Романтически манифест

10. Предговор към „Деветдесет и трета година“15

Задавали ли сте си въпроса какво са изпитвали първите ренесансови хора, когато — измъквайки се от продължителния кошмар на Средновековието, през който уродливите чудовища и гаргойлите на средновековното изкуство са били единствените отражения на човешката душа — са погледнали света с нов, свободен, непрепятстван от нищо поглед и са преоткрили статуите на гръцките богове, забравени под купища развалини? Ако сте си задавали този въпрос, вие самите можете да изпитате същото неповторимо емоционално изживяване, когато преоткриете романите на Виктор Юго.

Разстоянието между неговия и нашия свят е изумително кратко — той умира през 1885 г., — но разстоянието между неговата вселена и нашата трябва да бъде измерено в естетически светлинни години. За американската публика той е буквално непознат, ако не се броят няколко обезобразени руини на големия екран. Произведенията му рядко се обсъждат в литературните курсове в нашите университети. Той е погребан под естетическите отломки на нашето време — когато гаргойлите отново ни се хилят зловещо, но не от кулите на катедралите, а от страниците на безформени, лишени от фокус, скарани с граматиката романи за наркомани, безделници, убийци, алкохолици, психопати. Той е невидим за новите варвари от нашата епоха така, както изкуството на Рим е било невидимо за техните духовни прародители, при това поради същите причини.

И въпреки всичко Виктор Юго е най-великият писател в световната литература…

Романтическата литература се появява на бял свят в края на XIX в., когато човешкият живот е по-свободен в политическо отношение, отколкото във всеки друг исторически период, и когато западната култура все още отразява едно преобладаващо аристотелианско влияние — разбирането, че човешкият ум е способен да борави с реалността. Романтиците са далеч от аристотелианците в своите гласно заявени убеждения; но усещането им за живота бива облагодетелствано от Аристотеловата освобождаваща мощ. Деветнайсети век е свидетел както на началото, така и на апогея на една знаменита поредица от велики писатели романтици.

А най-великият сред тях е Виктор Юго…

Съвременните читатели, и особено младите хора сред тях, които са израснали с онзи тип литература, редом с която Зола изглежда романтик, трябва да бъдат предупредени, че първата среща с Юго може да ги шокира: това е все едно от мрачно подземие, пълно със стенанията на гниещи полутрупове, да излезеш под ослепителната слънчева светлина. Ето защо — като един вид интелектуален набор за първа помощ — аз бих предложила следното.

Не търсете познати ориентири — няма да ги намерите; вие влизате не в задния двор на „съседите“, а в една вселена, за чието съществуване не сте и подозирали.

Не търсете „съседите“ — ще се срещнете с една раса от титани, които биха могли и би трябвало да са били ваши съседи.

Не казвайте, че тези титани са „нереални“, защото не сте ги виждали преди — подложете на съмнение своето зрение, а не това на Юго, подложете на съмнение своите убеждения, а не неговите; неговата цел не е била да ви покаже това, което вече сте виждали хиляда пъти.

Не казвайте, че постъпките на тези титани са „невъзможни“, тъй като те са героични, благородни, интелигентни, красиви — помнете, че малодушните, покварените, глупавите, грозните дела не са всичко, на което е способен човекът.

Не казвайте, че тази сияйна нова вселена е „бягство“ — ще станете свидетели на битки по-тежки, по-изтощителни, по-трагични от всички онези, които сте виждали на уличните ъгли пред билярдните зали; разликата е само тази: тези битки не се водят заради жалка миза.

Не казвайте, че „животът не е такъв“ — запитайте се: чий живот?

Това предупреждение е необходимо поради факта че философската и културната дезинтеграция на нашата епоха — която принизява човешкия интелект до обвързаната с конкретното и с настоящия момент перспектива на дивака — е довела литературата до състоянието, в което понятието „абстрактна универсалност“ вече се приема в смисъл на „статистическо мнозинство“. Да се подходи към Юго с подобен интелектуален инструментариум и подобен критерий е не просто безплодно, а по-лошо. Да се критикува Юго заради това, че неговите романи не са посветени на всекидневните баналности на живота на средностатистическите хора, е все едно да се критикува един хирург за това, че оперира хора, а не бели картофи. Да се разглежда като провал на Юго факта, че неговите герои са „внушителни“, е все едно да се разглежда като недостатък на един самолет факта, че той лети.

