Розариум

8. Purification

8. Пречистване (Божествената роса) — сътворяване на новия общ свят. Ново единение на Логоса и Ероса, преминали през облака на Битието, обединени от общите радости и печали. Всеки от двойката получава мощен тласък за развитие, тъй като интеграцията не пречи на собствената същност. Обръщане на мъжкото съзнавано — Логоса, към неговото безсъзнавано — Ероса (анимата) и обръщане на женското съзнавано — Ероса, към нейното несъзнавано — Логоса (анимуса). Символичната връзка се осъществява в индивидуалното пространство на всеки и актуализира трансцедентната връзка на Егото и Същността. Появява се истинската Индивидуалност.

Има моменти, в които ти писва от широката магистрала, без значение в коя лента се движиш. Дразниш се от монотонността на правия път и плавните завои, от мантинелите, бетонните канавки и еднообразния пейзаж, пресищаш се от висока скорост и цялата тази безсмислена надпревара. Душата ти копнее за романтични меандри и цветове, различни от милионите нюанси сиво. „Scenic road — както пише в пътеводителите за онези планински или крайбрежни двулентови пътища с много завои, от които се откриват спиращи дъха природни гледки.“ Тогава, когато душата ти закопнее, си склонен да извършиш нещо спонтанно, необичайно, ненужно и необмислено. Напълно нелогично. Ей така — като щракване е пръсти — внезапно и необяснимо. Порив. С изключение на случая, в който се спуснах с колата чак до дюните на плажа и се наложи да ни вадят местните бараби, винаги бях оставал вкопчен в здравия разум. Трябва ли човек да се поддава на порива? „Порив — стремеж, изблик, импулс, подтик, томление, увлечение, жар.“

Слязох от магистралата и свих по път, който — според табелата — водеше до село Малък извор. Е, все щеше да има някоя къща за гости, в която да преспя. Нямах намерение да кукувам сам в Старо Стефаново.

Най-точният синоним на „порив“ е „прищявка“. В планината мръква рано, особено ако небето е затулено в облаци. Селото тънеше в мрак — само тук-таме блещукаха самотни светлини, а някъде работеха телевизори — най-вероятно това означаваха бързо сменящите се сенки в прозорците. Чувствах се безкрайно чужд на всичко около мен.

Шосето продължаваше към сърцето на планината. Едва ли е разумно посред нощ да тръгнеш по напълно непознат път. Но не можех да спра. Нещо ме тикаше напред и този път не беше обикновена прищявка. Асфалтовата настилка почти липсваше, зееха огромни кратери. Слава богу, че бях с джугана на Стария — няма по-добро превозно средство за такива условия от „Ленд Роувър Дискавъри“. Погледнах в жабката — нямаше джипиес или поне карта. Движех се в подножието на тъмна просека, от двете ми страни се издигаха живи стени, осветявани от излинелите фарове, карах по-скоро по интуиция. Не виждах нито дърветата, нито гората. Подскачах на седалката и зъбите ми тракаха. Лявото ми рамо се натърти от удари във вратата. „Няма връщане назад! Ако трябва, ще я прелазя тази шибана планина, но няма да направя обратен!“ Едвам удържах мобилния в ръката си, докато се опитвах да видя има ли покритие. Нямаше. Нищо нямаше. Или имаше нищо. Аз, джипът и нищото.

„За нищо; като едното нищо; от нищо нещо; за нищо на света; нищо работа.“

Минаха часове преди дискавърито да изпълзи на широко. Неочаквано гората свърши и пред мен се изправи крепост от камък и дърво. Спрях и угасих фаровете. Очите ми привикнаха към тъмнината. Познавах това място — бях идвал тук преди по-малко от година. Еложенският манастир.

Заблъсках по портата не без угризения, защото обитателите си бяха легнали отдавна — денят на монасите започва в четири. Един от тях излезе, отвори ми и ме заведе до свободна стая. Бях зверски гладен, но едва ли можех да разчитам на румсървис. Застанах до прозореца — облаците се бяха разкарали. Спомних си, че стаята виси над бездна. Нищо страшно, така е от няколко века.

