Разбойникът и зеленооката

Четвърта глава

Това беше най-грандиозното здание, което Кимбърли беше виждала. Последния път, когато беше в Лондон с майка си, отиде в двореца, за да я представят на кралицата, така че подобни царски сгради не й бяха непознати. Тази обаче — Шеринг Крос, херцогското имение на Амброуз Девлин Сейнт Джеймс — надминаваше по блясък всеки палат със самите си размери — грижливо поддържаната морава се простираше докъдето ти стига поглед. Имението беше невероятно и тя направо тръпнеше при мисълта за него.

Колкото повече размишляваше за причината, заради която беше тук, толкова повече тя не й се нравеше. Самата мисъл човек да се моли една толкова важна личност от ранга на херцог Ротстън да й помогне при намирането на съпруг й се струваше абсурдна. Наглостта на баща й беше безгранична. А негово височество херцогът гореше от нетърпение да направи услугата не повече, отколкото тя да се възползва от резултата на неговата намеса.

Пътуването също не се беше оказало особено приятно. Не само че беше направо скапана от трите дни непрекъснато друсане, но през това време от каретата падна колело и й се наложи с часове да стои на студа, докато го поправят. После времето застудя дори повече, отколкото беше обичайно за сезона, а малката печка на въглища в каретата не беше достатъчна, за да я стопли.

После в една от странноприемниците, в които отседна, й се случи нещо неприятно. Групичка подпийнали шотландци в съседната стая я държаха будна половината нощ. Тя самата нямаше нищо против шотландците. Баща й обаче много ги мразеше, защото според него те бяха причинили смъртта на жената, която обичал. Смърт, която по нейно мнение, а и по мнението на други хора, беше случайна.

Макар че беше отгледана в ненавист към шотландците — баща й никога не беше скривал неувяхващата си любов към друга жена, а не към съпругата си и много често говореше за това — неговите предразсъдъци не й бяха повлияли, вероятно защото не изпитваше истинска привързаност към него. На моменти беше на мнение, че другата жена всъщност е имала късмет, че не е живяла с графа, макар и за това да бе платила с живота си. Тези моменти обаче бяха рядкост и обикновено настъпваха, когато баща й направеше нещо, което изобщо не й беше по вкуса.

Тя обаче определено не обичаше общественият ред да се нарушава по начина, по който го бяха направили през нощта в странноприемницата шотландците. Тя три пъти се оплака на съдържателя, но те все не се усмиряваха. Добре че баща й не беше там, защото щеше да се вдигне голям скандал. Като знаеше как ненавижда шотландците, положението щеше да стане неудобно, а не просто дразнещо.

Стигаше й, че самата тя се беше озъбила на един от тях, когато го срещна в коридора на сутринта. Горкият току-що беше отворил очи, но направо се ококори, когато тя го навика и после се врътна и си тръгна. Едва след няколко часа, когато вече отново беше на път, тя съжали за грубите си думи. Нали толкова рядко избухваше. Умората, а следователно раздразнимостта й, не бяха извинение. Новата й прислужница Мери също не й беше от голяма полза. Пътуването й се отразяваше дори по-зле, отколкото на Кимбърли. Непрестанните й оплаквания за дупките по пътя, за забавянето или застудяването биха изкарали от кожата и светец. А вечер — наемаха една стая — лягаше и цяла нощ спеше като заклана.

Като капак на всичко Кимбърли беше и настинала и носът й беше почервенял като домат. Цялата беше изтръпнала от друсането по пътя. Главата й направо щеше да се пръсне. А според етикета трябваше да се представи в най-добра светлина, за да направи добро впечатление на техни височества. Ха! Един поглед щеше да им е достатъчен, за да се зачудят в какво са се забъркали.

Нямаше какво да се прави обаче. Бяха пристигнали в Шеринг Крос. Лакеи в красиви ливреи вече излизаха да й помогнат да слезе от каретата, а масивната врата беше широко отворена. И дума не можеше да става за връщане назад.

При създалите се обстоятелства тя се беше надявала, дори се беше молила, да я въведат в стаята й и да я представят на техни височества едва след като е имала достатъчно време, за да се съвземе. Но нямаше късмет. На входа стоеше самата херцогиня Ротстън — бе излязла, за да я посрещне.

