Пътят на коприната

Прекосили бяха Покрива на света, като търсеха презвитер Йоан и магията на Евангелията, но всичко което откриха зад снабдените с наблюдателници стени на Кашгар, бяха мохамедани. Жосеран не си беше представял така прословутите земи на Катай, които приличаха на който и да е град в Земите отвъд със своите ханове и тържища, сводести портици и покрити с мозайки куполи.

Хората се наричаха уйгури. Очите им не бяха с формата на бадем, нито носовете им сплеснати като на татарската им свита. Всъщност приличаха на гърците, а езикът им напомняше този на тюрките, който беше научил в Земите отвъд. Татарите също го говореха свободно, разваляха го със смесица от собствените си изрази.

Отиваха към тържището. Хутлун и войниците ѝ проправяха път през блъсканицата из улиците зад джамията, където възрастни мъже с бродирани молитвени шапки седяха на стъпалата на айвана, а босоноги деца играеха в тънката струя вода, която течеше в канавката. Прахоляк и дребни мушици изпълваха въздуха. По гърба му се стичаше пот и набраздяваше лицето му.

Лабиринт от улички тръгваше във всяка посока, засенени улици се промъкваха през снопове слънчева светлина. Сакати просяци стенеха и протягаха разкривени нокти за подаяния. Бръснари бръснеха теметата на клиентите си с дълги ножове, ковачи и пекари се потяха в пещи с почернели стени, дрънченето на метал и виковете на соколарите се смесваха с уханния лъх на печен хляб и слабия мирис на отпадъци и нечистотии.

Жосеран беше виждал много арабски пазари в Земите отвъд, но нищо не можеше да се сравни с този. От всички страни бяха заобиколени с тълпи. Виждаше хора с всякакъв цвят на кожата от светла до тъмнокафява и всякакви одежди: облечени в кожа соколари с тюрбани като сарацините; покрити с прах конници с обточени с кожа шапки и в кожуси от овчи кожи, чиито поли се удряха по високите им ботуши, таджики с високи черни шапки. Уйгурите се отличаваха с дългите си до коленете черни връхни дрехи, а жените им носеха пъстри копринени шалове или бяха скрити под дебели копринени наметки, толкова дълги и безформени, че беше невъзможно да се каже, в коя посока гледат, когато стоят на едно място.

Дървените двуетажни градски къщи се тълпяха от всички страни. От време на време той вдигаше поглед и виждаше забулено лице да го наблюдава иззад украсения капак на прозореца, преди да изчезне бързо. Жосеран зяпаше като селянин на панаир. Имаше топове коприна, по-високи от човешки бой, издути торби хашиш и огромни платнени торби с подправки, оранжеви, зелени, яркочервени; ръчно направени ножове, които блестяха с нефрити и рубини; варени кози глави се взираха със замъглени очи от рушащите се стени и тлъсти овчи дробове вряха в казани. На украсените балкони на чайните белобради старци с дълги роби пиеха зелен чай и пушеха изпускащи кълба дим лули.

Пазарът беше неразбория от животни: камили, страховити наглед добичета с рога, които наричаха якове, магарета, кучета и кози. Миризмата задушаваше, нечистотиите им бяха навсякъде. Наблизо прорева камила и го оглуши; магаре ревна през кафявите си зъби, докато се олюляваше и препъваше под чудовищно количество товар. Минаваща каруца, накамарена с пъпеши, зеле и други продукти, ги накара да се прилепят до стената. Докато се мъчеше да си проправи път през тълпата, каруцарят крещеше:

— Борш! Борш!

Брадати киргизки конници галопираха и пришпорваха каруци през площада, който наричаха мегдан, и вдигаха дебели облаци прах, докато другите се пазаряха с търговците на коне. Тълпа беше насъбрала борбата на петли, жестоки наглед хора крещяха и се ръгаха около мястото на сражението.

Невъзмутима, Хутлун вървеше пред тях и водеше коня си. Представляваше екзотична фигура дори сред тази сарацинска тълпа със своя пурпурен дел и дългия си копринен шал, увит здраво около главата. Само дългата ѝ плитка, която се движеше по раменете ѝ, показваше, че е жена. Когато най-накрая стигна до кошарите на животните, тя влезе в ожесточен спор с едноок търговец на камили.

— Какво прави тя? — попита Уилям.

— Каза, че трябвало да разменим конете си за камили. Предстои ни да пресечем голяма пустиня по пътя за Каракорум.

— Сега пустиня ли? Колко още ще ни водят?

— Тъй като е прекалено късно да се връщаме, май е по-добре да не знаем колко остава.

Жосеран усещаше как ги наблюдават от всеки ъгъл на тържището. Разбра, че са невероятно зрелище в импровизираните си татарски роби. Някакъв просяк дръпна Уилям за ръкава. Монахът го прокле с викове и той се сви обратно. Един от татарите заобиколи към сакатия и го шибна с камшика си.

Междувременно Хутлун беше сграбчила с юмрук робата на камиларя.

— Опитваш се да ни обереш! — ръмжеше тя насреща му. — Дано оная ти работа гнояса и изгние като месо на слънце!

— Цената си я бива — възразяваше едноокият, все още ухилен като лунатик, — можеш да питаш всеки! Аз съм почтен човек!

— Ако ти си почтен човек, тогава в пустинята расте ориз и конят ми може да рецитира сури от Корана!

И така нататък, Хутлун не спираше да крещи обиди, а камиларят с ужас кършеше ръце всеки път щом Хутлун му предложеше по-ниска цена. Ако Жосеран не беше наблюдавал подобни сделки хиляди пъти в Акра и Тир, може би щеше да си помисли, че Хутлун и камиларят ще се хванат за гушите. Хутлун плю в прахта и размаха юмрук пред камиларя, а той вдигна ръце към небето и помоли своя бог да се намеси и да го защити, преди да са го превърнали в бедняк.

Но всичко приключи мирно и този ден на тържището нямаше съсипани съдби. Вместо това час по-късно Хутлун и нейните татари напуснаха Кашгар с върволица от камили вместо своите коне и ухиления едноок камилар като техен водач.

44

Оазисът Кашгар се простираше на ден езда в равнината сред редици от тополи и полета с посеви. Зад тях скалистите върхове на Покрива на света едва се виждаха през маранята от жегата. Вече бяха само сън.

Прекараха вечерта в мрачен кервансарай — укрепена странноприемница, която осигуряваше сигурно убежище от разбойниците в безлюдните пустини. Кервансараят имаше голи, измазани с кал стени без прозорци, само бойници за защита. Единственият вход беше порта с решетка от дърво и желязо. Животните бяха подслонени в средния двор, имаше още кладенец и джамия. В останалата част кервансараят беше подобна на пещера зала с висок, сводест покрив и пръстен под, на който пътниците се хранеха и спяха заедно. Правилата на кервансарая били неизменни, обясни Хутлун на Жосеран; кервансараят бил убежище, в което не се допускало никакво насилие. Дори кръвните врагове не враждували, докато били зад стените му.

Нахраниха се с овнешко, ориз и подправки. Ситни песъчинки се бяха промъкнали незнайно как в ориза и хрущяха между зъбите. Така щеше да бъде занапред, предупреди го Хутлун. Пустинята щяла да си пробие път до всичко.

Като Дявола, отговори Уилям, когато Жосеран му преведе думите ѝ.

— Ако всичко, което се каже, се превърне в повод за нравоучение — закани се Жосеран, — ще те оставя да си глух и ням до края на пътуването.

Точно на залез при вратите на кервансарая се появи ездач. Жосеран разпозна в него един от телохранителите на Кайду. Яздил беше усилно от запад, конят му беше изтощен, а хълбоците му покрити с пяна. Шепнешком предаде съобщение на Хутлун и тя се отдръпна с побелели устни.

Но явно никой не възнамеряваше да доведе до знанието на варварина какво се е случило.

Тази нощ бяха единствените пътници в кервансарая и се разположиха из широката зала. Дори в полите на планината нощта беше студена. Жосеран трепереше, свит под кожите на коравата земя.

Сенките от вече гаснещите пламъци на огъня танцуваха по стените. Татарите бяха унили, страхуваха се от пустинята повече, отколкото се страхуваха от Покрива на света.

Жосеран се взираше в почернелите греди на покрива и се чудеше колко ли пътници са минали под този висок свод през вековете, търговци тръгнали на изток към Катай или на запад към Персия със своите коприни, подправки, слонова кост и римско злато. Сигурно сред тях християните като него са били малцина. Слушал беше за венециански търговци, за които се говореше, че са поели по този път, но и така да беше, те не се бяха завърнали, за да разкажат16.

— Кога ще ми се изповядаш? — изшептя в мрака монахът.

— Страхувам се, че ставаш непоносим.

— Душата ти е в опасност.

— Нека аз бера грижа за душата си.

— Виждал съм как гледаш вещицата. Не си ли положил обет за въздържание, когато си се присъединил към тамплиерите?

— Обетът ми не е за цял живот. Обвързах се за пет години с тамплиерите като покаяние. Тези пет години почти изтекоха.

Уилям се умълча. Жосеран реши, че е заспал.

— Тогава не си истински рицар-тамплиер?

— Изпълнявам прилежно задълженията си в услуга на Ордена. Когато срокът свърши, ще се върна във Франция. Имам имение с къща и няколко неплодородни ниви, които несъмнено са били присвоени от съседите по време на отсъствието ми.

— Изоставил си имотите си, за да отидеш в Земите отвъд? Що за грях изисква такова покаяние! — Жосеран не отговори и Уилям продължи: — Нещо много тежи на съвестта ти.

— Службата ми в Ордена ми гарантира опрощение на всичките ми земни грехове.

— Изговаряш думите, но не вярваш в тях. Виждам в сърцето ти, тамплиере.

— Ще изредя един по един греховете си пред моя изповедник в Ордена, когато се завърна.

— Не се съмнявай, че аз също ще ги изредя един по един.

— Уверен съм в това.

— Внимавай за поведението си, ако искаш да видиш отново Франция — предупреди го Уилям, а после се обърна и заспа.

Внимавай за поведението си, ако искаш да видиш отново Франция.

Очакваше, че добрият монах ще го обвини във всички възможни светотатства и немарливо изпълнение на задачите пред Съвета, когато се завърнат в Земите отвъд. Знаеше какви са доминиканците. И с голи ръце да беше измъкнал този неблагодарник от огъня на Ада, ако смигнеше на проститутка, докато го спасява, този щеше да го наклевети на епископа.

Опита се да си представи какво би било, ако е отново във Франция. Щеше да си потърси жена, предполагаше той, щеше да поговори с някого от съседите си за техните дъщери. Оставил беше заместник, който да се грижи за делата му, не се съмняваше, че го е обрал до шушка в негово отсъствие и е оставил нивите и имението да се рушат безстопанствено. Представи си как пристига у дома посред зима, в килера няма прясно месо, подът — потънал в мръсотия, половината слуги спят или са избягали.

Забравил беше имената на повечето. Питаше се дали ще има поне един от тях, който да се сети за него. Толкова много спомени беше изгубил. Да не беше Уилям, дали изобщо щеше да си спомни за Франция.

45

Камилите, които Хутлун купи на пазарището в Кашгар, не бяха като онези, които Жосеран беше виждал в Земите отвъд. Тези бяха рошави бактриански камили с две гърбици, за разлика от едногърбите камили, които мохамеданите използваха в Светите земи. Грозни животни бяха, с тънки и дълги крака и със сцепени устни, на всяка от гърбиците им, както и около коленете им растяха гъсти вълма. С наближаването на лятото сменяха част от козината си и с всеки ден изглеждаха още по-мърляви.

— Много добри камили — уверяваше ги водачът им. — Най-добрите в цял Кашгар. Я как им стърчат гърбиците, нали? Ако вървят едва-едва, тогава са много изморени, много са гладни. Но ви продадох добри камили. Почтен човек съм аз. Питайте, когото искате.

На външен вид едноокият камилар с много малко превъзхождаше по хубост камилите си. Лявото му око имаше млечнобяло на цвят покривало, което заедно с кафявите му изгнили зъби му придаваше вид на просяк от кашгарските пазарища. Май и той като добичетата си сменяше зимния кожух, понеже брадата му растеше на тъмни, неравни кичури, а едното му рамо беше необичайно изгърбено, така че и той носеше своего рода гърбица. Въпреки непривлекателната си външност много си разбирал от камилите и познавал пустинята повече от всеки друг човек върху земята, така се похвали.

Едноокият даде на Жосеран и Уилям напътствия как да яздят своите камили.

— Първо трябва да ги накарате да станат — каза им той. Показа им как въжето е прикрепено към кука, забита в носната преграда на камилите. Тръгна към стадото. Най-близката започна да плюе и да ръмжи. Невъзмутим, той улови въженцето, прикрепено към носа ѝ, и здраво го подръпна. Камилата изрева недоволно, но неохотно се надигна, като най-напред изпъна задните си крака.

Щом животното изправи задницата си, едноокият постави левия си крак върху дългия ѝ врат и се покатери върху самара на гърба ѝ. После, понеже камилата изправи и предните си крака, едноокият се олюля силно назад.

— Сега какво? — извика към него Жосеран.

— Сега се държиш! — също с вик му отговори Едноокия и сам здраво се улови за самара.

Животното тръгна напред. Ездачът изпъна крака, успоредно на гърба на животното. Камилата хукна напред, Едноокия я яздеше около тях в широк кръг. Слизането беше просто, но рязко, той се спусна по врата на животното, освободи хватката си около самара и скокна.

Ухили им се с развалените си зъби.

— Видя ли — каза на Жосеран на тюркски, — много е лесно. Все едно яздиш жена. Щом решиш да го направиш, трябва да проявиш твърдост, бързина и да не се обезсърчаваш, ако се опитва да те ухапе.

— Какво каза? — попита Уилям.

Жосеран поклати глава.

— Каза, че е лесно, като понатрупаш опит.

На следващия ден поеха през пустинята. Татарите смениха тежките плъстени кожуси и ботуши с памучните роби на уйгурите. Сега подражаваха на Хутлун и увиха копринени шалове около главите си, за да защитят лицата си от безжалостното слънце и вихрите от чакъл и прах.

