Разкъсана

25 Приказка

Томас взе една голяма книга от библиотеката и я хвърли тежко на писалището. При падането й от кожената подвързия се вдигна прах. Тове беше толкова зает да избягва погледа ми, че подскочи, когато книгата изтрополя.

— Това може да помогне. — Томас посочи книгата. — Но е написана на трилски.

— Какво означава „трилски“? — попитах аз с желанието да насоча разговора към нещо друго, което не касаеше отцеубийство.

— Това е старият език на трил — обясни Фин и махна с ръка към документите със странни символи, които бях видяла преди това. — Само Тове може да го чете с лекота.

— Това е мъртъв език — обади се канцлерът. — Чудя се как е възможно някой да го знае.

— Не е толкова трудно. — Тове посегна към книгата. Когато отвори страниците, от тях дойде миризма на плесен. — Мога да те науча, ако искаш.

— Аз трябва да се науча — казах. — Но не точно сега. Опитваме се да намерим начин да удължим споразумението, нали така? Как мога да помогна?

— Прегледай тези документи. — Фин разрови някакви книжа върху писалището и ми ги подаде. — Виж дали можеш да намериш нещо за договори, възбрани или примирия, дори да не са с Витра. Всичко, което може да помогне.

Тове седна на един от поочуканите кожени столове да чете книгата. Аз се настаних на пода с купчината документи, приготвяйки се да се заровя в правните дебри на Трил. Всичко написано ми звучеше като гатанки или ребуси. Беше ми трудно да се ориентирам и затова се налагаше често да питам.

После обаче ми поолекна, когато самият Тове помоли Фин да му помогне с някакъв пасаж. Фин погледна над рамото му, така че да вижда страницата и после двамата започнаха да обсъждат смисъла на написаното.

Мина ми през ум колко е странно, че Фин и Тове се разбираха толкова добре. Фин изпадаше в пристъпи на ярост, когато ме хванеше да флиртувам с някого, но предстоящият ми брак с Тове ни най-малко не го смущаваше.

Фин вдигна глава от книгата и очите му срещнаха моите, но само миг по-късно погледна настрани. Улових нещо в погледа му, един копнеж, който ми липсваше, и отново се замислих дали бях взела правилното решение.

— Принцесо? — извика Аурора от коридора.

Аз просто седях на пода и преглеждах документи, но тя вероятно нямаше да одобри това. Скочих на крака и оставих книжата на писалището, за да избегна поредната лекция как трябва да се държи една дама.

— Принцесо? — каза Аурора отново и надникна в залата. — А, тук си била. Заедно с Тове. Чудесно. Налага се да обсъдим някои неща около годежа.

— О! Добре. — Тове остави книгата настрани и ми се усмихна смутено. — Сватбени въпроси. Трябва да се заемем с тях сега.

— Да — кимнах аз в отговор.

Погледнах към Фин. Изразът на лицето му бе станал по-суров, но не вдигна глава. Тове и аз последвахме Аурора, докато говореше за нещата, които трябваше да се направят, и аз за последно погледнах през рамо към Фин.

Аурора държа мен и Тове като заложници твърде дълго и дори присъствието на Уила не можа да освежи атмосферата. Щеше да бъде много по-лесно, ако просто Аурора и Уила сключеха брак помежду си. Когато Аурора най-накрая ни пусна да си вървим, дори и Уила беше отегчена до смърт.

Дънкан ме чакаше и двамата с него отидохме в кухнята да вечеряме заедно. Тове тръгна към Военната зала, за да се заеме отново с работата си, а Уила каза, че си има други планове. Знаех, че трябва да се присъединя към Тове, за да помогна, но умирах от глад и преди това трябваше да хапна нещо.

Разказах на Дънкан за проучването на Тове и Фин и как някои от документите са написани на трилски. Дънкан каза, че е виждал подобна книга в стаята на Рис на горния етаж, в което имаше логика, защото доста манксове се опитваха да учат трилски език.

