Разкъсана

7 Тъмници и герои

Нямах нито план, нито знаех какво трябва да предприема. Сара ми беше донесла спортен клин и потник, и двете неща в черно. Преоблякох се, защото идеята да се мотая по рокля не ми се струваше добра, след което излязох тихо в коридора.

Опитах се да си спомня пътя, по който Локи ме беше довел тук, но осветлението беше затъмнено и така ми беше още по-трудно да се ориентирам в непознатата обстановка. Като че ли не бяхме завивали много пъти и затова задачата ми трябваше да бъде относително проста.

Но дори и да намерех затвора, не знаех каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Можех да използвам внушение върху тъмничарите. Или ако се натъкнех на някой пореден таласъм витра, можех да се опитам да го надвия и да го принудя да отвори вратата.

Стигнах до витите стълби. Те водеха само до приземния етаж и все още ми предстоеше да намеря пътя до тъмницата, но не мислех, че ще бъде трудно.

Когато наближих края на стълбите, чух гласове. Замръзнах на мястото си, чудейки се дали да побягна, или да се скрия, след което реших, че най-добре би било да остана в сенките. Побързах да се скрия зад стълбището, опитвайки се да стана колкото мога по-незабележима.

Докато се приближаваха, гласовете ставаха все по-гръмки и като че ли спореха как е най-добре да се приготви тиква. Сърцето ми се блъскаше силно в гърдите, бях сигурна, че могат да го чуят и сдържах дъха си. Малко по-късно видях краката на двама таласъми да минават покрай мен.

Единият от тях като че ли беше жена с дълга коса с миши цвят, хваната отзад на плитка. Те определено бяха отблъскващи създания, но съдейки по начина, по който разговаряха, изглеждаха безобидни. Гласовете им звучаха по-човешки и нормално от тези на някои трилове, които бях срещала във Фьоренинг.

Изчаках още малко, докато се отдалечиха достатъчно надолу по коридора, преди да си позволя да си поема отново дъх. Предполагах, че бих могла да ги победя в една евентуална схватка, но не исках да се бия със случайни непознати. Освен това те можеха да се разкрещят и да вдигнат на крак целия дворец, в това число и Орен.

Излязох изпод стълбището и едва не се сблъсках с Локи. Той се бе облегнал нехайно с лакът на перилата на стълбите, кръстосал крака. Почти изпищях, но се овладях, знаейки, че ако привлека внимание точно в този момент, нещата можеха да станат и още по-лоши.

— Здравей, принцесо — ухили ми се Локи. — Не можеш да спиш ли?

Той и Лъдлоу ме наричаха „принцеса“ още от самото начало и тогава си мислех, че ми се подиграват заради положението ми в Трил. Но по-късно, когато разбрах, че съм и тяхна принцеса, осъзнах, че това по-скоро беше някаква форма на почит.

За съжаление си давах сметка, че титлата ми нямаше никаква тежест пред него, защото точно в този момент бях пленница.

— Да, просто… исках да хапна нещо — промърморих аз, търсейки някакво извинение.

— Доста правдоподобна история — каза той със скептичен израз на лицето. — Да можех само да ти повярвам.

— Не съм яла нищо цял ден. — Макар това действително да беше вярно, стомахът ми така се беше свил от безпокойство, че не можех и да помисля за ядене.

— Какво си намислила да правиш? — попита Локи, пренебрегвайки твърдението ми, че съм гладна. — Дори да намериш тъмницата, как ще ги измъкнеш оттам?

— Няма да правя такива неща. А сега ти ще отидеш и ще ме издадеш, нали? — Вгледах се в очите му, опитвайки се да разбера какво мисли, но както винаги той изглеждаше леко развеселен.

— Може би. — Локи сви рамене, сякаш още не беше решил. — Нека да чуя плана ти. Може би дори не си струва да докладвам на някого.

— Защо мислиш така? — попитах аз.

