някои по-устати умници биха нарекли „хрътките на Бог“. Орденът беше основан от Гусман, испанец, когото сега наричаха Свети Доминик, по време на кръстоносния поход в Лангдок. Поставили си бяха за цел да изкоренят ереста и да поставят Европа под крака на духовниците.

Те бяха ушите на папата. Винаги доминиканец заемаше поста на управител на Светия дворец, личен теолог на самия папа от времето на Гусман. През 1233 година Григорий IX им беше поверил святото дело на Инквизицията.

За Жосеран бяха натрапници и убийци. Единственото, което човек можеше да каже за тях, бе, че не бяха лицемери като епископите и техните свещеници; слугините им не забременяваха от тях и спазваха обета си за бедност. Но бяха жестоки и безрадостни създания. Неописуеми бяха изтезанията и кладите в Лангдок, за които бяха отговорни. Всичко правеха в името Божие, разбира се. Жосеран ги ненавиждаше до един.

— Ще бъдем спътници, по всичко личи — каза Уилям.

— Не избирам аз.

— Нито пък аз. Чувал съм за пороците и изменническата природа на тамплиерите.

— И аз съм чувал подобни приказки за свещениците.

Уилям се изсмя кратко и насечено.

— Трябваше да се сетя. Защо те избраха?

— Чу какво каза Берар за мен. Знам как да използвам меч и яздя доста приемливо. Бива ме и с езиците. Бог пожелал да ми даде такава дарба. Ти говориш ли друг език, освен латинския?

— Например?

— Трудно е да търгуваш в Земите отвъд, ако не говориш и малко арабски.

— Езикът на еретиците.

Жосеран кимна.

— Нашият Господ бог, разбира се, е говорил латински, докато е крачел из Назарет. — Уилям не отговори и Жосеран се усмихна на себе си. Малка победа. — Тогава говориш само латински и немски. Папата е избрал да изпрати чуден посланик на Изток.

— Говоря сравнително добре френски.

— В Сирия ще ти е от полза.

— Ако ще си мой преводач, очаквам да ми служиш вярно.

— Аз ще те съпровождам, няма да ти прислужвам.

— Знай, че няма да търпя никаква намеса в плановете си.

— Почна ли да ти се бъркам, винаги можеш да продължиш сам.

Уилям протегна ръка и докосна разпятието, което висеше върху сребърна верижка на врата на Жосеран. Той отблъсна ръката му.

— Много е красиво — рече Уилям. — Откъде го имаш?

— Не ти влиза в работата.

— Златно ли е?

— Позлатена мед. Камъните са гранати. Много е старо.

— Просто не ми приличаш на толкова набожен човек, а си дошъл тук да воюваш в името Божие. Защо избра тамплиерите? Те прибират какви ли не престъпници, така знам.

— И аз може да не съм от много набожните, но и ти не изглеждаш като човек с голяма дарба в дипломацията. А ето че са те пратили тук за посланик.

— Надявам се, че твоят господар знае що за човек е онзи, в чиито ръце поверява живота ми — Уилям се врътна на пети в мрака.

Жосеран се навъси. Свещеници! Но правилникът на тамплиерите изискваше от него да го охранява и да изтърпи безочието му по целия път до Алепо. С Божията помощ пътуването нямаше да продължи повече от месец.

Върна се отново към нощта и звездите, погълнат от размишления, къде ли ще го отведе съдбата до следващото пълнолуние.

9

На следващата утрин призори Жосеран се появи на пристана с оръженосеца си, някой си Жерар от Поатие, и с провизии за пътуването. Водеше три коня. Своя едър боен кон, своя жребец, той беше оставил, но беше взел любимата си бяла кобила персийска порода, Късмет. Даровете за татарския принц бяха заключени в обковано с желязо ковчеже за монети; имаше още дамаски меч със златен ефес и украса от арабско писмо, мастилница от слонова кост, украсена със злато, плетена ризница и плетен шлем, ръкавици от обработена червена кожа и шепа рубини. Имаше и известно количество златни арабски динари и сребърни драхми, с които да разполага по свое усмотрение.

Качиха се на галерата и отидоха при капитана на по-високата палуба. Утрото беше тихо и знамето с червения кръст на тамплиерите висеше на кърмата. Провизиите им докара скърцаща покрита каруца. Товарните коне, които щяха да водят със себе си, вървяха по подвижния мост, следвани от слугите, които беше взел, за да им прислужват и да се грижат за храната.

Най-накрая се показа и Уилям, мрачно присъствие във ведрата сутрин, обвит с черното си расо с качулка. Лицето му беше посивяло.

— Вярвам, че утрото те е заварило добре — поздрави го Жосеран.

Уилям извади парфюмирана кърпичка от расото си и я постави пред носа си.

— Не знам как човек може да издържи вонята.

Да, вонята. Нетърпима беше, вярно. Идваше отдолу, от окованите към греблата на палубата за роби мохамедани, собствените им изпражнения се плискаха около глезените им.

— Откакто съм из тези земи, открих, че човек може да привикне към всякакви гнусотии — заяви Жосеран. Обърна се и измърмори към Жерар, който стоеше до него. — Дори тези на духовниците.

Но и не беше само това. Мисълта, че хората могат да бъдат оковавани към скамейките в галерата, го възмущаваше така, както беше възмутила и монаха.

— Опасявам се, че стомахът ми ще се разбунтува — каза Уилям.

