Романтически манифест

11. Целта на моето творчество

Мотивът и целта на моето творчество е изобразяването на един идеален човек. Обрисуването на един нравствен идеал, като моя крайна литературна цел, като цел сама по себе си, за чието постигане всякакви дидактични, интелектуални или философски ценности, които се съдържат в един роман, са само средство.

Нека да подчертая следното: моята цел не е философското просвещаване на читателите ми, не е благотворното влияние, което романите ми биха могли да окажат върху хората, не е това, че романите ми биха могли да спомогнат за интелектуалното развитие на читателя. Всички тези въпроси са важни, но те са второстепенни фактори, те са просто последици и резултати, а не първопричини или първостепенни движещи сили. Моята цел, първопричина и движещата сила е обрисуването на Хауърд Роурк, Джон Голт, Ханк Риърдън или Франсиско Д’Анкония като цел сама по себе си — а не като средство за постигане на по-нататъшна цел. Впрочем, това е най-голямата ценност, която бих могла някога да предложа на читателя.

Ето защо аз изпитвам смесени чувства — отчасти трябва да проявя търпение, донякъде ми става весело, а от време на време изпитвам един вид празна скука, когато ме попитат дали преди всичко към писателка, или философ (сякаш те са антоними), дали историите ми са пропагандни средства за прокарването на идеи, дали главната ми цел е политиката, или защитата на капитализма. Всички подобни въпроси са така неимоверно ирелевантни, толкова лишени от значение, в такава степен не моят начин за подхождане към нещата.

Моят начин е много по-прост и същевременно много по-сложен от това, ако се погледне от две различни гледни точки. Простата истина е, че аз подхождам към литературата като едно дете: пиша — и чета — заради историята. Сложна е задачата този подход да се преведе на езика на възрастните.

Специфичните конкретни елементи, формата на нечии ценности, се променят, когато човек расте и се развива. Абстракцията ценности — не. Ценностите на един зрял човек обхващат цялата сфера на човешката дейност, включително и философията; най-вече философията. Но основният принцип — функцията и значението на ценностите в човешкия живот и в литературата — си остава същият.

Основната проверка, на която подлагам всяка история, е: бих ли искала да се срещна с тези герои и да наблюдавам тези събития в действителния живот? Дали тази история е преживяване, през което си струва да преминеш заради самото него? Дали удоволствието да наблюдаваш тези герои е цел само по себе си?

Всичко това е съвсем просто. Но тази простота обхваща цялото човешко битие.

Тя обхваща въпроси като: какъв вид хора искам да виждам в реалния живот — и защо? Какъв вид събития, т.е. човешки постъпки, искам да виждам да се случват — и защо? Какъв вид преживяване искам да изпитам, т.е. какви са моите цели — и защо?

Очевидно е към коя сфера от човешкото познание принадлежат всички тези въпроси: към сферата на етиката. Що е добро? Какви са правилните дела? Какви са правилните ценности на човека?

Тъй като целта ми е представянето на един идеален човек, трябваше да дефинирам и представя условията, които го правят възможен и които неговото съществуване изисква. Тъй като характерът на един човек е плод на неговите убеждения, аз трябваше да дефинирам и представя онези убеждения и ценности, които изграждат характера на един идеален човек и мотивират неговите действия; т.е. трябваше да дефинирам и да представя един рационален етичен кодекс. Тъй като човекът действа сред другите и общува с тях, аз трябваше да представя онзи тип социална система, която прави възможно съществуването и функционирането на идеални хора — свободна, производителна, рационална система, която изисква най-доброто от всеки човек, бил той велик или обикновен, и съответно го възнаграждава — и очевидно това е системата на laissez-faire капитализъм.

Но нито политиката, нито етиката, нито философията са цел сами по себе си както в живота, така и в литературата. Единствено Човекът е цел сам по себе си.

А сега забележете, че представителите на литературната школа, която е диаметрално противоположна на моята — школата на натурализма — твърдят, че писателят трябва да възпроизвежда това, което те наричат „истински живот“, уж „какъвто е“, без да упражнява никаква избирателност и да прилага ценностни съждения. Под „възпроизвежда“ те разбират „фотографира“; под „истински живот“ те разбират дадените конкретни неща, които му се случи да наблюдава; под „какъвто е“ те разбират „какъвто се живее от хората наоколо“. Но забележете, че тези натуралисти — или добрите писатели сред тях — са изключително избирателни по отношение на две характеристики на литературата: стилът и обрисуването на героите. Без избирателност би било невъзможно да се постигне каквото и да било обрисуване, нито на един необикновен човек, нито на средностатистически човек, който трябва да се представи като представителен за голяма част от населението. Следователно противопоставянето на натуралистите на избирателността се отнася само до една от характеристиките на литературата: съдържанието, или предметът. Именно по отношение на своя избор на предмет писателят трябва да упражнява избор, твърдят те.