Тази пустиня не се състоеше от дюни и мек, масленожълт пясък, ами беше безкрайна равнина от сиви солени равнини и отделни хълмове, покрити с оскъдни, сухи, бодливи пустинни растения. Яздеха в безжалостния горещ вятър, хоризонтът се разтвори сред жълтеникава мараня от прах, а тополите от границата на оазиса се превиха и се олюляха, когато керванът им залъкатуши по пътя си през великата пустиня в центъра на Земята.

46

Ездата на камила е изтезание, което не прилича на язденето на татарски кон. Бактрианските камили се движеха с продължително, полюляващо се движение, много наподобяващо полюляването на лодка, и през първите няколко дни Жосеран беше тормозен от неразположение, което много напомняше морската болест, докато се научи да се полюлява напред и назад в унисон с движенията на камилата.

Неговите татарски спътници бяха почти същите майстори в ездата на камилите, каквито бяха и с конете. Умееха да се качват и да слизат с такава лекота, че дори не се налагаше да спират кервана. Хутлун можеше в един момент да ходи след камилата си, след това здраво я дърпаше за въженцето и когато животното сведеше врат, вече здраво се беше уловила за самара на гърба ѝ и се придърпваше на седлото. Тайната, изглежда, беше да се освободи въженцето бавно след това, за да може камилата да не мърда главата си отново напред прекалено бързо и да метне ездача си през рамо.

Именно това се случи с Жосеран, когато за пръв път опита тази маневра, за огромна веселба на Едноокия и татарите.

Едноокия наричаше камилата на Уилям Лейла, но монахът я беше прекръстил на Сатана. Водени от свои съображения, татарите му бяха оставили най-злонравната камила. Външният ѝ вид беше страховит: на главата си имаше топка от остра вълна, предните ѝ крака бяха широки като табуретки. Всеки път, когато свещеникът се опитваше да се качи отгоре ѝ и се мъчеше да се покатери на самара, Сатана извръщаше глава, за да го ухапе по задните части.

В края на деня разтоварваха камилите, освобождаваха ги от низа и ги пускаха свободно на паша. Една вечер, вместо да търси паша, Сатана се примъкна изотзад към Уилям, приближи муцуна до рамото му и ревна. Уилям скочи във въздуха, сякаш са го шляпнали с широката част на меч.

Татарите изпопадаха по гръб от смях.

Хутлун се смя с другите. За пръв път се усмихваше от вечерта в Кашгар, когато пратеникът на баща ѝ беше пристигнал в кервансарая.

Съобщението от баща ѝ я тормозеше. Събитията в Каракорум и Шанту се развивали по-бързо от очакваното.

В Каракорум вече бил свикан курултай, за да избере хан на хановете, на който за върховен владетел на татарите бил избран братът на хагана, Арик Буке.

Но никой не се съгласил с този избор. По-малкият му брат Хубилай, който воювал срещу китайците в далечен Катай, не присъствал и свикал свой собствен курултай в своята столица Шанту, на който накарал пълководците си да изберат него за хаган. Немислимо било да се свиква курултай на място, различно от столицата Каракорум. Събитията означавали бунт, който водел към гражданска война за пръв път от времената на Чингис хан.

Съпругите и синовете на покойния хан на хановете Монке били на страната на Арик Буке. Златният клан, наследниците на Чингис, също му изказал своята вярност, както и братът на Арик Буке, Бату, от Златната орда. Само Хулегу се съюзил с Хубилай.

Хубилай трябвало да е изпаднал в изолация от тази липса на подкрепа. Но той имал многобройна и добре подсигурена армия и силна база в Катай. Представлявал потенциална заплаха за цялата татарска империя.

Съобщението на Кайду завършвало с предупреждението: колкото повече приближават до границите на Катай, толкова повече тя да внимава и да се пази. Имало опасност верни на Хубилай войници да нападнат кервана.

Пустинята не беше единствената заплаха, която ги дебнеше по време на първата лятна луна.

47

Тази нощ спряха в средата на обширна чакълеста равнина. Спънати, камилите пасяха из редките трошливи солени тръстики и сухи бодливи храсти.

Уилям коленичи под почерняла и обрулена от вятъра върба, стиснал в юмрук разпятието на врата си, устните му беззвучно изричаха молитва. Татарите го наблюдаваха презрително, изплашени от това необразовано създание, което им беше поверено. Веднъж им беше донесъл лош късмет. Убедени бяха, че това ще се случи отново.

Жосеран седна до монаха и вдигна качулката на робата си, за да се защити от горещия неуморим вятър.

— За какво се молиш, братко Уилям?

Уилям свърши с молитвата и отпусна ръце отстрани на тялото си.

— Да служим на Божията воля със страданията си тук.

— И каква според теб е Божията воля?

— Не е съдено на окаяни създания като нас двамата да знаят.

— Но ти знаеш съдържанието на булата, която неговият викарий ти е поверил. А понтифексът знае Божията воля, нали?

Откакто бяха напуснали Акра, той се питаше каква е целта на посланическата мисия на Уилям. И папата ли искаше мир с татарите, както искаха тамплиерите?

— Булата е тайна. Ще я прочета само на татарския владетел, както съм натоварен да направя.

— Папата иска ли да сключим мир?

— Папата иска да им отнесем словото Божие.

— На мен ми се струва, че те се интересуват само от плячката. Жадуват само за владения тук на земята, не на небето.

— Бог ще отвори сърцата им и умовете им — Уилям се изправи на колене и високо простена.

— Какво има?

— Ревматизъм, това е. Не се притеснявай за мен.

Жосеран сви рамене.

— Бъди сигурен, че няма да го направя. Но мой дълг е да те върна здрав и читав в Акра.

— Ще положа усилия да не те разочаровам.

— Благодаря.

Всъщност Уилям търпеше неимоверни страдания, но не искаше тамплиерът да разбере. При отвора на червата му се бяха появили подутини, които приличаха на гроздове и тръскащите движения на камилата превръщаха всяко движение в агония. Но ако той страдаше, страдаше за своя Спасител и всяка стъпка през тази ужасна пустиня пречистваше душата му и го приближаваше към неговия Бог.

Хутлун видя гарванът да става и да се отдалечава настрана да пусне вода. Камилата му пасеше наблизо, вдигна грозната си глава и го изгледа. Хутлун почти разчете мислите ѝ, изписани във вялия поглед на кафявите ѝ очи. Хранеше се с острите бодли на тамариск, дъвчеше бавно, съзерцаваше мъчителя си, облечен в черното си расо с качулка, слушаше плискането на водата му върху камъните. Опъна въжето си докрай и стигна почти до рамото му.

После изплю куп зелена, слузеста маса върху гърба му.

Уилям пристъпи напред, изви ръка към гърба си да провери какво го е тупнало и струята му изцапа расото му. Едноокия, който също видя случилото се, падна на земята от смях. Уилям се опита да избърше с една ръка смрадливата слюнка от расото си, а в същото време стискаше оная си работа с другата ръка. Видя Хутлун да го наблюдава и се затътри нанякъде с поаленяло лице.

Само Жосеран не се смееше. Тя се почуди защо, знаеше, че не храни голяма любов към спътника си.

— Животното не примира по него — каза тя.

— Очебийно е.

— Кажи му да изчака, докато слънцето го изсуши — посъветва го Хутлун, — после може да го изстърже. Иначе само ще влоши положението.

— Ще му кажа — обеща Жосеран.

Уилям пищеше, сякаш предъвканата топка е разтопено олово. Ако всички варварски шамани са като него, помисли си Хутлун, няма какво да научат от религията им. И все пак този воин, този… Жос-ран… е различен. Доказал се беше като силен и смел и откакто беше ранен в планината, тя чувстваше някаква връзка с него.

Но защо беше така, нямаше и представа.

Намираха се в земите на уйгурите, каза му Хутлун.

Хората тук, разказа му тя, били васали на хана на Бухара, така било от времето на Чингис, на когото те се подчинили, за да предотвратят опустошаването на полетата и разрушаването на градовете си. Чергарите татари наложили данъци на хората, които събирали чрез местни управници, управляващи от тяхно име. Имало годишен данък, тамга, плащан от търговците и занаятчиите в градовете, и калан, или поземлен данък, за земеделците. Дори местните чергарски племена плащали налози с част от своите стада. Това се наричало копчур. Имало и пет на сто събиране от всички търговци, които преминавали през хаганата. По този начин татарите със силна ръка властвали над доходния Път на коприната.

На Жосеран му се струваше, че за чергари много добре владееха принципите на империята.

Седмица по-късно стигнаха до Аксу, уйгурската столица. Руините на древен морски фар се издигаха над нещо, което отначало Жосеран взе за мъгла. Но когато се приближиха, видя, че мъглата всъщност е пясъчна буря. Древният град лежеше зад него, купчина от бели сгради, заслонени от олюляващи се тополи, сгушени при основата на жълти льосови скали. Зелената ивица на оазиса следваше бреговете на реката.

Вече яздеха по засенени от тополите пътища между зелените поля, засадени със зеленчуци. Водата проблясваше по напоителните канали. Младо момиче забули лицето си при вида на неверниците, а малките момченца, които се къпеха във водата, ги гледаха с огромни, черни като боровинки очи. Мъжете бързаха по улиците с малки шапки на теметата си, белобради старци се блъскаха и бутаха с останалите, за да намерят място, откъдето да виждат по-добре странните варвари, които татарите водеха.

Тази нощ не останаха в кервансарай, а бяха настанени в къщата на местния даругачи — назначения от татарите управител. Имаше ястие от овче месо, ориз и подправки, а слугите носеха подноси с плодове и кани с ароматен зелен чай. Спаха в истинско легло с копринени завивки.

Сякаш отново бяха живи.

На следващата сутрин обаче Хутлун се метна на камилата си и предупреди Жосеран:

— Надявам се, че сте си починали! От тук нататък навлизаме в най-страшната част от пустинята. Скоро ще копнееш да се върнеш на Покрива на света!

48

Бързината, с която нощта се спускаше над пустинята, изненада Жосеран. Като че ги хвърляха в донжон без прозорци и след тях здраво хлопваха желязната врата.

Случваше се в късните следобеди да съгледат самотен кервансарай в далечината и тогава Хутлун ги караше да ускорят ход, за да пристигнат преди залез, да намерят подслон зад жълтеникаво-кафявите му стени. Просваха се изтощени сред вързопите и въжетата, котлетата започваха да къкрят над огнищата, а тях ги обземаше благодарност за подслона, който получаваха от неумолимия пустинен вятър.

В други нощи бяха принудени да си направят стан в откритата пустиня, присвиваха се край мижавия огън, запален от изсушени на слънцето камилски изпражнения. Татарите ги наричаха аргол и в тази гола пустош те бяха единственият им огрев. Поне ги имаше в изобилие, тъй като вървяха по пътя, по който минаваха всички кервани. Едноокия пълнеше пътьом кошове с камилски изпражнения, а когато спираха да направят стана си и огънят вече гореше, татарите събираха още с шепи.

После се хранеха с рядката каша от кобилешка извара, която беше станала основната им храна, накрая потъваха в черен, безпаметен сън на твърдата земя, присвити в своите овчи кожи.

И идваше ред на въшките да се гощават.

Една вечер Жосеран стоеше присвит до нетоплещия огън, дълго след като татарите се бяха сгушили за сън в своите делове. Хутлун също нещо се помайваше. Той се зачуди дали и тя не е започнала да търси компанията му със същата сила, с която той копнееше за нейната.

Уилям стоя буден, колкото можа, истински досадник, но умората най-накрая го надви. Вече сами, Жосеран и Хутлун наблюдаваха как огънят гасне и слушаха хъркането на татарите. В мрака Едноокия забълнува на демоните, които тормозеха съня му. Камилите сумтяха и се обаждаха дрезгаво и рязко.

— Разкажи ми за себе си, християнино — помоли Хутлун.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за онези земи, които споменаваш. Онези Земи отвъд. Там ли си роден?

— Не, роден съм близо до място, което се нарича Троа, в Бургундия, област в страна на име Франция. Не съм я виждал пет години и дори повече, откакто домът ми е място по име Акра, това е голям град с крепост близо до морето.

— Какво е да живееш в крепост? Понякога нямаш ли чувството, че си в затвор?

— През целия си живот съм живял между каменни стени. Привикнал съм. Всъщност откритите пространства като това ме плашат.

— Не бих могла да живея зад стени. Човек трябва да има трева под краката си и оседлан кон да язди.

Жосеран вдигна поглед към небето. Приличаше на къс черна коприна, обсипана с диаманти. Красиво беше, но го караше да се чувства разголен.

— Веднъж като дете реших да открия колко звезди има там горе. Промъкнах се скришом навън от замъка една нощ и легнал в полето, започнах да броя.

— И колко звезди има?

— Не знам. Заспал съм. Баща ми ме открил под грамаден дъб, почти замръзнал и ме отнесъл у дома. Събудих се на постеля от кожа до запаления буен огън. Никога повече не пожелах да опознавам нощта. Нито пък съм брал такъв студ. Докато не попаднах на Покрива на света.

Припомни си ръцете на баща си около него, как го топлят, как брадата му гъделичка врата му. Споменът трябваше да носи удоволствие, но както много други, и този беше примесен със скръб.

Дали пък не е трябвало да ме остави там под дъба, помисли си Жосеран.

— Баща ми много често ме е прибирал на ръце вкъщи — сподели и Хутлун. — Все бягах нощем. Исках да летя, да докосна звездите с върха на пръстите си. — Протегна ръка към звездното небе. — В Християнство имате ли имена за звездите?

— Онази там е Полярната звезда — посочи на север, — но имаме имена и за струпванията от звезди. — Той посочи над главата си. — Например това там наричаме Голямата мечка. Ако го гледаш достатъчно дълго, можеш да си представиш силует на мечка.

— Тогава имате невероятно въображение — разсмя се тя. — За нас това са Седемте великани. Виждаш ли звездата ей там. Това е Златният пирон. На него боговете привързват конете си.

— Вярваш в повече от един бог, така ли?

— Вярвам, че може да има повече от един. Може ли някой да каже?

— Но има само един Бог, който ни е създал, който е създал и останалите неща.

— Как може да знаеш със сигурност, че има само един бог? Бил ли си на Синьото небе, за да го видиш лично?

— Такава е вярата ми.

— Вярата — повтори тя. — Вярвам, че конят ми ще ме отведе до края на пътуването. Останалото трябва сама да разбера.

Умълчаха се.