— Ти като че умееш да саботираш сама себе си — рече Локи. Отворих уста да възразя нещо и той прихна, когато видя раздразнението ми. — Не го приемай лично, принцесо, това се случва с най-добрите от нас.

— Няма да се спра, докато не измъкна приятелите си оттук — казах решително.

— Ето сега вече ти вярвам. — Той се наклони леко към мен. — Всичко става толкова по-лесно, когато си честен.

— Като че ли аз съм тази, която е нечестна — подхвърлих иронично.

— Аз все още не съм те лъгал — заяви Локи и гласът му беше станал странно сериозен.

— Как да освободя приятелите си от затвора? — попитах аз, подлагайки на тест твърдението му.

— Това, че не лъжа, не означава, че ще отговарям на всеки твой въпрос — усмихна се Локи.

— Добре, тогава сама ще намеря начин.

Нещо ме караше да си мисля, че той няма да ми попречи, макар да не знаех откъде идва тази моя увереност. Ако Орен разбереше, че дори си позволявам да кроя планове за бягство, бях сигурна, че не го очакваше нищо хубаво.

Когато минах покрай него и тръгнах надолу по коридора, който смятах, че води към главната галерия, той ме последва. Лесно ме настигна, въпреки че се опитах да вървя бързо.

— Мислиш, че е натам, така ли? — попита Локи с весели нотки в гласа.

— Не се опитвай да ме объркаш. Знам накъде вървя. Аз не се губя. — Разбира се, това беше лъжа, защото в действителност често се губех. — Това не е ли характерна черта на трил?

— Не знам. Аз не съм трил — отвърна той. — Нито пък ти.

— Наполовина съм трил — защитих се аз.

Но защо го правех? Не исках да съм трил, нито витра, нито каквото и да е. През целия ми живот винаги ми е било достатъчно да съм обикновено човешко същество. Сега, когато се бях озовала в това тресавище на етнически вражди, чувствах странния подтик да защитавам Трил и Фьоренинг. Очевидно емоционалната ми връзка с тях беше по-силна, отколкото си мислех.

— Ти си доста темпераментна за принцеса — забеляза Локи, без да ме изпуска от поглед, докато крачех решително надолу по коридора.

— С колко принцеси си се срещал — отвърнах аз.

— С нито една. — Той наклони замислено глава. — Но кралят изобщо не е толкова темпераментен.

— Трябва да съм го наследила от майка си — казах.

Когато стигнахме главния коридор, ми се искаше да заподскачам от радост, но реших, че не е уместно. Освен това бях намерила само пътя до тъмницата, но не и начин как да освободя Мат и Рис.

— И сега какво? — попита Локи, спирайки по средата на коридора.

— Слизам долу и ги измъквам. — Посочих голямата врата, която водеше към подземния етаж.

— Не, не съм особено впечатлен от тази идея. — Той поклати глава.

— Разбира се, че не си. Ти просто не искаш да ги освободя. — Сърцето ми биеше бързо и се питах колко ли далече щеше да ми позволи да стигна Локи.

— Това не е причината. Истината е, че не съм заинтригуван. — Той нави нагоре ръкавите на пуловера си, откривайки загорелите си ръце. — Всъщност съм направо отегчен. Защо не опитаме нещо друго.

— Не, аз ще ги освободя — казах аз.

— Но ти още не си чула какво щях да ти предложа като алтернатива. — Очите му проблеснаха и не бях сигурна, че искам да чуя какво си беше наумил. Не мислех, че би ме наранил, но в погледа му определено имаше нещо вероломно.

— Ти май спомена, че предпочиташ твоите принцеси неизцапани — опитах се да се пошегувам.

— Но ти вече си чиста, нали така? — Докато ме гледаше, изразът на лицето му се промени и по някаква причина се почувствах странно.

Усещането не беше неприятно и бе различно от онзи път, когато ме накара да изгубя съзнание. Това не беше някаква магия на витра или нещо подобно, а просто поглед, който извикваше чувството, че в стомаха ми… пърхат пеперуди.

