Пътят на коприната

Събитията около трона на Чагатайския хаганат ги бяха уловили в клопка в Кашгар и ги принудиха да останат там през зимата. Сартак им каза, че могат да минат и години, преди да е възможно да преминат безопасно Покрива на света. Но стрелци ездачи от ям продължаваха да се появяват в крепостта почти всеки ден на път за или от изток. Не беше трудно да си предположи какви кроежи се плетяха в момента между Каракорум и Шанту.

Един ден Сартак довери на Жосеран, че Синът на Небето е открил изход от безизходицата.

— От Тату на път за Бухара върви керван — каза той. — Алгу е обещал да изпрати войници за охрана. Ние ще се присъединим към кервана, когато стигне дотук. Но ще ни се наложи да изчакаме до пролетта, за да прекосим Покрива на света.

— Ще рече, Хубилай е открил как да се спогоди с Чагатайския хан.

— Тайно.

— Какво носи керванът? Злато?

Сартак се усмихна.

— Златото се харчи. Жена е. Една от императорските дъщери ще се омъжи за Алгу. Съюз, плод на благоразумието, защото ще осигури единомислие между дома на императора и този на Чагатайския хаганат.

— Как е името на принцесата? — попита Жосеран, ала вече подозираше какво ще чуе.

— Мяо-йен — отвърна му Сартак. — Принцеса Мяо-йен.

На север бяха планините — преграда пред нови и неоткрити земи; на запад — старите мюсюлмански градове и шепнещите тополи на Самарканд и Бухара; на изток — шатрите и шумолящият бамбук на Катай; на юг — виещите ветрове на Такламакан. А тук, в Кашгар — кръстопът от Пътя на коприната, се събираха пътищата на живота му.

Тамплиерът наблюдаваше от крепостните стени как керванът криволичи през оазиса. Камилите кашляха и недоволстваха; конете вървяха привели глава, съсипани от дългия преход през пустинята. Имаше два конни отряда, златните им шлемове блестяха на слънцето. Зелено-белите знамена на Сина на Небето плющяха на вятъра.

Дървените порти на крепостта се отвориха и предните части влязоха в редица по един. Зад тях върху задната част на каруца се полюляваше позлатената носилка с принцесата, следвана от още две покрити каруци, в които бяха придворните ѝ. Когато влязоха в крепостта и вече бяха в безопасност, жените слязоха и се струпаха около принцесата. Той веднага долови, че нещо не е наред.

Няколко мига по-късно видя войници да отнасят на носилка принцеса Мяо-йен през двора.

Замисли се за крехкото създание, с което се беше разхождал из Градината на ободряващата пролет. Порцелановата ѝ хубост нямаше как да издържи на тежките изпитания на пътуването през пустинята. Безмълвно се помоли за нея на милостивия Бог, ако такъв изобщо съществуваше.

121

Според режима си ставаше за утриня с Уилям, закусваше пилаф и после тренираше борба с Ядосания. Татарите много обичаха борбата и много ги биваше да се борят. Жосеран се превърна в ученик, жадуващ да я усвои. Упражненията му помагаха да възвърне силата на раненото си рамо. Все още не беше успял да надвие противника си, но поне вече по-рядко го поваляха.

Всяка сутрин се упражняваха на медана, но след дузина падания вдигаше ръце, за да покаже, че се предава. Ала беше решен един ден да победи.

Ядосания — Жосеран беше научил, че истинското му име е Йесун — беше нисък, набит и кривокрак, както мнозина от татарите. Повечето от тях се бяха научили да яздят още преди да проходят и костите на краката им бяха израснали така, че да съвпадат с формата на гърба на коня. Тялото на Ядосания беше по-скоро затлъстяващо, отколкото мускулесто, но когато нападаше, като да го лашкаше биче. Бореше се с голи гърди, тялото му лъщеше от пот и Жосеран все едно се опитваше да улови мазно прасе.

Ядосания му беше показал много хватки и как да се измъква от тях, но тук не ставаше дума само да се усвоят хватките, изкуството на борбата се състоеше в съчетаването на най-различни движения в бъркотия от ръце и крака, да се надвие противникът едновременно с бързина, груба сила и увереност на бияч.

Един следобед най-накрая успя да го хвърли; за миг извади Ядосания от равновесие и го просна по гръб в прахоляка с разпъваща гръбнака сила. Жосеран се изненада толкова, колкото и противникът му от това развитие и се поколеба дали да продължи към победата. Преди да успее да го прикове към земята, Ядосания вдигна ръка с изкривено от болка лице.

— Чакай — едва си поемаше дъх. — Гърбът ми!

— Заболя ли те?

— Потроши ми гърба!

Жосеран се поколеба. С едно движение Ядосания изрита подкосяващо краката му и Жосеран се озова на свой ред по гръб с поглед в небето и въздух, изкаран от дробовете. Ядосания скочи отгоре му, преметна го и постави коляно върху задните му части. Сложи ръце от двете страни на главата му и я изви. Жосеран чу как мускулите пращят.

Ядосания избухна гръмогласно в победоносен смях.

— Никога не показвай милост! — ревна той. — Още един урок, който трябва да научиш.

Жосеран щеше да го изругае, но не му беше останал въздух.

— Помни, изненадваш и подлъгваш. Най-големите ти оръжия.

Тръгна си, без да спира да се смее. Жосеран изплю прахта от устата си, тялото му туптеше от болка. Този урок нямаше да го забрави. Един ден щеше да го използва.

Сутринта след пристигането на Мяо-йен отново бяха на медана и се упражняваха. Обикаляха се един друг в определените за борба граници, които Ядосания беше отбелязал в прахта с черничев клон. Татаринът нападна изневиделица и направи подлъгващо движение, Жосеран реагира бавно.

Светкавично движение и тамплиерът се озова по гръб на коравата земя, под вонящия натиск на тежкия, потен татарин. Отново изгуби.

Ядосания се разсмя гръмогласно и скокна.

— Ако всички варвари са като теб, ще станем владетели на света!

Жосеран изкриви лице и отново се надигна с усилие. Заради ръста си не беше привикнал да го побеждават така в състезания по сила. За пръв път му се случваше и редовният пердах, който ядеше от ръцете на якия татарин, го караше да кипи.

— Пак — рече той.

Ядосания го заобиколи и се вкопчиха, всеки опрял ръце в раменете на другия, използваха краката си, за да се мъчат да съборят противника.

Жосеран чу как някой го вика по име:

— Варварино!

Погледна в посоката, от която идваше викът, Ядосания се възползва от разсейването му и го тръшна по гръб.

— Никога ли няма да се научиш? — извика той.

Дотича Сартак. Жосеран усети нещо тревожно.

— Къде е спътникът ти?

— Сигурно клечи на колене някъде. Какво не е наред?

— Принцеса Мяо-йен. Разболяла се по пътя през пустинята и сега не може да дойде на себе си.

Жосеран беше дочул шушуканията сред придворните ѝ и стражите, които се грижеха за покоите ѝ в западната кула. Поискал беше да я види, но му отказаха без обяснения. Едва сега осъзнаваше сериозността на заболяването ѝ.

— Обезпокоен съм от тези новини — каза той. — Но какво общо има с това добрия ни монах?

— Шаманите, които я придружават в пътуването, са направили всичко по силите си. Помислих си, че може би твоят свещен човек…

— Уилям ли?

— В крайна сметка той те изцели.

— Уилям няма сила да изцелява. Само Бог прави подобни чудеса.

— Не ме е грижа кой ще я лекува, дали е твоят бог или техните. Но тя не бива да умира. Принцесата е под моя закрила сега и мен ще държат отговорен.

Жосеран сви рамене. Нищо лошо нямаше да има в намесата на монаха, предположи той, но се съмняваше и че ще се види някакво добро. Можеше да убеди Уилям да отправи поне няколко молитви.

— Ще го помоля да ви съдейства, ако това искаш.

— Бързо го доведи при мен — каза Сартак. — Без нея няма съюз с Алгу и тогава оставаме в Кашгар, докато косите ни побелеят!

122

Ферганската долина

От пръснатите из долината юрти се виеше дим. Покривът на света беше покрит със сняг.

Тримата конници бавно яздеха покрай стреснатите лица на хората от своя клан. Скалповете и части от лицата им бяха изгорени и почернели; изпод овъглената плът проблясваше бяла кост. Единият беше изгубил око, друг голяма част от носа си. С мъка се удържаха на седлата си, но се свлякоха от тях едва когато стигнаха ханската юрта.

— Лично Арик Буке сложи Алгу на трона на Бухара. И според желанието на великия ни хан изпратих делегация да поиска дял от неговите данъци, за да купим на хаганската войска провизии за битката срещу предателя Хубилай. И какво прави той? Казва, че ще плати своя дял в благородни метали и дава заповед да залеят с разтопено злато пратениците ни.