„Нищо страшно. Нищо човек. Както казва Доктора: «Отдалече го гледам — нищо човек. Обаче като наближи, и си викам — а-а-а, не съм сгрешил!»“

Винаги гледам към звездите със смесено чувство на любопитство и страх. До четвърти клас, преди да почнат да ме пращат при Ефросина, прекарвах летата при баба и дядо в село Дрен. Спомням си как вечер по тъмно тичах до външната тоалетна и после — пак на бегом — се връщах до къщата. Спирах запъхтян на осветената площадка пред отворената врата и — вече в безопасност — вдигах глава и наблюдавах блещукащите в недрата на черната бездна светлинки. Небето било пълно е душите на умрели хора, според баба ми, но само тези на добрите светели. Тя последно работеше в пощата, а дядо ми цял живот е бил строител. Починаха в една и съща седмица. В продължение на десетилетие родителите ми стягаха почналата да се руши къща и се преместиха в нея веднага след като се пенсионираха. Не съм ги посещавал след катастрофата. Секретарката ми всеки месец им праща пари по пощата и не пропуска да ми напомня, че го е направила — нарочно, за да се сещам и аз за тях. И им звъни — от мое име — поне веднъж седмично. Предава поздрави и в двете посоки. Какъв син съм аз? Жалка работа. Не зная кой знае колко за това как прекарват дните си, освен че баща ми не може вече да чете и гледа по цял ден турски сериали, а майка ми плете шалове, терлици и жилетки за Рая, мен и Ивета. Подаряваше ни ги за Коледа, когато — няколко дни преди това — отивахме за час-два, най-често за клането на прасето. Тази Коледа пропуснахме, а и те не смееха да настояват. Дълго време след катастрофата дори най-близките ни хора не знаеха как да се държат в наше присъствие.

На последната Бъдни вечер Ивета спретна трапеза до леглото на Рая. Давид седна с нас, много му харесаха постните манджи, особено пълнените е боб сухи чушки. На другия ден обядвахме със Стария у дома, той беше гостувал на Биляна и Стоил предишната вечер. Дали е мислел за дъщеря си и внучката, докато всички се опитвахме да имитираме коледен дух и настроение? Не беше ли самотата истинският автор на неговия философски конструкт?

Не помня да съм бил някога самотен. Може би съм си самодостатъчен. Повечето хора, които познавам, неистово търсят чужда компания — скучно им е сами със себе си. Дори Доктора, след като се разведе, разбра колко е тежко да си сам. Той знае всички вицове на света, но едва ли ги разказва на стените в огромния си пуст апартамент. А Манекена така и не се ожени. Сменяше жените през две години, нещо като еднократни мандати, все младички, но странното е, че всичките бяха страхотни и като жени, и като хора. Къде ги намираше и защо не успяваше да ги задържи — пълна загадка за цялата компания. Веднъж го майтапехме, че може да е баща на поредната, а той се оправда, че първият му секс бил е много по-възрастна жена и имал нужда да навакса. А Доктора, нали е цапнат в устата, вика: „Ако съдим по проявите на компенсаторния ти механизъм, тази сигурно е била съученичка на бабата на Лили Иванова“.

Моята първа също беше по-възрастна, но не съм разказвал на момчетата. Комшийка от кооперацията в София — е малко дете, което оставяше на Ефросина, когато се налагаше да свърши нещо навън. Мъжът ѝ пътуваше постоянно в командировки. Бях в десети клас и за разлика от прочетеното в книгите, въобще не се влюбих. Нито пък тя. На външен вид не беше нищо особено, но пък иначе си я биваше. Нямам спомен защо навремето съм решил, че си я бива. Сещам се, че диалектът ѝ адски ме дразнеше. Аз съм роден и израснал в Перник, но говоря правилно. Ефросина държеше на това.

Ивета е това ме впечатли — говореше и пишеше изключително правилно. За всичките ни години не съм видял нейна правописна грешка, не съм чул едно сгрешено ударение. Изключително момиче, което пред очите ми разцъфна. Ожених се за нея не само защото я обичах, преди нея съм обичал и други, а защото не я ревнувах. Единствената жена, която не съм ревнувал. Навремето бях толкова ревнив, че ревнувах абсолютно непознати жени от собствените им съпрузи. Повечето жени дават поводи, но Ивета е съвсем друг човек — тя не се интересува от флиртове и предпочита да се отнасят към нея е уважение, отколкото е обожание. Това ми се виждаше странно, считах я за студена, докато един ден Биби не ми каза: „Вие сляп ли сте? Тя има очи само за вас!“. И се оказа права, разбира се. Е, май е годините „уважението“ се беше изместило към „страхопочитание“ — особено в нейните среди. Чувал съм, че никой мъж не смеел да ѝ направи комплимент, който не включва умствения ѝ потенциал и професионалните ѝ умения. Но пък я усещах как се дразни, ако аз не забележа новата ѝ прическа или блуза.