Защо?

Натуралистите така и не са дали отговор на този въпрос — поне не рационален, логичен, непротиворечив отговор. Защо трябва един писател да заснема на своите обекти безразборно и без подбор? Защото те „наистина“ са се случили? Да регистрира това, което се е случило в действителност, е работата на един журналист или историк, а не на писателя. Да просвещава читателите и да ги образова? Това е работата на науката, не на литературата, на нехудожествената, а не на художествената литература. Да подобрява положението на хората, като разобличава тяхната мизерия? Но това е ценностно съждение, нравствена цел и дидактическо „послание“ — а всички те са забранени от натуралистичната доктрина. Освен това, за да подобри каквото и да било, човек трябва да знае какво представлява подобрение; а да знае това, означава да знае що е добро и как да го постигне; а за да знае това, човек трябва да има цяла система от ценностни съждения, система на етиката, която е анатема за натуралистите.

Ето как позицията на натуралистите е равнозначна на това да се даде на писателя на пълна естетическа свобода по отношение на средствата, но не и по отношение на целите. Той може да упражнява избор, творческо въображение, ценностни съждения по отношение на това как да обрисува нещата, но не и по отношение на това какво да обрисува — по отношение на стила или характеристиката на персонажите, но не и по отношение на предмета. Човекът — предметът на литературата — не бива да се разглежда или обрисува избирателно. Човекът трябва да се приема като даденост, като неизменимото, това, което не се преценява, статуквото. Но тъй като ние наблюдаваме, че хората все пак се променят, че те се различават един от друг, че те преследват различни ценности, кой ще определи човешкото статукво? Имплицитният отговор на натурализма е: всички, с изключение на писателя.

Според натуралистичната доктрина писателят не бива нито да съди, нито да оценява. Той е не творец, а само секретар — регистратор, чийто господар е останалата част от човечеството. Нека другите да изказват съждения, да вземат решения, да избират цели, да се борят за ценности и да определят пътя, съдбата и душата на човека. Писателят е единственият парий и дезертьор от тази битка. Работата му не е да разсъждава защо, а само да подтичва след господаря си с бележник в ръка, да записва онова, което господарят му диктува, и да събира бисерите или нечистотиите, които господарят да реши да хвърли.

Поне що се отнася до мен, аз притежавам твърде много самоуважение за подобна работа.

Аз виждам писателя като съчетание от златотърсач и бижутер. Писателят трябва да открива потенциала, златната мина на човешката душа, трябва да извлича златото и след това да изработва от него възможно най-великолепната корона, която способностите и въображението му позволяват.

Така, както хората, стремящи се към материални ценности, не ровят в градските сметища, а тръгват да обикалят самотните планини в търсене на злато, така онези, които се стремят към интелектуални ценности, не седят в задния си двор, а тръгват да търсят най-благородните, най-чистите, най-драгоценните принципи. Аз не бих изпитала удоволствие от гледката как Бенвенуто Челини прави питки от кал.

Именно избирателността по отношение на предмета — най-строго, щателно, безкомпромисно упражняваната избирателност — аз смятам за първостепенния, най-съществения, основния аспект на изкуството. В литературата това означава: разказът, тоест сюжетът и героите, тоест онзи тип хора и събития, които един писател избере да опише.

Предметът не е единствената характеристика на изкуството, но е фундаменталната, това е целта, за чието постигане всички останали са средство. Но в повечето естетически теории целта — предметът — се пропуска, не се разглежда и единствено средствата биват разглеждани като естетически релевантни. Подобни теории изграждат фалшива дихотомия и твърдят, че един простак, описан с техническите средства на един гений, е за предпочитане пред богиня, описана посредством техниката на един любител. Аз твърдя, че и едното, и другото са естетически противни; но докато второто е просто естетическа некомпетентност, първото е естетическо престъпление.

Не съществува дихотомия, неизбежен конфликт между целите и средствата. Целта не оправдава средствата — нито в етиката, нито в естетиката. И също така средствата не оправдават целта: не съществува естетическо оправдание за това Рембранд да използва великите си умения, за да нарисува един говежди бут.

