Разкъсана

12 Семейство

Чакъленият път се виеше надолу по стръмния наклон. Не знаех дали вървя в правилната посока, докато не чух блеене на кози.

След поредния завой видях малка къщурка, сгушена сред скалите. Беше обвита от толкова много пълзящи растения и шубраци, че изобщо нямаше да се досетя, че е къща, ако не беше димът, който излизаше от комина. Пасището на козите беше малко над скалистия склон и представляваше нещо като плато, обградено с дървена ограда. Дългата вълна на козите беше мръсно бяла.

Облачното смрачено небе и студът във въздуха караха нещата да изглеждат някак лишени от цвят. Дори пожълтелите и ръждиви листа, които вятърът разнасяше из двора на къщата, изглеждаха избелели.

Сега, когато вече бях дошла, не бях сигурна какво трябва да направя. Обгърнах раменете си с ръце и преглътнах с усилие. Дали трябваше да почукам на вратата? И какво изобщо имах да му кажа? Той си тръгна. Беше направил своя избор и аз знаех това.

Погледнах към двореца, премисляйки дали не беше по-разумно да се върна, без да се видя с Фин. Нечий женски глас ме спря обаче и ме накара да се обърна отново към къщата на Фин.

— Вече ви нахраних — говореше жената на козите.

Тя вървеше през пасището, идвайки от малък хамбар в далечния му край. Износената й рокля се влачеше по земята и подгъвът й беше изцапан. Върху раменете й имаше тъмна пелерина, а кестенявата й коса беше хваната на два стегнати кока отстрани. Козите вървяха, скупчени около нея, очаквайки още храна, и тя беше твърде заета да ги отблъсква нежно, за да ме забележи веднага.

Когато ме съгледа, забави ход и почти спря. Имаше същите тъмни очи като Фин и макар да беше много красива, лицето й беше по-уморено от това на всеки друг, когото бях виждала тук. Не можеше да е на повече от четирийсет, но кожата й беше повехнала и обгоряла от слънцето като на човек, който цял живот е работил усилено.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, ускорявайки крачка, докато вървеше към мен.

— Ъ-ъ… — Обгърнах тялото си още по-силно с ръце и погледнах нагоре към пътя. — Едва ли.

Тя отвори портичката, цъкайки с език към козите, за да ги накара да отстъпят, след това я заобиколи и влезе. Спря се на няколко крачки от мен, огледа ме не особено одобрително и избърса ръце в роклята си.

Сетне кимна веднъж и въздъхна дълбоко.

— Тук става студено — рече тя. — Защо не влезете?

— Благодаря ви, но аз… — Понечих да й се извиня, но тя ме прекъсна.

— Мисля, че трябва да влезете.

Тя се обърна и тръгна към къщата. Аз изостанах назад, чудейки се дали да не избягам, но малко по-късно видях, че вратата е оставена отворена и от нея лъхаше топлина. Усещаше се сладостно ухание на зеленчукова яхния, нещо топло, домашно приготвено и изкусително както никоя друга храна.

Когато влязох в къщата, тя вече беше махнала пелерината си и бе отишла при голямата тумбеста печка в ъгъла. На нея къкреше черно гърне със същата тази прелестно ухаеща яхния, която тя разбъркваше с дървена лъжица.

Къщурката изглеждаше причудлива и скромна, както можеше да се очаква от къща на тролове. Напомняше ми за дома на Снежанка и седемте джуджета. Подът беше пръстен, черен и изгладен от годините.

В единия край на кухнята имаше маса от масивно дърво. В ъгъла беше подпряна метла, а под всеки един от малките кръгли прозорци имаше сандъче с цветя. Също като цветята в градината на двореца и тези тук цъфтяха във виолетово и розово, въпреки че сезонът им беше отдавна отминал.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита жената, поръсвайки нещо в гърнето на печката.

— Какво? — попитах аз, изненадана от поканата й.

— Трябва да знам. — Тя се обърна към мен, избърсвайки ръце в роклята си, за да ги изчисти от подправките. — Ще трябва да приготвя кифли, ако ще храня още едно гърло.

— О, недейте, няма нужда. — Поклатих глава, разбирайки, че това не е било покана. Тя се страхуваше, че ще се натрапя на масата на семейството й и стомахът ми се сви от неудобство. — Но все пак благодаря.

— Какво искате тогава? — Тя сложи ръце на кръста си и очите й изглеждаха мрачни и сурови също като на Фин, когато беше огорчен от нещо.