Кайду беше в юртата си, синовете му бяха отдясно, любимата му жена и дъщеря му Хутлун — отляво. Син дим се носеше лениво от огнището през дупката в покрива.

— Трябва да се оттеглим по-нагоре в планините — каза Текудай. — Алгу има сто и петдесет хиляди войници зад гърба си.

— Да се оттеглим? — измърмори Каиду. Обърна се към Джерел. — Ти съгласен ли си с брат ти?

Джерел не можа да отговори, защото Хутлун не се сдържа.

— Побегнем ли сега, вечно ще бягаме и никога повече няма да видим полята и пасищата си!

— И какво да правим?

— Не можем да победим Алгу на бойното поле. Но можем да ударим, когато най-малко очаква и да се скрием в планините, преди да успее да отвърне на удара. Щом ни обърне гръб, пак ще ударим. Няма да му оставяме и миг спокойствие. Ще му вземем силите, както вълк взима силите на мечка, ще го хапем по петите луна след луна, година след година, докато го осакатим и омаломощим. Един ден, когато сме събрали и други вълци като нас самите, ще го повалим.

Кайду се усмихна. Дъщеря му, воинът, шаманът; Чингис хан, прероден в тялото на кобила. Духовете си бяха поиграли с него в този живот и бяха направили най-добрия му син жена.

Замисли се за момент. Най-накрая рече:

— Съгласен съм с Хутлун. На природата ми по-подхожда да съм вълк, а не овца. Ала първо трябва да потърсим мъдростта на боговете, за да разберем техните желания. Хутлун, трябва да се срещнеш с духовете и да вземеш от тях съвет. Едва тогава ще вземем решение.

123

Кашгар

Минаха през обкована с желязо врата, през тесен двор, ограден със стени, по чиято тухлена зидария се катереха рози, под свод с потрошен куфически фриз, гроздово зелено върху бяло. Най-накрая нагоре по тесни, изронени от вековете стъпала към кулата.

Странна делегация вървеше през тъмния ходник на западната отбранителна кула. Татарският офицер със златокрилия си шлем ги водеше, следваше го мъж с жълтеникаво лице и черна роба с качулка, а зад него брадясал великан в дел и здрави татарски ботуши. На върха на кулата спряха пред една от стаите. Ято китайски придворни дами излетяха навън през резбованата орехова врата с приведени глави.

Уилям дръпна Жосеран настрана.

— Какво трябва да направя? — простена той. — Не мога да се моля за езичница!

— Тогава се помоли за човешка душа в беда.

— Онова, което ме молиш, е невъзможно!

— Ще нанесеш смъртна обида на спътниците ни, като им откажеш, така ли? Прави каквото щеш и се надявай на най-доброто, защото според мен резултатът ще е все същият.

— Той какво разправя? — лавна Сартак.

— Опасява си да не ви разочарова.

— Магията му проработи при Мар Салах. Освен това нищо друго не ѝ е помогнало. Напомни му, че ако принцесата умре, може да бъдем принудени да останем тук още петдесет зими.

— Не мога да го направя! — повтаряше Уилям.

— Готов ли е? — попита Сартак.

— Готов е — отвърна Жосеран.

Сартак отвори вратата на стаята и Жосеран изблъска Уилям през нея. Стаята някога беше служила като лични покои на мохамедански принц или принцеса, реши Жосеран, защото беше чудно нагласена, за разлика от неговата гола килия. Имаше панделка от арабско писмо около сводестите прозорци, а кирпичените стени бяха украсени с керамичен фриз с геометричен мотив, матовочервено върху восъчно жълто.

Мяо-йен лежеше на леглото в средата на стаята и явно спеше. Изглеждаше изгубена в огромното помещение. В ъглите бяха запалени два мангала, но пращящите тополови клони не успяваха да прогонят студа от стаята.

Сартак отказа да престъпи прага, страхуваше се от духовете, които се рееха около тялото на Мяо-йен. Жосеран отстъпи и Уилям отиде сам до леглото ѝ. Огледа се тревожно.

— Къде са нейните лечители?

— Сартак каза, че не са успели да я изцелят и затова ги е отстранил от нея.

Уилям облиза побелелите си устни.

— Казвам ти, че не мога да го направя! Тя не е получила светото кръщение.

— Не можем да обидим домакините си! Толкова ли е тежко за теб да се помолиш за нея? Достатъчно от времето си прекарваш на колене!

Кое го беше така уплашило, почуди се Жосеран. Дали не се страхуваше от зараза! Но ако болестта ѝ се разпространяваше от диханието ѝ, тогава и придворните ѝ дами вече щяха да лежат ни живи, ни умрели, нали?

Жосеран погледна дребничката фигура на леглото. Тя не заслужаваше да умре в този самотен оазис, все още беше дете. С някаква неразбираема част от съществото си той продължаваше да вярва, че молитвите на един свещеник, дори тези на такива проклети духовници като Уилям, за Бог бяха по-ценни от сто молитви от обикновените молители.

— Направи, каквото можеш за нея — каза Жосеран и се обърна към вратата.

Уилям го улови за ръкава.

— Тук ли ме оставяш?

— Аз не съм шаман. На теб се полага да извършиш чудото.

— Казах ти, не мога да се моля за нея! Бог няма да се трогне за една езичница!

— Тя не е езичница, както сам знаеш. Тя е младо момиче и е болна! Можеш да се престориш, че проявяваш съчувствие, нали?

Излезе и тръшна вратата след себе си така, че трясъкът отекна из цялата крепост.

124

Уилям коленичи до леглото и започна да се моли. Само че се запъваше на думите и не успяваше да довърши. Дяволът беше тук, в тази стая, с всичките си вонящи хитрини. Видя го да се подхилва самодоволно из сенките, защото познаваше мислите му, преди сам да ги е осъзнал.

Приближи се до леглото.

Сънят прилича на смъртта, в смъртта всяка жертва остава безмълвна. Мисълта дойде при него неканена: можеше да направи, каквото поиска с тази жена; и да протегне ръка и да я докосне, никой нямаше да узнае.

Невъзможно беше да се съзерцава Безкрайното, да съсредоточи мислите си върху друго, освен върху силното си желание. Огледа се, за да се увери, че вратата е затворена и стаята е пуста. Колебливо протегна ръка. Тя вече не беше част от него. Наблюдаваше я ужасен, сякаш някакъв огромен, блед паяк пропълзяваше по завивките.

Пръстът му докосна мраморната плът на момичето и изведнъж се отдръпна рязко като отсечена.

Мяо-йен не се събуди, едва доловимият ритъм на диханието ѝ не се промени. Уилям отново виновно се огледа.

Облаци прах се носеха на жълтеникавите снопове светлина от прозорците.

Пръстите му притиснаха меката част на ухото на Мяо-йен и пак се отдръпнаха конвулсивно, после се одързостиха, погалиха ръката ѝ, дори подръпнаха мъничките, златисти косъмчета под лакътя ѝ, докато се изскубнаха. Тя не помръдна.

Уилям се изправи, развълнуван, и закръстосва стаята, погледът му задълго се спря на вратата. Никой татарин освен някой шаман не смееше да влезе при болен човек, така беше казал Жосеран. А дори и те бяха отдалечени от нея.

— Не съм искал това — произнесе той на висок глас и сплете ръце в молитва. От Бог отговор не дойде и връхлетелите го отново демони го завладяха напълно.

Ферганската долина

Предизвика транса с дим от хашиш и кумис. Хутлун танцува сама в юртата си, докато духовете не дойдоха и не я отнесоха със себе си на вечното Синьо небе. Освободена от връзките със земята, тя се рееше във въздуха на гърба на черна кобила, яздеше с варварския воин Жос-ран; усети ръцете му около себе си, когато се гмурнаха в зейналата прегръдка на облаците.

Сънува, че яздят над планините към високо пасище, където тя се съедини с него в дългата, силна трева на лятото. Образът беше толкова истински, че Хутлун легна на дебелите черги на юртата, изгубена в унеса си, ноздрите ѝ потреперваха от необичайни му мирис и разпери ръце, за да отвърне на прегръдката му.

Нещо се размърда в нея и тя застена, замята се от болка, кърваво дете се измъкна от тялото ѝ, мургаво като татарин, но със златисточервена коса като на християнина.

— Жос-ран.

Събуди се от съня чак на сутринта. Беше тъмно и жарта от огъня беше изтляла. Тя седна, трепереше, и се заоглежда из юртата, изгубила представа къде е.

Влязла беше в света на духовете заради баща си и за да открие волята на боговете относно Алгу и Арик Буке. Но образът на Жосеран и детето заличиха всяко друго прозрение. Не разбираше онова, което току-що бе преживяла.

Кожата ѝ лъщеше, а в слабините ѝ имаше влага и топлина. Изправи се несигурно на крака и залитайки, излезе навън.

Намаляваща луна се издигаше над белите била. Той все още беше някъде там. Тя не се съмняваше, че ги свързва сребриста нишка и един ден вятърът ще довее семената към цветето и те отново ще се срещнат.

