Романтически манифест

9. Изкуството и моралната измяна

Когато за пръв път се срещнах с господин Хикс, си помислих, че никога не съм виждала по-трагично лице: то беше белязано не от някаква конкретна трагедия, нито от дълбока скръб, а от неутешима безнадеждност, умора и примирение, сякаш плод на хронична болка, изпитвана в продължение на няколко човешки живота. А той беше на двайсет и шест години.

Имаше блестящ ум, забележителни научни постижения в областта на инженерството, професионалният му път бе започнал обещаващо; и въпреки това нямаше и капка енергия да продължи по-нататък. Беше парализиран от толкова крайно състояние на нерешителност, че необходимостта да направи какъвто и да било избор го изпълваше с безпокойство — дори и въпроса да се изнесе от един неудобен апартамент. Той тъпчеше на едно място в работа, която отдавна му беше станала тясна, превърнала се в сиво и скучно ежедневие. Беше толкова самотен, че беше изгубил способността да го осъзнава, нямаше представа какво е приятелство, а няколкото му опита да завърже любовна връзка бяха завършили катастрофално — и той не можеше да каже защо.

По времето, когато се запознах с него, се беше подложил на психотерапия в отчаян опит да открие причините за състоянието си. Като че ли нямаше екзистенциална причина. Без да е било особено щастливо, детството му не беше по-лошо, а в някои отношения беше дори по-добро от детството на средностатистическото дете. В миналото си не беше преживявал травматични събития, моменти на тежък потрес, разочарования или неудовлетворения. Но леденото му безразличие говореше за човек, който вече нито изпитваше нещо, нито искаше нещо. Той приличаше на сиво пепелище, в което обаче никога не беше пламтял огън. Веднъж, когато говорехме за детството му, го попитах в какво се е влюбвал (в какво, а не в кого). „В нищо“ — отговори той; а след това колебливо спомена една играчка, която му била любима. При друг случай аз заговорих за актуално политическо събитие, отличаващо се с поразителна ирационалност и несправедливост, и той безразлично се съгласи с мен, че това е нещо лошо. Попитах какво го възмущава. „Вие не разбирате — отвърна той спокойно. — Никога не съм изпитвал възмущение по какъвто и да било повод.“

Той беше поддържал известни погрешни философски възгледи (под влиянието на университетски курс върху съвременната философия), но интелектуалните му цели и мотиви като че ли бяха една малко объркана битка в правилната посока и аз не можех да открия някакъв голям идеологически грях, някакво престъпление, което да съответства на наказанието, което изтърпяваше.

Но ето че един ден, като почти небрежна забележка в разговор за ролята на човешките идеали в изкуството, той ми разказа следната история. Няколко години преди това гледал един полуромантически филм и изпитал чувство, което не можел да опише, и особено като реакция към образа на един индустриалец, воден от страстна, непреходна, всеотдайна визия на работата си. Господин Хикс не говореше особено свързано, но ясно ми даде да разбера, че беше изпитал нещо повече от възхищение към един-единствен герой: това беше усещането, че си видял един съвършено различен тип вселена — и емоцията му беше възторг. „Точно такъв исках да бъде животът“ — каза той. Очите му блестяха, в гласа му се четеше нетърпение, лицето му беше живо и младо — поне в този миг той беше влюбен човек. След това сивата безжизненост се върна и той продължи с тъжен глас, в който се четяха нотки на изтерзан копнеж: „Когато излязох от киносалона, изпитвах вина за това — за това, което бях почувствал“. „Вина ли? Защо?“ — попитах. А той отговори: „Защото си помислих, че онова, което ме беше накарало да реагирам на индустриалеца по този начин, е именно онази част от мен, която е погрешна… Това е непрактичното в мен… Животът не е такъв…“

А мен ме побиха тръпки. Какъвто и да беше коренът на проблемите му, това беше ключът; това беше симптомът не за аморалност, а за дълбока морална измяна. Пред какво и пред кого може един човек да иска да се извинява за най-доброто в себе си? И какво би могъл да очаква от живота след това?