— Тогава за теб ще е най-добре да стоиш по-настрани — посъветва го Жосеран и го поведе към парапета на десния борд на галерата. След миг чуха как монахът отново преглежда закуската си.

Звуците на утрото — ударите на барабаните, плющенето от камшика на господаря на робите, потракването на оковите — се смесваха със стенанията. Греблата се потопиха за миг, морската вода проблесна по широките им части, после се задвижиха в ритъма на големия барабан и галерата се плъзна по гладките води на пристанището към вълнолома.

Жосеран погледна назад към украсения с колони площад на венецианския квартал, трите му порти стояха отворени към морето, върху фондаки5 се развяваха знамената със златния лъв. Старият генуезки склад до Желязната порта представляваше истинска стена към пристанището. Свалиха веригата и носът на кораба мина между вълнолома под сянката на Кулата на мухите6. Капитанът им пое курс към Антиохия. Жосеран се загледа в познатите отбранителни кули на крепостта на тамплиерите на нос Страх. Мъчеше го предчувствие, че ги вижда за последен път.

Жосеран и Уилям говориха малко по време на плаването на север. Сред екипажа цареше доловимо напрежение, докато не подминаха Тир, понеже генуезците и венецианците продължаваха да нападат търговските си кораби един на друг и никой не можеше да бъде сигурен, че няма да нападнат и галера на тамплиерите. Войниците с мрачни лица кръстосваха текелажа, преметнали лъкове през рамо.

Жосеран със задоволство забеляза, че добрият монах прекарва повече от времето си превит над кърмата, докато повръща жлъчка в океана. Нямаше навик да се радва на чуждото страдание, но Уилям някак си го беше заслужил.

В Антиохия доминиканецът пристигна вонящ и кисел. Докато стояха на пристанището Свети Симеон, дори Късмет отвърна глава заради миризмата, която се носеше от него.

— Сигурно няма да ти е трудно да намериш баня дори в Антиохия — подхвърли му Жосеран.

Уилям го изгледа, като да е изрекъл някакво богохулство.

— Луд ли си? Искаш да вдишам парите и да умра ли?

— В този климат с радост приемаме подобна глезотия, дори я имаме за необходимост.

— При теб и тези като теб досега друго, освен глезотии не съм видял — Уилям тромаво тръгна по пристана.

Той така ли щеше да вони през целия път до Алепо, почуди се Жосеран. Очертаваше се много дълго пътуване.

10

Антиохия

Стените от византийско време били издигнати от император Юстиниан, едната следвала река Оронт, две други лъкатушели нагоре по стръмните склонове на планината Силпиус до цитаделата. По трите имаше общо четиристотин кули, надзираващи равнините около Антиохия.

Принц Боемунд може и да беше водил преговори за примирие с татарите, но първото впечатление, което оставяше градът, не беше като от място, в което цари спокойствие. Навсякъде се виждаха войници, а по лицата на мохамеданите в старите им квартали се четеше страх. Всички бяха чули за случилото се в Алепо и Багдад.

Боемунд ги прие хладно. Той не хранеше ни най-малка любов към папата, нито към неговите пратеници. Но Жосеран беше тамплиер, а никой в Земите отвъд не би искал да нанесе обида на един от тях.

От цитаделата Жосеран погледна назад през рамото си към белосаните вили, покрили склоновете на планината Силпиус, слизащи надолу чак до тесните и лъкатушещи улички на града. През носещата се над равнината мараня тамплиерът успя да съзре блясъка на морето при Свети Симеон.

Съпроводиха ги до залата за лични аудиенции на Боемунд. Тя беше пищно обзаведена, но най-забележителното в нея не бяха копринените килими по пода, нито сребърните кани, а личната библиотека на Боемунд. По стените бяха подредени хиляди красиво подвързани книги, много от които на арабски, научни трудове върху такива мистериозни теми като алхимия, физика и онова, което Симон наричаше ал джибра.

Сечивата на дявола, помисли си Уилям.

Боемунд седеше на нисък диван. Пред него беше поставена маса, отрупана с плодове. Огромен килим с пищен рисунък покриваше пода, в средата му имаше мотив, изтъкан от виненочервено, златисто и кралско синьо. В огнището гореше огън.

— Е, чувам, че сте тръгнали да правите от татарите християни! — присмя се Боемунд на Уилям за поздрав.

— Deus le volt — отвърна Уилям, като използва същите думи, които бяха изпратили първия кръстоносен поход в Светите земи. — Бог така иска.

— Знаете, че съпругата на Хулегу е християнка — каза той.

— Чух тези слухове.

— Не са слухове. Истина е.

— Ами този Хулегу?

— Татаринът е идолопоклонник. Преговарял съм лично с него. Има очи на котка и смърди като див пръч. Но въпреки това усмири сарацините в собствените им градове, което ние не успяхме да постигнем след сто и петдесет години воюване. Изглежда добре се справя и без Бог да му помага. — В отговор на това богохулство Уилям рязко си пое дъх. Боемунд пет пари не даде за възмущението му и се обърна към Жосеран. — Ами ти, тамплиере? Само съпровождаш нашия брат монах тук или и вие, тамплиерите, искате да се съюзите с татарите каквото е и моето желание?

Жосеран се почуди на думите му. Дали пък нямаше шпионин зад стените на Акра?

— Аз съм само смирен рицар, господарю — отвърна Жосеран.

