Разбойникът и зеленооката

Четиридесет и пета глава

Кимбърли беше на седмото небе от щастие и не можеше напълно да си обясни това. Омъжваше се, да, това трябваше да е радостно преживяване — само че се омъжваше за мъж, който не я обичаше. Тоест нямаше причина да е толкова необяснимо щастлива.

Сега стоеше пред олтара и бъдещият й съпруг след няколко минути щеше да застане до нея. Толкова красив беше, когато го видя облечен официално в черно, а усмивката му накара сърцето й да се разтупти.

Беше почти лесно да повярва, че той наистина иска да се ожени за нея, че не го прави само защото така повелява честта. И все пак, ако искаше бракът й да е спокоен, тя трябваше да се откаже от убежденията си и малко да се попреструва — и да приеме Лаклан просто като чаровен и чувствен мъж, какъвто си беше.

Тя самата се чувстваше красива. Кремавата й рокля с бял дантелен нагръдник и шлейф й стояха като излети. А новата й прислужничка, Джийн, сигурно беше обучена от прислужничката на Меган, защото със същата вещина се справяше с красивите фризури.

Самата Меган беше избрала момичето и го беше изпратила на Кимбърли, когато разбра, че Мери е уволнена. Джийн беше млада и имаше приятен характер, а най-хубавото беше, че искаше да заживее в Шотландия с Кимбърли.

— Ако отиваш на ново място, където не познаваш никого, трябва да си имаш собствена прислужничка — беше й казала Меган. — А Джийн ще ти бъде вярна, мила, няма защо да се тревожиш за това.

Кимбърли се вслуша в думите на свещеника. Да бъдеш моя… докато смъртта ни раздели. Такива тържествени клетви, толкова сериозни — направо звучаха странно на фона на преливащото й щастие. С голямо усилие успяваше да не се усмихва постоянно.

После видя как Лаклан протяга ръка към нейната, погледна и видя, че той слага на пръста й не само сватбената халка, но и великолепен годежен пръстен с диамант, най-големия, който беше виждала, заобиколен от кръгли розови перли. Беше от семейните бижута на клана Макгрегър. Бяха му ги върнали предишния ден. Той понечи да махне смарагдовия й пръстен, за да сложи диаманта на негово място, но Кимбърли го спря.

Той я погледна, почти намръщено.

— Харесвам първия, който ми даде — искам да кажа, предпочитам да нося него, ако нямаш нищо против — прошепна тя.

Той се усмихна ослепително. Не трябваше още да я целува, но го направи. Пасторът се прокашля, после още няколко пъти, преди Лаклан да престане, за да може поизнервеният свещеник да свърши бракосъчетанието. После отново я разцелува.

Бяха женени, законни мъж и жена. Кимбърли беше направо зашеметена от тази мисъл и почти не чуваше поздравленията.

Девлин им беше предложил една от своите херцогски карети за пътуването — имал няколко. Дори изпрати и кочияш и лакеи. После изненада всички, включително и жена си, като каза на Лаклан, че е добре дошъл пак да им погостува. Всъщност беше съвсем искрен. Само добави с усмивка:

— Разбира се, не прекалено често, нали.

Така сбогуването завърши с шега, и то в мига, в който Кимбърли тъкмо щеше да заплаче, когато си вземаше довиждане с Меган. С херцогинята се бяха сприятелили, тя беше най-близката й приятелка всъщност. Много щеше да й липсва. Тя обаче беше обещала да й пише. А Меган беше обещала да ги посети някой ден в шотландските планини.

По план трябваше да тръгнат веднага след службата, затова Кимбърли беше отишла да посети графа за последен път рано сутринта. Беше трезвен, сънен и както обикновено кисел. Тя не се и надяваше да й каже нещо мило на раздяла. Когато по-късно се сети за това, направо се зачуди, че тази среща не помрачи целия й ден. Напротив. Вероятно мисълта, че повече няма да го види, я караше да се чувства щастлива.

— Не очаквам да дойдеш на сватбата ми — каза му тя. — Би било лицемерно, а ти не си лицемер.

Той изсумтя.

— Не, не съм. Освен това не понасям глупаците, а ти ще излезеш голяма глупачка, ако се омъжиш за този шотландец.