— Какво? Вие… — заекнах аз от прямотата на въпроса й. — Вие ме поканихте.

— Вие се мотаехте наоколо. Знам, че искате нещо. — Тя взе един парцал от металния леген, който служеше за умивалник, и избърса масата с него, макар да не изглеждаше мръсна. — Предпочитам да ми кажете какво е то и да приключим с това.

— Знаете ли коя съм аз? — попитах тихо.

Не исках да парадирам с някакво превъзходство, но не разбирах защо се държи по този начин. Дори да знаеше, че съм принцесата, нямах представа защо е толкова груба с мен.

— Разбира се, че знам коя сте — отвърна тя. — И предполагам, че и вие знаете коя съм аз.

— Коя сте вие? — попитах аз, макар да допусках, че знам.

— Аз съм Аннали Холмс, покорна поданичка на кралицата. — Тя спря да бърше масата, задържайки тежкия си поглед върху мен. — Също и майка на Фин. И ако идвате при него, той не е тук.

В този момент сърцето ми щеше да замре, ако не бях толкова объркана от отношението й към мен. Имах чувството, че ме обвинява в нещо и дори не знаех в какво.

— А-аз, не… — запънах се аз. — Излязох да се поразходя. Нуждаех се от малко чист въздух. Не съм имала някаква конкретна цел.

— Никога нямате такава — каза тя с непроницаема усмивка.

— Но вие току-що се запознахте с мен.

— Може би — кимна Аннали. — Но познавах майка ви доста добре. — Тя се извърна, слагайки ръка върху облегалката на един от кухненските столове. — И познавам сина си.

Разбрах твърде късно какво пораждаше гнева й. Нейният съпруг и майка ми бяха имали любовна връзка преди години. Нямах представа, че Аннали е знаела за това.

И ето ме сега тук в дома й, обърквайки живота на сина й, след като моята майка почти беше съсипала нейния. Преглътнах с мъка и си дадох сметка, че не е трябвало да идвам тук. Не трябваше да вредя на Фин и семейството му повече, отколкото вече го бях направила.

— Мамо! — извика момичешки глас от друга стая и Аннали моментално се овладя, извиквайки усмивка на лицето си.

Момиче на около дванайсет години влезе в кухнята, носейки опърпан учебник. Беше облечена в износена рокля и парцалив вълнен пуловер, който внушаваше усещане за студ въпреки топлината в стаята. Косата й беше в същия тъмен безпорядък като моята и на едната й буза имаше петно от мръсотия.

Веднага щом ме видя, момичето се ококори и устата му увисна.

— Това е принцесата! — ахна то.

— Да, Ембър, знам коя е — каза Аннали, влагайки цялата благост, на която бе способна.

— Извинявам се. Забравила съм си някъде обноските. — Ембър хвърли учебника на масата и направи бърз, нисък реверанс.

— Ембър, не е нужно да правиш това, не и в дома ни — сгълча я Аннали уморено.

— Тя е права. Чувствам се глупаво, когато хората правят това — казах аз.

Аннали ме погледна бързо с крайчеца на окото си и може би самият факт, че се съгласих с нея, я накара да ме ненавижда още повече. Сякаш подкопавах родителския й авторитет.

— О, боже мой, принцесо! — изпищя Ембър и припна около масата, за да ме поздрави. — Не мога да повярвам, че си в моя дом! Какво правиш тук? Заради брат ми ли си дошла? Той е навън с баща ни, но скоро ще се върне. Трябва да останеш за вечеря. Всичките ми приятели в училище ще се пукнат от завист. О, боже мой! Ти си дори по-красива, отколкото беше казал Фин!

— Ембър! — каза рязко Аннали, когато се видя, че Ембър няма да спре.

Аз се изчервих и се извърнах, не знаех какво да й отговоря. Разбирах на теория, че е може би вълнуващо да срещнеш принцеса, но не виждах нищо вълнуващо в това някой да срещне мен.

— Съжалявам — извини се Ембър, но това ни най-малко не намали ентусиазма й. — Молих се на Фин да ми позволи да се запозная с теб и той…

— Ембър, трябва да се върнеш към домашните си. — Аннали не гледаше към нито една от нас.

— Дойдох, защото не разбирах нещо. — Ембър посочи учебника си.

— Добре, тогава работи върху нещо друго — каза й Аннали.

— Но мамо! — проплака Ембър.

— Веднага, Ембър — отсече Аннали с тон, който познавах от години, когато ми се караха Маги или Мат.

