Романтически манифест

12. Най-простото нещо на света

(Този разказ бе написан през 1940 г. За пръв път излезе едва през 1967 г. в първия брой на сп. „Обджективист“, в оригиналния си вид, така, както беше написан.

Той онагледява природата на творческия процес — начина, по който усещането за живота на един творец направлява интегриращите функции на неговото подсъзнание и ръководи творческото му въображение.)

Хенри Дорн седеше зад бюрото си и гледаше белия лист. Вцепенен от паника, той си каза: това ще е най-лесното нещо, което си правил в живота си.

Само бъди глупак. Нищо повече. Отпусни се и бъди колкото можеш по-глупав. Нима не е лесно? От какво те е страх, глупако? Знам, мислиш, че не можеш да бъдеш глупав, нали? Тщеславен си, каза си ядосан. Там ти е проблемът. Страшно си тщеславен. Значи не можеш да си глупак, така ли? Но сега, в този миг ти си именно глупак. Цял живот си бил глупак в това отношение. Защо да не можеш да си глупак по поръчка?

Ще започна след минутка, каза си той. Само още една минутка и ще започна. Този път вече наистина. Нали може само да си почина за минутка? Много съм изморен. Че днес нищо не си правил. Не си вършил нищо от месеци. От какво си се изморил? Точно затова съм уморен — защото не съм вършил нищо. Ще ми се да можех… Всичко бих дал, само да можех пак… Престани. Веднага. Само за това не бива да мислиш. Трябваше да започнеш след минутка и беше почти готов. Няма да си готов, ако мислиш за това.

Не го гледай. Не го гледай. Не гледай… Беше се обърнал. Гледаше дебела книга с овехтяла синя подвързия, която стоеше на една лавица под куп стари списания. Можеше да разчете на гръбчето й белите букви, които почти се губеха на фона на избелялото синьо: „Триумф“ от Хенри Дорн.

Той стана и подръпна списанията надолу, за да скрие романа. По-добре да не го виждаш, докато го правиш, каза си. Всъщност не. По-добре той да не те вижда, докато го правиш. Ти си сантиментален глупак.

Та това не беше добър роман. Откъде знаеш, че е добър? Не, така няма да стане. Добре де, наистина беше добър роман. Великолепен роман. Това с нищо не можеш да го промениш. Ако можеше, щеше да е много по-лесно. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да се принудиш да повярваш, че е бил скапан роман и е заслужавал съдбата си. Тогава ще можеш да гледаш хората в очите и да напишеш друг, по-добър роман. Но ти не повярва в това. Мъчеше се, с всички сили. Но не успя да повярваш.

Хайде, зарежи тези мисли. Вече две години непрекъснато мислиш за това. Престани. Не сега… Но бедата не беше в критичните рецензии, а в хвалебствените. И особено онази от Фльорет Лъм, която пишеше, че това е най-хубавата книга, която е чела — защото разказва тъй трогателна любовна история.

Той изобщо не подозираше, че в романа е разказана любовна история, и нямаше никаква представа какво й е трогателното. А за онези неща, които наистина бяха в романа му, за които беше мислил, за които беше писал в продължение на пет години, с цялото внимание, грижа и деликатност, на които беше способен — за тези неща Фльорет Лъм не отронваше и дума. След като прочете рецензиите, отначало той си помисли, че тези неща просто ги няма в романа: че само си е въобразил, че ги има; или пък печатарят ги е извадил; но томът изглеждаше много дебел и ако печатарят ги беше извадил, с какво бяха пълни страниците? Освен това не беше възможно да не е написал романа на английски, не беше възможно толкова много умни хора да не могат да четат на английски, не беше възможно той да е луд. И затова той прочете отново романа си, прочете го много внимателно, и изпитваше щастие, когато откриваше слабо изречение, объркан пасаж или мисъл, която изглеждаше неясна; те имат право, казваше си, това нещо го няма вътре, всичко е толкова неясно, с пълно право не са го видели и светът е съвсем в ред. Но след като прочете целия роман, след като стигна до края, той знаеше, че всичко онова го има, че е ясно, красиво и много важно, че не би могъл да го напише по-добре — и никога няма да разбере отговора. И е по-добре дори да не се опитва да го разбере, ако иска да остане жив.

