Разбойникът и зеленооката

Седма глава

Значи шотландецът наистина бил крадец. Самият Макгрегър си го беше признал, но Кимбърли не го беше приела на сериозно, тъй като разговорът, който беше принудена да изслуша между него и херцогинята на входа, по-скоро приличаше на празни приказки, отколкото на истина. Сега обаче херцогът го беше потвърдил.

Макгрегър всъщност бил крадец, а отгоре на всичко едно време дори се опитал да ограби техни височества. И това не беше най-лошото. Той не само крадял, но и отвличал жени. Невероятно. Макар че още по-невероятно беше, че веднага не бяха извикали някой съдия. Най-вероятно това се дължеше на факта, че шотландецът имаше някаква роднинска връзка с херцога.

Единствената причина, поради която тя беше слязла на вечеря, колкото и нещастна да се чувстваше, беше възможността отново да зърне шотландеца. Колко глупаво от нейна страна! Той дори не се появи. Много по-добре щеше да й се отрази, ако веднага си беше легнала, особено при положение, че толкова много й се спеше. И тя побърза да го направи, но някой в съседната стая не й даваше покой.

Чуваше се тряскане, скърцане, от време на време някой прихваше да се смее, разнасяха се дразнещи високи гласове, но не чак толкова високи, за да може да разграничи думите. Спомни си за безсънната нощ, която беше прекарала в странноприемницата, макар че тогава стените бяха по-тънки и й позволяваха да разграничи шотландския акцент и от време на време по някоя дума. Шумът, който се вдигаше в момента, не беше по-добър, а ако продължеше още малко, тя щеше да се принуди да направи нещо, макар че още не знаеше какво точно.

Да почука на стената й изглеждаше най-лесно. Колкото й да беше изморена, нямаше никакво желание да търси икономката, дори и ако тя все още не си беше легнала, за да я настанят в друга стая. Не за пръв път й се искаше да не спеше толкова леко — тогава щеше да може поне малко да подремне на този невъобразим шум.

Това, което трябваше да направи, беше да си страда мълчаливо, но на Кимбърли просто не й се страдаше повече. Ето защо след петнайсет минути, след като врявата изобщо не беше стихнала, тя най-накрая стана и почука на стената.

В отговор на почукването веднага се възцари тишина. Очевидно беше постигнала това, което искаше. Тя въздъхна, оправи си възглавницата и легна пак, но едва положила глава, отново скочи, защото някой се разтропа по стената още по-силно.

Това вече преля чашата. Явно не ставаше по лесния начин. Трябваше да накара някой да я премести в някое празно крило на сградата — сигурно в един толкова голям дом все щеше да се намери едно спокойно място, — но първо щеше да даде на тези в съседната стая да се разберат. Ако не й се беше случило същото нещо толкова наскоро, никога не би прибягнала до конфронтация. Сега обаче беше бясна. Само преди два дни беше изтърпяла същото и вече не я интересуваше какво се прави по принцип в подобно положение или какво е присъщо за една дама.

Тя си наметна халата, почти си секна дъха с колана, тресна вратата след себе си и само секунди след това вече задумка с юмруци по съседната врата. Това, че някой веднага отвори, изобщо не беше изненадващо. С тряскането на собствената си врата вече го беше предупредила. Изненадата в случая обаче беше това, че на прага стоеше самият Лаклан Макгрегър.

Този път Кимбърли не се смути, макар и да го намери за не по-малко привлекателен от първата им среща. Просто беше прекалено ядосана, за да обръща внимание на такива работи.

— Да не би да сте полудели? Да вдигате шум толкова късно! Не разбирате ли, че пречите на другите? — яростно попита тя и го изгледа гневно.

Той само повдигна вежди и каза:

— Значи в крайна сметка и малкото пиленце можело да пее?

Тя се изчерви при намека, че първия път само го беше зяпала. Това обаче не смекчи гнева й, особено когато още един глас привлече вниманието й към някакъв мъж, който се беше изтегнал на един стол в стаята — беше същият, когото бе скастрила в странноприемницата, че я беше държал будна цяла нощ.

— Да, мога да го потвърдя със сигурност — каза човекът и кимна пиянски. — Но да пее? Направо реве като фурия. Тя ми проглуши ушите в странноприемницата преди два дни и то без никаква причина.

