Разбойникът и зеленооката

Тридесет и седма глава

През следващите няколко дни всички гости бавно се изнизаха от имението. Някои се върнаха в домовете си, защото наближаваха коледните празници. Другите трябваше малко да ги подканят — накрая Дъчи направо заяви, че домашното увеселение официално е приключило.

Кимбърли и Лаклан не бяха включени в масовото изселване. Те щяха да се венчаят в параклиса в Шеринг Крос на кратка служба, на която щяха да присъстват само техни височества и баща й. Херцогът вече беше получил специално разрешение, за да не им се налага да чакат необходимите три седмици да обявят събитието. Всъщност единственото нещо, което очакваха, беше пристигането на бащата на Кимбърли.

Девлин беше написал писмо на граф Амбъро — поне така каза на Кимбърли. Тя не попита дали се е впуснал в подробности за срамното й поведение. По-вероятно беше да не е, защото подобни неща не са подходящи за писма. Освен това простото и ясно: „Дъщеря ви ще се омъжи веднага щом пристигнете“, щеше да накара Сесил Ричардс да тръгне веднага. Ако херцогът го беше формулирал още по-ясно с нещо като: „Дъщеря ви ще се омъжи за шотландския лорд Макгрегър“, резултатите щяха да са още по-бързи.

Всъщност името на Лаклан вероятно бе споменато в писмото, така че беше почти сигурно, че баща й няма да дойде просто да предаде булката в ръцете на младоженеца. Напротив. Направо щеше да по беснее и доколкото тя го познаваше, изобщо нямаше да се съобрази с това кой присъства на бурната сцена.

Баща й пристигна късно вечерта. Бяха свършили с вечерята и се бяха оттеглили в салона за тихи забавления, защото всички гости се бяха разотишли и вече не бяха нужни продължителни пиршества.

Лаклан и Маргарет седяха в ъгъла и играеха шах. Меган даваше наставления на неколцина прислужници, които поставяха свещички на коледната елха, донесена рано сутринта.

Кимбърли помагаше на Дъчи да изважда дървените ангелчета от кадифените им торбички, за да могат после да ги окачат за украса, а Девлин наблюдаваше какво става от любимото си място до камината и от време на време подхвърляше по някой съвет за свещичките, докато си пийваше брендито.

И изведнъж се чу злобният глас, който Кимбър ли познаваше толкова добре.

— Какво, по дяволите, търси един шотландец в Шеринг Крос, че на всичко отгоре преследва и дъщеря ми? — попита граф Амбъро още от вратата.

— И аз много се радвам да те видя, Сесил — сухо отвърна Девлин. — Предполагам, че си получил писмото ми?

— Какво писмо? Дойдох, защото чух, че името на Кимбърли се свързва с шотландец. Направо бях ужасен. Кой е този проклет шотландец и какво прави тук?

— „Проклетият“ шотландец ми е роднина — отвърна Девлин. По тона му личеше, че изобщо не го е грижа за Сесил.

— Боже Господи, роднина?! — възкликна Сесил, сякаш не можеше да си представи нещо по-ужасно. — Как така никога не съм чувал за него?

— Вероятно защото роднините ми засягат единствено мен и никого другиго — хладно отвърна Девлин. — Освен това бих ти предложил да продължим разговора в моя кабинет преди жена ми, която също така има по някой шотландец в родата, да те изхвърли от дома ни заради наглите ти обиди.

Графът се поизчерви. Никой досега не му беше изтъквал толкова ясно, че се излага. Кимбърли изобщо не се чувстваше неудобно заради него, защото много добре познаваше нрава му. Съжаляваше единствено, че тези добри хора трябва да търпят злобата му.

— Извинете, ваше височество — обърна се Сесил към херцогинята, която го гледаше намръщено. — Понякога, когато съм разстроен, се самозабравям, а това наистина много ме разстрои.

— Обяснимо е — великодушно отвърна Меган. — Макар че вече забравихме за този малък скандал, поради някои други неща.

— Ела, Сесил — бързо каза Девлин и стана, за да го отведе в кабинета си преди той да успее да попита какви са тези „други неща“.

Сесил кимна, но преди да тръгне, се обърна към Кимбърли и намръщено й заповяда:

— И ти ще дойдеш с нас, момиче. Ще трябва да ми обясниш никои неща.