— Хайде да не го обсъждаме, моля ти се. Ще се омъжа за него, а това няма нищо общо с теб, така че си запази мне… Съжалявам. Не съм дошла, за да споря с теб.

— Неблагодарница — измърмори той.

— Не, не съм неблагодарна. Всъщност искам да ти благодаря, че живях в къщата ти толкова години, за това, че ме хранеше и ме обличаше. Щеше да е хубаво, ако беше дал и нещо от себе си, след като си се съгласил да ме отгледаш, но при положение че толкова ме презираш, е разбираемо защо не си могъл да го направиш.

Беше успяла да го засегне. Той целия почервеня.

— Никога не съм те презирал, момиче. Презирах баща ти, а ти много ми напомняше за него.

— Е, вече няма нужда да се тревожиш за това. Не виждам причина да се виждаме повече. Така че сбогом. И се надявам да си щастлив с Уинифред.

— Значи няма да предявява обвинения към нея? Ще я остави на мира?

— Той си върна бижутата на клана Макгрегър, ще получи и парите за къщата на Уинифред. Ако уредиш това да стане чрез банката и му ги върнеш, преди да заминем тази сутрин — да, въпросът няма да се повдига.

— Благодаря ти.

Тя премигна — направо беше изумена, че чува тези думи от него. Успя само да кимне и да се обърне, Искаше обаче да му зададе още един въпрос, въпрос, на който само той можеше да й даде отговор.

Тя спря на вратата, изгледа го за миг — човека, когото двадесет и една година беше смятала за свой баща. Той обаче никога не се беше държал бащински с нея, както не се беше държал и като съпруг на майка й. Това, което искаше да научи, което настояваше да научи, беше защо майка и се беше примирявала с това.

— Защо тя не те напусна? — попита Кимбърли. — Имала е всички основания да го направи. Защо е останала, след като е била толкова нещастна с теб?

Той се намръщи, но й отговори.

— Защото бе възпитана да прави това, което трябва. За разлика от теб, тя никога не би се противопоставила на родителите си, независимо за какво става дума. Накараха я да се омъжи за мен и тя се подчини. Освен това се справи добре, както подобаваше.

— Справила се е добре? — попита тя с недоверие. — Тя беше нещастна през всички тези години, а ти ми казваш, че това е така, защото така е трябвало да направи?

— Тя остана и заради теб. Не искаше да си белязана като извънбрачно дете. Знаеше, че ако си тръгне, аз нямаше повече да пазя тайната й.

— Значи наистина си я изиграл, а? — Кимбърли поклати глава.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Ти си бил нещастен и затова и тя е трябвало да бъде нещастна, така ли?

— Щях да…

— Не, не. Така, както няма да кажеш на никого сега, че не съм твоя дъщеря. Защото на кого се смеят, когато става въпрос за рогоносец — на съгрешилата съпруга или на съпруга, който е излязъл такъв глупак, че да допусне това да се случи? А ти никога няма сам да си признаеш, че си глупак. И двамата го знаем. Много ми се иска и майка ми да го беше знаела. Всъщност иска ми се да си я изхвърлил веднага щом си разбрал. Щеше да бъде много, много по-щастлива, ако го беше направил. Знам, че аз също съм щяла да бъда по-щастлива.

— Ти си глупачка, ако си мислиш така — парира той. — Сама жена с извънбрачно дете всички я отбягват. Майка ти беше прекалено горда, за да се справи в подобно положение. Скандалът щеше да я сломи. С мен поне можеше да вдигне глава и да запази мястото си в обществото и тя беше благодарна за това, повярвай ми. Освен това тя не беше съвсем нещастна. Имаше теб. Тя толкова много те обичаше. Попитай обаче аз какво имах? Нищо.

— Можеше да ме приемеш като своя. Можеше да разтвориш сърцето си и аз щях да те обичам. Забравям нещо обаче. Аз ти напомням за него.

— Да не би да си мислиш, че аз не съжалявам, момиче? — ядосано отвърна той. — Съжалявам.

— Тогава и аз съжалявам. Съжалявам и за трима ни, но най-вече за мама. Тя няма да има друга възможност да открие щастието, но ти и аз ще имаме.

— Не и ако се ожениш за този шотландец — предрече й той.

— Възнамерявам да ти докажа, че грешиш.