— Имаш ли деца, християнино? — изведнъж го попита тя.

— Имах. Дъщеря.

— Какво стана с нея?

— Почина.

— Ами съпругата ти?

Той се поколеба. Доколко можеше да сподели с тази жена миналото си? И ако ѝ разкажеше, колко от него би могла да разбере, когато собствените ѝ обичаи бяха толкова различни?

— Тя е много далеч, във Франция.

— Обичаш ли я?

— Обичах тялото ѝ.

— Колко време има, откакто не си я виждал?

— Стават много години. Според мен дори е забравила как изглеждам.

— Защо не се върнеш при нея?

— Защото тя в действителност не ми е съпруга. Принадлежи на друг. Върху душата ми тежи грях.

Хутлун кимна. Да вземеш чужда жена, беше престъпление и за татарите. Тя пристегна шала около лицето си, за да се предпази от студа. Виждаше само очите ѝ и блясъкът от пламъците се отразяваше в тях.

— Ще ти говоря открито — заяви той. — Винаги съм гледал на жените като на възглавница, нещо меко, с което да си легнеш нощем. Позволявам ли си волности, като говоря така с теб?

— Не, разбира се. И баща ми има много съпруги, които държи заради удоволствията на тялото. Но има само една любимка, а сега вече е стар, кипежът на кръвта му утихна и той прекарва повечето време с нея. Разговарят надълго и нашироко.

— Грешно е да имаш повече от една съпруга.

— Защо?

— Мъжът трябва да сдържа желанията си. Те обиждат Бог.

— И твоят свят човек ли вярва в това?

— Може и да не съм му голям поклонник, но вярвам, че разбира Божият промисъл по-добре от мен.

— Как може един човек да разбере промислите на боговете? Толкова много в живота е несигурно.

— Божият закон е неизменен. На хората се пада да го спазват.

— Като дете ме учеха да не се подчинявам на друг закон, освен този на Чингис, нашият Велик хан, защото това прави империята ни силна. Колкото до боговете, опитваме се и слушаме духовете на Синьото небе, доколкото ни е възможно. Но всичко е несигурно.

— Чингис учеше ли ви, че за един мъж е правилно да има толкова съпруги, колкото му се иска?

— Жената не е просто топло място за твоите желания, християнино. Тя е и гладна уста, а притежава и утроба, с която да ражда деца. Не апетитът на мъжа определя желанието му да има жени, ами неговото състояние. Чингис казва, че по закон един мъж не бива да взима жената на друг заради удоволствието; понеже това наистина е престъпление. Така е, защото застрашава мира в клана, не защото обижда Духа на Синьото небе.

Жосеран никога не си беше помислял, че е възможно да разговаря толкова открито с жена по подобни въпроси. А ето че на това място, под откритото небе, под студения звезден свод и сред самотата на пустинята, той се почувства свободен от ограниченията на своето общество и тиранията на своя бог. Но Бог беше бог на всички човеци, разбира се, не само бог на франките, нали?

— Кажи ми — рече тя, — каква е тази изповед, за която говориш, това нещо, което правите с вашите шамани. Какво им казвате?

— Доверяваме им греховете си.

— Вашите грехове ли?

— Сластолюбието. Разврата.

— Това само нещата, които правите с жените, ли са, това ли трябва да им кажете?

— Не само. Нашите измами, жестокостта ни към другите. А също и нечистите си помисли.

— Помисли?

— Ако си завистлив. Ако си горделив.

— Тогава ти се срамуваш от нещата, които те правят човек, а не бог — в гласа ѝ имаше озадачение. — Това спира ли ви да прегрешавате? По-добре ли се чувствате, когато разказвате за това?

— Понякога. Продължавам да живея в страх, че може да получа вечно наказание.

— Имате бог, който ви прави слаби, после ви наказва за слабостта ви. Не ти ли си струва странно?

Не знаеше как да ѝ отговори. Отново не успя да защити вярата си. Не можеше да защити вярата си дори в спор с една татарка! Вместо това промени разговора:

— Каза, че си видяла старец, който язди до мен в планините.

— Ти не ми вярваш.

— Трудно ми е да го повярвам. Но съм любопитен.

— Старецът е тук, независимо дали вярваш или не. Тук е, независимо дали си любопитен или не си.

— Ако е така, мисля, че знам кой може да е.

— Казвам ти какво съм видяла. Нямам нужда от обяснението ти. Не е необходимо.

— Описваш баща ми.

— Баща ти мъртъв ли е? — Той кимна. — Защо, християнино, за теб това е странно? Предците ни винаги са с нас. Трябва да ги почитаме или ще ни донесат лош късмет.

— Според теб дали духът на баща ми ме е последвал дотук, за да ме защити?

— Разбира се. Защо иначе ще е тук и ще язди с теб?

— Защо иначе? Ами като проклятие.

— Ако те проклинаше, защо не те бутна в планинската пропаст, когато спасяваше твоя шаман?

Жосеран не можа да ѝ отговори. Искаше отчаяно да ѝ повярва. Искаше и да я прегърне. Усещаше как сърцето му бие лудо в гърдите му, а в слабините и стомаха му се разливаше топлина.

— Такава жена като теб не съм познавал — измърмори той.

За един безразсъден миг си представи как се пресяга и я целува. Надяваше се дори тя първа да го направи, че могат да се съединят под това огромно звездно одеяло, докато спътниците им спят на няколко крачки от тях.

Вместо това тя каза:

— Уморих се вече. Отивам да спя.

След като Хутлун се изгуби в мрака, той се сви на земята объркан, изтощен и без да може да си отпочине. Смут беше обхванал разума и сърцето му.

— Прости ми — прошепна той в свитите си пръсти.

Луната изгря над пустинята. Той се заслуша в тишината да долови бащиния си глас.

49

Отново поеха на път към изток. От лявата им страна бяха планините, които татарите наричаха Тян Шан, Небесните планини. Ледени шапки проблясваха на индиговосиньото небе, докато под тях скалистите хребети на върховете бяха набраздени от дерета, които им придаваха вид на лапи на приклекнало животно. Ден след ден яздеха, гледаха планините как се променят според хода на слънцето от нежно розово до медено и метално сиво на пладне, виолетово и кафяво на здрачаване.

Навсякъде из равнината се виждаха кости, белеещи на слънцето скелети на коне, камили и магарета, понякога дори по някой ухилен човешки череп.

Вървяха в покрайнините на великата пустиня Такламакан, обясни Едноокия. Преведено от езика на уйгурите, името означаваше „влизаш и повече не излизаш“. Но те нямаше да рискуват да наближат пастта на Такламакан, увери го той. Оазиси обкръжаваха сърцето на смъртта като наниз от перли шията на принцеса.

— Стига да не излезе лоша буря и да не се изгубим, ще се държим далеч от него.

— Колко често има подобни бури? — попита го Жосеран.

— Постоянно — отговори Едноокия и избухна в особения си кикот.

Пустинята беше безцветна чакълеста равнина, покрита с плоски камъни, които татарите наричаха джеби. Жосеран спря, за да огледа един от тези камъни, и откри ярките цветове, които криеше — червено, тъмносиньо. Скоро равнините с джеби отстъпиха на солено плато от напукана от жегата кал с трошлива бяла коричка, която на свой ред отстъпи място на пустош от сив корав пясък. Този пясък като че се сливаше с маранята от жегата, така че нямаше граница между земята и небето. После планините останаха зад тях и вече сякаш изобщо не пътуваха, ами непрекъснато извървяваха една и съща миля отново и отново в безкрайна върволица от повтарящи се дни.

Веднъж се разминаха с друг керван, отправил се към Кашгар. Гърбовете на камилите бяха украсени с кръгли покривала под дървените им самари с рамки, всяко животно носеше два огромни топа коприна от всяка страна. Виковете на камиларя и звънът на камилските звънци долетяха до тях, понесени от горещия вятър.

— Знаеш ли къде отива тази коприна? — извика Жосеран на Уилям. — Венеция.

— Откъде знаеш? — извика в отговор Уилям, докато се друсаше на гърба на камилата си.

— Това е Пътят на коприната! Чувал ли си за него? Мохамеданите го изминават всяка година, за да разменят тази коприна на пазарите в Бухара, Табриз и Багдад. Но никой от тях не пътува по-нататък от Персия. Сега обаче Жосеран Сарацини видя откъде започва великият път?

— Никакъв път не виждам — възрази Уилям.

— Защото път няма. Въпреки това търговците следват тази посока с товарите си от библейски времена.

— Искаш да кажеш, че камиларят, който води камилите, ще отиде чак в Багдад?

— Не, той ще продаде стоката си в Кашгар. Пътят на коприната е като верига. Той ще я размени за кориандър или нефрит на пазара. Друг търговец ще вземе неговата коприна и ще я пренесе през планините, за да я размени за фурми и стъкло. И така нататък, докато някой епископ в Рим не купи от нея за любовницата си!

— Да не би да ми разказа тази история само за да ме уязвиш, тамплиере?

— Всъщност не. Реших, че може да ти е интересна. А ти да не би да ми казваш, че епископите, които познаваш, си нямат любовници?

— Те ще отговарят за прегрешенията си, когато дойде денят. Както ти ще отговаряш за своите.

— Поне ще съм в добра компания.

Докато наблюдаваше как керванът изчезва в трептящото отражение на Такламакан, Жосеран се почувства понесен в устрема на историята. От векове тези камили пристъпваха тромаво през пустинята с товарите си от безценни тъкани и едва преди няколко години беше разкрито от какво се прави коприната. Изумителното беше, че хората отглеждали какавидата на някакъв вид буба! Уилям може и да наричаше тези хора диваци. За него те бяха източник на несекващо удивление.

50

Всеки ден започваше призори, когато Едноокия ставаше тихо и опъваше молитвеното си килимче към Мека. После изпълняваше молитвения си ритуал, коленичил, покланяше се и се просваше на земята, обръщаше длани нагоре в молба към Аллах.

След това отвеждаше камилите до товарите им. С подръпване на поводите, прикачени към носовете им, той ги караше да коленичат една по една, така че татарите да могат да натоварят дисагите си на дървените самари, закрепени на гърбиците им. Конопените въжета, с които бяха завързани, се прикрепяха под гърдите на добичетата въпреки техните ревове на протест, на които той не обръщаше никакво внимание. После, когато небето на изток придобиеше мърляв оранжев цвят, а последните замръзнали звезди още грееха на небето, керванът им поемаше отново на път, докато слънцето изгряваше над пустинята.

Едноокия беше вързал повода на едната камила към товарния самар на другата и така всички камили вървяха навързани една за друга. Последната камила в редицата имаше звънче на врата си. Едноокият знаеше, че ако не чува звънчето, една или повече камили са се отвързали. Жосеран скоро привикна към нежното прозвънване заедно с ритмичното глухо тупкане на камилските копита по коравия пясък, тържественото скърцане на въжетата и прошепнатото „сук-сук“ на камиларя, който вървеше напред и водеше.

Горещият вятър ги изсуши напълно. Жосеран вече не чувстваше устните си, които бяха подути и покрити с твърда коричка от напукана и разкъсана кожа. Нямаше вода, с която да се измият, но това беше без значение, сухият въздух спираше всяко потене, веднага отнемаше всяка влага от кожата. Дори Уилям беше изгубил вонята си.

Бодливите храсти тамариск бяха единствената оцеляла растителност. Вятърът беше отвял земята около тях и ги беше оставил като червенеещи туфи. Но дори и в най-отчаяните места стада диви кози пасяха от тях и откриваха някак храна в тази дяволска земя.

Бедната им храна го беше направила слаб. Жосеран се страхуваше да не полудее, безкрайното небе и сивата, еднообразна пустиня се сливаха и дори самото време беше станало еднакво. Жегата се надигаше от повърхността на пустинята и раждаше призраци на хоризонта, привидения от дървета и замъци, а в следобедите, когато очите му бяха изморени, а гърлото му продрано, в далечината му се привиждаха планини, които миг по-късно се оказваха само шепа камъни. Или пък виждаше обширни езера, а когато се вгледаше отново, от тях нямаше и следа.

За да запази разсъдъка си, той си наложи да си припомни песни на жонгльорите от тържищата в Троа и Париж или да рецитира псалми и молитви. Но жегата и изтощението някак му бяха отнели способността да се занимава дори с такива прости задачи. Мислите му блуждаеха и понякога забравяше къде се намира.

Постоянно го мъчеше жажда. Понякога стигаха до плитко езерце със спечена кал и тръстика, а и с няколко локви накиселяваща вода. Насекоми подскачаха над пяната по повърхността. Татарите въодушевено пълнеха меховете си от тази богата на вкусове супа.

Пясъчни бури танцуваха и вилнееха като духове в пустинята.

Една вечер Хутлун го улови да ги наблюдава, докато правеха стана си в каменистата равнина.

— Духове — каза тя.

— Винаги са по двама — измърмори той, — вият се в противоположни посоки.

— Уйгурите казват, че това са духовете на двама влюбени от различни кланове, на които не позволили да се оженят заради враждата между племената им. Не могли да понесат мисълта да живеят разделени, избягали в пустинята, за да бъдат заедно, и загинали в пясъците. Сега прекарват дните си, като танцуват и тичат из хълмовете.

— И свободни ли са вече?

— Да — отвърна тя, — сега са свободни.

Градчетата оазиси се появяваха стряскащо на сивия небосклон. Изведнъж изникваше тънка, зелена граница на хоризонта, виждаха групички дървета, езеро с набраздена от леки вълнички повърхност, които след минути отново се разтваряха в маранята.

От време на време в дългите следобеди съзираха тези изкушаващи видения. Най-накрая езерото се превръщаше в мираж, създаден от пясъчните бури или от прииждащата на талази жега, но дърветата бяха достатъчно истински, стройни, златисти и зелени на вечерната светлина. Точно преди мръкване се оказваше, че яздят по засенена улица, покрай белобради старци на магарешки каруци и поля с жито и дини, покрай заградени със зидове градини и тъмни дворове, из които тук-там имаше черници и ясени.

Всички в градчето излизаха от къщите си, за да видят пристигането им: земеделци с посивели бради, жени с повити бебета, поставени на гърбовете им, голи дечурлига, които пищяха и тичаха през калните вади.

Винаги имаше джамия със сини нефритени мозайки, които проблясваха на слънцето. А в град, наречен Кука, откриха напълно нова религия.