И двете бяха в известен смисъл изумени — Кимбърли, защото си нямаше представа, че новата херцогиня Сейнт Джеймс е толкова дребничка и толкова невероятно красива, макар че би трябвало да се досети за това. Беше се запознала с херцога преди десетина години, когато той беше едва на двайсет, и макар че едно младо момиче не би обърнало внимание на подобни неща, тя си го спомняше като изключително красив. Логично беше значи и жена му да е прекрасна. Но чак пък толкова прекрасна?

Меган Сейнт Джеймс беше олицетворение на красотата, макар и малко прекалено ярко. Медночервената й коса изобщо не беше на мода, но чудесно й подхождаше. Тъмносините й очи бяха дружелюбни и топли. Фигурата й след първото й дете почти не се беше променила — тя беше стройна и с идеални пропорции.

До нея Кимбърли се почувства като недодялан дангалак. Наистина, в нейното градче в Нортъмбърланд имаше какво да се желае по отношение на модата, а и тя съвсем наскоро беше махнала траура, което означаваше, че дрехите й бяха на няколко години и й стояха като на закачалка, след като беше отслабнала. Не че това се забелязваше под дебелото зимно вълнено палто, с което пътуваше. Поне беше така, докато един лакей не й го поиска и отказа да си тръгне, преди тя да го съблече и да му го подаде.

Колкото до Меган, след като първоначалното й учудване попремина, тя реши, че нова рокля, подходящо вталена, нова прическа, която да привлича погледа, и малко по-нечервен нос биха се отразили много добре на лейди Кимбърли. Тя нямаше да стане най-търсената красавица на сезона, което беше жалко, но нещата просто стояха по този начин. Не всички момичета, които излизат на пазара за мъже всяка година, са неземни красавици.

А можеше да бъде и по-зле. Госпожицата поне не беше пълна грозотия. Кимбърли Ричардс просто изглеждаше… е, средна хубост. Освен това очите й бяха хубави, тъмнозелени, много красиви, когато човек се вгледаше в тях отблизо. Просто можеше да отнеме малко по-дълго време, отколкото бяха предполагали, за да я омъжат.

Сякаш за да направи първоначалното впечатление още по-запомнящо се, в този момент Кимбърли кихна доста шумно. Още по-лошо, точно тогава откри, че си е забравила дантелената носна кърпичка в каретата и тъкмо щеше да се паникьоса, понеже почувства как носът й започва да тече, когато Меган й се усмихна толкова ослепително, че на Кимбърли дори не й остана време да се учуди.

— Настинка? — попита Меган с надежда. — Яс… аа, много жалко. Очакваше се обаче, като се има предвид ужасното време.

Сега вече Кимбърли се зачуди за усмивката, както и за тона, с който беше придружена — той показваше, че съчувствието й е било престорено. Всъщност Кимбърли направо се стегна, беше обидена. После обаче реши, че преди да каже нещо, за което несъмнено ще съжалява, трябва да си остави няколко минутки, за да си даде сметка, че може би е направо изцедена от пътуването и си въобразява някои работи.

— Веднага се връщам, ваше височество. Забравила съм си нещо в каретата — каза Кимбърли.

Без да обяснява повече и да дава възможност на херцогинята да я спре, тя се обърна, за да отвори вратата, която бяха затворили след нея. Каретата сигурно все още бе пред стълбите, защото Мери трябваше да наглежда разтоварването на багажа. Това беше единственото нещо, което очакваше да види, когато отвори вратата. Работата обаче беше много по-различна.

Точно пред нея, и то с юмрук, готов да се стовари върху челото й, което беше заело мястото на вратата, стоеше един изключително красив мъж. Беше висок, наистина висок — поне два метра. А дори това да не беше достатъчно да накара Кимбърли за миг да онемее, то красотата му определено успя да го постигне.

Косата му беше тъмнокестенява и прибрана назад, за да не я роши вятърът. От слънцето, което за миг се беше показало иззад облаците, косата му бе придобила червен отблясък. Погледът му беше весел, но не за дълго, защото тя продължаваше да го гледа ококорено. Той не само беше много висок, но и много мускулест, с крака като стволове на дърво и гръден кош като дуло на оръдие, стегнат и прибран, а не с разплута плът.

— Вместо да ме зяпаш, девойче, хайде да се отместиш, за да мога да вляза.