Добре, каза си. Стига толкова, а? Вече мина повече от минута. А ти каза, че ще започнеш.

Вратата беше отворена и той хвърли поглед към спалнята. Кити седеше до масата и редеше пасианс. На лицето й се четеше изражението на човек, който успешно се преструва, че всичко е наред. Тя имаше красиви устни. Винаги можеш да отгатнеш какви са хората по техните устни. Нейните изглеждаха така, сякаш искаше да се усмихне на света и ако не го правеше, вината не беше нейна, но след миг наистина щеше да се усмихне, защото се чувстваше отлично и светът беше прекрасен. Под светлината от лампата шията й изглеждаше бяла и много тънка, наведена с внимание над картите. Да реди пасианс не струваше пари. Той дочуваше приплъзването на картите и бълбукането на парата в тръбата в ъгъла.

Чу се звънецът и Кити бързо мина през стаята, за да отвори вратата — без да го погледне, със стегнато и целеустремено тяло под клошираната басмена рокля, много красива рокля, ако човек си затвори очите за факта, че е купена преди две години и подхожда за лятно време. Той можеше сам да отвори вратата, но знаеше, че тя иска да го направи.

Той се изправи, застана с широко разтворени крака и прибран корем и се заслуша, без да гледа към вратата. Чу някакъв глас, а след това и отговора на Кити:

— Съжалявам, но изобщо не ни трябва „Електролукс“.

Гласът на Кити се лееше едва ли не като радостна песен; сякаш тя се боеше да не прозвучи прекалено глупаво; сякаш харесваше продавача и й се искаше да го покани да влезе. Той знаеше защо гласът й звучи така. Беше се опасявала, че е дошъл хазяинът.

Кити затвори вратата и, докато минаваше през стаята, го погледна и му се усмихна, сякаш се извиняваше — със смирение и щастие — за своето съществуване, а после каза:

— Скъпи, не искам да те прекъсвам.

И се върна към пасианса си.

Трябва само да си помислиш за Фльорет Лъм и да си представиш какво харесва тя, каза си той. Представи си и после го напиши. Само толкова. И ето ти един хубав комерсиален роман, който веднага ще се разпродаде и ще ти донесе много пари. Това е най-простото нещо на света.

Не може само ти да си прав, а всички останали да грешат. Всички ти казаха, че трябва да направиш тъкмо това. Ти разпитваше за работа, но никой не ти даде. Никой не искаше да ти помогне да намериш работа. Никой дори не си даваше вид, че това го вълнува, че го приема присърце. Такъв умен младеж като теб, казваха те. Виж Пол Патисън. Изкарва по осемдесет хиляди годишно, а умът му не е и наполовина на твоя. Но Пол знае какво обичат да четат хората и им го дава. Просто трябва да престанеш да се инатиш. Не е задължително непрекъснато да си интелектуалец. Бъди практичен за известно време, а после, след като изкараш първите петдесет хиляди, можеш да се отпуснеш и да пишеш за собствено удоволствие висока литература, която няма да се продава. Защо да си губиш времето с някаква служба? — питаха те. — Какво можеш да вършиш? Цял късмет ще е, ако си докарваш по двайсет и пет на седмица. Би било глупаво, ако човек има такава дарба с думите, а ти знаеш, че я имаш, стига само да проявиш здрав разум. Сигурно ще го свършиш с лекота. Щом можеш да пишеш такива усукани, сложни неща, трябва да е лесна работа да надраскаш едно-две популярни романчета. И последният глупак го може. Стига си драматизирал, казваха те. Значи ти харесва да си мъченик? Погледни жена си. Щом Пол Патисън може да го прави, защо не и ти?