— А, ясно защо са ме напъхали в крилото за прислугата — отвърна Лаклан уж на приятеля си, макар погледът му да си остана върху Кимбърли. — Аз обаче ще си лягам, когато ми се заляга. Съжалявам, че не можеш да заспиш, девойче, но — вдигна рамене той — за това трябва да виниш господарите си. Те са ме настанили тук.

Сигурно я беше взел за прислужница, когато я беше преместил, за да не му пречи във вестибюла, но освен ако не беше глух, сигурно беше чул херцогинята да се обръща към нея с титлата й, когато й се извини. Меган също така беше споменала, че е гостенка в дома й. Ето защо изводът му, че това е крилото за прислугата, просто защото тя е настанена тук, за нея си беше чиста обида, нещо съвсем умишлено.

Отвратителен мъж. Обноските му бяха ужасни, но тя вече го беше разбрала, особено от начина, по който изобщо не й беше обърнал внимание. Кимбърли обаче нямаше намерение да се огъне само защото той предпочиташе да се държи отвратително.

— Очевидно ви е навик да пречите на другите, където и да отидете. Това обаче не е крилото за прислугата, Макгрегър, и вие го знаете много добре. И аз, както и вие, съм на посещение в Шеринг Крос. Освен това не ми е добре. Изтощена съм. Имам нужда от малко сън, но не мога да мигна, защото вие правите всичко възможно да събудите цялата къща.

— Мисля си, че това не би било възможно в една толкова голяма къща, девойче, макар че трябва да си призная, че идеята ми се струва добра, като се има предвид колко съм ядосан.

Последните му думи бяха съпроводени с кисела усмивка, което я разгневи още повече. Той очевидно нямаше намерение да престане. Това направо я вбеси.

— Освен това съм на мнение, че не ви е останал и грам мозък. Вие, шотландците, наистина ли сте толкова невъзпитани? Или просто сте толкова егоистични, че не ви интересува кого разстройвате или будите с безобразието си?

Успяла беше да го ядоса. Изведнъж погледът му потъмня и й стана ясно. Освен това той направи една крачка към нея, което я накара да ахне и да отстъпи. Той обаче направи още една крачка, после още една, после още една, а в гърдите й се надигна страхът и желанието в края на краищата първо да беше потърсила икономката, а не да идва да се разправя ма.

— Значи си на мнение, че съм невъзпитан, така ли? — каза той тихо и заплашително. — Ти още не видяла какво е липса на възпитание, девойче, поне не и от мен, но въпросът лесно ще се уреди, ако не престанеш да ме тормозиш с натякванията си.

Докато свърши речта си, вече беше успял да я върне в стаята й и изглежда, беше доволен, че е успял да го направи, тъй като спря, поклони се подигравателно и шумно затвори вратата.

Кимбърли остана разтреперана. Уплашил я беше, нямаше съмнение. Само защото тя нямаше представа какво би могъл да направи. И го беше оставила да му се размине. Колко самодоволен сигурно се чувстваше проклетият шотландец.

От съседната стая отново се чу смях. Кимбърли цялата поруменя, защото беше сигурна, че се смеят на нея. Пиленцето се беше изплашило и се бе прибрало в гнездото. Искаше й се пак да отиде в съседната стая и да им се скара, езикът направо я сърбеше, но пулсът и все още не се беше успокоил и освен това не беше сигурна дали този невъзпитан шотландец няма отново да я изплаши.

Най-много я вбесяваше това, че не бе могла да се справи с положението, както подобава. А това се дължеше на факта, че изобщо не познаваше този шотландец, беше свикнала да познава хората, с които си има работа. В момента просто беше прекалено уплашена, за да се сблъска отново с него.

Кимбърли потръпна от отвращение, предимно към себе си и собствената си липса на кураж, свали си халата и отново се пъхна в голямото легло. Много удобно легло, но тя се отказа от мисълта да поспи в него, поне не и тази вечер. Все още беше прекалено шумно, а тя все още беше прекалено ядосана.

Реши обаче да не търси стая в някоя друга част на имението. Щеше да изчака, докато нещата в съседната стая се успокоят, а след това тя самата щеше да започне да вдига шум. Ако не можеше да получи удовлетворение по някакъв приемлив начин, поне можеше да отвърне на проклетника, както подобава. А освен това той още утре трябваше да си тръгне. Тя ясно беше чула какво каза Амброуз Сейнт Джеймс. Шотландецът нямаше да остане.