125

За Уилям беше ясно, че животът на принцеса Мяо-йен е към края си. Колко пъти беше идвал в тази стая, колко молитви беше произнесъл шепнешком за нея! Тя умираше. Бог нямаше да се трогне за езичница с изрисувано лице.

Принцесата имаше вече мъртвешки вид. Дъхът ѝ едва се долавяше.

Ръката му се плъзна по кожата ѝ, гладка като слонова кост, гореща като треска. Одързостени от сладостта на допира, пръстите му продължиха да изследват и най-накрая спряха върху пъпката на гръдта на девойката.

Някаква преграда у него се срина; никой нищо нямаше да види, никой никога нямаше да разбере. Дори обектът на желанието му нямаше да е свидетел на попълзновенията му. Крехката принцеса с изрисувано лице му се предлагаше на този олтар като лична играчка, да я притежава без последствия. Тя скоро щеше да предаде душа на мрака и каквито и грехове да е извършил, те щяха да бъдат заровени с нея.

Или поне така го уверяваше гласът в главата му.

Ръката му се пъхна под коприната на ризата и дъхът му замря, когато върховете на пръстите му докоснаха горещата и мека плът на бедрото ѝ. Подвоуми се, преди да продължи изследването си. Ръката му неудържимо трепереше, устата му беше пресъхнала, в ума му нямаше друго, освен усещанията в този миг, сляп и глух за спасението или за причините да спре.

Остави настрана Библията си и легна на леглото до нея. Постави покорните ѝ ръце около раменете си и целуна изрисуваната ѝ буза. А когато сенките пропълзяха през стаята, той се предаде на тъмните щения на душата си.

126

Жосеран цял живот се беше обучавал във военното дело, в близък бой и яздене. Затова надмогна отегчението на безкрайните зимни месеци на бездействие със самоналожен режим. Поддържаше формата си на ездач, доколкото можеше.

Всеки следобед извеждаше коня си на медана под крепостта и сам се упражняваше с копие и меч. На местното тържище беше открил нещо, което се оказа неимоверно полезно за него. Местните търговци пазеха дините, като ги провесваха на бамбукови прътове, така че те оставаха сочни почти през цялата зима. Всеки ден купуваше по десет дини и ги изнасяше в овощната градина от другата страна на медана и ги набучваше на дълги колове. После в галоп минаваше между черниците и се опитваше да съсече с един удар динята с меча си.

Когато всичките дини бяха победени, той слизаше от черния жребец и със същото дървено острие, което татарите използваха, за да чистят конете си, и той тимареше своя. Това беше конят, който Хутлун му беше довела в нощта на бягството му от стана на Кайду. Тамплиерът полагаше грижи за него, въпреки че не хранеше особена привързаност към животното, понеже то беше гневливо и понякога злонравно. Кръстил го беше Уилям.

Чу тропот от конски копита и вдигна поглед. Сартак яздеше през медана по отличителния за татарите начин — изправен на стремената. Стигна до овощната градина, дръпна юздите и скочи на земята, запробива си път през голите дървета. Видя останките от разпарчетосаните дини на земята, погледна Жосеран и се ухили.

— Ако християните някой ден тръгнат на война срещу дините, дините с право ще берат страх.

— Представям си, че всяка диня е твоята глава — не му остана длъжен Жосеран. — По-лесно се прицелвам.

Сартак отново се ухили.

— Имам добри новини — обяви той. — Твоят шаман доказа силата си.

Жосеран с усилия скри изненадата си. Уилям го беше оставил с убеждението, че принцесата е на ръба на смъртта.

— Подобрява ли се?

— Този Уи-рам — Сартак произнесе по татарски името на Уилям — има голяма магьосническа сила, нищо че е такъв един, да му се чудиш и маеш.

Голяма магьосническа сила? Жосеран вярваше, че принцесата ще се възстанови или ще умре по волята Божия, независимо от молитвите на добрия монах, но рече:

— Никога не съм се съмнявал в силата му.

Сартак и не криеше облекчението си. Най-накрая се виждаше краят на пътуването им.

— Щом снегът се стопи, ще прекосим Покрива на света на път за двора на Алгу в Бухара. Оттам ще те изпратим по пътя ти към западните земи.

Изминала беше повече от година, откакто за последно беше видял Акра. Чудеше се какво се е случило по време на отсъствието му. Домакините му не казваха нищо, може би защото самите те нищо не знаеха. Земите отвъд за тях бяха друг свят. Дали в крайна сметка Хулегу се е договорил с Високия двор без усилията на Жосеран? Или беше помел града? Дали когато двамата с Уилям се върнат, няма да намерят само димящи руини?

Жосеран не искаше да се връща в Земите отвъд. Знаеше, че ще трябва да се изправи пред обвиненията на монаха в ерес и богохулство пред Съвета. Фактът, че беше спасил окаяния му живот два пъти, нямаше да струва нищо за този знаещ само собствената си правота монах. Прокле се, че е проявил волнодумство и го е превърнал в свой враг.

Ала Великият майстор щеше да го защити от всички последствия. Те бяха тамплиери и дори доминиканците не можеха да нарушат единството им. Но вероятно щеше да му се наложи да остане още време в Ордена, противно на очакванията му. Поне докато Уилям не се върнеше в Рим.

Почуди се дали горките Жерар и Юсуф все още са пленници в Алепо. Те поне щяха да се зарадват да видят, че се завръща жив и здрав.

— Виждам, че изгледите да напуснеш Кашгар ти отнеха дар словото от радост, така че ще те оставя с дините ти — рече Сартак. После сякаш се присети още нещо и добави: — Ако се окажеш обкръжен, само дай знак за помощ, веднага ти пращам от моите конници да ти помогнат да се измъкнеш с бой през смокините.

Разсмя се и пое яздешком към крепостта.

Мяо-йен лежеше, просната като труп на леглото си, в червените си брокатени рокли и мънички копринени чехли на краката. Бледата светлина от прозореца придаваше на кожата ѝ прозрачност.

Уилям седя там дълго време, наблюдаваше я, не смееше да помръдне. Най-накрая протегна треперещата си ръка, за да докосне челото ѝ. Невъзможно беше. Треската беше стихнала, кожата ѝ хладнееше на допир.

Захапа кокалчетата на ръката си, за да не изплаче високо. Какво сторих?

Тя се размърда и за миг монахът се уплаши, да не би да се събуди. Скочи на крака и заотстъпва от леглото, докато не почувства как раменете му се опират на камъка.

Какво сторих?

Чу виковете на мохамеданския свещеник да се носят над покривите на града, адската песен на неверника заотеква от далечните сини планини, докато не изпълни стаята и не го оглуши.

Никога не беше вярвал, че ще стане свидетел на чудо през живота си. А ето че стоеше пред такова, негово дело. Бог беше сложил ръце на тази принцеса езичница, за да го опровергае и да го накаже.

Защо иначе Бог беше избрал да спаси тази жена сега?

Падна на колене и започна отново да се моли, този път за своята душа, а не за тази на момичето. После се помоли възстановяването на Мяо-йен да бъде кратко и отново да пламне в огъня на треската, защото само смъртта ѝ щеше да погребе ужасния му грях завинаги.

127

Мяо-йен вече се възстановяваше, прислужниците ѝ непрестанно бяха край нея, суетяха се като кокошки. Принцесата седеше в леглото си, бялата пудра на лицето ѝ прикриваше смъртната ѝ бледност. Облечена беше в рокля от виненочервен брокат с черен колан, в косата ѝ имаше игли от злато и слонова кост.

Жосеран и Уилям бяха извикани в стаята. Изправиха се в долната част на леглото.

— Щастлив съм да видя, че се възстановявате, господарке — каза Жосеран.

Мяо-йен се опита да се усмихне.

— Благодарение на магията на нашия отец, който е на небето.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Според нея ти си ѝ спасил живота, братко Уилям. Поднася ти благодарностите си.

На Жосеран му се стори, че монахът посрещна думите с нещо, което не беше чак радост. Най-накрая у него се проявяваше някаква скромност. Уилям стискаше дървеното кръстче в юмрука си, въртеше го непрестанно между пръстите си.

— Кажи ѝ, че волята Божия е била тя да живее.

Жосеран се обърна отново към Мяо-йен и ѝ предаде думите на Уилям. Разговорът продължаваше да се води с приглушени гласове.

— Добри новини, братко — рече Жосеран. — Принцесата би искала да я кръстиш в нашата света религия.

Уилям доби вид, сякаш са го зашлевили.

— Не мога.

Жосеран се втренчи в него.

— Не можеш?

— Обучих я, колкото можах. Тя трябва да се моли и да благодари на Бог за избавлението си, ако това е нейното желание. Аз обаче не съм удовлетворен от искреността на вярата ѝ и затова не мога да ѝ дам свето кръщение.