Въпреки че не бях го признавал дори пред себе си, винаги съм бил луд по съпругата си. Допреди да ме нарече „импотентно мекотело“…

Кога са се върнали облаците? Утре може и да вали. Не е валяло от… откакто срещнах Кристина. Кристина… Не искам да мисля за Кристина. Най-сигурният начин да накараш някого да мисли за слон — кажи му да не мисли за слон.

Когато Стоил се появи в Старо Стефаново, с Кристина пиехме кафе на терасата и тя ми показваше копия на десетте (от всичките двайсет и няколко в оригинала) рисунки на Розариума, които Юнг е разгледал в „Психология на преноса“. Под всяка от тях имаше неин коментар. Почеркът ѝ беше красив, пръстите ѝ бяха красиви, ръцете ѝ също бяха красиви — можеха да са модел на скулптор.

„Розариум — колко красиво наименование на една, далеч не оригинална, философска идея“ — възхитих се.

„Новото тук е, че Възкресението и Единението на душата с Бога е възможно, ако тя е пълна, тоест — намерила е своята половина и чрез доверието се е единила първо с нея, използвайки енергията на Божията любов.“

Седяхме един до друг и докато свеждахме глави над рисунките, косите ѝ докосваха лицето ми. От всичките ѝ обяснения за етапите на Розариума разбрах само, че не е лесна работа. Но през цялото време се чудех това удоволствие — да слушам гласа ѝ, да усещам дъха ѝ, да настръхвам при допира ѝ — в кой етап на трансмутацията ме праща? А после се появи Стоил и се разбързахме, че ни чакаше път до София и среща със Стария, а Кристина настоя да взема рисунките и още някакъв текст, който се оказа материалът на Маслоу за любовта.

Винаги съм си мислил, че зная какво, кога и как трябва да бъде направено. Във всеки момент от живота си съм имал усещането, че „му държа края“. Преди близо година — точно тук — бях започнал да си задавам въпроси. Едва ли е само заради случилото се с Рая. Дали и преди инцидента, без да го осъзнавам, съм се усещал марионетка в нечии ръце? За да стигна до този момент, в който — заради Стария, разбира се — се чудя има ли моето съществуване цел, или съм само средство? Какво съм аз за онзи Бог, тъждествен на Смисъла, който е посял семето на експеримента в браздата с разхвърлян човешки тор?

Няма да има повече звезди, не и тази нощ. Вселената се разширявала със скорост, по-голяма от тази на светлината, в противен случай цялото небе щяло да е плътно покрито със звезди. Е, това важи за нашия свят, може експериментът в някой от другите светове да е различен. Ако приемем, че съществуват едновременно безкрайно много светове, то все някъде има планета — пълен двойник на нашата, — в която техният Бранимир Бонев стои до прозореца в Гложенския им манастир и води въображаеми диалози е въображаеми събеседници.

„Шефе — казваме синхронно аз и далечният Бранимир Бонев, а Стария и имагинерният му образ леко се стряскат от обръщението ни, — искам да поговорим за твоя философски конструкт. След като в Мултивселената експериментите на паралелните Вселени се развият докрай, нали все една от тях ще спечели състезанието, така да се каже? Едва ли победителят ще се определя от технологичната му възможност да унищожи другите. Най-вероятно победител ще е Вселената, генерирала най-универсалния Смисъл, но тъй като всяка вселена е в състояние на ограничен ресурс, тя трябва да развива приоритетно най-смислените си представители — по нейните критерии за Смисъл. Евгеника. Но дали те съвпадат с критериите на Бог? Хайде сега да погадаем какви критерии би могъл да има Бог за Смисъла. Може би е Любов. Или Доброта. Или Доверие. Дали най-умните, най-обичливите, най-добрите, доверчивите или емпатичните биха стигнали най-близо до замисъла на Бога? Но какво ще е, ако за Бог Смисълът е Разнообразие. Няма евгеника, която да осигури разнообразие. Какво ще е, ако Бог не е Смисъл, тоест Бог не е само Смисъл, а е Разнообразие. Или, както би казал ти, шефе: «Бог е и Разнообразие!»“.