Но за онези читатели, които не разбират защо типа хора, които ги отегчават до смърт или ги отвращават в „реалния живот“, трябва да имат монопол за ролята на литературни герои, за онези читатели, които все по-масово изоставят „сериозната“ литература и търсят последния отблясък на романтизма в криминалната литература, Юго е новият континент, който са жадували да открият.

„Деветдесет и трета година“ (Quatrevinght-treize) е последният и един от най-добрите романи на Юго. Той е чудесно въведение към неговото творчество: по отношение на повествованието, стила и духа той представлява концентрираната същина на онова, което е неповторимо „юговско“.

Историческият фон на романа е Френската революция — „Деветдесет и трета година“ означава 1793 г., годината на терора, кулминацията на революцията. Събитията в повествованието се развиват по време на гражданската война във Вандей — въстание на роялистки настроените селяни от Бретан, водени от аристократите, които са се завърнали от изгнание в отчаян опит да възстановят монархията; гражданска война, за която е характерна свирепа жестокост и от двете страни.

За този роман са били изречени и написани изключително много ирелевантни неща. По времето, когато е публикуван, през 1874 г., той не е посрещнат благосклонно нито от огромната читателска аудитория на Юго, нито от критиците. Обяснението, което обикновено дават литературните историци, е, че френската публика не проявява симпатии към един роман, който изглежда възхвалява първата революция по време, когато неотдавнашните кръвопролития и ужас от Парижката комуна през 1871 г. все още са ясно отпечатани в паметта на обществото. Двама от съвременните биографи на Юго говорят за романа по следния начин: Матю Джоузефсън го споменава във „Виктор Юго“ с неодобрение като „исторически романс“ с „идеализирани герои“; в „Олимпио, или животът на Виктор Юго“ Андре Мороа изброява няколко неща, които лично свързват Юго с времето и мястото на повествованието (например факта, че бащата на Юго се е бил във Вандей на страната на републиканците), а след това отбелязва: „Диалогът [на романа] е театрален. Но френската революция е била театрална и драматична. Нейните герои са заемали величествени пози и са оставали в тях до смъртта си“. (Което е чисто натуралистичен подход или опит за оправдание.)

А истината е, че „Деветдесет и трета година“ не е роман за Френската революция.

За един романтик фонът си остава фон, а не тема. Неговият поглед винаги е съсредоточен върху човека — върху фундаменталните елементи от човешката природа, върху онези проблеми и онези аспекти от човешкия характер, които си остават в сила през всяка епоха и във всяка страна. Темата на „Деветдесет и трета година“ — която звучи в гениално неочаквани вариации при всички значими събития от повествованието, която е мотивиращата сила на всички герои и събития и ги интегрира в неизбежен ход към великолепна кулминация — е верността на човек към неговите ценности.

За да драматизира тази тема, да отдели този аспект от човешката душа и да го покаже в най-чистата му форма, да го подложи на изпитание под натиска на конфликти на живот и смърт, революцията е подходящ фон, който авторът може да избере. Повествованието на Юго не е измислено като средство за представяне на Френската революция; Френската революция е използвана като средство за представяне на разказа.

В случая Юго се интересува не от някакъв определен ценностен кодекс, а от по-широката абстракция: верността на човека към ценностите му, независимо от това какви конкретно са те. Въпреки че личната симпатия на Юго очевидно е на страната на републиканците, той представя техните характери с безпристрастна отстраненост, или по-скоро с безпристрастно възхищение, насочено по един и същ начин и към двете страни в конфликта. По своето духовно величие, непреходна почтеност, непоколебима смелост и безскрупулна отдаденост на каузата си старият маркиз дьо Лантенак, водачът на роялистите, е равностоен на Симурден, бившият свещеник, който се превръща във водач на републиканците. (И може би Лантенак дори превъзхожда Симурден, що се отнася до колорита и силата на обрисовката му.) Симпатията на Юго към веселата, експанзивна жизнерадост на републиканските войници е също толкова силна, колкото и симпатията му към мрачното, отчаяно упорство на селяните роялисти. Това, на което набляга той, не е: „За какви велики ценности се бият тези мъже!“, а: „На какво величие са способни хората, когато се бият за своите ценности!“.

