Разбойникът и зеленооката

Тридесет и втора глава

Лаклан си мислеше да не заспива, твърдо го беше решил. Най-вече защото имаше намерение отново и отново да люби Кимбърли през цялата дълга нощ. На сутринта тя едва ли вече щеше да се съмнява, че са създадени един за друг. Вече никакви откази. Този път нямаше да може да отклони предложението му за женитба. А той направо беше на седмото небе от щастие.

Най-ироничното в случая беше, че той не бе дошъл в стаята й с намерението да я съблазнява. Не че това не му беше постоянно в ума, но той наистина просто бе искал да разбере защо е ходила при Уил Ейбълс.

Не стана нужда да пита обаче — тя сама му каза, и то веднага. Той не очакваше да чуе, че тя е съгласна да докаже невинността му за сметка на собствената си репутация — не знаеше, че тя всъщност от самото начало е готова да го направи, ако станеше необходимо.

Лаклан толкова се развълнува, когато разбра, че наистина не й е безразличен, независимо че тя твърдеше противното, че не успя да устои на изкушението. И тя му бе позволила да я люби. Дори и да бе изпитвал някакви съмнения, нейният страстен отклик на ласките му го караше да се чувства напълно спокоен.

Да, намеренията му наистина бяха да остане буден и да си излезе като предишния път — преди изгрев слънце. Щеше да се върне по прилично време, за да се разберат. Първият признак, че нещата не вървят по план, беше тихото тананикане, което го събуди, някаква весела песничка на някой, който палеше огъня.

Но нали той сам си палеше огъня в стаята. Прислужничките просто отказваха да влязат в стаята му преди обяд и идваха дълго след като вече нямаше никакво съмнение, че той е станал.

Сега обаче някой със сигурност палеше огън в стаята и този някой не беше Кимбърли, защото топлината в леглото определено идваше от нея. Всъщност тя така го беше прегърнала през врата, че почти го задушаваше, а единия си крак бе прехвърлила върху хълбока му. „Каква моминска скромност“ — помисли си той и се засмя наум.

Това определено беше неочакван обрат и Лаклан не беше подготвен за него. Освен това не си правеше илюзии, че е останал незабелязан, като се имаше предвид едрото тяло, с което го бяха проклели боговете, освен ако прислужницата не беше почти сляпа. А това щеше да е наистина голям късмет, като се имаше предвид, че напоследък изобщо не му вървеше.

Смешна работа — или поне по-късно му се струваше така.

Сега обаче в ситуацията нямаше нищо забавно. Кимбърли сладострастно се изтегна до него, също събудена от шума, който вдигаше прислужничката. Това само по себе си не беше лошо, всъщност направо си беше приятно, но в мига, в който той си го помисли, тя се изправи и се разпищя. Секунда след това и проклетата прислужница започна да прави същото — пищеше, та пушек се вдигаше.

В този момент и Лаклан се изправи и каза нещо не за пред дами. Прислужницата го гледаше ококорена, хванала се за главата с покритите си със сажди ръце. Само един негов поглед беше достатъчен, за да я накара да избяга от стаята, а Кимбърли закрещя след нея: „Мери! Мери, веднага ела тук“, но напразно. Вратата се тресна и повече не се отвори. Последва стон, нещо като писък, и Кимбърли скри глава под възглавницата.

Лаклан отново легна, скръсти небрежно ръце под главата си, повдигна вежди и сухо отбеляза:

— Можеше да бъде и по-зле, скъпа. Можеше и да остане.

— Ооо! — възкликна Кимбърли, показа се изпод възглавницата и му хвърли изпепеляващ поглед. — Ти си нямаш представа, направо умът ти не може да го побере… Тя е най-голямата клюкарка на света! Знаеш ли какво означава това?

— Означава, че ще се женим.

После й се усмихна. Не можа да се сдържи. Не би й го сервирал толкова драматично, но след като тайната им вече беше разкрита, не можеше да не е доволен.

Кимбърли обаче съвсем не беше доволна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще го заудря с юмруци или поне с възглавницата.

— Ти си голям глупак, Лаклан! Не си мисли, че всичко е толкова просто.

И скочи от леглото да си търси халат, а той трябваше да напомни на тялото си, че не е време да обръща внимание на факта, че тя тича гола из стаята. След изминалата нощ обаче тялото му не искаше да го чуе.

Кимбърли беше бясна, повече на себе си, отколкото на мъжа в леглото си. Този път не беше пила шампанско, с което да се оправдава. На вечеря не бе изпила нито капка вино. Беше съвсем трезва и много добре съзнаваше какво прави.

Стореното за нея означаваше разруха. И за какво? За удоволствие. Тя бе пожелала удоволствието, с което Лаклан щеше да я засипе, с което наистина я засипа. Този път обаче щеше да си плати за него не само с един, а с два скандала, и то със съпруг, който обича друга жена. И то единствено защото не беше проявила достатъчно воля, за да не обръща внимание на Лаклан Макгрегър.

Върна се до леглото, като завързваше колана на розовия си кадифен халат, който едва покриваше гърдите й — по-точно се разтваряше широко до корема й, защото беше скроен, за да бъде носен върху нощница, а не на голо.

Кимбърли беше прекалено разстроена, за да обърне внимание на това — търсеше къде да си излее гнева, но Лаклан, какъвто си беше сладострастник, не можа да не го забележи.

— Защо си още тук? — попита тя и го изгледа страховито. — Да не би да чакаш някой да нахълта, за да потвърди новината на Мери? В коридора сигурно вече чакат поне десет прислужнички. Защо да ги разочароваш?

Той не обърна внимание на сарказма й.

— Чакам да чуя как казваш, че ще се омъжиш за мен.

— Да не би да пропуснах нещо, Макгрегър? Ти не беше ли току-що открит в леглото ми, сякаш тук ти е мястото? Щом херцогът чуе за това, не ни остава друг избор.

Тонът й не беше единствената причина, поради която Лаклан изведнъж скочи от леглото. Не беше възнамерявал да я стряска, макар че постигна точно това.

Кимбърли се изчерви до уши. Все още не беше толкова веща в любенето, за да приеме лесно вида му — той бе застанал срещу нея в цялата си мъжественост.

— Друг избор не ни и трябва, Кимбър. Все още обаче не чух да ми казваш, че ще се омъжиш за мен, и няма да изляза, докато не ми го кажеш.

Това я накара да излезе от шока.

— Да, ще се омъжа за теб! Дано да си доволен поне сега, защото в крайна сметка сигурно няма да се радваш много. Когато баща ми разбере…

— Аз ще се разправям с баща ти, скъпа, не се бой — заяви той самоуверено.

Той очевидно беше добил погрешно впечатление и явно си представяше разстроен родител, а не човек с предразсъдъци. В момента тя беше прекалено ядосана, за да се впуска в темата, но поне го беше предупредила. Ако той предпочиташе да се подиграва…

— Знаеш ли, Кимбър — каза той, когато намери дрехите си и започна да се облича, — мисля си, че няма да ти повярват, ако сега им кажеш, че си била с мен през нощта, когато откраднаха конете. Ще си помислят, че просто се опитваш да ме предпазиш. Сега наистина нямаме друг избор, освен да открием истинския крадец.

Тя не му отговори. Искаше той да излезе от стаята колкото се може по-бързо, за да може да се заеме със задачата сама да оплаче съдбата си. По погледа й обаче личеше, че не иска никакви съвместни действия.

За нейно огорчение, неговият поглед говореше, че той иска именно това.

А между другото, когато Лаклан най-после излезе от стаята, в коридора имаше само осем прислужнички.