Пътят на коприната

Лятото беше сухо и облакът от острите люспици, носени от вятъра, се смесваше с льосовия прах, довяван от северните степи. Целият пейзаж беше толкова златист, че трудно се различаваха пътищата и реките, а въздухът — задушлив. Обли камъни от речните корита осейваха полето и пречеха на повърхностния слой да се превърне в прах, който да бъде отнесен от вятъра.

Зад това жълто було лежеше свидетелството за трескавия летен труд на земеделците: грижливо обработваните черничеви градини, с които се хранеха безценните копринени буби; сеното, напластено в кошерини с увити върхове; зърното за зимата и зеленчуците се сушаха на покривите. Тук и там неколцина земеделци все още работеха със сърпове по нивите, превитите им кафяви тела бяха покрити само с препаски на слабините. Мулета, натоварени с ракитови кошове, пълни с последните плодове на урожая, стъпваха тромаво по разнебитените пътеки покрай бреговете на Жълтата река.

Колкото по на запад отиваха, толкова по-видими ставаха следите от военна дейност: имперската конница с ризници, покрити с плочки; наемниците с леки брони, които вървяха на запад, с къси копия, преметнати през рамо; отрядите уйгури и тангути, водени от татарски военачалници с крилати шлемове.

Жосеран отново си спомни предупреждението на Мяо-йен: завръщането ви ще бъде по-опасно, отколкото пътуването ви до тук. Започнеше ли война, можеха да бъдат задържани с години в Катай. Ако се случеше това, договорът им щеше напълно да изгуби смисъл, докато… наистина, ако… стигнеха до Акра.

Уилям вече не се грижеше нито за настоящите, нито за бъдещите опасности. Мислите му бяха насочени навътре, осмисляше собствения си провал. Въобразил си беше, че е спечелил императора за Христос; вместо това го бяха направили на глупак.

Сто свещеници! Възможно ли беше изобщо да се състои подобен поход и ако се състоеше, можеха ли да се доверят на Хубилай? Уилям беше мечтал за апостолска мисия със значимостта на Свети Павловата, да отведе душите от изтока в лоното Божие. Вместо това се връщаше с мънкания и обещания.

Стигнал беше до заключението, че се е провалил, защото Бог е надникнал в сърцето му и е видял, че то е нечисто.

Пътуваше в мълчание, едва проговаряше по някоя дума с Жосеран, спуснал качулката над лицето си, самотен в своето нещастие. Вече не се страхуваше, нито го изпълваше надежда; той беше различен човек от онзи, който измина същия път два месеца по-рано.

Молитвени знамена се вееха на вятъра, разнесе се силният звън на гонг, жълтеникавите стени порозовяха от спускащото се над хоризонта слънце. Жосеран последва Уилям през дървената, обкована с грамадни гвоздеи врата към двора на будисткия манастир и се огледа. Галериите от много стар и черен дялан дървен материал ги заобикаляха от четири страни. Две камили стояха привързани към кривите клони на нар.

Тръгнаха из манастира, оживен от великолепни стенописи в алени и зелени нюанси, където разкривени дяволи разчленяваха клетници в езически ад. Уилям извика от страх, когато от прага се озъби мечка.

— Статуя е — изсумтя Жосеран.

Но не беше обикновена статуя. Мечата кожа бе запазена в истинския си вид, макар че там където трябваше да са очите, имаше тъмни празнини. Хълбоците на мечката бяха лепкави от ритуално намазано масло.

Откриха друг коридор, изпълнен с мирис на мускус. Монаси с лъснали на светилниците бръснати темета седяха с кръстосани крака на земята. Печалните им напеви отекваха от алените стълбове и тъмните стени.

— Потънал съм в срам, тамплиере — проговори Уилям. — Тези хора обичат религията си повече, отколкото аз обичам моята.

— Никой не обича религията повече от теб, Уилям.

— Погледни ги. Те не продават услугите си за пари. Не пируват като епископите и не мърсуват като свещениците, нито въртят политика като духовниците в Рим. Нямат вяра, но живеят свят живот.

— Ако нямат изкуплението на Христос, каква е ползата от тяхната святост? — попита Жосеран, като повтори литанията, която му беше втълпявана още от детството му.

— Всичко, което ти ми каза по време на това пътуване за моите събратя свещеници, беше истина. Знам, че много от тях са продажни и алчни. Нашият орден е създаден, за да се бори с подобно поведение и да върне светостта в Църквата. Затова търсех призванието си сред тях. Но не струвам, тамплиере. Аз съм грешник. — Той вдигна ръце. — Помоли се с мен, тамплиере.

Жосеран се помоли не от благочестие, а от жалостта, която почувства към монаха в този момент. Събра молитвено ръце и ги вдигна към Бог, който не обитаваше тези безоблачни сини небеса, и заедно казаха двайсет пъти „Отче наш“ за живите и още десет за мъртвите. Най-накрая той се помоли и за себе си, за да намери обратен път към живите от света на забравените и изгубените.

95

Ферганската долина

На Покрива на света краткото лято привършваше. Червените макове вече пожълтяваха, а овчарите се готвеха да се върнат в заслона в ниското, оставяха отново планината на вълците, белите леопарди и орлите.

Сватбеното празненство още беше в разгара си, когато Хутлун влезе яздешком в стана.

Булката беше по-млада от нея, широколика и с бронзови страни. Лицето ѝ като да беше от камък, докато около нея мъжете и жените от клана се смееха, викаха и пиеха. Прическата на главата ѝ, направена от бронзови монети, отразяваше светлината от хиляди факли. Тя седеше до съпруга си в копринена шатра, котли с овче месо вряха и от тях се издигаше пара, пияни мъже разливаха кумис и се просваха върху телата на своите събратя, които вече лежаха в несвяст на пода.

