Разкъсана

8 Предсказания

Може би беше приятно да заспя до Фин, но това не важеше и за събуждането. Тялото ми все още ме болеше от ударите на Кира, а и заради неудобното положение, в което бях спала, цялата се чувствах схваната и скована.

Когато Фин спря пред дома на Елора, аз се протегнах и почувствах пронизваща болка във врата. Слязох от колата и разтрих раменете си, докато Мат се взираше смаян в сградата.

Величествена и пищна, обрасла с диви лози, тя наистина приличаше на дворец. Беше надвиснала от една скала над стръмния бряг на река Мисисипи, поддържана от изящни тънки колони, и цялата й предна стена, която гледаше към реката, беше от стъкло.

Спомнях си колко впечатлена бях от нейната елегантност, когато за първи път я видях, но сега бях твърде ядосана, за да й обърна някакво внимание.

Исках да разкажа всичко на Мат, но преди това трябваше да говоря с Елора. Тя ме беше излъгала отново. Ако знаех, че кралят на Витра е мой баща, никога нямаше да заведа Рис при Мат. Никога нямаше да ги изложа на такава опасност.

Когато влязохме, аз помолих Рис да разведе Мат из къщата. Все още не бях измислила как да поправя онова, което му бях причинила и затова просто му казах да стане, оставяйки Фин и Тове да се погрижат по-нататък за него.

Фин ми каза, че първо трябва да се успокоя, но аз не му обърнах внимание и се втурнах надолу по коридора, за да се видя с Елора. Тя вече не ми вдъхваше страх, ни най-малко. Орен действително можеше да ме нарани. Елора, в най-лошия случай, щеше само да ме унижи.

Дворецът се състоеше от две големи крила, разделени от ротонда, служеща като вестибюл. Всички официални церемонии се провеждаха в южното крило, където имаше заседателни зали, бална зала, просторна трапезария, кабинети, тронна зала. Там беше и спалнята на кралицата, а също и помещенията за прислугата.

Северното крило беше по-скромно, в него беше моята стая, спалните за гости и кухнята. Всекидневната на Елора беше в далечния край на северното крило. Тя беше ъглова и две от стените й бяха изцяло от стъкло. Кралицата прекарваше по-голямата част от свободното си време там, рисувайки, четейки или занимавайки се с нещо друго, което й носеше утеха.

— Кога щеше да ми кажеш, че Орен ми е баща? — попитах аз, отваряйки рязко вратата.

Елора лежеше на кушетката и тъмната й рокля падаше плавно около нея. Дори и полегнала, тя притежаваше някаква вродена елегантност. Нейната сдържаност и красота бяха нещо, което бе събудило у мен завист при първата ни среща, но сега всичко това ми изглеждаше като една неубедителна фасада. Всичко, което правеше имаше само показен характер и се съмнявах дали изобщо я беше грижа за нещо друго, освен за дворцовия етикет.

Стоях непосредствено пред вратата, скръстила ръце пред гърдите си. Тя заслони очите си с ръка, сякаш светлината беше твърде болезнена за нея. Възможно беше да я измъчва мигрена, но тогава защо бе вдигнала транспарантите на стъклените стени, допускайки по този начин сутрешната светлина?

— Радвам се да видя, че си в безопасност — рече тя, но не махна ръката от очите си.

— Виждам. — Тръгнах към нея. — Елора, трябва да ми кажеш истината. Не можеш да криеш разни неща от мен по този начин, не и ако искаш да управлявам един ден. Аз бих била ужасна кралица, ако тъна в неведение за всичко.

Реших да се държа разумно, вместо да й наговоря всички неща, които ми се въртяха в ума.

— Е, сега вече знаеш истината. — Най-накрая тя свали ръка от очите си, срещайки уморено гневния ми поглед с тъмните си очи. — Защо ме гледаш по този начин?

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — попитах.

— Какво друго искаш да ти кажа? — Елора се надигна с едно плавно изящно движение. Виждайки, че отказвам да отстъпя назад, тя стана, защото очевидно не й допадаше идеята да я гледам отгоре.

— Бях направо отвлечена от витра, чийто крал е мой баща, и ти нямаш какво да ми кажеш? — Взирах се в нея с невярващи очи, а тя се отдалечи от мен и ми обърна гръб, докато вървеше към прозореца.

