Пътят на коприната

— Там — измърмори Сартак.

Шанту, столицата на Сина на Небето, Небесния владетел на цялата земя, се простираше пред тях до езеро с повърхност и нюанси на нагъната стомана. От всички страни я ограждаха планини със скосени върхове, които напомняха на Жосеран на камилски гърбици. Хоризонтът очертаваше невъзможно за християнското око струпване на религии зад едни градски стени; ступите на идолопоклонниците и минаретата на мохамеданите пронизваха небето над мръсносивите будистки манастири на тангутите и изрисуваните павилиони на катайците.

Кирпичени къщи се гушеха навсякъде една в друга покрай лъкатушещи кални улички освен на север, където извитите покриви на императорския дворец блестяха на слънцето сред зелените и засенени алеи на императорските градини.

Уилям на висок глас благодари с молитва на Бог и стресна татарската си свита.

— Бог ни води и ни закриля през дългото пътуване! Благодарим му и го възхваляваме!

Ядосания се взираше в него, сякаш е изгубил разсъдъка си.

— Малко подрани — изсумтя Жосеран.

— Не стигнахме ли там, закъдето бяхме тръгнали, неблагодарнико?

— Наистина пътувахме шест месеца и претърпяхме трудности, които не съм вярвал, че мога да понеса. Но не бива да забравяме, че сме до половината път. — Той се обърна да обхване с поглед впечатляващата гледка пред себе си. — Предстои ни да се връщаме. Не забравяй.

Земен насип образуваше отбранителен периметър около града. Столицата лежеше зад него, зелени знамена се полюляваха на каменните стени, стражи с брони ги наблюдаваха от наблюдателните кули.

Минаха през арката на Южната порта и вонята веднага ги връхлетя. Поне в това, помисли си Жосеран, Шанту малко се отличаваше от Сен Дени или Рим. Проправяха си път сред гъстата тълпа и сгушените една в друга къщи. Жосеран забеляза как шумът стихваше с наближаването на двореца. Когато стигнаха до стените му, всички на улицата вече шепнеха.

Спряха пред две огромни, обковани с железни гвоздеи порти.

Воините на кулата разпознаха униформата на императорската стража и вратите се отвориха.

Вътре тишината беше пълна. След нищетата по улиците дворецът беше като убежище. Имаше обозначени със знамена дворове, извисяващи се пагоди с подвити стрехи и плочи от лакиран бамбук в яркосиньо и нефритенозелено, всичките емайлирани и сякаш блестяха като стъкло на слънцето. Стражи на пост със същите златни шлемове и наметки от леопардови кожи като на свитата им бдяха над тишината. Павилионът на Великата хармония се издигаше пред тях на могила от пръст, широка към десет и дълга към трийсет рода19. По симетрия и размери беше смайващ. Яркочервени лакирани стълбове поддържаха тройния покрив. Златни дракони и змии се увиваха нагоре по стълбовете и се извиваха високо горе по протежение на стрехите; заради движението на белите облаци по небето сякаш и драконите се движеха, а покритите им със златни люспи криле ги носеха нависоко.

Дворецът беше обкръжен от огромна тераса, опасана с балюстради, всичките направени от бял мрамор. В бронзови котли горяха стотици благоуханни свещи, от които въздухът беше замайващо сладък. Под тях имаше покрит с плочи двор, тих и пуст, засенен от древни борове и кипариси.

По заповед на Сартак оставиха конете си и се изкачиха до върха на мраморните стъпала.

Огромни каменни лъвове, всеки с размера на татарски кон, пазеха входа, преграден с обкована с метал врата и две по-малки от двете ѝ страни.

Очакваха пристигането им. Церемониалмайсторът с кръгла шапчица и яркочервена копринена роба беше на разположение да ги съпроводи през порталите до Приемната зала.

Наредиха на Жосеран и Уилям да си събуят ботушите. Церемониалмайсторът държеше полуботуши от бяла кожа, които трябваше да обуят, за да не изцапат коприната и златните килими вътре.

— Внимавайте да не стъпите върху прага — прошепна Сартак. Всъщност прагът беше висок до коленете му и се наложи да го прескочи. — Смята се за крайно лоша поличба и онзи, който го направи, търпи люто наказание.

— Дори пратеникът на християните ли? — попита го Жосеран.

Отговорът се изписа по лицето на Сартак. Уилям се приготви за паметния случай. Отвори кожената торба, сложи си бялата стола, а над нея пурпурната, които носеше със себе си от Рим. В едната ръка държеше илюстрованата Библия и Псалтира, а в другата мисала и сребърната кадилница. На врата си провеси сребърен кръст.

Жосеран помисли за даровете, които самият той носеше от Акра: Дамаският меч, рубините, кожените ръкавици, които се бяха изгубили при нападението на Сартак. Сети се и за бялата мантия с червения тамплиерски кръст. Възнамерявал беше да ги носи при срещата си с Великия хан, но вместо това се появи облечен като поредния татарин. Почувства се като просяк.

— Готов ли си, тамплиере? — изсумтя Уилям.

— Толкова, колкото съм.

— Ами да се изправим пред езичниците.

Жосеран пое дълбоко дъх. Уилям тръгна пред него и влезе във великия двор на Хубилай хан, като пееше Салве Регина20.

72

Взрив от цветове сред невъобразимо великолепие, което разтърсваше душата и заслепяваше очите.

Навсякъде коприна и брокат, кожи и злато. Жосеран видя катайци в железни шлемове и виненочервени туники; тангутски лами с бръснати глави и жълти роби; придворни с фини и провиснали мустаци в уйгурска носия, облечени с оранжеви роби с високи копринени шапки, привързани с шнур. Имаше писания по широките поли на мохамеданите, застанали до татарските шамани, почти голи, със заплетени бради и чорлави.

Над главите им зелените и бели триъгълни знамена на императора висяха от стените сред стълбове в яркочервено и златно. Целият стенопис се отразяваше напълно в огледалото на мраморните подове.

Хубилай, Божията сила на Земята, Господарят на троновете, Владетелят на владетелите, седеше на трон от злато и слонова кост, по чиито подлакътници се виеха позлатени дракони. Носеше мантия от златен брокат и объл шлем, който на тила се допълваше от леопардова кожа. На официалния си колан имаше катарама от чисто злато.

Хубилай беше нисък, набит мъж, забеляза Жосеран, доста над средната възраст. Косата му беше сплетена на две плитки на тила по обичая на татарите. Имаше тънки, провиснали мустаци, а на ушите си златни халки. Лицето му беше необичайно бледо, въпреки че бузите му розовееха. Жосеран слисан установи, че тази розовина се дължи на руж на прах.

Тронът му сочеше юг по татарски обичай, да е далеч от северния вятър. До него от лявата му страна седеше императрицата. Вдясно от него бяха настанени синовете му, на по-малък подиум и на такава височина, че главите им да са на нивото на нозете му. Срещу тях бяха дъщерите му. Мястото на другите принцове от двора беше под тях, по низходящ ред на привилегиите, мъжете от западната страна, жените от източната.

По-нисшестоящите служители се нареждаха от двете страни на залата: министрите на Хубилай в любопитни шлемове с периферия; китайски дами с рокли с качулки и дълги коси, прикрепени с изкусно изработени игли; татарски принцеси със сложни прически с кичури и вездесъщата императорска стража със златокрили шлемове, кожени брони и наметки от леопардови кожи.

Но сред тази екзотична тълпа най-фантастичната гледка за очите му на човек от Запада бяха конфуцианските учени в черните им копринени тюрбани и две плитки, стърчащи изотзад като колосани уши. Някои бяха оставили ноктите на пръстите им да израстат като нокти на граблива птица. Не можеше да откъсне поглед от тях. Тази мода, научи по-късно, била не за да плаши, а начин да се откроят от обикновените хора, да стане видно, че собствениците им не живеят от труда на ръцете си.

Жосеран забеляза, че има по-малко жени, отколкото в двора на Кайду във Ферганската долина. Изглежда, бяха високоблагородни дами, а броят на мъжете ги превъзхождаше многократно.

До Хубилай на подиума седеше мъж в дел на татарин, но с бръсната глава като тангут.

— Фагс-па — прошепна Сартак на Жосеран. — Лама21, въпреки облеклото си, императорският наставник, главен съветник и мъдрец.

Влизането им мина почти незабелязано, тъй като празненството беше голямо. Дворцовите церемониалмайстори ги поведоха към задната част на голямата зала, където ги поканиха да седнат. Само най-великите изглежда седяха на масата; повечето от придворните се бяха настанили на ярки копринени килими, постлани на пода.

Служителите им донесоха варено овче месо, поднесено в прекрасни емайлирани съдове в маслинени и канелени цветове.

Уилям беше оскърбен. Присви се неловко в столата си, притиснал свещените реликви, които носеше до гърдите си.

— Това е нетърпимо — изсъска към Жосеран. — Пропътувахме цял свят, за да се представим, а той ни кара да чакаме в задния ъгъл!

Жосеран сви рамене.

— Налага ни се да проявим търпение.

— Ама аз съм пратеник на самия папа!

— Не ми се вярва да го е грижа, та ако ще да си сам Свети Петър. Вижда ми се гладен.

Донесоха още керамични съдове; яйца, бира, направена от просо, сурови зеленчуци, подправени с шафран и увити в палачинки, и няколко подноса с печени яребици. Сартак им каза, че плодовете и яребиците пристигнали пресни тази сутрин от Катай на ям.

Жосеран загреба с пръсти от купата и пъхна шепа в устата си, по същия начин се беше хранил с татарите през цялото им пътуване. Сартак го перна по ръката и му извика. За миг Жосеран си помисли, че може и нож да извади.

— Какво правиш, Варварино?

— Гладен съм.

— И да умираш от глад, трябва да ядеш като човек, щом си в двореца.

Сартак взе две заострени пръчици, инкрустирани със слонова кост, и като ги държеше между показалеца и палеца си, стисна парче пилешко от купата, после го поднесе до устата си.

— Видя ли как?

И Жосеран взе пръчици от слонова кост и се опита да ги улови по същия начин като Сартак. Изпусна ги в купата със супа.

Сартак поклати отчаяно глава.

Междувременно Уилям седеше и трупаше гняв, без да обръща внимание на храната. Ясно беше, че всички наоколо имаха намерение да се изпонапият.

В средата на залата имаше дървен сандък, може би три стъпки широк, покрит със златен лист и украсен с изкусни златни гравюри на дракони и мечки. От всяка страна стърчеше златна канела и от тях прислужник точеше кумис в златни бокали, един бокал можеше да потуши жаждата на десетина. Между всеки двама мъже имаше такава огромна чаша. Жосеран и Уилям вероятно бяха единствените трезви в стаята.

Две стълби водеха към подиума, където вечеряше императорът. Пълни бокали се носеха церемониално нагоре по едната, а празните се сваляха по другата и движението по тях беше оживено. Китайски музиканти с виолетови шапчици и роби, отчасти скрити зад изрисуван параван, засвириха на печалните си гонгове и цигулки. Императорът вдигна чашата си до устните, всички в залата паднаха на колене и сведоха глави.

— И вие — изсъска Сартак.

Жосеран се подчини. Уилям седеше опърничаво с побеляло от бяс лице.

— Хайде! — пое въздух Жосеран.

— Няма.

— Направи го или ще ти строша врата и ще спася татарите от бедата!

Уилям се слиса.

— Няма да застрашаваш нито моя, нито твоя живот!

Уилям неохотно подви колене.

— Значи сега отдаваме почит и на дяволската способност за пиянстване? Да ми прости Бог! Следващия път ще палим свещи пред наякналото мъжество на варварина и ще пеем вечерни молитви, ако обладае някоя от своите девици!

— Щом се налага — изсумтя Жосеран. — Това е в името на дипломацията.

Императорът допи чашата си до дъно, по брадата и надолу по шията му потече кумис. Когато преглътна, музиката спря, сигнал, че присъстващите придворни могат да подхванат отново своя пир.

Най-накрая дойде един от церемониалмайсторите и подкани Жосеран и Уилям да се изправят на крака.

— Ще се представите пред императора — прошепна Сартак.

— Сега ли? — изуми се Уилям. Той си беше представял величествено появяване или поне владетелят на татарите да е сравнително трезв.

Вместо това го побутваха към средата на залата. Двамата с Жосеран на практика бяха блъснати на колене пред огромния трон като някои затворници.

Церемониалмайсторът обяви кои са и в залата настъпи тишина.

Императорът подремваше след голямото угощение. Събуди се с неохота. Фагс-па лама стоеше до него с каменно лице.

Всички зачакаха.

Жосеран пое дълбоко дъх.

— Казвам се Жосеран Сарацини — започна той. — Изпраща ме моят господар, Томас Берар, Велик майстор на рицарите от Храма в Акра, да ви донеса думи на приятелство.

Хубилай сякаш не слушаше. Беше се обърнал към ламата и му шептеше в ухото.

Тангутецът се прокашля.

— Синът на Небето иска да знае защо носът ви е толкова голям.

С крайчеца на окото си Жосеран видя как Сартак прикри една усмивка. Несъмнено се чудеше дали възнамерява да изпълни заканата си да съсече следващия татарин, който направи забележка за този стърчащ белег.

— Кажете му, че сред моя народ носът ми не се смята за голям.

Отново шепнешком разменени думи.

— Тогава Синът на Небето мисли, че вие сте дългонос народ. Имате ли дарове, които да поднесете?

Жосеран кимна към Уилям, който разбра, че това е неговият миг. Почтително подаде мисала и Псалтира.

— Кажи му, че тези дарове ще му помогнат да заживее нов и благословен живот в Христа — каза той на Жосеран. Церемониалмайсторите отнесоха свещените томове до трона, където Хубилай ги разгледа с финеса, с който свиня разглежда борова шишарка. Отвори Псалтира. Книгата започваше с двайсет и четири страници илюстрации от живота на Исус Христос. Прелисти няколко страници и за кратко май се заинтригува. После вдигна требника, който беше илюстриран с изображения на светците и седналата Дева с детето Исус, гравирани с кралско синьо и златно. Прокара пръста си по една от илюстрациите и сподели нещо на своя мъдрец. А после метна и двете книги настрани, толкова небрежно сякаш са пилешки кости. Те тупнаха глухо на мраморния под.

Жосеран чу как дъхът на Уилям секна.

Очевидно беше, че нито видът им, нито даровете им бяха направили дълбоко впечатление на великия господар. Жосеран трябваше да спаси каквото може от създалото се положение.

— Вие сте този, на когото Бог е отредил огромна власт в света — започна той. — Съжаляваме, че носим толкова малко злато и сребро, което да ви дадем. Пътуването от запад беше дълго и изтощително и можехме да вземем малко дарове. Уви, загубихме другите подаръци… — Щеше да каже: когато ни отвлякоха войниците ви, но се поправи — изгубихме другите дарове по пътя.

Хубилай беше готов отново да потъне в сън. Той се приведе напред и замърмори нещо на тангута, който стоеше от дясната му страна. Жосеран разбра тази проява на власт; владетелят не принизяваше личността си да говори директно със своите молители, дори ако бяха посланици от друго кралство.

— Както слънцето разпръсва светлината, така и силата на Господаря на Небето стига навсякъде — отговори неговият говорител, — затова не се нуждаем от вашето злато и сребро. Синът на Небето ви благодари за оскъдните ви дарове и желае да научи името на вашия спътник. Пита и какви дела са ви довели до Центъра на света.

— Сега какво казва? — изсъска на рамото му Уилям.

— Пита кои сме и защо сме тук.

— Кажи му, че нося папска була. Тя представя мен, Уилям от Аугсбург, прелат на Негово светейшество папа Александър Четвърти и неговия двор. И ме овластява да установя Светата римска църква в неговата империя и да въведа него и поданиците му в лоното Христово под властта на Светия отец.

Жосеран преведе казаното от Уилям, но пропусна частта, в която Уилям трябваше да установи папска власт в Шанту. Малко преждевременно беше, прецени той.

Огледа телата на придворните, проснати на пода като трупове, от устите на някои от тях течеше вино. Някъде един от спящите татари изпусна газовете от стомаха си. Друг захърка.

— Кажи му, че трябва да слуша много внимателно онова, което имам да кажа — говореше Уилям, — така че да може да следва моите благотворни напътствия, дадени от самия папа, който е пратеник на Бог на земята, и така да признае Исус Христос и да почита Неговото свято име.

Жосеран се взираше в него.

— Ти ума си ли изгуби?

Уилям гледаше към Хубилай.

— Кажи му!

Луд човек, помисли си Жосеран. Късмет имаш, че съм тук да те пазя.