Неизчерпаемото въображение на Юго достига своя виртуозен апогей в един изключително труден аспект от задачата на писателя: интегрирането на абстрактна тема в сюжета на разказа. Макар че събитията в „Деветдесет и трета година“ са всепомитащ емоционален потоп, движен от неумолимата логика на една сюжетна структура, темата присъства във всяко събитие, всяко събитие е пример за изпълнената с насилие, терзания, мъка, но и триумф отдаденост на ценностите. Това е невидимата верига, естествената последица от сюжетната линия, която обединява например следните сцени: чорлавата и облечена в окъсани дрипи млада майка, която се скита сляпо, с нечовешка упоритост, през пламтящите селища и опустошените ниви, за да търси отчаяно децата си, които е изгубила в хаоса на гражданската война; просякът, който става домакин на предишния си господар — феодал, в една хралупа под корените на едно дърво; обикновеният моряк, който трябва да направи избор, знаейки, че в продължение на няколко кратки часа, в една лодка, в тъмната нощ, държи в ръцете си съдбата на монархията; високата, горда фигура на мъж, облечен в селски дрехи, но с осанката на аристократ, който вдига поглед от дъното на една котловина към далечното отражение на пожар и се оказва изправен пред ужасна алтернатива; младият революционер, който кръстосва насам-натам в мрака пред цепнатината на една сриваща се кула, разкъсан между измяната на каузата, на която е служил цял живот, и гласа на една по-висша вярност; фигурата на мъж с пребледняло лице, който се изправя, за да произнесе присъдата на революционен трибунал, докато тълпата чака сред гробно мълчание да чуе дали той ще помилва, или ще осъди на смърт единствения човек, когото е обичал.

Най-великият пример за силата на драматичната интеграция е една незабравима сцена, която би могла да е написана само от Виктор Юго, сцена, в която мъчителната интензивност и напрежението на сложен сюжетен обрат биват разрешени и надминати от две прости реплики: „Je t’arrete“, „Je t’approuve“ („Арестувам те“, „Имаш право“). Читателят ще трябва да разбере тези реплики в рамките на цялостния им контекст, за да открие кой ги изрича и с каква огромна психологическа значимост и величие ги натоварва авторът.

„Величие“ е единствената дума, която назовава лайтмотивът в „Деветдесет и трета година“, както и във всички романи на Юго — както и лайтмотивът на неговото усещане за живота. И може би най-трагичният конфликт не е в романите му, а в самия им автор. Притежавайки толкова превъзходна представа за човека и за битието, Юго така и не е открил как да я въплъти в действителност. Той е изповядвал съзнателни убеждения, които са противоречали на неговия подсъзнателен идеал и са правили прилагането му на практика невъзможно.

Той никога не е превърнал усещането си за живота в концептуални термини, не се е запитал какви идеи, убеждения или психологически условия са необходими, за да може хората да постигнат духовния ръст на неговите герои. Неговото отношение към интелекта е крайно двусмислено. Сякаш Юго творецът е надвил Юго мислителят; сякаш един велик ум така и не е направил разлика между процеса на творческото сътворяване и процеса на рационалното мислене (два различни метода за използване на човешкото съзнание, които не е задължително да се сблъскат, но и не са едно и също); сякаш неговото мислене се е състояло от образи, както в творчеството му, така и в собствения му живот; сякаш е мислил в метафори, а не в понятия, в метафори, които — подобно на щрихирани символи и прости приближения — са обозначавали огромни емоционални заплетености. Сякаш широките емоционални абстракции, с които е боравил като творец, са го направили прекалено нетърпелив за задачата щателно да дефинира и идентифицира онова, което по-скоро е усещал, отколкото е знаел — и затова той е посягал към всички налични теории, които изглежда са конотирали, вместо да денотират неговите ценности.