Тази конкретна картина може да бъде разгледана като символ на всичко, на което аз се противопоставям в изкуството и литературата. Когато бях на седем години, не разбирах защо някой би искал да нарисува или да се възхищава на картини, на които има мъртви риби, кофи за смет или дебели селянки с тройни гуши. Днес аз разбирам психологическите причини за подобни естетически явления — и колкото повече ги разбирам, толкова повече им се противопоставям.

В изкуството и в литературата целта и средствата, или предметът и стилът, трябва да бъдат достойни едни за други.

Онова, което не е достойно да бъде съзерцавано в живота, не си струва да бъде пресъздавано и в изкуството.

Бедността, болестите, бедите, злините, всички отрицателни неща в човешкото битие, са легитимни предмети за изследване в живота, за да бъдат разбрани и поправени — но не са легитимни предмети за съзерцание заради самото съзерцание. В изкуството и в литературата тези отрицателни неща си струва да бъдат пресъздавани единствено във връзка с нещо положително, като фон, като контраст, като средство за изтъкване на положителното — но не като цел сама по себе си.

„Състрадателните“ изследвания на порочното, които днес минават за литература, са улицата без изход и гробницата на натурализма. Ако онези, които ги извършват, продължават да изтъкват оправданието, че тези неща са „истина“ (а повечето от тях не са) — отговорът е, че мястото на този вид истина е в психологическите досиета, а не в литературата. Снимката на възпален спукан апендикс може да има изключителна стойност в един учебник по медицина — но мястото й не е в художествена галерия. А гноясалата душа е още по-отвратителна гледка.

Това, че човекът иска да се наслаждава на съзерцанието на ценности, на доброто — на човешкото величие, интелигентност, дарование, добродетел, героизъм, — не се нуждае от обяснение. Именно съзерцанието на злото изисква обяснение и оправдание; същото се отнася и за съзерцанието на посредственото, обикновеното, баналното, безсмисленото, глупавото.

Когато бях на седем години, аз отказвах да чета детския еквивалент на натуралистичната литература — историите за децата на съседите. Те ме отегчаваха до втръсване. Аз не се интересувах от подобни хора в реалния живот; и не виждах защо трябва да ги смятам за интересни в литературата.

И до ден-днешен позицията ми е същата; единствената разлика е, че днес знам цялото философско обяснение за това.

Що се отнася до литературните школи, бих определила себе си като романтическа реалистка.

Помислете над значимостта на факта, че натуралистите наричат романтическото изкуство „бягство“. Запитайте се какъв вид метафизика — каква представа за живота — прокламира това обозначаване. Бягство — от какво? Ако да описваш ценности-цели, да описваш подобряването на даденото, познатото, непосредствено достъпното е „бягство“, тогава медицината е „бягство“ от болестта, земеделието е „бягство“ от глада, знанието е „бягство“ от невежеството, амбицията е „бягство“ от мързела и животът е „бягство“ от смъртта. Ако е така, то един заклет реалист е хапан от насекоми скот, който седи, без да мърда, насред кална локва, съзерцава една кочина и хленчи, че „животът си е такъв“. Ако това е реализъм, в такъв случай аз съм ескейпист. Както и Аристотел. Както и Христофор Колумб. В „Изворът“ има един абзац, който се занимава с този въпрос; абзацът, в който Хауърд Роурк обяснява на Стивън Малъри защо е избрал него да изработи статуя за храма на Стодард. Когато пишех този абзац, аз съзнателно и умишлено изложих най-съществената цел на своето творчество — като един вид личен манифест в миниатюра: „… смятам, че ти си най-добрият скулптор. Така мисля, защото твоите скулптури показват не какви са хората, а какви могат да бъдат — и какви трябва да бъдат. Защото си надскочил вероятното и ни показваш възможното, но възможното само чрез теб. Защото в твоите скулптури няма и следа от презрение към човечеството. Досега не съм виждал такива творби. Защото си изпълнен с благоговение към човека. Твоите скулптури изразяват героизма на човека“16.

Днес, повече от двайсет години по-късно, бих искала да променя — или по-скоро да изясня — само две дребни неща. Най-напред, думите „няма и следа от презрение към човечеството“ не са съвсем правилни граматически; това, което исках да изразя беше недокоснати от съжаление към хуманността, докато творбите на другите са били докоснати от него до известна степен. Второ, не бива да се приема, че думите „възможното само чрез теб“ означават, че статуите на Малъри са невъзможни метафизически в действителността; аз исках да кажа, че те са направени възможни единствено, тъй като той е показал начина те да бъдат направени възможни.