Той не изчака тя да се подчини, не очакваше да не му се подчини. Тя обаче се позамисли, наистина се позамисли. Тирадите му я изцеждаха емоционално дори когато само седеше и слушаше. А настоящата тирада се очертаваше най-лошата, откакто се помнеше. Но наистина нямаше начин да се измъкне. Той беше тук. Вярно, още не знаеше, че тя ще се омъжва за шотландеца, но много скоро щеше да го разбере и… я по-добре всичко да приключва по-бързо.

Кимбърли се изправи, но поспря, за да хвърли един поглед на Лаклан, чието изражение беше непроницаемо.

— Може да дойдеш и ти — предложи тя. — Предупредих те, че няма да остане доволен от… — Тя се поколеба, защото темата не бе за пред хора. Надяваше се, че той ще си спомни какво точно му беше казала, и завърши: — Сега ще разбереш защо.

Не изчака да види дали той ще я последва. Не беше необходимо и той да присъства на това „разясняване на греховните обстоятелства“, но ако дойдеше, нямаше да й се наложи да му разказва всичко по-късно. В края на краищата графът беше предвидим човек.

Кимбърли влезе в кабинета на херцога и седна на един стол до стената. Девлин се бе настанил зад бюрото си. Баща й очевидно нямаше намерение да сяда — беше свикнал самият той да седи на авторитетното кресло зад бюрото. В случая обаче кабинетът не беше негов.

— Повече от месец не си виждал дъщеря си — каза Девлин. — Искаш ли няколко минути, за да си поговорите насаме?

— За какво?

Много красноречиво и много показателно за чувствата към единствената му дъщеря. Кимбърли почти се усмихна на изненадата на Девлин. На някои хора чувствата на графа може би им се струва ха неестествени, но за нея те бяха нещо съвсем нормално. Поне на това беше свикнала. Не си спомняше момент, когато той да не се е държал сърдито и ядосано с нея. Инак казано, за нея неестествено бе всичко, което предполагаше малко повече топлина.

— Добре тогава — каза Девлин. — Тъй като си тръгнал преди да получиш писмото ми, ще ти разкажа накратко за какво става въпрос в него и можем да обсъдим…

— Няма нужда да си правиш труда, Сейнт Джеймс. Казах, че вече чух цялата история. И дойдох да разбера как е могло да се стигне до подобно нещо.

— Предполагам, че говориш за сутринта, в която шотландецът нападна виконт Канстън заради дъщеря ти? — попита херцогът.

— Да.

— И това е всичко, което си чул?

— Да. — Сесил се намръщи. — Защо?

— Защото тук става въпрос за две различни неща. Аз не споменах за този инцидент в писмото си до теб. Той беше маловажен и всички го забравиха само за ден-два.

— Тогава за какво си ми писал?

— За да ти съобщя, че Кимбърли е приела предложението за женитба…

— На виконт Канстън? — прекъсна го Сесил и целият грейна. — Отлично! Познавам баща му много добре. Той…

— Виконтът се оказа крадец и лъжец — хладно го прекъсна Девлин. — Повече не желая да го споменаваме.

— Виж, Сейнт Джеймс, обвинението, което отправяш към семейство Канстън, е много сериозно — разочаровано отбеляза Сесил.

— Да, но е вярно и доказано, бих добавил.

— Тогава кой иска момичето?

По тона му се подразбираше, че не смята, че би се намерил човек, който да поиска Кимбърли.

— Гостите ни много я харесаха — тактично отбеляза Девлин — и не се и съмнявам, че щеше да получи и други предложения. Тя обаче се съгласи да се омъжи за Макгрегър от клана Макгрегър, а в писмото си те уведомявах, че напълно подкрепям решението й.

— По дяволите! — изкрещя Сесил. Беше прекалено смаян, за да може да каже нещо друго.

— Да не би да се изразих неясно? — саркастично повдигна вежди Девлин.

— Неясно ли? Съвсем ясно е! — Сесил беше така побеснял, че не можеше да мисли. — По дяволите! Това да не е някаква шега?

— Бих ли си позволил да те ядосам така само заради някаква си шега, Сесил?

Най-после Сесил се посъвзе.

— Тя много добре знае, че не трябва да общува с шотландци, да не говорим за женитба с шотландец. Това сигурно е шега и ти казвам, че изобщо не ми харесва!