Гласът му беше плътен бас и учудващо нежен с лекия шотландски акцент, макар в момента тонът му да беше доста рязък. Очевидно беше човек, който не обича да го зяпат. Как обаче да се сдържи? Кимбърли никога не беше виждала толкова висок човек, да не говорим за красотата му — е, вероятно с изключение на херцог Ротстън — и се съмняваше дали изобщо на света има по-красив човек от него.

Тя толкова се смути, че не можеше нито да помръдне, нито да проговори, а когато горната устна я засърбя, което означаваше, че носът й няма намерение да чака за носна кърпа, машинално вдигна ръка и се избърса с ръкава. Това беше нещо нечувано, детинска грешка, неприсъща за зряла жена, а тя дори не разбра, че го е направила, докато не го чу, че изсумтя.

От това тя още повече се смути, а той я хвана през кръста и я отстрани от пътя си.

Пламналите й бузи, вече не по-малко зачервени от носа й, не направиха впечатление на никого, защото в същия момент херцогиня Ротстън и новодошлият най-после се видяха. Кимбърли, която все още не можеше да откъсне поглед от него, веднага забеляза нескритото му задоволство, че вижда херцогинята. Той направо сияеше от удоволствие и щастие, а в светлозелените му очи отново заиграха весели пламъчета, сякаш всеки момент щеше да затанцува от радост.

Меган Сейнт Джеймс обаче не беше толкова доволна.

— Боже Господи, шотландският разбойник! — възкликна тя и сложи ръка на сърцето си. — Нали не си дошъл да ни ограбиш?

Усмивката му веднага стана съблазнителна, а това по неочакван начин се отрази на Кимбърли — беше нещо като удар в корема, достатъчно силен, за да секне дъха й, но не и да изпита болка. А усмивката дори не беше насочена към нея.

— Ако ми позволиш да открадна сърцето ти, скъпа, да, така ще стане — отвърна той. — Боже, най-красивото момиче в цяла Англия да живее под един покрив с баба ми Маргарет! Не мога да повярвам на късмета си.

При думите му Меган започна да клати отрицателно глава.

— Значи ти си роднината на Маргарет? Невъзможно! Не може да бъде! Роднините по линия на мъжа на Маргарет са от клана Макгрегър, а не Мак… — тя замълча, за да си спомни името, което й беше споменал преди толкова време, — не Макдюъл, нали? Да, спомням си, че каза Лаклан Макдюъл.

— Ти да не очакваш от разбойник да ти каже истинското си име, докато граби? — попита я той с широка усмивка. — Аз съм Макгрегър, всъщност аз съм главатарят на клана, а Лаклан е правилно. Много се радвам, че си спомняш.

Това все още явно личеше. Той не можеше да скрие усмивката си. Недоволството на Меган също личеше при този неочакван развой на събитията.

— Тази няма да я бъде, Макгрегър — предупреди го тя. — Девлин никога няма да ти позволи да останеш в дома му. Хич не се харесахте, ако си спомняш.

— Девлин Джефрис? Какво общо има той с Шеринг Крос?

— Може би това, че го притежава заяви тя кисело. — Освен това Девлин не е Джефрис. Също като теб, и той обича да се представя под чуждо име.

Мъжът изведнъж придоби ужасен вид.

— Я чакай, да не искаш да кажеш, че проклетият ти англичанин е роднината ми Амброуз Сейнт Джеймс?

— Брей, ти наистина ненавиждаш първото му име. Да, точно така.

Той изстена.

— О, моля те, скъпа, само не ми казвай, че си се омъжила за него!

— Напротив, точно това направих — отвърна Меган.

Стенанието му прерасна във вой, който изведнъж бе прекъснат от усмивка и свиване на раменете.

— Няма значение. Преодолявал съм и по-лоши препятствия.

Меган го изгледа с присвити очи.

— Ако с това искаш да изречеш на глас мислите ми, можеш още сега да си го избиеш от главата. Омъжена съм и бракът ми е щастлив — изтъкна тя. — Освен това почти мога да ти гарантирам, че няма да останеш в Шеринг Крос, както си го замислил. И още нещо — почти съм убедена, че Маргарет каза, че си търсиш жена.

