Разкъсана

14 Стокхолмски синдром

Бях свикнала с редовните съвещания след големия набег на витра по време на кръщелната ми церемония.

Срещахме се във Военната зала в южното крило. По стените бяха закачени карти с червени и зелени петна, обозначаващи териториите на други общини от тролове.

В единия край имаше масивна махагонова маса с чертожна дъска зад нея. Елора и Аурора, майката на Тове, стояха пред нея. По някаква причина те винаги водеха военните съвещания заедно. Аурора не се доверяваше напълно на Елора при управлението на кралството и аз не знаех как Елора търпеше нейните вмешателства.

Останалата част от залата беше пълна със столове, повечето от тях различни, защото бяха взети от други стаи. Нашите майки председателстваха съвещанията и затова Тове и аз трябваше винаги да идваме първи, но ние използвахме това като предимство и обикновено заемахме по-задните места.

Двайсетината обичайни участници бяха вече тук: Гарет Стром, бащата на Уила и възможен интимен приятел на майка ми; канцлерът, възпълен мъж с пепеляв цвят на лицето, който ме зяпаше по начин, каращ кожата ми да настръхва; Ной Кронер, винаги мълчаливият баща на Тове; и още няколко други маркизи, марксини и следотърсачи.

Но този път залата започна да се препълва. Влизаха хора, които не бях виждала никога преди, в това число и голям брой следотърсачи. Последните стояха прави, защото щеше да бъде неучтиво да седнат, при положение че столовете не достигаха. Дънкан стоеше непосредствено зад мен, въпреки че му казах да седне три пъти.

Уила влетя в залата три минути преди началото на съвещанието и си проби път през множеството. Гривните й издрънчаха, когато мина покрай един следотърсач и след това ми се усмихна широко, тръшвайки се на стола до мен.

— Извинявам се, че закъснях. — Уила опъна полата си така, че да покрива коленете й, отметна косата от очите си и отново ни се усмихна. — Пропуснах ли нещо?

— Нищо не се е случило още — отвърнах аз.

— Колко много хора, нали? — Уила огледа залата. Баща й погледна към нас и тя му махна.

— Да — съгласих се аз.

Столът точно пред мен беше празен и Тове го плъзгаше напред-назад, използвайки телекинеза.

Тълпите обикновено го потискаха, защото шумът в главата му ставаше непосилен. След като изтощеше способностите си, премествайки различни предмети, той успяваше да намали звуците в главата си и да отслаби статичното напрежение.

— Наистина ли случаят е толкова важен? — попита Уила и сетне понижи глас. — Чух, че си познавала витриеца, когото са заловили.

— Не го познавам — отговорих аз, размърдвайки се неловко на стола. — Просто го срещнах, когато бях при витра. Това е всичко.

— Справи ли се с него? — попита Уила, поглеждайки към Дънкан.

Тя се беше обърнала директно към него, вместо да попита мен дали съм доволна от следотърсача си и това нейно почтително отношение към хората ми изглеждаше наистина смайващо.

— Не точно. — Дънкан се наду от гордост, но после си спомни, че бях защитила Локи. На лицето му се изписа неудобство и сведе поглед. — Видях го да поваля един от стражите ни и повиках подкрепление. Това беше всичко.

— А как стана така, че не повали теб? — попитах аз.

Не бях имала шанса да поговоря с Дънкан по-надълго от вчера и все още си блъсках главата как бяха успели да заловят Локи, при положение че той можеше да кара хората да губят съзнание само с поглед.

— Той сметна, че не е нужно да го прави. — Дънкан изглеждаше отново доволен от себе си. — Видът ми го заблуди и в това време другите стражи се справиха с него.

— Какво правеше той, когато го видя? — попита Уила.

— Не мога да кажа точно — поклати Дънкан глава. — Мисля, че надзърташе през един прозорец.

— Като надзъртащия Том1? — казах аз, повдигайки вежди.

— Вероятно се е опитвал да види Уенди — рече Тове нехайно и столът пред мен се плъзна толкова рязко назад, че без малко да ме удари по прасците. — Извинявай.

— Внимавай — казах аз, дръпвайки си краката назад.

Обгърнах коленете си с ръце и в същия момент Елора ме изгледа гневно. Не промених положението си и чух гласа на Елора в главата си: Една принцеса не седи така. Аз обаче носех панталони и реших да я игнорирам, обръщайки се към Тове.

— Защо според теб се е опитвал да ме види? — попитах.

— Той те иска — отвърна Тове простичко.

— Ти си принцесата — изтъкна Уила, като че ли можех да забравя това. — И по този повод, искаш ли днес да си устроим една момичешка вечер?