— Но тя иска да ѝ помогнеш! Пред тебе е душа, умоляваща за Христовия благослов! Тя ще е първата, която ще покръстиш! Не искаше ли това през цялото време, докато бяхме в Катай?

— Кажи ѝ повече да не ме тормози — упорстваше Уилям. — Споделих ти виждането си по въпроса.

Обърна се и бързешком напусна стаята.

Всички останаха стреснати и изненадани. Мяо-йен и дамите ѝ гледаха след монаха изумени.

— Да не би нашият отец, който е на небето, да ми е ядосан? — попита най-накрая Мяо-йен.

Жосеран не можа да отговори от почуда.

— Не знам какво става с него, господарке — едва успя да изговори.

— Той не иска ли да почитам папата, както ме е учил?

— Нямам представа, какво иска той вече. — Дали пък това, че на косъм се размина със смъртта в пустинята, не е помрачило разсъдъка му?

— Може би ще го помолите да се върне и да ме види. Не искам да ми се сърди.

— Невъзможно е да ви се сърди, господарке, убеден съм.

— Но така изглежда.

Жосеран не знаеше какво да ѝ каже. Брат Уилям имаше невероятната дарба да увенчава победата с позорни действия.

— Отново ви повтарям колко се радвам да ви видя така съвзела се — успя да каже Жосеран.

— За да мога да хукна към съпруга си ли?

През прозореца той чу блеенето на стадо тлъсти овце на път за пазара и кланицата. Стори му се, че татарската принцеса разбра поличбата.

— След като се разделихме в бащината ми градина в Шанту, мислех, че повече няма да ви видя — каза тя.

— Нашите разговори ми липсваха.

— Казах ви, че баща ми ще надделее. Разбирате ли какво е положението? Той вече е изолирал брат си. Алгу видя накъде клонят везните и баща ми го спечели, като му обеща Чагатайския хаганат за негово собствено владение и помощта си при убийството на наместника. Какво може да му предложи Арик Буке? Само постоянно искане на хора и данъци за войските му. С Алгу като съюзник на баща ми Арик Буке е уловен в клопка между две армии.

— Алгу наистина е щастливец, че вие сте част от спогодбата между двама им.

— Аз съм просто извинение за баща ми да отстъпи част от царството си на друг принц. Всичко е политика.

— Надявам се, че новият ви съпруг ще се отнася към вас подобаващо — рече Жосеран.

— Не го ли направи, баща ми пак си остава хан на хановете и император на китайците. Така че има ли значение? — тя въздъхна. Може би вече ѝ се искаше да я бяха оставили да умре.

Погледът на Жосеран беше взрян в джамията, която се виждаше през южния прозорец. Татарска принцеса, отгледана като китайка, сега отиваше да живее сред мохамедански принцове. Имаше ли по-самотен живот?

— Вярвам, че новият хан ще си даде сметка, че му е изпратен дар, по-ценен от златото.

— Знае ли някой какво ще си помисли за момиче с крака лилии? — тя затвори очи и отпусна глава на възглавницата. — Уморих се. Болестта е изпила силите ми. Трябва вече да ме оставите. Нали ще говорите с нашия отец, който е на небето, кажете му, че не искам да ми е ядосан и съм му благодарна, че ми е спасил живота?

— Ще му предам, господарке — обеща Жосеран.

Той изкачи тесните каменни стъпала към покрива на кулата. Тя се извисяваше над лабиринт от улички и плоски пръстени покриви и половината от купола на джамията. От север наближаваше пясъчна буря. Светилници проблясваха в хиляди прозорци, следобедът потъна в преждевременен здрач.

Жосеран се остави да го брули вятърът. Какво му ставаше, чудеше се той. Ти не си китайска принцеса с крачета лилии. Тя няма избор, но ти все още можеш да поемеш по друг път в живота. Тя е безсилна, ти не си.

И така, ще приемеш ли същата съдба, изпълнен със съжаления живот и примирение само заради липсата на зрънце кураж? Жосеран Сарацини, щом не можеш да се научиш да живееш, тогава се научи да умреш. Както и да се развият събитията, поне ще бъдеш свободен.

128

Ферганската долина

Юртите бяха натоварени на кибитки. Те и многобройните стада овце, кози и табуни коне вдигаха облаци от прах през равнината. Кайду наблюдаваше приготовленията, възседнал коня си. Устните му бяха свити в тънка извита линия под посивялата му брада. Той гледаше безстрастно напред, калпакът от хермелин с наушници беше нахлупен дълбоко на главата му.

Хутлун яздеше към него на бялата си кобила, за да го поздрави. Облечена беше като шаман: риза с бяла качулка, барабан и всичко останало.

— Говори ли с духовете? — попита я той.

— Говорих.

— Какво ти казаха от другия свят?

Хутлун не можеше да му каже, че ясновидските ѝ способности отново са я предали, затова му отговори само с онова, което беше прозряла с ума си:

— Видях война без край. Видях империята на Чингис хан да се разпада на множество царства, както е било преди него.

— Видя ли ни да напускаме Ферганската долина заради Алгу?

— Видях ни да бягаме като вълча глутница, да се връщаме нощем, за да отмъкваме невръстните и слабите и да не даваме и миг покой на никого на Покрива на света.

Кайду се замисли с мрачно лице.

— Хубилай е изпратил една от дъщерите си в Бухара като невеста. Това ще скрепи съюза между него и Алгу и ще ни държи в хватката им като птица в юмрук. Сега тази принцеса е в безопасност зад стените на крепостта в Кашгар, но скоро ще тръгне на път през планината за сватбата си. Алгу е изпратил свой минган от конници като нейна свита. — Погледът му се зарея над планините, сякаш виждаше кервана им. — Не бих искал тя да пристигне.

— Остави на мен — прошепна Хутлун. — Дай ми пет жегуна от своите конници и ще я спра.

— Така и си мислех, че ще кажеш.

Неговото знаме, направено от опашката на як, се вееше на вятъра.

— Ти ще се погрижиш Алгу да получи новата си невеста без глава. Ще се справиш ли?

— Ще се справя — обеща му тя.

129

Кашгар

Уилям откри Жосеран в конюшните, седнал на каменно корито, уловил меча и ножницата с две ръце и опрял тежестта си върху тях. Под ризата раменете му бяха прегърбени.

Вдигна поглед, когато чу стъпките на монаха в мрака.

— Помислих си, че ще те открия тук — рече Уилям.

— Как се досети?

— Голяма част от тази година прекарах в съмнителното удоволствие на твоята компания, затова поназнайвам едно друго за начина ти на мислене, тамплиере. Щеше да си заминеш тази нощ или щеше да имаш любезността да се сбогуваш с мен, преди да си тръгнеш?

— Никога не съм разбирал необходимостта от сбогуванията. А ти вече не се нуждаеш от мен, братко Уилям. Тези хора няма да те наранят. Те ще те съпроводят здрав и читав до края на пътуването ти.

— Ти беше натоварен да ме закриляш, докато не се завърнем в Акра.

Жосеран въздъхна. Да, това беше задачата му и само какво бреме се оказа тя.

— Защо не се съгласи да кръстиш момичето?

— Не е готова. Твоята принцеса си мисли, че обича Христос, но душата ѝ не разбира Бог. Остава си езичница.

— Току-що описа почти всички във Франция. Ние разбираме от Бог или от религията само онова, в което ни карате да вярваме, останалото си остава неразбираемо. Виж, свещенико, тя те помоли да я обучиш и да ѝ дадеш утехата на кръщението, а ти ѝ го отказа.

Уилям мълчеше.

— Не те разбирам.

— Това е, както каза ти, понеже призванието ти е войната, а не религията. Аз например не разбирам тази внезапна загриженост за някаква си татарска принцеса. Това ли е причината, поради която възнамеряваше да заминеш тази нощ без мен?

Мълчанието се проточи. Парата от дъха им висеше в мразовития въздух. Жосеран потрепери и загърна по-плътно раменете си.

— Е? — не се отказваше Уилям.

— Аз съм на трийсет и една. Мога да се върна в Троа, но там няма да намеря нищо. Видях и чух неща през изминалата година, които завинаги промениха разбирането ми за мен и за света. Освен това в мига, в който стъпя на френска земя, ти ще повдигнеш срещу мен обвинения в ерес, както ме заплашваш почти откакто напуснахме Акра. Единственият начин да се защитя от теб и твоите свети братя е да остана при тамплиерите, а аз се наситих на монашеския живот. Искаш от мен да ти помогна, свещенико, но аз ви познавам вас, доминиканците, всички сте едни и същи. В мига, в който сме в безопасност в Земите отвъд, ще мислиш само как да ме унищожиш.

— Само за себе си ли мислиш? Имаш дълг пред Ордена на тамплиерите и пред Бог. Натоварен беше да върнеш папския легат в Акра невредим и ти даде дума пред Томас Берар, че ще я изпълниш. Ами за договора, който сключи с Хубилай, какво ще кажеш? Съдбата на Светите земи лежи в нашите ръце.