— Щях да изпитвам повече съчувствие към теб, ако не беше избягала. — Елора обви раменете си с ръце, зареяла поглед към реката, която течеше по-долу. — Аз изрично ти забраних да напускаш общността и всички ти казахме, че това е заради твоята собствена безопасност. След нападението ти вече знаеше какви опасности те грозят и въпреки това замина. Не е моя вината за това, което се случи.

— След нападението аз си мислех, че те са понесли твърде тежки поражения, за да тръгнат след мен отново! — извиках аз. — Не съм подозирала, че витра имат някаква причина да ме преследват, но ако знаех за баща ми, щях да съм подготвена!

— Ти взе живота си в собствените си ръце, когато замина и знаеше това — отвърна тя.

— По дяволите, Елора! — изкрещях аз. — Тук не става дума кой е виновен! Просто искам да знам защо ме излъга! Ти ми каза, че баща ми е мъртъв!

— Беше много по-просто и по-чисто да ти кажа това, отколкото истината. — Съдейки по тона й, тя като че ли очакваше това обяснение да оправи всичко. Просто й е било по-лесно да ме излъже. Смятала е, че така няма да усложнявам излишно живота й.

— Каква е истината? — попитах аз направо.

— Омъжих се за баща ти, защото така трябваше. — Тя мълча толкова дълго, че си помислих, че няма да продължи, но сетне каза: — Витра и Трил воюваха помежду си от векове, може би от началото на времето.

— Защо? — пристъпих към нея, но тя не ме погледна.

— По различни причини. Витра винаги са били по-агресивни от нас, но ние сме по-могъщи. Това доведе до особено съотношение на силите. Освен това те непрестанно се стремяха към повече власт, повече земя, повече поданици.

— И ти си мислела, че като се омъжиш за Орен, ще сложиш край на един вековен конфликт? — попитах аз.

— Моите родители мислеха така. Те бяха уредили брака ни дори преди още да дойда във Фьоренинг. — Елора също като мен бе живяла като подменена, но никога не говореше за това. — Можех да се противопоставя на това, разбира се, по същия начин, както ти се противопостави на промяната на името си.

Каза го с известна горчивина. Като част от завръщането ми в Трил трябваше да премина през кръщелна церемония и да сменя името си с нещо по-подходящо. Аз не желаех това и благодарение на набега на витра, които осуетиха церемонията, не се наложи да го правя. Накрая Елора се смили и ми позволи да запазя името си и така аз станах първата принцеса в историята, която бе извоювала подобна победа.

— Но ти не си се противопоставила? — казах аз, пренебрегвайки скрития й упрек.

— Не, трябваше да пожертвам собствените си желания в името на общото благо. И това е нещо, което трябва да се научиш да правиш и ти. — Светлината огря косата й, сякаш около главата й имаше ореол. Тя се извърна към прозореца и сиянието изчезна. — Ако просто един брак можеше да сложи край на ужаса, аз трябваше да се подчиня — продължи Елора. — Трябваше да помисля за пропилените съдби както на трил, така и на витра.

— И затова се омъжи за него — завърших аз вместо нея. — После какво се случи?

— Нищо особено. Бракът ни не продължи дълго. — Елора разтри раменете си, прогонвайки студа, който само тя чувстваше. — Срещнах го няколко пъти преди сватбата и тогава той се представи в най-добра светлина. Не го обичах, но…

Тя не завърши мисълта си, но начинът, по който думите й увиснаха във въздуха, ме накара да вярвам, че е била привързана към него.

Не можех да си представя, че Елора е способна на такива чувства към някого. Когато флиртуваше с Гарет Стром, всичко ми приличаше на някакво представление. Не бях сигурна дали те се срещаха тайно, но той като че ли я харесваше и търсеше компанията й. Освен това беше маркиз и следователно тя можеше да се омъжи за него, ако искаше.

И Фин, и Рис ми бяха разказвали за тайната продължителна връзка, която Елора имала с бащата на Фин, след като моят баща изчезнал от живота й. Той бил следотърсач, женен за майката на Фин, и затова те никога не можели да бъдат открито заедно, но Рис твърдеше, че тя наистина го обичала.

— Какво стана, след като се оженихте? — продължих с въпросите си. Елора беше потънала в мислите си и тръсна глава, когато я извадих от унеса й.