Прекосяваха чакълестата равнина, из която се срещаха могили и кални саркофази. Изведнъж два гигантски каменни идола се извисиха, застанаха като на пост от двете страни на пътя им. Тези богове имаха еднакви блажени усмивки, а десниците им бяха вдигнати за благословия. Ерозията на пясъчника и вятърът бяха издълбали фини криволици по широките им бузи.

Камилите минаха под сенките на гигантските статуи и Жосеран потисна трепването си. Почуди се какво ли ново дяволско дело ги чака напред по пътя.

— Казва се Боркан — каза Хутлун на Жосеран същата нощ, докато седяха до огъня в двора на кервансарая.

— Бог ли е?

— Много подобно на бог. В някои места е почитан като пророк, както и самия велик Мохамед.

— Не разбирам. Вие сте господари тук, а разрешавате на тези хора да строят своите идоли открито?

— Разбира се.

— Но тези земи принадлежат на татарите. А ги оставяте така да показват религията си?

— Естествено. Този Боркан е по-маловажен бог. Ако беше по-силен от Тенгри, Духът на Синьото небе, нямаше да ги победим във войните. Затова им позволяваме да си запазят боговете. Така е по-добре за нас. Това ги държи слаби.

Жосеран беше удивен от това разсъждение. За Рим беше немислимо да остави каквато и да било религия да процъфтява там, където са установили господството си. Папа Инокентий III дори беше заповядал да се проведе кръстоносен поход срещу катарите в Лангедок, защото отказали да признаят върховенството на папата и литургията на Рим. Много от тези градове все още тънеха в разруха четирийсет или петдесет години по-късно, а полята на катарите продължаваха да пустеят до разрушените селца.

А ето че тези татарски дяволи — както би се изразил Уилям — оставяха онези, които бяха под тяхна власт, да живеят, както разбират, стига да плащат налозите си. Струва ми се, помисли си той, че ние, християните, има много да учим от тези варвари.

Само че имаше вярвания, чието съществуване не приемаше с такава лекота.

Жосеран видя как една от камилите в началото на върволицата едва пристъпя и рухва на колене. Главата ѝ беше извита назад и докосваше първата гърбица, устата ѝ зееше към небето. Звуците, които издаваше в предсмъртната си агония, накараха стомахът му да се присвие.

— Змия — извика Хутлун. — Видях я как я ухапа!

Жосеран извади меча си.

— Какво правиш? — извика Едноокия, хукнал да го спре, робата му се развяваше зад него.

— Ще я отърва от мъките ѝ.

— Не може! — присъедини се Хутлун към камиларя.

— Но това е милост.

— Не можеш да убиеш камила! Душата ѝ ще ни донесе лош късмет. Трябва да чакаш и да видиш дали ще умре.

— Естествено, че ще умре. Вижте я! Има ли лек срещу ухапване от отровна змия?

— Независимо от това — знаеше си своето Хутлун, — трябва да чакаме.

Така че той чака заедно с Хутлун и камиларя. Изминаха безкрайни минути, но накрая камилата изрева за последно и се катурна на една страна. Краката ѝ заритаха конвулсивно и се отпуснаха неподвижни.

— Видя ли — каза ѝ Жосеран. — Можехме да спестим мъките на животното.

— Щеше да е лоша поличба да я убием — повтори Хутлун и се отдалечи.

Жосеран прибра меча си в ножницата.

— Суеверие! — изсъска той.

— Не, Варварино! — възрази му Едноокия. — Тя е права. Духът ѝ щеше да се върне и да ни преследва до края на пътуването ни.

Камиларят въздъхна, наскърбен от загубата на едно от безценните му животни.

Жосеран поклати глава. Кой би могъл да проумее тези хора, които оставяха другите свободно да изповядват религията си под тяхна власт и вярваха, че дори животното има душа? Какво да мисли един християнски рицар за това?

51

Границата между голата пустош и покритите с растителност земи беше стряскащо рязка. Нямаше преливане на един пейзаж в друг. Човек сякаш от земята направо се гмурваше в морето. Както едва се тътреха зад камилите си, присвили здраво очи срещу блясъка и финия пясък, изведнъж следваха разделени на участъци поля от ориз, коноп и ечемик. Бистра, чиста вода бълбукаше през напоителните канали.

Жосеран коленичи да измие лицето си. Струваше му се невероятно, че има толкова много вода насред пустинята. Като че се изливаше от отвора на пещера от другата страна на полето. Над пещерата земята беше оформена като могила, а зад могилата имаше друга, след това още една, в неразривна линия, която изчезваше в маранята по посока на виолетовите планини, отдалечени на около десет левги.

— Това са карези — каза му Хутлун през рамото му. Тя махна шала си и коленичи до него, загреба студена вода в шепи. — Всички оазиси в Такламакан получават вода по този начин. Ела, ще ти покажа.

Поведе го към пещерата. Но когато се приближиха, Жосеран видя, че изобщо не става дума за пещера, беше вход на тунел. Построени били преди векове, разказа тя, и водели началото си от ледниците на далечната Тян Шан. Достатъчно широки отвътре, че човек да върви прав, и изкусно изработени така, че склоновете на каналите да са малко по-полегати от наклона на обширната пустинна низина. По този начин водата излизала близо до земната повърхност, където се използвала за напояване.

Могилите, които виждаха, били кладенци, изкопани за достъп до тунелите, за да не се задръстват от наноси и камъни. Поведе го през нажежения пясък към един от тези кладенци. Жосеран надзърна през построената с глинени тухли стена, хвърли камъче, чу плясъка, когато то падна в ромолящия поток отдолу.

— Карезите — каза му Хутлун — са построени от татарите.

Жосеран си спомни напоителните системи, които беше видял близо до Самарканд и Мерв, и се почуди дали пък всъщност не са построени от персийците. Трудно беше да си представи чергарски племена да прозрат нуждата от напояване на насаждения. Но си замълча. Тези татари вярваха, че преди тях на света не е имало нищо.

Върнаха се при кервана си и поеха яздешком по дългите улици на Гаочанг. Цветя, надраснали зидовете от глинени тухли, се надвесваха над тях; забулени жени ги наблюдаваха иззад затъмнените прозорци. Мъжете с орлови носове много напомняха по външен вид арабите от Земите отвъд. Всичко беше странно, но и много познато.

Минаха през двойните врати на западната порта покрай манастир с изрисувани ниши над вратите, в които статуите на Боркан им се усмихваха отвисоко. Огромна градина заобикаляше палата на управителя.

— Тази вечер ще приемем гостоприемството на даругачи — каза Хутлун и додаде: — Мисля, че много ще ти хареса в Гаочанг.

— И защо?

— Ще видиш, християнино. Ще видиш.

52

Мъжът стоеше със сведена глава до кошарите на камилите, потънал в разговор с Хутлун. Едноокия и неколцина от татарите ги наобикаляха, ухилени като идиоти. Жосеран тръгна към тях, Уилям вървеше по петите му.

— Искала си да ме видиш? — обърна се той към Хутлун.

— Този мъж желае да говори с теб.

— За какво?

— Мисли, че понеже си се отправил на път, за да посетиш хана на хановете, сигурно си богат мъж.

— Пари ли иска?

— Покани те да прекараш нощта в къщата му.

— Тук сме настанени достатъчно удобно.

— Той няма точно това предвид. Кани те да се настаниш в къщата му с всичко, което това означава. Той ще се премести и ти можеш да си господар на дома му през нощта. Каза, че има съпруга и две красиви дъщери и те са твои, да правиш с тях каквото пожелаеш. — Лицето ѝ беше безизразно, нищо в очите ѝ не му подсказваше какво мисли. — За тази услуга, естествено, очаква отплата.

Жосеран се взираше ту в нея, ту в мъжа.

— Какво има, християнино? Никога ли не си се събирал с жена, само с ръката си ли действаш? — попита го Едноокия.

Татарите гръмогласно се разсмяха.

— Това прилично ли е?

— Тук смятат това за чест — отговори Хутлун. — Да се окаже такова гостоприемство, носи благословия от техните богове.

— Какво става? — извика Уилям, извън кожата си от яд, че не може да разбере и дума от разговора.

— Ами предложиха ми… жена… за през нощта.

— Проститутка ли? — викна Уилям.

— Не, не е проститутка. Съпругата на този мъж.

— Съпругата му проститутка ли е?

Жосеран се канеше да отвърне: „Да, а и дъщерите му също“, но размисли. Уилям имаше вид, сякаш е на път да получи разрив на сърцето.

— Ти, естествено, си отказал.

Жосеран обаче все още не беше решил дали да откаже. Пет години без жена, мислеше си той. Пет години покаяние и целомъдрие не изцелиха душата му. Опита се да пресметне кой месец е. Сигурно наближаваше Петдесетница. По тази сметка неговите пет години служба изтичаха, той беше изпълнил обета си към Ордена на тамплиерите и отново беше свободен. Свободата му пред Бог може би беше друг въпрос, но той вече тънеше в грях, какво значение имаше тогава още едно прегрешение?

Утре мога да се изповядам на свещеника.

— Отказваш — нареди му със съскане Уилям. — Ние сме на свещена мисия, възложена от самия папа. Няма да търпя това!

Тези думи му помогнаха да вземе решение.

— Ти си на свещена мисия, възложена от папата. Аз съм просто мъж, от плът и кръв, това е.

Обърна се към уйгуреца, който търпеливо чакаше отговор. Жосеран внимателно го огледа. Връхната му дреха беше съдрана, зъбите му — развалени. Под долната му устна имаше кичури косми, които може би на младини са били брада. Обезкуражаващ вид.

— Ес салаам алейкум — каза на арабски мъжът и се зарадва, когато Жосеран му отговори, както беше научил в Земите отвъд, с: „Ва алейкум ес салаам“.

— Ще пожелаете ли да бъдете мой гост, господине?

Жосеран се двоумеше.

— Съпругата ви — подхвана той — красива ли е?

Мъжът закима усърдно.

— Колкото Бог е пожелал.

Честен отговор поне.

Уилям изпъна рамене.

— Трябва да останеш тук в двореца. Забранявам ти!

— Нищо не можеш да ми забраниш! Ще остана, където ми харесва да бъда!

— Тогава нега Бог се смили над душата ти!

Уилям произнесе думите с тон, който внушаваше, че се надява Бог да стори тъкмо обратното, и се отдалечи.

Едноокия озадачено погледна Жосеран.

— Той не харесва ли жените?

Жосеран поклати глава.

— Въздържа се от всичко плътско.

— Даже… нали се сещаш, и от по някоя овца, така ли?

Жосеран се почуди в какви ли опасни обстоятелства камиларят им водач е изгубил окото си.

— Нали няма да отклониш гостоприемството на този мъж? — настояваше Едноокия. — Той жадува да спечели благоволението на своя бог.

Жосеран продължаваше да се колебае, погледна към Хутлун, която многозначително гледаше в друга посока. Проклета да е. Трябваше ли да се мъчи в немотия в очакване на богатства, които никога няма да види?

В крайна сметка е само мъж, мислеше си Хутлун, докато вървеше обратно към помещенията, където щеше да пренощува. И какво? Собственият ѝ баща си има личен харем, Великият хан на Каракорум има сто жени на разположение или поне така беше слушала. Освен това този Жос-ран е само пратеник от някаква варварска страна, защо да я е грижа къде ще си прекарва нощите и какви кобили ще язди?

И въпреки това варваринът я смущаваше. Преди той да дойде в степите, съдбата ѝ беше ясна. Може би щеше да чака до последната възможност, но знаеше, че един ден трябва да се омъжи за силен и подходящ принц от друг клан и да му роди деца. Това щеше да е животът ѝ.

Преди тя се беше примирила.

Тогава защо сега сърцето ѝ се бунтуваше? Нали не може да обича някакъв варварин? Самата мисъл беше противна. Животът ѝ беше с татарски вожд като нея и в степта, където може да отгледа децата си с вятър в косите им и тревата на степите под краката им.

А ето че проклина уйгуреца и цялото му семейство. Надяваше се жена му да има лице на камила, а дъщерите му да вонят като кози.

Тази нощ даругачи беше организирал угощение в чест на гостите си, но Хутлун не се появи. Когато един от нейните подчинени дойде да я вземе, тя го прогони обратно с добре прицелен ритник. Щом вратата хлопна зад него, той чу как ножът ѝ се заби в дървото на няколко инча от лицето му и си плю на петите.

Сама и в лошо настроение, Хутлун наблюдаваше как сенките пълзят по стените. Изпи три купи черен кумис и заспа непробудно на пода.

53

Като всички къщи в Гаочанг и домът на мъжа беше изграден от кирпичени тухли. Имаше ханг в средата на стаята, на който да се пече хляб и месо. По стените висяха килими в млечножълто и яркочервено. Сводест коридор водеше към засенен от виещи се лози малък двор отзад.

Съпругата му стоеше в средата на стаята в рокля от домашно предена коприна. Носеше тежки, кафяви тесни панталони, а косата ѝ беше покрита с кафяво було. Дори след пет години въздържание ще е все едно дали ще възседна коня си или нея, унило си помисли Жосеран. Дъщерите ѝ го гледаха, широко ококорили очи. И двете носеха кадифени шапки, които местните наричаха допа, обшити със златна нишка. Носеха красиви гердани от синьо стъкло, а косите им бяха сплетени на плитки, които се спускаха до хълбоците им. Само очертаните им с черен молив очи се виждаха зад булата им.

Домакинята му наля вода от кана и изми ръцете си три пъти, както го изискваше етикетът. Показа му, че трябва да направи същото. Помоли го да влезе.

— Аллах изпрати от Рая ангели за закрилата ни — измърмори тя на дъщерите си. — Погледнете го колко е голям! Ако може да се съди по краката му, трябва да се молим на милостивия Бог да порази и да попари оная му работа, иначе до една сме мъртви? Ами я вижте носа му! Грозен е като умряло псе и се обзалагам, че има обноски на свиня!

Жосеран примигна и се почуди какво да прави. Не искаше да унижава домакинята си.

— Какво каза? — попита я с внезапно обзело го вдъхновение Жосеран. — Хиляди извинения. Получих рана на главата и оттогава слухът ми не е, какъвто беше.

— Говорите уйгурски, така ли? — ужаси се жената.

— Знам няколко думи.

— Майка ми направи комплимент за красивата брада и косата с цвят на огън — изкиска се едно от момичетата.