— Благодарим на Бог за сигурното ни пристигане — каза Жосеран на Хубилай — и се молим на нашия Господ, чието име е Христос, да дари на императора дълъг и щастлив живот.

Уилям продължаваше, защото не му беше хрумнало, че Жосеран може да преиначи думите при превода и да не говори онова, което му се казва.

— Сега му кажи, че изискваме незабавен край на опустошенията на християнските земи и го съветваме, ако не иска да падне във вечно проклятие, да се покае начаса и да склони глава пред Исуса Христа.

Жосеран се обърна към Хубилай.

— Велики господарю, нашият крал ни изпрати да ви предложим съюз.

За пръв път императорът като че поизлезе от безразличието си. Очите му се отвориха и той прошепна нещо на наставника си.

— Синът на Небето иска да научи повече за съюза, който споменахте — каза Фагс-па лама. — Съюз срещу кого?

— Срещу сарацините на запад. Вашият велик принц Хулегу ги смята за наш общ враг. Моят господар ми заповяда да дойда тук и да предложа да обединим силите си срещу тях.

Очакваше предложението да заинтригува императора. Може би правилно съм преценил, помисли си Жосеран. Ако той наистина спори за трона, в негов интерес ще е да подсигури западните си граници, преди да изпрати този Хулегу срещу вътрешната заплаха.

Минутите, които Жосеран чака отговора на императора, му се сториха дълги. И накрая чу високо хъркане. Владетелят на владетелите беше заспал.

— Синът на Небето чу думите ви — високо изрече говорителят. — Каза, че ще ги обмисли и отново ще говори с вас.

И набързо ги отпратиха.

Когато напускаха Приемната зала, Жосеран забеляза, че правилото за което Сартак ги беше предупредил така заплашително — да не стъпват на прага, не се спазваше от стражите — може би защото почти никой от насъбралото се множество не можеше да ги наблюдава. Някои от присъстващите придворни не само бяха стъпили на прага, ами неколцина от тях направо се бяха проснали отгоре му по лице, мъртво пияни.

73

— Той е никаквец и пияница — изсъска Уилям, когато излязоха от залата. — Видя ли как се забавлява! Това е безбожна сган!

— Само че ние пътувахме шест месеца през планини и пустини, за да говорим с него.

— Какво отговори той на думите ми? Кажи ми всичко, което ти каза.

— Последните му думи, преди да заспи, бяха, че церемониалмайсторите не трябва да пропускат да изпратят девственица в покоите му тази вечер заедно с дузина кани кумис.

— И от теб очаквам такова поведение, ако ти се предложи подобен дар — изсмя се ехидно Уилям. — Спомена ли за мен?

— Спомена.

— И?

— Когато му казах, че си монах от Ордена на Свети Доминик, той нареди да те одерат жив и задника ти да увисне в юртата му.

Жосеран се обърна и си тръгна. Дошли бяха накрай света, рискували бяха живота си безброй пъти, а се оказваше, че май всичко е било напразно. Не искаше повече да има нищо общо с тази работа. Проклет да е Уилям. Проклет да е папата. Проклет да е и Хубилай хан.

Уилям излезе извън портите с обзети от смут сърце и душа. Обещал беше на себе си да спаси християнския свят и да покръсти татарската орда. Вместо това го унижиха, а този тамплиер, който уж трябваше да му помага в свещената му мисия, се оказа чист еретик. Но той щеше да намери начин. Бог го беше избрал и той нямаше да се провали.

Вътрешният град беше предназначен за императора и неговия двор, но далеч от златните подвърнати стрехи, Шанту беше претъпкан и мръсен като всеки друг голям град, който Уилям беше виждал, било в християнския свят, било в Земите отвъд или тук в Катай. Къщите бяха тесни, коптори от дъски и кирпич, дървените напречни греди на едната се застъпваха с тези на съседната къща и така се образуваше една безконечна дълга фасада по протежение на улиците. Прозорците бяха покрити с конопени ивици.

За разлика от придворните, които беше видял в двореца, бедняците на Шанту носеха прости конопени ризи и панталони, малки платнени тюрбани на главите си и дървени сандали на краката. Повечето от тях бяха гладко избръснати, но неколцина имаха дълги странични мустаци или редичка козя брадица.

Уличките бяха кипяща маса от хора и животни. Тежко натоварени мулета едва пристъпяха, подкарвани с бамбукови остени, волски каруци громоляха, натоварени с издути чували ориз. Високопоставена дама с полюляване мина през тълпата на покрита с бродерия носилка, в бляскавата ѝ коса имаше нефритени игли, а покрай лицето ѝ от двете страни се поклащаха обеци със скъпоценни камъни. Продавачи на захарна тръстика привличаха клиенти, като удряха по кух бамбук; амбулантни търговци по уличните ъгли и соколари на покрити с платнища сергии се опитваха да се победят един друг, като караха стоката си да надава пронизителни крясъци. Носачи на ракитени кошове и пръстени гърнета, провесени на прътове, се случваше да го халосат, докато бързешком го подминаваха.

Покрай сводестите мостове, където стълпотворението беше най-голямо, насъбрали се артисти упражняваха занаята си пред тълпите. Имаше акробати, жонгльори, които подхвърляха огромни пръстени гърнета, гълтачи на мечове, еднорък човек, който се правеше на мечка.

Имаше дори кукловод. Краката на мъжа се подаваха нелепо изпод покритата със завеса кутия, някои от актьорите даваха представление пред тълпата. Уилям не разбираше и дума от онова, което се говореше, но китайците се смееха гръмогласно, изглежда, много се забавляваха. Веселбата секна изведнъж, когато отряд императорски войници се появи на моста. Актьорите се изпокриха.

Уилям мина покрай прозорец, видя насъбрали се белобради старци, дочу напевното четене на Корана. И от това го заля дълбоко отчаяние. Тук нямаше ли място за единствения истински Бог?

Влезе в малък двор с покрита аркада и се озова в чайхана, очевидно сборище на заможни търговци и придворни. Прозорците бяха отворени към улицата. Яркочервени позлатени фенери висяха от стрехите; стените бяха покрити с цветни рисунки и красива калиграфия. Група пеещи момичета се приведе от изрисуваната балюстрада и прикани минаващите търговци да се присъединят към тях за чай и ликьор от сливов цвят. През кикот помахаха и към Уилям, който се обърна и побягна. Стигна до стена, измазана с кал, и малка врата, отворена към улицата. Върху многоредния покрив имаше груб дървен кръст. Той затаи дъх. Без дори да смее да се надява, влезе.

Вътре беше тъмно, въздухът тежеше от прахта и тамяна. На олтара гореше светилник, а самият олтар беше покрит със златист плат, избродиран с образите на Светата Дева и до нея Йоан Кръстител. Уилям ахна и се прекръсти.

— Бог е тук — измърмори той. — Дори тук сред толкова мрак!

Видя сребърно разпятие, украсено с нефрит и тюркоази. До него имаше малка сребърна статуя на Мария и тежка сребърна кутия, подобна на онези, които беше използвал в Аугсбург, за да държи причастието. Това беше чудо, знакът, за който се беше молил. Прокле се за своите съмнения.

Падна на колене и зашепна благодарствена молитва. Когато започна думите на „Отче наш“, от полумрака в задната част на църквата се показа фигура.

Уилям се изправи.

— Казвам се Уилям — каза той на латински. — Изпрати ме папата, който е викаря на Христос на земята, да ви донеса благословията на единствената истинска вяра и да ви отведа при покровителството на Светия отец.

— Аз съм Мар Салах — отговори свещеникът на тюркски — и съм митрополит на Шанту. Чух всичко за теб и не те искам в църквата си. Сега вън!

74

Уилям забърза обратно по улиците на Шанту към двореца, едновременно развълнуван и смутен от откритието си. Не успя да говори директно със свещеника; за това му беше необходим тамплиерът. Но нямаше съмнение, че човекът е еретик, заразен от богохулството на несторианците. Направо го беше изхвърлил през вратата.

Това не го притесняваше много, защото вече беше ясно, че онези несторианци са били дейни в донасянето на словото на Исус в Катай. Толкова по-лесно за Уилям. Искаше се само да върне в църквата тези бунтовници ида ги изцели и щяха да стъпят сред татарите.

Това беше задачата, за която го беше избрал Бог. И той беше готов.

— Бог е тук — обяви Уилям.

Жосеран впи поглед в него. Сега пък какво го прихвана проклетия свещеник? Лицето му гореше и лъщеше, а в очите му светеше странен блясък.

— В града има къща — продължи Уилям. — Над вратата има кръст, вътре има олтар с образите на светците. Свещениците са пълни еретици, но това доказва, че хората тук знаят за Христос. Разбираш ли? Словото Божие е стигнало до тях. Не е ли чудо?

Жосеран неохотно призна, че е такова.

— Имат ли много покръстени? — попита той. Чудеше се какво ли трябваше да означава това за тях и тяхната мисия.

— Вътре имаше шепа хора. Но това е без значение. Важното е, че Христос е стигнал до тук.

— И въпреки това може да не ги е много грижа за папата.

Уилям не му обърна внимание.

— Трябва само да върнем последователите на несторианската ерес в лоното на Рим и можем да устроим тук силна църква. Щом веднъж установим правото слово Божие сред татарите, можем заедно да заличим мохамеданите не само от Светите земи, но може би от лицето на земята.

Надали ще стане, помисли си Жосеран, понеже сред татарите мнозина бяха последователи на Мохамед. Но ако тук, в Шанту, имаше християнска църква, това обещаваше много повече за бъдещето.

— Трябва веднага да дойдеш с мен и да говориш със свещеника им!

Жосеран поклати глава.

— Налага ни се да сме малко по-предпазливи. Не забравяй, че основателят е бил прогонен от Константинопол от римски свещеници. Надали ще ни обичат.

Уилям кимна.

— Прав си, тамплиере. Любовта ми към Бог ме прави неразумен.

— Трябва повече да научиш от татарите и краля им, преди да предприемеш някакви действия.

— Да. Да, трябва да се науча на търпение. — Той улови Жосеран за раменете и за един ужасен миг Жосеран си помисли, че може и да го прегърне. — Чувствам, че съдбата ни е да извършим добри дела тук! Сега ще отида да се отдам на молитва. Ще благодаря на Бог за този знак и ще се вслушам в тишината за напътствието му.

Обърна се и излезе от стаята.

Жосеран въздъхна и отиде до прозореца. Беше станало късно и над града се свечеряваше. Почувства се отчаяно уморен. Думите на Уилям отекваха в главата му. Чувствам, че съдбата ни е да извършим добри дела тук. Това щеше да е неочаквано. Досега единственото, към което се беше стремил, бе да направи най-доброто според силите си.

Помещенията им в двореца бяха великолепни. Стаите на Жосеран бяха украсени със завеси от хермелин и коприна. Леглото му не приличаше на никое легло, в което бе спал досега; таблите му бяха резбовани и от три страни имаше прегради от бял сатен, покрити с фини, цветни рисунки на водопади и бамбукови горички. Постелното бельо беше от сурова коприна.

Из стаята имаше няколко ниски маси с полиран черен лак, както и изкусно направени украшения от нефрит под формата на слонове и дракони. Но най-любопитният предмет беше порцеланова котка с маслена лампа, хитроумно скрита в главата ѝ. Нощем, когато лампата беше запалена, очите на котката светеха в мрака.

Стаята благоухаеше на тамян и сандалово дърво. Много далеч, помисли си той, от голите тухлени стени и коравото дървено легло в монашеската му килия в Акра.

Целият град беше един сън. Ако трябва да разкажа, като се върна в Троа, на братовчедите си барони какво съм видял, ще ме нарекат лъжец.

Падна изтощен на леглото и заспа.

75

На следващата сутрин го събуди Сартак. Определили го за негов придружител, докато е в Шанту, и първата му задача била да го отведе до ковчежника на Хубилай, Ахмад.

— Великият хан желае отново да те приеме този следобед — съобщи му Сартак, докато вървяха по терасата.

— Надявам се този път да не заспи по време на разговора.

Сартак се ухили.

— И аз се надявам. Може би трябва да му разкажеш нещо, което да привлече любопитството му.

Очаквах всяка наша дума да е приел с интерес, помисли си Жосеран. Не ми беше хрумвало, че на пратеник, който е пътувал шест месеца за прием, ще се наложи и да забавлява.

— Я ми кажи, Сартак. Каква е вярата ти?

Той сви рамене.

— Мохамеданин съм.

— Не разбирам. Как е възможно? Като вървя из този град, навсякъде виждам мохамедани. Имат собствен пазар, собствена болница и джамия. Ханът, чиито отряди ме съпровождаха до Каракорум, беше мохамеданин. А сега ти ми казваш, че също си от тяхната вяра. Въпреки това по време на пътуването ни видях с очите си как воюваш с тях и разрушаваш градовете и селата им.

— Войната няма нищо общо с боговете. Има много богове, но ако някой не иска да коленичи пред Великия хан, трябва да бъде накаран да го стори.

— Тогава всички хора, които сте завоювали, са роби?

Сартак изглеждаше искрено смаян.

— Роби ли? Хората ни плащат налози, но е право на всеки владетел да събира данъци от поданиците си. Но ние, татарите, сме воини, не чиновници. Затова взимаме най-мъдрите и най-добрите отвсякъде, за да ни помагат да управляваме. Така имаме конфуцианци писари, тибетски свещеници, несторианци, уйгури, от цялата империя. Те не са роби. Всъщност някои от тях са много богати.

— Тогава не воювате с мохамеданите, защото са мохамедани?

— Естествено, че не е това причината. Те са много добри в сметките. Разбират от търговия с коприна — Сартак го тупна по рамото и се разсмя. — Странен човек си ти, Варварино. Кълна се, никога няма да те разбера!

Жосеран започна да прозира безполезността в плана на Уилям, както и на своя собствен. На тръгване от Акра той и неговите другари латини вярваха, че присъствието на християни сред татарите означава, че тяхната кауза ще се радва на специално отношение от страна на хана им. Вече му беше ясно, че сред татарите никоя вяра не беше зачитана повече от другите. Жестокостта на Хулегу към сарацините в Алепо и Багдад не беше типична, само тактическа.

Но как би могъл да го обясни на Уилям?

Съкровищницата се намираше в един от огромните палати от другата страна на необятния двор. Представляваше просторно помещение, тъмно заради черешовото дърво, от едната страна гледаше към градините. Самият Ахмад беше облечен в бяла роба мохамеданин с посивяла брада. Той седеше кръстом на пищен килим в бургундско и яркосиньо, заобиколен от своите приближени. Върху дървени оси бяха нанизани свитъци, а сметало и купчини хартия в черничев цвят лежаха на килимите около него.

Без церемонии подадоха на Жосеран няколко листа от черничевата хартия. Те, обясни Ахмад, били в замяна на сребърната кадилница и кръста на Уилям, които веднага трябвало да бъдат предадени. Вече били собственост на императора.

И нехайно го отпратиха.

— Тези татари не ги разбирам — каза Жосеран на Уилям. — Завоювали са всяка земя, през която пътувахме, и въпреки това позволяват на мохамеданите и идолопоклонниците свободно да изповядват вярата си. Всъщност дори приемат боговете им сред своите. Казват, че любимата жена на Хубилай е идолопоклонничка, почитала Боркан. Във Фергана Кайду беше отявлен мохамеданин. А според сведенията съпругата на Хулегу е несторианка.

— Това е тяхна слабост — отговори Уилям. — Слабостта трябва да се използва.

— Или по-скоро е тяхна сила? Някои биха назовали подобна търпимост добродетел.

— Истинската вяра не понася търпимостта! Тя е обида към единствения и истински Бог! Тези татари нямат постоянен бог, затова си търсят друг. По тази причина Господ ни доведе тук. Да им покажем единствения и истински път.

Може би, помисли си Жосеран. Макар че събитията вероятно щяха да се развият по-добре за всички ни в Светите земи, ако бяхме приложили малко от тяхната търпимост.

Уилям прочете мислите му.

— Имаш еретични помисли, тамплиере. Ако не те закриляше орденът ти, сигурно отдавна да си се изправил пред инквизитора.

— Знам само, че татарите са завладели половината свят, а ние едва удържаме няколко замъка в Земите отвъд. Може би имаме какво да научим от тях.

— Да научим от тях!

— Татарите не водят война за вярата си. Оставят хората да решат сами кой бог да изберат. Не заличават някаква идея. Те възприемат по нещо от всекиго и това им дава сила, не ги прави слаби.

Уилям се взираше в него ужасен, несъмнено закопнял да са му под ръка инструментите за мъчение и кладата.

— Добрият християнин защитава идеята си срещу всички неверници. Да прави по-малко, означава отново да разпъва нашия Господ.