— Нещата не потръгнаха — каза тя простичко. — Той не беше открито жесток, което усложняваше ситуацията. Не можех да го напусна, не и без някаква основателна причина. Не и след като толкова много неща зависеха от този брак.

— Но в крайна сметка си го направила?

— Да. След като ти беше зачената, той… — Тя направи пауза, търсейки правилната дума. — Той стана твърде непоносим. Непосредствено преди да се родиш, аз го напуснах и те скрих. Нуждаех се от силно семейство, за да те защити и закриля, ако тръгнеше да те търси.

— Затова ли Фин вече ме следеше? — попитах аз.

Следотърсачите обикновено изчакваха подменените да станат на осемнайсет, тоест пълнолетни хора със законни права върху средствата на тяхно име. Фин обаче бе започнал да ме следи горе-долу от началото на моя дванайсети клас, което ме правеше едно от най-младите подменени деца, което някога се беше връщало във Фьоренинг.

Той твърдеше, че причината е била преместването ни и опасенията им, че са ни изгубили следите, но аз подозирах, че по-скоро са се страхували, че витра могат да стигнат до мене първи.

— Да — кимна Елора. — За щастие аз не бях още кралица, когато се разделихме, и затова Орен не можеше да има никакви претенции над кралството. Иначе нещата можеха да се развият много по-различно.

— Кога стана кралица? — попитах аз, разсеяна за момент от споменаването на Орен.

Не можех да си представя Елора като принцеса. Знаех, че някога трябва да е била млада и неопитна, но заради аристократичните й обноски ми се струваше, че винаги е носела корона.

— Скоро след като се роди. — Елора се извърна към мен. — Но се радвам, че се върна.

— Без малко да не успея — казах, опитвайки се да изтръгна някаква загриженост от нея. Тя повдигна вежди, но не каза нищо. — Тяхната следотърсачка Кира ме преби почти до смърт. Щях да умра, ако Орен не беше женен за лечителка.

— Нямаше да умреш — каза тя пренебрежително, както правеха всички, когато се оплачех, че Кира ме е наранила.

— Аз кашлях кръв! Мисля, че имах счупено ребро или разкъсан бял дроб. — Ребрата ми още ме боляха и бях сигурна, че щях да умра в онзи затвор.

— Орен никога нямаше да те остави да умреш — рече Елора нехайно и се отдръпна от прозореца. Сетне седна на шезлонга си, но аз останах права.

— Може би — признах аз. — Но можеше да убие Мат или Рис!

— Мат? — За момент тя беше озадачена, изражение, което беше нетипично за нея.

— Моят брат. Ъ-ъ… тоест, моят заварен брат или както би предпочела да го наричаш. — Беше ми омръзнало да го представям като някакъв друг и затова бях решила отсега нататък да го наричам мой брат. И що се отнасяше до мен, той все още беше такъв.

— Те тук ли са сега? — Смутеният израз на лицето й беше заменен от раздразнение.

— Да. Не можех да ги оставя там. Орен щеше да ги убие, за да ми отмъсти. — Не бях сигурна дали това е вярно, но поне така ми звучеше.

— Значи всички сте избягали оттам? — За миг долових в гласа й нотки на искрена загриженост. Не точно както би реагирал Мат, но в този случай на лицето й беше изписано малко повече съчувствие и обич.

— Да. Направихме го. Фин и Тове ни измъкнаха без никакъв проблем. — Сбърчих чело, когато си спомних колко лесно бе станало всичко.

— Случи ли се нещо там? — попита Елора, долавяйки безпокойството ми.

— Не — поклатих аз глава. — И именно в това е проблемът. Нищо не се случи. Ние на практика просто си излязохме оттам.

— Е, това е в стила на Орен. — Тя завъртя нагоре очи. — Той е твърде високомерен и това винаги е било негова слабост.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е могъщ, много могъщ. — Тонът на Елора издаваше страхопочитание, каквото не бях чувала до този момент в гласа й. — Но винаги е смятал, че може да си вземе всичко каквото поиска и никой не би могъл да го спре. Вярно е, че повечето тролове се боят твърде много от него, за да тръгнат против волята му, но той неправилно заключи, че и аз попадам в тяхната категория.

— Но аз съм твоя дъщеря. Толкова ли е било трудно да допусне, че ще се опиташ да ме освободиш? — попитах недоверчиво.