Докато беше в Каракорум, Кайду си беше взел нова съпруга. Дъщеря на вожд от земите на запад около езерото Балхаш, а съюзът допълнително беше укрепил силата му по западните граници на хаганската империя. Като Хулегу на запад и Бату на север и той търсеше начини да се защити след смъртта на Монке.

Баща и седеше отпуснат на трона си от слонова кост до новата си булка с каменно лице и замислен сред мъглата на гуляя, който се вихреше около него. Когато я видя, стана и излетя от шатрата, стражата му го последва. Тя също излезе след него. В гърлото и имаше камък. Сега трябваше да му каже, че се е провалила.

— Хутлун — рече той. — Дъще.

Тя коленичи, за да приеме благословията му на светлината от факлите на войниците.

— Татко.

Студен вятър от високите места зашиба коприната на шатрата.

— Щастлив съм, че се върна.

— Хиляди благопожелания за този щастлив ден.

— Това е само политика, дъще, ти го разбираш. Как мина пътуването?

Тя се поколеба.

— Провалих те, хане мой — отвърна задавено.

— Провали ли ме, как?

— Позволих моите хора да попаднат в засада, организирана от войници на Хубилай. Изгубихме шестнайсет души. Варварските посланици бяха отвлечени.

Ето. Свърши се, изрече го, без да го усуква с красиви думи.

Той изсумтя.

— Знам.

Разбира се. Новините от Каракорум бяха стигнали и до него. Имаше си собствени съгледвачи в двора като всеки хан с някакво влияние и тежест.

— Вината не е у теб — успокои я накрая той. — Ако поставиш ръката си в стършелово гнездо, нищо чудно стършелите да те ужилят. Трябваше да те изпратя по северния път, около езерото Балхаш.

— Направих шестнайсет жени вдовици.

— Не си ги направила ти. Хубилай е направил тези жени вдовици. И скоро ще увеличи броя им — улови я за раменете и я изправи на крака. — Видя ли Арик Буке?

— Предадох му твоята клетва за вярност. Той поиска да научи дали ще изпратиш войски да го подкрепят срещу Хубилай.

— А ти какво му отговори?

— Казах, че не знам какво би решил моя баща. Как иначе да отговоря?

Той се усмихна.

— Добър отговор. Защото не мога да му помогна, дори и да искам. Не мога да оставя земите си без защита, сега е невъзможно.

Хутлун чу как от шатрата се разнесоха викове на танцуващи и грубиянското пеене на пияните.

Пламъкът от факлите на войниците запращя от порив на вятъра.

— И аз имам новини. В Бухара има нов хан. Органа е бил убит и Алгу е застанал начело на хаганата.

— Той е обещал подкрепа на Арик Буке — каза Текудай.

— Засега — уточни Кайду. — Но хората правят онова, което е добро за целите им. Алгу е амбициозен. Не може да му се има вяра.

— Ами другите ханове?

— Сега всеки се грижи за своите земи и своите династии, ние трябва да се погрижим за нашите. Монке беше последният от великите хаганове. Отново земята на татарите не е империя, ами сбирщина съперници — той протегна дясната си ръка и я положи върху главата ѝ. — Не си ме провалила. И сърцето ми е щастливо, че се завърна здрава и невредима. Сега влез и се порадвай на празненството.

Хутлун го последва в голямата шатра. Джерел както винаги се търкаляше мъртво пиян върху килимите. Завръщането ѝ не беше протекло толкова лошо, колкото се беше страхувала; баща ѝ я беше отървал от срама, сякаш е нищо. И при все това тя не можа да се порадва на пира. Разбираше защо баща ѝ гледа с каменно лице новата си булка. Това не беше сватба, това беше съюз преди война.

96

Такламакан, на запад от земите на тангутите

Заменили бяха конете си за камили при Нефритената порта и отново бяха тръгнали за Такламакан. Нажежената пустош почти му беше позната. На места пустинята се състоеше от слегнал се чакъл и камилите напредваха бързо; на други беше просто фин пясък с трошлива коричка, която пропадаше под копитата им и правеше всяка стъпка изтезание както за човека, така и за животното.

Лятото беше взело още жертви. Видяха неподвижните съхнещи кости на коне и камили, а веднъж и изкривения скелет на магаре, мумифицирано от жегата, по него все още имаше късчета кожа и козина. Призрачните видения на езера и реки се гънеха над безкрайния сив шист.

Слънцето излива жар отгоре ни, помисли си Жосеран. Възможно ли е човек да мрази слънцето? Веднъж беше достатъчно. Не ми се вярва да изтърпя още веднъж този преход.

97

Натовариха камилите точно преди смрачаване под безветреното небе. Отново бяха стигнали до пясъчните дюни на Такламакан и поемаха на път нощем, за да избегнат непоносимата жега на деня. Когато луната се издигна, светлината ѝ направи пустинята красива, защото на нея пясъците се диплеха като фина коприна.

Керванът им тръгна на път, сенките на камилите станаха чудовищни над вълнистите пясъци. Дори жалките гъсталаци от тамариск приемаха ужасяващи форми, подобни на дяволите, за които Уилям беше говорил, когато се отправяха към пътуването си.

Притихналата нощна пустиня усмири духовете им и единственият шум, който се чуваше, беше скърцането на въжетата и мекото потупване от копитата на камилите по пясъка. Когато луната се издигна над пустинята, тръгнаха след открояваща се ярко светеща звезда на запад. Докато пурпурното сияние на зората се появеше на празния хоризонт, камилите вече кашляха от изтощение и трябваше да ги принуждават да вървят с подръпване на въжетата им.