Девлин въздъхна и погледна Кимбърли.

— Съжалявам, надявах се да избегна причините и последствията, но баща ти не ми помага.

— Няма нищо, ваше височество — каза тя и дори успя вяло да се усмихне. — Благодаря, че се опитахте да ни спестите това, но неприятните подробности ще трябва да му се изтъкнат, за да разбере, че не ми остава друг избор.

— Неприятни подробности ли? — Сесил я прониза с поглед. — Какво си направила?

— Нищо необичайно, но пък много скандално — отвърна Кимбърли. — Лаклан Макгрегър беше открит в леглото ми, а аз също се оказах в него по същото време.

— Мръсница! — изрева баща й и целият почервенял, тръгна към нея.

Тя се сви и затвори очи, защото той вече бе вдигнал ръка.

— Само да я пипнеш с пръст и ти обещавам, че ще съжаляваш — каза някой тихо и зловещо.

Кимбърли вдигна поглед към вратата. Значи в крайна сметка Лаклан я беше последвал, за неин късмет. Девлин се беше изправил, щеше да й се притече на помощ, но баща й вече щеше да я е насинил, преди той да стигне до тях.

Баща й също се беше обърнал към вратата. Това, че Лаклан направо я изпълваше, може би беше една от причините, поради която нисичкият граф за миг загуби самообладание. Другата причина вероятно беше разяреният вид на Лаклан, в сравнение с който заплашителният му тон беше нищо.

Сесил се сепна, но бе прекалено ядосан, за да не възрази. И все пак тонът му далеч не беше толкова войнствен, което доказваше, че определено се е уплашил. Кимбърли направо се удиви.

— Значи ти си Макгрегър? — подигравателно подхвана Сесил.

— Да. По-точно аз съм човекът, който ще се ожени за това момиче тук. Така тя става моя и аз трябва да я закрилям независимо каква ти е.

— Тя ми е дъщеря…

— Направо жалко.

— …и няма да се омъжи за някакво си шотландско копеле, независимо дали е лорд, или не.

— Хайде да се въздържим от обиди, моля — опита да се намеси Девлин, но никой от двамата не му обърна внимание.

— Да не би да не ме чу, човече? — каза Лаклан. — Не е тайна, че спах с нея. Всички го знаят. Така че избор няма. Трябва да се омъжи за мен или да изтърпи последствията…

— Точно така — отвърна Сесил. — Щом последиците й харесват, да си живее с тях. И направо може да се смята за късметлийка, ако успея да й намеря някой лорд без пукната пара, който ще подмине репутацията й и ще я вземе заради зестрата й.

— И ти ще направиш това, макар че бракът й с мен би сложил край на скандала? — недоверчиво попита Лаклан.

— Тя сама си го направи — презрително заяви Сесил. — Много добре знаеше, че никога няма да получи съгласието ми да се омъжи за проклет шотландец. Ако няма да може повече да погледне хората в очите, това си е единствено по нейна вина.

— Ти какво ще кажеш, Кимбър?

— Аз… — започна тя.

Баща й обаче бързо я прекъсна.

— Тя няма думата. И няма да престъпи моята — уверено заяви той. — Тя знае, че ще я лиша от наследство, ако го направи, а това би било скандал, който не би могла да понесе.

— Ти луд ли си бе? — отвратен попита Лаклан.

Сесил отново почервеня.

— Единственият луд тук си ти, шотландецо. Освен това нямаш повече работа тук, така че ще те помоля да напуснеш.

— Не гони хора от собствения ми кабинет, Ричардс — хладно каза Девлин. — Запазвам си правото сам да го правя.

Лаклан обаче вече се беше обърнал с приглушено проклятие на уста и си беше излязъл. Кимбърли гледаше празната врата и изпитваше ужасно разочарование.

Не беше очаквала точно това. Беше предупредила Лаклан, че за брака им ще има пречки, но за нея беше естествено, че той в крайна сметка ще направи необходимото и ще се ожени за нея.

Разбира се, добре че се беше появил. Освен това очевидно намираше баща й и неговите разсъждения за достойни за презрение. Всичко обаче се свеждаше до простата истина, че Лаклан не можеше да си позволи да се ожени за жена без пари — нали обстоятелствата около него налагаха бъдещата му жена да е богата. Да те лишат от наследство означава да нямаш зестра, а той имаше нужда от зестрата.