Разкъсана

16 Поприще

— Моля? — отвърнах аз, възвръщайки си способността да говоря.

— Кралицата намери време да те приеме — рече Фин. — Но трябва да побързаш.

После той се обърна и тръгна по коридора. Аз излязох и затворих вратата след себе си. Фин забави крачка, може би, за да ми даде възможност да го настигна.

— Къде е тя? — попитах аз, но понеже очевидно не ускорих ход, той погледна към мен. — Къде ще се срещна с Елора?

— Аз ще те заведа при нея — отговори Фин.

— Не е нужно да го правиш. Мога да я намеря и сама.

— Ти не трябва да оставаш сама. — Той ме изчака, за да го настигна.

— Тук гъмжи от стражи. Мисля, че мога да вървя сама по коридора — троснах се аз.

— Може би.

Беше ми ужасно неприятно да вървя с него и да се преструвам, че не съм влюбена. Мълчанието между нас стана твърде потискащо и затова се опитах да го запълня.

— И… какво е да работиш с баща си? — попитах.

— Поносимо — отговори той, но аз долових напрежението в гласа му, което напразно се опита да скрие.

— Поносимо? — Вгледах се в него, търсейки нещо, което да ми подскаже как наистина се чувстваше, но лицето му беше като маска. Очите му гледаха право напред и на устните му беше изписана тънка усмивка.

— Да, така бих го определил.

— Близък ли си с баща си? — подех отново и когато не получих отговор, продължих: — Изглеждаш близък с майка си. Или най-малкото тя много те обича.

— Трудно е да бъдеш близък с някого, когото не познаваш — каза той предпазливо. — Баща ми го нямаше през по-голямата част от детството ми. Когато се прибра за по-дълго, трябваше да замина аз.

— Хубаво е, че сега сте близо един до друг — изтъкнах аз. — Така можете да прекарвате повече време заедно.

— Бих могъл да ти дам същия съвет по отношение на кралицата. — Той не се обърна към мен, но аз зърнах погледа му за момент и открих в очите му нещо шеговито, което влизаше в противоречие с хладния му тон.

— Изглежда, е по-лесно човек да опознае баща ти, отколкото майка ми — възразих аз. — В него поне има нещо хуманно.

— Знаеш, че това е обида тук — напомни ми Фин. — Да си хуманен е нещо, което ние се стремим да не бъдем.

— Да, мога да предположа — промърморих аз.

— Съжалявам за онова, което се случи на съвещанието онзи ден. — Беше понижил глас и говореше по онзи тих, заговорнически начин, както правеше, когато сме само двамата.

— Ти нямаш вина. Всъщност ти по-скоро ми се притече на помощ. За което съм ти благодарна.

— Не съм съгласен с нещата, които те казаха там. — Фин забави ход и спря пред една масивна махагонова врата. — Имам предвид обвиненията към теб и майка ти. Но не бих искал да ги виниш за това. Те просто се страхуват.

— Знам. — Застанах до него, поемайки си дълбоко въздух. — Мога ли да те попитам нещо, но честно?

— Разбира се — отвърна той, но в гласа му се прокрадна колебание.

— Смяташ ли, че ще бъде по-добре, ако отида при витра? — Очите му се разшириха и аз побързах да продължа, преди да ми отговори: — Не питам дали това е най-доброто решение за мен и искам да оставиш чувствата си настрана, каквито и да са те. Няма ли да е в интерес на Трил и на всички, които живеят във Фьоренинг, ако отида при витра?

— Фактът, че си готова да се пожертваш за народа си, е точно причината, поради която се нуждаем от теб тук. Ти трябва да бъдеш тук. Ние имаме нужда от теб.

Преглътнах с усилие и сведох очи. Имах усещането, че страните ми горят и се ненавиждах заради това, че дори само един разговор с Фин може да ме накара да се чувствам така.

— Елора те чака вътре — каза той тихо.

— Благодаря ти — кимнах аз, без да го поглеждам, сетне отворих вратата и се вмъкнах вътре.

Никога не бях посещавала кралицата в личния й кабинет, но той не се различаваше особено от другите работни помещения. Множество лавици с книги, огромно дъбово писалище и плюшено канапе пред прозореца. На стената висеше портрет на Елора и съдейки по стила, предположих, че е нейно собствено дело.

Тя седеше на писалището с купчина документи пред себе си. В ръката й имаше писалка от слонова кост, допълнена с мастилница, и тя я държеше по толкова застрашителен начин над книжата, сякаш се страхуваше какво може да подпише.

Все още не беше вдигнала глава и черната й коса падаше пред лицето й като завеса, поради което не бях сигурна дали ме е видяла.

— Елора, трябва да разговарям с теб. — Тръгнах към писалището й.

— Така ми беше казано. Карай направо. Нямам много време днес. — Тя вдигна глава към мен и аз едва не ахнах.

