Разкъсана

6 Крале и пешки

Първата ми мисъл беше най-очевидната: той лъже.

Но веднага след това си помислих: ами ако не лъже?

Елора несъмнено беше ужасна майка, която се интересуваше много малко от мен. Спомних си и как само преди няколко минути Сара беше пригладила с обич дрехата ми и бе казала: „Представях си този ден от много отдавна.“

В този момент тя стоеше наблизо, кършейки ръце. Срещна погледа ми за първи път и ми се усмихна окуражително, но на лицето й все още беше изписана тъга, която не разбирах.

Не приличах на нея, но в това отношение не приличах и на Елора. Те и двете ме превъзхождаха по красота, но Сара изглеждаше много по-млада, едва прехвърлила трийсетте.

— Е… — Аз преглътнах и се извърнах към Орен, заговаряйки с усилие: — Казвате, че Елора не е моя майка?

— Не, за съжаление Елора е твоя майка — каза той с тежка въздишка.

Това ме обърка още повече. Но признанието му придаде по-голяма достоверност на думите му. За него би било по-просто да ме излъже. Можеше да ми каже, че той и Сара са моите родители и ако случайно му се доверях, това щеше да увеличи шансовете да остана при него и да взема неговата страна.

Но той беше потвърдил, че Елора е моя майка, което ме оставяше в естествен съюз с нея, дори да приемех думите му за чиста монета.

— Защо ми казвате това? — попитах.

— Трябва да знаеш истината. Знам колко много Елора обича интригите. — Всеки път, когато Орен изречеше името й, на лицето му като че ли се изписваше горчивина. — Ако разполагаш с всички факти, за теб ще бъде по-лесно да вземеш своето решение.

— И какво е това решение? — попитах аз, но вече знаех отговора.

— Единственото решение, което е от значение, разбира се. — Устните му се извиха в странна усмивка. — Кое кралство ще управляваш.

— Ако трябва да бъда съвършено искрена, не желая да управлявам никое кралство. — Прибрах една свободна къдрица, която се беше измъкнала от ластика ми за коса.

— Защо не седнеш? — Сара махна с ръка към един стол зад мен и седна близо до краля.

— Значи… — Погледнах тъжното й лице. — … Ти си моята мащеха?

— Да — кимна тя.

— О! — Мълчах около минута, докато премислях нещата. — Не разбирам. Елора ми каза, че баща ми е мъртъв.

— Разбира се, че ще го направи — изсмя се Орен мрачно. — Ако ти беше казала за мен, щеше да бъде длъжна да ти даде възможност за избор, но тя е знаела, че никога няма да избереш нея.

— И как тогава… — Запънах се, докато търсех правилната дума. — Как точно… сте се срещнали… хм, за да ме заченете?

— Ние бяхме женени — каза Орен. — Това беше много преди да се оженя за Сара и този съюз беше доста кратък.

— Вие сте били женен за Елора? — възкликнах аз с гневни нотки.

В началото, когато ми каза, че е мой баща, си помислих, че това е била някаква незаконна връзка като тази на Елора с бащата на Фин. И през ум не ми беше минало, че това е бил един съвсем законен брак, за който са знаели всички във Фьоренинг.

В това число и Фин. Когато ми разказваше за Трил, запознавайки ме с всичко, което трябва да знае една принцеса, той не беше споменал, че майка ми е била омъжена за краля на Витра.

— Да, за кратко — отговори Орен. Като че ли искаше да ми внуши колко мимолетно е било всичко. — Ние бяхме женени, защото смятахме, че това е добър начин да обединим нашите кралства. Витра и Трил бяха имали свои конфликти през годините и ние искахме да наложим мир. За съжаление твоята майка е най-невъзможната, най-безразсъдната и най-ужасната жена на земята. — Той ми се усмихна. — Е, но ти вече знаеш това. Защото се познавате.

— Да, знам колко невъзможна може да бъде тя. — Почувствах някакъв странен импулс да я защитя, но не го направих.

Елора беше студена и на моменти почти жестока, но по някаква причина, когато Орен я злепостави, се почувствах засегната. Но въпреки това кимнах и се усмихнах, сякаш съм съгласна с него напълно.

— Изумително е, че изобщо можахме да заченем дете с нея — каза той повече на себе си и аз се свих при мисълта за това. Не беше нужно да си представям Елора и Орен в интимен план. — Дори преди още да се родиш, с брака ни беше свършено. Елора те отведе, скри те и аз те търсех през всичките тези години.