Жосеран отвърна на усмивката ѝ.

— Благодаря. За мен е чест да съм поканен в дома, където живеят три толкова красиви жени.

Съпругата се усмихна и закима, по лицето ѝ се четеше едновременно страх и облекчение.

— Господарят е много любезен — каза тя. — Тази вечер нашият дом е негов и за нас е чест да имаме такъв господар!

Направиха дастаркан, официална вечеря. На пода постлаха кърпа, жените донесоха плодове и плосък хляб, който наричаха нана. Жосеран седна с обърнати нагоре длани, после ги прекара пред лицето си от горе на долу, сякаш иска да умие лицето си, с което благодари на Аллах за храната и за благословия на семейството. Трите жени го наблюдаваха, удивени, че този варварин знае порядките им.

След това му поднесоха сладко вино и нещо, което наричаха — а той си го преведе — сладолед. Поднесоха му това лакомство в глинено гърне и наблюдаваха през смях, как той поставя в устата си от вкусната сладост и иска още.

Жосеран ги попита как се приготвя това чудо и съпругата му обясни, че се прави от смес от масло и мляко, към което прибавят аромат. След това сместа се държи под земята в избата и се изстудява в лед, който се сече от далечните ледници и се пренася до равнината през зимните месеци.

След третата купичка Жосеран се облегна назад заситен. Тишината се проточи.

Дъщерите вече бяха махнали булата си. Забеляза, че не са неприятни за окото. Бяха кръглолики и жизнерадостни с красиви усмивки и игриви очи. Хранеха към него същото любопитство, каквото изпитваше и той към тях, така изглеждаше. Продължиха да се взират в ботушите му. Знаеше какво си мислят: жените от Изтока смятаха, че могат да преценят размера на мъжкото достойнство по големината на стъпалата му.

Най-накрая съпругата стана и с жест го подкани да я последва. Поведе го през двора към отделна къща, момичетата вървяха след него и продължаваха да се кискат в шепи. Озова се в просторна стая с водохранилище от тъмна, хладна вода в средата. Майката стоеше и чакаше.

— Какво искате? — попита я той.

— Съблечете си дрехите, моля, господарю — рече тя.

Отново пристъп на кискане.

Жосеран поклати глава. Да се съблича пред три жени ли?

Но съпругата беше настоятелна. Задърпа ризата му. След почти месец в пустинята тъканта се беше вкоравила от мръсотия и прах.

— Ще я изпера, господарю. Първо ще ви изкъпем.

Жосеран не се страхуваше от къпането, както някои негови сънародници. В Земите отвъд се къпеше често, както правеха и мохамеданите. Но правеше тоалета си насаме.

— Предпочитам да се изкъпя сам — заяви той.

— Вие сте господарят тази вечер — отвърна съпругата. — Наш дълг е да ви изкъпем.

Жосеран отстъпи.

— Щом така искате.

Махна туниката си, тесните панталони и трите жени ахнаха. Той им се усмихна неловко.

— Сред моите сънародници това не се смята за копие със значителна дължина или дебелина. Но съм поласкан, че на вас ви се струва такова.

Накараха го да застане на плочите и донесоха вода от водохранилището с дървени купи. Измиха прахта от косата и тялото му, докато се кикотеха и крякаха като кокошки, дърпаха гъстите косми по гърдите и корема му, ръчкаха го по тялото, като че е камила на пазарище. Едновременно изглеждаха отвратени и омаяни.

След като го подсушиха, съпругата му даде дълга риза, която принадлежеше на съпруга ѝ.

Когато се върнаха в къщата, вече беше залез. Съпругата запали светилник.

— От тук — поведе го към помещенията за сън. Двете дъщери седнаха до него на леглото и дълго време не проговориха, нито помръднаха.

— Само ще стоите, така ли? — почуди се той на висок глас.

— Вие сте господарят — каза съпругата. — Вие трябва да кажете.

Жосеран се подвоуми. Може би съпругата прочете мислите му по погледа му, защото безмълвно се изправи и остави лампата в ниша на стената.

— Пожелавам ви лека нощ — каза тя. — Починете си добре.

И излезе, а след себе си спусна завесата на вратата.

Жосеран погледна двете дъщери. Вече не се кикотеха.

Едната от тях, по-младата, се изправи и свали роклята си.

Той се загледа в нея удивен. На меката жълтееща светлина от светилника тя му се стори крехка като порцелан. Освен на главата ѝ, по тялото ѝ нямаше и едно косъмче. Чувал беше, че мохамеданските жени бръснат телата си с изострени мидени черупки.

Сестра ѝ беше същата, но малко по-сочна. Усети как у него се надига възбуда. Чу гласът на Катрин да му шепне от мрака: Забрави всичко, Жосеран, тази нощ забрави всичко, освен мен.

Двете момичета лежаха на леглото от двете му страни. И двете изглеждаха малко изплашени.

По-голямата се осмели да разгърне ризата му.

— Господарят е силен — прошепна тя.

Той протегна ръка.

— Няма от какво да се страхувате. Ще бъда внимателен.

Изведнъж завесата на вратата се отдръпна и господарката на къщата се втурна в стаята през смях. Беше гола. Метна се отгоре му решително и поведението ѝ щеше да го остави без ума и дума, да не беше прекарал доста време из бордеите на Генуа на път от Франция.

Домакинята уви бедрата си около него и го обърна над себе си. Съединиха се с ожесточение. Жосеран предположи, че сигурно и преди го е правила.

Двете млади жени наблюдаваха. За негов вечен срам той откри, че присъствието им в никакъв случай не съсипа представянето му.

Оскъдно осветени светци и съпътстващите ги ангели, изрисувани с груби мазки в черно и златно, се катереха по гредите на голямата черква. Икони на Девата проблясваха на пламъка от свещите, докато една старица с кафяво и беззъбо лице наливаше масло в светилниците, поставени в нишите по протежение на иззиданите с кирпич стени.

Хор от млади момчета на балкона подхвана фалцетно химн, докато дяконите в одеждите си в бледовиолетово служеха при олтара. Тамян се издигаше от металните кадилници, а чернобрадият свещеник разтвори ръце за молитва.

Несторианци, изсъска Уилям в сенките в задната част на черквата.

Нестор бил патриарх на Константинопол осемстотин години по-рано. Наред с другите заблуди, той отказал да приеме папата като свой духовен водач — поставили в изолация него самия и неговите последователи от останалия християнски свят и сектата му била принудена да бяга към Персия. Все още живееха там, покровителствани от мохамеданите, както се говореше.

Изглежда, бяха разпространили мръсната си ерес много по-далеч на изток, отколкото предполагаше който и да било в Рим. Сигурно това са християните, за които онзи Гийом Рубрукски беше съобщил, че е видял сред татарите. Това поне означаваше, че някои от тези диваци са чували Христовото име. Сега само трябваше да се поставят тези отстъпници свещеници несторианци под властта на папата и щяха да стъпят сред тези дяволски орди. Успееше ли, щеше да се превърне във велик апостол като Павел.

Свещеникът целуна обкованата със злато корица на Евангелието и зачете литургия на език, който Уилям не разпозна; май не беше нито татарски, нито арабски. Той постави ален плат около бокал и потопи сребърна лъжица за евхаристия във виното, за да раздаде кръвта Христова на своето паство.

Ръцете на Уилям се свиха в юмруци до тялото му. Да види подобна ерес и да е безсилен да я спре, негодувание разкъса душата му. Как може човек да предложи тялото и кръвта Христови без разрешение от папата? Това беше изопачаване на всичко свято!

Но въпреки всичко присъствието на тази църква толкова далеч в земите на татарите беше причина за надежда, ако не за радост. Докато тамплиерът мърсуваше, той, Уилям, поне беше открил цел на своето търсене. Пътят на коприната беше пътят на съдбата му.

Мълчешком се измъкна навън.

54

Жосеран се събуди рано и тихо се измъкна от леглото. Трите жени лежаха свити една в друга и спяха. На сутринта, както винаги се появи вината. Ще потърся опрощение от брат Уилям, помисли си той. Още тази сутрин ще отида при него.

И все пак, помисли си той, в сравнение с останалите ми грехове този наистина не се брои. Мъжът дойде при мен открито и ми предложи жените си; смяташе го за важна чест. Защо трябва да съм съгрешил, ако съм взел нещо, което открито ми е предложено?

Слънцето още не беше изгряло. Зелените плочи на купола на джамията се появиха сред влажната и кълбяща се мъгла. Мъже с обточени с бяла дантела шапчици на теметата се движеха тихо като призраци из улиците. Забулени жени отскачаха бързо назад да се скрият от очи зад дървените, обковани с гвоздеи врати.

Това беше пъклен свят, напълно чужд за него, все едно беше преминал през кората на земята. Тук, далеч от всички християнски закони, той се луташе без посока в собствените си съмнения. Освободен от правилата и задушаващата власт на Църквата, той за пръв път в живота си възприемаше така ясно себе си.

Праните му дрехи бързо изсъхнаха на сухия въздух. Вървеше през пробуждащия се град към двореца на даругачи. Едноокия вече беше оседлал и натоварил камилите. Когато видя Жосеран, направи неприличен жест с пръста на едната си ръка и палеца и показалеца на другата. Изкиска се и се изхрачи стръвно в прахта.

До кошарите стоеше Уилям, ръцете му бяха свити пред тялото му като на покайващ се.

— Ще чуя изповедта ти, когато пожелаеш.

— Проклет да си, свещенико.

— Бих рекъл, че проклятието е нещо, което би искал да избегнеш.

Жосеран въздъхна.

— Ще дойда при теб по залез. Тогава ще ме изслушаш.

— Благословен да е Бог. Започвах да се опасявам, че нямаш срам.

— Има много неща, от които ме е срам.

Той вдигна дясната си ръка във въздуха:

— Признай пред мен всичко в изповед и може би ще освободя душата ти от всички грехове с тази ръка.

Жосеран поклати глава.

— Ще призная вината си за всичко, което се случи тази вечер, но повече от мен няма да чуеш.

— Искаш ли да страдаш от мъченията на Дявола в пламъците? — изсъска към него Уилям.

Жосеран кимна.

— Може би точно това искам.

Хутлун не му проговори, дори не го погледна. Час след изгрев яздеха в кервана през обгърнатите в мъгла полета по мръсносивия шист на пустинята.

По-късно сутринта спряха в другия край на оазиса, за да попълнят запасите си с вода от последните кладенци. В дрехите му вече имаше пясък, както и в малките бръчици на очите му и в брадата му. Пустинята бързо възстановяваше своето.

Хутлун приклекна до една от калните вади и напълни кожения си мех с вода.

— Далеч ли сме от мястото, за което сме тръгнали? — попита я той.

— Защо? Ще ти се да бяхме останали в Гаочанг ли?

Нещо в интонацията ѝ го зарадва.

— Гаочанг ми се стори оазис, пълен с удоволствия.

— Там накъдето сме се запътили — тросна се тя, — има само пустиня.

Профуча покрай него. Жосеран я изпроводи с поглед. Ако беше християнка, щеше да каже, че онова, което я мъчи, много прилича на ревност. Представата, че Хутлун е завладяна от подобно чувство заради него, вля нова бодрост в стъпките му. Тази сутрин с лекота се метна на камилата си и през целия жарещ ден усмивката не слезе от лицето му.

55

Три седмици бяха изминали, откакто напуснаха Кашгар. Изминаваха вероятно по седем или осем левги на ден, прекарваха нощите си в някой град–оазис или зад стените на кервансарай. Но един следобед Хутлун спря кервана близо до горичка от разкривени тополи и нареди на татарите да направят стан за нощуване в откритата пустиня. Не обясни причината за заповедта си.

— Не разседлавай камилата си — обърна се тя към Жосеран. — Искам да дойдеш с мен.

Камилата му измуча от неправдата, когато Жосеран отново я накара да се изправи. Той последва Хутлун на север през пустинята.

Яздеха през тесен пролом, следваха сухото дъно на потока. Червени скали се издигаха на стотици стъпки нагоре и ги обграждаха. Тихото „сук-сук“ на Хутлун, с което подканяше камилата си да върви, отекваше от стените на скалите. Жегата беше непоносима.

Жосеран вдигна очи и от видяното дъхът му секна. Скалата беше като медена пита от пещери и при отвора на всяка имаше издялани от камък идоли. Приличаха на идолите на Боркан, които беше видял в Кука, и някои бяха с височина три човешки боя. Фино изработените каменни одежди носеха белезите на изминалите векове и се издигаха сред безветрената тишина в пролома.

— В името на светата кръв на всички светци — измърмори той.

Хутлун спря камилата си.

— Не е ли чудо?

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Има още — обяви тя. Скочи от камилата и я спъна. Жосеран направи същото.

— Що за място е това?

— Това е долината на хилядата Буда. Монах на име Ло Цун дошъл тук и имал видение за безброй Буда, които се издигат към небето в бляскав облак. И до последния си ден работил за това да превърне в истина видението си.

— Невъзможно е един човек да направи всички тези идоли.

— Имало манастир в другия край на долината. Монасите, които живеели там, посветили живота си на изработването на тези статуи.

— Но как са ги издигнали дотам? Няма път.

— Има, но е стръмен. Ела.

Жосеран я последва, когато тя пъргаво пое по скалите. Почувства се като мечка, която се тътри след газела. Хутлун не спря да си поеме дъх и той не успя да я настигне.

Изчака го на площадка високо на скалата. Челото ѝ блестеше от пот и това беше единственият външен белег за усилията ѝ. Той рухна на колене, едва поемайки си дъх. Когато се съвзе, вдигна поглед към нея и видя на устните ѝ ленива, подигравателна усмивка.

Вси светии, възкликна наум той. Майка ѝ трябва да е била планинска коза.

Огледа се. Гледката беше зашеметяваща: червените скали на пролома, белите върхове на Небесните планини в далечината, издигащи се в маранята от следобедния пек.

Около него и над него бяха статуите на идолопоклонниците, някои изсечени от дърво, други от камък. Едни лежаха, ръцете им подпираха главите им като хурии17 в баня. Имаше много повече, отколкото му се беше сторило, когато вдигна поглед към тях от дъното на долината. Някои от тях му се виждаха по-дълги от дванайсет стъпки.

Никой в Акра нямаше да му повярва, че е видял подобно нещо, когато се завърнеше.