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Не сме били заедно от доста време и си помислих, че сигурно ще ти е приятно да си направим маникюр днес и да гледаме филми — рече Уила. — Ти беше под голямо напрежение напоследък и имаш нужда да се поотпуснеш.

— Ще се отрази добре на обучението ти, ако понякога изключваш ума си — рече Тове.

— Звучи чудесно, Уила, но мислех да попитам Мат дали не иска да прекараме вечерта заедно — казах. — Всичко тук навярно е толкова объркващо за него, а до този момент не съм му отделила много време.

— О, Мат е зает. — Уила намести закопчалката на гривната си. — Наумили са си да правят нещо с Рис. Така да се каже по братски, доколкото разбрах.

Гледах как Тове движи стола напред-назад и се опитах да не приемам болезнено онова, което Уила ми беше казала. Мат и Рис имаха нужда да бъдат заедно известно време, а аз бях ужасно заета. Беше добре за тях. Беше добре и за мен.

Някой седна на стола отпред и Тове въздъхна театрално. Елора го изгледа свирепо, но собствената му майка не го направи. Нещо, което също оставаше непонятно за мен.

Аурора винаги бе гледала отвисоко на Елора и мен, но в същото време Тове се държеше много по-свободно от мен. Всъщност той правеше каквото и когато си искаше, докато аз поне се опитвах да спазвам някакво приличие.

— Наистина е претъпкано — каза Уила, гледайки прииждащите представители на Трил.

Седящите места се бяха изчерпали и затова дори за някои маркизи и марксини нямаше столове. Никога не се беше събирало такова множество. Елора се покашля, подготвяйки се да открие съвещанието, когато в залата се вмъкнаха още двама следотърсачи.

Зърнах ги само за миг, но веднага ги разпознах. Фин и баща му Томас бяха дошли на срещата и сега стояха в края на залата. Фин беше скръстил ръце пред гърдите си, а Томас се беше облегнал на една библиотека зад него.

— Добре. Повикали са тежката артилерия — прошепна Тове.

— Какво? — попитах аз, отмествайки поглед от Фин.

— Фин и Томас. — Тове кимна към тях. — Те са най-добрите. Не се обиждай, Дънкан.

— Няма — отвърна Дънкан и мисля, че беше искрен.

— Трябва да започнем това заседание — заговори Елора високо, за да бъде чута над приглушените гласове в залата.

Отне малко време, но накрая всички се умълчаха. Елора огледа залата, съзнателно отбягвайки погледа на Томас по същия начин, както правеше Фин с мен.

— Благодаря ви — каза Аурора със захарна усмивка и пристъпи към майка ми.

— Както знаете, имаме случай с нарушител, който проникна в двореца — каза Елора спокойно. — Благодарение на алармената ни система и бързата реакция на нашите следотърсачи той беше заловен, преди да успее да ни навреди по някакъв начин.

— Вярно ли е, че е бил маркиз Стаад? — попита маркизата на Лаурент. Това беше една неспокойна благородничка трил, която веднъж коментира колко много харесвала разпуснатата ми коса, но самата тя никога не намирала смелост да носи нейната по този начин.

— Да, изглежда, че това е маркиз Стаад — отговори Елора.

— Маркиз? — прошепнах аз. Уила ме погледна въпросително и аз поклатих глава.

Локи Стаад беше маркиз? Мислех си, че Локи е следотърсач също като Дънкан и Фин. Маркизите и марксините бяха висши благородници и се ползваха със специални привилегии. Или най-малкото не си вършеха сами мръсната работа. Уила беше марксина и тя беше една от по-уравновесените и неразглезени представителки на нейната класа, които бях срещала.

— Какво иска той? — попита някой.

— Няма значение какво иска! — Канцлерът стана и лицето му плувна в пот от самото усилие да стои прав. — Налага се да изпратим съобщение на Витра! Ние няма да търпим посегателства! Трябва да го екзекутираме!

— Не можете да го убиете! — извиках аз и Елора ме прикова с поглед, от който ушите ми писнаха. Всички в залата погледнаха към мен, в това число и Фин, а самата аз бях изненадана от собствената си убеденост. — Това не е хуманно.

— Ние не сме варвари. — Канцлерът избърса челото си и ме погледна със снизходителна усмивка. — Ще направим смъртта му колкото може по-безболезнена и състрадателна.

— Маркизът не е направил нищо. — Аз станах, отказвайки да седя, докато подлагаха на обсъждане нечие убийство. — Не можете да убиете някого без основателна причина.

— Принцесо, това е заради вашата безопасност — рече канцлерът, смутен от отговора ми. — Той многократно се опита да ви отвлече и да ви навреди. Това е престъпление срещу нашия народ. Екзекуцията е единственото решение при така сложилите се неща.

— Не е единственото решение — отбеляза Елора предпазливо. — Но е нещо, което ще обсъдим.