— Можеш да кажеш на Високия двор какво си видял и чул, убеден съм, че с удоволствие ще посрещнат доклада ти. Гласът ти в Съвета ще направи онова, което и моят. Колкото до договора, Хулегу ще направи, каквото на него му се иска. Императорът се интересува само от войната с брат си. Татарската империя се разпада отвътре. Унищожават се едни други без наша помощ. Пътуването ни беше напразно. За съдбата на Йерусалим е без значение дали ще се завърнем или няма.

Уилям стоеше безмълвен. Нещо се размърда в тъмните ъгли, вероятно плъх, който похапваше слама. Мръсната вода в локвата пред краката на монаха беше замръзнала.

— Те си играеха с нас, Уилям, от самото начало. Хулегу вече е знаел, че Великият хан е мъртъв. Искал е само да спечели време, да види дали братята ще си оспорват наследството, както и се случи. Договорът, който получихме от Хубилай, е изгубен, но и да беше у нас, той е без значение. Хулегу е свободен да се договаря, както сам намери за угодно, Синът на Небето няма власт над него. Всичко започва отново.

— Ти даде клетва пред Бог да видиш как се завръщам невредим в Акра — повтори Уилям.

— Пред кой Бог дадох клетва? Богът на Йерусалим? Богът на мохамеданите? Или богът на татарите? Никога не съм виждал боговете, на които станах свидетел през изминалата година.

— Ако излезеш през тази порта, ще те убият. Не само ще останеш без закрилата на християнството, но и сам Бог ще те изостави. — Жосеран мълчеше и той продължи: — Остани с мен до Акра и ще си замълча за еретичните ти възгледи и богохулствата.

Оседланият кон на Жосеран потупваше земята с копита.

— Какво те уплаши така, Уилям?

— Не съм уплашен — отвърна монахът, но Жосеран усети потрепването в гласа му.

— Ужасен си, че може да продължиш пътуването без мен. Какво се случи, та така те потресе?

— Ласкаеш се. Върви, щом искаш. Но помни едно. Ако тази вечер си тръгнеш от Кашгар, завинаги губиш своите. Ще се луташ в този свят и в следващия.

— Опасявам се, че вече се лутам и няма какво да направя.

Уилям се приближи.

— Какво би казал баща ти, ако беше тук? Би ли поискал от теб да захвърлиш живота си, както го е направил той? Що за завет ти е оставил! Ако никъде другаде не можеш да намериш изкупление, намери го в помирението с него.

Жосеран седя неподвижно в мрака дълго след като Уилям си беше отишъл. Най-накрая се изправи. Намери коня си и опря глава на челото му, вдъхна мириса на кон и кожа. Чувстваше как животното потрепва под брадата му.

Уилям имаше право. Кайду и разбойниците му щяха да го убият, ако се върнеше. Това ли искаше баща му от него? Дали неговият дух го беше следвал през целия Път на коприната, както твърдеше Хутлун, като негов пазител, негов закрилник само за да го види как умира в един дързък, но безплоден порив? Трябваше да продължи дори само за да намери нещо, в което да вярва, нещо, с което баща му да се гордее, нещо, което ще направи така, че и Раят да си заслужава.

Започна да разседлава коня, вече изгубил увереността си и обезсърчен.

130

Мяо-йен наблюдаваше приготовленията от прозореца на стаята си, високо в западната кула. Мъже и коне изпълваха двора, най-вече нередовните войници на Алгу с кафявите си кожи и дървени колчани на гърбовете, от които стърчаха стрели. Изглежда се готвеха за битки по пътя. Към тях се присъединяваха и мъжете от бащиния ѝ кесиг, които я придружаваха от Шанту.

Посред конниците тя съзря варварина, който седеше, без да помръдва, на жребеца си, светият мъж беше до него, скръбен в робата си с черна качулка.

Отецът ѝ беше спасил живота и въпреки това отказваше да говори с нея. Толкова беше непонятно! Какво беше сторила, за да заслужи неговата враждебност?

Тя не се радваше на предстоящото ново пътуване. Въпреки че се възстанови от треската, стомахът я болеше и тази луна не беше кървила. Сигурно заради болестта. Гърдите ѝ също я боляха и бяха подути, но не желаеше да споделя толкова деликатен въпрос с прислужниците си.

Момичета ѝ помагаха да увие краката си лилии за пътуването. Две от тях събуха извезаните копринени обувки от краката ѝ, после внимателно развиха дългите ленти от увито платно, ярд26 след ярд. Тя простена, когато всичко приключи и почти проплака от облекчение, както винаги, когато и последната лента биваше махната.

Погледна към чуканите на крайниците си с омраза и отвращение. Под превръзките нямаше, както си представяха мъжете, крака на момиченце. Без скриващите ги ленти платно те бяха крака на чудовище. Сводовете бяха чупени и пръстите подвити под стъпалата ѝ. Гниеща плът висеше от тях на дълги ивици.

Мяо-йен проплакваше, докато ги почистваха, защото с времето агонията не отслабваше. По време на тази дейност тя държеше цвете под носа си, за да избегне вонята. Когато най-накрая всичко приключи, прислужниците увиха около краката ѝ чисти ленти платно.

Ето това беше да си принцеса.

Жосеран седеше сковано на седлото, чакаше портите на крепостта да се отворят. Дворът едва побираше заминаващото множество и миризмата на татарите беше непоносима, воняща смес от коне, кози кожи, немити тела, от мириса им му се повдигаше въпреки дългото време, прекарано сред тях. Шамани с диви погледи вървяха сред тълпящите се мъже и коне, ръсеха кобилешко мляко по земята и по челата на конете. Те бяха мръсни създания със сплъстени бради и коси, ризите им бяха изпоцапани с кал, заклинателните им крясъци се носеха възбог.

Жосеран впери поглед в гърба на Уилям. Тъмни петна личаха по грубата вълна на расото му. Отново се е бичувал, както изглежда, наказвал се е за някакво нарушение пред Бога и самия себе си.

Как му се щеше никога да не беше попадал пред очите му.

Обкованите с желязо порти проскърцаха и предната част от кервана потегли. Военачалникът им поведе колоната надясно, посоката на късмета, преди да изправят редицата си и да се насочат към планините. Каруца, натоварена с коприни и кожи, сред които и от бял хермелин, ги следваше, върху нея се поклащаше позлатената носилка на принцеса Мяо-йен и нейните придворни дами.

Жосеран и Уилям яздеха в задната част на редицата с останалите конници на Сартак. Следваха кервана през оазиса на Кашгар, по протежението на обградения с тополи път, покрай скупчени кирпичени къщи и кайсиеви градини.

По-късно същата сутрин Сартак и неговият кесиг свърнаха на югозапад към синята планинска верига. Останалите от кервана, нередовните войници на Алгу и покритите каруци с принцесата, продължиха, поеха по северния път през прохода.

Галопираха през пустиня, покрита с черни камъни, към непристъпните планини, които се извисяваха пред тях. Жосеран пришпори коня си след Сартак и го настигна при фургона.

— Какво има, Варварино? — провикна се той.

— Не е добре да разделяме силите си — надвика поривите на вятъра и тропота от копитата на конете им Жосеран.

— Ако и врагът ти е толкова мъдър — отвърна му той, също като викаше, — никога няма и през ум да му мине, че си толкова глупав!

— Какво говориш?

— Отрядите на Кайду ни чакат в планините! Знаем, че са там, но те не знаят, че ние знаем. Затова им устроихме клопка. Когато керванът стигне Долината на пастирите, той ще е много лесна мишена. Но ние вече ще сме им излезли в гръб през проходите и ще ги чакаме на по-високото. Ако Кайду хвърли силите си в засада, ние ще ги избием!

— Рискуваш живота на Мяо-йен!

— Мяо-йен все още е в крепостта! В покритата носилка са само стрелците на Алгу — Сартак се изсмя, очакваше с нетърпение битката, чийто развой сам беше подредил, радваше се на своята находчивост. — Врагът ще види онова, което решиш, че искаш да види. Избрахме битката. Щом веднъж укротим Кайду в тези планини, керваните ни отново ще пътуват свободно!

Жосеран изостана, остави Сартак да язди напред в галоп. Впечатлен беше от лукавството на татарина, но част от него беше завладяна от неизразима тъга и, да, страх. Помоли се, ако Кайду наистина е изпратил своите ездачи в капана на Сартак, Хутлун да не е сред тях.

131

Хутлун и конният ѝ отряд чакаха в черните сенки на смърчовете. Кафявите хълмове блестяха под одеяло от лед, което бавно се топеше на изгряващото слънце. В другия край на долината от мъглата се показаха минаре и тополова горичка.

Чакаха цяла сутрин, но по пътя нямаше движение, минаха само магарета, натоварени с дърва за огрев, водени от босоног момчурляк с тояга.