— Още не съм срещал тамплиер, когото бих нарекъл смирен — Боемунд се изправи и се приближи към прозореца. Наблюдаваше как едно овчарче се катери след козите си, които подскачаха сред маслинените горички под цитаделата. — И какво разправят за мен в Акра?

Жосеран реши, че той вече знае отговора на своя въпрос, затова му каза и истината:

— Някои разправят, че сте мъдър, други ви наричат предател.

Боемунд остана гърбом към тях.

— Времето ще покаже, че мъдрост, а не предателство насочва действията ми. Това е единствената ни възможност да прогоним неверниците от Светите земи. Ще видите. Двамата с Хулегу ще яздим един до друг, когато влизаме в Йерусалим.

— Ако той влезе като покръстен християнин, папата ще се присъедини към благодарностите — обади се Уилям.

— Какво значение ще има, ако си върнем Светите земи? — попита Боемунд. Когато Уилям не отговори, добави: — Поискахте водач и дванайсет бойци. Така да бъде. Хората ми ще ви съпроводят до Алепо, където можете да се срещнете с принц Хулегу. Сами ще видите, че няма защо да се страхуваме от него.

— Благодарим за услугата, която ни правите — каза Жосеран.

Нямало от какво да се боим, помисли си той. Тогава защо моят принц Боемунд изглежда изплашен?

Тази вечер се нахраниха в двора му, а на следващия ден отпътуваха от Антиохия. Зад тях яздеха отряд конници на Боемунд, а най-отзад бавно се клатушкаха покрити каруци, които превозваха товарите им и даровете за татарите. Водачът им от Боемунд, Юсуф, яздеше начело и керванът им вървеше по криволичещия път към хълмовете на изток, към Алепо и несигурното утре.

11

Ферганската долина

— Тази сутрин от Алмалик дойде конник — съобщи Кайду. По изражението му Хутлун разбра, че новините са лоши.

Кайду седна с лице към входа на юртата. От дясната му страна, страната на кобилите, бяха синовете му; от лявата му страна, страната на добитъка, бяха Намби, третата съпруга на Кайду, и самата Хутлун. Другите две съпруги също присъстваха, защото според обичая на татарите от жените се искаше съвет по всички въпроси, с изключение на войната и лова.

В юртата въздухът беше натежал от дима и мириса на овча лой. В огъня изпука клон.

— Монке, нашият хан на хановете е мъртъв — обяви Кайду. — Загинал е в бой с династията Сунг в Китай преди четири луни.

— Монке? Мъртъв? — повтори Джерел. Вече беше пиян. Прекалил беше с кумиса. Непрекъснато прекаляваше с него.

Възцари се продължително и страшно мълчание. Смъртта на Монке означаваше, че животът на всички им вече няма да е същият. Със смъртта на Великия хан светът необратимо щеше да се промени.

— Монке е мъртъв, така ли? — попита пак Джерел.

На никого не правеше впечатление, че е пиян, за татарите пиянството не беше срамно. Но за един предводител, за един хан, да е пияница, не беше добродетел. Да се надяваме, че никога няма да стане такъв, помисли си Хутлун.

— Повикали са те на курултай, на съвет ли? — поинтересува се Текудай.

— Да. Всички татарски ханове са призовани в Каракурум за избирането на нов хаган.

— Монке е мъртъв, така ли? — пак попита, заваляйки думите, Джерел. Намръщи се и поклати глава, сякаш не разбира смисъла на думите.

— Кой ли ще бъде? — запита се Намби, без да обръща внимание на бръщолевенето на сина на мъжа си.

Кайду впи поглед в огъня.

— Хулегу отсъства от Каракурум вече десет години, воюва на запад. От другите братя на Монке само Арик Буке носи сърце на татарин. Хубилай, внукът на Чингис хан, иска да бъде хаган, но твърде дълго време е прекарал в Китай.

Разнесе се висок, хъхрещ звук, все едно камила пръхти пред кладенец. Джерел беше заспал и гръмко хъркаше.

— Страхувам се, че Монке ще е нашият последен хан на хановете — сподели Кайду.

Отново се умълчаха, наплашени от думите на баща им.

— Берке е далеч на север, в Русия, със Златната орда. Никога няма да се върне и няма да се поклони на правото на своите братя. Хулегу също си е уредил царство на запад и се съмнявам, че ще превие коляно на курултай. Нашият велик народ се дели и това деление крие огромна опасност за нас. — Погледна към Хутлун, неговата дъщеря, шаманката, ясновидката на клана. — Тази вечер трябва да се свържеш с духовете — каза ѝ той. — Трябва да видиш как искат да постъпим.

С непокрита на вятъра глава и увит около врата си шал, Хутлун стоеше сама на хребета, наричан Жената се отдалечава.

Коленичи девет пъти според обичая в чест на Тенгри, Господаря на Синьото небе. Поръси с кобилешко мляко земята като дар към духовете, които живееха на планината, пръсна още и една силна струя като жертва за водните духове.

След това се върна в юртата си, където прегръдката на кумиса и хашиша я обгърна и тя затанцува в сладката и сладостта тъмнина сама с предците си и великата звезда, която светеше през дупката за дима на покрива. Сенките се полюляваха и прокрадваха, стенанието на вятъра беше съставено от хиляда гласове на мъртви, оживели от ритъма на шаманските тъпани.