Ембър въздъхна, взе учебника си и тръгна бавно към стаята си. Пътьом промърмори нещо от рода, че животът не е честен, но Аннали не й обърна внимание.

— Дъщеря ви е прелестно момиче — казах, след като Ембър излезе.

— Не ми говорете за децата ми — сряза ме Аннали.

— Извинявайте. — Закърших ръце, защото не знаех какво друго да сторя. Дори не знаех какво правя тук. — Защо ме поканихте, щом не ме искате тук?

— Като че ли съм имала някакъв избор. — Тя завъртя очи и тръгна към печката. — Вие дойдохте заради сина ми и аз знаех, че не мога да ви спра.

— Аз не… Аз исках само да говоря с Фин, а не да ви го отнема. — Въздъхнах. — Просто исках да се сбогуваме.

— Заминавате ли някъде? — попита Аннали с гръб към мен, докато разбъркваше яхнията.

— Не. Не мога да замина някъде, дори и да исках. — Дръпнах ръкавите на блузата си и забих поглед в пода. — Наистина нямах намерение да ви се натрапвам. Дори не знам защо дойдох тук. Знаех, че не трябва.

— Наистина ли не дойдохте тук, за да ми го отнемете? — Аннали се обърна към мен, присвивайки очи.

— Той си тръгна — казах аз. — Не мога да го насилвам… Не бих искала да го принуждавам да прави нещо, дори и да можех. — Поклатих глава. — Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Вие наистина не приличате на майка си. — Аннали звучеше почти изненадана и аз вдигнах глава към нея. — Фин ми го каза, но аз не му повярвах.

— Благодаря ви — отвърнах аз. — Искам да кажа… че не бих искала да приличам на нея.

Чух мъжки гласове от пътя. Стените на къщурката бяха удивително тънки и аз погледнах през малкото прозорче до вратата. Стъклото беше изкорубено и тънко, но видях през него две тъмни фигури, които вървяха към къщата.

— Идват си — въздъхна Аннали.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите и трябваше да стисна ръцете си една в друга, за да не треперят. Нямах никаква представа какво правя тук и докато Фин бързо се приближаваше към вратата, ми се прииска изобщо да не бях идвала. Не знаех какво да му кажа. Или най-малкото не можех да измисля нещо, което наистина исках да му кажа.

Вратата на къщата се отвори, донасяйки студен полъх отвън, и ми се прииска да избягам през нея. Но на пътя ми застана мъж, който беше точно толкова смаян и сащисан, колкото бях и аз. Той се спря на вратата, попречвайки на Фин да мине покрай него, и за момент се вторачи в мен.

Очите му бяха по-светли от тези на Фин и беше по-загорял, но видях достатъчна прилика помежду им, за да разбера, че това е баща му. Имаше нещо почти изящно в него, кожата му беше по-мека, а скулите по-високи. Фин беше по-недодялан и по-силен и на мен това ми харесваше повече.

— Принцесо — каза мъжът накрая.

— Да, Томас — рече Аннали, без дори да се опита да скрие раздразнението в гласа си. — Това е принцесата, а сега влез вътре, преди цялата топлина на къщата да излезе навън.

— Моите извинения. — Томас ми се поклони и отстъпи настрани, за да може Фин също да влезе.

Фин не се поклони и не каза нищо. Лицето му остана безизразно и очите му бяха твърде тъмни, за да мога да прочета нещо в тях. Той скръсти ръце пред гърдите си и отказа да отмести погледа си от мен, принуждавайки ме да погледна настрани. Въздухът беше станал твърде сгъстен, за да се диша, и ми се искаше да не съм тук.

— На какво дължим удоволствието? — попита Томас, когато никой не каза нищо. Той беше отишъл при Аннали, обгръщайки рамото й с ръка. В същия момент тя завъртя нагоре очи, но не отблъсна ръката му.

— Излязох малко на чист въздух — смотолевих аз. Устата ми беше като скована и говорех с усилие.

— Не трябва ли вече да се прибираш? — подхвърли Аннали.

— Да — кимнах аз бързо, зарадвана на открилата се възможност за бягство.

— Аз ще те изпратя — рече Фин, заговаряйки за първи път.

— Фин, не мисля, че е необходимо — каза Аннали.

— Трябва да съм сигурен, че се е прибрала у дома — отвърна Фин. Той отвори вратата и студът, който нахлу отвън, дойде като прекрасно облекчение след спарения въздух вътре. — Готова ли си, принцесо?