— Както казах, той е твърде високомерен. — Тя разтри слепоочието си и се отпусна на кушетката.

Елора притежава дара на ясновидството, както и някои други телекинетични способности. Не знаех докъде се простираха възможностите й, но се надявах скоро сама да ги овладея в по-голяма степен. Тя използваше картините си, за да предсказва бъдещето, и затова се обърнах да ги разгледам по-отблизо.

В стаята имаше само две завършени платна и едно, което беше току-що започнато. Върху новото имаше само една синя ивица в ъгъла, която не ми говореше нищо.

Първата завършена картина изобразяваше градината зад къщата. Тя започваше под терасата и продължаваше надолу по скалистия склон. Обградена беше от тухлена стена. Бях се разхождала само веднъж из нея и тогава ми беше направило впечатление колко е идилична, което се дължеше на способностите на Трил да поддържат цветята винаги разцъфнали.

Градината върху платното беше покрита с лек сняг, който блещукаше и проблясваше като диаманти. Но потокът, който падаше като водопад в един фонтан точно в средата, не беше замръзнал. Въпреки зимната сцена, всички растения все още бяха покрити в цвят. Венчелистчета в розово, синьо и пурпурно проблясваха от лекия скреж върху тях, създавайки впечатлението, че това е някаква екзотична вълшебна страна.

Елора притежаваше изумително майсторство като художник и аз щях да отбележа това, ако смятах, че мнението ми имаше някакво значение за нея. Красотата на градината ме заплени толкова силно, че мина известно време, преди да забележа, че в нея се е притаило нещо тъмно.

До живия плет стоеше някаква фигура. Беше на мъж с много по-светла коса от моята, но всичко беше приглушено в сенките. Той беше на известно разстояние, поради което лицето му беше твърде замъглено, а чертите неразличими.

Въпреки че не можех да видя много, в него имаше нещо заплашително. Или поне Елора бе мислила така, докато го беше рисувала. При всяко положение платното имаше някакво особено внушение.

— Кога разбра, че витра са ме пленили? — попитах аз, осъзнавайки, че тя може би е знаела през цялото време.

— Когато Фин ми каза — отвърна Елора отнесено. — Той дойде, взе Тове със себе си и двамата тръгнаха да те освободят.

— И ти просто… — Щях да я попитам дали просто ги е пуснала да вървят без никакво подкрепление или нещо подобно, но в този момент погледът ми попадна върху следващата картина и замълчах.

На нея бях изобразена аз в близък план от кръста нагоре. Фонът беше някаква мъгла от черни и сиви багри, от които не ставаше ясно къде точно се намирам. Изглеждах по същия начин като сега, но бях много по-добре облечена. Косата ми беше спусната и тъмните ми къдрици падаха красиво върху раменете ми. Носех великолепна бяла рокля, украсена с диаманти, които си отиваха с тези на огърлицата и обеците ми.

На главата си имах корона, изящно извит сребърен накит, също обкичен с диаманти. Лицето ми беше безизразно и не можех да кажа дали съм доволна, или разстроена от това, че съм коронована. Но нямаше никакво съмнение, че на тази картина бях кралица.

— Кога я нарисува? — Посочих картината и се обърнах към Елора. Тя беше сложила ръка върху очите си, но я дръпна, за да види какво я питам.

— О, тази ли? — Тя отпусна ръката си. — Не мисли за това. Ще се доведеш до лудост, ако се опитваш да предугадиш или предотвратиш бъдещето. Много по-лесно е да оставиш нещата да следват естествения си ход.

— Затова ли никога не изглеждаш притеснена, че мога да умра — попитах аз, изненадана от собствения си гняв. Тя знаеше, че няма да умра. Имала е доказателство, че един ден ще бъда кралица и не си беше направила труда да ми го съобщи.

— Наред с други причини — въздъхна Елора.

— Какво означава това? — троснах се аз. — Защо е нужно винаги да бъдеш толкова дяволски потайна?

— Нищо не означава! — отвърна тя с нотки на раздразнение. — Доколкото разбирам, от тази картина излиза, че ти ще бъдеш кралица на Витра. Бъдещето е твърде летливо, за да бъде проумяно или променено. И просто защото съм нарисувала нещо, не означава, че то ще се случи.