„Твоите скулптури показват не какви са хората, а какви могат да бъдат.“

От тази реплика ще стане ясно чии велики философски принципи бях възприела и следвах и бях търсила дълго преди да чуя името „Аристотел“. Именно Аристотел е казал, че художествената литература има по-голямо философско значение, отколкото историята, тъй като историята представя нещата единствено такива, каквито са, докато литературата ги представя „каквито биха могли и би трябвало да бъдат“.

Защо литературата трябва да представя нещата „каквито биха могли и би трябвало да бъдат“?

Моят отговор се съдържа в едно изказване в „Атлас изправи рамене“ — и в онова, което следва от това изказване: „както човекът сам създава собственото си благосъстояние, така създава сам и собствената си душа“.17

Така, както физическото оцеляване на човека зависи от собствените му усилия, същото важи и за психологическото оцеляване. Човекът е изправен пред две взаимносвързани, взаимозависими полета на действие, в които от него се изисква непрекъснато упражняване на избор и непрекъснат съзидателен процес: света около него и собствената му душа (под „душа“ разбирам неговото съзнание). Така, както трябва да произвежда материални ценности, които са му необходими, за да поддържа живота си, той трябва да придобие и ценностите на характера, които му дават възможност да оцелява и които правят живота му достоен да го живее. Когато се ражда, той не притежава знания нито за едното, нито за другото. Трябва да открие и двете неща — и да ги претвори в действителност — и да оцелее, като премоделира света и себе си по образ и подобие на своите ценности.

Тръгвайки от един общ корен — философията, — човешкото познание се разклонява в две посоки. Единият дял изучава физическия свят или явленията, отнасящи се към физическото съществуване на човека; другият изучава човека или явленията, отнасящи се към неговото съзнание. Първият води до абстрактната наука, а оттам — до приложната наука или инженерството, което пък води до технологията — действителното производство на материални ценности. Вторият води до изкуството.

Изкуството е технологията на душата.

Изкуството е продуктът на трите философски дисциплини; метафизика, епистемология, етика. Метафизиката и епистемологията са абстрактната основа на етиката. Етиката е приложната наука, която дефинира ценностен кодекс, който би трябвало да ръководи избора и действията на човека — избора и действията, които определят пътя на живота му; етиката е инженерството, което осигурява принципите и чертежите. Изкуството създава крайния продукт. То конструира модела.

Нека подчертая тази аналогия; изкуството не учи — то показва, то демонстрира цялостната, конкретизирана реалност на крайната цел. Да учи, е задачата на етиката. Поучаването е цел на едно произведение на изкуството също толкова малко, колкото е и цел на един самолет. Както човек може да научи много от един самолет, като го изучава или го разглоби, така може да научи много от едно произведение на изкуството — за природата на човека, за неговата душа, за неговото съществуване. Но това са просто несъществени облаги. Първостепенната цел на самолета е не да учи човека как да лети, а да му даде действителното преживяване на летенето. Такава е и първостепенната цел на една художествена творба.

Въпреки че представянето на нещата „каквито биха могли и би трябвало да бъдат“ помага на човека да постигне тези неща в реалния живот, това е само второстепенна ценност. Първостепенната ценност е, че му дава преживяването да живее в свят, в който нещата са каквито би трябвало да бъдат. Това преживяване е жизненоважно за него: то е неговият психологически спасителен пояс.

Тъй като човешкият стремеж е безграничен, тъй като търсенето и постигането на ценностите е процес, който продължава през целия живот — и колкото са по-висши ценностите, толкова по-тежка е борбата за тях, човекът се нуждае от миг, час или някакъв период от време, през който може да изпита усещането за изпълнената задача, усещането, че живее във вселена, в която ценностите му са били постигнати. Това сякаш е миг на почивка, миг, в който да презареди, преди да продължи по-нататък. Изкуството му дава това гориво. Изкуството му дава усещането да види своите далечни цели като цялостна, непосредствена, конкретна реалност.

Значимостта на това преживяване не е в това какво учи той от него, а в това, че го изживява. Горивото не е теоретически принцип, не е дидактично „послание“, а е животворящият факт да изживееш миг на метафизическа радост — миг на любов към съществуването.

