Разкъсана

23 Предложение

След като Сара и Локи заминаха, отидох да докладвам на Елора как съм се справила. Гарет седеше с нея в гостната, а Елора лежеше. Вече не беше толкова бледа, но все още не беше дошла на себе си.

Не се разпрострях много нашироко в разказа си, но те и двамата изглеждаха горди с мен. Това беше първото ми официално поръчение като принцеса и аз се бях представила добре. Елора дори ме похвали. След като излязох от гостната, се чувствах изненадващо добре.

В коридора срещнах Тове. Той излезе от кухнята с няколко чепки грозде. Предложи ми една, но не ми се ядеше и поклатих отрицателно глава.

— Чувстваш ли се вече като истинска принцеса? — попита Тове, докато дъвчеше зърната.

— Не знам. — Подръпнах тежкото диамантено колие, което бях преценила, че е подходящо за случая. — И не знам дали това някога ще се случи. Мисля, че винаги ще се чувствам като самозванец.

— Е, добре, но определено изглеждаш като принцеса.

— Благодаря ти. — Обърнах се към него и се усмихнах. — И ти се представи добре днес. Беше концентриран и много достолепен.

— Благодаря. — Той подхвърли едно гроздово зърно към устата си и се ухили. — Прекарах доста време в пренареждане на мебелите си преди срещата. Изглежда, че това помогна.

— Така е — кимнах аз.

Продължихме да вървим мълчаливо, докато той ядеше гроздето си, а аз си играех с колието си. Мълчанието между нас не беше тягостно и дори си помислих колко е хубаво да бъдеш с някого, без да се чувстваш неловко, странно или на тръни.

Разбрах също малко повече какво имаха предвид Елора и Фин. Тове беше силен, интелигентен и мил, но неговите способности му отнемаха твърде много, за да може да бъде водач. Той се справяше изключително добре, когато трябваше да се опра на него, и аз знаех, че винаги и независимо от всичко ще бъде до мен.

— И така. — Тове преглътна последното зърно и се спря. Втренчи се в земята и бутна няколко кичура от заплетената си коса зад ушите. — Сигурен съм, че кралицата ти е казала за онова, което тя и майка ми са подготвили. — Той замълча за момент. — Знаеш, че двамата с теб предстои да се оженим.

— Да — кимнах аз, изпълвайки се с някакво странно безпокойство, когато го чух да отваря дума за това.

— Аз не одобрявам техните тайни срещи и машинации и не мисля, че имат право да си играят с нас, все едно сме някакви пешки, а не живи същества. — Тове засмука бузата си и погледна към коридора. — Това не е редно и го казах на Аурора. Тя трябва да спре да ме третира като… Не знам. Нейна пионка.

— Да — съгласих се аз и продължих да кимам.

— Тя смята, че може да ме контролира през цялото време и знам, че майка ти се опитва да прави същото с теб. — Той въздъхна. — Действията им като че ли се ръководят от някакви предварителни идеи за нас и те отказват да ги променят, макар да виждат, че ние не сме онова, което са очаквали.

— Да, така е — потвърдих аз.

— Аз знам за миналото ти. — Той спря за миг погледа си върху мен. — Аурора ми разказа за баща ти и за това, че има опасност да изгубиш короната заради него. Заради грешките на родителите си. Но това е глупаво, защото аз знам колко си могъща и колко много държиш на народа си.

— Благодаря ти — отвърнах неуверено.

— Ти трябва да бъдеш кралица. Всеки, който разбира нещо от тези неща, го знае, но повечето хора не разбират нищо и това е проблемът. — Тове се почеса по тила и смени тежестта си на другия крак. — Аз никога няма да тръгна срещу теб. Каквото и да се случва, никога няма да ти отнема короната и ще те защитавам срещу всеки, който се опита да го направи.

Този път замълчах. Никога не бях чувала Тове да говори толкова много и не знаех каква беше крайната му цел.

— Знам, че си влюбена в… е добре, не и в мен — каза той предпазливо, умишлено избягвайки да спомене името на Фин. — И аз също не съм влюбен в теб. Но те уважавам и те харесвам.

— Аз също те уважавам и харесвам — вметнах аз и Тове ми се усмихна леко.