(В крайна сметка онова, което спаси господин Хикс, беше неговата отдаденост на разума; той смяташе разума за абсолют, при все че не познаваше пълното му значение и приложение; абсолют, който оцеля и през най-тежките периоди, през които трябваше да премине в битката да възвърне психологическото си здраве — да усети и пусне на воля душата, която цял живот беше отричал. Поради неговата упоритост и постоянство той спечели тази битка. Днес — след като напусна работата си и предприе множество пресметнати рискове — той постигна блестящ успех в кариера, която обича, и е на път да постигне все повече и повече. Продължава все още да се бори с някои остатъци от предишните си грешки. Но като мерило за възстановяването му и за пътя, който е изминал, бих ви предложила да прочетете отново началния абзац на този текст, а след това ще ви кажа, че видях една негова неотдавнашна снимка, на която той се усмихваше, и от всички герои на „Атлас изправи рамене“ единственият, когото мога да си представя със същата усмивка, е Франсиско Д’Анкония.)

Има безброй подобни случаи; просто това е най-драматично очевидния, с който съм се срещала, и в него става дума за човек от необикновена величина. Но същата трагедия се повтаря навред около нас, в множество скрити, изопачени форми — като тайна килия за изтезания в душите на хората, от която от време на време неузнаваем вик достига до нас, а после отново се заглушава. В такива случаи човекът е както „жертвата“, така и „палачът“. И за всички тях важат определени принципи.

Човекът е същество, което само създава душата си — а това означава, че неговият характер бива формиран от основните му убеждения, и особено от основните му ценностни постулати. През най-важните, формиращите години в живота му — детството и юношеството — романтическото изкуство е главният (а днес и единственият) източник на едно морално усещане за живота. (През последните години романтическото изкуство често е и единственият му досег с него.)

Моля ви, отбележете, че изкуството не е за него единственият източник на морал, а на морално усещане за живота. Тук е необходимо внимателно разграничаване.

„Усещането за живота“ е предконцептуален еквивалент на метафизиката, емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и битието. Моралът е абстрактен, концептуален кодекс от ценности и принципи.

Процесът на детското развитие се състои от натрупване на познания, което изисква развитието на способността на детето да разбира и борави с все по-разширяващ се кръг от абстракции. Това включва разрастването на две взаимносвързани, но различни вериги от абстракции, две йерархични структури от понятия, които трябва да бъдат интегрирани, но това става рядко: когнитивното и нормативното. Първата борави със знанието за фактите от реалността; втората — с оценката на тези факти. Първата формира епистемологическата основа на науката; втората — епистемологическата основа на морала и на изкуството.

В днешната култура развитието на детските когнитивни абстракции се подпомага в минимална степен, макар и неумело, апатично, с множество спъващи, осакатяващи препятствия (като например антирационалните доктрини и влияния, които днес стават все по-лоши). Но развитието на детските нормативни абстракции е не просто оставено без никаква помощ, то направо е потъпкано и унищожено. Детето, чиято способност да оценява оцелее след моралното варварство на възпитанието, трябва да намери собствен начин да съхрани и развие своето усещане за ценности.

Освен множеството си други пороци конвенционалният морал не се интересува от формирането на детския характер. Той нито учи детето, нито му показва какъв човек трябва да бъде и защо; той се интересува само от това да му натрапи определен набор от правила — конкретни, произволни, противоречиви и най-често неразбираеми правила, които са преди всичко забрани и задължения. Дете, чиято единствена представа за морала (т.е. за ценностите) се състои от въпроси като: „Измий си ушите!“, „Недей да се държиш невъзпитано с леля Розали!“, „Напиши си домашното!“ „Помогни на татко да окоси моравата (или на мама да измие чиниите)!“ — е изправено пред алтернативата: или пасивно аморално примирение, което води до едно бъдеще на безнадежден цинизъм, или към сляп бунт. Забележете, че колкото по-интелигентно и независимо е едно дете, толкова повече то не се подчинява на подобни заповеди. Но и в единия, и в другия случай детето израства единствено с отвращение и страх или презрение към понятието за нравственост, която за него е само „някакво призрачно плашило, смесица от дълг, отегчение, наказание, болка […]; плашило, изправено насред неплодородна нива, за да отпъжда вашите удоволствия…“13 („Атлас изправи рамене“).

Този вид възпитание е не най-лошото, а най-доброто, на което едно средностатистическо дете може да бъде подложено в днешната култура. Ако родителите се опитват да втълпят нравствен идеал от вида, който се съдържа в съвети като: „Недей да си егоист, подари най-хубавите си играчки на съседчето!“ или ако родителите решат да бъдат „прогресивни“ и учат детето да се води единствено от прищевките си — вредата, нанесена върху нравствения характер на детето, може да бъде непоправима.