— Не можете да говорите сериозно — намесих се отново. — Аз бях тази, която беше отвлечена, и ви казвам, че той не заслужава това.

— Съображенията ви ще бъдат взети под внимание, принцесо — рече Аурора със същата твърде сладникава усмивка, залепена на лицето й.

Сред множеството тръгна приглушено мърморене. Стори ми се, че чух думата „измяна“, но не бях сигурна точно откъде. Някой от предния ред подхвърли нещо за Стокхолмския синдром, след което последва хихикане.

— Хей, тя е принцесата! — извика им Уила. — Покажете малко уважение.

— Можем да преговаряме с тях — каза Фин, извисявайки глас над ропота в залата.

— Моля? — Аурора повдигна вежди, а Елора наполовина завъртя нагоре очи в знак на досада.

— Ние държим в ръцете си маркиз Стаад — продължи Фин. — Той е най-високопоставеният благородник във Витра след краля. Ако го убием, няма да имаме нищо. И тогава те ще преследват принцесата с още по-голямо ожесточение, защото ще сме ги лишили от единствената им надежда за наследник.

— Предлагаш ни да си сътрудничим с витра? — попита Елора.

— Ние не преговаряме с терористи! — извика един маркиз и Елора вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— До този момент не сме го правили и вижте докъде ни доведе това — каза Фин и махна с ръка към балната зала. — Витра на два пъти нахлуха в двореца и при последния сблъсък изгубихме повече от нашите, отколкото през последните близо двайсет години.

Седнах отново, наблюдавайки как Фин отстоява гледната си точка. Той очевидно умееше да владее положението и за целта не се нуждаеше от помощта ми. И освен това беше прав.

— Това е най-големият коз, с който разполагаме — рече Фин. — Можем да използваме маркиз Стаад, за да ги накараме да отстъпят. Те не биха искали да го изгубят.

— Той не е най-големият ни коз — намеси се маркиза Лаурент. — Всъщност това е принцесата. — Всички се обърнаха към мен. — Витра никога не са ни преследвали толкова яростно. Единственото, което искат, е принцесата и в известен смисъл те имат права над нея. Ако им дадем каквото искат, ще ни оставят на мира.

— Ние няма да им дадем принцесата. — Гарет Стром се изправи и протегна напред ръце. — Тя е нашата принцеса. Тя не е само най-могъщият наследник, който имаме, но е и една от нас. Ние няма да предадем на витра един от нашите хора.

— Всичко това е заради нея! — каза марксина Лаурент още по-рязко, изправяйки се. — Всичко това се случва заради лошия договор, който кралицата сключи преди двайсет години и ние всички плащаме цената сега!

— Спомняте ли си как стояха нещата преди двайсет години? — попита Гарет. — Ако тя не беше сключила договора, витра щяха да ни унищожат.

— Достатъчно! — извика Елора и гласът й отекна в ума ми, както и във всички останали умове. — Свиках това събрание, за да обсъдим възможностите, но ако не сте в състояние да се държите подобаващо, просто ще го прекратя. Аз не се нуждая от вашето позволение, за да си върша работата. Аз съм вашата кралица и моите решения са окончателни.

За пръв път разбрах защо Елора беше толкова сурова. Присъстващите в тази зала открито разискваха дали да не бъде пожертвано единственото й дете и смятаха това за нещо съвсем тривиално.

— Засега ще задържа маркиз Стаад в двореца, докато реша какво да правя с него — каза Елора. — Ако взема решение да го екзекутирам или да го използвам като разменна монета, това ще бъде мое решение и аз ще ви го съобщя. — Тя приглади няколко несъществуващи нишки върху полата си. — Това е всичко.

— Трябва да възстановим Фин на предишната му длъжност — каза Тове, преди тълпата да успее да се разпръсне.

— Какво? — прошепнах аз. — Не, Тове, не мисля, че…

— Всички следотърсачи трябва да бъдат на разположение в този момент — игнорира ме Тове. — Всички щъркели, които са изпратени на мисия, трябва да бъдат призовани обратно в гнездото. Нуждаем се и от Фин, и от Томас в двореца. Аз мога да остана и да помогна, но не мисля, че това ще бъде достатъчно.

— Тове може да остане в двореца — добави Аурора доста припряно. — Ако това ще помогне.

— Разполагаме с допълнителен резерв от следотърсачи — отговори му Елора, но забелязах, че с крайчеца на окото си гледаше към Томас. — Инсталирана е нова алармена система и принцесата никога не остава без охрана.

— Те изпратиха маркиз за нея — напомни й Тове. — Томас и Фин са най-добрите, които имаме. Те и двамата са били твои лични телохранители през по-голямата част от последните двайсет години.

Елора като че ли се замисли за момент.