— Ти си свещеник — каза Жосеран, — затова вярвам, че си прав.

Реши да замълчи; вече беше казал прекалено много. Извади черничевите хартийки, които Ахмад му даде, и ги тръсна в ръката му.

— Какво е това? — попита Уилям.

— За кадилницата и сребърния кръст.

— Кадилницата ли?

— И сребърния кръст. Императорът ги присвоява.

— Дал ли си му ги? Но те не бяха от даровете.

— Май няма значение. Сартак ми каза, че всички златни и сребърни предмети в държавата по закон се отнемат в полза на императора за съкровищницата. Смята се за обида, ако някой друг, освен самия Хубилай притежава подобни метали. Но в замяна той ти дава това.

Уилям впери поглед в късчетата хартия в ръката си. Направени бяха от черничева кора и подпечатани с винения печат на императора. От двете страни имаше надписи на уйгурски.

— Хартия? Това нова обида ли е?

— Наричат я хартиени пари. Можеш срещу тях да си купиш стоки също като с монетите.

— Направили са те на глупак.

— Напротив, братко Уилям. Със Сартак ходихме до пазара и си купих тези сливи за една от хартийките. Соколарите взеха хартийката ми без мърморене и ми дадоха тези нанизи от монети при сделката.

Показа низа от монети, всяка с дупка в средата, нанизани на тънка двойна връв.

Уилям не сваляше поглед от него. Хартиени пари! Кой е чувал за подобно нещо? Обърна се към прозореца. От стрехите на бамбуковия покрив му се озъби позлатен дракон.

— Ще възразя пред императора. Кога ще ни приеме отново? Има много за обсъждане.

— Ще ни приеме този следобед.

— Да се надяваме, че този път няма да е пиян.

— Да се надяваме, че този път ще се обърнеш към него като към владетел, а не като към бедняк в църквата ти, дошъл за изповед.

— Не ме поучавай как да върша делата на Църквата!

— Наистина не проумявам защо папата те е избрал за пратеник. Нищо ли не ти е споменал за учтивото поведение, когато говориш с принц на чуждо кралство?

— Всички хора са равни пред Бога.

— Ние не сме пред Бога. Ние сме пред краля на татарите. Добрият посланик трябва да се научи да се покланя и подчинява. Та защо те е избрал папата? Да не би да е искал да му се махнеш от главата?

— Какви ги говориш?

— Казвам, че ако бях превел всичко, което каза, щяха да ни отсекат главите още в Алепо и дузина пъти след това.

— Бях избран заради своята ревност и любовта си към Бог, а не защото съм изкусен с думите. Бог ме води във всичко, което правя.

— Или си бил единственият луд, който се е наел със задачата!

— Как смееш да ми говориш така?

— Май така е станало. Излишен си бил. А и всички останали около папата са се съмнявали, че тази мисия е правилното решение — на тръгване метна остатъка от императорските хартии към него. — Ето, купи си малко сливи.

76

Втората им среща с императора не се състоя в голямата приемна зала, вместо това ги съпроводиха през двойка покрити порти в светилището на градина зад двореца. Този двор, каза Сартак на Жосеран, бил отделен за лично удоволствие на Хубилай.

Жосеран не беше виждал по-красива градина. Павилиони, покрити със зелени керемиди, се гушеха сред горички от върби и бамбук, а слънчевите лъчи проблясваха като живак в спокойните води на огромното езеро. Дълговечни риби — както ги наричаха китайците — плуваха лениво в сенките, хвърляни от извитите мостове с парапети от гравиран камък. Пауни ги наблюдаваха със студеното подозрение на крале, бели лебеди плуваха необезпокоявани между лотосовите цветове или протягаха дългите си криле към слънцето.

Минаха по алея, от двете страни на която се редяха върби. Жосеран видя бялата юрта на императора пред тях, въплъщение на най-висша изисканост, а пищната ѝ наредба затъмняваше всичко, което Жосеран беше видял из степта. Юртата се издигаше върху площадка от утъпкана пръст, заобикаляха я застлани с плочи дворове и плачещи върби. В небето над дърветата се носеха жълто хартиено слънце и пеперуда в синьо и оранжево, ярко оцветените хвърчила на децата на придворните.

Докато чакаха да бъдат приети, Сартак прошепна на Жосеран, че трябва да се приближи към трона на императора на колене. Жосеран предаде указанието на монаха, не беше трудно да се предвиди какво ще е отношението му към това изискване.

— Отказвам! — изсъска той. — Достатъчно съм превивал коляно пред тези диваци! Занапред ще коленича само пред Бог!

— Не го ли обсъдихме вече? Тук не си инквизитор, тук си пратеник на папата, който ще се изправи пред чужд владетел!

— Това е богохулство!

— Кесаревото кесарю…

Уилям се двоумеше. Лицето му издаваше десетина борещи се емоции. Най-накрая призна здравомислието в думите на Жосеран. Когато церемониалмайсторът дойде да ги вземе, той падна на колене до Жосеран и по този начин се приближиха до Сина на Небето.

В павилиона беше топло. Придворните в червените си брокатени роби и интересни шлемове усърдно размахваха копринени ветрила. Те, кръгли, украсени с рисунки и калиграфски знаци, пърхаха като хиляда ярко изрисувани пеперуди. Мнозина от благородниците носеха малки, фино гравирани вази, в които понякога плюеха, за да не им се наложи да го правят върху килимите на императора. Татарски музиканти свиреха иззад голям параван. Двуструнните лютни, гонговете и барабаните създаваха мелодии, които дразнеха ухото на Жосеран.

Императорът изглеждаше по-благоразположен да ги види днес. Поне беше трезвен. Седеше облегнат на една страна на трон от злато и слонова кост. Носеше шлем с периферия от ковано злато и мантия от виненочервена коприна. Нозете му бяха обути в ниски кожени ботуши със завърнати нагоре върхове по татарски маниер. Златистите му очи бяха зорки и унасящи като на котка.

Този път Фагс-па го нямаше, за да посредничи. Жосеран и Уилям трябваше да останат на колене, но един от прислужниците поне им донесе по една сребърна чаша, пълна с черен кумис.

Уилям отказа.

— Той не харесва ли нашето вино? — обърна се направо към Жосеран императорът.

— За него е забранено заради вярата ни — обясни той.

— Не пие ли? Аз нямам такива впечатления от християните. И на вас ли е забранено?

— Аз не съм свещеник.

— И харесвате виното ни, така ли?

— Много.

— А чашата харесвате ли?

— Впечатляваща е — отговори Жосеран, учуден накъде ли води тази поредица от въпроси.

— Нарича се „гневът на Чингис хан“.

Жосеран я огледа, мислено предположи защо е така ценна. Представляваше широка купа в сребърен обков, но много обикновена и без украса.

— Направена е от черепа на наш главатар, който предизвикал дядо ми — обясни Хубилай. — Той го заловил и го сварил жив в котел. Когато умрял, със собствения си меч отрязал главата му и накарал да обковат черепа със сребро. — Замълча, за да даде възможност на гостите да осмислят думите му. — Имате ли подобни съдове във вашите варварски земи?

Осъзнал скритата заплаха, Жосеран го увери, че нямат.

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Уведоми ме, че чашата е направена от главата на един от враговете на дядо му.

Уилям се прекръсти.

— Диваци!

— Какво казва този другият? — попита Хубилай.

Жосеран се поколеба, преди да отговори.

— Присъствието ви го изпълва с боязън — отвърна тамплиерът — и иска да предаде най-сърдечни благопожелания от своя господар.

Императорът удовлетворен изсумтя.

— Кажи му, че нося добри новини от единствената и истинска вяра и обещание за вечен живот за него и всичките му поданици!

— Кротувай — скастри го Жосеран.

— Аз съм пратеник на самия папа! Няма да кротувам! Затова пътувах дотук. Ще ми превеждаш, докато прочета на тая особа папската була!

Жосеран се обърна към императора.

— Бихме искали да доведем до знанието ви словото на нашата християнска вяра, която носи надежда и радост за хората навсякъде по света.

— Вече имаме Светлата религия в царството си.

— Но това не е истинската форма на религията ни.

Императорът кротко се усмихна.

— Мар Салах, който е митрополит на Шанту, каза, че вие не сте истински християни и че не трябва да ви слушам.

Жосеран прие думите му напълно безстрастно. Уилям нетърпеливо очакваше превода му. Жосеран му преведе казаното дума по дума.

Лицето на монаха стана тъмномораво.

— Този дивак ще се вслуша в думите на един еретик вместо в тези на самия папа ли?

— Най-добре за нас ще е да се държим достойно пред това предизвикателство — напомни му Жосеран.

Но Уилям вече беше извадил пергамента от расото си. Счупи металния печат. Сигурно това беше папската була.

По всичко личеше, че възнамерява да го прочете въпреки усилията на Жосеран да го спре. Той ще се противопостави на императора и ще ни отнеме възможността да ни изслушат честно, помисли си Жосеран. Действията му може да ни струват дори живота. Боже, прости ми, но нямам никакво намерение да превеждам булата. Уилям е прекалено упорит, а папата не е тук. Ако трябва да се върнем в Земите отвъд с чест, тогава ще се доверя на собствената си преценка.

— … така че да можете да признаете Исус Христос като Син Божи и да почитате името Му, като изповядвате Неговата религия…

Уилям стоеше прав и с пълен глас четеше писмото на папата на латински, което нито императорът, нито някой от придворните можеше да разбере. Лудост! Ако продължаваше в този дух, императорът щеше да добави нова чаша със сребърен обков в сбирката си. Гневът на императора.

— … че спирате да преследвате християни и че след многото, и то тежки оскърбления, чрез подходящо покаяние ще уталожите гнева Божи, който без съмнение силно сте разпалили с подобна провокация…

— Какво казва той? — поиска да научи Хубилай.

— Опасявам се, велики господарю, че пътуването неимоверно го е изморило. Може би ще е възможно да продължим разговора сами и ще позволите на спътника ми да получи почивката, от която така отчаяно се нуждае.

С едно кимване на императора двама мъже от кесиг, императорската стража, излязоха напред и грабнаха за ръцете Уилям. Той се развика тревожно. Без да обръщат внимание на съпротивата му, войниците го извлякоха от шатрата. Жосеран чуваше виковете му, докато го водеха по алеята с върбите.

77

— Кажи ми, Варварино, кой е твоят хан?

— Моят крал се казва Луи.

— Той ли те изпрати тук?

— Не, господарю. В Земите отвъд служех на Великия майстор на рицарите от Храма, които поставят услугите си в краката на папата, който е глава на християнската църква.

Хубилай се замисли над думите му. Вероятно подобна организация му се струваше фантастична и объркваща.

— Къде са тези Земи отвъд, за които говориш?

— Намират се далеч на запад от тук, господарю. Столицата им е място, което наричат Акра, близо до Алепо, което принц Хулегу обсажда.

— Обсадата приключи. Още преди много месеци научих, че Хулегу сега е господар на Алепо и на друг град на име Дамаск.

Жосеран се вгледа в златистите очи на императора и се почуди какво ли още знае. Дали татарите не са подложили на обсада и някои от другите замъци в Земите отвъд? Дали вече са успели да разгромят напълно сарацините и сега обсаждат Акра? Ако Хубилай знаеше отговорите на тези въпроси, очевидно беше, че възнамерява да ги запази за себе си.

— Откъде си, Варварино?

— Аз съм франк, велики господарю. Идвам от място, наречено Троа.

— А там имате ли хубави пасища? Отглеждате ли много коне?

— Земите са много различни от тези тук.

— Казват, че конете, които сте довели, били големи и тромави и дори не са преживели пътуването до Покрива на света.

— Моят кон ми служи вярно по време на много походи.

— Но е умрял при пътуването.

— Нямах с какво да го храня.

— Конете ви не могат ли сами да си намират храна?

— Не, велики господарю. Не е в природата им. Не са привикнали на планините и пустините.

И така разговорът им продължи в този дух. Въпросите на Хубилай нямаха край: франкските крале дали живеят в дворци като този? Какво е наказанието за кражба на кон? Какво е наказанието за това да сложиш нож в огъня — действие, за което Жосеран научи, че е ужасно сред татарите. Искаше да знае всичко, което може да научи за християнския свят, но не изглеждаше склонен да позволи Жосеран на свой ред да задава въпроси.

Най-накрая Хубилай започна да пита за вярата.

— Мар Салах е един от Светлата религия. Почита онзи, когото нарича Отца. А и този Свети дух, също. Вие имате ли тези богове?

— Има само един Бог. Христос е негов син на земята.

— Само един бог ли? На мен ми се струва, че въпреки цялата ви шумотевица не отдавате подобаващо място на религията.

— Напротив. Ние воюваме за нашата религия. Затова предприемаме въоръжено поклонничество в Земите отвъд. Там на място, което наричаме Светите земи, се е родил Синът Божи. Мъже от всички краища на християнския свят идват да го защитят.

Императорът дълго го изучава.

— И заради това търсите съюз с нас срещу сарацините. За да можете да притежавате това място?

— Именно.

Жосеран зачака, чувстваше как сърцето му бие лудо в гърдите.

Най-накрая бяха стигнали до въпроса, заради който бяха пътували шест месеца.

Изражението на Хубилай беше непроницаемо.

— Ще обмисля предложението ви — каза той накрая. — Може би ще останете тук, в Шанту и ще се радвате на гостоприемството на двора ми, докато обсъждам този договор с моите министри. Междувременно съм любопитен към вашата религия и какви са разликите с Иисус, който вече имаме тук. Бих искал също да разбера повече за този папа, за когото говорите.

— Моят спътник, който е свещеник, и е пратен от самия папа, с най-голямо удоволствие ще ви даде по-нататъшни подробности.

— Той умее ли да прави магии?

— Магии ли? — озадачен погледна към него Жосеран.

— Да, шаманът, който те придружаваше. Умее ли да прави магии?

— Страхувам се, че не, господарю.

— Мар Салах твърди, че този Исус можел да възкресява мъртвите и превръщал водата във вино. Могат ли този папа и неговите свещеници да правят същото?

— Нашият спасител го е можел, да — каза Жосеран. — Но Уилям е обикновен човек.

Хубилай, господарят на Небето, изглеждаше разочарован от този отговор. Кимна бавно.

— Какво ѝ е хубавото на религията без магия?

Шест месеца по-рано дори не би разбрал този въпрос. Но в този момент Жосеран Сарацини, грешник и рицар, почувства странна симпатия към недоумението на Великия хан.

— Бих искал да разговарям с вашия шаман, но има много държавни дела, които вече заемат времето ни. Но ако ви е угодно, има друг човек, който може би ще се заинтересува от онова, което трябва да кажете.

Жосеран чакаше, докато императорът го изучава с измамно кротките си кафяви очи.

— Ще го уредя.

Когато Жосеран се върна в двореца, пред вратата на Уилям стояха стражи. Според Сартак имали заповед да държат „лудия варварин“ в стаите му, докато бесовете му не утихнат.

Жосеран пое дълбоко въздух и внимателно отвори вратата.

Уилям стоеше до прозореца с побеляло от гняв лице. Дълго време нито един от двамата не проговори.

— Какво означава поведението ти? — попита най-накрая той.

— Ти си причината за него. Застраши живота и на двама ни.

— Аз съм пратеникът на папата! Ти ме съпровождаш като охрана, не си ми господар!

— Не те ли предупредих да си по-съобразителен! Не те ли приканих към повече дипломатичност? Защо не се вслуша в думите ми?

— Знам защо са те изпратили тук. Твоят Велик майстор, Томас Берар, мисли, че е по-могъщ от Светия отец. Ти си тук, за да сключиш таен съюз с татарите, не е ли вярно? Ако папата чуе за твоето коварство, ще оттегли подкрепата си за твоя Орден и ще бъдете унищожени!

— Заплашвай ме, колкото си щеш. Трябва да изпълня дълга си и не мисля да се отказвам. Ако искаш Хубилай да те изслуша, ще ти се наложи да ми се довериш.

— Да ти се доверя? По-скоро бих се доверил на змия!

— Така да е, но ти нося новини. Ханът, ще се зарадваш, като чуеш, иска да разкриеш принципите на христовата вяра пред дъщеря му.

Уилям се строполи на леглото, загубил ума и дума.

— На дъщеря му?

— Да. Така че независимо от онова, какво мислиш за мен и действията ми, бих ти казал, че днес и двамата отбелязахме напредък.

— Слава на Бога — Уилям падна на колене и прошепна кратка благодарствена молитва. Когато отново стана, изглеждаше поутешен. — Много добре, тамплиере. Засега ще се доверя на похватите ти. Не ни е съдено да познаваме Божиите мистерии. Може би една от тях е ти да си Негов инструмент.

