Розариум

The Demonstration of Perfection

— Розариум! — възкликнах.

За втори път жените от близката маса обърнаха очи към мен, но след няколко секунди се върнаха към разговора си. На свой ред и аз ги огледах: артистична бохема — предположих. Чух едната да казва: „Когато говорим за симетрията, карам студентите да направят онзи експеримент е лицата. Сещаш се, разделят си изображението и е огледално копиране получават две абсолютно симетрични физиономии. И ги питам какво виждат? Всички забелязват, че са доста различни, но на никого не му идва наум, че едната е ангелска, а другата — дяволска, като в картината на Костка…“21.

От улицата се чу клаксон — Стоил беше тук! Оставих пари на масата, обърнах се към двете интелектуалки и им казах:

— Най-добрият път към его-трансценденция е силната идентичност — това е заключение на Маслоу, до което е стигнал и Юнг.

— И как го нави да слезе в мазето? — Стоил ми бе разказал, че са разговаряли с Цветан и той първо твърдял, че не ни е лъгал за нищо, а после, че Стария е бил в течение на всичко.

— Той е редовен клиент на трезора, даже се поздравиха с дежурния. Пита ли Ивета за Филип?

— Питах. Само дето не ми лисна сок в лицето.

— Абе, не ти ли се е искало понякога ново начало? Да започнеш на чисто? С някое младо, красиво и умно момиче, дето ще те счита за Господ.

— Искаш ново начало?!

— Чуй само как звучи — Десислава Градева. Направо ме събаря това име.

— Имаш фиксация към това момиче. Чукал ли си я?

— Аз питам ли те за мацката от Старо Стефаново? — Стоил поклати глава. — Какви бяха тези писаници, дето ти ги даде на тръгване? Да не е писател?

— Не е. Психолог е — въздъхнах. — Психотерапевт по-точно. На мен разликата между психиатър и всички други „психо“ професии ми беше ясна, но нямах идея за различията между психотерапевт и психоаналитик примерно. А знаеш ли, че има една школа — на Виктор Франкъл — която се казва „Логотерапия“ и се занимава с намиране на смисъл?!

— Зная, разбира се. Нали се сещаш, че имам второ виеше, при това не някаква въздухарска икономика — Стоил се изхили незлобливо. — Защо ми казваш това за смисъла, заради последната мания на Стария — нали се е заел да закрепи „смисъла“ на върха на елхата.

— Тъкмо преди да дойдеш, Кристина ми разказваше, че някакъв колега на Франкъл го помолил да му формулира в едно изречение каква е разликата между логотерапията и психоанализата на Фройд. Франкъл се съгласил, но поискал определение на „психоанализа“ в едно изречение. „Психоанализата — казал онзи — е метод, при който пациентът лежи на кушетка и казва неща, понякога трудни за казване.“ „Е — засмял се Франкъл, — в такъв случай логотерапията е метод, при който пациентът седи на стол и чува неща, понякога трудни за чуване.“

— Страхотно. Каква тема за разговор в леглото!

— Да видим, като се появим при Стария, кой ще е в ролята на доктора и кой — на пациента?

— А знаеш ли вица за „горещия телефон“ за психиатрична помощ? „Ако сте обсесивно-компулсивен, натискайте постоянно 1. Ако сте зависима личност, някой да натисне 2. Ако сте множествена личност, натиснете 3, 4 и 5. Ако сте параноик — не натискайте нищо — ние сме наясно кой сте и какво желаете. Ако сте шизофреник, слушайте внимателно и един глас ще ви подскаже кой номер да натиснете. Ако сте депресиран, няма значение кой номер ще натиснете — никой няма да ви отговори.“

— Чудесен виц. Разкажи го на Доктора.

— От него го знам.

— Май ти е нервно, а? — подкачих го. — Преди срещата със Стария.

— Глупости!

Стария остави писалката настрана и набра телефона на личния си шофьор и бодигард, който живееше в къщата през улицата.

— Да, шефе?

— Чакам Бранимир Бонев и Стоил Стоев, ще те моля да ме предупредиш веднага след като се появят на мониторите. Най-вероятно ще бъдат с лендкрузер — габровска регистрация.

— Да, шефе.

Спогледахме се със Стоил — Стария стоеше до отворените крила на портата и се усмихваше.

— Чаках ви, момчета. Заповядайте.

— Добър ден — поздравих, Стоил само кимна с глава.

Настанихме се около трапезната маса, ние — е гръб към стената, така че да гледаме към отвореното пространство на хола. Стария седна насреща ни:

— Да не си катастрофирал? — попита Стария. Поклатих неопределено глава. — Нещо да ви предложа? Кафе, безалкохолно?