Преди да успея да разбера какво изпитвам или какво се въртеше в главата му, силни удари по входната врата прекъснаха онова, което можеше да се случи. В коридора имаше портал към подземния етаж, но също така и масивна порта, водеща навън, в сравнение с която вратата на кралските покои изглеждаше малка.

Отново се чуха удари по вратата, които ме накараха да подскоча, и Локи застана пред мен. Бранеше ли ме той? Или ме криеше?

Вратата се отвори рязко и в гърдите ми се надигна радост.

Там стоеше Тове. Изглежда, бе разбил портата, използвайки способностите си, и сега стоеше от другата й страна с изключително застрашителен вид. Той беше най-хитрият и могъщ представител на Трил, с когото се бях запознала във Фьоренинг. Неговата чудата необщителност го беше направила скъп на сърцето ми, но в същото време той беше последният, когото очаквах да видя тук. От друга страна, умението му да премества предмети със силата на мисълта си го правеха безкрайно ценен съюзник в този момент.

След това видях и придружителите му. Дънкан и Фин стояха зад него, давайки му възможност да разбие вратата в очакване да се втурнат вътре. Веднага щом зърнах Фин, сърцето ми щеше да експлодира.

Толкова много се страхувах, че може да е ранен или че няма да го видя никога повече, а сега той беше тук.

— Фин! Добре ли си? — Втурнах се покрай Локи, без да се замисля, и се затичах към него.

Опасах ръце около шията му и за един кратък миг той ме прегърна. Силата, с която ме притисна към себе си, ми подсказа колко много се е тревожел за мен. Но веднага след това ме пусна и ме отблъсна.

— Уенди, трябва да се махаме оттук. — Каза го с такъв тон, сякаш му бях предложила да прекараме тук ваканцията си.

— Мат и Рис са тук. Трябва първо да ги освободим.

Обърнах се, за да кажа на Фин за тъмницата и в този момент видях, че Тове е приковал Локи високо на стената. Беше отстъпил няколко крачки назад, държейки ръката си вдигната към него, а Локи висеше във въздуха с болезнен израз на лицето.

— Не, Тове! Не го наранявай! — извиках аз.

Тове ме погледна, но не ме попита защо. Той пусна Локи на земята и го освободи, оставяйки го да се бори за въздух, превит на две с ръце върху хълбоците.

Тове не беше агресивен по природа, но след страховития му сблъсък с витра преди няколко седмици не го винях за известното му престараване.

— Да се омитаме оттук — рече Дънкан и ме хвана за ръката, сякаш смяташе да ме помъкне след себе си. Изгледах го гневно и той моментално пусна ръката ми. — Простете ми, принцесо. Но се налага да побързаме.

— Няма да си тръгна без Мат и Рис — повторих аз и се обърнах към Локи. — Локи, ще ми помогнеш ли да ги освободя?

Очите му срещнаха моите и забелязах, че цялата му самоувереност е напълно изчезнала. Изглеждаше раздвоен и измъчен и знаех, че причината не беше само в онова, което му беше сторил Тове.

— Можем да се върнем за тях — рече Фин.

В коридора все още не се беше появил никой, за да види защо е цялата тази суматоха, но бе само въпрос на време това да се случи. Бях сигурна, че не е разумно да предизвикваме гнева на Орен.

— Не. Не можем да си тръгнем. Ако го направим, той ще ги убие. — Не свалях поглед от Локи, умолявайки го с очи. Трябваше да побързаме и се нуждаехме от помощта му.

Отговорът му обаче се забави и Фин изгуби търпение. Той ме остави и тръгна към Локи, сграбчвайки го грубо за ръката.

— Къде са те? — попита Фин. Не бях сигурна дали се обръща към Локи или към мен. Но тъй или иначе, аз бях тази, която му отговори, втурвайки се трескаво към тъмницата. В бързината едва не се строполих надолу по стълбите, които водеха към подземния етаж, но Фин ме хвана за ръката, преди да падна. Дънкан обаче действително се препъна във връзките на обувките си и аз завъртях нагоре очи.