— Благодаря ти — с усмивка рече Жосеран и излезе от стаята, кипнал вътрешно.

78

От прозореца си високо в двореца Жосеран погледна към обгърнатите вече от мрак улички на Шанту. От дървен барабан се разнесе единствена скръбна нота, следвана от кънтящото ехо на гонга, когато стражата на моста отмери часа от нощта.

Изминах път, по-далечен, отколкото сто търговци могат да пропътуват за цял живот, стигнах по-далеч, отколкото съм мечтал или съм желал. И никога не съм се чувствал толкова самотен.

Замисли се за Хутлун. Надявал се беше, че лудостта вече ще е преминала. Но мисълта, че тя може би лежи мъртва или ранена в пустинята, непрестанно го измъчваше. Трябва да вярвам, че е оцеляла, помисли си той. Иначе как ще намеря покой? Да можех само да разбера със сигурност какво е станало.

Най-накрая открих изменнически дух, който да си е лика-прилика с моя, и се оказа забранен за мен. Скърбя, когато си помисля, че е мъртва; умирам от болка, когато си казвам, че може да е още жива. Остави ме сломен като оплаквач, слаб като момче.

Дали наистина е виждала баща ми в сянката ми?

Непоносимата болка го преви одве. Не вярвам да намеря покой, ако не я видя отново.

79

У Уилям гневът набираше сила. Новината, че императорът е поискал да запознае дъщеря му с християнската вяра, го беше поуспокоила за няколко часа. После обаче разбра, че в града има занаятчии християни, доведени преди много години като пленници от Унгария и Грузия, на които Мар Салах беше отказал причастие.

Пречело им се да изповядват вярата си, докато не склонили да бъдат кръстени отново в несторианската църква и да се отрекат от върховенството на Рим. Дори тогава Мар Салах изпълнявал литургия срещу заплащане.

Този Мар Салах продължил да изопачава Божия закон: по татарски обичай имал три съпруги и в невежеството си погубвал душата си, като всяка вечер пиел огромни количества черен кумис.

— Този човек е позор за духовниците навсякъде! — кресна Уилям срещу Жосеран.

— Напротив, братко Уилям. Бих казал, че той е същият като духовниците, които открай време познавам.

Уилям кимна и отстъпи.

— Но въпреки това е възмутително, че подобен човек злослови срещу мен, папският пратеник!

— Той несъмнено те възприема като заплаха за собствената си позиция.

— Като свещеник, да поставяш себе си пред Бог, е безсъвестно. Всички сме слуги Божи!

— Налага ни се да бъдем дипломатични, Уилям. Този Мар Салах има влияние в двора. Ако искаме да преговаряме с татарите, трябва да внимаваме какво говорим за него.

— Тук сме, за да им покажем истинската пътека на спасението, не да преговаряме! Ти говориш с тях, като че са ни равни. Тези татари са простаци и смърдят!

— Те твърдят същото за теб.

— Изобщо не ме интересува какво мислят. Интересува ме само истината! Изисквам от теб сега да ме придружиш и да се изправим пред Мар Салах и да му напомним за дълга му пред Бог.

Жосеран го изгледа ядно. Нямаше да приеме заповеди от някакъв безочлив монах. Но въпреки това не можеше да му откаже услугите си като преводач.

— Както желаеш — въздъхна той.

80

Пламъкът от един светилник се отразяваше в сребърния кръст на олтара. Уилям падна на колене, повтаряше думите на „Отче наш“. Жосеран се поколеба, но го последва.

— Какво правите тук? — попита Мар Салах на тюркски.

Жосеран се изправи.

— Ти ли си Мар Салах?

— Аз съм.

— Знаеш ли кои сме?

— Варварите от запад.

— И ние, като теб, вярваме в Христа.

С дългото си ъгловато лице и орлов нос Мар Салах приличаше повече на грък, отколкото на левантински евреин. Дори имаше тонзура като самия Уилям. Но зъбите му бяха развалени и някакво заболяване на скалпа оставяше разранени, червени петна по кожата му.

— Какво искате?

— Брат Уилям иска да говори с теб.

Мар Салах ги изгледа отвисоко.

— Кажи му, че не е добре дошъл тук.

— Както ти казах, не прелива от радост да ни види — обърна се Жосеран към Уилям.

— Попитай го дали наистина е казал на императора, че не сме истински християни.

Жосеран се обърна към Мар Салах.

— Знае какво си казал на императора за нас.

— Той ме попита какво мисля. Казах му.

— Какво каза? — попита Уилям.

— Увърта — Жосеран отново се обърна към несторианеца.

— Брат Уилям е гневен, защото си отказал да дадеш на грузинците и унгарците причастие, докато не се кръстят в твоята църква.

— За какви се вземате, че да ме разпитвате? Вън!

— Какво казва сега? — извика Уилям. Де да имаше дарбата за езици, която този рицар-безбожник притежаваше!

— Каза, че нямаме право да го разпитваме.

— Нямаме право ли? Когато той развратничи с три съпруги? Когато срами името на своята църква, като пие до безпаметност всяка вечер и взима пари от клетите души, които татарите държат тук в плен, само за да извърши литургия!

— Той казва, че съгрешаваш с три съпруги — каза Жосеран на Мар Салах — и че крадеш пари от християните, за да извършваш религиозните си задължения. Какво ще кажеш в своя защита?

— Няма да отговарям пред теб за това, какво правя тук! Или пред папата ти на запад! Императорът няма да ви слуша. Сега вън!

Жосеран сви рамене. Теологичните спорове между двама разгорещени свещеници не го привличаха.

— Каза, че няма нищо за обясняване и да си тръгваме. От присъствието ни тук няма никаква полза. Нека да го послушаме.

— Кажи му, че ще гори в огъня на Ада! Бог ще го познае какъв е и ще прати Своите ангели — отмъстители отгоре му!

Жосеран мълчеше.

— Кажи му!

— Ако щеш, проклинай го както можеш. За нас няма никаква полза от това.

Тръшна вратата на църквата след себе си. Дори на улицата чуваше как двамата свещеници се обиждат всеки на своя език. Звучаха като два котарака по покривите нощем.

81

На следващия ден се представиха в Двореца на прохладата. Мяо-йен ги прие коленичила на копринен килим. Тя беше стряскащо създание с бадемови очи и бронзова кожа. Дългата ѝ черна коса беше вчесана назад, навита и прикрепена на темето ѝ в кок. Украсена беше с игли за коса, гребени от слонова кост и украшения от златни птици и сребърни цветя. Веждите ѝ бяха изскубани и заместени с тънка вещо изтеглена черна линия, ноктите на ръцете ѝ бяха боядисани в розово.

Най-малката дъщеря на Хубилай се оказа съвсем различна от жената, която Жосеран очакваше да види — здраво и изпълнено с живот създание като Хутлун; а момичето тук напомняше християнските принцеси в обноските си и изискаността си. Докато Хутлун беше висока за татарка, Мяо-йен беше дребничка; Хутлун беше високомерна и лесно се разгорещяваше, дъщерята на Хубилай свеждаше надолу очи и изглеждаше крехка като порцеланова кукла.

Облеклото ѝ беше пригодно не за степите, а единствено за двора. Носеше дълга рокля от розова коприна с бяла сатенена яка около врата, пристегната от лявата страна с малки продълговати копчета, прихванати с примки от плат. Ръкавите ѝ бяха толкова дълги, че ръцете ѝ не се виждаха. Широк пояс около кръста я придържаше с нефритена катарама във формата на паун, а краката ѝ бяха обути в мънички чехли от червен сатен, украсени със златна бродерия. Имаше вид не на принцеса, а на красиво дете.

Жосеран си спомни откровението на Текудай: Ако една жена има девствено було, това е знак, че е прекарала малко време на гърба на коня си. Следователно не я бива за ездач и ще е бреме за съпруга си.

Почуди се какво ли би казал Текудай за тази татарска принцеса.

Настаниха се върху килимите около масата. Жосеран огледа стаята. Решетки от пълзящи растения и пергамент закриваха прозорците, а подът беше застлан с килими от брокат в наситено златно и виненочервено. По стените висяха рисунки, изобразяващи снежни сцени. Тя целяха да внушат прохлада в горещините, така му беше обяснил Сартак. Затова и било дадено такова име на павилиона.

Изписани с калиграфски знаци свитъци висяха по стените, яркочервено мастило върху бяла основа. На ниската масичка, покрита с черен лак, бяха поставени статуя на кон, направен от един-единствен къс нефрит, и ваза от ахат, в която пръскаше аромат разцъфнала сливова клонка. От страната на принцесата стоеше бамбукова клетка с огромен зелен щурец.

В ъгъла три млади китайски момичета в красиви рокли свиреха на малки подобни на арфи инструменти. Музиката им се носеше над езерото.

— Казаха ми, че са ви довели, за да ме научите на вашата вяра — каза Мяо-йен.

— Такова е желанието на баща ви — отговори Жосеран.

— Дали е и ваше желание? — попита го тя.

— Моето желание е всеки да познае единствения истински бог.

Мяо-йен се усмихна. Две прислужници им донесоха чай, който тя нарече „белите облаци“. Той беше сервиран в чаши от фин порцелан в синьо и бяло върху лакиран поднос.

Докато отпиваха горещата течност, тя му зададе безброй въпроси. Любопитството на принцесата не знаеше граници. Също като баща си искаше да научи повече за Християнство — както тя наричаше Франция — и за Земите отвъд, за пътуването им и какво са видели. Слушаше жадно описанията на Жосеран за Покрива на света и Пещерата на хилядата Буда. Уилям непрестанно го тормозеше да превежда, той пренебрегваше молбите му или отговаряше накратко.

Най-накрая търпението на Уилям се изчерпа.

— Достатъчно. Време е да ѝ поговорим за Христос.

Жосеран въздъхна.

— Той иска да започне обучението ви.

— Значи не вие сте моят учител?

Жосеран поклати глава.

— Аз съм само войник и много незначителен господар.

— Нямате поведение на войник. Погледът ви е кротък. А за шаман неговият е неумолим.

— Ще ми се да бях по-внимателен, отколкото съм.

Мяо-йен посочи Уилям.

— Спътникът ви не говори ли като човек?

— Аз ще съм неговият език и неговите уши.

Тя леко и треперливо въздъхна, като полъх на вятър сред листа на дърво.

— Преди да започнем, имам един последен въпрос към вас. Знаете ли каква е причината баща ми да ви изпрати при мен?

— Той иска да научи повече за християнската вяра.

— Вече имаме Светлата вяра тук в Шанту.

— Но това не е истинската форма на нашата религия. Монасите, които я проповядват, са бунтовници. Те не признават върховенството на папата, който е Божи пратеник на земята.

— А вие възнамерявате да привлечете баща ми към своята вяра, така ли?

— Сега какво казва? — попита Уилям.

— Почакай малко — спря го Жосеран, надяваше се да използва тази неочаквана възможност да научи повече за характера на Хубилай. Отново се обърна към Мяо-йен. — Според вас той си играе с нас, така ли?

— Видели сте императорския ни двор. Има тангути, уйгури, мохамедани, китайци и казаци. От всички той взима по нещо, събира мъдростта на света у себе си, както катерица събира всичко, което може за зимата. Няма да купи от вас, а ще ви отмъкне кесията.

Жосеран не беше очаквал подобно кратко и ясно описание на Владетеля на владетелите от неговата собствена дъщеря.

— Монахът вярва, че можем да го убедим, че нашата вяра е единственият и истински път — каза Жосеран.

Тя наклони глава, което беше многозначителен жест.

— Вие така ли мислите?

— Мисля, че не бива да разговарям толкова свободно с вас. Дали да не започваме вече обучението?

Жосеран си напомни да бъде търпелив, както толкова често беше съветвал Уилям. Щеше да има много други дни.

— И какво каза тя? — попита го Уилям.

— Нищо съществено. Но ти благодаря за търпението, братко Уилям. Принцесата вече е готова за урока си.

82

Уилям се събуди посред нощ задъхан, сякаш е бягал от пожар. Претърколи се на една страна и присви колене към гърдите си, смали се, колкото му е възможно. Представи си как се крие от Бог.

Грешката не беше негова. Църквата предупреждаваше за демони, които идвали при мъжете и жените в съня им и ги насилвали, докато били в най-безпомощно състояние. Много пъти се беше борил с този женски демон, но сега той се беше върнал в нов облик, с бадемовидни очи и гъвкаво като върба тяло.

Той скочи от леглото и махна монашеското си расо. Бичува се в мрака с бича, който сам си беше направил тази сутрин от клоните на черешово дърво.

Чу шумоленето на коприната, когато неговият зъл дух плавно отметна роклята си от виненочервен брокат от раменете си. Видя пулса на кръвта на шията ѝ, гърдите ѝ с цвят на слонова кост и с форма на капка. Прокара пръстите си през дългата ѝ лъскавочерна коса.

Не!

Шибаше отново и отново, но не можа да я прогони. Тя коленичи в краката му като покайваща се. Долови мускусния ѝ мирис, представи си как дългите ѝ топли пръсти се промъкват под расото му. Толкова истинска беше за него, че не чувстваше как кръвта тече по разранения му гръб, само топлината ѝ, докато накрая сграбчи собствената си плът с ръката си и даде на своя женски демон семето си.

Уилям благослови виното и го вдигна високо.

— Кръвта Христова — прошепна той и вдигна очи към свода на потъмнелия от тамяна таван. Белите му одежди бяха раздрани и изпоцапани от дългото пътуване от Земите отвъд, но все още бяха одеждите на Светата майка Църквата и той си представи, че сияят като слънчеви лъчи в тази черна езическа земя.

Мигът беше трогателен за тайното му паство от унгарци и грузинци, никой от които не беше посещавал латински ритуал, откакто бяха заловени в плен при преминаването на Субетей22 през Европа двайсет години по-рано. Уилям беше присвоил църквата на Мар Салах за тази меса, донесъл беше своето евангелие, требника и Псалтира, толкова лекомислено отхвърлени от Хубилай.

Дори в мрака, помисли си той, Бог разпръсква светлината си. Няма ъгълче по света, в което той да не ни намери. Аз ще бъда негов ангел и негов пратеник!

Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана Мар Салах. Чернорасите му свещеници се редяха зад него. Той се втурна вътре с изкривено от бяс лице.

— Как смееш да оскверняваш църквата ми!

Уилям запази самообладание. И за да покаже своята святост пред паството си, той падна на колене и зарецитира Символ верую.

Нахвърлиха се отгоре му, ритаха го, удряха го, докато изгнаниците гледаха, виновни и уплашени. Свещениците на Мар Салах го повлякоха обратно навън от църквата и го изхвърлиха в калта, Псалтирът и требникът му се изтъркаляха до него.

Тежката врата се затвори с трясък.

Неколцина стреснати граждани го огледаха, докато го подминаваха на път за пазара. Уилям бавно се изправи на крака, изкривил лице от болката в ребрата. Ако трябва да страдам като Христос, помисли си той, тогава това само ме приближава към чудната ми награда. Нека ме бият и ругаят, никога няма да се разколебая. Сега Бог е с мен и няма да се проваля!

83

Местният обичай повеляваше къпане поне три пъти седмично и Жосеран откри, както се беше случило и в Земите отвъд, че обичаят носи удоволствие както на тялото му, така и на душата му. В отделените му помещения имаше голяма глинена вана с малка пейка, на която да сяда, докато се къпе. За да се затопли, под нея се кладеше огън с помощта на специални черни камъни, които китайците изкопаваха от планините. Веднъж запалени, тези камъни даваха голяма топлина в продължение на часове, преди да се превърнат в пепел.

Сутрин прислужниците му носеха кана и купа с вода, за да си измие лицето и ръцете.

Уилям, ако се съдеше по вонята от него, не се ползваше от нито една от тези възможности.

Жосеран откри, както се беше случило и в Земите отвъд, че е по-удобно човек да се облича по местната мода, когато е възможно. Дадоха му широка роба от златиста коприна с изящно избродиран феникс на гърба. Ръкавите ѝ стигаха почти до върховете на пръстите му. Привързваше се здраво с широк пояс с катарама от рог, който идваше от страна, която наричаха Бенгалия. Обу и чифт копринени сандали с дървени подметки.

Никой, забеляза той, не ходеше бос или гологлав с изключение на будистките монаси. Затова започна да носи тюрбан от черна коприна, според обичая на благородниците. Освен това извика дворцовия бръснар и той избръсна гладко лицето му. За разлика от Земите отвъд, където сарацините смятаха, че е липса на мъжественост да не се носи брада, повечето мъже в Шанту старателно се бръснеха. Татарите и китайците не си пускаха често бради, а те и без това растяха редки.