— Да — кимнах аз и пристъпих към вратата. Махнах неопределено с ръка към Аннали и Томас, избягвайки възможността да срещна погледа им. — Радвам се, че се запознахме. Кажете на Ембър довиждане от мен.

— Вие сте добре дошла тук по всяко време, принцесо — каза Томас и ми се стори, че Аннали го удари по ръката, докато излизах от къщата.

Поех си дълбоко въздух и тръгнах по чакъления път. Камъните се забиваха в босите ми крака, но така ми харесваше повече, защото това отвличаше мислите ми от неловкото мълчание, което се беше възцарило между нас с Фин.

— Не е нужно да вървиш повече с мен — казах тихо аз, когато изкачихме чакъления път. Оттук той преминаваше в гладък асфалт, който водеше обратно до двореца.

— Да, нужно е — отвърна Фин хладно. — Това е мое задължение.

— Вече не.

— Все още е мой дълг да изпълнявам желанията на кралицата, а безопасността на принцесата е нейното най-висше желание — каза той с тон, който беше почти присмехулен.

— Не ме грози никаква опасност и без теб. — Тръгнах по-бързо.

— Знае ли изобщо някой, че си излязла от двореца? — попита Фин, поглеждайки ме косо и също ускори крачка. Аз поклатих глава. — И как изобщо разбра къде живея? — Не му отговорих, защото не исках Дънкан да си има проблеми, но Фин се досети и сам. — Дънкан? Чудесно.

— Дънкан се справя много добре със задълженията си! — троснах се аз. — И ти вероятно си на същото мнение, защото иначе не би ме оставил на грижите му.

— Аз не определям кой да се грижи за теб — отвърна Фин. — Ти знаеш това. И не знам защо си ми ядосана.

— Не съм! — Тръгнах още по-бързо, почти тичайки. Това не вещаеше нищо добро, защото скоро стъпих на остър камък. — По дяволите!

— Добре ли си? — попита Фин, спирайки се, за да види какво е станало.

— Да, просто стъпих на камък. — Разтърках крака си. Нямаше кръв и се опитах отново да вървя. Болеше, но щях да оцелея. — Защо не ме закара с колата си?

— Аз нямам кола. — Фин мушна ръце в джобовете си и забави ход. Куцах леко, но той не предложи да ми помогне. Не че щях да приема помощта му, но това беше друг въпрос.

— А онзи кадилак, който винаги караш? — попитах аз.

— На Елора е. Тя ми го дава да работя с него по същия начин, както предоставя коли на всички следотърсачи. Но те не са наши. Всъщност аз не притежавам нищо.

— Ами дрехите ти? — попитах аз най-вече за да го подразня. Предполагах, че те са си негови, но просто исках да има нещо, за което да спорим.

— Видя ли онази къща, Уенди? — Фин се спря и посочи към дома си. Той вече не се виждаше, но аз се спрях и обърнах глава към дърветата, които го скриваха. — Това е къщата, в която израснах, къщата, в която живея, и къщата, в която вероятно ще умра. Това е, което имам. Това е всичко, което имам.

— Аз също нямам нищо, което да е мое — казах.

Фин се засмя мрачно.

— Ти все още не разбираш, Уенди. — Той задържа погледа си върху мен и на устните му се изписа горчива усмивка. — Аз съм просто следотърсач. Трябва да спреш това. На теб ти предстои да бъдеш принцеса, трябва да направиш най-доброто за себе си и да ме оставиш да си свърша работата.

— Наистина не искам да те безпокоя и не е нужно да ме изпращаш до вкъщи. — Обърнах се и тръгнах отново, по-бързо отколкото беше добре за краката ми.

— Ще се уверя, че си стигнала там в безопасност — рече Фин, вървейки непосредствено след мен.

— Ако просто си решил да си вършиш работата, нямам нищо против! — Спрях и се завъртях към него. — Но аз вече не съм твоята работа, нали така?

— Не, не си! — извика Фин и пристъпи към мен. — Защо дойде днес в дома ми? Какво смяташе да постигнеш с това?

— Не знам! — изкрещях аз. — Ти дори не се сбогува с мен.

— И какво значение има това? — Той поклати глава. — Никакво.

— Напротив! — настоях аз. — Не можеш просто да ме оставиш ей така!

— Налага се! — Тъмните му очи припламнаха и почувствах, че ми прималява. — Ти трябва да бъдеш принцеса и аз не мога да попреча на това. Няма да го направя.