— Но това е само едно от нещата. — Той въздъхна дълбоко. — Има обаче нещо, което не разбирам. Ти се нуждаеш от някого, който да ти помогне да задържиш трона, и аз съм готов да бъда до теб. За мен това е достатъчна причина… но дали е такава и за теб?

— Какво? — попитах аз и той задържа върху мен зеленикавите си очи.

— Ти ще… искаш ли да се омъжиш? — попита Тове. — За мен?

— Аз… ами… — Не знаех какво да отговоря.

— Ако не искаш, не е нужно да променяме нищо между нас — побърза да каже Тове. — Попитах те, защото идеята ми се стори добра.

— Да — отвърнах аз, без да осъзнавам какво казвам, преди думите да излязат от устата ми. — Искам да кажа, да. Ще го направя. Аз… ще се омъжа за теб.

— Наистина ли? — Тове се усмихна радостно и аз кимнах.

— Да. — Преглътнах с усилие и се опитах да отвърна на усмивката му.

— Добре. — Той въздъхна и погледна отново към коридора. — Това е добре, нали?

— Да, така мисля — казах аз и бях искрена.

— Да — кимна Тове. — Но сега имам чувството, че ще повърна.

— Мисля, че е нормална реакция.

— Да — повтори той и ме погледна. — Е, оставям те… да си вършиш работата. А аз ще си върша моята.

— Добре — рекох.

— Чудесно. — Той ме потупа нехайно по рамото, кимна отново и се отдалечи.

Нямах представа какво току-що се бях съгласила да направя. Не бях влюбена в Тове и той със сигурност не беше влюбен в мен. Но момчето, което обичах — ако все още го обичах — никога нямаше да може да се ожени за мен, нито да бъде с мен.

Тове и аз се разбирахме и уважавахме и това все пак беше нещо. Но по-важното беше, че кралството се нуждаеше от този съюз. Елора беше убедена, че бракът ми с Тове беше най-доброто нещо за мен и за Трил.

Трябваше да направя най-доброто за народа си и ако това означаваше да се омъжа за Тове, не ми оставаше нищо друго. В края на краищата имаше и много други по-лоши варианти от този.

Смених роклята си и тръгнах към библиотеката в компанията на Дънкан. Той ми помогна да намеря някои добри книги по история на Трил и седнах да ги чета. Фин ме беше запознал бегло с нея преди кръщелната церемония, но ако възнамерявах да управлявам тези хора, трябваше да разбера кои са те.

Прекарах останалата част от вечерта в библиотеката, поглъщайки колкото може повече информация. Накрая Дънкан заспа свит на един стол. Беше късно, когато го събудих и той ме изпрати до стаята ми. Не знаех каква закрила ми осигуряваше съненият Дънкан, но и не мислех, че се нуждая от такава.

На другата сутрин Тове и аз отидохме в атриума, за да продължим обучението ми и връщането към обичайния ритъм на живота ми беше приятно. Дънкан беше с нас през цялото време и ако между мен и Тове е имало някаква неловкост, той не каза нищо. Чувствах се странно да бъда сгодена, но Тове се справи добре, успявайки да ме накара да работя съсредоточено.

Все повече овладявах способностите си и ставах все по-силна. Повдигнах трона от земята, докато Дънкан седеше на него и това вече не изискваше такава концентрация, както преди. Усещах пулсираща болка в очните си ябълки, но не й обръщах внимание.

Когато Тове завъртя един стол в кръг, за да ми покаже какво иска да направя, не можех да не си помисля за Елора. Колко слаба и крехка изглеждаше тя, изтощена от употребата на собствените си способности.

Знаех, че ние трябва да ги използваме, за да не полудеем и особено в случая с Тове това беше от изключителна важност, за да запази разсъдъка си. Но всичко това ме потискаше. Не исках да го видя да свършва като майка ми, умирайки от старост, преди да е навършил четирийсет.

Когато приключихме тренировката, се чувствах уморена, но по един приятен начин. Ставах все по-силна и по-самоуверена и това ми харесваше.

Елора беше все още в гостната, където възстановяваше силите си, и аз отидох да я видя. Тя беше станала от кушетката си, което беше добър признак, но отново се беше заела да рисува.

Седеше на стол без облегалка със статива пред себе си. Шалът, с който се беше наметнала, беше паднал от едното й рамо, но тя като че ли не забелязваше това. Дългата й коса се спускаше покрай изправения й гръб и сега тя беше по-скоро блещукащо сребриста, отколкото черна.