Помисли си за Фльорет Лъм, каза си той, докато се настаняваше отново зад бюрото. Мислиш си, че не можеш да я разбереш, но стига да искаш, ще успееш. Не се мъчи да бъдеш толкова сложен. Бъди прост. Да я разбере човек е проста работа. Точно така. А сега седни и напиши една проста история. Най-простата, най-незначителната история, която можеш да измислиш. За бога, толкова ли не можеш да се сетиш за нищо, което да е маловажно, лишено дори от капка смисъл? Толкова ли не можеш? Толкова ли струваш, тщеславен глупако? Наистина ли си мислиш, че си над това? Че не можеш да напишеш нищо, което да не е велико, дълбоко, значимо? Трябва ли вечно да спасяваш света? Трябва ли да си Жана Д’Арк, по дяволите?

Стига си се залъгвал, каза си. Можеш. Не си по-добър от другите. Той се подсмихна. Виж ти, що за негодник си. Когато се нуждаят от кураж, хората си казват, че не са по-лоши от другите. А ти си казваш, че не си по-добър. Де да знаех откъде го взимаш това дяволско тщеславие. Защото не е нищо повече. Никакъв велик талант, никакъв гениален ум — само тщеславие. Ти не си възвишен мъченик в името на изкуството. Ти си надут егоист — и си получаваш заслуженото.

Добър си бил, а? И защо мислиш така? Кое ти дава право да мразиш това, което ще направиш? От месеци не си написал нищо. Не можеше. Вече не можеш да пишеш. И никога повече няма да можеш. А ако не можеш да пишеш това, което искаш, с какво право презираш онова, което хората искат от теб? Та нали и без това за толкова те бива, не за грандиозните епоси с безсмъртни послания, и трябва с песен на уста да се опиташ да го свършиш, вместо да седиш като смъртник в килията, който чака да го снимат за първите страници на вестниците.

Така вече е по-добре. Като че ли постигна правилната нагласа. Вече можеш да почнеш.

Как ли се започват тези неща?… Да видим… Трябва да е простичка, човешка история. Опитай се да измислиш нещо човешко… Как човек кара ума си да работи? Как измисля история? Как изобщо хората могат да са писатели? Хайде, нали вече си писал. Тогава как започна? Не, не може да мислиш за това. Не и за това. Ако мислиш, пак ще блокираш напълно, а може и да стане по-лошо. Мисли си, че никога преди не си писал. Това е едно ново начало. Отгръщаш нова страница. Така! Браво. Щом може да ти идват наум подобни жалки клишета, ще го направиш. Започваш да му хващаш цаката…

Мисли за нещо човешко… Хайде де, напрегни си мозъка… Опитай така: помисли си за думата „човешко“, какво значи тя — все нещо ще ти хрумне… Човешко… Кое е най-човешкото нещо? Кое е онова качество, което притежават всички хора, които познаваш, качеството, което се откроява у всички тях? Тяхната движеща сила? Страхът. И не страх от конкретен човек, а просто страх. Огромна, сляпа енергия без определен обект. Злобен страх. От типа, който ги кара да искат да видят как страдаш. Понеже знаят, че и те ще трябва да страдат, и им олеква, като си мислят, че ще сполети и тебе. От оня страх, който ги кара да искат да те видят дребен, смешен и окалян. Дребните хора не крият заплаха. Всъщност това не е истински страх, то е нещо повече. Например господин Крофърд, който е адвокат, се радва, когато негов клиент бива осъден. Радва се, макар самият той да губи пари; макар че реномето му страда. Радва се, без дори да го осъзнава. Боже, каква история се крие в господин Крофърд! Ако можеш да го опишеш какъвто е, да обясниш защо е такъв и…

Точно така, каза си той. Три тома, които никой няма да издаде, защото ще кажат, че това не е истина, и ще ме обвинят, че мразя човечеството. Престани. Веднага престани. Това е последната история, за която си мислят, когато говорят за човешка история. А тази история е човешко. Но не е това, което те имат предвид. А какво имат предвид? Така и няма да разбереш. О, не, всъщност знаеш. Знаеш го. Чудесно го знаеш — без да съзнаваш. О, престани!…

Защо все трябва да знаеш смисъла на всичко? Това ти е най-голямата грешка, точно това. Направи го, без да мислиш. Не е необходимо да има какъвто и да било смисъл. Трябва да е написано така, все едно никога, нито веднъж в живота си не си се опитвал да откриеш какъвто и да било смисъл в каквото и да било. Трябва да звучи така, все едно ти си именно такъв тип човек. Защо хората мразят онези, които търсят смисъл? Каква е истинската причина, поради която…

ПРЕСТАНИ!