Продължаваха бавно дори когато слънцето се издигнеше високо, и спираха едва когато ставаше прекалено горещо, за да продължат. После рухваха, скрити под камилите си, и се опитваха да спят сред горещия като пещ ден, без да могат заради нажежения вятър. Събуждаха се точно преди свечеряване с пресъхнали гърла и покрити с пясък тела. Имаше време колкото за по някой горчив чай и гранясало месо, после товареха камилите си отново и продължаваха нескончаемото си пътуване.

Първите часове след зазоряване бяха най-тежки. Съсипани от преумора, умовете и душите им бяха премазани от трудностите на пътуването, а и често им се налагаше да слизат от отказващите да продължат камили и да ги дърпат.

Една сутрин, точно преди зазоряване, когато пустинята все още беше черна и мразовита, Жосеран вървеше след камилата си, свел глава срещу постоянния вятър. Мислеше, както винаги, за Хутлун. Имаше моменти, когато вярваше, че може да се появи на хоризонта върху бялата си татарска кобила с пурпурен копринен шал, който се вее зад нея на вятъра.

Вдигна поглед, стреснат, защото чу конници да галопират само през няколко дюни от тях.

— Какво е това? — извика Уилям иззад него.

Всички спряха. Жосеран си спомни как последния път беше чул същия тропот до езерото под формата на полумесец.

— Това са пясъчните духове — обясни той на Уилям. — Искат да ни примамят в пустинята.

— Какви пясъчни духове?

— Мъртвите в пустинята.

Уилям се прекръсти.

Жосеран отново се вслуша. Тропотът беше изчезнал, пясъците отново се бяха умълчали.

Керванът продължи. Но от време на време Уилям спираше и надаваше ухо към виковете на самотните духове и му се стори, че викат името му.

Проснала се беше безкрайна шир от солни низини, маранята от жегата трептеше над нажежената пустош, далеч напред белязана от рушащи се древни фарове. Зад тях лежеше друга безкрайна поредица от дюни.

От седлото на камилата си Уилям не можеше да види къде е началото на кервана им в жълтата мъгла. Унесен от умората и блъскането на вятъра, той скри лице в качулката на расото си и се остави на вътрешните си гласове, които го упрекваха, и друсането на камилата.

По някое време сутринта вятърът утихна и той отметна качулката с надеждата да види някаква промяна в монотонния пейзаж пред тях.

И видя, че е сам.

Нямаше как да разбере кога се е откъснал от върволицата на кервана, дали е било преди минути или часове. Взираше се в претритото въже, което се влачеше от оглавника на камилата, с ужас и неверие. Огледа пясъка около себе си за следи, но дори оставените от собствената му камила бързо бяха покривани от навявания пясък. Дюните прииждаха от всички посоки като вълни сред океана.

Дочу бърборене, някой изговаряше прекалено бързо и високо неразбираеми думи. Огледа се отчаяно, мислеше, че ще види някого зад себе си, но осъзна, че шумовете идват от собственото му гърло.

98

Ферганската долина

Режещ вятър от север понесе облаците, като че развя кобилски опашки през небето, преди поредицата от гръмотевици да стигне до тях и порой от леден дъжд да заудря по лицето ѝ. Време беше да поведат стадата надолу към долините.

Овцете бяха пръснати по високото пасище. Наброяваха хиляди, клатушкаха се като гъски, задниците и опашките им бяха тлъсти от богатата лятна паша.

Текудай яздеше зад нея. Едва бяха разменили по някоя дума след завръщането ѝ от Каракорум. Той смяташе, че съпровождането на варварските посланици трябваше да бъде поверено на него, и сега се радваше на провала ѝ.

— Надявам се, че тези долини не ти се виждат прости след богатия двор в Каракорум. — Тя не му отговори и той продължи: — Жалко, че не си успяла да отведеш варварите до хагана. Каквато беше заповедта на нашия баща.

Хутлун стисна челюст и продължи да мълчи.

— Макар някои да разправят, че варваринът е бил отвлечен точно навреме.

— Кой го казва? — изсъска тя.

Текудай се ухили.

— Сестра ми, която го раздаваше като жребец, се оказа кобила в крайна сметка.

Тя се извърна. Няма да му достави удоволствието да му се хване!

— Разправят, че ти се качил три пъти.

Извърна се на седлото и изведнъж ножът ѝ се оказа в ръката. Брат ѝ се ухили, вдигна брада, за да изложи меката плът на гърлото си. Безполезен жест, както и празното му предизвикателство.

Хутлун усети как кръвта пулсира в слепоочията ѝ.

— Кой говори такива неща за мен? — изсъска тя.

Погледът му проблесна, но той не каза нищо.

Хутлун върна ножа в ножницата, знаеше че действията ѝ са я накарали да изглежда глупаво.

— Лъжа е — отряза тя. Заби пети в хълбоците на коня си и се отдалечи в галоп. Но чуваше победоносния смях на брат си да кънти в ушите ѝ.

99

Такламакан

Уилям се свлече от камилата си и падна на колене. Пясъците бяха горещи като жарава.

— Моля те, Боже… мили Господи Исусе Христе, защити ме!… Спаси ме!

Скъпоценна слюнка се застича по брадичката му. Той закрещя, замята с шепи пясък във въздуха, едва осъзнаваше какво върши. И тогава чу призрачния тропот на копитата, може би Бог му е отговорил. Изрече благодарност към силещото огън небе и се изправи, залитайки, запрепъва се нагоре по склона от ронещ се пясък в посока на връщащия се керван. Стигна до билото и извика Жосеран по име, падна и се затъркаля по наноса.

Отново нямаше никой никъде.

Ето че пак чу тропота, точно зад следващата дюна. Затича се по пръхкия пясък, търкаляше се, падаше, после запълзя на четири крака и се изкачи на следващия връх. Сърцето му биеше лудо, имаше чувството, че ще се пръсне.