— Сигурна ли си, че трябва да правиш това? — попитах аз, когато влязох в стаята й.

— Имам ужасна мигрена от няколко дни и трябваше да се отърва от нея. — Тя направи широк замах с четката през платното.

Минах зад нея, за да видя какво изобразява картината, но на този етап там имаше само тъмносиньо небе. Елора спря да рисува и остави четката си на триножника.

— Имаш ли нужда от нещо, принцесо? — Тя се завъртя с лице към мен и с облекчение видях, че млечнобелият цвят бе изчезнал от очите й.

— Не. — Поклатих глава. — Исках само да видя как си.

— По-добре съм — каза тя с тежка въздишка. — Никога повече няма да бъда както преди, но съм по-добре.

— Това все пак е нещо.

— Да, предполагам, че е така. — Тя се обърна към прозореца и навъсеното небе.

Суграшицата и вятърът най-накрая бяха спрели, но небето оставаше сиво и мрачно. Яворите и брястовете се бяха разделили с почти всичките си листа и стояха мъртви и голи в очакване на зимата. Вечнозелените растения по скалите изглеждаха крехки и облъскани, а клоните им бяха натежали от полепналия по тях лед.

— Тове ми предложи да се омъжа за него — казах аз и тя завъртя рязко глава към мен. — И аз се съгласих.

— Ти приемаш този брак? — Елора повдигна вежди едновременно с почуда и одобрение.

— Да — кимнах аз. — Това е… това е най-доброто за кралството и затова трябва да го направя. — Кимнах отново, сякаш за да убедя сама себе си. — И Тове е добро момче. Той ще бъде добър съпруг.

Веднага щом казах това, осъзнах, че нямам никаква представа какъв би трябвало да бъде добрият съпруг. Почти не бях живяла с женени двойки, никога не бях имала гадже и опитът ми с Фин беше минимален.

Елора все още ме наблюдаваше, затова преглътнах и направих усилие да се усмихна. Сега не беше моментът да се безпокоя за даденото от мен съгласие. Имах време да науча какво означава да си съпруга, преди да се омъжа.

— Да, сигурна съм в това — промърмори Елора и се обърна към картината си.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Да — отговори тя все така с гръб към мен. — Аз няма да ти причиня онова, което ми беше причинено на мен. Ако смятах, че трябва да направиш нещо ужасно, което е в интерес на Трил, щях да го поискам от теб. Защото това би било твой дълг, но щях да ти кажа съвсем открито какви ще бъдат последствията за теб. Никога не бих допуснала да бъдеш в неведение.

— Благодаря ти — казах аз искрено. — Съжаляваш ли, че се омъжи за баща ми?

— Опитвам се да не съжалявам за нищо — каза Елора уморено и посегна към четката си. — Неподобаващо е една кралица да храни лоши чувства.

— Защо не се омъжи никога отново? — попитах аз.

— За кого бих могла да се омъжа?

Без малко да кажа „за Томас“, но така само щях да си спечеля гнева й. Тя определено не е можела да се омъжи за него. Той е бил следотърсач и освен това е бил женен. Но не това щеше да бъде причината за яда й. Тя щеше да се вбеси, че съм научила за нейната любовна връзка.

— За Гарет? — казах аз и Елора издаде звук, който прозвуча като смях. — Той те обича и освен това е високопоставен маркиз. Което го прави добра партия.

— Не е толкова високопоставен — каза тя. — Да, той е мил, но това не е достатъчно за един брак. Казвала съм ти и преди, принцесо, че любовта няма нищо общо с брака. Бракът е съюз между две страни и аз не съм имала никаква причина да се съюзявам с когото и да било.

— Не ти ли се е искало да се омъжиш просто така? — попитах аз. — Никога ли не се чувстваш самотна.

— Една кралица може да е много неща, но не и самотна. — Тя задържа четката си над платното, но не започна да рисува. — Аз не се нуждая от любов или от мъж, за да се чувствам завършена и един ден ти ще откриеш, че това важи и за теб. Ухажорите ще идват и ще си отиват, но ти ще оставаш.

Загледах се през прозореца, защото не знаех какво да й отговоря. В думите й имаше нещо благородно и достолепно, но същевременно и малко трагично. Не можеше да има нищо утешително в това да знам, че ще завърша живота си в самота.