Най-накрая видяха в далечината керван, слънцето блестеше по мечовете и копията на придружаващата го войска. Когато се приближи, Хутлун различи кибитките, които носеха носилките на принцесата. Зад покритите каруци следваха още три жегуна конници.

Съгледвачите ѝ в Кашгар ѝ бяха съобщили, че са разделили силите си, по-добре обучените отряди поели по пътя на юг. Жос-ран и неговият шаман били с тях. Тя си позволи да се усмихне. Оцелял беше, оказваше се. Знаеше си, че ще се справи.

Защо им е било да разделят отрядите? Проходите бяха стръмни по южния път и неподходящи за покрити каруци и тя предположи, че са намислили да избързат с изпровождането на християните по този път. Независимо от причината, в нейна полза беше, че сега ще трябва да се изправи пред противник със сходна сила. Нейната цел е не да ги надвива, а да вземе дъщерята на Хубилай, било с отвличане в плен, било с удар от меч. Щяха да връхлетят бързо и да се оттеглят в планините.

Но тя не можеше да се отърси от силно неясно предчувствие. Може би, помисли си тя, беше предвестник на собствената ѝ смърт.

Върна се към конете, които нетърпеливо чакаха под дърветата.

Сартак седеше прегърбен заради студа, дългият му плъстен кожух висеше на тъмни дипли надолу по хълбока на коня. Ледени мъниста покриваха рядката му брада, дъхът му белееше на мразовития въздух. Войниците му стояха зад него в сенките на оврага, от дървените колчани на гърбовете им стърчаха стрели. На бляскавото острие на копие висеше триъгълно знаме.

Виждаха как воините на Кайду чакаха точно под пинията на дърветата от другата страна на долината. Сартак се обърна към Жосеран с хищна усмивка.

— Видя ли! Казах ти, че няма да се удържат.

Жосеран не отговори. Търсеше да зърне пурпурна коприна сред далечната група от ездачи, но беше невъзможно да я различи, прекалено далече бяха.

Хутлун пръсна кумис от кожения мех на дисагите си по земята, поиска помощта на небето срещу враговете си. Затвори очи и отново се опита да чуе духовете, но неспокойствието, стаено в нея, заглушаваше интуицията ѝ. Тя вдигна очи към Синьото небе, лицето ѝ беше навъсено от смут. Другите татари я наблюдаваха, притеснени от нейната нерешителност.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — прошепна тя.

Метна се на седлото. Керванът се точеше нашироко през долината под тях. Не биваше да се бавят нито миг повече.

Вдигна юмрук във въздуха, знакът за нападение.

132

Конниците излетяха изпод дърветата и бойните им крясъци се понесоха пронизително през долината в мразовития въздух. Жосеран наблюдаваше, мрачно умълчан.

— Ти ще останеш тук — нареди му Сартак. — Ще оставя десетмина от моите хора да те пазят. Нищо няма да ти се случи — Сартак вдигна ръка, чакаше двете сили да се сблъскат, за да е сигурен, че воините на Кайду няма да могат да се изтеглят бързо.

— Това е за моя зет — заяви той.

Даде знак и татарите излязоха от морената, спуснаха се през долината, хиляда бойци, всеки с кожена броня, с преметнати лъкове през гърбовете, стоманените върхове на копията им проблясваха на слънцето.

— Какво става? — извика Уилям.

— Войниците на Кайду нападнаха кервана. Сартак им беше устроил клопка — той завъртя коня си. — Признай ми истинската причина, заради която не кръсти принцесата.

— Защо точно сега искаш да ме питаш за това, тамплиере?

— Само ми признай истината.

Уилям се подвоуми, но след това нещо в него се промени, някаква огромна вина, която му тежеше, се сви в него.

— Защо трябва да я давам на Бог, който нищо не ми даде?

— Уилям? Не ми казвай, че си изгубил вярата си.

— Радвай се на падението ми, щом искаш.

— Не се радвам. Удивен съм, това е.

— Той ме изостави, тамплиере! Понесох всички страдания в Негово име, стигнах до границата на познатия свят и изтърпях всякакви унижения, а Той каква помощ ми даде, въпреки че непрестанно се молех за Неговата помощ, за да помогне на моите старания в името на Неговия син? Тя ли трябваше да е утехата ми за всичко, сторено от мен? Това ли беше трохичката, която Той ми подхвърли? Един покръстен, и то някаква си жена, езичница!

— Тя е душа.

— За мен една душа е нищо! Мечтаех за милиони! — Вятърът виеше около тях, носеше чакъл и лед към лицата им. — Ще ти кажа истината, щом това искаш. Вече не знам в какво вярвам.

Жосеран се взираше в лицето на свещеника и на него прочете нещо, което не беше виждал: страх. Все едно слънцето падна от небето.

Обърна се на седлото и се загледа в тънката тъмна линия на конниците, които летяха по зеления склон. Видя го, онова, от което се беше опасявал: пурпурната коприна се мерна за миг.

Хутлун. Устата му пресъхна.

— Какво каза? — не разбра Уилям.

— Хутлун. Казах „Хутлун“.

— Моля?

— Хутлун е тук.

— Вещицата?

— Тук е. Виждаш ли пурпурното? Долу е.

— Значи ще умре.

— Или пък ще бъде спасена. Ти може и да си изгубил своята религия, свещенико, но аз открих моята. Това е моята вяра: вярвам в събирането на две неопитомени души, в свещената връзка, която ще накара един мъж да направи всичко за една жена и тя за него. Нямам символ на вярата, който да дам, нямам изповед. Моят Рай е с нея, моят Ад е, когато не съм с нея. — Жосеран посегна към врата си, към разпятието, което носеше под копринената си риза. Откъсна го с внезапно ожесточение, поднесе го към устните си, за да го целуне за последен път, и го подхвърли към свещеника. — Моли се за мен, братко Уилям.

— Какво си намислил?

— Не знам защо на Бог му е било толкова забавно да те постави на пътя ми, не мога да кажа, че компанията ти ще ми липсва, когато се разделим. Независимо от това ти желая добър път до Акра.

— Тамплиере!

— Не мога да изпълня наказанието си. Ако съм прокълнат, тогава нека съм прокълнат. Няма да ме видиш повече — пришпори коня си надолу по кафявата морена след конниците на Сартак.

— Жосеран! — изкрещя Уилям.

Вниманието на татарската им охрана беше насочено към битката, която се развиваше под тях. Когато чуха вика на Уилям, всички обърнаха глави, но Жосеран вече се отдалечаваше в галоп далеч напред и те не можеха да го настигнат.

133

Хутлун галопираше, напредваше през конниците на Алгу, нейните воини я следваха. Хората на Алгу ги очакваха, нападението ѝ ги беше изненадало и дузина от тях лежаха на земята или в плитчините на реката, съсечени или ранени от първия залп от стрели. Хутлун и авангардът ѝ яздеха през и около тях, избягваха поединичните схватки, интересуваше ги само наградата, която ги чакаше в кибитката.

Бяха на двайсетина стъпки, когато завесите се дръпнаха. Тя извика за предупреждение, но гласът ѝ се изгуби сред крясъците и тропота на копитата. Вместо принцесата иззад копринените завеси ги чакаха стрелците на Алгу.

Хутлун се опита да накара коня си да смени посоката, но късно.

Чу свистенето на стрелите и около нея се разнесоха виковете на нейните магадаи, присвити от раните си. Неколцина се свлякоха от конете си. Собствената ѝ кобила беше ранена отпред от стрела и се вдигна на задните си крака.

Приложи цялата си вещина в ездата, за да се задържи на седлото. Сложи лъка на рамото си и пусна две стрели към каруцата. Знаеше, че е безнадеждно. Нападението беше спряно, устремът — пресечен.

А и освен това плячката не беше там.

Пришпори коня си далеч от кервана. Хутлун осъзна, че неспокойствието, което цяла сутрин я тормозеше, е било повече от предчувствие за собствената ѝ смърт. Било е предзнаменование за бедствие. Вдигна поглед нагоре към долината, знаеше какво ще види.

Черна линия от галопиращи конници, които след няколко мига щяха да ги обкръжат. И прозря капана.

Навсякъде около нея се носеха виковете на ранените и умиращите, трясъкът на стоманата. Тя се насочи в галоп обратно по склона, откри вестителя си и му нареди да изстреля стрели за отстъпление.

Но знаеше, че вече е късно, прекалено късно.

Конниците на Сартак се врязаха в битката, раздробените останки от мингана на Хутлун се пръснаха и заоттегляха към склоновете. Жосеран галопираше около биещите се и търсеше пурпурната коприна: видя Хутлун да се измъква по склона, да събира оцелелите си бойци. Насочваше се към линията на дърветата от северната страна на долината.

Войниците на Сартак ги обстрелваха със стрели, докато ги преследваха. Той се присъедини към преследвачите, премина сред пръски и плисък през реката с една-единствена мисъл.