Изправи се на крака.

— От тук — Хутлун го поведе към входа на пещерата.

Във вътрешността на планината беше благословена прохлада и всеки звук отекваше по-силен. Усети мириса на вековете.

Очите му привикнаха към полумрака и видя множество тунели, които тръгваха от входа, като пчелен кошер в скалата. Някои водеха към сводести ходници, достатъчно широки за един човек, други бяха с големината на църква, издълбана в самата скала със скосени тавани.

Срещу входа имаше правоъгълна площадка, върху която се издигаше гигантска теракотена статуя на онзи Боркан, седнал с вдигната дясна ръка, осветен от идващ от входа сноп светлина. Меките части на ушите му бяха неестествено дълги, стигаха почти до раменете му, а тежките му клепки бяха сведени сдържано като у девица. Носеше наметка, подобна на тога и беше изкусно боядисан в нюанси на охра и аквамарин.

Помощниците му бяха подредени в нишите из скалата около него, също теракотени, с височина на човек и толкова правдоподобни, че в мрака Жосеран беше на косъм да посегне към меча си.

— Те са просто от глина — измърмори Хутлун и го поведе към една от по-малките пещери, която тръгваше от главното помещение.

В нея беше дори още по-сумрачно и изминаха няколко мига, преди да различи силуетите по таваните и стените. Ахна от удивление. Всяка частица от стената беше изпълнена с рисунки, повечето на този Боркан и неговите сподвижници с усмивки на сатири. Но тук имаше и безчет други фигури, негови поклонници и ангели, както и портрети на крале и кралици в прекрасни дворци, войници по време на война, земеделци, които работят на полята, дяволски музиканти с лютни и флейти. Всички бяха изрисувани с темпера върху слоеве гипс, фантастичен подземен свят от планински гледки и укрепени замъци, небеса като мраморна хартия, изобилстващи от купища демони и чудовища, голи хурии, всичките изобразени с най-фин рисунък в нюанси на черно, кремаво и нефритено.

— Това е… дяволско — прошепна той.

— Не разбираш нищо.

— Славата на монасите на Боркан в подобни изображения ли?

— Картините не са за слава, ами за да покажат суетата на света — отговори тя. — Истинското има на Боркан било Сидхарта. Родил се като велик принц, но един ден изоставил изпълнения си с удобства живот, за да стане монах. Учел, че всичко е преходно, че щастието и младостта са нетрайни, че животът е страдание, а ние сме уловени в безкраен кръг от раждания и прераждания. Ако водиш добър живот, следващото ти прераждане ще бъде по-добро. Ако правиш лоши неща, ще се завърнеш като просяк или може би като товарно добиче. Но едва когато изоставиш всички желания, се измъкваш от безкрайния кръг и стигаш до Рая.

— Да изоставиш желанието ли?

— Цялото страдание е следствие от нашето желание за удоволствия или власт. Погледни — тя прокара пръст по стената, — това е Мара, богът на илюзията. Той нападнал Боркан с нажежени камъни и бури и го изкушавал със злато, корони и красиви жени. Но Боркан знаел, че всички тези призраци не са истински, и не разпилял енергията си.

— Тогава Боркан не е бог, така ли?

— Той е човек, който е открил своя път към Бог. Той разбира Духа на Синьото небе.

Жосеран поклати глава.

— Не знам какво да мисля за всичко това. — Обърна се отново към нея. — Защо ме доведе тук?

— Не знам. Аз самата съм била само веднъж тук. Като младо момиче придружавах баща си до Каракорум. Той ми го показа. Спомних си, докато яздехме, и си помислих, че някак… някак ти би го разбрал.

— Но ти не вярваш в този идол… този Боркан?

— Има много религии и всяка от тях има своите истини. Не, не съм последователка на Боркан. Но не е ли красиво тук?

Тя мисли, че ще разбере. И тя като него тогава е усетила, че ги свързва някаква връзка, някаква неопределена симпатия. Аз съм християнски рицар и тамплиер, а тя е дивачка, татарка, която не притежава нищо от възпитанието и скромността на християнката. И въпреки това, да, тя е права, ние някак се разбираме.

— От тук — прошепна Хутлун.

В следващата пещера фигурите танцуваха и се съединяваха. Жосеран за малко не падна по гръб. Стените бяха покрити с нарисувани съвкупления между мъж и жена. Възбуденият член на мъжа беше внимателно и правдоподобно предаден, неговото съединяване с девицата беше радостно и акробатично. Слънчевата светлина се процеждаше пред тесните проходи и хвърляше златиста аура върху фриза, придаваше искрящ живот на потъналото в сянка любене на идолите.

— Какво има? — прошепна тя.

— Това е Дяволска работа!

— Майсторът просто е изобразил преживявания, подобни на твоята скорошна среща с онази жена и двете ѝ дъщери.

— Греховно е.

— Разправяш ми, че е греховно, а преди две нощи, без много да му мислиш, се отдаде на удоволствията с тези жени. Със сигурност не мога да разбера какво е да си християнин.

Жосеран не виждаше лицето ѝ в полумрака на пещерата, но усети упрека в гласа ѝ.

— Уилям казва, че сексът е работа на Дявола. Онова, което сторих, е грешно.

— Онова, което стори, е естествено. Грешно щеше да е, ако съпругът на онази жена не знаеше какво си направил — тя се обърна към фриза. — Погледни тази рисунка. Виждаш ли? Богът, който толкова безсрамно използва дяволския инструмент, е Шива, богът на личната съдба. Всеки от нас има съдба, казва Боркан, но имаме и избор. — Тя прокара леко пръст по повърхността на рисунките. — Не си ли си представял как и ние се съединяваме, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?

Гласът му заседна на гърлото.

— Знаеш, че съм.

— И въпреки това не ти принадлежа по законите на брака, невъзможно е да се случи. Това не е ли също грях, християнино?

— Защо ме измъчваш?

Тя се приближи към рисунката, където господарят, когото беше нарекла Шива, обладаваше съпругата си като кобила.

— Този глад. Разрушава почивката ни, но не можем да се отърсим от него. Ти и твоят шаман твърдите, че знаете пътя по-добре от нас, татарите, а въпреки това вашата природа ви подлудява, както човек полудява в пустинята, измъчван от жажда.

Не можеше да го отрече.

Хутлун постави ръка на рамото му.

— Сега трябва да тръгваме.

Завладя го гняв. Жените трябва да са скромни, защитавани, закриляни. Тази дивачка изобщо не беше такава. Тогава защо го привличаше с такава сила? Първо го накара да изпитва съмнения във вярата си, сега го караше да се съмнява и в сърцето си. И при все това в действителност тя просто изрече на глас всичките съмнения, всичките му бунтарски мисли, които беше хранил и никога не беше имал куража да изговори. Тя беше сирена, която искаше онази част от душата му, която цял живот беше крил. Светотатствените мисли, еретичните разбирания и отчаяният копнеж по нещо, което беше извън силите му, го завладяха без остатък.

— Сега трябва да тръгваме — повтори тя.

Той не помръдна. Ръцете му висяха до тялото му.

— Християнино?

— Напуснах Акра, за да отведа монаха до твоя принц Хулегу. Мислех, че до месец ще съм се прибрал зад стените на крепостта. Не съм искал нищо от това да се случи.

— Когато започнем едно пътуване, не можем да предречем къде ще ни отведе пътят. Пред нас се изпречват препятствия и ни заставят да тръгнем в други посоки. Така се случват нещата. Ела. Трябва да тръгваме. Скоро ще мръкне.

Последва я. Навън слънцето беше като медна монета, а долината тънеше в сянка. Призрачна луна висеше на небето в невероятен цвят. Жосеран протегна ръка към нея, имаше чувството, че е достатъчно близо, за да я докосне.

Тръгна след Хутлун надолу по пътеката, остави идолите да продължат за поредна нощ своето самотно бдение в планината.

56

Едноокия посочи на север.

— Огнените планини — каза той.

Поредица от червени била се простираха към хоризонта, докъдето поглед стигаше. Дерета от безброй реки прорязваха повърхността им, изсечени огнени шарки в червената глина. През маранята на следобеда планините наистина изглеждаха като обхванати от пламъци.

И въпреки всичко най-тежката част от прехода през пустинята тепърва им предстоеше.

Жосеран предпочиташе да върви в сянката на камилата си, отколкото да търпи постоянното друсане на дървеното седло и неумолимия пек на слънцето. Чу как Уилям пъшка зад него.

— Чуден ден за разходка, братко Уилям.

— Агонизирам.

— Състояние, което Бог високо цени. Един ден ще те провъзгласят за светец. Тогава тези страдания ще са без значение.

— Не ми се подигравай, тамплиере.

Жосеран почти го съжаляваше. Лицето на монаха беше покрито с мехури от слънцето, брадата му беше сплъстена, а плътта на лицето му се беше стопила, жегата, изтощението и благочестивостта взимаха своята дан.

— Не исках да ти се подигравам.

— Опасявам се, че сгреших, като ти поверих живота си.

— Нали още си жив? Не забравяй кой те спаси в ония проклети планини. Макар още да чакам дума за благодарност.

— Оживях по Божия воля. Може би, Той иска аз да съм инструмента за твоето спасение. Макар да виждам, че се съпротивляваш всеки път. Ти престъпи думата си. Каза, че ще изповядаш греховете си пред мен снощи.

— Греховете ми ще почакат.

— Къде ходихте с татарската вещица?

— Искаше да ми покаже рисунките, които последователите на Боркан са оставили в една пещера.

— Мърсувал си с нея, знам! Дръж се настрана от вещицата, тамплиере! Жената е врата към Дявола, пътека на слабост, ухапване от змия.

— Защо тогава Бог е създал Ева, свещенико?

— Ева е била създадена, за да се продължи родът ни и да се грижи за децата ни и нашите домове. Освен това е била създадена като изкушение за нашата святост. Всяко зло на света се проявява чрез жената.

— Ти така ли мислиш, братко Уилям? Защото на мен ми се струва, че то се проявява чрез мъжете. Не съм виждал жени да съсичат деца и други жени, виждал съм да го правят мъже. Дори мъже с кръстове, пришити на наметалата им.

— Ако тези жени и деца, за които говориш, са сарацини, тогава ще знаеш, че папата издаде специално разрешение за онези, които освобождават света от неверниците. Нарича се малецид, избиване на злите. Следователно това деяние не е грях. Но ние не говорим за греха на жестокостта. Ние говорим за греха на похотта.

— Похотта не ми се струва голямо прегрешение, когато човек е виждал изкормени хора с изтекли вътрешности. В Библията не е ли казано „Не убивай“?

— Ти да не искаш да спориш с мен по въпроси от теологията, тамплиере? Чуй ме внимателно, човек невинаги може да е милостив. Не прогонва ли Бог търговците от храма? Не е грях да отървеш света от греха.

— Познавам греха, когато го видя. Знам, че е грях, когато човек съсича друг и продава децата му в робство, независимо дали жертвите са франки или сарацини. И как едно бебе може да е зло? Родило се е в мохамеданска вяра по Божия воля, нали? Ами християнският рицар, който отсича главата на бебето, след като е изнасилил майка му и е съсякъл тялото ѝ? Той направо в Рая ли отива? Това ли са справедливостта и истината Божия?

Жосеран дръпна здраво въжето на камилата и се покатери на врата ѝ. Издърпа се и се настани на коравото дървено седло. Предпочиташе изтезанието на слънцето и друсането върху гърба на камилата пред възгледите на благочестивия.

57

Равнината беше вече изцяло оранжева, състоеше се от заоблени редящи се дюни от дребни песъчинки, които се промъкваха в ушите и очите им и оставяха фини проблясващи слоеве върху дрехите и кожата им. Великата пустиня се ширеше пред тях и те бяха погълнати от съкрушаващо сърцето мълчание.

Залезът хвърли черни сенки върху дюните. Камилите коленичиха в пясъка, ревяха, оголваха зъби, докато Едноокия махаше товара им. Въжетата бяха протрили до рани вратовете на животните, раните бяха загноили, а някои и живясали. Нищо чудно, че бяха толкова злонравни, помисли си тамплиерът.

Жосеран и Уилям отидоха да събират аргол за огъня. Жосеран чу стенание, а когато погледна, видя Уилям да гледа с отвращение ръцете си. Откритият от него аргол не бил изсъхнал на слънцето. Всъщност се оказал съвсем пресен.

Един от татарите видя грешката му и избухна в смях. Другите се присъединиха към него.

Уилям избърса камилските изпражнения от ръцете си в измършавялата задница на Сатана. Камилата изрева възмутено от грубото му отношение и се опита да го ухапе. Уилям се махна. За достойно оттегляне нямаше място, нямаше нито дърво, нито скала, под които да се скрие, и затова продължи да върви.

— Върни го — каза Хутлун на Жосеран. — Скоро ще падне нощта. Ще се изгуби в пустинята.

Жосеран тръгна след него. Но чувството за самосъхранение на Уилям не беше толкова слабо, колкото тя предполагаше. От мястото, където бяха камилите, се виждаше къде е спрял. Стоеше на колене, свел глава.

— Бог иска прекалено много от мен — каза той, когато Жосеран се приближи.

— Само малко смляна трева, братко Уилям.

— Не става дума за мръсотията по ръцете ми. Гърбът ми сякаш е разпънат, задните ми части горят, всяка кост в тялото ми е изтощена. Как можеш да издържаш?

— Аз съм рицар и войник. Очаква се от мен да издържа.

— Засрамваш ме — измърмори той.

— Пък и — добави Жосеран — имах жена онзи ден. Това е добре за духа.

Друг лек на монаха не му и трябваше.

— Да ми прости Бог — програчи Уилям и скочи на крака. — Безочлив си до безобразие, тамплиере! Мърсуваш, богохулстваш и ще отговаряш за еретичните си възгледи, когато се върнем в Акра! — Профуча покрай Жосеран с налудничав поглед в очите. — Добре, езичници такива! — извика той, когато се върна отново при кервана. — Отивам да събера още лайна за вас! — Размаха ръце над главата си като луд. — Всички ще се заровим в лайна!