Никога не бях виждала лицето й толкова измъчено. Обикновено безупречната й кожа като че ли се беше състарила и сбръчкала само за една нощ. По челото й имаше видими бразди, които вчера не бяха там. Тъмните й очи имаха лек млечнобял оттенък, сякаш страдаше от перде. От пътя на косата й тръгваше бял кичур, който за мое учудване не бях забелязала досега.

— Принцесо, моля те — въздъхна Елора с нотки на раздразнение. — Какво искаш?

— Искам да поговорим за Ло… ъ-ъ, за витрийския маркиз. — Почти бях изрекла името му, но предположих, че тази фамилиарност само ще я вбеси допълнително.

— Смятам, че каза вече достатъчно по този въпрос. — Тя поклати глава и капка мастило падна от върха на писалката й върху писалището.

— Не мисля, че трябва да го екзекутираш — казах аз, повишавайки глас.

— Ти представи вижданията си по един съвършено ясен начин, принцесо.

— Това би било лишено от смисъл, дори от политическа гледна точка — продължих аз, игнорирайки намека й. — Убийството му само ще подбуди още повече набези от страна на витра.

— Витра няма да се спрат, независимо от това дали ще екзекутираме маркиза, или не.

— Именно! — казах аз. — Не е нужно да се конфронтираме още повече. Твърде много хора загинаха вече заради това. Не трябва да допускаме списъкът с жертвите да стане още по-дълъг.

— Не мога да го държа като затворник още много дълго — рече Елора. В един рядък миг на откровеност тя свали маската пред лицето си и едва тогава видях колко е уморена наистина. — Онова, което използвам, за да го задържа… изцежда силите ми.

— Съжалявам — казах искрено, не знаейки как да реагирам на признанието за нейната слабост.

— На Ваше Величество сигурно ще й е приятно да научи, че точно сега търся решение на проблема — рече Елора и в гласа й имаше особена горчивина, когато произнесе думата „величество“.

— Какво възнамеряваш да направиш? — попитах аз.

— Преглеждам договорите от миналото. — Тя потупа купчината книжа пред себе си. — Надявам се да постигнем някакво споразумение, според което ние ще върнем маркиза и в замяна на това ще получим мир. Не знам дали ще спра Орен от посегателствата му над теб, но се нуждаем от известно време преди следващия му набег.

— О! — За момент бях обезоръжена. Не бях се и надявала, че може да помогне по някакъв начин на мен или на Локи. — Защо смяташ, че Орен може да предприеме ново нападение. Витра изглеждат твърде обезсилени в този момент, че да отвърнат на удара.

— Ти не знаеш нищо за витра или за баща си — отвърна Елора снизходително.

— И чия е вината за това? Аз научих за вас само преди около месец. Ако съм в неведение за такива неща, причината е у теб. Ти очакваш от мен да управлявам това място, но не ми казваш нищо за него.

— Нямам време, принцесо! — каза рязко Елора. Когато ме погледна, бях готова да се закълна, че видях сълзи в очите й, но те изчезнаха, преди да се уверя. — Искам толкова много да ти кажа, но нямам време! Достатъчно е да знаеш основните неща. Бих искала да е различно, принцесо, но това е светът, в който живеем.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Защо нямаш време?

— Нямам време дори за тази дискусия. — Елора поклати глава и ми даде знак да си вървя. — Ти имаш много неща за вършене, а на мен ми предстои среща след по-малко от десет минути. Ако искаш да спасиш твоя скъп маркиз, предлагам ти да си вървиш и да ми позволиш да си гледам работата.

Останах там още малко, преди да осъзная, че нямам какво повече да й кажа. Поне този път Елора беше на моя страна и не смяташе да екзекутира Локи. Всъщност беше по-добре да си тръгна веднага, преди да кажа нещо, което да я накара да промени решението си.

Предполагах, че Фин ме чака в коридора, за да ме придружи до стаята ми, но вместо това намерих там Тове. Той се беше облегнал на стената, играейки си разсеяно с един портокал.

— Какво правиш тук? — попитах.

— И аз се радвам да те видя — отвърна Тове сухо.

— Не, искам да кажа, че не очаквах да видя теб тук.

— И без това идвах насам и пуснах Фин да си върви. — Тове се подсмихна самодоволно и поклати глава.

— Ще се упражняваме ли днес? — Приятно ми беше да работя с Тове, но той смяташе, че е най-добре да почивам по ден-два, за да не прегоря.

— Не. — Тове подхвърли портокала, когато тръгнахме по коридора, оставяйки кабинета на Елора зад гърба си. — Сега живея тук и си помислих, че трябва да видя какво става с теб.

— О, добре. — Бях забравила, че Тове ще се премести в двореца за известно време, за да осигури безопасността ми. — И защо трябва да ме проверяваш?