— Не!… Моля те… милостиви Боже, чуй… твоя слуга в този час… Почакай! Жосеран!… Слава на теб… Спасителю мой…

Уилям е! Чакай!

Стигна до върха на хребета, очакваше да види кервана под себе си, но и там нямаше никого. Огледа се объркано. Пустинята пак беше притихнала, чуваше се само шепотът на вятъра. Той си спомни разказа на Жосеран за пясъчните духове и разбра, че демоните, които живеят в тази проклета пустиня, са измамили и него.

Около краката му се виеха и го подлазваха змиевидни ивици пясък.

Хукна слепешката надолу по склона, меките зърнести частици изпиваха силата на нозете му, докато най-накрая не рухна изтощен. Трябваше да намери камилата си. Неговата камила с меха с вода. Стана, примижа от спазмите на мускулите на бедрата и прасците си.

Запрепъва се в кръг, погледът му беше впит в ослепителния блясък на пустинята. Затърси следите си, но вятърът вече ги беше покрил и осъзна, че съвсем се е изгубил. Вдигна очи към небето и изкрещя.

100

Преди смрачаване имаше миг, в който сумракът ставаше бронзов. Жосеран се присви под плаща си. Всички насядаха около мижавия огън от аргол. Камилите кашляха в мрака.

— Нищо не можем да сторим — каза му Сартак.

Извадих късмет, помисли си Жосеран. Монахът се изгуби. Сега няма да има кой да ме обяви за еретик и богохулник, когато се върнем в Акра. Имам договор с татарите и славата ще е само за мен.

Но не можеше да изостави проклетия свещеник. Негов дълг беше като рицар тамплиер и като християнин да се върне и да го потърси. Имаше вероятност да е жив някъде в необятната пустош.

— Трябва да се върнем за него.

Сартак изсумтя присмехулно.

— Когато Такламакан погълне някого, никога не го връща обратно. Все едно е да търсиш човек в стомаха на мечка. Ще намериш само кости.

— Трябва да се върнем — повтори той.

Ядосания плю в пясъка.

— Варварина е луд.

— Човек не може да оцелее и ден без вода в тази пустиня — обясни Сартак. — Дори опитните пътешественици не могат да оцелеят сами. А твоят спътник не знае нищо за Такламакан. Уверявам те, че вече е много далеч от камилата си.

Жосеран знаеше, че е прав, а и нищо не дължеше на Уилям. Можеше дори да се предположи, че такава е волята Божия. Уилям така щеше да постъпи, ако се беше изгубил Жосеран.

— Ще отида и ще го потърся тази нощ, ако трябва, и сам. Вие трябва да вземете решение. Но дали Синът на Небето ще се отнесе благосклонно към вас, ако научи, че сте изгубили и двамата посланици?

Ядосания отново плю, кресна и го запроклина, спря чак когато Сартак нареди всички да млъкнат. Пияния без утехата на силното кобилско мляко започна да тананика тихо на разгарящата се жарава на огъня, докато луната се издигна над пустинята.

Припяваше татарска погребална песен.

Уилям се събуди на лунната светлина. Помисли си, че и други християни като него гледат към същото небе, на сигурно място в манастирите и енорийските домове в Тулуза, Рим или Аугсбург. Когато мисълта за нерадостното му положение го завладя отново, ужасът от затруднението му го връхлетя като удар и той отново зарида. Завладя го неистова скръб за собствения му живот и той застена високо. В този момент утехата на небето не означаваше нищо за него.

Вятърът беше утихнал и огромното море от пясък беше спокойно. Тогава видя останките от някаква кула, чийто силует се очертаваше отчетливо на бледата лунна светлина. Той се взира в нея дълго време несвястно. После се надигна и се запрепъва нататък.

Кулата беше само няколко камъка, може би част от крепост, която се е издигала на това място преди много векове, преди пясъците да я завладеят. Уилям изрови малка кухина от подветрената страна на разрушената стена, в която да легне, и се сви вътре. Почувства се по-сигурно тук, границите на камъните му даваха някаква защита срещу ужасяващата празнота, която го заобикаляше отвън.

Лежа дълго време, зъзнеше, слушаше насечения си дъх. Чуваше го като пъшкане на ранено животно. Опита се да поспи.

Може и да беше успял, но когато отново отвори очи, луната висеше почти над него, бяла и трепереща. Месецът беше пълен и светлината му посочи съкровищата, които лежаха близо до нозете му и блестяха като стъкло.

Запълзя към тях на четири крака със секнал в гърлото дъх.

Рубин, и то огромен. Обърна го в пръстите си, позволи на лунната светлина да огрее всяка фасета на шлифовката му. Зарови пръсти в пясъка и извади още един, и още един. След няколко минути на ровене шепите му преливаха от скъпоценни камъни и имаше още, едва наполовина заровени в пясъка. Кралският откуп на краля, заровен тук, в Такламакан, както им беше разказал камиларят.

Избухна в смях.

Едно от най-големите съкровища на света и да бъде дарено на мъртвец! Легна по гръб и зави срещу небесния свод. Това беше най-голямата и последна шега, която Бог си правеше с него. Когато смехът му секна, Уилям остана да лежи, гърдите му се надигаха и спускаха.

В унесеното си състояние той си представи как сто доминикански монаси го придружават обратно през пустинята на път за двора на император Хубилай, за да проповядват светата вяра и да приемат безброй души в лоното ѝ. С това съкровище щяха да построят сто църкви. Сигурно това е искал Бог.

Само ако можеше да се измъкне жив.