Добре. Да опитаме да подходим към това по съвсем различен начин. Недей да започваш с абстракция. Започни с нещо конкретно. Каквото и да е. Помисли за нещо просто, очевидно и долнопробно. Толкова долнопробно, че ще ти е все едно. Кажи първото, което ти идва наум.

Например история за милионер на средна възраст, който се опитва да съблазни бедна работничка. Ето, това вече е добре. Много добре. А сега го развий. По-бързо. Недей да умуваш. Просто продължи.

И така, той е към петдесетте. Натрупал е парите си безскрупулно, понеже е безсърдечен човек. Тя е само на двайсет и две, много красива, много сладка, работи в магазин „За един цент“. Точно така, в магазин „За един цент“. А той е собственикът на магазина. Ето какъв е — крупен магнат, който притежава цяла верига от магазини „За един цент“. Това звучи добре.

Един ден той влиза в този магазин, вижда момичето и се влюбва в него. Но защо се влюбва в него? Много просто — чувства се самотен. Ужасно е самотен. Няма нито един приятел на света. Хората не го харесват. Хората никога не харесват човек, който сам е постигнал успех в живота. А освен това той е безсърдечен. Няма как да постигнеш успех, ако не се стремиш упорито и неотклонно към своята едничка цел и не зарежеш всичко останало. Когато се посветиш безрезервно на една цел, хората те наричат безсърдечен. И когато се трудиш по-усърдно от всички, когато работиш като товарен локомотив, докато другите не се престарават, и така ги задминаваш — те те наричат безскрупулен. Това също е човешко.

Не за да печелиш пари, ти си даваш този труд. Става дума за нещо друго. Това е огромна движеща енергия… Може би съзидателна енергия? Не, всъщност това е принципът на самото сътворение. Именно това създава всичко в света. Язовири, небостъргачи, трансатлантически кабели. Всичко, което притежаваме. То е дело на такива хора. Когато е основал корабостроителницата… Чакай, нали беше магнат с верига магазини… Не, не е, по дяволите магазините!… Та, когато е основал корабостроителницата, от която е натрупал състояние, там е имало само няколко колиби и разпилени стридени черупки. Той е вдигнал града, вдигнал е пристанището, дал е работа на стотици хора, които още щяха да вадят стриди, ако той не беше дошъл. А сега те го мразят. Но той не изпитва горчивина. Отдавна е свикнал с това. Само дето не го разбира. Сега е петдесетгодишен и обстоятелствата са му наложили да се пенсионира. Притежава милиони, но е най-нещастният човек на света. Защото иска да работи — не да печели пари, просто да работи, да се бори и да поема рискове, понеже тази огромна енергия не може да се удържи в покой.

И сега, когато среща момичето… Какво момиче?… Вярно, онова от магазина „За един цент“… О, да върви по дяволите! За какво ти е? Той е женен от цяла вечност — пък и историята изобщо не е за това. Всъщност той се запознава с един беден младеж, който си пробива пътя в живота. И изпитва завист към него — понеже за този младеж голямата битка тепърва предстои. Но този младеж — ето, тук вече е проблемът, — този младеж изобщо не иска да се бори. Той е симпатичен, способен, приятен, но не се стреми към нищо. Хващал се е да работи на няколко места и се е справял прилично, но накрая все е напускал. Липсва му увлечение, цел. Преди всичко иска сигурност. Не го вълнува какво и как работи и кой му дава нареждания. Никога нищо не е създал. Нищо не е дал на света, а няма и да даде. Но иска от света сигурност. И всички го харесват. На всекиго е симпатичен. И ето че те се запознават, двамата мъже. Кой от тях е прав? Кой е добър? В чие владение е истината? Какво се случва, когато животът ги изправи лице в лице?