Но всичко, което ѝ показаха обвитите в дим съновидения за бъдещето, беше за мъж с огнена коса, който язди кон, бял като сняг и широк като як; зад него вървяха двама мъже, единият облечен в черно, другият в бяло с кръст с цвят на кръв, изрисуван на гърдите му.

И в съня ѝ мъжът с коса като огън се върна от планината с трупа на бяла коза, положи го в краката на баща ѝ и обяви, че Хутлун е негова.

12

Пътят към Алепо

В маслинените дръвчета зад алените пламъци на лагерния огън танцуваха сенки. Цепеницата изпращя и се преобърна в пламъците, избухнаха искри. Привързаните с въжета коне се извиваха. Уилям, Жосеран и Жерар стояха приклекнали близо един до друг, за да се топлят, и тихо си говореха.

Войниците на Боемунд спяха, с изключение на двамина, които Жосеран беше оставил на пост около стана им. Слугите се бяха присвили под каруците. Юсуф, възрастният арабин водач, беше единствената друга душа, будна в този час, но беше усетил враждебността на Уилям и се държеше настрана, по-далеч от огъня.

Жерар, слаб младеж с оредяла коса и остра брада, се обаждаше рядко и се задоволяваше само равнодушно да разбърква огъня с дълга пръчка.

Уилям не сваляше поглед от Жосеран. При пътуването до Антиохия рицарят си беше направил чалма и я носеше на главата си, покриваше и лицето си, за да го предпази от вятъра и слънцето.

— Приличаш на сарацин — укори го Уилям.

Жосеран го погледна. Устните на монаха бяха напукани, а кожата на лицето му вече се лющеше заради въздействието на безмилостното слънце върху голата кожа.

— А ти приличаш на попарена праскова.

Уилям улови Жерар да се подсмихва.

— Този кръст, който носиш, не спира да привлича вниманието ми.

— Даде ми го един приятел в Акра. Евреин.

— Ти имаш приятели евреи, така ли? — изсъска Уилям. Това потвърждаваше най-лошите му подозрения.

— През изминалите пет години той ме учеше на езика.

— Това, че един евреин е учител, не го прави приятел. От колко време си в Светите земи, тамплиере?

— Пет години.

— Дълго време стоиш отделен от компанията на цивилизованите хора.

— Евреинът, който ми даде този кръст, е един от най-цивилизованите и учени мъже, които съм срещал, свещенико. Той ме научи както на арабски, така ѝ на езика на тюрките, без които тук, в Земите отвъд човек си е като лаещо куче. Освен това как така ще съм далеч от цивилизовани хора, когато вървя по свещената земя, на която е бил роден нашият Господ бог?

Чудесна реч, помисли си Уилям. Защо тогава имаше чувството, че му се подиграват?

— Затова ли си тук, за да си по-близо до Бог?

— Казаха ми, че в Светите земи имат нужда от рицари като мен.

— Именно така е. Светите земи са наш свещен дълг. Грозно петно върху нашата чест и вяра е това, че толкова голяма част от тях продължава да е в ръцете на сарацините. Дълг на всеки добър християнин е да помогне да ги отвоюваме. — Видя изражението по лицето на рицаря и се ядоса. — Не вярваш ли, че е така, тамплиере?

— От пет години съм тук. Ти не си бил и пет дни. Не ми разправяй какъв е дългът ми в Светите земи.

— Ние всички сме тук, за да служим на Христа.

Жосеран впери навъсен поглед в огъня. Най-накрая рече:

— Ако човек може да служи на Христа, като убива мъже и посича жени и деца, тогава двамата с Жерар несъмнено ще сияем ярко в Рая.

Видя как двамата тамплиери отново се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Уилям.

Жосеран въздъхна и метна вейка в огъня.

— Искам да кажа, че дългът ми в Светите земи е тежък товар за мен, братко Уилям. Дойдох тук с мисълта да изтръгна Светия град от турците. Вместо това видях венецианци да забиват мечовете си в стомасите на генуезците по улиците на самия Акра и видях генуезци да правят същото с венецианци в манастира Свети Сабас. Християни, които избиват братя християни. Как това е в служба на Христос? Видях също и как добри християнски войници изтръгват децата от утробите на майките им с мечовете си, видях да изнасилват жени и да им прерязват гърлата. Тези точно невинни не обитаваха Светите места, ами бяха просто бедуини, които пасяха овцете си по пасищата. Всичко беше сторено в името на Нашия Спасител.

— Както знаеш, Светият отец беше изключително огорчен от новините за враждата между венецианци и генуезци, защото според него, както и според теб, нашите войнствени действия трябва да бъдат насочени към неверниците, а не един към друг. Колкото до онези невинни, както ги наричаш ти… убиваш овце и прасета, без да си слагаш грях. Да убиеш един сарацин, не е по-голямо петно за душата.

— Овце и прасета ли? — Жерар се размърда неловко и предупредително стрелна с поглед Жосеран.

Само че Жосеран не успя да се въздържи.

— Овцете и прасетата добре ли изглеждат външно? Овцете и прасетата разбират ли от астрономия и движението на звездите? Рецитират ли поезия, съчиняват ли своя музика и архитектура овцете и прасетата? Сарацините правят всичко това. Мога да споря с тях по религиозни въпроси, но не мога да повярвам, че са само овце и прасета.

Астрономия и движение на звездите ли? Папата беше определил като богохулство опитите да се надзърне в тайнствата на природата. Това очевидно беше неправомерно нахлуване в светата утроба на Великата майка. При последното си посещение в Париж беше видял как извличат от къщата им семейство евреи и тълпата ги пребива, защото били заловени да превеждат тайно от арабски текстове, в които ставало дума за математика и алхимия.