— Имам ужасни впечатления от методите ви — казах аз, при което лицето му доби студен израз. — Знаете, че следотърсачите ви на три пъти ме пребиваха. Съпругата ви трябваше да идва и да ме лекува, за да не умра.

— Ужасно съжалявам да чуя това и Кира си получи заслуженото — отвърна Орен, но без гласът му да издава чувство за вина. Думите му бяха резки и гневни, но се надявах, че раздразнението му е насочено по-скоро към Кира, отколкото към мен. — Но нямаше опасност да умреш.

— Откъде знаете? — попитах язвително.

— Наречи го, ако искаш, кралска интуиция — отговори Орен неопределено. Щях да го попитам какво има предвид, но той продължи: — Не съм очаквал да ни посрещнеш с отворени обятия. Знам, че Елора вече ти е промила ума, но искам да ни посветиш няколко дни и да опознаеш нашето кралство, преди да вземеш решението да го управляваш.

— А ако реша да не остана тук? — попитах, срещайки спокойно погледа му.

— Първо разгледай кралството — предложи той. Сетне се усмихна, но острите нотки в гласа му бяха недвусмислени.

— Пуснете приятелите ми на свобода — казах аз импулсивно. Това беше първоначалната цел на аудиенцията ми, но всички тези приказки за бащинство бяха отклонили разговора в друга посока.

— Предпочитам да не го правя — рече той със същата странна усмивка.

— Няма да остана тук, ако не ги пуснете — отвърнах колкото мога по-решително.

— Не, ти няма да останеш, ако те не са тук. — Дрезгавите нотки в гласа му придадоха още по-голяма суровост на думите му. — Те са застраховка, за да съм сигурен, че ще погледнеш на предложението ми сериозно.

Той се усмихна, сякаш за да смекчи прикритата заплаха в думите си, но жестоките извивки на усмивката му я накараха да изглежда някак още по-зловеща. Космите на тила ми настръхнаха и ми ставаше все по-трудно да повярвам, че този човек е мой баща.

— Обещавам ви, че няма да отида никъде. — Свих рамене, за да скрия трепета в гласа си. — Ако ги пуснете да си отидат, ще остана тук толкова дълго, колкото искате.

— Ще ги пусна, когато ти повярвам — отвърна той съвсем разумно. Преглътнах с усилие, опитвайки се да измисля някакъв друг начин да постигна своето. — Кои са тези хора, за които те е грижа толкова много?

— Ъ-ъ… — Замислих се дали да не го излъжа, но той вече знаеше, че държа на тях. — Единият е брат ми, тоест моят… заварен брат или нещо такова, Мат, а другият е моят мансклиг, Рис.

— Те още ли се придържат към тази практика? — Орен повдигна неодобрително вежди. — Елора ненавижда промените с цялото си сърце. Тя отказва да наруши традициите, което не трябва да е изненада. Но това е толкова остаряло.

— Кое? — попитах аз.

— Цялата тази история с мансклиг. Това е пълна загуба на ресурси. — Орен махна презрително с ръка.

— Какво имате предвид? — попитах. — Какво правите с бебето, което взимате, когато го подменяте с ваше дете? — Когато едно бебе бива оставено, друго трябва да бъде взето, помислих си аз.

— Ние не взимаме бебето — каза той. Стомахът ми се сви при мисълта, че те убиват невинното създание, както на времето се страхувах, че постъпват в Трил. — Ние просто ги оставяме някъде, в някоя болница на хората или в сиропиталище. И не се интересуваме какво се случва с тях.

— Защо в Трил не правят същото? — попитах аз.

— Защото смятат, че имат някакъв ценен коз по този начин. Ако подмененото дете реши да не се върне, те имат в ръцете си човешкото дете, с което могат да изтръгнат пари от приемното семейство. — Той поклати пренебрежително глава. — Ние нямаме нужда да държим техните деца като заложници.

— Разбирам — отбелязах сухо. Орен очевидно не видя иронията в сегашната ситуация, при която самият той държеше заложници.

— Въпросът е спорен тъй или иначе — въздъхна кралят дълбоко. — Ние дори вече рядко подменяме деца.

— Наистина ли? — възкликнах аз. За първи път, откакто го бях срещнала, бях действително готова да се съглася с него за нещо.

— Подменените деца могат да пострадат, да се изгубят или просто ги отхвърлят — каза Орен. — Така ние ги губим и прекъсваме родословието си. Ние сме много по-могъщи от хората. Ако искаме нещо, можем да си го вземем. Не е нужно да оставяме потомството си в техните непохватни ръце.