101

Ферганската долина

Конникът се появи от изток, изтощен, с почернели от измръзването пръсти. Мъжът беше изправен пред шатрата на Кайду и му донесоха варено овче месо и малко греяно оризово вино. След като получи съобщението, ханът излезе със строго лице и нареди най-големият му син и любимата му дъщеря незабавно да дойдат при него.

Кайду седеше на купчина копринени килими зад огъня, където се приготвяше ядене, очите му бяха вперени в планините, които се виждаха през отвора на юртата. Текудай и Хутлун бяха посрещнати от съпругата от второто орду на Кайду и заеха местата си до желязното гърне с ястието. Донесоха купи с топъл кумис.

— Току-що научих — подхвана Кайду, — че Хубилай е поел контрола на Пътя на коприната по цялото му протежение от земите на тангутите до Беш Балик. Моят братовчед Хадан му е обещал подкрепа и с негова помощ той е пресякъл пътя за доставки на провизии на Арик Буке на юг и изток.

— Всички Сини монголи са се надигнали срещу Хубилай — обади се Текудай. — Това сигурно е временно отстъпление.

Кайду го изгледа нетърпеливо.

— Хубилай сега има прекалено много приятели сред уйгурите и тангутите. Единението на сините монголи вече го няма.

Текудай се умълча при този упрек.

— Край с империята на Чингис хан — отсече Кайду, — както предрекох. Хулегу и останалите ханове имат сега свои владения. А двамата братя воюват за Катай.

— Вестителят тогава е бил от Хубилай, така ли? — попита Хутлун.

Кайду кимна.

— Сърцето му желаело да донеса светлина на погледа му с присъствието си в Шанту идното лято.

— Ще идеш ли?

Той поклати глава.

— Няма да превия крак пред Хубилай.

— Тогава ще се бием ли? — попита Текудай. — Ще се присъединим ли към Арик Буке?

— Трябва да премислим какво ще се случи с нас, ако се окаже, че Хубилай е по-силен — каза Хутлун.

— Сестра ти има право — каза Кайду и Текудай ядно я изгледа. — Преди Чингис хан мъжете живееха из тези степи без дворец в Каракорум и без хан на хановете в него. Татарите са живели винаги така. Ако ще трябва да се върнем към тези дни, така и ще направим.

Аз взех своето решение. Няма да се бунтуваме, нито ще правим съюз с тези могъщи господари. Ние ще продължим да държим керванджийските пътища отворени, но който пожелае да прекоси Покрива на света, ще трябва да плати данък на Кайду. Добре ще е за Хубилай да си припомни, че поне във Ферганската долина Кайду е хан на хановете!

102

Такламакан

Низът от камили и коне се виеше през дюните. Сартак водеше пеша, дърпаше камилата си за повода ѝ. Жосеран вървеше след него. Преди зазоряване спряха да почиват. Никой не проговори, но той долавяше гнева на татарите. Съвсем предсказуемо Ядосания избухна пръв. Метна кожения си мех за вода на пясъка.

— Няма да го намерим! — извика Сартак. — Варваринът е луд!

Сартак погледна към Жосеран.

— Не мога да го изоставя — рече той.

Сега Сартак погледна към Ядосания и сви рамене. Жосеран се върна при камилата си и я затегли за повода, накара я отново да се изправи. Тръгна с мъка през пясъка. На татарите не им оставаше друго, освен да го последват.

И така тръгнаха в нишка през дюните, обратно по пътя, по който бяха дошли, търсеха самотен плувец в огромния океан от пясък.

Очаквал беше да открие покой, може би дори въодушевление в смъртния си миг. Но никога не си беше представял, че ще умре неопростен и сам в пустошта. Когато слънцето се издигна над Такламакан, той се сви в расото си и захлипа като невръстно дете, повтаряше непрестанно Христовото име.

Ангелите на мрака вече се събираха. Кръжаха наоколо му, разперили ужасните си криле, с ярки, алчни малки очи.

Призраците приближаваха, готови да го повлекат към Ада. Можеше да си представи как железата за жигосване вече се нажежават до червено в мангалите, всички инструменти за неговото изтезаване го чакаха. Бог не знаеше милост към грешниците. Както Христос беше казал, не са важни само действията, които човек извършва през живота си, но и копнежите на сърцето му, които го излагаха пред Господа.

Дори отвъд Такламакан го очакваше вечност от страдание.

— Махнете се! — извика Уилям. — Имай милост, Боже!

Лешоядите се отдръпнаха назад, само на няколко стъпки, постреснати, но не и отказали се. За пръв път виждаше толкова грамадни птици, всеки един стигаше до гърдите на човек, а размахът на крилете му беше близо два рода. Знаеха, че мършата си е за тях, но клюновете им нямаше да заработят, докато плячката им не изпуснеше последния си дъх.

— Спасен съм в Христос! — отново извика Уилям и замери с шепа пясък най-близката птица. После рухна по лице и зарида.

Жосеран наблюдаваше безнадеждната съпротива на монаха със същото чувство на жалост и отвращение, което изпитваше при разкъсването на вързана мечка от кучета или публичните екзекуции. Останалите от татарите стояха събрани зад него в почтителна тишина. Не бяха очаквали да открият другия варварин, но изглежда, в крайна сметка бяха закъснели. Слънцето му беше отнело разсъдъка.

Жосеран беше на косъм да се откаже от търсенето, но след съмване забеляза в небето да кръжат лешояди. Уилям се оказа спасен от тях.

— Не можеш да ме упрекнеш! — отново извика Уилям. Вдигна ръце към небето. — Свети отче, прости ми греховете и нека ангелски криле ме издигнат на небето!

Жосеран се спусна тичешком по пясъка. Лешоядите извиха грозните си глави при приближаването му и един по един отлетяха, неохотно оставяйки своята плячка. Все още не се издигаха високо. Чакаха на безопасно разстояние, продължаваха да се надяват на угощението си.