— Езичниците вярват, че светът е кръгъл, това е незачитане на Божиите закони и законите на Рая — обяви Уилям. — И ти ли вярваш в това?

— Знам само, че макар да нямат вяра, не са животни. — Погледна към Жерар. — Кажи му какво ти се случи.

— Когато бях в Триполи, един кон ме ритна по крака — разказа Жерар. — Кракът се инфектира и загнои. Хирург тамплиер се канеше да отсече крака ми със секира. Един от слугите ми пратил да повикат лекар мохамеданин. Той сложи лапа на крака ми, гнойта проби и скоро се оправих. Разбираш ли, мохамеданин или не, на мен ми е много трудно да мразя този човек.

— Езикът ти е богохулен, тамплиере. Бог те е изцерил. Трябва да благодариш на нашия Господ, а не на езичника.

— Уморих се да говоря със свещеници — обяви Жосеран. Отдалечи се и легна на постеля под дърветата. Жерар го последва.

Уилям остана да седи сам до гаснещия огън. Помоли се на Бог за душата на тамплиера, какъвто беше дългът му, помоли се още Господ да му даде сила за онова, което предстоеше. Моли се дълго в нощта, много след като огънят беше стихнал до жар, защото се страхуваше до смърт от срещата си с Хулегу, а не искаше другите да го разберат.

13

Върволицата им се извиваше през хълмовете, покрай селата с любопитни къщи от кирпич и покриви като на кошери. Начело яздеше Юсуф, Жосеран и Жерар го следваха, товарните коне и каруците се точеха в редица зад тях, а войниците на Боемунд бяха в средата. Уилям вървеше най-отзад, с оклюмала глава и вече изтощен от пътуването.

Жосеран изпитваше мрачно удовлетворение от страданията на свещеника.

Вървяха по стар, покрит с настилка римски път, който минаваше през камениста пустош, както е било още в библейски времена. Присъствието на войниците на Боемунд радваше Жосеран, местността беше идеална за устройване на засади и беше убеден, че от хълмовете ги дебнат разбойници бедуини. Не че имаха вид на богат християнски керван, поне ако се съдеше по облеклото им.

Двамата с Жерар носеха прости туники, направени от муслин, фин памучен плат, който кръстоносците купуваха от турците в Мосул, а лицата си бяха увили с мохамедански шалове, за да попречат на слънцето да изгори кожата им. Жосеран беше предложил подобно облекчение и на брат Уилям, той обаче настоя на тежката вълнена качулка, която носеше със себе си от Рим. Лицето му вече пламтеше като жар от изгарянето.

Наслаждаваха се на страданията и на участта му.

В късния следобед пътниците бяха обхванати от умора и сънливост. Жерар и Уилям дремеха на седлата си, унесени от жарещото гърбовете им слънце, скърцането на каруците и глухото потракване на конските копита. Навсякъде около тях се простираха каменистите сирийски хълмове.

Подушиха ги, преди да ги видят. Конете им се заизвиваха и затропаха с копита. Юсуф дръпна юздите и се обърна на седлото си.

— Какво има? — извика Уилям.

Появиха се внезапно, като че от нищото. Шлемовете им проблеснаха на слънцето, червени и сиви знамена заплющяха, привързани на копията. Юсуф изруга високо. Разтворил беше огромни очи като кон, побягнал от пожар.

Конниците вече ги бяха обградили с умело, приклещващо действие, изпълнено в галоп. Жерар инстинктивно посегна към меча си, но остро нареждане от Жосеран го накара да го върне обратно в ножницата. Войниците на Боемунд също бяха изненадани, седяха покорни на седлата си и наблюдаваха.

Жосеран се огледа за монаха. Уилям седеше спокойно на седлото с непроницаемо лице.

— Хубаво, тамплиере — надвика той тътена на копитата, — да се надяваме, че твоят Велик майстор с право храни такава вяра в теб.

Късмет пристъпяше от крак на крак, развълнувана от товара и чуждия мирис в ноздрите си.

Конниците надаваха крясъци като дяволи, докато ги обкръжаваха, и после се втурнаха към тях. Вероятно отрядът им наброяваше около сто. Изглеждаше така, сякаш ще ги прегазят в галоп, но в последния момент издърпаха юздите на широкогърбите си коне и спряха.

Настана мъртвешка тишина, нарушавана от случайно изпръхтяване на кон и подрънкване на хамут. Жосеран изплю прахта, вдигната от тях.

Така. Това значи бяха страховитите татари.

Вонята им беше по-ужасна от вида им. Страните на лицата им бяха с цвят на варена кожа и всички до един имаха тъмни очи и груба, права черна коса. Носеха леко снаряжение, съставено от плетена ризница или броня от кожа, покрита с железни плочки. Всеки войник имаше кожен или метален шлем, който покриваше и тила, и кръгъл, покрит също с кожа, плетен шлем. В ръкопашен бой не можеха да се мерят с тежковъоръжен франкски рицар, помисли си Жосеран. Но предположи — като гледаше лъковете и подобните на кутии колчани със стрели на коланите им, — че никога не биха позволили на превъзхождащ ги враг да се приближи до тях.

Конете им бяха малко по-едри от мулета; смешни, грозни животни с тъпи носове и широки рамене. Това ли беше наистина най-страховитата конница в света?