В думите му имаше логика, но не бях сигурна, че той постъпва по-почтено от Елора. Тя действаше подмолно, а Орен защитаваше откритата кражба.

— Елора не желаеше да промени старите обичаи. — Лицето му се помрачи, когато заговори за нея. — Тя беше толкова твърдо решена да държи троловете и хората отделно едни от други, че направи живота им необратимо свързан и въпреки това не можеше да види колко двулично е всичко това. В нейните очи това беше като да оставиш децата си да бъдат отгледани от бавачки.

— Но в действителност е нещо съвсем различно — отбелязах аз.

Замислих се за детството си, за приемната си майка, която се беше опитала да ме убие, и силната връзка между мен и Мат. Не можех да си представя, че някаква бавачка може да се грижи за едно дете по същия начин.

— Именно. — Орен тръсна глава. — И точно затова бракът ни не се получи. Аз те исках, а тя те изпрати другаде.

В думите му имаше нещо странно, някаква съмнителна логика, която някак ми се изплъзваше. Но се почувствах изненадващо развълнувана, въпреки че не му вярвах напълно. Това беше първият случай, когато някой от родителите ми, бил той приемен или истински, казваше, че ме е искал.

— Имам ли… — подех аз, отказвайки да се поддам на емоцията. — Имам ли някакви братя или сестри?

Орен и Сара си размениха поглед, който не можах да разчета, след което Сара сведе глава към ръцете в скута си. Тя беше пълна противоположност на Елора почти във всичко. Физически те поразително си приличаха с дългите си черни коси и красивите си тъмни очи, но тук сходствата свършваха. Сара говореше малко, но излъчваше топлота и някаква смиреност, на които Елора не би била способна.

— Не. Аз нямам други деца, а Сара няма никакви деца — каза Орен.

Думите му като че ли допълнително натъжиха Сара и имах чувството, че тя няма деца не по свой избор.

— Съжалявам — промълвих аз.

— Тя е безплодна — съобщи Орен директно и страните на Сара пламнаха.

— Ъ-ъ… Съжалявам. Сигурна съм, че тя няма вина за това — смотолевих аз.

— Да, така е — съгласи се Орен с готовност. — Това е проклятие.

— Моля? — попитах аз, надявайки се, че ми се е причуло.

Всички тези свръхестествени неща започваха да ми идват в повече. Троловете и паранормалните способности ми бяха достатъчни и не беше нужно към тях да се прибавят и проклятия.

— Легендата разказва, че една зла вещица е проклела Витра, след като сме откраднали детето й, заменяйки го с наше. — Той поклати глава, сякаш за да покаже, че не вярва особено в това, което ми донесе известно облекчение. — Не мисля много за това. То е част от онова нещо, което ни дава нашите способности; онова нещо, от което сме произлезли.

— И кое е то? — попитах.

— Ние всички сме тролове. Витра, Трил, ти, аз, Сара. Всички ние сме тролове — той направи широк жест с ръка. — И ти сигурно си виждала троловете, които живеят тук, онези, които приличат на таласъми?

— Имате предвид Лъдлоу.

— Точно така. Те също са тролове, витра, също като мен и теб — обясни Орен. — Но те са аномалия, която измъчва нашата общност.

— Не разбирам? Откъде са се взели?

— От нас. — Той каза това, сякаш беше нещо, което се подразбираше от само себе си и аз поклатих глава. — Безплодието се шири сред нас и не стига, че ражданията са малко, но повече от половината деца се раждат като таласъми.

— Искате да кажете, че… — Сбърчих нос, чувствайки лек пристъп на гадене. — Че витрийци като вас и Сара могат да родят тролове като Лъдлоу?

— Именно — рече Орен.

— Но това всъщност е малко стряскащо — казах аз и Орен поклати утвърдително глава, сякаш в някаква степен е съгласен с мен.

— Коренът на злото е в нашето дълголетие, а не в проклятието на някаква злостна стара жена — рече той с въздишка и се усмихна. — Ти очевидно си много по-красива, отколкото някога сме можели да се надяваме.

— Не можеш да си представиш колко се радваме да бъдеш при нас — съгласи се Сара.

Докато гледах изпълненото й с надежда лице, най-накрая разбрах. Най-накрая намерих обяснение защо витра ме преследваха толкова настойчиво и толкова неумолимо. Те нямаха избор. Аз бях единствената им надежда.

— Вие не сте се оженил за Елора, за да обедините народите си — казах аз, вдигайки очи към Орен. — Направил сте го, защото не сте могъл да имате деца. Трябвал ви е наследник за трона.