— Какво, по дяволите, е това? — извика Дънкан, когато видя таласъма, който пазеше пред килията на Мат и Рис. Не беше Лъдлоу, а друг таласъм, същият като него.

Всички спряха рязко, когато го съгледаха. Смайването на Дънкан, Фин и Тове ми донесе радост. Очевидно аз не бях единствената, която не познаваше точно този тип витра. Не бях сигурна дали Орен беше много добър в пазенето на тайни, или заслугата беше на Елора, но имах чувството, че вероятно е и на двамата.

— Не му обръщайте внимание. — Тръгнах към вратата, изблъсквайки недодяланото създание от пътя си с лекота.

Тролът не оказа почти никаква съпротива. При вида на четирима души срещу себе си и Локи, взет като заложник, той знаеше, че няма никакъв шанс. Понечи да избяга, но Тове го спря, прикова го за стената и му попречи да съобщи на другите.

— Доста слаба охрана — отбеляза Дънкан, наблюдавайки с интерес таласъма, който се гърчеше до стената, докато отключвах вратата.

— Не очаквахме някой да проникне — каза Локи, произнасяйки думите бавно, сякаш го измъчваше болка или говореше на дете.

— Е, това е било доста глупаво — засмя се Дънкан. — Все пак става дума за принцесата. Не е било чак толкова трудно да се досетите, че ще се опитаме да си я върнем.

— Да, вероятно е така — отвърна Локи кратко.

— Не мога да се справя с това! — казах аз, след като напразно се бях борила с най-сложната система от ключалки, на която се бях натъквала. Погледнах към Локи. — Ти можеш ли?

Той въздъхна и Фин го дръпна рязко за ръката. И Локи, и аз го изгледахме гневно, но Фин отвърна само на моя поглед.

— Просто й помогни — нареди той и го пусна с неохота.

Без да каже нито дума, Локи тръгна към вратата и започна да я отключва. Наблюдавах го, но въпреки това не разбрах напълно какво прави. Ключалките щракаха силно и чух Рис да вика нещо от другата страна на вратата. Фин държеше Локи под око за евентуална грешна стъпка, а Дънкан се огледа и коментира слабото осветление в тъмницата.

Веднага щом вратата се отвори, Мат и Рис излетяха навън, като едва не събориха Локи на земята. Рис ме прегърна възторжено и макар да не видях гневния поглед, който бях сигурна, че си е спечелил по този начин от Фин, забелязах как Мат гледаше към Фин.

Съществуваше опасност в този момент всичко ужасно да се обърка, а нямахме време за изясняване на отношенията.

— Ти имаш нещо общо с всичко това, нали? — попита Мат, приковал поглед върху Фин.

— Мат, престани — казах аз, освобождавайки се от прегръдката на Рис. — Той е дошъл, за да ни освободи и трябва да се махаме оттук. Затова млъкни и да вървим.

— Всеки момент някой ще се появи, нали? — попита Дънкан, смутен от липсата на контраатака.

— Нека просто да се махнем оттук — подкрепи ме Мат.

Тове освободи таласъма от стената и всички момчета се втурнаха към изхода. Аз се спрях и погледнах към Локи. Той стоеше пред вратата на килията, изглеждайки някак странно изоставен и окаян. Предишната му дързост беше изчезнала напълно и златистите му очи се бяха спрели върху мен.

— Нали няма да кажеш на Орен, че сме избягали? — попитах аз. — Поне не веднага.

— Както желаеш — отвърна Локи простодушно. Нещо в начина, по който ме гледаше, събуди онова същото странно усещане в стомаха ми, което бях изпитала горе.

— Уенди! — извика Фин.

Затичах се да го настигна и той ме улови за ръката. Това леко докосване ме накара да се почувствам силна и в безопасност и по цялото ми тяло пробягаха горещи тръпки. Докато бързахме нагоре по стълбите и аз усещах ръката му в своята, почти забравих, че ме беше наранил или че бягаме от вражески затвор.