— Уилям!

Свещеникът беше полуослепял от слънцето, лицето му беше аленочервено. По устните и клепачите му беше полепнал пясък.

— Уилям!

Монахът не го позна, дори не разбираше що за създание е той. Рухна на пясъка, не спираше да бълнува. Жосеран се опита да го изправи на крака, но без успех.

Усети колко тежи расото на свещеника.

— Какво в името Божие имаш тук? — изсумтя той.

Монахът вкопчи пръсти в наметката на Жосеран. Устните му кървяха, изгоряла кожа висеше на тънки ивици от челото му.

— Защити ме — програчи Уилям — и половината ще е твое.

И припадна.

Уилям беше прекалено слаб, за да продължи пътуването. Татарите направиха заслон с няколко пръта и парчета платнище и го скриха на сянка. Жосеран капна вода в устата му, докато той крещеше и бълнуваше. Вятърът отново се появи и те се присвиха заедно в защитния кръг от камили, напрегнаха сили да преодолеят жалостивия вой на пясъците.

Привечер Уилям вече не крещеше на призраците от своя делириум, вместо това беше изпаднал в безпаметен сън. Жосеран му донесе вода и когато се приведе над него, очите на монаха се отвориха.

— Сънувах — измърмори той. Езикът му се беше подул и с мъка изговаряше думите, — че съм се изгубил.

— Не е сън — отговори му Жосеран.

— Така ли? Тогава… ти си спасил… съкровището?

От покритите му с мехури устни протече примесена с кръв бистра течност.

— Какво съкровище?

— С него… ще съградим църква, в Шанту. Църква, прекрасна… колкото… Божи… гроб… в Йерусалим.

— Уилям, нямаше съкровище.

— Рубините! Не ги ли… откри?

— Какви рубини?

— Имаше… — той вдигна ръка пред очите си, сякаш още очакваше да открие скъпоценните камъни на дланта си. — Държах ги… в ръката си.

— Сънувал си. Наметката ти беше пълна с камъни.

Жосеран взе наметката на Уилям и му показа отвора на джоба в нея. Бръкна с ръка, събра шепа прах и натрошена тухла от разрушената кула.

— Само камъни — повтори той.

Уилям го гледаше втренчено.

— Ти… ти открадна ли ги?

— Уилям, толкова много камъни беше насъбрал в расото си, че едва успях да те кача на камилата.

Главата на Уилям отново падна на пясъка, монахът затвори очи. Ако не беше пресъхнал напълно, щеше да заплаче. Вместо това изкриви лице от отчаяние и кръвта от устните му рукна по устата му вместо сълзи.

103

Ако планината на Кайду беше Покривът на света, то Караходжа, голяма падина доста под морското равнище, беше неговата крепост. Оазисът беше просто сива бъркотия от коптори и прашни полета. Уйгурите, които го населяваха, успяваха някак да отгледат лози, смокини и прасковени градини сред сивата пещ на пустинята с помощта на ледените води от карезите.

Също като другите оазиси на Такламакан и този представляваше селце от прашни тесни улички и оградени с кирпичени зидове дворове. Но тук много от жилищата бяха построени под земята като убежище от изпепеляващата жега на лятото и безкрайните, упорити ветрове. Отгоре бяха покрити с дървени пръти и сламени рогозки и друго, освен комините им, които стърчаха от твърдия сив пясък, не се виждаше.

Листата на лозите вече бяха окапали и голите пръчки наподобяваха потрошени кафяви пръсти, които се показваха от земята. Червената кал по пътищата беше напукана, все едно че са покрити с плочници. Самотно магаре стоеше окаяно под изсъхнало дърво и размахваше опашка, за да прогони рояците мухи.

С унили духове се насочиха към хана.

— Най-лошото място на земята — изръмжа Сартак. — Разправят, че можеш да си свариш яйце, като го заровиш в пясъка. Ако убиеш пиле, дори няма да ти се наложи да го готвиш. Месото му вече е бяло и крехко.

Странният му, насечен смях прозвуча невесело. Оцеляха в пустинята, но наближаваха границите и Кайду и неговите отстъпници дебнеха някъде там. Сартак знаеше много начини за поставяне на засада. Но сега беше в неизгодна позиция.

Жосеран стоеше на покрива на хана и се взираше в мрака. Можеше да различи силуета на Небесните планини върху нощното небе. Зад тях някъде беше Покривът на света.

— Не очаквах да те заваря тук — рече Уилям. — Мислех, че ще се развличаш със съпругите на езичниците. Изглежда, че всички от нашата татарска свита са се отдали на мърсуването, което минава за гостоприемство из тези земи.

Подобни удоволствия бяха предложени и на Жосеран, тази нощ обаче той не прояви интерес към подобна утеха. Но не желаеше да даде на Уилям дори тази малка победа, затова му отвърна:

— Опасявам се, че бяха останали само грозни жени. Сартак ми предложи да използвам камилите, ако някоя от тях ми се стори сравнително приятна за окото.

— Като те знам, все ще откриеш някоя.

— Разбирам, че си се възстановил от премеждието.

— Ти защо се върна за мен?

— Дадох дума, че ще те защитавам по време на пътуването.

— Много хора дават дума, но малцина я удържат. Ти си човек с много противоречия, тамплиере. Случвало се е да вярвам, че единствената ти цел е да възпрепятстваш всяко мое усилие да доведа Христос из тези безбожни земи. А сега ти дължа живота си.

— Намерихме те по Божия воля.

— Само не си въобразявай, че съм ти задължен.

— Не бих си го помислил никога. Сигурен съм, че в следващите седмици много пъти ще се укоря, че не съм те оставил да пукнеш в пустинята.