Към края на „Деветдесет и трета година“ творецът Юго дава на своите герои две крайно драматични възможности да изразят своите идеи, да заявят интелектуалната основа, върху която са стъпили: едната е сцена между Лантенак и Говен, в която старият роялист би трябвало да се противопостави на младия революционер посредством страстна защита на монархията; другата, между Симорден и Говен, в която те би трябвало да се изправят един срещу друг като говорители на два различни аспекта на революционния дух. Казвам „би трябвало“, защото мислителят Юго се оказва неспособен да направи това: речите на героите изразяват не идеи, а само реторика, метафори и общи приказки. Неговият плам, неговото красноречие, емоционалната му мощ като че ли го напускат, когато трябва да борави с теоретични предмети.

Мислителят Юго е бил архетипален пример за добродетелите и фаталните грешки на XIX в. Той е вярвал в безграничния, автоматичен човешки напредък. Вярвал е, че невежеството и бедността са единствените причини за злото сред хората. Изпитвайки огромно несистематично човеколюбие, той е горял от желание да унищожи всяка форма на човешкото страдание и е обявявал целите си, без да мисли за средствата: искал е да премахне бедността, без да има представа кое ражда богатството; искал е хората да бъдат свободни, без да има представа какво е необходимо, за да се осигури политическа свобода; искал е да постигне всеобщо братство, без да има представа, че това не може да се осъществи със сила и терор. Приемал е разума като даденост и не е виждал катастрофалното противоречие в опита той да бъде съчетан с вярата — макар че неговата определена форма на мистицизъм не е била от низшата ориенталска разновидност, а е била по-близо до гордите легенди на древните гърци и неговият Бог е бил символ на човешкото съвършенство, пред когото той се е кланял със своеобразна надменна увереност, едва ли не като пред равен или личен приятел.

Теориите, с чиято помощ мислителят Юго се е опитвал да осъществи това, не принадлежат към вселената на твореца Юго. Когато са били приложени на практика, те са постигнали точно обратното на ценностите, които той е познавал само като усещане за живота. Творецът Юго е платил цената за това смъртоносно противоречие. Макар да няма друг творец, който да е създал толкова дълбоко радостна вселена като неговата, във всичките му произведения има печална трагична нотка. Повечето от романите му завършват трагично — сякаш той не е могъл да конкретизира формата, в която героите му биха могли да тържествуват на този свят, и е могъл само да ги остави да загинат в битка, като духът им си остава непрекършен като единственото свидетелство за верността им към живота; сякаш за него земята, а не небето е била обектът на желание, до който той така и никога не е успял напълно да достигне или да го спечели.

Такъв е характерът на конфликта му: явен мистик в съзнателните си убеждения, той е бил страстно влюбен в земния живот; явен алтруист, той е боготворял величието на човека, а не неговото страдание, слабости или лошотия; отявлен защитник на социализма, той е бил яростно непримирим индивидуалист; отявлен защитник на доктрината, че емоциите са по-висши от разума, той е постигнал величието на своите герои, като ги е направил изключително съзнателни, дълбоко съзнаващи своите мотиви и желания, абсолютно съсредоточени върху реалността и подчиняващи действията си на това — от майката селянка в „Деветдесет и трета година“ до Жан Валжан в „Клетниците“.

На чия политико — философска страна е Виктор Юго? Не е случайно, че в нашето време, в култура, в която господства алтруистичният колективизъм, той не е любимец на онези, чиито уж идеи той уж споделя.

Аз открих Виктор Юго, когато бях на тринайсет години, в задушаващата, противна грозота на Съветска Русия. Човек трябва да е живял на някоя пагубна планета, за да може напълно да разбере какво означаваха тогава за мен и досега продължават да означават неговите романи — и неговата сияйна вселена. И това, че аз пиша предговор към един от неговите романи — за да го представя пред американската публика, — за мен изглежда своеобразна драма, което той би одобрили разбрал. Той спомогна да стане възможно за мен да бъдат тук и да стана писател. Ако аз мога да помогна на друг млад читател да открие в неговото творчество това, което аз открих, ако мога да привлека към романите на Виктор Юго поне някаква част от онзи тип читатели, които той заслужава, аз ще приема това като изплащането на един неизмерим дълг, който никога не би могъл да бъде изчислен или изплатен.