Петдесета глава

След седмица дойдоха ездачите — трийсет или четирийсет, трудно беше да се изброят, всички в еднакво червено-зелено шотландско каре. Минаха по спуснатия мост, сякаш замъкът беше техен, спряха във вътрешния двор пред голямата кула и се развикаха Макгрегър да излезе.

Лаклан, който наблюдаваше пристигането им от салона с нещо средно между ужас и раздразнение, реши, че за появата им е виновна Неса. Вероятно им беше изпратила съобщение в яда си и дори после да беше съжалявала, беше прекалено късно.

И сега те бяха тук. Нямаше друг избор, освен да излезе и да разбере какво искат.

Но щом излезе в коридора, видя Кимбърли — беше тръгнала да види непознатите и да разбере какво искат. Лаклан предпочиташе засега да не й казва кои са, така че я грабна през кръста и я избута към салона с предупреждението „Стой вътре“.

Подобни думи, изречени като заповед и без обяснение, съвсем разбираемо я караха да не се подчинява, още повече че си беше любопитна от малка.

— Аз съм Лаклан Макгрегър. Какво искате — извика той, щом отвори вратата.

— Казаха ни, че при тебе е сестра ни — отговори един тъмнокос младеж в средата. Дойдохме да я видим.

— Да не би всичките да сте й братя? — недоверчиво попита Лаклан.

— Не — каза младежът и вдигна ръка.

При този сигнал един кон излезе напред, после още един и още един. Докато свършат, напред бяха излезли почти половината.

— За кого става дума? — прошепна Кимбърли зад гърба на Лаклан.

— За теб, скъпа — въздъхна Лаклан. — Всички са от клана Макфърсън. — После се обърна към младежа, който явно бе избран за говорител: — Можете да я видите, но не си мислете, че можете да я отведете с вас. Сега тя принадлежи на Крегора и на мен.

Младият мъж кимна и слезе от коня. Кимбърли вече се беше показала иззад Лаклан и удивено разглеждаше дългата редица ездачи. Излезлите напред, които също слизаха от конете, бяха младежи, до един по-малки от нея, имаше и едно момче на седем-осем години.

Нейни братя? Тя ги преброи, зяпнала от изненада. Цели шестнадесет братя досущ един като друг, наистина много си приличаха. Повечето бяха тъмноруси като нея, със същите тъмнозелени очи.

Сега й стана ясно откъде е наследила ръста си — не от семейството на майка си, както винаги си беше мислила. Този, който беше проговорил, като че ли беше най-големият и беше висок почти колкото Лаклан. Още четирима бяха толкова високи, още петима почти толкова високи, а най-малките — е, още не бяха престанали да растат. Тя направо не можеше да повярва. Беше израсла без братя и без сестри, а сега имаше… — дори не можеше да ги изброи на двете си ръце. Това беше една от легендите, а ако се окажеше вярна, колко ли от другите истории, които се носеха за легендарния Иън Макфърсън, щяха да се окажат истина?

— Не сме прочути с търпеливостта си, Макгрегър — каза едно от по-младите момчета. — Ще я доведеш ли?

Едно друго момче го сръга в ребрата и кимна към Кимбърли, като в същия момент дяволито й се усмихна. Последва хихикане от всички страни, а после всички започнаха да й се усмихват и да говорят един през друг.

— Боже, та тя е по-голяма от теб, Иън Първи. Вече няма да ни се правиш на господар!

— Ти все още ще ми ближеш ботушите, Джони, ако реша, че трябва да се изчистят — отвърна Иън Първи и погледна по-малкия си брат с поглед, в който се четеше обещанието, че ботушите му наистина скоро ще имат нужда от чистене.

Джони го изгледа гневно, но преди да успее да отвърне, се намеси още един от братята.

— Не ти ли се струва, че е прекалено дребна, за да е от рода Макфърсън?

— Тя е момиче, глупчо — отвърна друг от братята. — Момичетата са по-дребни.

— Винаги съм искал сестра — срамежливо отбеляза едно по-малко момче.

— Доналд има сестра — малко объркано изтъкна едно от момчетата.

— Сестрата на Доналд не е от рода Макфърсън, Чарлс. Тя не е нито твоя, нито моя сестра. Тази е от рода Макфърсън и си е наша. На всички.

— Прилича на Иън Шести. Видя ли?

Иън Шести, очевидно най-младият, се изчерви и смотолеви:

— Изобщо не прилича на мен.

Кимбърли му се усмихна. Стори й се забавно, че добавят числа към имената си. Спомни си, че така наречените й братя до един имат различни майки — е, поне повечето, и си представи как тези майки гордо са искали да нарекат синовете си на бащата и са го направили, независимо от объркването, което в щяло да се получи. Тези числа бяха за по-голяма яснота.

Тя се зачуди как ли ще може да запомни имената и номерата на всичките. Дали щяха да останат достатъчно дълго, за да си струва да си даде труда да разбере кой кой е? В момента й се искаше да прегърне най-малкото момче. Всъщност искаше й се да ги прегърне всичките. Те обаче бяха страшно много, всичките бяха рошави и носеха ножове, закопчани за краката, всички бяха много по-едри от нея, независимо че бяха по-малки. Беше поразена, че са толкова много. Независимо че й бяха братя, за нея все още си бяха непознати.

— О, виж как сияе лицето й — изненадано отбеляза едно тъмнокосо момче. — Сега вече той няма да изпитва съмнение, че е негова.

— Да, вероятно мрачното му настроение ще мине.

— След като получи главата на Иън Първи за това, че го е накарал да чака — подсмихна се Джони.

Иън Първи се изчерви, че е забравил получените заповеди, и рязко се обърна към мъжете, които все още не бяха слезли от конете. Кимбърли се разтрепери. Беше забравила, че има и други представители на клана Макфърсън — братовчеди, втори братовчеди, дори и трети, както й казаха по-късно. Набързо разгледа ездачите, но не видя нито един, който да е достатъчно възрастен, за да й е баща.

Един от мъжете обърна коня си и излезе през портата. Ако отвън беше Иън Макфърсън… Но от какво ли се страхуваше? Че няма да я хареса? Че тя няма да го хареса? Според Сесил този човек беше съблазнил майка й за отмъщение. А как да го хареса, при положение че това й беше известно? Независимо от това обаче, майка й го беше обичала. И Сесил не го беше отрекъл. Сигурно не е бил лош, щом нежната Мелиса го е обичала.

В този момент човекът, който беше излязъл, се върна, а зад него се показа един много едър мъж — изглеждаше още по-едър в дългия си овчи кожух. Той му придаваше див вид и това впечатление се подсилваше още повече от дългата му тъмноруса коса, на места вече прошарена. Имаше остри черти, сякаш изсечени, но под тях личеше, че навремето сигурно е карал жените да въздишат по него.

В мига, в който премина през портата, той насочи поглед право към Кимбърли. Очите му направо я пронизваха, тревожеха я. Бяха тъмнозелени като нейните, но в тях се четеше студенина, мъртвило, сякаш този човек вече не изпитваше радост от живота.

Всички се разстъпиха да му направят път. Кимбърли несъзнателно се притисна до Лаклан, а той я прегърна през раменете. Не беше подготвена за такова нещо, наистина не беше.

А после той застана пред нея — Иън Макфърсън, легендата, кошмарът за малките деца — баща й. Тя дълбоко въздъхна, когато най-после забеляза прикритата предпазливост в изражението му. Той също беше много нервен, много несигурен и това я накара да омекне.

— Здравей, татко — усмихна се тя.

Загрузка...