134

Хутлун се изви на седлото. Войниците ѝ се бяха пръснали на двайсетина отделни групи и се оттегляха. Сега беше сама с двама ездачи, които я следваха нагоре по склона, плетените им ризници показваха, че са от кесига на Хубилай. Настигаха я.

Втора стрела уцели кобилата ѝ по задницата, животното изцвили и почти падна. Тя се огледа отново и видя, че трети ездач се е присъединил към гонитбата.

Черното убежище на боровете изглеждаше непостижимо далеч.

Дребният татарски кон на Жосеран галопираше със замайваща скорост през неравната земя. Устремът му през долината почти го беше изкарал на пътя на два от отрядите на Сартак; толкова близо беше, че можеше да ги докосне. Видя как най-близкият до него ездач вдига лъка си на рамото и се прицелва.

Жосеран развъртя диво меча си, отчаян. Острието посече задницата на коня на стрелеца. Той изцвили и смени посоката си на движение, ездачът му изпусна целта. Когато Жосеран мина покрай него, стрелецът погледна през рамо с разкривено от гняв и изненада лице.

Жосеран замахна с дръжката на меча си и го събори от коня му.

Само на сто стъпки от линията на дърветата беше. Хутлун знаеше, че там може да се измъкне от преследвачите си.

И в този миг конят ѝ се препъна и рухна тежко.

135

Ядосания чу вик зад себе си и се извърна на седлото. Варварина! Какво правеше тук? Трябваше да е в безопасност далеч от битката в другата част на долината.

— Помогни ми! — извика Жосеран, отпуснат на седлото, сграбчил гърдите си.

— Махай се от тук! — ревна Ядосания. — Луд ли си?

Но спря и обърна коня си. На не повече от двайсет стъпки пред него падналият бунтовник лежеше неподвижен на тревата. Конят му се опитваше да се изправи на крака, но най-накрая се предаде на болката и изтощено положи глава на тревата. Доволен, че не е изгубил плячката си, Ядосания тръгна надолу по склона. Варварина отново извика към него и се улови за гривата на коня си да не падне от седлото.

— Какво търсиш тук? — кресна му Ядосания.

— Помогни ми…

— Къде си ранен? — сграбчи кожуха на Жосеран и го изправи на седлото.

Жосеран го халоса в лицето с десния си юмрук.

Ядосания падна тежко по гръб и остана на място, смаян и в полусъзнание, от носа му рукна кръв.

— Не забравяй, изненадваш и подлъгваш — каза Жосеран. — Най-големите ти оръжия.

Шляпна здраво коня на Ядосания по задницата и го изпрати да препуска надолу по склона. Пришпори своя жълт жребец нагоре към Хутлун.

Кобилата ѝ лежеше на една страна в предсмъртни мъки. От плещите ѝ стърчеше стрела, друга беше забита в стомаха ѝ, трета в задницата. Кръв струеше по хълбока ѝ. Най-накрая смъртта дойде и тя се успокои, очите ѝ замръзнаха, широко отворени.

Хутлун лежеше на няколко стъпки от нея. Стискаше глезена си, мъчеше се бавно да седне. Е, помисли си тя. Това е денят, в който ще умра.

Чу тропота на копитата и видя друг от конниците на Сартак да препуска по склона към нея. Един от нередовните войници на Алгу, ако се съдеше по вида му, в кафяви кожи и плъстени ботуши. Намери меча си в тревата и се изправи с мъка на крака, пренебрегнала режещата болка. Нямаше да му позволи да я залови жива за изтезания и за тяхно удоволствие.

Ездачът спря коня си на няколко стъпки от нея. Хутлун разпозна кръглите очи и огнената брада. Жос-ран!

Той се приведе от седлото и ѝ подаде ръка.

— Бързо! — издърпа я до себе си.

Яздеха в галоп през тъмната смърчова и борова гора, следваха хребета на планината. Сега, когато бяха в безопасност, Жосеран преливаше от бодрост, както ставаше винаги след битка, и извика високо, облекчение и триумф се смесваха. Гласът му отекна от голите канари на клисурата. Някъде изпод тях чу шума от бързей на река.

Тя се обърна на седлото и той ѝ се усмихна. Но Хутлун не отвърна на усмивката му, лицето ѝ беше бледо, кръв напояваше шала ѝ.

— Ранена ли си?

— Не биваше да се връщаш за мен, Жос-ран.

— Рискувах. И спечелих. Ние спечелихме. Нали?

Тя не му отговори.

Излязоха от дърветата, показаха се на студената слънчева светлина върху мрачен червен хребет, лишен от дървета и трева. Забавиха ход. Тясната пътека се превърна в издатина, която вървеше по ръба на пролома. Жосеран усети студен страх да се настанява във вътрешностите му. Пролетта и топящите се ледове бяха срутили скалата и пътят пред тях беше затворен от каменни грамади.

Жребецът на Жосеран тръгна по сипея, за да намери път напред. Прекалено стръмно беше. Неподкованите му копита се плъзгаха по замръзналата скала и лишеите, а отчупените парчета шиста тракаха надолу по склона. Бяха в капан. От едната им страна се издигаха канари, от другата беше урва.

— Остави ме тук — каза тя. — Ако останеш, само се излагаш на опасност.

— Хванат ли те жива, знаеш какво ще направят.

— Няма да им се дам жива.

Под тях Жосеран чу шума от буйнотечаща вода, придошла от пролетта. Тамплиерът обърна коня, мислеше да потърси друг път през планината, но чу викове откъм дърветата. Войниците на Сартак ги бяха открили.

Жосеран видя притъпеното проблясване на върховете на копията, докато един след друг се показваха от гората, от хълбоците на конете им се издигаше пара, лед, кал и кръв бяха полепнали по ботушите и кожусите им. Двайсетима, повечето бяха от кесига на Хубилай, с мнозина от тях беше яздил от Кашгар. Разпозна сред тях Сартак.

— Върни се, Жос-ран — прошепна Хутлун.

— Няма да те оставя.

— Връщай се. Не искат теб. Остави ме тук.

Вече бяха на по-малко от сто стъпки. Един от тях сложи лък на рамото си, но Сартак вдигна ръка, изкрещя и при заповедта му мъжът неохотно махна стрелата от тетивата.

— Има изход — каза Жосеран. Отведе жълтия жребец до ръба на канарата и се взря в покритата с пяна река.

— Ти си луд — рече Хутлун, разгадала мислите му.

— Вече скачах така веднъж.

— Скалата е десет пъти по-висока. Този път ще умреш.

— Може да умра, може и да живея. Но ако живея, ще е с теб. Или ще умра и тогава няма да има значение, защото не искам да живея без теб — уви ръце около кръста ѝ, за да я придържа. — Кажи ми, че ще се омъжиш за мен и ще живееш с мен до края на дните си.

— Няма да има други дни.

— Ами тогава го кажи. Като подарък за сбогом.

— Те не искат теб — повтори тя. — Върни се при тях. Върни се и няма да умреш!

— Всеки човек трябва да умре. Няма как да го избегне. Но малцина късметлии имат възможността да определят времето и мястото. Днес съм извадил късмет. Така че кажи го! Кажи, че ще станеш моя жена.

Обърна коня към Сартак и татарите му. Видя как Сартак клати глава смаян. После отново обърна коня към ръба на канарата. Сартак се досети какво е намислил и извика от изненада. Жосеран пришпори коня си към ръба на скалата и после падаха, падаха към безжалостната присъда на реката.

Винаги беше мечтала да може да лети.

Почувства бруленето на вятъра по страните си и както беше в сънищата ѝ — небето беше едновременно над и под нея. И тя извика думите: с радост ще живея с теб, ще ти родя деца и ще бъда твоя жена, ако това искаш, но почти веднага гласът ѝ беше удавен от пороя на реката, който ги погълна.

Винаги беше мечтала да може да лети.

136

В Бухара отново дойде лятото и бадемовите дървета отново разцъфнаха. Тухлите с меден цвят на великото минаре Калян се открояваха на невъзможно синьото небе. Под опърпаните чергила на пазара прясно боядисани, проснати да изсъхнат на слънцето, килими сияеха във винено, яркожълто и кралскосиньо. Грозде, смокини и праскови отрупваха сергиите, които се огъваха под тежестта им. Навсякъде имаше дини с аленочервена сърцевина, канавките преливаха от сладкия им сок и плочникът на пазара беше затрупан с кори.

В двореца на Алгу обаче бяха започнали да дават плод други семена.

Прахоляк се носеше на сноповете слънчева светлина, която се процеждаше през свода. В голямата зала цареше тишина, ужас от яростта на хана сковаваше всички. Затворникът с вързани пред себе си с кожени ремъци китки беше хвърлен по очи на каменните плочи и всички от насъбралото се множество по-скоро сами щяха да си прережат вените, отколкото да си разменят мястото с окаяната дрипа, която се гърчеше като нощно влечуго в краката на хана. Виждаше се, че в продължение на дни са го били. Почти не му бяха останали зъби, а очите му бяха полузатворени.