Мръсно селище с къщи от плет, измазан с глина, но рай за онези, които бяха прекарали изминалите няколко седмици в пътуване през покрайнините на Такламакан. Кошарите на хана бяха препълнени; камилите си почиваха, легнали на коремите си, с присвити под себе си предни крака, наблюдаваха отвисоко и с омраза човешките си мъчители, докато последните ги разтоварваха. Имаше и няколко магарета, може би и дузина коня, част от голям мохамедански керван, тръгнал на запад с товари от коприна и чай от Катай.

След като се увери, че собствените ѝ камили са настанени както трябва за нощуване, Хутлун тръгна от кошарите към селския пазар от сергии с опънати над тях чергила, водена от уханието на подправки и печени меса.

Жосеран извика към нея и я последва тичешком. Тя се подвоуми. Знаеше, че другите шушукат помежду си заради времето, което прекарваше с него. В крайна сметка тя беше принцеса и шаман и те я укоряваха заради свободното и дружелюбно поведение към варварина.

В пещерата Жосеран беше признал, че иска да я има, а на нея желанието му не ѝ се стори неприятно. Но представата да го има за съпруг беше толкова немислима, че беше чудно как изобщо се забавлява с нея дори само във въображението си. Той беше мъж, толкова различен на собствената ѝ природа, с толкова противоречия в душата си, че ѝ се струваше невъзможно да открие някога покой. Как би могла която и да е жена да обича подобен мъж, дори да ѝ е позволено?

Той се приближи и Хутлун видя, че държи нещо под наметката си.

— Искаше да видиш една от нашите книги — каза той.

— Свещената ви книга ли? Носиш ли я?

Той извади Псалтира изпод наметката си. Книгата беше подвързана с дебела, черна и корава кожа, отгоре беше гравирана със златен шрифт.

— Написана е на език, който се нарича латински. Тези стихове са химни във възхвала на Бог.

И преди беше виждала подобни съкровища; баща ѝ притежаваше няколко илюстровани Корана от мохамеданите. Те бяха редки ценности, защото в степите бяха много малко. Чингис хан, говореше се, превърнал нощта в ден, когато запалил книгите в Бухара.

Псалтирът беше покрит с прах от пътуването им, но иначе невредим. Тя отвори наслуки книгата и прокара пръст по страниците. Някои от буквите бяха изрисувани с яркочервено и кралско синьо, с прецизни калиграфски букви, като куфическите надписи върху джамиите на Самарканд, но без тяхното преливане. Имаше рисунки, изпълнени изумително красиво, които ѝ напомниха за рисунките в пещерата, въпреки че не излъчваха същия кипеж и радост.

— Ще я дадеш на Великия хан ли? — попита тя.

— Уилям се надява да разкрие пред него тайнствата на нашата религия.

— Той дори на теб не може да ги разкрие.

Прелисти небрежно страниците на свещената книга и му я подаде.

— Благодаря. Сега всеки един от нас е показал на другия своята пещера.

— Бих ти показал много повече, ако можех. В моите земи има много неща, на които би се удивила.

— Удивявам се на степите, на планините и на реките. Към останалото съм просто любопитна.

— И въпреки това… — подхвана той, но не можа да довърши. Разговорът им беше прекъснат от суматоха, настъпила в кошарите на камилите. Уилям беше проснал Едноокия на земята и го стискаше за гърлото. Едноокия го проклинаше на тюркски, а ръката му търсеше ножа.

Жосеран забърза към тях.

— Уилям? Какво има?

— Този обирджия ми е откраднал Псалтира!

— Никой не ти го е откраднал — рече Жосеран. Подаде му книгата.

Уилям го изгледа слисано. Махна се от камиларя, който се изправи, отупа прахта от робата си и плю в лицето на Уилям, после се отдалечи от тях.

Уилям гледаше над рамото на Жосеран към Хутлун.

— Позволил си ѝ да я оскверни ли?

— Не я е осквернила. Искаше да научи повече за тайнствата на вярата ни. Кой знае? Може би ще покръстиш някого тук.

Уилям грабна книгата от ръцете му.

— По-скоро Дявола бих кръстил! — размаха възлест пръст пред лицето му. — Позволи си прекалено много!

Уилям погледна с чиста ненавист по посока на Хутлун и си тръгна.

Едноокия го наблюдаваше отдалече.

— Циреи да ти израснат в ушите, колкото дини дано — извика след него, — оная ти работа на пиле да стане и да ти изкълве топките!

Жосеран се върна при Хутлун.

— Изглежда, много го обидих. Според него си осквернила свещената му книга.

— Той не се обижда заради Псалтира — отговори Хутлун. — Твоят шаман се ужасява от жените. Виждам слабостта му и той го знае.

— Не се страхува от жените. Просто ги презира — Жосеран се усмихна. — Има разлика.

— Така ли мислиш? — тъжно се усмихна тя и се извърна.

Обаче грешиш, помисли си Хутлун, докато се отдалечаваше. Твоят свят човек се страхува от мен, понеже се страхува от всички жени. Тя беше доловила пукнатината в душата на свещеника в онази първа нощ в юртата на Текудай и макар че не можа да види как ще се случи, знаеше, че един ден този процеп ще се разтвори в пропаст и ще го сломи.

58

Езерото образуваше съвършен полумесец между дюните, острици и тръстики обкръжаваха равната черна вода. Едра, жълта луна стоеше над руините на храма на брега. Жосеран различи мъждукането на светилник, долови тамяна, който гореше в кадилниците до олтара.

Хутлун стоеше на ръба на езерото, вятърът развяваше копринения шал около лицето ѝ.

— Чуваш ли, Жос-ран?

Той наклони глава и се вслуша.

По пясъка се носеше тропот от копита, викове на ездачи. Ръката му посегна инстинктивно към меча.

— Не заставай нащрек. Това са Пеещите пясъци.

— Обкръжават ни! — извика той.

— Никого няма. Само привидения. Духовете на пустинята.

Той прибра меча си в ножницата и отново се заслуша.

Хутлун имаше право. Звукът беше изчезнал.

— Какви Пеещи пясъци? — попита той.

— Някои разправят, че това бил шумът от вятъра, който духа през безкрайността. Но уйгурите вярват, че там някъде има градове, заровени отдавна под пясъка от напредването на пустинята. Според тях шумовете, които чуваш, са риданията на душите на заровените под дюните мъртъвци.

Жосеран потрепери и улови кръста на врата си.

— Духовете са самотни — каза Хутлун. — И търсят други души, които да се присъединят към тях.

— Да се присъединят.

— Издебват керваните, които прекосяват пустинята. Някой пътник, който изостава от групата си и чува шума на копитата, втурва се през дюните в посоката, от която идват, и не спира да ги преследва. Но колкото повече бърза, толкова повече звуците бягат от него, примамват го навътре сред пясъците. Докато разбере, че това са пясъчни духове, вече е безнадеждно изгубен и става плячка на пустинята.

Вятърът набраздяваше повърхността на водата.

Жосеран отново го чу, тропотът идваше толкова отблизо, че този път си представи как цяла войска изведнъж изниква на билото на най-близката дюна. Изведнъж шумът изчезна във вятъра.

— Видях и чух такива неща през това пътуване, че когато се прибера, никой няма да ми повярва.

— Още много чудесии те очакват, Жос-ран.

— Има ли още много път?

— Вече не е толкова далеч. До пълнолуние ще съзреш лицето на хана на хановете.

— Само толкова ли остана?

— Не ти ли стигна пътуването? Планините не бяха ли достатъчно високи, пустинята прекалено малка ли ти се стори?

Той не ѝ отговори.

— В Кумул ще разменим камилите за коне и ще поемем на север към Каракорум. Ще засвидетелстваш своята вярност на Великия хан и после ще се върнеш в Християнство.

— Не съм тук, за да засвидетелствам вярност на твоя хан.

— Не си, но ще го направиш.

Пеещите пясъци отново се обадиха, този път всеки звук приличаше на глас, който се извисява като григорианска песен в църква. Сега вече разбираше защо някой би тръгнал след тях.

— Не бързаш ли да се прибереш при своите? — попита го тя.

— Част от мен не иска това пътуване да свършва.

— Всяко пътуване има своя край. Само вятърът и водите никога не се спират — Хутлун въздъхна. — Казват, че вятърът всеки ден носи пясък, но той никога не изпълва езерото и то никога не променя формата си. Ти мечтаеш за победата си над сарацините; в Каракорум други мечтаят да са хан на хановете. Дните минават, вятърът вее, човеците умират, империите падат. А това езеро продължава да стои тук, същото, каквото винаги е било, като пустинята, степите и планините. Вятърът набраздява повърхността му и пясъците пеят. И всички хора отиват в забвение.

— Глупаци сме, щом не улавяме всеки момент, който ни се дава.

Тя стоеше на ръба на езерото, силуетът ѝ се очертаваше на лунната светлина. На колко години си, запита се той. Осемнайсет, двайсет? Притежаваш безочието на марсилска проститутка, дързостта на кралица и ум на философ. Не съм срещал друга като теб. Чудя се какво ли е тялото ти и какъв плам пазиш за съпруга си? Чудя се дали мога да се изгубя в теб, дали можеш да си сърцето, което да уталожи терзанията ми?

— Защо ме гледаш така втренчено? — изведнъж го попита тя.

— Мислех си колко си красива.

Всъщност не можеше да я види в мрака. Красотата ѝ беше съхранена в ума му, екзотичните ѝ очи с форма на бадем, кичур коса, измъкнат от вятъра, обветрената ѝ кожа.

— Ухажваш ли ме?

— Щях, да можех.

— Защото ме имаш за красива ли? Каква полза има жената от красотата? Тя отдава свободата си за юртата на съпруга си и кръвта на децата си. Жребецът се качва на кобилата си и е задоволен. Той продължава да е свободен. Красивата кобила е уловена в плен от малките си. Не проумявам защо хубостта, която виждаш у мен, е чак такъв прекрасен дар.

— Ако една жена не е създадена да бъде съпруга, защо тогава Бог ѝ е дал мляко?

Хутлун се приближи. За един луд миг той си помисли, че това екзотично създание може би ще го целуне.

— Само ако камшикът ми беше у мен — прошепна тя.

— Какво щеше да направиш? Да ме бичуваш? Или да ме подложиш на изпитание, ставам ли за съпруг?

— Три удара и си на земята — отсече тя и се завъртя, остави го сам с призива на сирените от пустинята.

59

Дните и седниците бяха безформени, безкрайни, монотонността на пътуването се нарушаваше само от едва доловимите промени в пустинния пейзаж и времето. Една сутрин денят започна топъл и със синьо небе, до обед то беше покрито с облаци и вятърът превърна хоризонта в непроницаема жълта мараня. Бурята трая един час. Следобед небето се проясни и пустинята отново се превърна в пещ.

На следващата сутрин се събудиха с лед по брадите.

Плоските джеби камъни отстъпиха на пясъка, който течеше като разбиващи се вълни в голямо море и пред погледа им вятърът променяше неговите форми. Дюните се простираха, докъдето погледът им стигаше, някои бяха високи като стените на Антиохия.

Нямаше птици, нито гущери, нито храсти. Пътят пред тях сега беше белязан с тук-там купчинки аргол и костите на отдавна загинали животни, които белееха на неуморното слънце.

Прекараха две седмици сред тази необятна пустош, която Едноокия наричаше Хамбара на вятъра. Вятърът ги брулеше ден след ден, пейзажът постоянно се променяше. Когато стануваха нощем, Едноокия привързваше стрела на дълъг прът и го забиваше в пясъка в посоката, в която трябваше да поемат на другата сутрин. После се сгушваха под студените звезди и слушаха шептенето на пясъка, а на сутринта се събуждаха в напълно нов пейзаж и ако не беше техният предвидлив камилар, щяха да бъдат безнадеждно изгубени.

Веднъж попаднаха на руините на голям град. Жосеран яздеше до камилата на водача им, Едноокия беше пред него в началото на върволицата, следваше го Хутлун.

Стигнаха билото на поредната голяма дюна и камиларят спря. Под тях се простираше всичко, което беше останало от някогашна крепост, възлестите пръсти на унищожени дънери се протягаха от земята като ръце на полузаровен труп. Зад тях от пясъка се показваха покривите на древен град. На някои места Жосеран различи очертанията на улици, на други имаше само безформени купчини пръст.

— Какво е това място? — попита Жосеран.

— Не знам името му — отговори Едноокия почти шепнешком, — може би това е Златният град от легендата.

— Какъв златен град?

— Има една история за велик владетел, който построил столицата си тук, в Хамбара на вятъра. Градът бил прочут с богатството си, защото тогава това място не било пустиня, имало оазис, по-голям от онзи в Гаочанг или Аксу. Приказките за съкровищата, които господарят му притежавал, се разпрострели нашир и надлъж и от степите дошло някакво племе, за да го нападне. След като проучил града, предводителят на племето изпратил пратеник до владетеля със съобщението, че ако му даде десет сандъка злато, той ще остави това място. Старият владетел отказал. Всеки ден предводителят изпращал пратеник до стените със същото предложение, но владетелят го отпращал с отказ. След продължителна обсада градът паднал и владетелят бил пленен и отведен при вожда. Предводителят отново отправил предложението си: десет сандъка злато и ще пожали живота на владетеля, ще напусне града и ще остави хората му на мира. Владетелят пак отказал. Той обичал съкровищата си повече от живота си.

— И какво се случило?

— Предводителят на племето му казал, че щом толкова обича златото, трябва завинаги да остане с него, дори в смъртта да не се разделят. Затова накарал да налеят разтопено злато в ушите и очите му.

Жосеран потръпна.

— Ами градът му?

— Хората на вожда го претърсили, но не открили съкровището. Затова преди да се върнат на север, отровили кладенците. Без прясна вода хората измрели, насажденията изсъхнали, а градът се разрушил и потънал в забрава. Но легендата разказва, че златото продължава да е скрито някъде тук, под пясъците.

— Прилича на някоя история, която менестрел би разказал около лагерния огън.

— Сигурно си прав — отвърна Едноокия и сви рамене.

Погледът на Жосеран наблюдаваше как вятърът повдига с лекота песъчинките от дюните и ги запраща с шепот към рушащите се стени. Припомни си думите на Хутлун от онази нощ до езерото-полумесец: дните минават, вятърът вее, човеците умират, империите падат. Какъв е бил този град и как е станал на руини, нямаше да разберат никога.

Вятърът пак нададе вой и запрати към лицата им прах. Жосеран отново чу странното трополене из пясъците като тропот на коне от невидима армия.