„Поздравления — Стария стиска ръката ми. — Добра импровизация. Само да ти кажа, че разсъжденията ти не са верни в една от предпоставките: «Всяка вселена е в състояние на ограничен ресурс…». Не е така, защото всяка Вселена — сама за себе си — е безкрайна и ресурсът ѝ няма как да е ограничен.“

„Е, тогава може да си позволи разнообразие.“

Колко ли години му е отнело на Стария, за да стигне до своя конструкт? Защото това със сигурност не е мимолетно хрумване и най-вероятно зад него стоят логически извезани предпоставки, допускания и заключения.

„Шефе, твоят конструкт: Светът на Материята; Светът на Сетивността — с нуждата, желанията и чувствата; Светът на Мисълта и Знанието; Светът на Съзнанието, включващ въображението, абстракциите и творчеството; Светът на Висшето съзнание, синоним на човешкия дух; Светът на Абсолюта — Колективното Съзнание на Вселената… е по същността си подобен на пирамидата на Маслоу за човешките потребности. При теб последното ниво е Светът на Смисъла, а при Маслоу — нуждата да помагаш на другите, за да достигнат те своя потенциал. Може би точно това е Смисълът?“ — попитах Стария, взрян в мрака навън.

Когато Кристина ми разказваше за професор Толев, аз си го представях като Стария. Независимо от разликите в това какви са били и какво са преживели, те си приличаха със всичките им добри и лоши страни: как възприемат действителността и хората, такива каквито са; действат спонтанно и реагират непосредствено, без никакъв фалш; дори в чувството за хумор и в пренебрежението си към официалните норми.

„Професоре, това, което казва Маслоу за човешките нужди и потребности: базовите нужди, които поддържат физиологичното съществуване на човека и чиято сила зависи от степента на дефицит — въздух, храна, вода, подслон, микроклимат, комфорт, сън, секс; нуждата от безопасност и сигурност, ред, закон, стабилност; потребността от любов и принадлежност — приятелство, интимност, доверие и приемане в различните им приоритетни среди — семейство, приятели, колеги; потребността да бъдем оценени — самочувствие, постижения, самостоятелност, престиж, отговорности; когнитивни потребности — от познания и разбиране на света, осъзнаване на смисъла и прочее; и най-горе на пирамидата — себеактуализацията — реализиране на личния потенциал и потребността да помогнеш на другите да реализират своя — всичко това е подобно на конструкта на Стария. И понеже вие със сигурност сте Там, където би трябвало да знаете повече, та да ви попитам: е ли Бог тъждествен на Смисъла и това ли е неговият Висш промисъл — да помогне на всеки и всичко да развие своя потенциал? Ако е така, то Бог е в Разнообразието. Или поне: Бог е и в Разнообразието. Съгласен ли сте?“

„Би могло да се каже.“

„Но, професоре, при вашия любимец Маслоу има един проблем — със справедливостта. Сами по себе си ред, закон, стабилност могат да осигурят някаква справедливост при наказанията. Вярно е, че много хора биха искали лошите да бъдат наказвани спрямо техните представи за справедливост, които най-често се различават от тези на закона. Но по-интересна е справедливостта на поощренията. Човек може да бъде оценен, но трябва да бъде оценен справедливо. А това е още по-субективно, защото пряко зависи от собствената му преценка за собствената му значимост Ето ти предпоставка за завист.“

„Би могло да се каже.“

Доктора разправяше за експеримент с две маймуни, на които давали различни поощрения за едно и също. Един банан за едната, два — за другата. На третия път ощетената маймуна нападнала привилегированата. Според него това доказвало колко по-умни сме хората — още първия път ще тръгнем да бием този, дето дава бананите.

Конструктът на Стария и пирамидата на Маслоу не даваха отговор на въпросите ми може би защото самият аз не бях от загрижените за света бели врани. Мен ме вълнуваха по-простички неща: какъв човек съм? Добър син, съпруг, приятел ли съм? Баща? Обичам ли достатъчно дъщеря си? Със сигурност никога не съм приемал Рая за „онова клето създание“ абсурд. Не съм ли?

Мракът навън бе все така непрогледен.

„Нищо не виждам. Нищо не чувам. Нищо не казвам.“ Изкривеното западно тълкуване на мъдростта на трите маймунки, които на Изток означават друго. „Не желая да виждам, не желая да чувам и не желая да изричам зло“, което всъщност е „не желая да върша зло“. Кои са моите маймунки? „Нищо не разбирам. Нищо ми няма. Нищо ново под слънцето.“

Какво се случва с живота ми?

Какво се случи с живота ми?

Дреме му на света какво се случва с моя живот.

„Нищо се случи.“

Звукът на клепалото ме стресна. Арката на изгрева беше последното, което видях, преди да заспя.