В моя случай не беше нужно да го науча веднага, но тъй или иначе исках да добия известна представа. След като вечеряхме, тръгнах към всекидневната. Вратата беше затворена, но това беше обичайната практика в двореца и аз я отворих, без да чукам.

Нямах никакво намерение да се промъквам незабелязано, но вероятно съм влязла доста тихо, тъй като Мат и Уила не ме чуха. Или може би са били твърде погълнати един от друг.

Уила лежеше по гръб на кушетката, а Мат беше над нея. Тя носеше къса рокля както обикновено и ръката на Мат беше върху бедрото й, повдигайки края на роклята. Другият й крак беше около кръста му и тя бе заровила пръсти в пясъчнорусата му коса, докато се целуваха.

— О, боже мой! — възкликнах аз неволно.

— Уенди! — изпищя Уила и Мат се дръпна рязко от нея.

— Какво стана? — попита Дънкан зад гърба ми и се опита да мине покрай мен, за да ме защити, ако съм в опасност.

— Тихо! — просъска Уила и намести роклята си, за да се прикрие. — Затворете вратата!

— О, добре. — Аз затворих вратата и извърнах очи от Уила и Мат.

Те не правеха кой знае какво, но аз никога не бях хващала Мат в компрометираща ситуация преди. Той много рядко излизаше на среща с момичета и почти никога не ги водеше у дома. Самата мисъл за неговия сексуален живот ми беше странна и непозната.

Когато го погледнах, бузите му бяха пламнали и той отказа да вдигне глава. Косата му беше разрошена и през цялото време оправяше гънките на ризата си. Част от червилото на Уила беше по бузите и устата му, но не намерих смелост да му го кажа.

— О! Вие двамата? — Ухили им се Дънкан. — Браво, Мат. Не мислех, че Уила би тръгнала с някой, който не е от нейната класа.

— Млъкни, Дънкан. — Уила го изгледа кръвнишки и намести гривната на глезена си.

— Не ставай груб — изръмжа Мат и Дънкан отстъпи крачка назад, сякаш очакваше Мат да го удари.

— И не казвай на никого за това — предупреди го Уила. — Знаеш какво ще стане, ако се разчуе.

Уила беше марксина и макар нейните способности далеч да не бяха толкова големи, колкото моите, тя беше една от най-могъщите оцелели представители на трил. Мат беше човек от приемно семейство, което го поставяше дори в още по-ниско социално положение от следотърсачите и манксовете. Ако бъдеше хванат да осквернява важната кръвна линия на Уила, те и двамата щяха да бъдат изпратени в изгнание.

Като се имаше предвид, че те бяха двама от най-близките ми приятели, аз не исках това да се случи. От една страна, те щяха ужасно да ми липсват, но съществуваше и опасността витра да ги вземат в плен, за да могат след това да ме изнудват. Те трябваше да останат във Фьоренинг, където бяха в безопасност.

— Разбира се, че няма да кажа нищо — каза Дънкан чистосърдечно. — Аз не казах на никого за Фин и принцесата.

— Дънкан, млъкни — срязах го аз. Не исках Мат да си спомня за онази нощ точно сега.

— Моля те, не избухвай — рече Уила, погрешно решавайки, че раздразнението ми е насочено срещу нея. — Ние не искахме да ни завариш така. Чакахме подходящия момент, за да ти го кажем, но ти си толкова заета напоследък.

— И това не променя чувствата ни към теб — впусна се Мат в обяснения. — Ние и двамата държим на теб. — Той посочи себе си и Уила, но не погледна към нея. — Това е едно от нещата, които ни сближи. Ние не искахме да те нараним.

— Вижте какво, аз не се чувствам наранена. — Поклатих отрицателно глава. — Не съм ядосана. Дори не съм изненадана.

— Наистина ли? — Уила наклони леко глава.

— Не. Вие прекарвате толкова много време заедно и през цялото време флиртувате — казах аз. — В известен смисъл знаех, че нещо се случва. Просто не очаквах да ви сваря така.