— Ти си моя дъщеря. — Той повиши глас, не прекалено силно, но достатъчно, за да проехти из залата. — Елора няма по-голямо право над теб от мен. И ти ще останеш тук, защото си принцесата и това е твой дълг.

— Орен, Ваше Величество! — каза Сара умоляващо. — Тя е преживяла ужасно много днес. Нужно й време, за да си почине и да се възстанови. Не е възможно да се проведе разумен разговор, докато не се е излекувала напълно.

— Защо не се е излекувала напълно? — Орен й хвърли леден поглед и тя сведе очи.

— Направих всичко каквото мога за нея — каза Сара тихо. — Нямам вина за това, че е била наранена.

— Защо Локи не държи проклетите си следотърсачи под контрол! — изръмжа Орен. В този момент раздразнението му, което чувствах, че кипи под повърхността, припламна.

— Локи ви направи услуга, Ваше Величество — изтъкна Сара учтиво. — Това е много повече, отколкото изисква неговата титла и положение. Ако той не беше там, сигурна съм, че нещата щяха да се развият много по-зле.

— Няма да споря с теб за този идиот — рече той. — Ако принцесата се нуждае от почивка, тогава изпрати я до стаята й и ме остави.

— Благодаря ви, сир. — Сара се изправи, поклони му се леко и се обърна към мен. — Хайде, принцесо. Ще ти покажа стаята ти.

Исках да възразя, но знаех, че това не е най-добрият момент. Орен беше готов да излее гнева си върху някого, просто защото можеше да го направи и не исках аз да бъда причината за това.

Веднъж щом двойната врата на покоите на краля беше затворена плътно след нас, Сара се впусна да го оправдава. Всичко това било толкова мъчително за него. Той бил прекарал близо осемнайсет години, опитвайки се да ме намери и Елора направила всичко по силите си да му попречи. И целият този низ от събития бил достигнал връхната си точка тази вечер.

Искаше да ме накара да повярвам, че той не е бил винаги такъв, но аз имах чувството, че нищо не можеше да бъде по-далече от истината. Орен ме беше оставил с впечатлението, че това беше истинският му образ, когато е в добро настроение.

Малко по-късно стигнахме до една стая близо до тази на Сара, която беше по-малка и по-пестеливо обзаведена от нейната. Тя ми се извини, че нямат достатъчно подходящи дрехи за мен, както навярно е било във Фьоренинг. Не че ме беше грижа. Дрехите и удобствата не ме интересуваха особено в този момент.

— Вие не очаквате всъщност да остана тук, нали? — попитах аз. В това време тя обикаляше стаята, включваше лампите и ми показваше нещата, които може да са ми нужни. — Не и докато приятелите ми са държани като затворници в онази тъмница.

— Мисля, че нямаш избор — каза Сара сдържано. Думите й не съдържаха заплашителните нотки на Орен, тя просто ми съобщаваше един факт.

— Вие трябва да ми помогнете. — Пристъпих към нея, обръщайки се към очевидния й майчински инстинкт. — Те са там долу без вода и без храна. Не мога да ги оставя така.

— Мога да те уверя, че са добре и за тях ще се погрижат. — Тя срещна погледа ми, за да ме убеди, че казва истината. — Докато ти си тук, те ще бъдат хранени и обличани.

— Това не е достатъчно — поклатих аз глава. — Те нямат нито легла, нито тоалетна. — Не споменах, че Рис не можеше да седне и че нямам никаква представа как да разваля магията, с която неволно го бях омагьосала.

— Съжалявам — каза Сара искрено. — Обещавам, че ще се отбия при тях, за да се уверя, че са добре, но това е всичко, което мога да направя.

— Не можете ли да ги преместите в някоя друга стая или нещо подобно. Заключете ги в някоя свободна спалня. — Аз нямаше да намеря покой, докато те бяха държани като затворници, но ако успеех да ги измъкна от тъмницата, това щеше да е стъпка в правилната посока.

— Орен никога няма да го позволи. — Сара поклати глава. — Рискът е твърде голям. Съжалявам. — Тя ме погледна безпомощно и разбрах, че не мога да получа нищо повече от нея. — Отивам да ти намеря някоя подходяща дреха, с която да можеш да спиш.

Въздъхнах и седнах на леглото. Когато тя излезе, полегнах от изтощение. Почти не бях мигнала през последните двайсет и четири часа и през това време се бяха случили толкова много неща.

Но колкото и да бях уморена, знаех, че не мога да заспя. Не и докато Мат и Рис не бяха в безопасност.