Разкъсана

26 Увертюра

Уила се измъкна рано от подготовката на сватбата. Каза, че трябвало да вечеря с баща си, но подозирах, че не можеше повече да търпи Аурора.

Бяхме в балната зала. Прозорците на тавана най-накрая бяха поправени, но сега бяха затрупани със сняг, което правеше помещението тъмно като пещера. Аурора ме увери, че снегът ще бъде почистен, като че ли това изобщо ме интересуваше.

Тя обикаляше из залата, чертаейки план за разположението на масите и декорациите. Аз й помагах всеки път, когато ми позволеше, което не беше особено често. Бедният й помощник тичаше като луд насам-натам, за да свърши всичко, което Аурора му наредеше.

Когато най-накрая късно вечерта тя позволи на помощника си да си тръгне, аз седях на рояла и свирех началото на „Für Elise“ отново и отново, защото това беше единственото нещо, което знаех.

— Трябва да започнеш да взимаш уроци по пиано — рече Аурора. Тя носеше дебела черна папка с всякакви неща, свързани със сватбата, и сега я хвърли на рояла, при което той силно изкънтя. — Не мога да повярвам, че вече не си го направила. В какво приемно семейство си живяла?

— Знаеш в какво приемно семейство съм живяла. — Продължих да свиря същите тактове по-високо, защото това видимо я изнервяше. — Познаваш брат ми.

— Що се отнася до това… — Тя извади няколко фиби от косата си, при което къдрите й паднаха свободно надолу. — Трябва да спреш да го наричаш свой брат. Това е проява на лош вкус.

— Знам това — отвърнах аз. — Но това е навик, с който ми е трудно да се разделя.

— Ти имаш много навици, с които трябва да се разделиш. — Тя прокара пръсти през косата си. — Ако не беше принцеса, бих ти помогнала да се пребориш с тях.

— Е, благодаря ти за времето и загрижеността — промърморих аз.

— Знам, че можеш да бъдеш иронична, но нямам нищо против. — Тя отвори папката си и я прелисти. — Нямаме време Фредерик фон Елсин да ти ушие нова рокля за годежа и затова утре по обяд той ще донесе най-красивите си модели, за да си избереш един от тях.

— Звучи забавно — казах аз искрено. Фредерик бе ушил роклята за кръщелната ми церемония и срещата с него ми донесе радост.

— Принцесо! — повиши глас Аурора. — Ще спреш ли да свириш тази песен?

— Разбира се. — Аз затворих капака на рояла. — Достатъчно е само да ме помолиш.

— Благодаря. — На устните на Аурора се изписа тънка усмивка. — Трябва да поработиш върху обноските си, принцесо.

— Обноските ми са си наред, когато е нужно — въздъхнах аз. — Но точно сега съм уморена, защото всичко това продължава цял ден. Не можем ли да продължим утре?

— Имаш такъв късмет, че ти позволявам да се омъжиш за сина ми. — Тя тръсна глава и затвори рязко папката си. — Ти си груба, неблагодарна и зле възпитана. Майка ти на няколко пъти едва не ни доведе до гибел и синът ми трябваше да бъде следващият наследник на трона, а не ти. Ако той нямаше тази неоправдана слабост към теб, при всяко положение щеше да те свали и да заеме законното си място.

— О! — Аз я гледах с широко отворени очи и наистина не знаех какво да й отговоря.

— Истински позор е, че се жени за теб! — Аурора цъкна с език. — Ако някой разбереше как онзи следотърсач Фин те опетни, той би станал за смях на цялото кралство. — Тя докосна слепоочието си и поклати глава. — Имаш толкова голям късмет.

— Абсолютно си права. — Аз се изправих, стисвайки юмруци до тялото си. — Имам късмет, че синът ти по нищо не прилича на теб. Аз ще бъда кралица, а не ти. Знай мястото си, марксина!

Тя вдигна изненадано глава и премигна с тъмните си очи, сякаш не можеше да повярва на онова, което бе чула. Лицето й пребледня. Цялата суматоха около подготовката около сватбата бе разстроила нервите й и за момент тя действително бе забравила ролята си в този сложен дворцов спектакъл.

— Принцесо, наистина съжалявам — тя цъкна с език. — Не исках да кажа това. Бях под толкова голямо напрежение.

— Това се отнася за всички ни — напомних й аз.

Аурора приключи със събирането на нещата си и промърмори още няколко извинения. След това излезе припряно от балната зала с обяснението, че се налага да се прибере у дома и мисля, че никога не бях я виждала да си тръгва толкова бързо. Не знаех дали бях постъпила правилно, като й се опълчих, но точно сега не ме беше грижа.