Уилям усети как вътрешностите му се стапят. Отначало не разпозна човека.

— Какво става? — прошепна той на мъжа до него.

Съседът му по място беше мохамеданин, персийски писар, който говореше както латински, така и татарски. При пристигането на кервана в Бухара няколко седмици по-рано го бяха избрали сред придворните на Алгу, за да превежда на Уилям.

— Принцеса Мяо-йен е с дете — отговори мъжът. — Девствеността ѝ е била отнета преди пристигането ѝ. Държат отговорен този офицер. Като командващ охраната ѝ той е отговарял за нейната защита. Ако не издаде виновника, сам ще трябва да понесе наказанието.

Уилям наблюдаваше, скован в ужасен унес. Сартак беше изправен на крака от пазачите си и едва стоеше, олюлявайки се, със съсирена кръв по рядката си брада и бяла като вар кожа. На Уилям му се стори, че може да помирише страха му.

Алгу ревна нещо на своя езически език и Сартак му отвърна, гласът му прозвуча като грак.

— Той отрича да го е направил — прошепна персиецът в ухото на Уилям. — Това няма да му е от полза. Няма значение дали е бил, или не е, той е отговарял.

— Какво ще правят с него? — попита Уилям.

— Каквото и да правят, няма да умре лесно.

По заповед на Алгу Сартак беше извлечен от двора. Крещеше и ломотеше, смелостта му го беше напуснала пред смъртта, на която го беше осъдил Алгу.

Не, помисли си Уилям. Не, не мога да позволя това да се случи.

— Кажи на Алгу, че бях аз. Той е невинен. Аз съм виновен. Аз.

Но само си представи как изрича думите. Ужасът го беше сковал и не можеше да говори, нито да диша. Дори не можеше да се моли.

Същата нощ сънува, че пада. Под него беше ивичестият син купол на Шахи Зинда27, а отвъд него горящите равнини на Каракум28. Ръцете и краката му неудържимо се мятаха към въртящото се синьо небе. Тогава прахът на Реджистан се надигна да го посрещне и се чу ужасяващ звук, като пъпеш, сцепен от меч, а черепът му зейна като яйце и се размаза в прахта.

А после му се привидя, че стои на площада и гледа труп, но не неговото тяло лежеше под Кулата на смъртта, а на Сартак и не беше сън.

Сартак вече беше само живо месо като одран труп на животно, когато го метнаха от минарето, защото там, в Кулата на смъртта първо го бяха одрали, свалили бяха кожата му ивица по ивица, с остри ножове и отделяйки я от плътта с железни щипци. Писъците му отекваха над целия град, призив за молитва за всички невинно осъдени, мохамедани и неверници заедно. Уилям стоеше над изтезаваната и умъртвена плът с другите, които бяха наблюдавали изпълнението на присъдата му следобеда, и мърмореше непрекъснато: „Меа кулпа. Меа максима кулпа“29.

Но никой не разбра. Уилям осъзна, че е избегнал ужасното си наказание и сега оставаше осъден за втори път в своето мълчание.

137

Алгу изпрати вест чрез ям до Хубилай, за да се допита относно по-нататъшните разпореждания по въпроса. Отговорът беше недвусмислен.

Мяо-йен беше затворена в кулата на двореца с придворните си за оставащите месеци от присъдата си. След това на палача на Алгу беше възложено ново, тайно поръчение. Мяо-йен беше императорска дъщеря и не беше редно кръвта на Чингис хан да се пролива. Налагаше се да се подбере друг метод за нейната екзекуция.

Лястовици се стрелкаха сред куполите и полукуполите, гмуркаха се сред клоните на черниците в градините, пърхаха в гнездата си, които бяха свили под издадените греди на сгушените една в друга кирпичени къщи. Приготвяха се за новоизлюпените, помисли си тя, поставила ръка върху издутината на стомаха си. В напрегнатото им суетене и стрелкане имаше неудържима радост. А ето че аз чакам тук в тази скръбна кула като пленница!

Знаеше, че не се е понравила на новия си господар, че е разочаровала всички, и знаеше, че е свързано с детето, което растеше в корема ѝ. Не разбираше как е създаден този нов живот, но беше свързано с това мъж да си легне с жена. Но тя също така знаеше, от разговорите си с несторианските свещеници и с отеца, който живее на небето, че дете може да се зачене и от млада, непорочна жена и че това се смята за най-голяма благословия.

Придворните дами, които беше довела със себе си от Катай, бяха отпратени и ги бяха заместили навъсени, мълчаливи персийски момичета, които говореха само своя фарси и не можеха да ѝ кажат нищо за това, което се случва. Не разбираха обичая с краката лилии и не се опитваха да прикрият отвращението си, когато я преобличаха. Тя понасяше самотното си бдение, като се чудеше за обидата, която беше нанесла, и се страхуваше от наближаващото раждане, за което беше толкова безпомощна и невежа, колкото и едно дете.

По-късно вечерта се появиха войници, бронята им тракаше, когато бързо преминаха по коридора към покоите ѝ. Това бяха войници на Алгу, първите мъже, които беше видяла при пристигането си в Бухара. Лицата им бяха мрачни. Тя се извърна от прозореца, очакваше вест от Алгу или от баща си, но вместо това те я уловиха за ръце и без нито една дума я извлякоха от покоите ѝ, избутаха я през вратата с тежкото резе в края на сводестата галерия.

Помъкнаха я през шестоъгълните плочи, постилащи двора, в който растяха дървета. Ботушите на войниците размазваха попадалите черници. Зад още една порта я чакаше кибитка с носилка със завеси и тя с две от персийските ѝ прислужници бяха приканени с жест да влязат в носилката.

Потеглиха по улиците към западната порта. През завесите Мяо-йен видя светилници да проблясват на безброй прозорци. Щом излязоха от града, тя усети горещия и спарен дъх на пустинята.

Почуди се какво ли е намислил за нея ханът. Може би, помисли си тя, в крайна сметка няма да има никаква сватба. Може би са решили да ме махнат по тъмно и да ме върнат в Шанту.

Но не я отпращаха в Шанту. Принцесата дори нямаше да напусне хаганата на предложения ѝ съпруг. Вместо това я отведоха в самотна юрта из безличните равнини на Каракум, придружена само от нейните две прислужници и дузина от войниците на Алгу.

Следващите няколко дни Мяо-йен прекара в юртата сама, изплашена и объркана. Навън вятърът виеше през голата равнина.

Не позволявай да наранят бебето ми!

Зазоряваше, когато водите изтекоха. Прорязващата болка в корема ѝ я изненада, остави я без дъх на пода в юртата. Мяо-йен извика към слугините си, но те само я гледаха, широко отворили очи, и не направиха нищо, за да ѝ помогнат. Едната от тях отиде да повика войниците. Малко по-късно покривалото на входа се отметна и когато видя лицата им, запищя, разбра на мига каква ще бъде съдбата ѝ.

Не, бебето ми!

Извлякоха я вън от юртата, където конете вече чакаха оседлани. Утрото беше красиво, слънцето тъкмо се показваше, луната беше като блед призрак над пустинята.

— Защо го правите? — пищеше тя. — Защо го правите?

Вързаха ръцете ѝ на гърба с кожени ремъци и я метнаха в носилката, която бяха привързали между двата коня. Отведоха я на може би три или четири мили от юртата. После я свалиха от носилката и я повлякоха през пясъка.

Принцесата изкрещя, разпъната от нови родилни болки, но никой не обърна никакво внимание на страданието ѝ.

Имаше плитка падина, все още потънала в черен мрак. Хвърлиха я на земята и единият от мъжете я държеше, докато другият връзваше краката ѝ с въже през коленете и през глезените. После омотаха бедрата ѝ с по-дебели кожени ремъци и овързаха таза ѝ с такава сила, че тя изкрещя от болка.

— Какво правите? — изплака към тях. — Какво става, кажете! Какво съм направила?

Те се върнаха при конете си. Офицерът им дълго време гледа към нея, вероятно за да се увери, че мъжете са изпълнили задачата си точно според указанията, и се отдалечиха в галоп през равнината.

Дъхът на Мяо-йен секна при пристъпа на поредните родилни болки, а когато отминаха и тя отвори очи, войниците бяха просто малки точици на еднообразния хоризонт.

Слънцето изгря и тя закрещя гневно срещу вечното Синьо небе, крещеше отново и отново думите на Господнята молитва, която беше научила от нашия отец, който е на небето, защото знаеше, че никога не е съгрешила срещу баща си, нито срещу съпруга си, а свещеникът на Жосеран ѝ беше казал, че невинните никога не биват наказвани. И само да позовеш Бог, казал ѝ беше той, ще бъдеш спасена.