В такъв случай къде едно дете може да усвои идеята за нравствени ценности и за морален характер, по чиито образ и подобие да формира собствената си душа? Къде може да намери конкретните данни, материала, на чиято основа да развие верига от нормативни абстракции? Надали ще открие насока в хаотичната, объркваща, противоречива информация, която му предлагат възрастните във всекидневния му опит. Възможно е то да харесва едни от тях и да не харесва други (а често не харесва нито един), но да абстрахира, идентифицира и оцени техните морални характеристики е задача, надхвърляща способностите му. И за него такива морални принципи, които може би е учено да рецитира, са свободно носещи се абстракции, без никаква връзка с реалността.

Главният източник и демонстрация на морални ценности, достъпни за едно дете, е романтическото изкуство (и по-конкретно литературата на романтизма). Това, което романтическото изкуство му предлага, не са морални правила, нито пък експлицитно дидактическо послание, а образът на една нравствена личност — т.е. конкретизираната абстракция на един нравствен идеал. Той предлага един конкретен, пряко възприемащ се отговор на изключително абстрактния въпрос, който детето усеща, но все още не може да концептуализира: какъв тип човек е морален и какъв тип живот води той?

От изкуството на романтизма детето усвоява не абстрактни принципи, а предпоставката и стимула по-късно да разбира подобни принципи: емоционалното изживяване на възхищение към най-висшите възможности на човека, изживяването да гледаш нагоре с възхищение към един герой; една представа за живота, в която водещ мотив и най-главното нещо са ценностите, живот, в който решенията, които човек взема, изборът, който прави, е осъществим, ефективен и жизненоважен — т.е. едно нравствено усещане за живота.

Докато неговото домашно обкръжение го е учило да свързва морала с болката, изкуството на романтизма го учи да го свързва с удоволствието — вдъхновяващо удоволствие, което е негово собствено, дълбоко лично откритие.

Ако не се препятства, превеждането на това усещане за живота в зрели концептуални термини ще следва увеличаването на знанията на това дете — и двата базисни елемента на неговата душа, когнитивният и нормативният, ще се развиват съвместно в спокойна и хармонична интеграция. Идеалът, който, когато детето е било седемгодишно, е бил олицетворяван от един каубой, може на дванайсет години да се превърне в детектив, а на двайсет — във философ с развитието на интересите на детето и преминаването от комиксите към детективските романи и необятната слънчева вселена на романтическата литература, изкуство и музика.

Но каквато и да е възрастта на човека, моралът е нормативна наука — т.е. наука, описваща една ценност-цел, която трябва да се постигне посредством поредица от стъпки и избори — и не може да се практикува без ясна представа за целта, без конкретизиран образ на идеала, който трябва да се постигне. Ако един човек иска да добие и да запази нравствена величина, той се нуждае от образ на идеала от първия съзнателен ден на живота си до последния.

При превръщането на този идеал в съзнателни, философски термини и пренасянето му в реалните действия детето се нуждае от интелектуална помощ или поне от възможност да открие собствения си път. В днешната култура не му се дава нито едното, нито другото. Обстрелът, на който е подложено неговото несигурно, неформирано, едва зърнато нравствено усещане за живот от страна на родителите, учителите, възрастните „авторитети“ и малките глупци от собственото му поколение, е толкова масиран и толкова злонамерен, че само най-непоклатимият герой може да му устои — толкова злонамерен, че от множеството грехове на възрастните спрямо децата този е единственият, заради който биха заслужавали да горят в ада, ако такова място съществува.

Всяка форма на наказание — от пълната забрана през заплахите, гнева, осъждането и пълното безразличие до присмеха — се стоварва върху детето при първите признаци за романтизъм (т.е. при първите признаци, че у него зрее усещане за нравствените ценности). „Животът не е такъв!“ и „Слез на земята!“ са клишетата, които най-добре обобщават мотивите на нападателите, както и представата за живота и за този свят, която те се опитват да насадят.

Детето, което издържи на всичко това и осъди онези, които го атакуват, а не самото себе си и своите ценности, е рядко изключение. Детето, което просто потиска ценностите си, избягва общуването и се оттегля в една самотна частна вселена, е почти толкова рядко срещано. В повечето случаи детето потиска ценностите си и се предава. Отказва се от цялата област на оценяването, от свързаните с ценностите избор и преценки — без да съзнава, че всъщност се отказва от нравствеността.

Тази капитулация бива изтръгната посредством един продължителен, почти незабележим процес, постоянен, повсеместен натиск, който детето посреща и постепенно приема. Неговият дух не бива прекършен с един-единствен внезапен удар: не, кръвта му изтича постепенно след хиляди дребни драскотини.