— Искам утре сутринта и двамата да се явите по служба — каза тя, кимвайки.

— Да, ваша светлост — рече Томас и се поклони.

Фин не каза нищо, но хвърли бърз поглед към Тове, преди да тръгне. След това тълпата започна да се разпръсква, но аз останах да седя в ъгъла с Тове, Уила и Дънкан.

Гарет, Ной, канцлерът и две други марксини продължиха да разговарят с Елора и Аурора. Чувствах, че Елора кипи от негодувание и беше добре да се измъкна от залата, преди да се нахвърли върху мен. Но ми трябваше още малко време.

— Защо направи това? — обърнах се към Тове.

— Това е най-доброто за твоята безопасност — сви рамене той.

— Е и? — попитах аз, понижавайки глас, за да не ме чуят другите наоколо. — Защо е толкова важно да бъда в безопасност? Може би мястото ми е при витра. Марксина Лаурент е права. Щом всички тези хора страдат заради мен, може би трябва да си тръгна…

— Лаурент е глупава надута кучка — прекъсна ме Уила, преди да успея да завърша мисълта си. — И ние няма да те пожертваме заради това, че положението е тежко. Защото би било лудост.

— Аристократите са луди и параноични. Но има и друго. — Тове се наведе напред, подпирайки лакти на коленете си. — Ти ще донесеш добро на народа си. Но трябва да живееш достатъчно дълго, за да го направиш.

— Звучи утешително — отвърнах аз, облягайки се на стола.

— Отивам вкъщи да си събера багажа — каза Тове и се изправи.

— Наистина ли смяташ, че трябва да бъдеш тук, за да ме пазиш? — попитах аз.

— Вероятно не — призна Тове. — Но би било по-добре, отколкото да си стоя у дома, а и така ще ми бъде по-лесно да ти помагам в обучението ти.

— Добре — казах аз.

— И така — обърна се Уила, след като Тове си тръгна. — Май наистина трябва да си направим момичешко парти. Особено като се има предвид, че отсега нататък тук ще гъмжи от момчета.

Самата аз бях готова на всичко, стига това да ми спестеше поредното мъмрене на Елора, и от друга страна, момичешкото парти не звучеше никак зле. Уила ме хвана под ръка, докато излизахме от залата.

Останахме в стаята ми през цялата вечер. Предполагах, че Елора би искала да се преобличаме в разни дрехи или нещо подобно, но вместо това се излежавахме по пижами.

След края на събранието я бях попитала за историята на Витра и Трил и в отговор Уила ми предложи една книга от библиотеката на баща си. След това ме остави да чета, отговаряйки на всички въпроси, които възникваха. За благодарност трябваше да пея на караоке с нея и да й позволя да ми направи педикюр.

Не можах да почета от книгата толкова, колкото ми се искаше, и да науча много. Витра нападаха, Трил отвръщаха. Понякога броят на жертвите беше значителен, в други случаи имаше само незначителни щети.

Останахме будни до късно през нощта и накрая книгата беше забравена. Пяхме отново песни на Сидни Лопър и танцувахме.

Спахме с Уила в едно легло и понеже тя обичаше да се шири, прекарах ужасна нощ. Изпълзях, олюлявайки се, от стаята си рано сутринта, чувствайки се като развалина. Исках да сляза долу, да хапна нещо, да пия вода или след това да прекарам в покой поне три-четири часа.

Дънкан не се мотаеше пред вратата ми, когато излязох, и се зарадвах, че най-накрая бе намерил възможност да поспи.

Бях направила няколко крачки по коридора, когато разбрах защо Дънкан бе прекарал нощта в стаята си.

Фин вървеше към мен, сключил ръце зад гърба си и аз скришом изпъшках. Беше безукорно облечен, с изгладени панталони и пригладена назад коса. Моята собствена коса беше в пълен безпорядък и вероятно изглеждах ужасно.

— Добро утро, принцесо — каза Фин, когато се приближи.

— Да, може да се каже, че е добро — отвърнах аз.

Фин ми кимна и мина покрай мен. Обърнах се да видя дали някой не го е извикал, но в коридора нямаше никой.

— Какво правиш? — попитах.

— Върша си работата, принцесо. — Той погледна назад през рамо. — Обхождам периметъра, следейки за нарушители.

— Значи дори няма да разговаряш с мен?

— Това не е част от работата ми — каза Фин и продължи да върви.

— Чудесно — въздъхнах аз.

Макар и да беше глупаво, донякъде бях развълнувана при мисълта, че отново ще бъда пазена от Фин. Но не трябваше да избързвам. Това, че той щеше да бъде наблизо през цялото време, не означаваше, че нещо между нас ще се промени. По-скоро всичко щеше да стане още по-неловко и мъчително.