— Няма нужда — обади се сухо Стоил, гледайки изпод вежди. — Дошли сме да говорим.

— Слушам ви — Стария се усмихна.

— Идваме направо от Батошево. Твоят приятел се опита да ни изпързаля.

— Кой мой приятел?

— Цветан Койчев. В колата не беше младият Котраков, а баща му. Затова нищо не предприехме. Пуснахме го да мине.

— Правилно, добре сте направили.

— Ти, шефе, имаш ли понятие как се е случило това? — Стоил потропваше с пръсти по масата.

— Не, трябва ли да имам? Доколкото си спомням, вие е Койчев координирахте операцията.

— Но ти държеше да знаеш точното място и точното време…

— Разбира се, все пак са замесени двамата ми най-доверени хора. Но не съм питал за техническите подробности — има неща, които предпочитам да не знам.

— Двамата най-доверени? А какъв е този, когото си пратил да ги шпионира? Най-случаен?

— Приеми, че е третият най-доверен.

— Който иска да стане първи…

— Е, какво иска той, все още не ме вълнува. Но какво искате вие двамата, ме засяга пряко. Това обяснява ли неговото присъствие на не състоялото се местопроизшествие?

— И каква е целта? Да ни хванеш за топките?

— Вижте, ще съм напълно откровен, иначе няма смисъл от този разговор. Когато, Бранимире — Стария обърна глава към мен, — започна да ме държиш настрана от работата на холдинга, ми беше неприятно, но все пак можеше да се преживее. Но да се опитваш зад гърба ми да се договаряш с нашите инвеститори — как точно мислиш, че ще стане? Момчета, аз съм ви създал, каквото и да си мислите, вие без мен сте кръгла нула. Ако толкова искате да сте господари на самите себе си — моля, нямам нищо против. Направете си собствена структура и си я управлявайте както намерите за добре.

— Аха, а междувременно ти ще държиш компромати за нас, така ли? За да е по-честна конкуренцията.

— Стоиле, нямам илюзии, че за толкова време в близост до нас не си надиплил и ти някой и друг компромат. В интерес на истината, Бранимир държеше да те вземем в холдинга, а аз бях напълно наясно, че е грешка. Просто си свръхквалифициран за позицията, която можехме да ти предложим. Парите, дори за теб, не са всичко. Както и да е. Било каквото било.

— Какво искаше да кажеш с това „аз съм ви създал“? — Стоил ставаше все по-раздразнителен.

Стария избута стола назад и стана. След минутка на масата се появи папка е надпис „Бранимир Бонев“. Стоил започна да я разлиства. Направи ми знак да погледна:

— Той затова си правеше каквото си иска, защото е бил агент на службите.

— Любо Капитански?! Стига бе. Знаех за Карамански, ама Любо…

— Къде е папката е моето име? — Стоил вдигна очи към Стария.

— Няма такава.

— Не е ли малко обидно?

— Не, ти много добре знаеш защо. Всичко за теб от онези времена е тук — Стария докосна с показалец слепоочието си.

— Защо поиска от мен да си подам оставката от агенцията?

— Защото пречеше на определени хора и те бяха приготвили за изкупителна жертва. Щяха да ти предложат голям пост и ти — доколкото те познавам — щеше да приемеш. Исках да те запазя, по-нататък щяхме да те върнем на бял кон. Но нещата се случиха по друг начин — не може да има двама герои е подобни профили. Знаете за кого говоря.

— Точно заиграването е политиката не одобрявах — обадих се за първи път от началото на разговора. — Но в тази държава май това е единственият начин да работиш с размах.

— Прав си — поклати глава Стария. — Но не ти ли идва малко късничко акълът? Ако въобще ти е дошъл, защото в случая е Шопов не видях такава индикация.

— Това, че признавам един факт, не значи, че съм се примирил е него.

Както и да е, Шопов не е темата в момента.

— Шопов не е, но бъдещето на холдинга е. Или нещо греша? Нали затова сте тук — да вземете властта — Стария разтегна устни в крива усмивка.

— Дошли сме да поговорим като приятели — казах спокойно. — Даже не като партньори, а като приятели. За толкова години са се натрупали купища сажди, време е да прочистим комина. Значи ти си ни подкарал към кошарата още от ученици — така излиза. Какво още си направил за нас, а ние не знаем?

— Много неща съм направил, какво точно ви интересува?

— С какво държиш Ивета? — попитах и самият аз се изненадах от въпроса.