После осъзнах, че това беше един от редките моменти, когато бях съвършено сама. Наоколо нямаше никакви стражи и телохранители. Нямаше ги Дънкан, Тове или Аурора. И наистина можех да се възползвам от този случай да изляза малко на чист въздух.

Побързах, преди да се натъкна на някого. Знаех, че ако се забавя, все ще се намери някой, който да иска нещо от мен. Примерно да си поговорим, но аз не исках да приказвам с никого. Исках само да подишам чист въздух.

Втурнах се по главния коридор на Северното крило и излязох бързо през странична врата, озовавайки се на тясна, чакълеста пътека, опасана с висок жив плет. Тя завиваше покрай двореца и лъкатушеше към скалите, водейки до красива градина.

Всичко беше покрито със сняг, който проблясваше като диаманти под лунната светлина. Зимното време трябваше да е смразило всички растения, но вместо това цветята цъфтяха в синьо, розово и лилаво, а скрежът по венчелистчетата им само ги правеше да изглеждат още по-красиви.

Клоните на бръшляна и глицинията, които пълзяха по стената, бяха зелени и трептящи от живот. Дори водопадът в цъфтящата овощна градина не беше замръзнал, както можеше да се очаква в това време на годината.

Тънкият пласт сняг хрущеше под босите ми крака, но не ме беше грижа. Затичах се покрай надвисналата над мен скала и на няколко пъти се подхлъзнах, но така и не паднах. До езерото имаше две извити градински пейки и аз седнах на по-близката от тях.

Градината беше като вълшебна и аз искрено й се любувах. Облегнах се назад, вдишвайки студения въздух. Дъхът ми излизаше като мъгла и луната блещукаше през ледените кристали във въздуха. Бях стояла затворена в къщата толкова дълго време.

Звук на счупено клонче зад мен ме извади от мислите ми и се завъртях. Не видях никого, но зърнах няколко сенки да се движат покрай живия плет до тухлената стена.

— Кой е там? — попитах аз.

Предположих, че е Дънкан или някой друг следотърсач, изпратен да ме доведе. Когато никой не отговори, започнах да се безпокоя, че съм взела необмислено решение, излизайки навън сама. Можех да се защитавам, но по-добре беше да не се стига дотам.

— Знам, че има някой. — Станах от пейката. Заобиколих я и тръгнах между дърветата.

Забелязах фигура на мъж до стената. Беше твърде далече, за да видя лицето му, но лунната светлина трептеше върху светлата му коса.

— Кой е там? — повторих аз. Изпънах гръб, опитвайки се да изглеждам колкото може по-внушителна, което навярно беше трудно за една принцеса по рокля сама в градината през нощта.

— Принцесо? — Непознатият звучеше изненадан, пристъпвайки към мен. Когато заобиколи едно дърво и тръгна към мен, най-накрая можах да го видя по-добре.

— Локи? — възкликнах аз. — Какво правиш тук?

— Дойдох за теб. — Той изглеждаше точно толкова изненадан, колкото бях и аз. — А ти какво правиш тук?

— Имах нужда от малко чист въздух. Но не разбирам. Откъде знаеше, че ще бъда тук?

— Не знаех. И идвам оттам. — Той посочи стената зад себе си. — Покатерих се по стената. Това е слабо място в сигурността ви.

— Защо си тук? — попитах аз.

— Не се преструвай, че не се радваш да ме видиш. — Самонадеяната усмивка отново грейна на лицето му. — Сигурен съм, че си била нещастна, след като си тръгнах.

— Не ми е останало и време за това — отвърнах аз през смях. — Бях заета с подготовката на годежа си.

— Да, чух тази ужасна новина. — Той сбърчи нос в израз на отвращение. — Затова и идвам да те спася.

— Да ме спасиш — отекнах аз.

— Да, като рицар в блестяща броня. — Локи разпери широко ръце и направи нисък поклон. — Аз ще те метна през рамо и ще се покатеря обратно по стената, като ти ще играеш ролята на Рапунцел.

— Рапунцел използва косата си, за да слезе от кулата — обърнах му внимание аз.

— Извинявай. Ние витрийците не вярваме на детски стихчета и приказки.

— Нито пък аз. И освен това не е нужно да бъда спасявана. Аз съм там, където трябва да съм.

— О, хайде стига. — Локи поклати глава. — Принцесо, не е възможно да вярваш в това. Ти не би трябвало да бъдеш държана под ключ в ужасен замък, сгодена за досаден глупак и принуждавана да се измъкваш тайно през нощта, за да подишаш чист въздух.

— Оценявам загрижеността ти, но съм щастлива. — Но дори изричайки това, не бях сигурна дали е вярно или не.

— Аз мога да ти обещая живот, пълен с приключения. — Локи се хвана за един клон, залюля се и се приземи на пейката с изумително изящество. — Ще те заведа на екзотични места. Ще ти покажа света. Ще се държа с тебе така, както заслужава една истинска принцеса.