Един от татарите, който носеше покрит с позлата шлем, тръгна напред и ги огледа. Предводителят им, предположи Жосеран. Очите му бяха златисти и издължени като на котка. Имаше кичур черна брада, а в дясната си ръка стискаше бойна секира.

— Кои сте вие — попита той на разбираем арабски. — Защо отивате към Алепо?

Жосеран махна шала, увит около устата му, и видя как за миг в очите на татарския командир проблесна изненада при вида на златистата му като пламък брада.

— Казвам се Жосеран Сарацини. Аз съм рицар от Ордена на тамплиерите, назначен на служба в крепостта в Акра. Мой господар е Томас Берар, Велик майстор на ордена. Изпратиха ме като посланик при вашия принц, господаря Хулегу.

— А що за гарван стърчи на кафявия скелет отзад?

Гарван. Жосеран се усмихна. В черните си одежди Уилям приличаше точно на гарван.

— Той е събрат посланик.

— И защо не е облечен като такъв?

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Иска да научи по какви дела сме тръгнали.

— Кажи му, че нося послание до неговия господар от самия папа.

— Имай търпение и ме остави да говоря от името на двама ни.

— Казвам се Джучи — представи се татарският офицер. — Ще ви съпроводя до Алепо. Хулегу, ханът на цяла Персия, ще се срещне с вас там.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Ще ни заведат в Алепо, за да се срещнем с Хулегу.

— Добре — рече Уилям. — Вече ми омръзнаха тоя кон и компанията ти. Не ми се вярва, че мога да я изтърпя и ден повече.

14

Чуха шума, който идеше от Алепо, дълго преди да го видят.

Градът беше в предсмъртна агония. Само цитаделата с грамадните си отбранителни кули и павиран гласис7 се издигаше на скала високо над града и все още устояваше на ожесточените татарски атаки. Под крепостта градът вече беше в ръцете на нашествениците, които се бяха заели да отмъщават на населението за неговата непреклонност. Дим се издигаше от печалните останки от джамиите и медресетата, бледосиньото небе се сливаше с жълтеникава мъгла, прорязана от черните пушеци от огньовете.

По-многобройна обсаждаща армия Жосеран не беше виждал. Стада овце и кози, товарни коне и камили изпълваха цялата равнина. Дори отдалеч тътенът от татарските литаври8 караше земята да потръпва. Чу цвиленето на конете и рева на камилите, крясъците на мъжете, които се биеха и умираха зад стените, при поредния щурм към вратите на цитаделата.

— Това може да е Акра — измърмори Жосеран. Щом беше така лесно могъщият им враг да бъде пречупен, какъв шанс имаха те да устоят срещу варварите?

Яздеха по улиците на стар пазар сред димящите и овъглени дървени греди на търговски склад. Копитата на конете им се хлъзгаха по кръвта по каменната настилка. Татарската касапница беше смразяваща. Мъже, жени и деца лежаха там, където бяха паднали, мнозина от тях — обезглавени, а телата им — съсечени. Труповете се бяха подули на слънцето, покриваха ги рояци черни мухи, които се издигаха на жужащи облаци, щом ги наближаваха.

Навсякъде вонеше на смърт. Жосеран помисли, че е привикнал към мириса ѝ, но дори на него му се наложи да потисне надигналото се в гърлото му гадене. Уилям затисна устата си с ръкав, готов да повърне.

Татарските войници ги наблюдаваха с откровена ненавист. По-скоро биха ни прерязали гърлата, вместо да преговарят с нас, помисли си Жосеран. Дружина арменски пешаци притича покрай тях, подтиквани от татарски барабанчик, яздещ черна камила и отмерващ ритъма върху тъпан. Ето защо Хулегу е сметнал съюза с Боемунд за толкова полезен, помисли си Жосеран. Трябвало му е пушечно месо, което да хвърли в нападението срещу крепостта.

Тъмното, злокобно присъствие на цитаделата се извисяваше над тях. Слънцето се беше спуснало зад отбранителната кула и стените оставаха в сянка.

Военни части от татарски стрелци, въоръжени с арбалети, ги обстрелваха с горящи стрели. Наблизо стояха огромни обсадни машини. Жосеран преброи повече от двайсет — огромни балисти, които мятаха масивни каменни блокове с размерите на къщи. Стените на крепостта бяха надупчени и очукани от всекидневните нападения.

— Виж! — изсъска Жерар и посочи.

Вместо с камъни бойците товареха една от по-леките балисти с топки, които приличаха на малки почернели пъпеши. Отне му няколко мига да осъзнае какво представляват: никакви пъпеши не бяха, нито камъни или пък някакво друго оръжие. Товареха прашката с голям брой човешки глави. Те нямаше да разрушат сарацинските стени, но Жосеран можеше да си представи ефекта от ужасяващите снаряди върху духа на защитниците.

Освободиха прашката, тя изсвистя и страховитият товар се изстреля към горящите стени.

През дима към тях приближи военна част от конници с вече познатите червени и сиви знамена, развети на копията.

Войниците на Боемунд вече бяха коленичили пред конете си. Жосеран и другите не проявиха толкова охота и хората на Джучи ги свлякоха от седлата им.

— Какво става? — изкрещя Уилям.

Жосеран не оказа съпротива. Безсмислено беше. Татарите ги принудиха със сила да коленичат. Някъде иззад себе си чу водача им, Юсуф, да хлипа и да умолява за живота си. Уилям започна да се моли, Te Deum9.