Погледът, който насочи към Меган, можеше да означава само, че вече е открил единствената жена, която би могъл да иска. Херцогинята поруменя от смущение. Кимбърли, която видя погледа му, неизвестно защо изпита раздразнение, макар че това не я засягаше. Опита се да се прокашля, за да им напомни, че има свидетелка на този личен разговор, който тя определено искаше да свършва, но отново никой не й обърна внимание.

— Дали ще отседна тук, или в близост, аз няма да изневеря на повелята на сърцето си. Голям глупак ще изляза, ако го направя.

— Голям глупак ще излезеш, ако не го направиш — отвърна Меган, а после с въздишка добави: — Много си тъп. — Тя поклати глава, сякаш просто не можеше да го разбере. — Не си се променил отпреди година, когато ти казах, че вече съм сгодена, но ти отказа да се вслушаш в думите ми.

— Не съм тъп, а твърдо решен — поправи я той с поредната усмивка. — А от какво значение е някакъв си съпруг, когато две сърца са създадени едно за друго?

Меган направо се ококори. Кимбърли, която вече още повече се беше ядосала, отново се прокашля, този път още по-високо.

Този път Меган я чу и погледна към нея, макар че за момент погледът й беше напълно объркан, сякаш по никакъв начин не можеше да си спомни коя е Кимбърли и какво прави до тях.

После обаче сигурно се сети, защото ахна.

— О, скъпа лейди Кимбърли! Моля да ме извините за разсеяността. Сигурно сте много уморена от пътуването, а аз ви накарах да ме чакате, докато се разправям с този непоправим шотландец… — Тя замълча и изгледа Лаклан с поглед, който ясно даваше да се разбере чия е вината за това, поне според нея. После отново се обърна към Кимбърли и искрено й се извини. — Много съжалявам. Елате да ви заведа в стаята, която избрахме за вас, после ще се погрижим и за настинката. Знам, че Дъчи, бабата на Девлин, има чудесни церове за…

В този момент, докато Меган отвеждате вече поуспокоилата се Кимбърли, Лаклан ги прекъсна:

— О, скъпа, не ме напускай така! Толкова отдавна не съм се наслаждавал на щастието да съм с теб.

Меган приглушено изсумтя, но само Кимбърли я чу. За миг тя продължи да върви с Кимбърли, но после явно размисли, спря, обърна се рязко, смръщи вежди и изсъска на Лаклан:

— Трябва да се погрижа за гостенка, която е добре дошла тук, а ти не си. Накарай някоя прислужничка да ти доведе Маргарет и се погрижи да я осведомиш за предишната си среща с Девлин. Тя самата ще ти каже, че трябва да си промениш плановете. Несъмнено скъпата дама не е запозната с престъпните ти занимания. Тя никога не би поканила крадец в дома си, ако знаеше.

— Разбойник, скъпа — поправи я той и лицето му се натъжи. — Моля те, има разлика.

— Няма разлика, Макгрегър — въздъхна Меган, изнервена до краен предел. Не и когато ограбваш англичани. За вас шотландците може да е така, но за нас англичаните това определено е лъжа.

— Да, но по този въпрос можем да поспорим, защото вече не съм разбойник — увери я той. — Не мога да променя миналото, но ти трябва да ми простиш, защото започнах нов живот.

— Да ти простя ли? Как ли пък не! Освен това вече достатъчно дълго го обсъждаме. Довиждане.

Миг преди да тръгнат, Кимбърли видя колко натъжено Лаклан погледна херцогинята, а след това видя и решителния поглед, който последва. Той очевидно беше човек, който не приемаше лесно поражението, но в случая с покоряването на сърцето на Меган Сейнт Джеймс нямаше изгледи за успех. Цяла Англия знаеше, че херцогът и херцогинята много се обичат. Новината за тяхната любов беше стигнала чак до Нортъмбърланд, но очевидно в Шотландия не беше толкова разпространена.

Шотландец. Жалко. Лаклан й беше харесал — това направо си беше меко казано. Много й беше харесал. Нямаше смисъл да го отрича. Този въпрос обаче подлежеше на съмнение поради две основателни причини. Сърцето му вече принадлежеше на друга, макар и омъжена жена. Освен това беше шотландец. Дори и ако първата причина по някакъв начин се отстранеше, втората беше непреодолима преграда. Баща й никога не би приел шотландец за зет. Той направо щеше да я лиши от наследство и щеше да се вдигне голям скандал.

Шотландец. Много, много жалко.