Най-опустошителната част от този процес е фактът, че нравственото усещане на детето се унищожава не само посредством такива слабости или недостатъци, каквито то може да е развило у себе си, но посредством неговите едва появили се добродетели. Интелигентното дете съзнава, че не е наясно какво представлява животът на възрастните, че има да учи страшно много и то гори от нетърпение да го научи. Амбициозното дете притежава една непоследователна решимост да превърне в нещо значимо себе си и своя живот. И затова, когато чуе заплахи като: „Чакай само да видиш, като пораснеш!“ и „Доникъде няма да стигнеш с тези детски представи!“, не друго, а неговите добродетели биват обърнати срещу него: неговата интелигентност, неговата амбиция и уважението, което вероятно изпитва към знанието и преценките на възрастните.

По този начин в неговото съзнание се полагат основите на една смъртоносна двойственост: практичното срещу моралното, като негласно, предконцептуално се подразбира, че практичността изисква човек да измени на своите ценности, да се отрече от идеалите си.

Неговата рационалност бива обърната срещу него посредством подобна двойственост: разумът срещу емоцията. Неговото романтическо усещане за живота е само усещане, некохерентна емоция, която то не може нито да опише, нито да обясни, нито да обоснове. Това е силна, но в същото време крехка емоция, болезнено уязвима за всяко саркастично обвинение, тъй като детето не е в състояние да определи истинското й значение.

Лесно е да се убеди едно дете, и особено един юноша, че желанието му да подражава на Бък Роджърс14 е нелепо: той знае, че е изобщо не прилича на Бък Роджърс такъв, какъвто си го представя, и въпреки това, едновременно с това той е досущ като него; той се усеща впримчен във вътрешно противоречие и това затвърждава неговата тъга и срама, че се е показал нелеп.

По този начин възрастните — чието първостепенно морално задължение към едно дете в този етап от неговото развитие е да му помогнат да разбере, че това, което обича, е абстракция, да му помогнат да си пробие пътя до концептуалната област — постигат точно обратното. Те осакатяват неговата концептуална способност, накърняват неговите нормативни абстракции, задушават нравствения му стремеж, т.е. желанието му да бъде добродетелен, т.е. неговото самоуважение. Те застопоряват развитието на неговите ценности на равнището на примитивно буквалното, свързаното с конкретиката: те го убеждават, че да бъдеш като Бък Роджърс означава да носиш скафандър и да унищожаваш марсиански армии с дезинтегратор и че ако иска да се превърне в приличен човек, трябва да се откаже от тези идеи. А накрая го довършват с такива гениални аргументи като: „Бък Роджърс — ха-ха! — та той никога не хваща хрема. Ти познаваш ли истински човек, който да е като него? Че ти имаше хрема миналата седмица. Я стига си си въобразявал, че си по-добър от нас останалите!“

Мотивът им е явен. Ако наистина разглеждаха романтизма като „непрактична фантазия“, щяха да гледат на това само с доброжелателна или безразлична насмешка, а не с яростно негодувание и необуздана омраза, каквато изпитват и демонстрират.

Въпреки че детето по този начин е докарано до страх, недоверие и потискане на своите емоции, то не може да не забележи истеричната насилственост в емоциите на възрастните, отприщени срещу него по този и по други въпроси. И подсъзнателно заключава, че всички емоции по същността си са опасни, че те са ирационалният, непредсказуемо деструктивният елемент у хората, който може да се стовари върху него във всеки миг по някакъв ужасен начин с някаква неразбираема цел. Това е предпоследната тухла в стената на потисничеството, която детето издига, за да погребе собствените си емоции. Последната е неговата отчаяна гордост, погрешно насочена към решение, като например: „Никога няма да ги оставя отново да ме наранят!“ Детето решава, че начинът никога да не го наранят, е никога да не изпитва нищо.

Но едно потискане на емоциите не може да бъде пълно; когато всички останали емоции са задушени, една-единствена взема превес — страхът.

Елементът страх е бил част от процеса на моралното унищожение на детето от самото начало. Неговите превърнати в жертва добродетели не са единствената причина; недостатъците му също са били активни: страх от другите, и особено от възрастните, страх от независимост, от отговорност, от самотата — както и съмнения в себе си и желанието да те приемат, да „си част от нещо“. Но именно включването на неговите добродетели прави положението му толкова трагично и по-късно толкова трудно за поправяне.