Само Уилям оставаше непреклонен, миризлив, брадат и намръщен в черното си расо на доминиканец.

Шанту, което означаваше Втора столица на езика на китайците, беше лятната резиденция на Хубилай; основното му седалище, където прекарваше дългите зими, се намираше в древния китайски град Тату, Първата столица, още по на изток. Шанту беше завършен съвсем наскоро, строежите в него се наблюдаваха от самия Хубилай, мястото му беше избрано според принципите на китайското изкуство фън шуй, щастливото съчетание между вятъра и водата.

Резиденцията беше проектирана с математическа точност върху мрежа от успоредни улици, така че от своя прозорец високо горе в двореца близо до северната стена Жосеран можеше да вижда по протежение на главната улица на града чак до южната врата.

— Китайците казват, че небето е кръгло, а земята квадратна, затова и инженерите на Хубилай така я построиха — обясни му Сартак.

— Ами какви са онези знаци, изрисувани по хоризонталните греди? Има ги на всяка къща.

— Такъв е законът. Всеки гражданин на Катай трябва да изпише името си и имената на всички в неговото семейство, включително на слугите. Дори броя на животните. По този начин Хубилай знае точно колко хора живеят в държавата му.

Жосеран беше удивен от реда в империята. Тези правила се прилагаха дори към живота на императора.

По татарски обичаи той притежаваше четири орду, или домакинства, по едно за всяка от четирите му съпруги, всичките татарки като него. Но освен това той поддържаше и многочислен харем за лично ползване.

— На всеки две години комисия от съдии се изпраща на експедиция, за да открие нови недокоснати девици — разказа му Сартак. — Имах честта миналото лято да бъда част от стражата. Посетихме безброй селца и ни доведоха най-красивите млади момичета. Онези, които избрахме, бяха доведени тук, за да бъдат оценени.

— Оценени? Кой ги оценява?

— Не аз, за нещастие — пошегува се Сартак през усмивка. — По-възрастните жени от харема, това им е работата, когато се оттеглят от нощните си задължения. Спят с новите момичета, за да се уверят че дъхът и мирисът на телата им са приятни, както и че не хъркат.

— А ако не са подходящи?

— Де да ги даваха на мен! Нямаше да имам нищо против, дори и ако някои от жените, които видях, похъркваха като магарета! Но къде ти, дават им работа — да готвят, да шият, да правят дрехи.

— А избраните за императора?

— Те преминават специално обучение, за да ги подготвят за службата им към Сина на Небето. Когато са готови, той приема пет от тях в покоите си всяка вечер в продължение на три нощи. Да можехме всички да сме като хана на хановете! Я, Варварино, нещо си ми пребледнял.

— Пет жени на вечер!

— Нямате ли хареми в Християнство?

— За тях знам само от мохамеданите. Във Франция един мъж може да има само една съпруга.

— Дори краля ли? Само една съпруга за цял живот?

— Ами ако мъжът е с гореща кръв, спи със съпругите на другите мъже или с домашните слугини.

— Това не води ли до много проблеми? Не ли по-добре по нашия начин?

— Може би. Брат Уилям може и да възрази.

— Твоят шаман — Сартак почука с пръст по челото си — е добър пример за това, какво се случва с мъж, който не си ляга достатъчно с жени.

Всеки ден се появяваше някакво ново чудо. Храната, приготвяна в двора на Хубилай, нямаше равна с онова, което беше вкусвал, и нищо общо с жестоката оскъдица от мляко и опърлено овче, с което беше привикнал по време на пътуването им през степта. Понякога тамплиерът вкусваше уханна мида, приготвена в оризово вино, супа от лотосови семена, риби, приготвени със сливи, и гъски с кайсии. Имаше ястия като мечешка лапа, печена сова, печени гърди от пантера, лотосови корени, парени бамбукови стръкчета и кучешко печено. Способите за приготвяне на храната бяха по-старателни от всичко, което беше виждал. Използваха само черничево дърво, за да приготвят пилешко, твърдяха, че така месото ставало по-крехко; както само акацията била добра за свинското, само боровото дърво за възвиране на вода за чай.

Жосеран всеки ден се упражняваше да борави с пръчици от слонова кост, с каквито се хранеха останалите, и с времето доби голяма ловкост. След изгладнялото лапане, което отличаваше неговото задоволяване на глада сред татарите от степта, храненето на Жосеран в компанията на Сартак и останалите придворни притежаваше в най-висша форма деликатността на фино везане.

Но онова, което най-много го впечатли, бяха книгите. Библията на Уилям беше рядък и скъпоценен предмет в християнския свят; но в Шанту всички притежаваха поне един алманах и издание на Пао, което се използваше от идолопоклонниците, за да изброяват достойнствата и недостатъците на почти всяко действие в живота си. Те не бяха преписани на ръка, каквито бяха книгите в християнския свят, ами се произвеждаха в голям брой с помощта на дървени платки, които възпроизвеждаха тяхната калиграфия върху хартия.

Сартак го заведе в голяма работилница, за да види как се прави. В едно помещение писар преписваше книгата върху тънък пергамент, в друго пергаментовите листове се залепваха върху дъски от ябълково дърво. След това друг занаятчия повтаряше всяка чертица със специален инструмент и изрязваше знаците релефно.

— После потапят този блок в мастило и го отпечатват върху страница — обясни Сартак. По този начин правеха страницата на всяка книга много бързо и колкото броя от нея искат.

Сартак му показа своето копие от книга, наречена Дао дъдзин.

— Това е книга за магията — каза той. — Може да предсказва войни и времето. Имам и това.

— Ти и в магия ли вярваш?

Той показа на Жосеран амулета, който носеше на врата си.

— Много е скъп. Защитава ме от всяка опасност. Заради него ще живея дълъг и щастлив живот.

— Не вярвам в чародейства — заяви Жосеран.

Сартак се изсмя и потупа кръста, който тамплиерът носеше на шията си.

— Ами това тогава какво е?

Повечето китайци бяха последователи на древен мъдрец на име Кунг Фу-ци. Сартак ги наричаше конфуцианци.

— Това ли е богът, когото виждам навсякъде, онзи с многото тамян и дарове от цветя в краката му?

— Да, това е Кунг Фу-ци, но всъщност не е точно бог. Той е бил просто мъж, който е разбирал боговете и естеството на живота.

— Като нашия Господ Исус.

— Да, така каза и Мар Салах. Само дето каза, че неговият Исус бил по-умен и бил по-добър в магията. Но разбира се, точно това ще каже, нали?

— В кой бог вярват тогава тези конфуцианци? — попита го Жосеран.

— Имат много, дори не ги помня всичките. Богът на огнището, богът на парите. Почитат и своите предци, защото се страхуват от тях. Но богът, когото най-много почитат, са Правилата! За всичко си имат правило. Следват законник, който се нарича Петте добродетели, и твърдят, че това е техният пътеводител към благодатния живот!

— Като нашите Десет Божи заповеди — размишляваше на глас Жосеран.

— За тия Десет Божи заповеди нищо не съм чувал, но ако според тях трябва да казваш едно, а да правиш друго, такива са. Китайците много ги бива в смятането и да въвеждат ред, но им нямам чак толкова доверие, че да застана с гръб към тях. За нас имат една добродетел, правят, каквото им е казано. Каква полза от техните богове и техните Пет добродетели? Тук господарите сме ние, а не те, така че те да ти разказват какво ѝ е хубаво на тяхната вяра.

След боя, който Уилям отнесе от несторианците, лицето му беше насинено и подуто до такава степен, че приличаше на някой от болните просяци, които Жосеран виждаше по улиците. Но това не го обезсърчи, нито отслаби решимостта му. Прекарваше с часове всеки ден пред митрополитската църква в бедната част на града, четеше молитви на висок глас за божествена намеса и привличаше тълпи от любопитни китайци, които идваха да позяпат този странен наглед и вонящ чужденец, коленичил в калта.

Жосеран се опита да го убеди да се откаже, но Уилям беше непоколебим. Твърдеше, че Бог ще стори чудо и ще върне несторианците в истинската Божия църква.

И имаше право, защото скоро след като се сдърпа с Жосеран, получи своето чудо, точно както твърдеше, че ще се случи.

84

Часове наред всеки ден прекарваха с Мяо-йен в покрития ѝ с жълти керемиди павилион. Тя се оказа прилежна ученичка и скоро можеше да рецитира „Отче наш“ и Десетте Божи заповеди наизуст. Уилям я беше научил и че папата е наместник на Бога на земята и че единственият ѝ път към спасението е чрез Светата църква. Уилям беше търпелив учител, но не понасяше въпроси. Безсмъртната ѝ душа била заложена на карта, напомняше ѝ той.

Веднъж ѝ позволи да погледне в требника. Тя посочи една от фигурите и попита кой е това.

— Това е Мария, Божията майка — отговори ѝ Жосеран.

— Мар Салах казва, че Бог не може да бъде човек, затова и никоя жена не може да бъде майка на Бог.

— Мар Салах е еретик — заяви Уилям, когато Жосеран преведе думите ѝ. — Кажи ѝ, че тя не бива да слуша неговите изкривени поучения или пък да поставя под въпрос тайнствата на вярата.

Мяо-йен изглежда прие тази заповед. Тя наклони страницата към светлината, за да може да я разгледа по-отблизо.

— Много прилича на Куан Йън. Сред китайците тя е известна като Богинята на милосърдието.

Уилям се отчая.

— Моля те, кажи ѝ, че не може да сравнява Светата Дева с някой от нейните езически идоли. Това е богохулство.

Мяо-йен прие с кротост укора и никога повече не изрази отношение към неговите уроци, на които се посвещаваше с цялото си сърце. Но въпреки видимото ѝ въодушевление Жосеран чувстваше, че за нея това е просто едно интелектуално упражнение. В сърцето си тя оставаше татарка.

След известно време дори Уилям почувства нейната неподатливост и вече не се задоволяваше да я наставлява само по основите на католицизма. Търсеше знак, че неговите уроци дават плодове.

— Кажи ѝ — рече на Жосеран един ден, след като ѝ беше разказал историята за възкръсването на Иисус от мъртвите, — че за да бъде драга Богу, трябва да се въздържа от употребата на парфюми и да не слага мазила по лицето си.

Жосеран предаде колкото е възможно по-деликатно молбата.

— Но тя каза, че това е изискване както за една китайска дама, така и за дъщеря на императора — рече той.

— Тя изглежда и мирише като проститутка.

— Искаш ли да ѝ го кажа?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво искаш да ѝ кажа?

— Кажи ѝ, че трябва да моли Бога за напътствие. Една жена трябва да е добродетелна във всяко отношение, а мазилата и парфюмите са дяволски инструменти.

— Какво приказва той? — попита Мяо-йен.

— Възхищава се на вашата красота — отвърна Жосеран. — Дори без вашите помади и парфюми, според него вие ще сте най-прекрасната жена в Шанту.

Мяо-йен се усмихна и закима с глава, благодари на Жосеран за милите му думи.

Той се обърна към Уилям.

— Каза, че ще помисли.

Имаше дни, в които след като Уилям беше свършил с урока си, Жосеран оставаше при нея в павилиона. Надяваше се да научи повече за Хубилай и великата му империя. Освен това беше омаян от странното създание, макар не така както го привличаше Хутлун. Просто беше заинтригуван как така Мяо-йен е уловена в клопката на този позлатен дворец, докато Хутлун живееше живота си на воля върху седлото на коня. Не бяха ли и двете дъщери на татарски ханове?

Жосеран чувстваше, че и тя на свой ред се радва на компанията му. Разговаряха с часове над уханен чай, донесен от нейните придворни дами, защото принцесата хранеше безгранично любопитство към Франция.

— Вие хан на Християнство ли сте?

— Да, предполагам, че съм хан. Но не Велик хан като вашия баща Хубилай. Аз съм господар на доста малък брой хора.

— Колко съпруги имате?

— Нямам съпруга.

— Нямате ли? Как е възможно? Един мъж не може да живее без съпруга. Противоестествено е.

— Дадох обещание да живея като монах известно време.

— Как един хан може да е монах? Не разбирам. Един мъж трябва да е само едно нещо или нищо. Как разбирате кой сте всъщност, когато сте толкова много неща?

Един ден седяха и наблюдаваха как една от прислужниците храни златните рибки, когато принцесата посочи от другата страна на водата към елен, който стоеше тихо под върбите в градината на императора.

— Във варварските земи ходехте ли на лов? — попита го тя.

— Разбира се. Ловуваме за храна и за удоволствие.

— Тогава ще се радвате да ловувате в градината на баща ми. Тя е истинско чудо.

Жосеран си спомни за Хутлун и как беше повалила нападащия я вълк с една стрела.

— Вие не ловувате ли?

Тя се разсмя горчиво.

— Понякога копнея да го правя.

— Тогава защо не ловувате?

— Сред китайците не е прието жените да се държат така, както го правят татарките.

— Но вие не сте китайка. Вие сте татарка.

Тя поклати глава.

— Не, аз съм китайка, защото така е пожелал баща ми. Моят баща във всяко отношение е възприел нравите и обичаите на китайците. Не сте ли го прозрели и сам?

— Признавам, че невинаги знам какво да мисля за нещата, които виждам.

— Тогава ето какво ще ви кажа: моят брат, Чен-чин, ще бъде следващият император и хаган на татарите. Това не ви ли се струва странно? На неговата възраст моят дядо, Чингис хан вече е яздил начело на свой собствен туман и е покорил половината степ. Чен-чин прекарва дните си затворен с конфуциански придворни в изучаване на китайските обичаи и етикет, чете Книга на одите, Избрани откъси от Кунг Фу-ци и изучава китайската история. Вместо да мирише на кон, той мирише на алое и сандалово дърво от кадилниците. Вместо да завладява земи, той овладява калиграфията.

— Хубилай прави така, за да властва над народа, без съмнение.

— Не. Моят баща постъпва така, защото душата му е пуста. Той иска да е всичко за всеки. Дори иска онези, които е разгромил, да го смятат за милостив.

Смая се да чуе такива безжалостни думи за императора от дъщеря му.

— Ако това е целта, струва ми се, че я е постигнал — промърмори той.

— Само така ви се струва. Китайците ни се усмихват мило, подчиняват ни се, пълнят като придворни дворовете ни и се преструват, че ни обичат. Но тайно ни наричат варвари и се подиграват на баща ми, че не умее да говори езика им. Осмиват ни в театралните си представления. Актьорите им си правят шеги с нас; кукловодите им разиграват с нас пасквили. Присмиват ни се заради огромното ни желание да сме като тях. То ги кара да ни презират още повече. Истината е, че ние сме нашественици и те ни мразят. Би ли могло да е другояче?

Жосеран беше потресен. Синът на Небето не беше всесилен, както го бяха накарали да повярва привидностите. Той беше изправен пред две граждански войни в държавата си и бунт в империята си.

— Но Сартак ми каза, че много от войниците на Хубилай са китайци.

— Той мъдро ги използва. Всичките му новобранци са изпратени на служба в провинции, които са далеч от домовете им, за да се чувстват чужденци, както и техните татарски военачалници. Баща ми запазва собствената си стража, кесиг, и има лично подбрани полкове от собствения си клан, разпръснат из цялата империя, за да премаже всеки бунт. Сринаха стените на всички китайски градове, разриха дори каменната настилка по улиците, за да не пречат на движението на нашите коне, ако се наложи да ги нападнем. Разбирате ли? Не смеят да го мразят открито. Това е — тя осъзна, че се е разприказвала, и сведе поглед. — Говоря прекалено свободно с вас. Вие сте добър шпионин.

Тишината се нарушаваше единствено от шуртенето на водоскока и шумоленето на бамбука.

— Заради политиката живея тук в този красив парк само с птиците и рибите за компания, защото баща ми иска от мен да бъда китайска принцеса. Но не става дума само за политика. Той искрено обича тези китайци, които е победил. Не е ли странно за такъв човек?

Жосеран кимна.

— Така е, щом казвате.

— Странно и печално. Защото копнея да яздя кон и да се науча да стрелям с лък като татарка. А трябва да седя тук всеки ден сред върбите и единственото ми занимание е да закрепям игли в косата си. Нашият баща ни дава живот и после този живот се превръща в бреме. Не е ли истина, Варварино?

— Така е — съгласи се той, умислен дали някога ще успее да свали товара от собствената си душа.

— Къде беше? — настоятелно го попита Уилям, когато Жосеран се прибра в двореца по-късно същия следобед.

— Разговарях с принцеса Мяо-йен.

— Прекалено много време прекарваш с нея. Не си струва.

— Научавам много за императора и хората му с нейна помощ.