До него Жерар стоеше с притиснато в прахта лице, с татарски ботуш, стъпил на врата му.

— Дали главите ни не им трябват за катапултите? — прошепна той.

— Ако е така — отговори му Жосеран, — монашеската глава ще им дойде много добре, бива си я и е тежичка. Може пък да пробие пролука в стената, към която толкова се стремят.

Почувства тътена от конски копита под коленете си. Така ли щяха да умрат, със заврени в земята лица?

15

Конниците спряха на не повече от двайсет стъпки, всички бяха въоръжени с бойни секири и железни боздугани. Двама от татарите поведоха конете си напред. Един от тях носеше шлем с позлата и наметка от леопардова кожа.

Хулегу.

Джучи падна на колене. Проговори нещо на хана и придружаващия го военачалник на език, който Жосеран чуваше за пръв път. Тамплиерът използва случая, за да огледа татарския принц, който с такава лекота беше постигнал онова, в което християнските сили се проваляха — дори с Божията помощ на своя страна — в продължение на почти два века: победа над мюсюлманския свят. Не приличаше на някаква напаст, дребен мъж с гладко кръгло лице, свински нос и същите очи с любопитната форма на бадем, така отличителни за татарите.

Не очакваше подобна среща. Представял си беше голяма шатра, където да се изправи пред трона на Хулегу официално, а не така с лице, завряно във вонящата на кръв улица.

До него долетя шумът на битката, бушуваща на не повече от две стрели разстояние. Екот на бойни тръби даде сигнал за втора атака, последваха го предсмъртните викове на застигнатите от страшна смърт мъже.

Военачалникът на Хулегу се обърна към него на несъвършен арабски:

— Моят капитан каза, че си посланик на франките. Дошъл си да сключиш договор с нас, така ли?

— Казвам се Жосеран Сарацини. Изпраща ме Томас Берар, Велик майстор на Ордена на тамплиерите от крепостта си в Акра, кралство Йерусалим. Сарацините са наш общ враг и моят господар си позволи да изпрати своите поздравления за многобройните ви успехи, протяга ръката си за приятелство.

Военачалникът се изсмя още преди Жосеран да е приключил. Хулегу изслуша превода с безстрастно лице, а след това заговори на странния език.

— Нашият хан не се учудва, че господарят ти протяга ръка за приятелство — каза военачалникът, — иначе може да се окаже, че е с отрязана ръка.

Жосеран преглътна гнева си от обидния отговор. Не е трудно човек да обуздава гордостта си, когато лицето му е завряно в земята.

— Нямаме никакви разногласия с вашия хан — внимателно отвърна той. — Всъщност можем да сме си взаимно полезни — Жосеран се сети за съобщенията на Рубрук относно факта, че съпругата на Хулегу била християнка, че татарите носели дървени кръстове по улиците на Багдад. — Ние, франките, също сме християни.

— Какво става? — попита Уилям.

Уилям нямаше как да знае, че Жосеран тъкмо е предложил договора, на който мнозина от Високия двор са се възпротивили. Решението беше взето еднолично от Томас, Берар и само от името на тамплиерите, преди Жосеран да напусне Акра. Орденът им не за първи път щеше да сключи договор независимо от другите държави. И все пак в по-опасна игра не бяха участвали. Уловиш ли веднъж мечката за врата, помисли си Жосеран, най-добре ще е да стискаш здраво и да не пускаш.

— Иска да разбере защо сме тук — обясни той на Уилям.

— Каза ли му, че нося за него була10 от самия папа?

— Съмнявам се, че това създание изобщо е чувало за папата, братко Уилям.

— Тогава трябва да му обясниш, че папата ръководи целия християнски свят и ме е изпратил тук, за да донеса на него и на останалите варвари спасение!

Жосеран се извърна. Никакво намерение нямаше да обяснява подобни неща. Татарите можеха всеки момент да им вземат главите, а той не гореше от желание да умре проснат по очи в краката на някакъв варварин. Дал си беше обещание, че когато дойде краят му, ще го посрещне с меч в ръка и в служба на Бога. Това донякъде щеше да изплати греховете му.

Хулегу ги наблюдаваше, на Жосеран му се стори, че по лицето му вижда колебание.

— Моят господар Хулегу иска да разбере каква е тази обща кауза, за която говорите — каза военачалникът.

— Унищожаването на сарацините.

Татаринът отново се разсмя.

— Ето така ли? — махна с ръка към града. — Както виждате, ние унищожихме сарацините без помощта на вашия Велик майстор, както го наричате.

— А сега какво казва? — извика отново Уилям, почти разтреперан от раздразнение.

— Според мен не проявява голям интерес.

— Ама той трябва да чуе булата от Светия отец!

Хулегу прошепна нещо на военачалника си.

— Какво е това създание и какво говори? — преведе той.

— Един от нашите свети мъже, господарю.

— Може ли да ни покаже някоя магия?

Жосеран се сепна от въпроса.

— Магия ли? Опасявам се, че не може.

Военачалникът предаде думите му на Хулегу, който изглеждаше разочарован. Двамата татари отново се впуснаха в дълъг разговор.

— Великият хан иска да знае дали твоят господар ще се съгласи да стане негов васал, както това направи господарят на Антиохия, и да му плаща годишен данък.

Жосеран прикри изненадата си. Боемунд другояче беше описал отношенията им.