— Не знам. — Той сви рамене. — Ти просто изглеждаш… — Гласът му заглъхна.

— Да не би аурата ми да не е наред днес? — попитах аз, поглеждайки го крадешком.

— Всъщност да — кимна той. — Напоследък е нездраво кафява, почти сернисто жълтеникава.

— Не знам какъв е цветът на сярата, но дори и да знаех, нямам представа какво означава това. Ти говориш за аури, но никога не ми обясняваш нищо.

— Твоята е оранжева. Или поне се предполага, че трябва да е такава. — Той задържа за миг погледа си върху мен, сетне погледна настрани и подхвърли портокала от ръка в ръка. — Това е цветът на вдъхновението и съчувствието. А когато се намираш около хора, които обичаш, ореолът ти става пурпурен. Това е любовна аура, издаваща готовност за закрила.

— Така ли? — попитах аз, повдигайки вежди.

— Вчера на заседанието, когато стана и се впусна да отстояваш онова, в което вярваш, аурата ти грееше в златни тонове. — Тове се спря, погълнат в мислите си. – Беше ослепителна.

— Какво означава златото? — поинтересувах се аз.

— Не знам точно — поклати той глава. — Никога не съм виждал нещо подобно. Аурата на майка ти обикновено е сива и обагрена в червено, но когато влиза в ролята си на кралица, се появяват златисти окраски.

— Значи златото означава… какво? Че съм роден водач? — попитах скептично.

— Може би. — Той отново закрачи.

Слезе на долния етаж и макар да се нуждаеше от усамотение, аз го придружих. Той продължи да ми разказва всичко, което знаеше за аурите и какво означават отделните цветове.

Все още обаче ми убягваше каква беше ползата да знаеш всичко това. Тове ми обясни, че аурата е ключ към нечий характер или намерение. Понякога, когато била много силна, той чувствал това, а вчера на заседанието моята била топла и галеща като слънчеви лъчи.

Влязохме в заседателната зала и Тове се тръшна на един стол до камината. Започна да бели портокала си, хвърляйки корите в студеното огнище. Седнах на най-близкото до него канапе и се загледах през прозореца.

Есента започваше да отстъпва пред зимата и навън валеше силен дъжд, примесен със сняг. Барабаненето по прозореца напомняше на звън на дребни монети.

— Доколко познаваш витра? — попитах аз.

— Какво? — Тове отхапа от портокала и ме погледна, избърсвайки сока от брадичката си.

— Знаеш ли много за витра? — перифразирах въпроса си.

— Поназнайвам нещо. — Той ми подаде парче портокал. — Искаш ли?

— Не, благодаря — поклатих глава. — Колко?

— Примерно едно-две парчета, но ако много искаш, мога да ти дам останалото от портокала. — Той ми подаде плода, но аз учтиво махнах с ръка.

— Не, имах предвид какво знаеш за витра — казах аз.

— Нещата около тях са доста неясни. — Тове отхапа отново от портокала, намръщи се и хвърли останалото в огнището. След това избърса ръце в панталоните си и обиколи залата с поглед.

Днес изглеждаше разсеян и се питах дали престоят в двореца не му идваше в повече. Твърде много хора с твърде много мисли, затворени в ограничено пространство. Досега посещенията му тук траеха само по няколко часа.

— Знаеш ли защо Витра и Трил воюват? — попитах аз.

— Не — той поклати глава. — Но мисля, че всичко е започнало заради някакво момиче.

— Наистина ли? — удивих се аз.

— Не е ли винаги така. — Той въздъхна и стана. Тръгна към полицата на камината и започна да размества статуетките от слонова кост и дърво, които бяха наредени там. За целта използваше ту пръстите си, ту мисълта си. — Веднъж чух, че красивата Елена от Троя е била трил.

— Аз пък си мислех, че Елена от Троя е мит — отвърнах.

— Както и троловете. — Той взе една фигурка на лебед от слонова кост, обвита в бръшлян от дърво, и я докосна нежно, страхувайки се да не повреди крехката конструкция. — Кой може да каже кое е истинско и кое не.

— Какво следва от това? Че Троя и Витра са едно и също нещо? Накъде биеш?

— Не знам. — Тове сви рамене и върна фигурката на полицата на камината. — Не съм особено запознат със старогръцката митология.

— Добре. — Аз се наведох леко напред. — Какво знаеш тогава?

— Знам, че техният крал е твой баща. — Той закрачи в залата, оглеждайки всичко наоколо, без да спира погледа си върху нещо. — Знам също, че е безмилостен и няма да се спре, преди да се добере до теб.

— Ти си знаел, че той е мой баща? — попитах аз, зяпвайки от изненада. — Защо не ми каза?