Ами ако разбойници идват да ни нападнат, помисли си Жосеран. Няма как да го предусетим, ще разберем едва когато е прекалено късно.

Същата вечер Хутлун беше посетена в сънищата си от Духа на вечното Синьо небе.

Сънува как е затворена зад стените на огромен дворец и от прозореца си вижда тревите на степта да се полюляват на вятъра. Приличаха на вълни по езеро. Тя хукна да намери коня си, но нямаше врати, а на прозореца имаше желязна решетка.

В съня си Хутлун бегом изкачи няколко стъпала по виещата се стълба към кулата и посегна към ливадите, толкова близки и толкова далечни. Само ако можеше да лети. Единственият начин да излезе беше, като полети. Събуди се с името на баща си на уста, когото викаше в страха си.

След съня лежа будна до края на нощта, не можеше да заспи. Мислите ѝ неизменно се въртяха около християнина, вонящата му врана и историите им за дворци, църкви и крепости.

Уилям също не можеше да заспи. Колкото повече приближаваха Каракорум, толкова по-лесно ставаше пътуването му. Той вече осъзнаваше, че Бог го е изпитвал, и разбра, че се е показал достоен. Татарите бяха неговата съдба. Папското послание беше само начинът на Бог да го заведе отвъд границите на познатия свят.

Той щеше да е апостол на новата ера.

В бъдещето за него щяха да говорят със същото почитание, както правеха за най-великите последователи на Христос и щяха да сравняват отиването му при татарите с пътуването, при което Павел отнесъл Евангелието в Рим. Свети Уилям, проповедникът, който отведе Бог при безбожниците. Страданията, на които беше подложен, тогава щяха да си заслужават. Нямаше търпение да дойде сутринта, да се качи на Сатана и да поеме към новата зора. Душите на езичниците от половината свят бяха в ръцете му.

60

Появи се из нищото, връхлетя от север.

Първи го усетиха камилите. Станаха неспокойни и надаваха протяжни ревове, преди облаците да изникнат на северния хоризонт. Тогава и Жосеран видя мърляво жълтата мъгла, която бързо се надигаше по небето. Прашни дяволи скачаха и танцуваха над цялата планина, предвестници на ужасяващия пристъп след това.

Все още беше следобед, когато настана мрак. Слънцето изчезна зад кълбовидните облаци, а по границите на пустинята запросветваха мълнии.

Студен вятър запрати пясък в лицата им, сякаш ги удари с гигантски юмрук.

Камилите ревяха пронизително и се дърпаха от въжетата си. Едноокия крещеше на всички да слизат от тях.

— Карабуран — извика Хутлун. — Черният ураган.

Тъмно було от прах се носеше към тях, гонено от бурята.

Настигна ги бързо, като планина, надигнала се от спокойно море. Нямаше къде да се подслонят, нямаше къде да бягат.

Разнесе се гръм и по-младите камили заврещяха и затропаха с копита. По-възрастните знаеха какво предстои, вече бяха подвили колене и заравяха муцуни и носове в мекия пясък. Едноокия тичаше нагоре-надолу по върволицата на кервана, дърпаше въжетата на по-младите камили и ги сваляше на колене, принуждаваше ги да допрат муцуни до земята.

— Помогни ми! — изкрещя към Жосеран. — Иначе ще се задушат!

Когато приключиха, Жосеран се прислони на единствено възможното място, приклекна на завет до хълбока на камилата. Първите пориви на дъжда заплющяха над тях. Няколко минути по-рано се бяха пекли на слънцето, сега трепереха под изсипващата се косо суграшица.

Жосеран вдигна поглед и видя Хутлун, ужасът от бурята беше променил до неузнаваемост лицето ѝ, очите ѝ бяха широко отворени. Изражението ѝ беше безпогрешно: принцесата на татарите се страхуваше. Спътниците ѝ също трепереха като глупаци, крещяха и се присвиваха при всеки тътен.

— Това е знак от Тенгри — извика Хутлун. — Духът на Синьото небе ни е ядосан!

Това е само буря, помисли си Жосеран. Малко дъжд и гръмотевици. Какво му е толкова страшното?

Само буря.

Буря беше, да, но каквато за пръв път преживяваше. Вятърът виеше като зъл дух, вещаещ смърт. Далеч вляво от тях огромна дюна беше започнала да напредва, пясъците течаха от билото ѝ като прилив на вълна.

А после суграшицата се превърна в град.

Хутлун се присви до камилата си. Намираше са на десетина стъпки от него, но почти не я виждаше през пороя от леден дъжд и носения от вятъра пясък. Жосеран се запрепъва в нейната посока и се отпусна до нея.

— Спусни качулката си над устата и носа си! — извика му тя. — Или ще умреш!

Послуша я. Имаше право. Очите, устата и дори носът му бяха пълни с пясък. Вече беше почти невъзможно да диша.

Разнесе се ужасяващо стенание, сякаш самата земя се разтваряше. Жосеран придърпа още по-плътно качулката над лицето си, задушаваше се от пясъка.

Дори в ужаса си чувстваше близостта ѝ. Обви с ръка раменете ѝ, собственически жест и жест на закрила, и почувства всяка частица от нея. Сега телата им се докосваха. Дори усети как неговото се разпалва, въпреки надигащия се страх или може би заради него.

Усети ръката ѝ около кръста си.

Ако този момент беше последният, помисли си той, ако телата им бъдат затрупани в пясъка и никога не ги открият, краят щеше да е подобаващ. Тогава никога няма да му се наложи да преживее страданието да я напусне, както със сигурност ще му се наложи. Ще се превърнат в пясъчни демони и вечно ще танцуват из Такламакан.

Стояха така сякаш цяла вечност, притиснати един до друг с еднаква стръв, като че се държаха за самия живот, заобиколени от ревящия задушаващ мрак. Не си казаха нищо, невъзможно беше. Въпреки това Жосеран усети, че са сключили споразумение.

Леденият вятър шибаше и късаше дрехите им, носеше пясък и камъни около тях сред грохотния тътен, все едно самият Дявол проклинаше и крещеше в желанието си да се докопа до тях, както са прегърнати.

Жосеран трепереше от студ, но с топлината на тялото ѝ, притиснато в него, като топлина от буен огън, не се страхуваше.

Продължи с часове и отмина толкова бързо, колкото беше и дошло. Шумът стихна. Слънцето се показа на облачното небе като втора зора. Жосеран отново почувства топлината му по гърба си. Размърда се предпазливо, бавно вдигна глава изпод пясъка. Камилата на Хутлун, която беше техен подслон по време на бурята, полека се изправи на крака, кашляше и ревеше.

Оранжевата опашка от прахоляк бързо се стопяваше по небето в далечината.

Ризите им бяха прогизнали от леда и дъжда, на слънцето от тях започна да се издига пара. Хутлун махна шала от лицето си, легна и започна да кашля и хрипливо, на пресекулки да си поема дъх. Най-накрая спазъмът премина и тя седна.

Гледаха се един друг. Нито един от двамата не проговори.

Дюните наоколо бяха покрити с малки, нескопосани могилки. Една по една тези могилки се навдигаха и се превръщаха в човешки форми и камили, полузаровени от бурята. Татарите бавно се изправиха, олюлявайки се като пияници, които се отдалечават от кръчмата, смееха се и се потупваха по раменете, поздравяваха се с избавлението си.

Жосеран чу стенанията и на Уилям. Хълмче от пясък на не повече от десет стъпки от него се нагъна и раздвижи. Монахът седна, по бузите, устните и клепачите му беше полепнал пясък, приличаше на отдавна заровена костенурка.

Дишаше с мъка.

Жосеран разтърси главата му и допря кожения си мех за вода до устните му. Монахът се закашля свирепо, повърна повечето от водата на пясъка, после легна на една страна и започна да се дави като риба на сухо. Жосеран го измъкна напълно от пясъчния му гроб. Носеният от вятъра чакъл беше раздрал наметката му.

— Свърши — успокои го Жосеран. — Бурята отмина.

Чувстваше погледа на Хутлун върху себе си. Когато се обърна към нея, на лицето ѝ видя израз, който не беше виждал върху лицето на никоя жена — или може би това на Катрин в онази първа нощ. Погледът в очите ѝ можеше да разтопи восъчна свещ.

Заблуждаваше се. Не беше свършило. Бурята не беше отминала.

61

След няколко дни пясъкът отстъпи на равнина от твърди кварцови камъчета, които хрущяха под копитата на камилите. Далечните, покрити със сняг върхове на Тян Шан най-накрая се скриха от хоризонта.

След бурята Такламакан разцъфна, макар и само за няколко дни. Цветове като малки жълти камбанки обсипаха кафяви, бодливи храсти и бледожълти стръкчета покълнаха над повърхността. Чудо в пустинята. Някои семена, разказа му Едноокия, можели да лежат приспани с десетилетия в очакване на един ден дъжд.

Вече бяха на границата на Катай, така му каза Едноокия. Скоро щели да стигнат Кумул. Хутлун и останалите татари изглеждаха неспокойни. Някои от тях дори си сложиха кожените брони въпреки жегата. Жосеран разкопча дамаския меч, който носеха за техния хан. Ако им предстоеше сражение, щеше да е готов за него.

Хутлун не му беше проговорила след бурята. Какво ще правя, чудеше се Жосеран. Мъжът трябва да действа, иначе се носи по света безцелно, а решенията вместо него взима съдбата. Но какво мога да сторя? Наистина ли си въобразявам, че мога да остана тук с нея, да живея като дивак из тези равнини на края на света? Може ли да прекарам остатъка от дните си, като доя кобили и пия кумис с нейните пияни братя варвари?

Дали тя, дъщеря на татарски хан, ще изостави своя народ, за да дойде с мен в християнския свят и да живее в малък, незначителен и брулен от вятъра замък в Бургундия? Трудно можеше да си я представи, седнала на табуретка в господарската къща в имението му, как бродира гоблен с игла и конец.

Тогава какъв беше изходът?

Нямаше изход. Ако Бог беше милостив, щеше да ги остави заровени под пясъка в бурята, докато бяха преплели ръце. За тях нямаше друга възможност да останат завинаги заедно.

Скоро щяха да пристигнат в Каракорум и изтезанието им щеше да приключи.

Напредваха през пустош от твърди плочки и нажежени камъни, черна равнина, лишена от живот, все едно опустошителна армия беше минала оттук и изпепелила всичко. Брат Уилям се молеше почти непрестанно, дори на седлото. Той вярваше, че е близо до края на света. Странно, беше едва ли не весел от тази перспектива, дори вече не се оплакваше и не кълнеше.

Жосеран никога нямаше да го разбере.

Хутлун извика да спрат посред следобеда за рядък миг почивка. Нямаше дървета, затова насядаха на малки групички в нищожната сянка на камилите, за да възстановят силите си. На изток оазисът Нан Ху изглеждаше като зелен остров, който се рее над равнината. До свечеряване щяха да стигнат, обяви Едноокия, но май никой измежду тях не се зарадва на перспективата. Тази безкрайна пустош беше омаломощила дори татарите.

Ездачите изникнаха като призраци, надигнали се от самата пустиня. Засадата беше грижливо подготвена, осъзна по-късно Жосеран, конниците ги бяха причаквали в малка падина на изток, прикрити в блясъка на слънцето.

Чуха само внезапно разнесъл се тропот на копита. Хутлун извика, за да ги предупреди. Татарите скочиха, но беше прекалено късно. Слънцето светеше в гърба им. Жосеран трябваше да заслони очи, за да ги различи. Прецени, че са около шейсет души, яздеха широкогърбите татарски коне.

Камилите зареваха, както бяха спънати. Няколко от тях бяха ранени при първия дъжд от стрели. Едноокия се завайка и затича нагоре-надолу, хлипайки, по върволицата на кервана. Камилите бяха неговият живот, прехраната му. Всяка стрела като да пронизваше собствената му плът.

Нападателите яздеха право към тях, стреляха от седлата си. Жосеран измъкна меча и инстинктивно се приготви да ги посрещне.

— Дръпни се! — извика му Хутлун.

Видя как трима от татарите се олюляват и падат, улучени при втория залп стрели. Без бойния си кон, бронята и ризницата той беше беззащитен. Приготви се да умре. Искаше му се да бе имал време да се приготви. Може би трябваше в крайна сметка да се изповядам, мина му през ума.

Конете гръмовно се приближаваха към тях. Чу как още от спътниците му падат покосени и с вик под копитата.

Може би около двадесетина от конниците се отделиха от основния отряд и се насочиха към него. Но не го прегазиха, както очакваше. В последния момент завиха и го обкръжиха. Сигурно го искаха жив по някаква причина. Това му даде предимство.

Жосеран държеше меча с две ръце и ги очакваше. Татари бяха, видя той, но носеха по-тежки брони от всички, които беше виждал: железни плочки, пришити върху кожена кираса, които им придаваха страховит вид, приличаха на огромни кафяви бръмбари. Носеха златокрили шлемове, раменете им бяха наметнати с леопардови кожи, а конете — покрити с ярки червени покривала. Не бяха някакви си разбойници. Но нямаше време да размишлява кои може да са и защо ги причакаха в засада.

Жосеран видя Уилям, вероятно на двайсетина крачки, как се щура между конете с развятото си черно расо, притиснал кожените дисаги с Библията и мисала. Един от конниците се втурна към него и го халоса с плоската страна на меча си по тила. Монахът падна по очи и остана неподвижен. Този път не можа да го защити.

Жосеран стисна по-силно меча. Скъпоценните камъни по дръжката заблестяха на слънцето. Ездачите продължаваха да го обкръжават. Реши да нападне пръв.

Връхлетя най-близкия конник, размахал меча, уловил го с две ръце. Мъжът парира удара с оръжието си, но не направи опит да отвърне на нападението му. Жосеран отново нападна, мъжът изплашено се отдръпна на десетина крачки. Не беше боец, който владее меча.

Чу как другите конници стягат обхвата си около него и се завъртя, отново нанесе удар, принуди ги да се отдръпнат. Жосеран се усмихна зло. Ако това беше най-доброто, което умееха, така цял ден можеше да ги разгонва.

Водачът им даде нареждането си и всички вкупом се втурнаха. Свали двама от седлото, но се скупчиха отгоре му, конете им бяха съвършено обучени. Дори не видя удара по главата, който най-накрая го накара да рухне на земята.