Разбойникът и зеленооката

Двадесет и трета глава

— Боже, изплаши ме — възкликна Меган, стресната от рязкото движение отляво.

— Какво правиш тук сама и на тъмно?

Кимбърли сви рамене и прокара пръст по едно бодливо листче на растението до себе си. Беше дошла в оранжерията преди половин час.

— Тук не е чак толкова тъмно — каза тя. — Прозорците гледат към имението, а то цялото е осветено.

— Хм, права си — съгласи се Меган. — Никога но съм влизала тук вечер, затова донесох лампата, но май няма да имам нужда от нея.

Кимбърли унило се усмихна. Искаше й се да остане сама. Не беше в настроение да разговаря, но нямаше да се държи невъзпитано с херцогинята, която беше много мила с нея.

— Какво те води насам по това време? — попита Кимбърли, макар самата тя да не бе отговорила на този въпрос.

Меган се засмя малко лукаво.

— Дойдох да откъсна една роза. Девлин цял ден ме ядосва. Трябва да му напомня какво го чака, ако не престане. Реших, че една хубава роза с дълго стебло, поставена на възглавницата му тази вечер, би го накарала да се позамисли — без цвета, разбира се.

Кимбърли непринудено се засмя. Реакцията й беше естествена и тя се почувства по-добре, разтоварена от напрежението през този ужасен ден. Херцогинята все ги измисляше разни, а това винаги я караше да се смее. Бодливо стебло на възглавницата на мъжа й. Да, несъмнено щеше да се сети какво а да му каже с него.

— Дано забележи бодлите, преди да си легне — усмихна се Кимбърли.

— О, ще се погрижа за това. Искаш ли сега да ми помогнеш да намерим най-хубавата роза за тази цел?

Кимбърли кимна и двете тръгнаха към една леха с тъмночервени рози.

— Знаеш ли, много се радвам, че си тук — небрежно вметна Меган, докато се навеждаше да помирише един цвят. — Отдавна искам да те попитам, но напоследък не мога да те открия насаме, за това дали си взела под внимание шотландеца?

— Дали съм го взела под внимание?

— За брак.

— Не.

Отговорът последва светкавично и Меган изненадано премигна.

— Не си? Но той е толкова красив и толкова чаровен. От него би излязъл добър съпруг. А и той самият си търси жена, нали знаеш?

— Да, има много добри страни. — „Както и не по-малко лоши“ — отбеляза наум Кимбърли. — Но не става за мен.

— Разбира се, че става. Защо си мислиш така? — отхвърли възраженията й Меган.

Кимбърли можеше да каже: „Защото е влюбен в теб“, но това ненужно щеше да накара и двете да се почувстват неудобно, така че отвърна:

— Баща ми никога не би одобрил шотландец.

— Не може да бъде! — каза Меган, едновременно изненадана и смаяна.

— Но за жалост е истина — неохотно каза Кимбърли. Искаше й се тази тема да не беше повдигана. — Той храни предубеждения спрямо шотландците.

— Предполагам, че е, защото живеете много близо до границата — намръщи се Меган. — Носят се слухове за много насилие, нападения на пътници, и… Всъщност сега се сещам, че познавам няколко семейства, които изпитват същото. Независимо че военните действия днес почти са замрели, враждебността все още е присъща…

— Не и в този случай — прекъсна я Кимбърли. — В случая с баща ми се касае за личен въпрос, но той за жалост е намразил всички шотландци.

— Личен въпрос? — Меган се озадачи. — В такъв случай ти не споделяш вижданията му?

— Не. С баща ми имаме много малко допирни точки и тесногръдите му предразсъдъци не са сред тях.

— Е, хубаво е, че го научих — с облекчение въз дъхна херцогинята. — Необходимо ли е обаче той да одобри мъжа, за когото ще се омъжиш?

— Ако искам да избегна скандала.

— Да не би да искаш да кажеш, че иначе ще те лиши от наследство? — ахна Меган.

— Със сигурност, и то без да му мигне окото.

Херцогинята се намръщи.

— Доста коравосърдечно от негова страна.

— Да, така е. Но аз ти казах, че е тиранин. Непреклонен е и никога не си променя мнението.

— О, направо съм смаяна от тази новина. Просто не мога да си представя… Ами какво би станало, ако лудо се влюбиш в шотландец? Не в Макгрегър, разбира се — побърза да уточни Меган, — но в някои друг шотландец, с когото случайно се запознаеш, а той също много те хареса? Представяш ли си мига да не изпиташ щастието, което аз…

— Да, но при вас е различно.