Студеният нощен въздух дойде като удар, когато изтичахме навън. Дънкан вървеше напред, следван по петите от Рис. И Тове, и Мат непрекъснато се спираха, за да се уверят, че двамата с Фин не изоставаме. Погледът на Мат беше особено бдителен.

Земята беше леденостудена, а камъните и клоните, с които беше осеяна, нараняваха краката ми. Всеки път, когато се забавех, Фин стисваше ръката ми и това ми даваше сила да продължа. Въздухът миришеше на зима, на лед и борове и някъде в далечината чух да буха нощна птица.

Погледнах веднъж назад, но тъй като нито един от прозорците не светеше, различих само тъмното очертание на двореца, който се извисяваше над нас.

Сребристият кадилак на Фин ни чакаше в края на гората. Лунната светлина се процеждаше през клоните, осветявайки автомобила, и аз с известно облекчение ускорих крачка. Не притежавах необходимата издръжливост да тичам чак до Фьоренинг, а допреди малко се страхувах, че може да ми се наложи.

Когато стигнах колата, Дънкан вече беше скочил на задната седалка, а Мат стоеше до отворената врата и ме чакаше да се кача. Рис беше до него, но много по-неспокоен и непрекъснато преместваше тежестта си от единия крак на другия.

— Качвайте се! Хайде! — нареди Фин и ги изгледа така, сякаш бяха идиоти. Тове беше единственият, който се подчини, заемайки предното пасажерско място.

— Уенди — каза Рис, — аз не мога да седна.

— Какво? — Фин го погледна ядосан, стрелкайки с поглед ту него, ту мен.

— Използвах моята способност за внушение върху него и сега той не може… — опитах се да обясня аз, но Фин ме прекъсна.

— Просто му кажи да се качи в проклетата кола — рече Фин. Не го разбрах и затова той продължи: — Използвай твоето внушение. Накарай го да седне в колата. Ще мислим какво да правим, когато се приберем у дома.

Погледнах към Рис, едва виждах очите му под лунната светлина, но не мислех, че това имаше някакво значение. Впрягайки цялата си концентрация, аз му наредих да се качи в колата. Няколко секунди по-късно той го направи и въздъхна тежко и с облекчение.

— Толкова е хубаво човек да седне! — Отново ме обзе чувство на вина.

Мат се качи в колата, но не затвори вратата. Чакаше ме да седна на задната седалка до него, но Фин все още ме държеше за лакътя. Заобиколихме колата отпред и аз се качих през вратата на водача. Мушнах се навътре, за да му направя място зад волана и се настаних на облегалката за ръка по средата.

Мат понечи да възрази, но Фин включи на скорост. Мат изруга и затръшна вратата, след което потеглихме надолу по пътя. Останалите седяхме в напрегнато мълчание. Може би всички бяха очаквали, че витра ще окажат по-голяма съпротива, особено след начина, по който ме бяха преследвали. Всичко като че ли беше станало… твърде лесно.

— Това е странно — рече Дънкан. — Те не направиха нищо. Дори не се опитаха да ни спрат.

— Съвсем наскоро нанесохме сериозно поражение на армията им — отбеляза Тове, предлагайки някакво обяснение. — Сигурен съм, че сега се възстановяват или… — Гласът му заглъхна, защото очевидно не искаше да изрече факта, че Трил бяха отнели живота на някои от витрийците.

Дънкан отново отбеляза колко странно е било всичко и как дворецът е бил по-различен, отколкото си го е представял. Никой не отговори нищо и накрая и самият той се умълча.

Настаних се колкото мога по-удобно на мястото си. Веднага щом се почувствах в безопасност, усещането, че съм останала без сили, отслабна и едва ли беше от значение къде точно седя.

Облегнах глава на рамото на Фин и близостта му ме изпълни с тайно блаженство. Докато се унасях, чувах дишането му и това несъмнено ми помогна да се отпусна.