— Но ти предвиди нападението на моята кръщелна церемония — отвърнах аз. — Видях картината. Беше нарисувала балната зала в пламъци.

— Да, и не можах да спра това — каза тя студено.

— Ти дори не се опита! Ти не ме предупреди и не отмени церемонията!

— Опитах се да го предотвратя. — Тя ме стрелна с гневен поглед, който преди щеше да ме накара да се свия уплашено, но това повече нямаше да се случи. — Срещнах се с нужните хора. Споделих опасността с всички. Казах на Фин и на всички следотърсачи. Но нямаше за какво да се хвана. Виждах само огън, полилеи и дим. Никакви хора, никакво конкретно помещение. Нямах дори представа кога ще се случи това. Знаеш ли колко полилеи има само в двореца? Какво трябваше да направя? Да кажа на всички да избягват полилеите до края на дните си?

— Не… не знам — заекнах аз. — Можела си да направиш нещо.

— Не и преди да разбера какво означава видението — каза Елора повече на себе си. — Както става с повечето от тях. Да можеш да виждаш бъдещето, си има и лошите страни. Не знаеш какво означава и не можеш да го спреш. Едва след като се сбъдне, всичко изглежда толкова очевидно.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — попитах аз. — Че няма да бъда кралица?

— Не. Казвам, че картината не означава нищо. — Тя затвори очи и разтри горната част на носа си. — Измъчва ме ужасна мигрена. Предпочитам да прекратим този разговор.

— Добре. Както искаш. — Разперих безпомощно ръце във въздуха, знаейки, че не мога да принуждавам Елора да направи нещо. Имах късмет, че не беше повикала Фин да ме извлече насила оттук.

В този момент си спомних, че Фин беше тук. Не бях успяла да поговоря с него на път към Фьоренинг и определено имах да му казвам много неща.

Излязох от салона и тръгнах да го намеря. Може би трябваше да се заема с други неща, но точно сега исках за кратко да останем с него само двамата. Минутка, през която бихме могли наистина да поговорим и аз бих могла… не знам. Но първо трябваше да го намеря.

Вместо на Фин, се натъкнах на Дънкан, който чакаше малко по-надолу в коридора. Беше се облегнал на стената и си играеше с мобилния си телефон, но когато ме видя да излизам от стаята, се изправи. Усмихна ми се смутено и изпусна телефона в опита си да го мушне бързо в джоба.

— Извинявай — каза и се наведе да го вземе. — Не исках да излезе, че подслушвам пред вратата на майка ти.

— Благодаря. — Тръгнах надолу по коридора и той ме последва. — Защо ме чакаше? Трябваше ли ти нещо?

— Не. Сега аз съм твоят следотърсач. Спомняш ли си? — Той ме погледна неловко. — И понеже витра са по петите ти, се налага да бъда нащрек през цялото време.

— Правилно — кимнах аз. Бях се надявала, че след като Фин отново ми беше спасил живота, ще бъде върнат на предишния си пост. — Къде е Фин? Трябва да поговоря с него.

— Фин? Ъ-ъ, той вече не е твой следотърсач.

— Да, знам. И не приемай това като някакво лично отношение към теб — казах аз, усмихвайки се с усилие. — Просто исках да поговоря с Фин.

— Да, но… — Дънкан поклати глава. — Въпросът е в това, че… — Той все повече се заплиташе и затова се спрях. — Искам да кажа, че той вече не е твой следотърсач. И затова… си тръгна.

— Тръгна си? — Усетих една позната болка да пронизва сърцето ми.

Не трябваше да се изненадвам и не трябваше да позволявам това да ме наранява отново. Но тъй или иначе раната се беше отворила по същия начин, както се беше случило при предишното му заминаване.

— Да. — Дънкан заби поглед в земята и започна да си играе с ципа на якето. — Ти вече си в безопасност. И ангажиментът му към теб е приключил, нали така?

— Точно така — отвърнах сковано.

Можех да попитам накъде е заминал Фин и може би трябваше да го направя. Едва ли беше стигнал далече толкова бързо. И бях сигурна, че ако го попитам, би ми казал, че си е тръгнал, за да защити мен или честта ми, или нещо подобно. Но не ме беше грижа.

Точно в този момент нямаше никакво значение какви са били причините му. Знаех само, че ми е омръзнало да ми разбива сърцето.