Докато расте, неговата аморалност се подкрепя и препотвърждава. Интелигентността му пречи да приеме която и да е от съвременните школи по въпроса за морала: мистичната, социалната или субективистката. Един жаден млад ум, който се стреми да бъде воден от разума, не може да приеме сериозно свръхестественото и е глух за мистицизма. Не му отнема много време, преди да съзре противоречията и противното, изпълнено със самоунижение лицемерие на социалната школа по въпросите на морала. Но най-лошото влияние за него е субективистката школа.

Той е прекалено интелигентен и прекалено почтен (по собствения си изкривен, изопачен начин), за да не знае, че субективен означава произволен, ирационален, сляпо емоционален. Тези са елементите, които той се е научил да свързва с нагласите на другите хора по моралните въпроси и от които се е научил да се страхува. Когато формалната философия му казва, че моралът по самата си природа е напълно откъснат от разума и не може да бъде нищо, освен въпрос на субективен избор, това е предсмъртната целувка или печатът на смъртта в неговото морално развитие. Сега неговото съзнателно разбиране се обединява с подсъзнателното му чувство, че изборът на ценности произтича от лишения от разум елемент у хората и този избор е опасен, непознаваем, непредсказуем враг. Неговото съзнателно решение е да не се забърква в нравствени проблеми; а подсъзнателното значение на всичко това е да не цени нищо (или по-лошо — да не цени нищо прекалено много, да не поддържа никакви неподлежащи на замяна, незаменими ценности).

Оттук до политиката на морален страхливец в екзистенциално отношение и до смазващото усещане за вина в психологическо отношение е само една крачка за един интелигентен човек. А резултатът е човек, какъвто описах в началото.

Нека кажем в негова полза, че той не е бил способен да се „приспособи“ към вътрешните си противоречия — и че именно ранният му професионален успех го е пречупил психологически: той е извадил на показ неговия ценностен вакуум, липсата на лична цел и по този начин — себеотричащата безплодност на труда му.

Той знаеше — макар да не можеше напълно да го облече съзнателно в думи, — че е постигал противоположното на своите първоначални, предконцептуални цели и мотиви. Вместо да води рационален (т.е. воден от разума и мотивиран от разума) живот, той постепенно се беше превърнал в унил, субективистичен любител на прищевките, действащ според моментното състояние, и особено в личните си отношения — поради липсата на каквито и да било стабилно дефинирани ценности. Вместо да постигне независимост от ирационалността на другите, той е бил принуден — поради същата липса — да се придържа или към идеи от втора ръка, или към еквивалентния поведенчески кодекс, сляпа зависимост и сервилност към ценностните системи на другите, състояние на жалък конформизъм. Вместо радост и удоволствие, гледката на каквато и да е висша ценност или благородно изживяване му носеше болка, вина, страх; и будеше у него импулс не да ги притежава и да се бори за тях, а да избяга, да се изплъзне, да ги предаде (или да се извинява за тях), за да угоди на критериите на конвенционалните хора, които презираше. Вместо „жертва“, какъвто е бил през по-голямата част от живота си, той се превръщаше в „палач“.

Най-ясното доказателство за това беше неговото отношение към романтическото изкуство. Измяната на един човек на неговите художествени ценности не е първичната причина за неговата невроза (тя само допринася за нея), но се превръща в един от най-разобличителните симптоми.

Това е особено важно за човека, който се стреми да реши психологическите си проблеми. Отначало хаосът на личните му взаимоотношения и ценностите му може да е за него твърде сложен, за да го разплете. Но романтическото изкуство му предлага една ясна, светла, неперсонална абстракция — и по този начин един ясен, обективен тест за вътрешното му състояние, улика, достъпна за съзнателния му ум.

Ако се хване, че го е страх, че се опитва да се изплъзне и да отрече най-висшето изживяване, възможно за човека, състоянието на непомрачен от нищо възторг, той може да разбере, че е в голяма беда и единствените му алтернативи са или да подложи на съмнение ценностните си убеждения, до дъно, от самото начало, от потиснатата, забравена, предадена фигура на неговия личен Бък Роджърс, и да премине през болезнения процес на възстановяване на скъсаната верига от нормативни абстракции — или да се превърне изцяло в чудовището, което е в онези моменти, когато с угоднически кикот казва на някой угоен Бабит, че възторгът е непрактичен.

Така, както романтическото изкуство е първият случай, в който човекът вижда едно нравствено усещане за живота, то е и неговата последна връзка с живота, последният му спасителен пояс.

Романтическото изкуство е горивото и кремъкът на човешката душа; неговата задача е да запали в душата огън и да не го оставя никога да угасне. А задачата да даде на този огън двигател и посока принадлежи на философията.

март 1965 г.