— Желаеш я. Познавам го по очите ти.

Жосеран се обиди от неоснователното обвинение.

— Тя е принцеса и дъщеря на императора.

— И кога това е възпирало ниските ти страсти? Мирисът ѝ, помадите, които използва на лицето си, копринените рокли, които носи? Има всички дяволски приспособления. Пилея часове да ѝ покажа пътя на добродетелта и Бог, а ти съсипваш всичките ми постижения!

Жосеран въздъхна.

— Не знам какво повече искаш от мен.

— Аз не искам нищо от теб. Бог е този, който иска от теб да ми помогнеш да донесем на тези хора любовта на Христос.

— Не правя ли всичко, което ми е по силите?

Уилям поклати глава.

— Не знам — рече той. — Само Бог може да даде отговора.

Хубилай я чакаше в Павилиона на благоуханните цветя. Облечен в мантия от зелена коприна, по лицето му се четеше недоволство.

Павилионът гледаше към градините в четирите посоки. Във вази бяха засадени канела и банани, които цъфтяха в розово, върху застлания с плочи двор бяха нагласени хитроумно вятърни мелници, така че и най-лекото движение на перките им да разнася уханието на цветята към залите на павилиона. Птиците по дърветата, чиито клони се ширеха над стрехите, цвърчаха оглушително. В северния край имаше олтар с трева от степта, както и пръст, донесена от татарската родина; жълто-кафява кал, жълт пясък, черни и бели камъчета от Гоби. Въпреки че очевидно ставаше дума за татарско светилище, всъщност Олтарът на земята беше конфуциански идеал. Покриваше го завеса от червен брокат с благословии, изписани върху плата със златно китайско писмо.

Толкова много противоречия имаше тук.

Тя се приближи на ръце и колене. После събра ръце и сведе глава в поклон три пъти към мраморния под, преди да погледне към копринените очи на баща си. Строгите лица на неговите конфуциански и тангутски съветници я наблюдаваха от подиума под трона му.

— Е, Мяо-йен. Напредваш ли в обучението си?

— Старая се, господарю.

— Какво разбра за наставниците си?

— Искрени са, господарю — отвърна тя предпазливо, чудеше се какво ли иска да научи баща ѝ.

— Ами тази тяхна вяра, която носят със себе си?

— Такава е, каквато каза ти, татко. Много прилича на Светлата религия на Мар Салах, с изключение на това, че хранят голяма почит към човек, когото наричат папа. Намират, че е много грешно мъжът и жената да се съединяват и освен това вярват в изповядването на греховете от даден човек пред неговия шаман, което им носи незабавно опрощение от техния бог.

— Намират за грешно съединяването на мъжете и жените ли? — попита Хубилай, без съмнение с мисълта за многобройния си харем.

— Да, господарю.

Той изсумтя, не беше впечатлен от тази философия.

— Казват, че във варварските земи хората се кланят на този папа.

— Изглежда той е техният хан на хановете и има силата да въздига крале сред тях, макар самият той да не носи меч или лък, ако се вярва на думите им. Струва ми се, той е шаман, който се е издигнал и получил власт дори над най-великите воини.

— Това и нас сполетя веднъж — каза той. Мяо-йен можеше да предположи накъде клонят мислите му. Той не искаше никоя религия да заплашва върховната позиция на императора.

— Имат ли магия?

— Не съм видяла да правят магия, господарю. Научиха ме на молитви, които искат да повтарям, и ми разказаха за този Иисус, когото много скъпят, както правят Мар Салах и неговите следовници.

— На теб харесва ли ти вярата, която имат?

Очите ѝ се насочиха към Фагс-па лама.

— Не мисля, че е толкова велика, колкото тази на тангутите, господарю, не е толкова могъща.

Фагс-па май си отдъхна. Баща ѝ също изглеждаше удовлетворен от отговора ѝ.

— Ами онзи, воинът? За него какво мислиш?

— Струва ми се почтен човек. Но има нещо, което не разбирам, той казва, че е пътувал до друга земя, за да се бие с онези сарацини, както ги нарича, когато за себе си няма да спечели нищо, нито като плячка, нито като жени. Твърди, че го прави, за да заслужи Рая. Но изглежда, че са изплашени да напуснат крепостите от страх пред онези същите сарацини, които искат да победят.

Хубилай изсумтя, нейната преценка съвпадаше с неговата.

— Не ми се вярва от тях да излязат силни съюзници. Дори Мар Салах проповядва срещу тях, а той почита същия Иисус. Митрополитът твърди, че искат да ни подчинят всички на властта на този папа, за когото непрекъснато говорят.

— Знам само, че Жос-ран се отнася любезно към мен и изглежда искрен — бързо каза Мяо-йен, защото чувстваше привързаност към този великан–варварин и не му желаеше никакво зло.

— Ами неговият шаман?

— За него не мога да кажа друго — каза тя, — освен че вони непоносимо.

— Имаш похвалата ми, дъще. Старай се. Ако ти кажат нещо, което мислиш, че е важно да науча, предай ми го лично.

Отпратиха я. Излезе бавно и полека от залата, като пристъпваше ситно с мъничките си крачета.

85

Силно думкане по вратата събуди Уилям. Един от облечените с черни раса свещеници на митрополита се изправи, останал без дъх, в коридора, двама от членовете на императорския кесиг бяха зад него. Свещеникът ломотеше нещо неразбрано на безбожния си език.

Един от стражите отиде и доведе Жосеран от стаята му. Най-накрая тамплиерът се появи, рошав и сънен, като припряно се омотаваше в копринения си халат. Изслуша свещеника и после обясни на Уилям, че човекът е бил изпратен от Мар Салах. Митрополитът на Шанту искал да го види още веднъж.

Умирал.

Войниците тръгнаха напред със запалени факли, а те ги последваха през потъналите в мрак улици на Шанту. Стигнаха до огромна къща близо до двореца. Висока стена с покрив от глазирани керамични плочи по характерната местна архитектура обграждаше къщата. Тежката, обкована с желязо врата под покрива се отвори и те последваха свещеника през застлан с плочи двор, по чиито краища растяха върби, борове и проблясваха езерца със златни шарани. Напред водеше покрита аркада на лакирани стълбове. Някои от слугите стояха на прага в края на галерията и ридаеха.

Когато влязоха в главната къща, Жосеран остана поразен от богатата ѝ мебелировка. Видя кръст, направен от сандалово дърво и ахат; сандъци от камфорово дърво с инкрустирани перли, вази от ковано злато и безценен синьо-бял порцелан; килими от дебел брокат, украшения от нефрит и сребро. Мар Салах живееше във великолепие, което не би засрамило никой християнски епископ, забеляза Жосеран.

Свещеници! Навсякъде по света бяха еднакви.

Спалнята също тънеше във великолепие, украсена с коприна и хермелин. В ъгъла стоеше грамадна бронзова ваза, пълна със сухи ароматни листа. Мар Салах лежеше на леглото зад изрисуван параван. Жосеран се стресна от вида му. Беше смъртно блед и морави петна обкръжаваха очите му. Плътта му беше отпусната. Храчеше кръв, в ъглите на устата му избиваше розова пяна.

Трите му съпруги се бяха събрали около леглото и плачеха.

Жосеран разпозна мириса на смъртта, много пъти вече беше я срещал. Само че риданията на жените му се сториха изнервящи и накара войниците да ги изведат от стаята.

Погледна към Уилям, спомни си как беше прекарал изминалите седмици в молитва пред църквата на Мар Салах, молейки за възмездие от Господ. Потръпна, усети косата на тила му да настръхва.

Мар Салах вдигна глава от възглавницата и размърда кривия си пръст, за да покаже на Жосеран да се приближи. Заговори немощно шепнешком.

— Пита какво си му сторил — обърна се Жосеран към Уилям.

Устните на Уилям бяха свити в тънка презрителна линия.

— Кажи му, че не съм направил нищо. Сполетяло го е Божието възмездие, не моето.

— Мисли, че си го омагьосал.

Уилям отметна назад качулката си и си сложи пурпурната стола, която беше донесъл от двореца. В другата си ръка държеше Библията.

— Кажи му, че ще изслушам изповедта му, ако пожелае. Или ще гори във вечния огън.

Мар Салах поклати глава.

— Казва, че не вярва в изповедта — преведе Жосеран. — Твърди, че в сутрите на Евангелието не е спомената никаква изповед.

— Кажи му, че ще отиде в Ада завинаги, освен ако не се изповяда напълно пред мен.

Мар Салах изглеждаше победен и много уплашен. Жосеран му предаде думите на Уилям.

— Страхува се и казва, че ще го направи. Но трябва да му кажеш как.

— Много добре — заяви Уилям. — Но ще го направя само при условие, че преди да умре, извика всичките си свещеници в тази стая и пред тях признае папата като баща на всички християни по света и се съгласи да предаде водачеството на своята църква във властта на върховния понтифекс на Рим.

Жосеран не вярваше на ушите си.

— Изнудваш умиращ човек, така ли?

— Изнудване ли е да обединим Светата ни църква, както Бог повелява? Предай му думите ми.

Жосеран се подвоуми, след това се приведе над умиращия свещеник. Дъхът му вонеше.

— Мар Салах, брат Уилям казва, че преди да опрости греховете ти, трябва да предадеш властта на твоята църква на благословения ни папа в Рим.

— … никога.

— Той настоява.

— Не — програчи Мар Салах.

Жосеран се обърна към Уилям и поклати глава. Перспективата да умре неопростен беше нещо, от което всеки християнин се страхуваше. Помисли си за своите грехове и се почуди отново, дали решимостта му да осъди себе си на същата съдба, няма да се промени в последните му мигове.

— Милост нямаш ли? — попита той Уилям.

— Към грешниците никаква.

— Настоява, че няма да го направи.

— Напомни му отново за мъченията на Ада. Нажежените мечове, изгарящи вечно голата му плът, вилите, които отново и отново се забиват в корема му, бичовете с металните си върхове. Кажи му!

Жосеран поклати глава.

— Не искам.

— Не може да ме предадеш в това! Залогът е бъдещето на Светата ни църква тук в Катай!

— Няма да измъчвам умиращ човек. Това, както ти изчерпателно изясни, е работа на Дявола, а аз няма да участвам в нея.

И въпреки възмутените протести на Уилям излезе от стаята.

Час преди зазоряване, точно когато виковете на монасите, тръгнали с техните купи за подаяние, зазвучаха из улицата отдолу, Мар Салах издъхна и отиде при Дявола и неговия широк набор от изтънчени мъчения.

86

Войниците от кесиг стояха на пост, когато императорът се приближи до ръба на водата. Наметка от леопардова кожа пазеше раменете му от сутрешния мраз. Фагс-па лама беше с него. Над езерото се стелеше мъгла. В далечината билата на черните планини, мрачни и голи, се гънеха едни в други като дипли на копринени завивки върху легло.

Жосеран се появи, съпроводен от Сартак и един от неговите хора. Коленичи и сведе глава, очакваше да чуе какво желае императорът.

— Митрополитът на Шанту е мъртъв — каза Хубилай.

— Страхувам се, че е така — отговори Жосеран.

— Твоят спътник го е проклел.

— Вярвам, че това е дело на самия Бог.

— Тогава наистина трябва да имате много могъщ бог. По-силен от този на Мар Салах, така изглежда.

Очевидно и те вярваха, че магия е сложила край на живота на несторианския епископ. Хубилай сигурно е убеден, че Уилям е направил някакво дяволско деяние, понеже митрополитът му се е противопоставил.

— Склонен съм да повярвам, че във вашата вяра има повече, отколкото първоначално реших — каза Хубилай. — Всеки от съветниците ми казва, че тяхната вяра е най-добрата и истинната. А сега при нас се появява нова религия, по-силна от тази на Мар Салах. Какво да реша?

Жосеран разбра, че това е възможността, за която Уилям беше мечтал. Не се налагаше да покръстят милиони, достатъчен беше и един човек, стига това да е самият Хубилай. Ако Уилям убедеше хагана да приеме Христос и да наложи своята нова религия над империята си, както бяха задължени да направят всички християнски крале, тогава целият свят щеше да принадлежи на Рим. В Земите отвъд можеха да уловят сарацините между себе си и татарите и да отвоюват Светите земи. Йерусалим отново щеше да се върне в християнски ръце.

— Свиках обсъждане — каза Хубилай.

— Обсъждане ли, велики господарю?

— Аз сам ще реша коя от религиите е най-добра. Кажи на твоя свещен човек да се представи в приемната зала в седмия час. Там той ще се срещне с другите велики шамани от моята империя и ще спори с тях по въпросите на вярата. И след това ще реша веднъж завинаги кой от тези богове е най-истински.

— За нас ще бъде чест, господарю — каза Жосеран, безкрайно впечатлен от това драматично предложение.

Жосеран отново се поклони и избегна отровния поглед на Фагс-па. Сартак го съпроводи до стаите му. Обсъждане! Това щеше да подхожда на похватите на брат Уилям. След като толкова много беше заложено, се надяваше единствено да успее да го спре да говори, преди всички да са умрели от старост.

87

Летният дворец на императора се намираше точно зад стените на ловния му парк. Всъщност представляваше юрта, изградена по татарски обичай, но стените ѝ бяха направени от най-фина коприна, а не от плъстта, която използваха татарите във високите степи. Огромно количество дебели копринени въжета я държаха изпъната срещу вятъра. Покривът ѝ беше направен от разцепен и лакиран бамбук, украсен с рисунки на животни и птици. По яркочервените стълбове се виеха резбовани змии.

— Не е ли чудо? — прошепна му Сартак. — Юртата е така построена, че може да се развали и премести на друго, още по-приятно място само за няколко часа, щом императорът пожелае.

Жосеран се съгласи, че наистина е чудо, макар да подозираше, че никога не са се опитвали да я местят и това е поредната легенда, която трябва да подхранва мита за Хубилай като за традиционен татарски вожд.

Залата вече беше претъпкана с представители на различните религии от двора на Хубилай: личният императорски шаман, с коса и брада, невчесани и неподдържани, кожата му се белеше от мръсотия, очите му бяха изцъклени от предизвикания с хашиш транс; тангутите с бръснатите си глави и жълти облекла; идолопоклонниците с оранжеви и лилави наметки от брокат и черни малки шапчици, държащи извити дървени дъсчици за молитва; несторианците с черни раса, белобрадите мохамедани с бели шапки.

Под трона отляво на Хубилай беше императрица Чаби, любимата съпруга на Хубилай. Жосеран беше научил от Сартак, че тя е гореща последователка на Боркан. Огледа ги със студено подозрение, когато влязоха. За свой още по-голям ужас Жосеран видя Фагс-па да стои до рамото на императора. Явно беше, че той едновременно ще е онзи, който свиква обсъждането, и главният му участник.

Хубилай даде знак на Фагс-па лама, който обяви, че обсъжданията могат да започнат. Като начало говорител на всяка религия щеше накратко да представи вярата си и след това щяха да спорят открито.

Щом обсъжданията започнаха, Жосеран с мъка осмисляше за какви ереси, магьосничество и идолопоклонничество става дума. Превеждаше старателно на отеца. Дойде редът на Уилям, той стана, великолепен с бялото си расо и пурпурна стола, и изложи онова, което наричаше истинско представяне на историята от времето на създаването на света и на Мъжа и Жената от Бог.

Заговори за чудотворното раждане на Христос, неговия живот и страдания и завърши с изброяването на Божите закони, благосклонно дадени на Човека в Десетте Божи заповеди. След това обширно обясни какво специално място имат папата и Светата майка Църквата в сърцето на Бог.

Речта му беше вдъхновена. Очите му горяха от ревност, а красноречието му впечатляваше. Нямаше го заядливия, изпълнен с омраза дребен монах, заместваше го великан с гръмовен глас. Жосеран за пръв път виждаше тази страна на характера му. Най-накрая разбра защо го е избрал папата.

Щом приключи, императорът чрез Фагс-па лама положи началото на обсъждането. Бързо стана видно, че Уилям като новодошъл ще бъде на прицел от всички.

Самият Фагс-па оглавяваше инквизицията и Жосеран щеше да се радва на мъките на Уилям, ако за каузата на тамплиерите не беше жизненоважно те да оставят добро впечатление тук. А и въпреки всичките си опасения, християнството си оставаше религията на неговото сърце.

Първо Фагс-па попита Уилям за Десетте Божи заповеди.

— Но нашият император не следва правилата на вашия Бог и въпреки това е стъпил отгоре на всички други нации. Това не означава ли, че само той е благословен, а вие и вашите други богове сте по-низши?

Уилям беше възмутен от този довод.