— Ние търсим съюз срещу сарацините. В замяна на нашата военна помощ бихме искали Йерусалим…

Хулегу не изчака Жосеран да довърши. Измърмори няколко думи на спътника си и обърна коня си.

— Великият хан каза, че не иска да обсъжда съюз с вас. Подобно решение може да вземе само Монке, ханът на хановете. Ще идете със свита да се представите пред него. Можете да вземете светия си човек с вас. Останалите от хората ви ще останат като заложници тук до вашето завръщане.

Военачалникът заговори бързо на Джучи на езика на татарите, смушка коня си и последва хана обратно към стените на цитаделата, а придружаващите го бойци тръгнаха след него в стегнат строй. На аудиенцията рязко и безцеремонно беше сложен край.

Всички се изправиха отново на крака.

— Сега какво има да става? — извика Уилям. — Какво стана?

— Каза, че не е в негова власт да изслуша предложението ни. Май има господар, който стои над него. Трябва да ни заведат при този господар.

— И къде е той? Колко още трябва да пътуваме?

— Не знам.

Жосеран видя Жерар и Юсуф да гледат към него с широко отворени очи. За разлика от Уилям, те бяха разбрали всяка изречена дума.

— И така — изсмя се Джучи, — ще видите Каракорум.

— Колко дни е пътят дотам?

— Дни ли? — Джучи повтори думите му на останалите татари и се разнесе гръмовен смях. Той пак се обърна към Жосеран. — При усърдна езда може и да стигнеш след четири луни. Но с тоя слон, дето го яздиш, ще си късметлия, ако стигнеш и за осем!

Жосеран впи поглед в него. Четири месеца? На човек с добър кон му трябваха около четири месеца, за да пропътува разстоянието от Тулуза до Константинопол, самото сърце на християнския свят. А осем месеца и два пъти по-дълго разстояние в източна посока и отвъд земите на мохамеданите беше немислимо! Щяха да паднат от ръба на света!

— Ами ако не искаме да отидем там?

Татарите отново се разсмяха.

— Какво искате, не е важно. Важно е какво иска ханът. А той иска да отидете, така и ще стане.

Уилям го дърпаше за ръкава на туниката му.

— Какво казаха? Не го дръж в тайна!

Осем месеца с този проклет монах! Ако оцелееше.

— Качвай се на коня си — ревна му той. — Отправяме се на изток. Отиваме в някакво място, наречено Каракорум. Само това знам.

16

Ферганската долина

Сиво като труп небе, скрити зад облаците планини, суграшица, която се трупа върху степта. Дървените колела трополяха по замръзналата земя. Пристигнаха две каруци с налози от казаците при Алмалик: хермелинови и самурени кожи и две момичета за харема.

Кайду наблюдаваше пристигането, възседнал любимия си кон, черните ленти на задните крака на коня показваха, че кобилата е укротена и уловена наскоро от дивите стада, които все още скитаха из северните степи. Корона от кожа увиваше главата му, а по брадата му имаше късчета лед. Кайду огледа струпаните дарове и двете зъзнещи момичета в задната част на каруцата. Погледът му беше по-скоро суров, отколкото алчен, когато оцени стойността на налога с практичния поглед на завоевател.

— Миришат ли? — попита той Хутлун, като обърна поглед към жените.

— Бива си ги — отговори тя. — Но въпреки че са най-големите красавици сред жените им, с малко превъзхождат по хубост яковете, които са пасели. Казаците не са красив народ.

Кайду кимна, но Хутлун разбра, че не мисли за жените, а за политика.

— Внукът на Чингис, Хубилай, остава в Катай да воюва с династията Сунг — отговори той на въпроса, който прочете в погледа ѝ. — Арик Буке отново е призовал за свикване на курултай в Каракорум.

— Ще отидеш ли?

Той поклати глава. Обмисляше несигурното им бъдеще без техния хан на хановете, зареял поглед към сивия хоризонт.

— Според мен е най-добре да остана тук.

Хутлун разбра какво мисли: ако ще се пролива кръв, по-добре ще е да остане тук и да защитава собствените си владения.

— Тази сутрин дойде конник с новини от Бухара — каза Кайду. — Някакви посланици ще минат оттук на път за Каракорум. Поискаха от нас да ги съпроводим до Беш Балик. Искам ти да оглавиш отряда за охрана.

Хутлун усети прилив на гордост, че е избрана за тази задача пред двамата си братя.

— Първо ще ги доведеш тук, докато се оправи времето. Но няма да ги водиш до Беш Балик. Искам да ги отведеш чак до Каракорум.

— Защо?

— Така на курултая ще можеш да предадеш на Арик Буке подкрепата ми. Не мога да съм глух и сляп за всичко, което се случва.

— Горда съм, че ми поверяваш тази задача, татко.

— Винаги съм ти вярвал, дъще. Ти си най-способната от всичките ми деца.

По-голяма похвала не ѝ беше казвал. Да бях син, помисли си тя, можех да стана хан.

— Тези посланици — попита го тя — откъде са?

— От земи далеч на запад. Варвари. Изглежда, искат да се проснат по очи пред нашия хан на хановете.

— Но ние нямаме хан на хановете.

Хутлун знаеше, че съвещаването на курултай може да отнеме две или три години.

Кайду сви рамене.

— Като нямаме хан на хановете — отговори той, — ще им се наложи да почакат в Каракорум, докато бъде избран такъв.