— Може би така трябваше да направиш.

Жосеран се сепна от това признание. Почуди се какво ли го е предизвикало. Ала Уилям не възнамеряваше да добави нищо към думите си. Обърна се и остави Жосеран на парапета под студения заслон на безстрастните звезди.

104

Нощта беше изтезание. Бълхи, комари и пясъчни мухи настървено жилеха Жосеран и нямаше спасение от тях. Най-накрая, изтощен, той се унесе в неспокоен сън, а посред нощ нещо грубо прекъсна съня му, като се стовари от гредите над главата му. Той седна, сърцето му биеше лудо в гърдите и посегна към свещта. Видя как паяк, голям колкото яйце, се измъква пълзешком по пръстения под. В челюстите му имаше червеноока хлебарка.

След тази случка му беше невъзможно да заспи.

Ужасни писъци го накараха да изскочи от леглото си. Уилям! Първата му мисъл беше, че скорпион е ужилил монаха. Жосеран се изправи криво-ляво на крака.

Монахът седеше долепил гръб до стената, широко разтворил очи от потрес. Лицето и ръцете му бяха покрити с твърди, червени подутини от ухапванията на въшките и бълхите. Иначе му се стори невредим.

Сартак стоеше над него с факла, която беше грабнал от стената. Другите татари се появиха един по един, препъвайки се в мрака, и те разбудени от писъците му.

— Чух го да крещи — каза Сартак. — Когато се качих там, на лицето му имаше гигантска хлебарка.

— Откъде знаеш? — попита някой. Беше Пияницата.

Сартак и останалите избухнаха в смях.

Уилям се сви на топка, пръстите му дращеха по пръстения под, проплакваше като ранено животно. Смехът замря в гърлата им.

— Обсебен е от пясъчните духове — изсъска Сартак. — Вмъкнали са се в тялото му, докато беше изгубен в пустинята.

— Всичко е наред, аз ще се разправям с него — рече Жосеран. — Оставете ни.

— Той има демон на лошия късмет — настоя Сартак, а после заедно с другарите си се оттегли. Жосеран ги чу как приготвят кервана, оседлават конете и камилите за прехода през деня.

Приклекна.

— Уилям?

— Сънувах Дявола — изхленчи той.

— Било е хлебарка. Това е всичко.

— Велзевул знае колко съм грешен. Знае, че се провалих.

Може би слънцето беше помрачило ума му, помисли си Жосеран, както беше казал Сартак.

— Уилям, сутрин е. Трябва да продължим пътя си.

— Поставих пръстите си в раните на Христос и все още не вярвам! Нямам вяра. Изпълнен съм с похот и завист. Затова Бог не ми повери душите на варварите.

— Слънцето скоро ще се издигне. Трябва да тръгваме.

— Провалих се. Цял живот исках да отведа Бог при хората, но се провалих.

Жосеран му помогна да се изправи и го изведе. Отново пътуваха денем. Конете пристъпваха в мразовитото утро, а камилите се противяха и дърпаха с рев, докато Сартак ги връзваше една за друга в низ.

Жосеран помогна на монаха да се качи на камилата, водеше го, като че беше сляп просяк. Когато бледоморавата зора се показа над хоризонта, отново поеха на път. Уилям беше приковал поглед към хоризонта и вътрешните фантазии от своите кошмари. Цял ден не проговори. Татарите си мърмореха помежду си и страняха от него.

Пореден ден изпепеляващ пек. Още не се беше вдигнало слънцето, когато изведнъж прашната мараня се вдигна и Небесните планини се извисиха пред тях. Снежната огърлица изглеждаше необичайно близко. Далеч на запад можеха да различат дори белите хребети на Покрива на света.

Маранята отново се спусна, толкова бързо, колкото се беше и вдигнала, и планините пак изчезнаха зад жълтите мъгли на Такламакан.

Тази нощ почиваха в изоставените руини на кервансарай.

Мястото беше усамотено, доколкото можеше да види Жосеран. Куполът на джамията беше рухнал преди много години, а лунната светлина се процеждаше пред свода, изпъстряше каменните плочи на пода и изпочупените черни греди. По стените имаше следи от факли, там където са горели, може би палени от войниците на Чингис хан половин век по-рано.

Жосеран и Уилям седяха отделно от другите. Татарите се бяха присвили около огъня, мърмореха мрачно помежду си и мятаха враждебни погледи към Уилям. Но Жосеран не се страхуваше от тях. Те бяха научени на желязна дисциплина във войската на Хубилай и щяха да ги отведат здрави и читави до уреченото място, макар да знаеше, че Ядосания например с удоволствие би прерязал гърлата и на двама им.

Жосеран вдигна поглед нагоре. През разрушения покрив видя как на север изгрява самотна звезда. Това е Златният гвоздей. Там боговете си връзват конете.

Може би се изнервяше от изпадането на Уилям в немилост или от първия поглед към Покрива на света, но тази вечер бремето на живота му му тежеше повече, отколкото преди. Въпреки всичките си волнодумства той си оставаше християнин и в сърцето си криеше ужас от страховития Бог. Тази вечер съжали за богохулствата си или по-скоро се изплаши от техните последствия.

Уилям седеше прегърбен, опрял гръб о стената, със скрито в качулката на расото лице. Жосеран прецени разстоянието между тях; само няколко стъпки, но бяха далечни колкото разстоянието на тяхната одисея от Акра до Шанту. Но не Бог го накара да се изправи и да коленичи пред свещеника. Вероятно причината беше в изтощението му. Не можеше вече да носи баща си и стъпка повече.

— Уилям, изслушай изповедта ми — прошепна той и падна на колене.