— Така ли?

— Да. Не че изпитвам някакво особено желание да угодя на баща си — не че и той има някакво желание да угоди на мен. Не, ако нещо подобно се случи, предполагам, че бих понесла скандала.

— Чудесно. Искам да кажа, че подобен скандал няма да е нещо приятно, но не мога да си представя той да те погуби. Дори кралицата би застанала на твоя страна, като знам колко обича поданиците си шотландци. По-скоро би осъдила баща ти за прел разсъдъците и грубостта му. Той ще пострада от държането си, а не ти. Теб всеки би те…

— Съжалявал?

— О, не… — Меган се засуети.

Кимбърли се усмихна и я потупа по ръката.

— Няма нищо. Така или иначе нямам намерение се влюбвам в шотландец.

Меган отново въздъхна.

— Съвсем правилно. Но наистина не мога да разбра баща като твоя. Моят баща много ме глезеше. Не си спомням някога да ми е отказвал нещо — единственият път беше, когато пожелах да уволни Девлин. Той твърдо отказа да го напрани.

— Да го уволни ли? Откъде?

— О, това е дълга история — засмя се Меган. — Най-добре да ти я разкажа някой друг път. Трябва се връщам преди Девлин да е изпратил цяла армия слуги да ме търсят. — Тя се наведе, за да откъсне една роза, и добави: — Между другото, а ти защо си тук?

Кимбърли вътрешно изстена. Нямаше смисъл да лъже обаче. Херцогинята така или иначе беше чула клюките, нали се разнасяха цял ден. Всички вече знаеха.

— Искаше ми се да поостана сама — малко уклончиво отвърна Кимбърли, — но не успях да намеря свободна стая в имението. Трябваше направо да отида си легна, но не ми се спеше.

Меган се усмихна с разбиране, хвана Кимбърли за ръка и я поведе към вратата.

— И на мен ми се иска да направя същото понякога, но в твоя случай… трябва да разбереш, че клюките, които се носеха днес, нищо не могат да ти сторят, скъпа. Всъщност те биха ти се отразили добре. Ще покажат на останалите господа колко много си харесвана.

Кимбърли нямаше намерение да влиза в спор, но точка по въпроса за избягването на темата.

— Забелязвам, че въпросните господа предпочитат да не се изправят пред това.

— Ами, от сигурен източник научих, че лорд Лаклан заминал за най-близката кръчма, за да се напие. А лорд Канстън прекарал деня с адвоката си. Бил твърдо решен въпросът да приключи в съда.

— Какво?!

— О, не се притеснявай. Няма да има повече клюки по тази точка. Девлин успя да го убеди да не влошава нещата, защото подобно нещо би довело именно до това. Оттогава той все се… е, цупи не е най-подходящата дума за виконт, но пък описва настроението му идеално.

Кимбърли не успя да си представи хубаво как мъжественият и атлетичен виконт се цупи, наистина не успя.

— Да не би в такъв случай да възнамерява да прекрати посещението си?

— Не — отвърна Меган с леко разочарован тон. — Сигурна съм, че още утре дейно ще се включи и обществения ни живот. Сутринта ще ходим на лов за лисици, нали си спомняш? Знам, че той не би искал да го пропусне.

И на Кимбърли не й се искаше да го пропуска никога не беше ходила на лов за лисици.

— Ще дойдеш ли? — попита Меган, когато стигнаха до вратата.

— След малко.

Меган кимна, после огледа оранжерията.

— Знаеш ли, трябва да организирам пикник тук. Да, точно така — мисля си, че е чудесна идея.

Кимбърли се усмихна и поклати глава. Меган с плавна походна излезе, хванала бодливата роза. Кимбърли се замисли и реши, че сигурно е ужасно в къщата ти да има толкова много гости, които да се чудиш как да забавляваш.

Обаче херцогинята блестящо се справяше в това отношение, а идеята й за пикник в оранжерията беше наистина добра. Въздухът беше влажен, но много приятен заради аромата на цветя. Ако някой решеше да организира пикник посред зима, топлата оранжерия бе идеално място за тази цел, а оранжерията в Шеринг Крос беше една от най-големите, които бе виждала.

Значи ще се напива, а? Много добре. Тя искрено се надяваше Лаклан да има силен махмурлук на сутринта. Проклетникът си го заслужаваше.