— Кажи му, че стойността на човек не се оценява от това, какво притежава на този свят. Самият Христос ни казва, че земята ще бъде наследена от кротките.

— Моят опит казва друго — прогърмя императорът, когато чу отговора на Уилям и някой от неговите пълководци, които с любопитство следяха спора, се разсмяха високо.

— Как може човек да знае какво мислят боговете, освен ако онова, което прави, не печели тяхната благосклонност или недоволство? — попита Хубилай, като вече се намеси пряко в спора.

— Кажи му, че това е въпрос на вяра — каза Уилям, когато чу думите му.

— Не, човек не се определя от вярата си — рече Фагс-па, — а от делата си. Хиляди години мъдрост е събрана в нашата книга Пао. Тя позволява на всеки човек да изчисли своите заслуги и грешки в живота си.

— Но човек може с делата си да направи грешка — прекъсна го един от идолопоклонниците и за миг отклони вниманието от Уилям. — Тогава несъмнено пътят към покоя е въздържането от действие. Това е пътят на Дао.

И така продължиха.

Жосеран се замая. За пръв път участваше в обмяната на подобно разнообразие от възгледи и когато доводите започваха да валят върху него, той, останал без дъх, превеждаше всяка дума на Уилям, осъзна колко подобни са доводите на мохамеданите с неговите собствени. Наистина те също говореха за пророци и неизменността на един Бог и неговия закон. От всички представени религии този следобед на него му се стори, че мохамеданите, най-злият им враг в Земите отвъд, са най-близките им съюзници.

Несторианците от своя страна нападнаха Уилям със същата стръв, с която го нападаха и тангутците.

Личният шаман на Хубилай сега говореше думи, които не бяха важни, че правотата на една религия може да се отсъди по силата на нейната магия. Императорът го прекъсна с възражението, че ако това беше вярно, тогава папата прави изключително силна магия заради стореното от Бога на Уилям на Мар Салах.

Като чу това, Уилям се опита да наклони още везните в своя полза с думите, че от деня, в който Бог е създал света, всичко, което искал, е всички хора на земята да го познаят, да му отдават почит и да му се подчиняват. Възмездието му сполетявало само ония, които го отричали. Както станало и с Мар Салах.

Стар монах с жълта роба заговори след това.

— Той казва, че светът е илюзия — преведе Жосеран. — Казва, че животът винаги ще ни разочарова и че раждането, старостта, болестта и страданието са неизбежни.

— Кажи му, че затова Христос е дошъл да ни спаси! — почти извика Уилям с пламнало от вълнение лице. — Ако изтърпим страданията си по християнски, можем да постигнем Рая!

Жосеран предаде тази перспектива на монаха, който се вгледа настойчиво в лицето на Уилям и отговори.

— Дори селянинът в полето устоява — каза той. — Четенето на свещени текстове, въздържанието от месо, почитането на Буда, даването на милостиня, всички тези действия печелят заслуги за следващия живот. Но за освобождаване от страданието се изисква лично прозрение за пустотата на света.

— Как може светът да бъде пуст? — извика Уилям. — Той е създаден от Бог! Само човекът е грешен!

Монахът се намръщи.

— Пита какво имаш предвид под „грях“ — преведе Жосеран.

— Похот. Разврат. Слабостта на плътта.

Когато го чу, монахът измърмори отговора си, който Жосеран май не гореше от желание да преведе.

— Какво каза той? — настоя Уилям.

— Каза… каза, че си прав да се страхуваш от подобна слабост.

— Какво е имал предвид?

— Не знам, братко Уилям. Не обясни.

— Благочестивият мъж от нищо не се страхува! — изкрещя към него Уилям. — Тези, които спазват Божия закон, ще бъдат възнаградени на небето!

Хубилай вдигна ръка за тишина. И започна дълъг разговор шепнешком с Фагс-па лама.

Докато разговаряха, Уилям се обърна към Жосеран.

— Ти не преведе точно думите ми! — изсъска той.

— Не говориш езика им, тогава как разбра какво съм казал?

— Познава се по израженията и вида им. Ако беше изговорил истинните думи Божи, те вече щяха да са убедени. Провалим ли се днес тук, ще е заради теб и ще съобщя за това пред Високия двор при връщането ни в Акра.

— Преведох всичко, което каза, вярно и без никакъв предразсъдък!

— Виждам, че не си!

Съвещаването между императора и неговия съветник рязко приключи и Фагс-па обърна лице към събранието.

— Синът на Небето изслуша всичките ви доводи и възгледите, които всеки от вас изложи красноречиво и убедително. Той ще размисли върху всичко, което видя и чу. Сега иска да го оставите на спокойствие. Да остане само Варваринът.

И посочи Жосеран.

— И аз ще остана — обяви Уилям, докато другите напускаха залата. — Не мога да те оставя без наставления.

Фагс-па лама го наблюдаваше вторачено.

— Кажи му, че трябва да си върви.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Опасявам се, че ако не си тръгнеш веднага, ще те извлекат от тук като преди. Това създава лошо впечатление.

Уилям се поколеба, очите му бяха зачервени от умора, треска и бяс, най-накрая неохотно се подчини на Сина на Небето и излезе.

Останаха сами в големия павилион. Хубилай хан, Син на Небето, дълго наблюдава Жосеран Сарацини.

— Мислихме задълбочено върху онова, което видяхме и чухме днес — каза той най-накрая.

Жосеран чакаше. Съдбата на цялото им начинание и дългото пътуване зависеше от този момент.

— Вярвам, че доводите ни са ви се понравили, господарю.

— Останахме изключително впечатлени от всичко чуто и благодарим за дългото и опасно пътуване до нашия двор. Преживяното беше поучително. Колкото до религията, ето какво говори сърцето ми…

88

Уилям чакаше на колене върху плочника, повтаряше думите на Господнята молитва. Щом видя Жосеран, скочи на крака.

— Какво каза той? — попита с дрезгав от напрежение и вълнение глас.

— Каза, че е премислял внимателно и иска да ни уведоми, че от всички религии, за които е чувал… нашата най-много му допада.

Уилям не вярваше на ушите си. Падна отново на колене и на висок глас занарежда благодарности към Бог. Всичките изпитания и несгоди си бяха стрували. Направил беше, което Бог бе пожелал да направи, и доведе краля на татарите в лоното му.

Жосеран не се присъедини към него във въздаването на благодарности. Остави го там, на колене, а той се запъти към стаите си. Усещаше, че тържеството им е прибързано. След толкова много месеци пътуване през Средна Азия и Катай одобрението от Сина на Небето, Владетеля на владетелите, хана на хановете на всички татари сега му се струваше получено…

… прекалено лесно.

89

На следващата сутрин отново се представиха в покоите на Мяо-йен. Очите на Уилям бяха хлътнали от изтощение. От вълнение не можа да спи и прекара цялата нощ в редене на молитви на благодарност и молби. Жосеран също не можа да спи. Чувстваше се раздвоен. Изглежда, бяха постигнали успех, който надминаваше всичко, което си бяха представяли, въпреки това доводите, които чу по време на религиозния спор, хвърляха сянка върху душата му.

Подобни богохулства беше невъзможно да бъдат изречени на висок глас в християнския свят; такова открито обсъждане беше невъзможно. Различните възгледи и философии разклатиха вярата му по-силно от всякога. Може ли изобщо някой човек да разгадае Божия промисъл? Пред лицето на толкова много теории и мирогледи как човек би могъл да е сигурен, че е стъпил на абсолютната истина?

Мяо-йен ги очакваше, седнала на копринено килимче. Тя сведе глава при влизането им за поздрав. Поздравиха я на свой ред и седнаха с кръстосани крака. Една от прислужниците ѝ донесе купички със сливов чай и ги постави на покрита с черен лак маса между тях.

— Кажи ѝ, че днес ще я науча как се изповядваме — каза Уилям.

Жосеран предаде думите му, като наблюдаваше лицето на момичето и се чудеше какво ли се крие зад черните ѝ очи.

— За мен е чест да науча за изповедта — каза му Мяо-йен. — Но първо трябва да ви поздравя. Чух за победния ви час в павилиона на императора.

— Вашият баща изглеждаше много доволен от нас — каза Жосеран.

Любопитна усмивка.

— Той беше много доволен от всички.

— Но той ни увери, че най-много е харесал нашата религия.

Мяо-йен продължаваше да се усмихва.

— Така ли ви каза?

— Точно така.

Тя се обърна и зарея замечтан взор към езерото. Жосеран чу дращенето на върбова метла навън в двора.

— Вие не разбирате баща ми — най-накрая каза тя.

— Какво не разбираме?

— Какво говори тя? — поиска да научи Уилям. — Винаги ли трябва така да ме дразниш, тамплиере?

— Не съм сигурен какво има предвид.

— Не се опитвай сам да ѝ обясняваш религията — предупреди го Уилям. — Няма да допусна да я заразиш с твоите ереси.

— Много добре, ето какво ми каза — отговори Жосеран. — Хвърли съмнение върху победата ни пред императора вчера.

— Но ти сам си чул решението му, лично от него!

— Тя внушава, че думите на императора се различават от намеренията му. Няма за пръв път един крал да се преструва за своя изгода.

Мяо-йен отклони поглед от прозореца отново към тях.

— Всички мислят, че са победителите в този спор. Знаехте ли го?

Жосеран пое дъх.

— Не вярвате наистина, че той ще се изолира от своите съюзници в двора си, нали? Обсъждането е било просто способ да ви изправи един срещу друг. Моят баща е всичко за всички. Казах ви го. Това е разковничето на силата му.

— Но той каза, че най-много истинност открива в нашата религия.

— Когато е с тангутите, той следва пътя на Буда; с мохамеданите е поддръжник на правата вяра. За Мар Салах той беше закрилник на Исус. Той прави и казва онова, което е политически изгодно да се направи или каже.

— Какво говори тя! — почти извика Уилям.

Мяо-йен изчака със сведен поглед, докато Жосеран преведе думите ѝ на монаха. Лицето на Уилям стана пепеляво, еуфорията, която цяла сутрин го беше държала, се изпари напълно.

— Тя хитрува злонамерено — каза той. — Не ѝ вярвам.

— На мен ми звучи по-смислено, че Хубилай си играе с нас поради политически причини, отколкото внезапния ни разговор.

— Не вярвам! — отсече Уилям, но Жосеран виждаше, че ужасната истина вече беше стигнала до него.

— Може и да си прав. Това е само нейното мнение.

— Но ти ѝ вярваш.

Жосеран не отговори.

Уилям скочи на крака. Ръцете му трепереха.

— Аз съм пратеник на самия папа! — извика. — Той не може да си играе така с мен!

И излетя от стаята.

След като си отиде, Жосеран се обърна към Мяо-йен.

— Страхувам се, че днес няма да има урок.

— Хиляди извинения. Но е по-добре за вас да проумеете играта, която баща ми играе, дори и да не знаете всички правила.

— Да, господарке — той се почуди дали императорът е наясно, че тя ще му каже истината, или Мяо-йен сама е решила да го направи.

И така, помисли си той, великата ни победа от вчера е била само привидна. Да се преговаря с тези татари, е като да се мъчи човек да улови дим в юмрука си.

Погледна в очите на принцесата, които приличаха на очи на кошута, и се почуди какво още ще научи от това странно създание. Тя дали ще поиска да е наш съюзник, или търси само да ни измъчва със собствената ни глупост?

Лодката за удоволствия се носеше по езеро с кадифена красота, лъскаво като въглен, изпъстрено със светлината на фенерите от пагодите по протежение на брега. Нощта беше хладна и ухаеше на жасмин. От кабината Мяо-йен виждаше целия град, лакираните плочи на дворците и храмовете блестяха под растящата луна.

Лежеше по гръб върху копринени килими, гола, само с малките копринени чехли на краката си. Тялото ѝ имаше цвят на алабастър и ухаеше на парфюмираните масла от банята ѝ.

При главата ѝ коленичи прислужница. С десния си палец натисна Мястото на стоте срещи, за да освободи напрежението в тялото ѝ. После използва и двата си палеца и насочи вниманието си към Залата на отпечатъка между веждите, преди да ги плъзне към най-високия янг при мекото слепоочие, където долови лекия ѝ пулс.

Опитните ѝ палци продължиха към Езерото на вятъра при по-ниския край на тилната кост, после щипна кожата на тила, запритиска надолу към двете дзян дзин аку точки в силните мускули на раменната ямка.

На тавана на кабинката с водни бои бяха изрисувани цветя и планински пейзажи, неземен свят от облаци и върби. Мяо-йен имаше чувството, че се рее сред тях.

С върховете на пръстите си масажистката започна да масажира гладките ѝ ръце, концентрираше натиска върху Вътрешния проход, над лекото издигане на китката, Вратата на духа под лакътната кост, притисна силно в Съединението на долините; натиск — отпускане, натиск — отпускане, докато принцесата не простена високо, защото усети как натискът се натрупва между очите ѝ и внезапно и чудодейно изчезва.

Премина към краката, избегна тройното ян пресичане, защото добрата масажистка не би възпламенила сексуалните копнежи на една девица.

Мяо-йен се претърколи омаляла по корем. Масажистката премина с пръсти към Подскачащия кръг, с кокалчетата на свития среден пръст притисна силно копринената седловина под десния и левия бут, чу как момичето ахна и захапа ръката си от внезапната болка.

Завърши с известен брой притискания с двете длани по нежната извивка на гръбнака, като използваше възглавничките в основата на ръката си. Очите на Мяо-йен сега бяха затворени, тялото ѝ отпуснато, устните ѝ полуотворени.

Масажистката се изправи, работата ѝ беше приключила. Тя огледа тялото на момичето с преценяващия поглед на по-възрастна жена. Завидя на стегнатите мускули и уханната кожа. Тя ще е съвършеното бижу за някои китайски принц, помисли си масажистката.

А най-хубавото беше, че притежаваше прекрасните тайни на чехъла.

Уилям лежеше в мрака на третия час от денонощието и слушаше подигравателните шумове на града, вика на мохамеданите, призоваващ езичниците към тяхната джамия, и бумкането на гонговете на идолопоклонниците, докато тръгват из тъмните улици. Заобиколен беше от неверници, агне сред песове от Ада. Усети товара на задачата си, великия договор, който Бог беше сключил с него — да донесе словото му тук, на края на света.

Очите го боляха от безсъние, но мускулите и нервите му бяха опънати като тетива на лък.

Затвори очи и си припомни сладките пудри и уханните чайове на новата си ученичка, чу отново приплясването на водата на езерото около павилиона ѝ, странната музика на катайската лютня. Шумоленето на коприната, вездесъща и пронизителна като гръм.

Стана от леглото и коленичи на пода, опита се да съсредоточи сърцето си върху молитвата. Ръцете му се разтрепериха.

Разкъса расото си от раменете, докато не провисна до кръста и затърси в мрака камшика. Намери го, скрит под леглото. Започна да се бичува по гърба с огромно настървение, защото най-голямата победа на неговата вяра беше поставена на карта, дано само имаше сила.

Или щеше по свой начин да накара своя Господ отново да страда?

90

Ловният парк се намираше на запад и на север от града, граничеше с градските стени, обширна райска градина от тучни ливади, гори, потоци, изобилстващ от различни видове елени. Имаше и стада от кобили, тяхното мляко беше изключителна собственост на императора. Паркът беше заобиколен от стена от пръст, която се виеше на шейсет мили около равнината и от дълбок ров. Имаше само един вход откъм двореца.

Жосеран беше виждал парка от павилиона на Мяо-йен с мисълта, че никога няма да отиде в него. Но един ден, за негова изненада, получи покана да язди на лов със самия велик Хубилай.

Каченият върху два сиви слона хаудах23 беше пищно украсен, със стени и покрив, покрити с леопардови кожи и вътрешност от копринен брокат и кожи. Кайду не яздеше по този начин на лов, улови се, че мисли Жосеран, и за момент видя този велик предводител през очите на истинските татари, както би го видяла Хутлун, и разбра огорчението им.

Хаудахът скърцаше в унисон с поклащащата се походка на грамадния слон, докато вървяха по засенените пътеки. Върволица от ездачи ги следваше, имперският кесиг беше в леките си брони, някои с лъкове, други със соколи върху облечените с ръкавици ръце. Водещият офицер имаше леопард, който седеше на задницата на коня му.

Самият император носеше златен шлем и бяла подплатена ризница. На ръката му почиваше сокол, чиято глава той почесваше от време на време, сякаш е коте.

Чудно, какво ли иска от мен, помисли си Жосеран.

— Казаха ми — рече Хубилай, — че сте дошли през Покрива на света.

— Така е, господарю.

— Тогава несъмнено сте били гости за известно време на моя господар Кайду. Той спомена ли ме?