Уилям вдигна поглед към него стреснат. Когато заговори, гласът му беше нежен като на жена.

— Ще си взема одеждите от камилата — каза той и излезе да събере принадлежностите на призванието си и да спаси поне една душа в името Божие.

105

— Майка ми почина, когато бях на девет, и баща ми, барон Дьо Монжисор, се ожени за дъщерята на благородник от Троа. Казваше се Катрин. Тя беше много по-млада от баща ми и може би около пет години по-голяма от мен. Очите ѝ бяха черни като греха и когато ме погледнеше с тях, погледът ѝ ме изпълваше с нега. Бях момче, седемнайсетгодишен, и слабините ми жареха и горяха като отворена рана.

— Продължавай — промърмори Уилям. Знаеше, че татарите ги наблюдават: лудият християнски шаман с пурпурна стола около врата си и великанът варварин на колене пред него.

— Непрестанно се мъчех да уловя погледа ѝ, но тя не ми обръщаше внимание и ме потопи в лудо отчаяние. Когато минаваше покрай мен, долавях уханието ѝ. Нощем не можех да спя, събуждах се, плувнал в пот, и пръсках семето си в ръка, докато мислех за Катрин. Дори се молих в параклиса баща ми да умре, за да мога да я притежавам. Изгубил се бях в грешни молитви за нея.

Жосеран спря, прокара ръка през лицето си. Дори мисълта го караше да се поти.

— Баща ми беше уважаван рицар в Бургундия. Всеки ден ме обучаваше как да си служа с меча и копието и как да се бия на кон. И през цялото време, докато се упражнявахме, исках да ме убие, такъв срам изпитвах.

Един ден, когато бяхме заедно на езда, я обладах. Всичко приключи бързо, преди да осъзная какво съм направил. Само това беше достатъчен грях за крехкото ми тяло. Утолил бях младежката си похот, това стигаше ли? Не, жадувах за още.

Пое дълбоко дъх, гласът му беше предрезгавял.

— Онова, което последва, вече не беше плод на случайността. Баща ми замина за Париж. Отидох до стаята ѝ, исках вратата да е заключена, дори се надявах тя да повика прислужниците, да ме засрами пред всички в дома. Вместо това ме прие с пламенна прегръдка и от тази нощ станахме любовници.

Той спря, спомените го бяха връхлетели.

— Няма как да знаеш колко е болезнено да говоря за тези неща на човек, който се е отрекъл от жените. Защото, разбираш ли, аз я обичах и мразех едновременно за онова, което стори на баща ми и в което ме беше превърнала. Сложила му беше рога, а мен беше накарала да се презирам до дъното на душата си.

Баща ми беше призован в двора от краля заедно с голям брой благородници. Луи се надяваше да ги убеди да се присъединят към него на свещено въоръжено поклонение в Светите земи. Но баща ми остаряваше и когато се върна от двора, ми каза, че помолил най-коленопреклонно да не заминава. Няколко дни по-късно, без обяснение, той премени решението си и се подготви да отплава на кръстоносен поход. Мисля, че е отгатнал какво се е случило в негово отсъствие, и това е променило решението му.

Жосеран спря и се прокашля, защото му беше все по-трудно да говори.

— Въоръжи дузина селяни, които трябваше да го придружат на това велико поклонение, и продаде десет хектара от земята, за да обезпечи начинанието си. Лично Катрин уши аления кръст за рамото на плаща му.

След като той замина, останах в Монжисор като господар на имението и земите. Сега Катрин стана безочлива. Идваше всяка вечер в стаята ми. Но тъй като се страхуваше да не забременее, ме караше да я имам по забранения начин.

Само че след заминаването на баща ми открих, че вече не съм в състояние да правя онова, за което така бях жадувал. Тя ми отвърна с присмех. Каза, че съм син на баща си, подиграваше се и на двама ни. Скоро престана да идва в стаята ми и аз останах със спомените за греха и нищо друго.

Той пое дъх.

— След година получих вести за смъртта на баща си в Дамиета.

Умълча се и мълчанието му се проточи.

— Въпреки предпазните мерки на Катрин, в крайна сметка тя беше забременяла. Изпратих я в манастир да износи детето и когато се върна, го дадох на съпругата на един от конярите ми, който живееше в имението. Жената беше безплодна и обичаше детето като свое. Но когато навърши четири години, момиченцето почина от круп и така списъкът със смъртните ми наказания беше завършен.

И сам разбираш, спах с мащехата си и накарах баща си да потърси смъртта си. Живях с този грях дълги години. Продължих да управлявам имотите на баща си, но никога повече не влязох при вдовицата му. Преди около шест години заминах за Светите земи с надеждата, че ще загина в битка и това ще изкупи греховете ми. Взех заем от тамплиерите, за да платя за собствения си кръстоносен поход, в замяна обещах да служа пет години. Но не загинах, нито получих изкупление.

Уилям дълго мълча. Най-накрая вдигна дясната си ръка.

— С тази ръка опрощавам всичките ти грехове — каза той. — Като наказание ти налагам да спазваш целомъдрие в остатъка от дните си и да дариш цялото си богатство и всичките си земи на Светата майка Църквата.

Жосеран затаи дъх. Не беше очаквал подобно наказание, когато започна изповедта си. Въобразявал си беше, че Уилям е открил своята човечност в пустинята, а вместо това монахът се възползва от мига, за да го съкруши, както беше направил с Мар Салах.

Жосеран се изправи на крака.

— Презирам те, както и всички свещеници от твоя Орден. Няма да изпълня наказанието, нито ще очаквам опрощение от Бог. Достатъчно е, че сам на себе си ще простя. Моето наказание ще бъде да живея по-добър живот.

Той се върна в своя ъгъл и почти веднага потъна в дълбок сън без сънища.