О, каква история! Не виждаш ли? Тук не става дума само за тях двамата. В това се крие повече, много повече. Тук се вижда голямата трагедия на днешния свят. Това е най-големият ни проблем. Това е най-важното…

Господи!

Нима си мислиш, че можеш? Да не би да си въобразяваш, че ще ти се размине, ако проявиш хитрост, ако замаскираш нещата така, че в техните очи това да е само историята на един възрастен човек, несериозна работа. Нямам нищо против да не го осъзнаят, всъщност дори се надявам да не го осъзнаят, нека си мислят, че четат боклук, стига само да ми позволят да го напиша. Няма нужда да го изтъквам, няма нужда да присъства прекалено много в текста, онова, качественото, мога да го скрия, мога да изпрося извинение за него с изобилие от човешки сцени с яхти, жени и басейни. Те няма да се усетят. Ще ме оставят да го напиша.

Не, няма да те оставят. Не се самозалъгвай. Те са не по-малко хитри от теб. Наясно са каква история искат да четат така добре, както ти си наясно каква история искаш да напишеш. Може да не успеят да обяснят къде е и какво е онова, което им е чуждо, но ще го познаят. Те винаги знаят кое е тяхно и кое не е. Пък и темата е спорна. Хората с леви убеждения няма да харесат тази история. Ще подразни мнозина. За какво ти е да пишеш по такава спорна тема, при това в разказ за популярно списание?

Не, върни се отначало, там, където той беше собственик на верига магазини… Не. Не мога. Не мога да хвърля на вятъра тази история. Трябва да я използвам. Ще я напиша. Но не сега. Ще я напиша, след като свърша с този комерсиален разказ. Това ще е първото нещо, което ще напиша, след като взема пари. Струва си човек да почака за такова нещо.

А сега започни съвсем отначало. С нещо друго. Хайде де, не е чак толкова трудно, нали? Видя ли, мисленето въобще не е трудна работа. Получава се от само себе си. Просто започни с нещо друго.

Измисли интересно начало, нещо силно и поразително, дори да не знаеш цялата история, да не си наясно накъде ще поемеш след това. Започни например с едно момиче, което живее на покрива, в таванско помещение, построено над някоя от онези промишлени сгради, които преустройват в блокове с апартаменти. Та значи, седи си тя сам-сама на покрива в една красива лятна вечер и изведнъж се чува изстрел, един от прозорците на съседната сграда се чупи с трясък, навсякъде се разлетяват стъклени отломки и през прозореца на нейния покрив скача един мъж.

Ето на! Няма как да сбъркаш с такова начало. Толкова е долнопробно, че не може да не е каквото трябва.

Добре… Защо едно момиче би живяло върху преустроена фабрика? Защото е евтино. Не, в „Християнската асоциация на младите жени“20 би било по-евтино. Или пък да си дели с приятелка наема на мебелирана стая. Така би направило едно момиче. Но не и тя. Тя не се разбира с хората. Сама не знае защо. Но е така. И затова предпочита да живее сама. Цял живот е била сама. Работи в огромна, оживена, шумна, безсмислена кантора. Харесва стаичката си на покрива, защото там е сама цялата нощ, целият град е само неин и тя го вижда не какъвто е, а какъвто би могъл да бъде. Какъвто би трябвало да бъде. Тук е нейната беда — винаги иска нещата да бъдат такива, каквито би трябвало, ала никога не са. Тя гледа града и се пита какво ли се случва в мезонетите, малки островчета светлина в небето, мисли си за велики, тайнствени, зашеметяващи неща, а не за вечерни партита, пияни мъже в баните и държанки с кученца.