— Освен това не искам Уила да бъде претендентка за трона — рече Елора и започна отново да рисува. — А точно това би се случило, ако се омъжа за Гарет. Тя би станала принцеса със законни претенции към трона и аз никога не бих го допуснала.

— Уила не би била лоша кралица — казах аз и с изненада открих, че съм съвсем искрена.

Бях започнала да харесвам Уила след идването си тук. Тя притежаваше доброта и прозорливост, каквито първоначално не бях забелязала у нея.

— Въпреки това тя няма да бъде кралица. Ти ще бъдеш такава.

— Надявам се, че няма да е скоро — въздъхнах.

— Трябва да бъдеш готова, принцесо. — Тя ме погледна през рамо. — Трябва да си подготвена за това.

— Старая се — уверих я аз. — Работя над способностите си, посещавам всички съвещания и дори чета история в библиотеката. Но въпреки това имам чувството, че трябва да минат още много години, преди да съм готова да бъда истинска кралица.

— Нямаш години на разположение — рече Елора.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Кога ще бъда кралица? Колко време имам?

— Виждаш ли тази картина? — Елора махна към сложеното на една полица платно, което бях виждала преди в стаята й.

На нея бях изобразена аз, почти същата каквато бях сега, с изключение на това, че носех бяла рокля. На главата ми имаше богато украсена платинена корона, обкичена с диаманти. Елора ме беше нарисувала като кралица.

— Е? — подканих я за обяснение. — Един ден аз ще бъда кралица. И двете знаем това.

— Не, вгледай се в картината. — Тя посочи с дръжката на четката. — Виж лицето си. На колко години си тук?

— Аз… — Присвих очи и се наведох към картината. Не можех да бъда сигурна, но като че ли не бях и ден по-голяма, отколкото бях сега. — Не знам. — Изправих се. — Бих могла да съм и на двайсет и пет.

— Може би — съгласи се Елора, — но това не е чувството, което имам.

— И какво ти подсказва това чувство? — Тя ми обърна гръб, за да скрие лицето си. — Всъщност какви обстоятелства трябва да бъдат налице, за да стана кралица?

— Ти ще станеш кралица при смърт на управляващите монарси — отговори Елора сухо.

— Искаш да кажеш, след като ти умреш? — Почувствах как сърцето се блъска в гърдите ми.

— Да.

— Значи ти смяташ… — гласът ми заглъхна, — че скоро ще умреш?

— Да. — Тя продължи да рисува, сякаш я бях попитала за времето, вместо за предстоящата й смърт.

— Но… — Поклатих глава. — Аз не съм готова. Ти не си ме научила на всичко, което трябва да знам!

— Това беше причината да настоявам да бързаш, принцесо. Знаех, че нямаме много време и се налагаше да бъда сурова с теб. Трябваше да бъда сигурна, че ще можеш да се справиш.

— А сега сигурна ли си? — попитах аз.

— Да. — Тя ме погледна отново. — Не изпадай в паника, принцесо. Никога не изпадай в паника, пред каквито и препятствия да се изправиш.

— Не изпадам в паника — излъгах аз. Сърцето ми сякаш искаше да изскочи от гърдите ми и ми се виеше свят. Седнах на канапето зад мен.

— Аз няма да умра утре — рече Елора с леки нотки на раздразнение. — Имаш още време на разположение, но трябва да се концентрираш над подготовката си. Трябва да ме слушаш внимателно, да обръщаш внимание на всичко, което ти казвам, и да правиш онова, което искам от теб.

— Не става дума за това. — Поклатих глава и вдигнах очи към нея. — Аз съм с теб съвсем отскоро, ние най-накрая започнахме да се разбираме и сега ти умираш.

— Не ставай сантиментална, принцесо — смъмри ме Елора. — Нямаме време за това.

— Тъжна ли си? — Сълзите напираха в очите ми. — Или изплашена?

— Принцесо, моля те! — Тя завъртя отегчено очи и ми обърна гръб. — Имам да рисувам. Предлагам ти да се качиш в стаята си и да се успокоиш. Една принцеса никога не трябва да бъде виждана да плаче.

Оставих я да си завърши картината. Единствената утеха беше, че според думите на Елора една принцеса никога не трябваше да бъде виждана да плаче, но не и че не трябва да плаче. Запитах се дали това не беше причината да ме отпрати. Не аз да мога да се наплача, а тя.