Жосеран усети как у него се надига тревога. Какво означаваше това?

— Той говори много за Арик Буке — внимателно рече той. Държеше се за стените на хаудаха, непривикнал с поклащането. Все едно бе на кораб в бурно море.

— И е изразил голямата си почит към него, несъмнено, заради качествата, които не притежава. Вие какво мислите за Кайду?

— Той се отнесе много любезно с нас.

— Предпазлив отговор. Но ви е известна причината, поради която ви задавам тези въпроси. Не всички татари мислят, че Хубилай е техен господар. — Не изчака отговор. — Знаете го, защото със собствените си очи сте станали свидетели на спора ни, но знайте и това: аз съм господар и на монголите, и на Небесната империя и онзи, който ме предизвика, ще превърна в прах. Хулегу в хаганата на запад ме призна и се подчинява на моите желания.

Тогава можем да сключим споразумението ни, помисли си Жосеран. Или това е поредната от игрите му?

Соколите бяха освободени от конярите и с крясъци връхлетяха жеравите в езерата.

— Има такива, които си въобразяват, че можем да прекараме живота си, както са живели дедите ни, в степите, да крадем коне и да изпепеляваме градове. Но Кайду и моят брат Арик Буке живеят във време, което е отминало. Трябва ли да живеем като Чингис хан и всяка зима да завоюваме света само за да се оттеглим през лятото, за да се погрижим за конете и овцете си? Ако ще запазваме онова, което сме спечелили, трябва да променим привичките си. Светът може да бъде завоюван от гърба на коня, но не може да бъде управляван така.

Монголските татари са най-добрите бойци, но имаме много да учим от китайците, включително и как да управляваме. Кайду и Арик Буке не го разбират. Трябва мъдър човек, който да обедини Катай и хората от Синьото небе.

От начина, по който Хубилай говореше, за Жосеран беше очевидно кой е този мъдър човек.

Техният слон издигна туловището си към небето и нададе рев, изпод храсталака през пътеката притича мечка и се шмугна в храсталаците. Хаудахът се разлюля замайващо. Хубилай даде знак на конника, който носеше ловния леопард на задницата на коня си. Офицерът освободи веригата на звяра и той незабавно се хвърли след мечката, главата му подскачаше, гъвкавият му гръб се разгъваше при всяка стъпка. Мечката изрева, изви се и направи движение, сякаш се опитва да се измъкне, но леопардът я повали.

— Реших да се съглася за този съюз, който искате. Когато войските ни пожънат победа, ще ви оставим да запазите царствата си по брега заедно с този град Йерусалим, за който говорехте. В замяна папата трябва да ми изпрати сто от най-учените си съветници, за да ми помогнат да управлявам моята империя.

Жосеран се стъписа от това неочаквано предложение. Но като помисли, осъзна: Хубилай искаше да освободи Хулегу от боевете на запад, колкото е възможно по-скоро, за да подсили своите претенции към хаганата. Но сто свещеници? Какво се надяваше да спечели императорът със сто съветници? Един беше достатъчно бреме.

— Брат Уилям иска да му бъде позволено да ви кръсти в свещената религия — осмели се да каже Жосеран.

Хубилай го изгледа със студени очи.

— Такова нещо не съм ви обещавал.

— Вие ни оказахте огромно благоволение с думите си, че сте харесали нашата религия повече от всяка друга — продължи Жосеран, вече оставил всяка предпазливост. Той лично искаше да провери обвинението на Мяо-йен към баща ѝ в двуличие.

— Ние, монголите, вярваме, както и вие, че има един Бог, според чиято воля живеем и умираме. Но както Бог има различни пръсти на ръката, така има и различни пътища към хората. Това приема императорът. Трябва да разберете, че Синът на Небето не е свободен да избира своята религия, както са свободни другите. Аз наистина ви казах, че се възхищавам на религията ви повече, отколкото на останалите, но сте сбъркали, ако сте си помислили, че бих могъл да приема ритуалите и наредбите ѝ. Бъдете доволен от това, което имате, Варварино. Затова дойдохте.

Леопардът беше върнат с помощта на окачената му верига, а соколите освободени да се наслаждават на вечерята си. Докато наблюдаваше как птиците разкъсват плътта на мечката, Жосеран усети любопитството му да се уталожва. Успял беше в поставената му от Ордена задача въпреки намесата на монаха, но сега изпитваше същото тъжно чувство на срам, което винаги го обземаше след битка.

Измамил беше свещеника, използвал беше дъщерята на императора, за да разузнава, и на свой ред беше излъган. Почуди се дали която и да е от тези маневри ще доведе до нещо добро. Знаеше само, че засега голямото приключение е към края си.

91

Мяо-йен седеше до закрития прозорец на павилиона, наречен Двореца на лунното отражение. Така беше построен, че гледката от изгрева на луната над планините можеше да се наблюдава в пълната ѝ красота. Тази вечер кървавочервена луна висеше ниско над бамбуковите прегради и се отразяваше в спокойните води на черното езеро.

Гледката беше рядка и зашеметяваща, но този път не ѝ носеше никаква наслада.

Върху тоалетната ѝ масичка стояха извадени от кутията от червено лакирано дърво мазилата и бижутата ѝ. Близо до тях лежеше огледало от полиран бронз. Тя го взе и се загледа в отражението си сред сиянието на рисуваните копринени фенери, които висяха от тавана.

Образът, който се взираше в нейния, беше на китайска принцеса, косата беше изпъната назад като на китайка, лицето напудрено и боядисано като на китайка, ала в сърцето си тя беше татарка, една от сините монголи на Чингис хан и копнееше до болка да язди.

Погледът ѝ се зарея над езерото, в лунното отражение във водата. Усети тръпки да полазват гръбнака ѝ, може би в предчувствие за мрачно бъдеще. С внезапно обзел я гняв тя замахна с ръка и запрати огледалото далеч от себе си. Миг по-късно го чу да цопва във водата.

После отново се възцари тишината на нощта, нарушавана само от песните на щурците.

92

Извикаха ги за последен път пред Сина на Небето в присъствието на неговите придворни, военачалници, шамани и облечени в жълто тангути. Случаят беше тържествен и този път нямаше да има никакви неофициално разменени слова, както се беше случило в хаудаха. Този път императорът щеше да говори чрез своя Фагс-па лама.

— Варварите от Запад отправиха молба към Сина на Небето за снизхождение и защита — обяви Фагс-па лама.

Жосеран се усмихна мрачно и се почуди какво би казал Уилям, ако беше чул договора им, представен по този начин.

— Императорът желае да се знае, че ако варварите държат да живеят в мир с нас, ние ще се бием със сарацините до техните граници и ще им оставим останалата земя на запад, докато не ни е угодно да им я отнемем. В замяна варварите ще ни изпратят сто от своите шамани за нашия двор тук в Шанту, за да ни служат. — Един от придворните пристъпи напред и подаде на Жосеран пергамент, изписан с уйгурско писмо и подпечатан с кралския печат. — Това е писмото за вашия крал, папата, което потвърждава същината на договора — каза Фагс-па лама.

Друг придворен подаде на Жосеран златна табличка, която нарече пайзах, подобна на онези, които беше виждал да носят ям ездачите. Представляваше златна плочка, гравирана със соколи и леопарди и подпечатана с печата на императора.

— Окачете я на врата си и не я сваляйте. Тази плочка ви поставя под закрилата на императора. С нея ще получите свита и помощ из целия свят, от Средното царство до самия край на земята, която е под властта на Сина на Небето.

Жосеран взе златната плочка. Зачете уйгурското писмо, което много приличаше на класическото арабско: По силата на Вечното небе! Нека се свети името на хана на хановете! Който не му отдаде почит, ще бъде осъден на смърт и ще умре!

Имаше и други дарове; топ от най-фина коприна, рисунка, свитък с китайска калиграфия, черно върху червено. Подадоха му и татарски лък.

— Императорът желае това да е неговият печат за договора между нас — обяви Фагс-па лама. — За да напомня на варварина папа, който е крал на християните в западните земи, че ако наруши думата си и тръгне да се бие с нас, стрелите от тези лъкове стигат далече и раняват тежко.

— Какво говорят? — попита го Уилям.

Дали да му разкрия скрепяването на тайния договор между Ордена на тамплиерите и татарите, запита се мислено Жосеран. Че Хулегу сега е длъжен да се бие с франките срещу сарацините? Не му трябва да знае такива подробности.

— Това е писмо за приятелство до Светия отец от императора. То предава безкрайното му задоволство от договора и отправя молба за сто свещеници, които да дойдат тук и да започнат работа по покръстването.

— Сто свещеници ли? Ами това е добра новина. Ние, доминиканците, ще бъдем начело на тази група духовници. А императорът прекланя ли глава пред Бог?

— Мисля, че не, братко Уилям.

Уилям сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Защо не? Трябва да го умоляваш да премисли! Кажи му, че ако се страхува за смъртната си душа, той трябва да прегърне Господа Исуса Христа!

— Той каза всичко, което имаше по този въпрос.

Уилям въздъхна продължително и разтърсващо.

— Тогава съм се провалил. Жената беше права. Той е непокорен.

— Императорът поиска сто свещеници. Това несъмнено ни дава право да се надяваме.

— Щом кралят не е приел нашата свещена религия, каква полза от това?

— И така да е, направихме всичко по силите си. Искането за сто свещеници не е незначително постижение. — Жосеран се отдръпна назад към вратата, без нито веднъж да обърне гръб на императора, според обичая. Щом излязоха навън, Уилям падна на колене и отново се замоли за божествена намеса.

В името на пресвещените ония работи на всички светии! Тоя човек беше на път да си изтърка коленете от коленичене!

Жосеран си тръгна и го остави.

93

— Нарича се Градината на ободряващата пролет — каза му Мяо-йен.

Поток се изливаше в малко езеро, където златни рибки лениво плуваха из тъмните води. Древни, чворести борове се извиваха над пътеката; тамян гореше в пещера, издълбана в скалната повърхност на водопад. Кухините благоухаеха на жасмин и орхидеи.

Мяо-йен завъртя слънчобран от зелена коприна над рамото си, за да се скрие от горещото следобедно слънце.

— Научих, че напускате Шанту — каза тя.

— Бързаме да изпреварим зимата на Покрива на света.

— Тогава няма да има повече молитви и истории за Христос?

— Не, господарке. Край на „Отче наш“.

— Ще ми липсвате, християнино. Но вонята от тялото на вашия спътник — не. Как я изтърпявате? Дори патиците се отдалечават в другия край на езерото, когато той дойде.

Жосеран досега я беше виждал само седнала в павилиона ѝ или в лодката ѝ за удоволствия. За пръв път я видя да ходи и беше потресен от странната ѝ спъната походка. Причината за нея веднага ставаше видна. Под дългата ѝ рокля зърна две невъзможно малки крачета, увити в копринени чехли. Толкова малки, че беше цяло чудо, че изобщо може да стъпва на тях.

Тя видя накъде се насочи погледът му.

— Харесват ли ви краката ми?

— На природата ли е харесало да ги направи толкова малки?

— Не е дело на природата.

По лицето му се изписа неразбиране.

— От съвсем малка увиват краката ми. По нареждане на баща ми. Той възнамерява някой ден да ме омъжи за китайски принц и иска да въплъщавам във всяко отношение идеала на китайците за красота.

— Краката ви омотани ли са? Това не е ли неудобно?

Усмивката ѝ беше пълна с безкрайна болка.

— Как мога да отговоря на въпроса ви? — тя спря да върви и вдигна поглед към него. — Бях четиригодишна, когато за пръв път майка ми уви стегнати превръзки около пръстите ми и ги подви под краката ми. После постави върху ходилото големи камъни, за да счупи костите.

— Свети боже — дъхът на Жосеран секна.

— И нямаше да го прави само веднъж. Кракът, естествено, се опитва да се изцели. Затова пръстите трябва да се чупят отново и отново. Не мога да махна превръзките. Дори сега.

— Това е неописуемо — едва успя да каже той.

— Напротив, чувала съм мъжете да казват, че е много красиво. Китайците ги наричат крачета лилии. За тях подобна изтънченост е въплъщение на женствеността. Може би си мислят, че и прокаженият или едноръкият също са красива гледка. — Тя се изчерви и сведе лице. — Отново си позволявам да говоря прекалено свободно с вас. Причината е в онази част от мен, която продължава да е татарска. — Погледът ѝ горестно се плъзна към черната вода. — Баба ми и прабаба ми били учени как да бъдат изключителни, велики жени. И двете царували като наместнички на клана, докато мъжете чакали за курултай. Аз никога няма да управлявам. От момиче с крака лилии има полза, колкото от сакат.

— За мен вие винаги ще сте прекрасна и мъдра — каза ѝ той.

Тя закима с глава, но не се усмихна.

— Майка ми беше наложница от орду на Таракхан, третата съпруга на баща ми. Може би ако ме беше родила Чаби, той щеше да се отнася с мен другояче.

Останаха дълго, заслушани в ромоленето на водата. Жосеран не беше в състояние да прогони от ума си образа на момиченцето, подложено на постоянно неизразимо изтезание в името на модата по приумица на баща му.

— Сигурно нямате търпение да се приберете у дома — каза му тя най-накрая.

— Нямам търпение да отнеса новината за договора с императора.

— Но по лицето ви се чете голяма тъга. Не ви се тръгва.

— Това пътуване ми отвори очите за необятността на земята. Видях неща, за които други хора могат само да мечтаят. Сега се страхувам, че когато се прибера в моя свят, неговите ограничения, дори вярванията му, ще ме притискат.

— Страх ви е, че ще увият краката ви.

— Да. Да, мисля, че именно това имам предвид.

— Не ви ли натъжава и друго?

Как да ѝ обясни за Хутлун? Знаеше, че щом се завърне в Акра, мечтата за нея ще изчезне заедно със спомените му от Шанту и великата проблясваща пустиня — „влизаш и повече не излизаш“. Сърцето го заболя. Но какво друго би могъл да направи, освен да принуди себе си да забрави?

— Знаете, че завръщането ви ще бъде по-опасно, отколкото пътуването ви дотук, нали? — попита го тя.

— Как така?

— Баща ми, императорът, не ви ли каза, че е във война със своя брат в Каракорум?

Жосеран поклати глава. Хубилай не му беше доверил подобни сведения, но самият той подозираше за подобен развой на събитията. Видял беше многочислена войска да напуска града преди няколко седмици и да се отправя на запад.

— Арик Буке също се назовава хан на хановете, ползва се и с подкрепата на Златния клан, наследниците на Чингис хан.

— Тогава вашият баща е самозванец, така ли?

— Самозванец ли? — тя се усмихна. — Нека ви кажа следното: повечето от войниците на баща ми са наемници, китайци, уйгури, тангути, бирманци, но са били обучени на монголска тактика от монголски военачалници. Пехотата е въоръжена с къси здрави копия, не за бой с хора, а за поваляне на коне. Някога многочислеността на нашите врагове не означаваше нищо за татарската конница, но сега благодарение на баща ми китайците и уйгурските войници, които преди много лесно търпяха поражение, вече са повече от достоен противник. Хубилай изгуби дома и легитимността си, но в замяна спечели империя. Така че сега Арик Буке е самозванецът. Защото както е сигурно, че слънцето ще изгрее и залезе, така е сигурно и че няма да победи баща ми на бойното поле. Силата провъзгласява хана на хановете, а не легитимността.

— Ами вие? — прошепна Жосеран.

— Аз ли? — също прошепна тя в отговор, неуверена в смисъла на въпроса.

— Според вас кой Велик хан е самозванецът?

— Моето мнение е несъществено. Не съм нито монголка, нито китайка. Нося кръвта на Чингис хан, но имам крака на китайска принцеса. Не мога да яздя, не мога дори дълго да вървя сама. Вече не съм човек. Аз съм жертвата на моя баща, принесена пред онези, които е завоювал — тя замълча. — Уморих се. Вървете си. Надявам се, че отново ще се срещнем.

— Надали ще имам това щастие. Но ви пожелавам божествен мир в душата.

— И аз ви пожелавам същото. И хиляди благословии за нашия отец, който е на небето — каза тя, като използва израза, който употребяваше Уилям.

— Господарке — тихо каза той с поклон.

И я остави там, в Градината на ободряващата пролет, принцесата със сърце на татарка, тяло на кукла и мънички, ужасяващи, детски крачета лилии.

Поеха на път във втората есенна луна, придружени от сто имперски отряда. Сартак водеше авангарда с Пияницата и Ядосания. Отправиха се на юг, към многобройните селца и градчета, прострени из зелените равнини на Катай, а после по прашните, оскъдни следи от Пътя на коприната на запад.