А съседната сграда е лъскав хотел; точно над нейния покрив има голям прозорец, прозорец с матово стъкло, защото изгледът е много грозен. Тя не може да види нищо през този прозорец — единствено силуетите на хората на светлия фон. Единствено сенки. От време на време вижда един мъж — той е висок, слаб и държи раменете си така изправени, сякаш целият свят е на заповедите му. Движенията му са пълни с лекота и свобода. И тя се влюбва в него. В неговата сянка. Никога не го е виждала, а и не иска да го види. Нищо не знае за него, не се и опитва да научи. Не я интересува. Няма значение какъв е наистина. Важно е какъв си го представя. Това е любов без бъдеще, без надежда, любов, на която надеждата не е потребна, любов, достатъчно силна, за да не търси щастие другаде, освен в собствената си сила, нереална, неизразима любов, която не иска нищо — но е по-действителна от всичко наоколо. И…

Хенри Дорн седеше зад бюрото си и виждаше нещо, което хората могат да съзрат само когато не знаят, че го виждат, виждаше собствените си мисли със зрение, по-ясно от онова, с което възприемаше вещите около себе си, виждаше мислите си, без да ги тласка напред, виждаше ги като страничен наблюдател, който няма власт над формата им, всяка мисъл беше ъгъл и зад всеки ъгъл насреща му се изправяше ярко удивление и той не създаваше нищо, а само се носеше, без да съдейства и без да се противи, в течение на минути, изглеждащи сякаш отплата за всички мъки, които някога щеше да изтърпи, усещане, което трае само дотогава, докато не съзнаваш, че го изпитваш…

И ето че в онази вечер тя седи сама на покрива и се разнася изстрел, прозорецът се пръсва и на покрива скача същият онзи мъж. Тя го вижда за пръв път — и това е чудо: за пръв път в живота й той е такъв, какъвто тя е искала да бъде, изглежда така, както тя е искала да изглежда. Но току-що е извършил убийство. Сигурно ще трябва да е убийство, за което има оправдание… Не! Не! Не! Изобщо не е оправдано убийство. Ние не знаем какво е; и тя също не знае. Но ето я мечтата, невъзможното, идеалът — изправен срещу законите на целия свят. Нейната лична истина — изправена срещу цялото човечество. Тя трябва да…

Ох, престани! Стига! Стига!

Е…?

Човече, стегни се. Вземи се в ръце.

Е? За кого го пишеш този разказ? За „Приятел на домакинята“?

Не, не си уморен. Добре си. Всичко е наред. Ще напишеш този разказ по-нататък. Ще го напишеш, след като изкараш пари. Всичко е наред. Никой няма да ти го отнеме. А сега се успокой. Преброй до десет.

Не! Слушай ме, можеш. Можеш. Просто не си се постарал. Оставяш нещата да ти се изплъзнат. Започваш да мислиш. Не можеш ли да мислиш, без да мислиш?

Виж, не можеш ли да разбереш един друг начин да го правиш? Не мисли за фантастичното, не мисли за необикновеното, не мисли за обратното на онова, за което биха искали да мислят всички останали, насочи се към очевидното, лесното. Лесно за кого? Е, стига. Заради това е — понеже се питаш: „Ами ако…?“ Тук се крие цялата беда. „Ами ако изобщо не е това, което изглежда… Няма ли да е интересно, ако…“ Точно така правиш, а не бива. Не бива да мислиш за това, което би било интересно. Но как да правя нещо, ако знам, че не е интересно? Обаче то ще бъде — за тях. Тъкмо затова ще е интересно за тях — понеже не е интересно за теб. Тук е цялата тайна. Но пък как да разбера какво? Къде? Защо?

Слушай, не можеш ли да спреш поне за малко? Не можеш ли да го изключиш този мозък? Не може ли да го накараш да работи, без да го оставяш да работи? Нима не можеш да си глупав? Нима не може да бъдеш съзнателно, умишлено, хладнокръвно глупав? Няма ли начин това да стане? Всеки човек все за нещо проявява глупост, дори и най-добрите сред нас, най-умните. Казват, че всеки си има слабо място. Не може ли това да е твоето?

Боже, нека съм глупав! Нека съм безчестен! Нека съм достоен за презрение! Само веднъж. Защото трябва.