— Всичко това звучи много добре. — Усмихнах му се. Бях поласкана от поканата му, макар да се съмнявах в искреността й. — Но… защо?

— Защо? — засмя се Локи. — А защо не?

— Непрекъснато ме гложди чувството, че просто се опитваш да ме отклониш от задълженията ми като принцеса на Трил, за да подкрепя твоята кауза — казах аз откровено.

— Смяташ, че кралят ми е възложил тази задача — ухили се отново Локи и скочи от пейката, озовавайки се непосредствено пред мен. — Кралят ме ненавижда. Презира ме. Всеки ден ме заплашва да ме обезглави. На кралицата се налага да върви против волята му, за да ме спаси. Той се надяваше вие да ме екзекутирате.

— Сега вече наистина ме убеди да се върна във Витра — подсмихнах се аз.

— Кой изобщо говори за връщане? Аз ти предлагам да избягаш от всичко това, от Трил и от Витра, от глупавите кралски дворове и глупавите им правила. — Той направи широк жест с ръка около нас.

— Не мога. — Поклатих глава, откривайки с изненада колко изкусително звучеше това. Да избягам от двореца и от всички неприятни неща, с които той беше свързан. — Не мога да предам кралството си. Аз имам задължения тук. Към моя народ.

— Ти имаш дълг към себе си — да бъдеш щастлива! — настоя Локи.

— Не, не е така — отвърнах аз. — Твърде много неща ме свързват с това място. И нека не забравяме, че имам годеник.

— Не се омъжвай за него — каза той присмехулно, сякаш самата идея за това му се струваше нелепа. — Омъжи се за мен вместо това.

— Да се омъжа за теб? — усмихнах се аз. — Ти ми каза, че трябва да се омъжа само по любов.

— Така е. — И в този рядък миг на съвършена искреност Локи изглеждаше почти зашеметяващо красив. Той пристъпи още крачка към мен и сега бяхме толкова близко, че почти се докосвахме. — Принцесо, омъжи се за мен.

— Това е… — Поклатих глава, смаяна от предложението му. — Това звучи почти абсурдно, Локи. Аз почти не те познавам и ти си… ти си мой враг.

— Не ме е грижа откъде идвам или ти коя си — каза той чистосърдечно. — Аз мога да те направя щастлива и ти ме правиш щастлив. Ние можем да бъдем щастливи до края на дните си.

Очите му бяха приковани върху моите и дори под слабата светлина те блестяха като златни. Почувствах през мен да преминава нещо като бавна вълна и заедно с това ме обзе странно спокойствие. И точно когато осъзнах, че Локи се опитваше да изключи съзнанието ми, усещането изчезна.

— Какво стана? — попитах аз, когато мъглата се вдигна от ума ми. Локи стоеше само на сантиметри от мен и аз знаех, че трябва да се отдръпна, но не го направих.

— Аз няма да ти причиня това — каза той тихо. — Но онова, което ти казах преди, е вярно. Искам да знам, че когато си с мен, причината е, че искаш да бъдеш с мен, а не защото трябва.

— Локи… — понечих да възразя.

Той сложи длани върху лицето ми и аз усетих топлината им върху кожата си. Изненадах се, че не са премръзнали, докато се беше катерил по стената. Той се наведе към мен, но се спря, преди устните му да докоснат моите. Задържа погледа си върху мен, сякаш търсеше да открие някаква съпротива, но такава нямаше.

Устата му покри моята и почувствах да ме залива топлина. Вкусът му беше сладък и хладен, а кожата му ухаеше на свеж дъжд. Коленете ми омекнаха и сърцето се разтуптя силно. Пръстите му се заплетоха в косите ми, притискайки ме към него.

Обгърнах ръце около него, усещайки силното му тяло. Мускулите му бяха като топъл мрамор и знаех, че можеше да ме скърши в ръцете си, ако поискаше. Но начинът, по който ме докосваше, беше едновременно страстен и нежен.

Исках да му се отдам, да отстъпя пред предложението му, но някъде дълбоко в себе си чувах гласа на разума. Коремът ми премаля и след това почувствах силен спазъм.

— Не, Локи. — Отдръпнах устата си от неговата, поемайки си въздух. Сложих ръцете си върху гърдите му и отстъпих крачка назад. — Не мога. Съжалявам.

— Принцесо! — Локи ме гледаше как отстъпвам назад. Изразът на лицето му беше отчаян и уязвим и това накара сърцето ми да се свие от болка.

— Съжалявам. Но не мога.

Обърнах се и се затичах към двореца, страхувайки се, че мога да променя решението си, ако се забавя още малко.