— Разбирам, но… — Очите ми се напълниха със сълзи и преглътнах с усилие. — Не можеш да продължаваш така. Трябва поне да се сбогуваме.

Фин пристъпи още крачка към мен. Очите му тлееха по онзи особен и характерен само за него начин. Студът изведнъж като че ли беше изчезнал. Облегнах се на него, макар да се страхувах, че може да почувства как силно бие сърцето в гърдите ми.

Вдигнах глава, молейки се да ме докосне, но той не го направи. Дори не помръдна.

— Сбогом, Уенди — каза Фин толкова тихо, че едва го чух.

— Принцесо! — чух в този момент гласа на Дънкан.

Извърнах очи от Фин и видях Дънкан да стои малко по-надолу на пътя, размахвайки ръце като умопобъркан. Дворецът беше веднага след завоя и не бях разбрала колко сме близо. Когато погледнах отново към Фин, той вече се беше отдалечил на няколко крачки от мен, запътвайки се към вкъщи.

— Той може да те придружи до вас. — Фин махна с ръка към Дънкан и направи още крачка назад, но аз не казах нищо и той спря. — Няма ли да ми кажеш довиждане?

— Не — поклатих глава.

— Принцесо! — извика Дънкан отново и аз го чух да се затичва към нас. — Принцесо, Мат забеляза, че ви няма и искаше да вдигне охраната по тревога. Трябва да те върна обратно, преди да го направи.

— Идвам. — Обърнах се към Дънкан, загърбвайки Фин.

Тръгнах с Дънкан към двореца, без да го удостоя дори с поглед през рамо. Бях много горда със себе си. Не бях го обвинила, че е премълчал истината за баща ми, но той все пак бе чул някои от нещата, които исках да му кажа.

— Имах късмет, че Мат забеляза, че ви няма, а не Елора — каза Дънкан, когато стигнахме завоя, след който беше дворецът. Тук асфалтът свършваше и по-нататък пътят беше застлан с гладки камъни, по които ми беше по-лесно да вървя.

— Дънкан, ти също ли живееш така?

— Какво имаш предвид?

— Като Фин. — Посочих с палец назад. — Ти също ли живееш в такава къща? Имам предвид, когато не си по нечии следи.

— Да, може да се каже — кимна Дънкан. — Мисля, че моята е малко по-хубава, но аз живея с чичо си, който беше наистина много добър следотърсач, преди да се оттегли. Сега той е учител и това също е добре.

— Наблизо ли живееш? — попитах аз.

— Да. — Дънкан посочи към хълма на север от двореца. — Доста е скрита сред скалите, но е точно в тази посока. — Той ме погледна. — Защо? Да не искаш да ми дойдеш на гости?

— Не точно сега. Благодаря за поканата все пак — казах аз. — Просто бях любопитна. Така ли живеят всички следотърсачи?

— Като мен и Фин ли? — Дънкан се замисли за момент и кимна. — Да, в общи линии. Или поне всички следотърсачи, които остават да живеят тук.

Дънкан избърза малко пред мен и отвори входната врата на двореца, но аз се спрях пред нея и вдигнах глава нагоре към преплетените растения, които пълзяха по бялата фасада. Огряна от слънцето, тя изглеждаше почти ослепително ярка. Масивна и блестяща.

— Принцесо? — Дънкан чакаше до отворената врата. — Всичко наред ли е?

— Ти би ли умрял, за да ме спасиш? — попитах аз безцеремонно.

— Какво?

— Ако съм в опасност, ти ще бъдеш ли готов да умреш, за да ме защитиш? — поясних аз. — Правили ли са това други следотърсачи преди?

— Разбира се — кимна Дънкан. — Много следотърсачи са отдавали живота си в името на кралството и за мен ще бъде чест да направя същото.

— Недей. — Аз тръгнах към него. — Ако някога се наложи да избираш между моя и твоя живот, спаси себе си. Не си струва да умираш заради мен.

— Принцесо, аз…

— Нито пък за някой друг от нас — добавих аз, гледайки го сериозно. — Нито за кралицата, нито за някой маркиз или марксина. Това е пряка заповед от принцесата и ти си длъжен да се подчиниш. Спаси себе си.

— Не разбирам. — Цялото лице на Дънкан се сгърчи от объркване. — Но… ако това е твоето желание, принцесо.

— Да, това е. Благодаря ти. — Аз му се усмихнах и влязох в двореца.