Разбойникът и зеленооката

Четиридесет и втора глава

Според Кимбърли не биваше да измъчват баща й, но пък, от друга страна, Уинифред трябваше да си получи заслуженото. Ако Лаклан решеше да й прости и вземеше парите и скъпоценностите по този начин проблемът щеше да се реши. Кимбърли не се и съмняваше, че най-накрая ще стане точно така и че вдовицата няма да влезе в затвора.

Това, че щяха да я накарат да почака, и то затворена в стаята си, беше единственото наказание, което щеше да получи. То не бе нищо в сравнение с всички неприятности и трудности, които бе причинила на клана Макгрегър, но поне беше нещо в сравнение с нищото.

Баща й обаче съвсем се беше вкиснал и с него беше направо невъзможно да се общува. За щастие през повечето време той стоеше в стаята си, така че не им се налагаше да понасят нежеланото му присъствие.

Кимбърли не беше питала Лаклан, но предполагаше, че той няма да оповести решението си, докато не се оженят. Това караше баща й да беснее още повече, но той сам си беше виновен. Тя беше абсолютно сигурна, че Сесил би предпочел да не е тук, когато тя публично се противопостави на желанията му.

Той, разбира се, можеше и да не дойде на сватбата. Това би могло да я накара да се почувства неудобно, ако очакваше да се появи. Тя обаче не хранеше подобни надежди и изобщо не се интересуваше дали той ще присъства, или не. Стигаше й да е с Лаклан…

Наближаваше Коледа и Меган — тя не искаше и да чуе, че ще си тръгват — предложи сватбата да е веднага след празника. А когато херцогинята предлагаше нещо, всички се съгласяваха.

Това напълно устройваше Кимбърли. Тя така или иначе имаше много работа — трябваше да направи някои покупки, да напише няколко писма на приятелките си в Нортъмбърланд, в които да обясни защо няма да се връща, трябваше да напише и едно дълго и подробно писмо на икономката вкъщи, за да я инструктира да опакова всички нейни вещи и да ги изпрати в Шотландия.

Най-важни за нея бяха мебелите, които бе притежавала майка й. Огромната картина, която висеше в салона например, китайският шкаф в трапезарията, ореховият часовник в стил кралица Ана, който се предаваше от поколение на поколение в рода на майка й от средата на осемнадесети век.

Тези неща нямаха никаква стойност за баща и, но за нея бяха съкровища и тя реши да се бори с всички сили, за да ги вземе. Но се оказа, че не е необходимо.

Защото когато връчи на баща си списъка на нещата, които искаше, той само кимна и продължи със заниманието си, без да обърне внимание нито на нея, нито на написаното. Това й се стори толкова познато — та той цял живот се беше държал с нея по същия начин.

Коледа дойде някак си прекалено бързо и беше един от най-приятните празници, които беше празнувала. Беше купила скромни подаръци за херцога и херцогинята, а за баща си — кутия от любимите му пури. Той никога и по никакъв повод не й беше правил подарък. Майка й казваше, че подаръците, които получаваше като дете, са от двамата, но след като порасна и започна да разбира повече, Кимбърли разбра, че това не е вярно.

Това, че баща й не й подари нищо, не беше неочаквано, така че тя не се наскърби. Нищо не можеше да помрачи настроението й. Лаклан беше до нея, шегуваше се и я целуваше — уж за Коледа — и всички се смееха. Най-хубавото обаче беше, че и двамата бяха решили да си направят смешни подаръци.

Лаклан прихна, когато тя му подаде бастун — явно си спомни думите си на пътеката към езерото.

— Ще го използвам по предназначение, ако започнеш да броиш колко косъма имам на тридесет.

— Значи скоро ще оплешивееш, а? — Тя разроши гъстата му червеникава коса. — Е, има перуки. Ще се погрижа да ти намеря една, когато косата ти започне да пада. Много е неприятно да намериш косъм в супата — нали сервирате супа в Шотландия?

— Не. Сервираме префърцунени англичанки за вечеря.

— Няма да съм ти вкусна, обещавам ти — засмя се тя.

— О, скъпа, не си права. Знам колко си сладка. — И й го доказа с прегръдката си, после звучно замляска и я обсипа с целувки. Тя се закиска, Дъчи вдигна поглед от новите си принадлежности за писане, които беше получила за подарък, и каза:

— Трябва да има закон срещу подобен шум. Дев, момчето ми, защо не им покажеш как се прави?

Херцогът само това и чакаше. Придърпа Меган и я зацелува. Всички се засмяха, защото те, разбира се, не издадоха и звук — но и нямаха вид, че имат намерение да спрат.

След това Лаклан й даде своя подарък — със замах извади един чадър изпод палтото си и галантно й го връчи.

— Колко смело от твоя страна — подсмихна се Кимбърли. Беше й ясно защо й подарява чадър.

— За теб, скъпа, съм готов на всичко — каза той. Тя му се усмихна. Лаклан обичаше да прави комплименти, да ухажва. От друга страна обаче беше и страшно нетактичен и намеците му — все още не за нейните уши — я караха да се изчервява.

Беше му купила и скъпи диамантени копчета за ръкавели, с които си изкара още една целувка, този път не по случай Коледа, а истинска — топла и продължителна. А после, в края на деня, той я изненада с още един подарък, подарък, който определено не бе очаквала.

Беше в малка кутийка и докато я отваряше, той каза:

— Купих ти го преди да дойде баща ти.

В кутийката имаше годежен пръстен и тя веднага разбра какво иска да й каже Лаклан. Извиняваше й се, защото пръстенът не беше нищо особено.

И все пак малкият смарагд беше скъп, а тя знаеше, че Лаклан няма пари.

— Как го купи? — попита го тя.

— Продадох си коня — сви той рамене. — Така и така не ме бива като ездач, така че крантата няма да ми липсва. Може би ще приема трите коня, които херцогът иска да ми подари, просто за да можем да стигнем до вкъщи.

Кимбърли почти се просълзи. Нямаше нужда Лаклан да прави подобно нещо. Можеше да изчака, докато се позамогне. Тя щеше да го разбере. Знаеше какво е финансовото му състояние. Но това, че й беше купил пръстена, за да го носи преди сватбата, както повеляваше традицията, я трогна.

За да не се разплаче и да се изложи, Кимбърли подхвана темата за трите чистокръвни коня.

— Вече го направих — каза тя.

— Какво си направила?

— Приех ги — заяви тя делово. — Те са добра инвестиция. Разбирам от тези неща.

— Така ли? — отвърна той скептично, подразнен От самодоволния й тон. — Радвам се да го чуя, скъпа. Кланът Макгрегър не го бива в тази област. Мисля, че е крайно време късметът да ни споходи.