— Защото не ми беше работа. — Той погледна през прозореца към кишата навън. После тръгна към него и притисна дланта си до стъклото, оставяйки там матов отпечатък от топлината на кожата си.

— Трябваше да ми кажеш — настоях аз.

— Те няма да го убият — каза Тове разсеяно, след което се наведе напред и замъгли повърхността на стъклото с дъха си.

— Кого? — попитах аз.

— Локи. Маркиза. — Той нарисува бързо някаква шарка върху замъгленото стъкло, сетне я избърса с лакътя си.

— Елора ми каза, че ще се опита да…

— Не, те не могат да го убият — увери ме Тове и се обърна да ме погледне. — Твоята майка е единствената, която има силата да го задържи, като изключим теб и мен.

— Чакай, чакай. — Аз вдигнах ръка. — Какво означава това, че никой няма силата да го задържи. Аз видях стражите да го правят във вестибюла, когато беше пленен. Дънкан дори помогна да бъде повален.

— Не, витра са различни от нас. — Тове поклати глава и седна в другия край на канапето на разстояние от мен. — Нашите способности са тук… — Той се почука по челото. — Ние можем да преместваме предмети с ума си и да контролираме вятъра.

— Локи може да поваля хора с ума си, а кралицата на Витра може да ги лекува — казах аз.

— Кралицата на Витра има трилска кръв във вените си отпреди едно-две поколения, в противен случай не би могла да бъде кралица. Локи също има нашата кръв — каза Тове. — Баща му беше трил.

— И сега е при витрийците? — попитах аз, припомняйки си думите на Елора, че е познавала бащата на Локи.

— Беше известно време. Но сега е мъртъв — уточни Тове хладно.

— Какво? Защо? — попитах аз.

— Измяна. — Тове се наведе напред и използвайки ума си, повдигна една ваза от близката маса. Искаше ми се да му извикам да се съсредоточи, но всъщност той се опитваше да направи именно това.

— Ние ли го убихме? — попитах аз.

— Мисля, че той се опита да дезертира обратно във Фьоренинг. — Тове прехапа долната си устна, концентрирайки се над вазата, която се носеше във въздуха. — Убиха го витра.

— О, боже мой. — Облегнах се назад на канапето. — Защо тогава Локи подкрепя Витра?

— Не познавам Локи, нито познавах баща му. — Вазата полетя плавно надолу, кацвайки леко на масата. — Не мога да говоря за мотивите им.

— Откъде знаеш тези неща?

— Ти също щеше да ги научиш при други обстоятелства. — Тове въздъхна дълбоко, изглеждайки по-спокоен, след като си беше поиграл с вазата. — Част от обучението ти ще бъде да се запознаеш с нашата история. Но заради нападенията на Витра сега е по-важно да си готова за битка.

— С какво витра се различават от нас? — попитах аз, връщайки се към темата.

— Със силата си. — Той сви ръка, за да демонстрира. — Физически те нямат равни на себе си. Дори умовете им са по-неподатливи, което затруднява такива като теб и Елора да ги контролират. Дори и за мен е по-трудно да упражнявам телекинеза върху тях. И също като при нас, колкото по-силен е един витриец, толкова по-високо е положението му. Затова маркиз Локи е ужасно силен.

— Но в двореца на Витра ти притисна Локи до стената без никакво усилие — напомних му аз.

— Мислех за това — каза Тове, гледайки намръщено. — Смятам, че той ми позволи да го направя.

— Какво имаш предвид? Защо?

— Не знам. — Той поклати глава. — Локи ми позволи да го победя там и се остави да бъде заловен тук. Властта на Елора над него е истинска, но другите стражи — той отново поклати глава. — Те не биха имали никакъв шанс срещу него.

— Защо би постъпил така? — попитах аз.

— Нямам никаква представа — призна Тове. — Но той е много по-силен от всички нас. Дори Елора не би могла да го задържи достатъчно дълго, за да го убият.

— А ти би ли могъл? — попитах неуверено.

— Така мисля — кимна той. — Искам да кажа, мога да го направя, но не бих го направил.

— Защо? — попитах аз.

— Не мисля, че е редно. Той всъщност не ни е навредил по никакъв начин и ми се ще да разбера какво крои — Тове сви рамене и погледна към мен. — И ти не искаш това от мен.

— Ти би тръгнал срещу волята на Елора, ако поискам това от теб? — попитах аз и той кимна. — Защо? Защо би направил нещо за мен и не за нея?

— Моята лоялност е насочена към теб, принцесо — усмихна се Тове. — Аз ти вярвам и останалите в Трил също ще се научат да ти вярват, щом разберат на какво си способна.

— И на какво съм способна? — попитах аз, чувствайки се странно развълнувана от признанието на Тове.

— Да ни спечелиш мир — каза той с толкова голяма убеденост, че не пожелах да споря с него.