— Извинявай. — Мат целият почервеня. — Наистина не трябваше да се получава така.

— Не, всичко е наред. — Аз свих рамене. — Не е станало кой знае какво.

Гледах ту към единия, ту към другия. Тъмните очи на Уила бяха тревожни, а светлокестенявите вълни на косата й падаха плавно към раменете. Тя беше красива и освен това ми беше показала колко мила и вярна може да бъде.

— Това, което се случва между вас, е обяснимо — казах накрая. — И искам и двамата да бъдете щастливи.

— Ние сме щастливи — усмихна се Уила и тя и Мат се спогледаха. Помежду им имаше толкова много обич и топлина, че дори и Мат се усмихна.

— Да, щастливи сме — кимна Мат и отклони поглед от нея, за да го насочи към мен.

— Добре. Но трябва да бъдете предпазливи. Не искам да бъдете хванати и прокудени далече от мен. Нуждая се и от двама ви.

— Да, знам това — усмихна се Уила. — Без мен Аурора би те изяла жива.

— Не ми напомняй. — Аз направих физиономия и се отпуснах на едно от големите меки кресла в стаята. — А съм сгодена едва от четирийсет и осем часа. Всички се страхуват от витра, но съм убедена, че причината за моята смърт ще бъде сватбата ми.

— Ако не искаш да се омъжваш за него, не го прави — каза Мат. Той седеше на кушетката до Уила, но отново се беше върнал към авторитетния си неодобрителен тон на големия брат. — Не е нужно да правиш нещо, което не искаш.

— Не, тук не става дума за Тове. — Аз поклатих глава. — Нямам нищо против да се омъжа за него.

— Нямаш нищо против да се омъжиш за него? — Уила се засмя и мушна ръката си под тази на Мат. — Колко романтично.

— Да беше видяла и предложението му за женитба — казах аз.

— Къде е пръстенът между другото? — попита Уила, поглеждайки ръцете ми. — Взехте ли вече мярка?

— Не знам. — Вдигнах ръцете си и ги погледнах, сякаш очаквах пръстенът да се появи магически на едната от тях. — Той не ми е дал такъв.

— Това е ужасно! — Уила отпусна глава на рамото на Мат. — Трябва веднага да вземем мерки. Може би ще спомена за това утре пред Аурора.

— Не! — извиках аз. — Моля те, не й казвай нищо. Тя ще ме накара да избера нещо грозно.

— Как би могла да те принуди да направиш каквото и да е? — попита Дънкан. Той седеше с кръстосани крака до мен на пода. — Ти си принцесата. Тя е твой поданик.

— Познаваш Аурора — въздъхнах аз. — Тя си има начини.

— Това е странно. — Дънкан ме погледна изненадан, сякаш изведнъж бе видял всичко в нова светлина. — Мислех, че животът на кралските особи е по-различен. Че те имат пълна свобода.

— Никой не е истински свободен — поклатих аз глава. — Ти прекарваш около двайсет часа от денонощието с мен. И знаеш с колко свободно време разполагам.

— Това наистина е потискащо. — Дънкан отпусна рамене и се замисли. — Мислех, че животът ти е такъв, защото си нова тук и си принцеса, но сега разбирам, че той винаги ще бъде такъв, нали. Ти винаги ще носиш отговорност пред хората.

— Така изглежда — съгласих се аз. — Животът не е приказка, Дънкан.

— И нали знаеш какво казват хората? — припя Уила. — Колкото повече власт, толкова повече проблеми.

— Това беше удар под кръста, Уила, но благодаря. — Станах от креслото. — Има да уча много тази вечер. А утре ще се опитам да се поупражнявам малко преди срещата си с Аурора. Ще можеш ли да й отвлечеш вниманието за известно време, докато дойда?

— Щом се налага — изпъшка Уила.

— Не се преуморявай — каза Мат, докато излизах от стаята. — Оставяй си време и за приятни неща. Ти си още млада.

— Боя се, че младежките ми дни са приключили — казах аз откровено.