Разбойникът и зеленооката

Двадесет и втора глава

— Според мен е мнооого романтично.

— Но аз мислех, че лейди Кимбърли и маркизът са почти сгодени.

— Очевидно не са или…

— Ами, аз чух, че…

— Варварщина, мен ако питаш…

— Шотландците обикновено са…

— А, аз не съм на това мнение. Братовчедът на баща ми е от Шотландия. Там играят голф, а това е много цивилизовано.

— Исках да кажа, че си счупи чадъра в главата му. Хубав чадър беше.

— Ами аз чух, че…

— На мен ми се стори доста забавно.

— Да, Абагейл. Нали и ти си чупила четири-пет в главата на Елбърт.

— Само два, само два.

— Пък аз чух, че…

— Боже, Мейбъл, не е нужно да крещиш. Какво чула?

— Ами, вече забравих.

Чу се смях.

— Всъщност, знам го от достоверен източник, тя че три пъти му отказва.

— На кого? На маркиза?

— Не, нищо не разбираш! На шотландеца.

— Ами виконтът? Той е страхотна партия и очевидно проявява интерес към нея.

— Канстън ли? Той винаги проявява интерес, макар и не към брака, ако ми следиш мисълта.

— Хайде, хайде, Хилари, не лъжи. Просто защото нищо не излезе, когато виконтът ухажваше твоята племенница.

— И моята дъщеря ухажваше, но и на нея така и не направи предложение.

— Метнал се е на баща си, мен ако питаш. Старият Канстън беше голям любовчия навремето…

— Глупости! Просто ги е страх да вземат решения. Наследствена черта им е, ти не знаеш ли?

Кимбърли чуваше тези реплики цял ден — на късната закуска, на рецитала, на който отиде след това, на чая късно следобед, а после отново на вечеря. Чуваше шушукането на жените, после, когато я забележеха, изведнъж настъпваше пълна тишина, след това, когато си тръгнеше, се надпреварваха да говорят една през друга.

Изобщо не й харесваше, че клюкарстват по неин адрес. Много грозно беше. Не можеше обаче да се надява, че малкият театър, който Лаклан беше разиграл сутринта, ще остане незабелязан в Шеринг Крос.

Прекалено големи надежди хранеше, като си мислеше, че до другия ден вече всичко ще е отшумяло. Всъщност не би се изненадала, ако до края на седмицата разбереше и баща й — а можеше и да дойде, за да й вдигне един хубав скандал. В крайна сметка по този начин името й се свързваше с шотландец. Той щеше да настоява да научи причината.

Не беше изненадващо, че всеки разказ за случилото се до известна степен беше погрешен. Но това е характерно за клюките. След като мине през няколко усти, историята става почти неузнаваема.

Според един от разказите шотландецът бил пребил Хауард от бой. Според друг Кимбърли нарушила годежа си с Лаклан, което било причината той да побеснее, когато я видял с Хауард. Според още един разказ не Лаклан, а Джеймс Травърс бил ударил виконта. Маркизът дори не беше с нея на езда, но бе замесен в историята, защото на няколко пъти си бяха говорили. После пък чу, че на два пъти била отказвала на предложението за женитба на Лаклан, после на три пъти, а един господин дори твърдеше, че било шест пъти — може би просто от ревност, предположи тя.

Ревност ли? Нямаше нещо по-абсурдно от това. Може би, ако ставаше дума за Меган, но за нея? След онази нощ, когато и двамата бяха попрекалили с шампанското, бяха по-скоро врагове, отколкото приятели. Единственият път, когато й беше правил предложение за женитба, което дори и не беше истинско предложение, беше със закъснение, пък и той несъмнено го беше направил, за да му е чиста съвестта.

„Да не би да искаш да се оженя за теб?“ Едва ли това можеше да се счита за искрено предложение, както и да се тълкува.

Какво тогава го беше накарало да нападне Хауард Канстън?

Сега, след като й беше останало време да се позамисли — тя цял ден само за това си беше мислила, — реши, че между двамата сигурно е имало някакво спречкване, сигурно наскоро се бяха карали, нищо чудно и от отдавна да беше, но за нещо, което определено не бяха разрешили. Очевидно нещата се бяха влошили, когато беше пристигнал Хауард — но това нямаше нищо общо с нея. За нещастие обаче се беше случило така, че и тя беше там, когато най-накрая нервите им не бяха издържали — в случая нервите на Лаклан.

Нещата обаче се бяха развили прекалено бързо. Тя беше направо изумена. Дори не беше забелязала как Лаклан се беше приближил — иначе сигурно щеше да разбере какво се кани да направи и щеше да опита да го спре.

Тя също трябваше да реагира по-спокойно. Не трябваше да го удря. Веднага съжали, че го беше направила. Насилието, което беше проявила, не беше по-хубаво от насилието, което го беше предизвикало, макар че лекото чадърче изобщо не беше наранило Лаклан.

А той определено не беше очаквал подобно нападение.

— Защо ме удари, по дяволите? — бе изкрещял той изненадано.

Може би ако не й се беше разкрещял, тя щеше да му се извини — може би. Тя обаче беше прекалено ужасена от собствените си действия, както и от неговите, и затова не му беше останала длъжна.

— А ти защо удари него? Това е Англия, а не дивашката ти Шотландия. Тук хората обсъждат недоразуменията, а не прибягват до насилие.

След този идиотски довод той дълго гледа счупеното чадърче, което тя все още стискаше, после саркастично повдигна вежди и я погледна. По лицето й веднага се разля обилна руменина.

— Ти чудесно обсъждаш недоразуменията, скъпа, няма що — подигравателно отбеляза той, в случай че тя не е разбрала какво иска да й каже с поглед.

После безмълвно си тръгна, като с всяко движение на тялото си сякаш заявяваше, че все още кипи от гняв. Кимбърли не го видя цял ден, както и Хауард, между другото. Виконтът толкова беше зашеметен от удара, който му беше нанесъл шотландецът, че му бяха нужни цели десет минути, за да дойде на себе си. Тогава пролича и неговият гняв, но пък кой ли можеше да го вини? Макар и да се опита да не го показва, блясъкът в тъмносините му очи, поне в това, което още не беше започнало да се подува и да се затваря, беше направо смразяващ.

Когато обаче любопитната Абагейл го попита защо Лаклан го е нападнал, той просто отвърна:

— Проклет да съм, ако знам.

Отговорът му не удовлетвори ничие любопитство, особено любопитството на двете клюкарки. Всички обаче предположиха, че Лаклан го е направил от ревност. На Кимбърли обаче й беше ясно, че не е това, и ако й се отдадеше случай да попита Лаклан, щеше да настои да й каже истинската причина. Едва ли обаче щеше да пожелае да разговаря с него. Изобщо той още веднъж я беше принудил да се държи по начин, който беше напълно недопустим, и тя беше бясна. Искаше и се да разбере какво е това нещо у него, което я кара да се самозабравя, да не обръща внимание ни етикет и добрите обноски, при положение че иначе е възпитана и стриктна.

Всъщност през краткото време, от което беше познаваше Лаклан, беше изпитала повече гняв и ярост, отколкото беше изпитвала години наред у дома с тираничния си баща. Е, трябваше да признае, че си беше изградила навик да не обръща внимание на баща си. По отношение на красивия шотландец обаче не можеше да изгради подобни защитни реакции. Направо й беше невъзможно.