Не виждаш ли? Само трябва едно нещо да се обърне с хастара навън. Обърни наопаки само едно нещо: вместо да вярваш, че човекът трябва да бъде интелигентен, различен, почтен, търсещ, че човекът трябва да прави най-доброто, на което е способен, и след това да се опитва да стигне и още по-далече, ти вярвай, че човекът трябва да е глупав, банален, приятен, непочтен и предпазлив. И толкова. Дали другите го правят по този начин? Не, съмнявам се. Не се прави така, но резултатът е същият. Може би, ако още от началото ни казваха да го преобърнем… Но не ни казват. Обаче някои хора поумняват рано. И после всичко им е наред. Но защо трябва да е така? Защо трябва да…

Зарежи това. Няма да решаваш световните проблеми. Трябва да напишеш комерсиален разказ.

Добре. А сега бързо и хладнокръвно. Дръж се в ръце и не си позволявай да харесаш историята. Да, преди всичко, не си позволявай да я харесаш.

Направи го криминален разказ. Загадка с убийство. Не е възможно да се напише криминална загадка, която има сериозен смисъл. Хайде. Бързо, хладнокръвно и просто.

В един криминален разказ трябва да има двама злодеи — жертва и убиец, — така че никой да не жали много-много за никой от тях. Така го правят винаги. Е, добре де, може жертвата да не е чак толкова лош човек, но убиецът трябва да е злодей… И така, убиецът трябва да има мотив. Мотивът трябва да е долен… Да помислим… Сетих се: убиецът е професионален изнудван, който държи в ръцете си много хора, а убитият се е канел да го разобличи и затова той го убива. По-долен мотив от този не може да се измисли. За това няма оправдание… Всъщност така ли е? Ами ако… Няма ли да е интересно, ако докажеш, че убийството е оправдано?

Ами ако всички онези, които той изнудва, са абсолютни гадове? От онези, които вършат ужасни неща, но все успяват да се вместят в рамките на закона, така че няма как да се защитиш срещу тях. И този мъж решава да стане изнудван с благородни мотиви. Събира информация за всички тези хора и ги принуждава да възстановят правдата. Мнозина преуспяват в живота, понеже знаят къде е заровен някой и друг труп. А този мъж издирва точно такива „трупове“, но ги използва не за лична изгода, а за да поправи злото, което вършат тези хора. Той е изнудвач — Робин Худ. Наказва ги по единствения начин, по който могат да бъдат наказани. Един от тях например е корумпиран политик и героят… не, убиецът… не, героят се сдобива с информация за него и го принуждава да гласува както е редно по един закон. Друг е важен холивудски продуцент, който е съсипал живота на много хора — и героят го кара да даде една роля на талантлива актриса, без да я изнудва да стане негова любовница. Трети пък е бизнесмен мошеник, а героят го принуждава да играе почтено. И когато най-лошият сред тях… Какъв е най-лошият сред тях? Според мен е лицемерен реформатор… Не, не закачай тази тема, спорна е… О, я стига!… Та когато този реформатор вкарва героя в капана и го заплашва с разобличаване, героят го убива. И защо да не го убие? А най-интересното в разказа ще е това, че всички тези хора, ще бъдат описани такива, каквито са в действителността. Приятни хора, видни обществени фигури, които се радват на симпатия, възхищение и уважение. А героят е суров и самотен парий.

О, какъв разказ! Покажи това! Покажи какви са в действителност някои от най-известните хора! Разобличи истинските им физиономии! Докажи, че вълкът единак невинаги е вълк! Покажи почтеност, смелост, сила и всеотдайност! Покажи ги с помощта на един изнудвач и убиец! Напиши разказ, в който героят е убиец, и го остави да се отърве безнаказано! Великолепен разказ! Значим разказ, който…

Хенри Дорн седеше абсолютно неподвижен, скръстил ръце в скута си, прегърбен, без да вижда, без да мисли за нищо.

После отмести настрани празния лист и протегна ръка към страниците с обяви за работа в „Таймс“.