Един определен човек може да избере да стигне и по-далеч, да превърне смисъла на това преживяване в действително протичане на своя живот; или пък да не успее да го осъществи на практика и да прекара останалата част от живота си, като му изменя. Но какъвто и да е случаят, художественото произведение си остава непокътнато, обект, завършен сам по себе си, постигнат, реализиран, солиден факт от реалността — като фар, който се издига над тъмните кръстопътища на света и казва: „Това е възможно“.

Независимо какви са последиците от него, това изживяване не е междинна гара, през която човек преминава, а спирка, ценност сама по себе си. Това е преживяване, за което човек може да каже: „Радвам се, че постигнах това в живота си“. В съвременния свят не могат да бъдат открити много преживявания от този вид.

Чела съм изключително много романи, от които в паметта ми е останало само сухото шумолене на шума, която отдавна е била изметена. Но романите на Виктор Юго и на още неколцина писатели бяха за мен неповторимо преживяване, маяк, чиято завинаги ярка искра е все тъй жива.

Трудно е да се обясни този аспект на изкуството — той изисква изключително много от зрителя или читателя, — но аз вярвам, че мнозина от вас ще ме разберат на основата на своите преживявания.

В „Изворът“ има една сцена, която е пряк израз на този въпрос. В известен смисъл аз бях и двамата персонажи в тази сцена, но тя беше написана най-вече от моята гледна точка като потребител, а не като производител на изкуство; в нейната основа стоеше собственият ми отчаян копнеж да видя човешкото постижение. Аз гледах на емоционалното значение на тази сцена като изцяло лична, почти субективна — и не очаквах то да бъде споделено от който и да било друг. Но това се оказа една от сцените в „Изворът“, която най-много от читателите разбират и най-често споменават.

Това е първата сцена от четвърта част, разговорът между Хауърд Роурк и момчето на велосипед.

Момчето мисли, че „човешката дейност трябва да е по-високо стъпало, да внася подобрения в природата, а не да й вреди. Не искаше да презира хората, а да ги обича и да им се възхищава. Въпреки това изпитваше ужас при мисълта за първата къща, билярдна зала или филмов афиш, които ще види по пътя си.

Мечтаеше да композира музика. Не бе в състояние да определи по друг начин онова, към което се стреми. […] Иска ми се да го видя като човешко действие на земята. Да видя как става реалност. Да проумея отговора на онова, което обещава тази музика. […] Братя мои, не искам да се грижите за моето щастие, а да ми разкриете вашето, да ми покажете, че то е възможно, да ми покажете как сте го постигнали. Когато разбера, ще имам смелост да го постигна и аз“18.

Това е смисълът на изкуството в човешкия живот.

Именно от тази перспектива ще ви помоля да помислите над смисъла на натурализма — доктрината, която предлага хората да се ограничат до съзерцаването на коптори, билярдни зали или филмови афиши и все по-надолу и надолу, много по-надолу.

Именно романтическата, или насочената към ценностите, представа за живота натуралистите разглеждат като „повърхностна“ — и именно представата, която стига до дъното на кофата за смет, те разглеждат като „дълбока“.

Не друго, а рационалността, целенасочеността и ценностите те разглеждат като наивни — докато според твърденията им сложното представлява отхвърлянето на ума, отричането на целите, отказването от ценностите и драскането на цинични думи по огради и тротоари.

Да се изкачиш до върха на планината е лесна работа, казват те, но, виж, да се въргаляш в канавката е достойно постижение.

Онези, които търсят гледката на красотата и величието, са движени от страх, казват те — те, които са олицетворение на хроничния страх, — докато да се ровиш в клоаките изисква смелост.

Човешката душа — заявяват те със самодоволна гордост — е помийна яма.

Е, кой друг ще знае, ако не те.

Фактът, че аз се превърнах в обект на омраза, очерняне и осъждане говори много за настоящото състояние на културата ни, тъй като аз съм известна като буквално единственият писател, който е заявил, че нито неговата душа, нито душите на неговите герои, нито душата на човека изобщо не е помийна яма.

Мотивът и целта на моето творчество могат най-добре да се обобщят със следните думи. Ако трябва пред всичките ми произведения да се сложи някакво посвещение, то щеше да гласи: „Посвещава се на величието на Човека“.

И ако някой ме попита какво всъщност съм казала за величието на Човека, ще отговоря само като парафразирам Хауърд Роурк. Ще взема един екземпляр от „Атлас изправи рамене“ и ще кажа: „С това обяснението приключва“19.

(октомври-ноември 1963 г.)