— Нека се разберем, не става дума за „държане“, а за нормални човешки отношения. Жените са в пъти по-лоялни от мъжете. Жените помнят доброто и уважават този, който им е сторил добро. Мъжете помнят и уважават този, който ги е поставил на колене. По-често изпитваме симпатия към човека, на когото ние сме помогнали, защото пред него сме могъщи и великодушни, а пред подалия ни ръка се чувстваме слаби и унизени. Изобщо… мъжете явно сме сбъркани.

— Защо Ивета е толкова лоялна към теб? Само защото я направи съдружник?

— Не, аз я направих съдружник, след като се убедих, че е лоялна. Ще отговоря на въпроса ти. Жените лесно се доверяват на много по-възрастни мъже, защото е възможно да получат добро отношение, съвети и закрила без сексуален контекст. Проектират към тях отношението към бащата, при това освободено от страха, че ще го разочароват. По времето, когато Ивета дойде да работи при мен, някакъв наркоман я преследваше — беше споделила е Биляна и тя ме помоли за помощ.

— И ти си решил този проблем? — Бранимир повдигна вежди. — Как точно?

— Нали знаеш какво казват по филмите: „Не искаш да знаеш!“ — Стария се засмя сухо. — Шегувам се. Това са подробности. По-важното е друго — тя разбра, че ме е грижа.

— Не разбирам защо Ивета никога не ми е говорила за това? Всички имаме скелети в гардероба — мисля, че щях да я разбера…

— С партньорите задръжките са от друго естество, което е напълно обяснимо. Особено ако жените ги считат за потенциални бащи на децата си.

След кратко мълчание Стария прошепна:

— Понякога най-силно те нараняват най-близките ти хора. — Стоил се размърда неспокойно на стола и Стария го погледна: — И ти ли ще ме питаш с какво държа съпругата ти?

— Ти ли си бащата на Филип? — Стоил скръсти ръце на гърдите си.

— Какво?! — Стария изглеждаше истински изненадан.

— Отговори ми е „да“ или „не“? — Гласът на Стоил бе променил нормалния си тембър.

— Не — Стария поклати глава. — Защо се съмняваш, че ти си бащата на Филип?!

Стоил скокна на крака:

— Имам резултатите от ДНК експертизата.

Излишен драматизъм — Стария се усмихна вътрешно. Предполагаше, че и Стоил е запознат е тънкостите на невербалната комуникация, но за разлика от него, не беше играл покер всяка събота вечер в продължение на десетилетия. Езикът на жестовете — присвиване на очите, трепване на ръката и бързо връщане в изходно положение, изместване на погледа — ясно даваше да се разбере, че Стоил блъфира.

Стария не знаеше кой е бащата на Филип, но знаеше друго — Стоил няма никакво морално право да повдига този въпрос. За радост, Филип бе висок, синеок и рус като майка си.

Стария се бе досетил за чувствата на Биляна към него около месец след като я взе на работа. Тогава той беше запазен мъж, на прага на петдесетте, среден на ръст, по-скоро жилав, отколкото як. С присъствието си, дори без да говори, насочваше вниманието на околните към себе си. Движенията му — според жените — били като на хищно диво животно, докато мъжете казваха, че „стъпва като танцьор“, но той не им обръщаше внимание. Младото момиче, безспорно много привлекателно физически, го впечатляваше с интелекта и ума си, а и харесваше звънкия ѝ смях. Той обаче не искаше да си позволява дори флирт, първо — защото тя бе твърде млада, второ — работеше за него. Но беше нормален мъж и не можа да устои, още повече че по времето, когато започна връзката им, се чувстваше доста самотен. С Биляна бяха любовници — макар че ако се съди по обичта, нежността, грижата и пълното доверие, приличаха повече на баща и дъщеря — в продължение на две години, докато не се появи Стоил Стоев. Тогава Стария осъзна, че прекалено много държи на нея, за да провали живота ѝ. Тя беше малкото откраднато щастие, което той заслужаваше, но с което не бе редно да злоупотребява. Биляна напълно съзнаваше липсата на перспектива и невъзможността на връзката им и реши да даде шанс на Стоил, който не криеше, че си е загубил ума по нея. Няколко месеца по-късно двамата заживяха заедно и Стария бе истински щастлив.

Близо две години след това, в деня, в който съпругът ѝ замина за обучение в Будапеща, Биляна почука на кабинета му.

— Шефе… трябва да говоря с теб. Наложително е.

— Влизай. Изпрати ли Стоил?

— Да. Точно за него става дума — в гласа на Биляна имаше нотка, която накара Стария да вдигне незабавно очи от книжата.

— Сядай и… спокойно. Маджарките са силно надценени — опита да се пошегува. — Казвай.

В началото Биляна не вярвала нещо да излезе от връзката ѝ със Стоил, но се влюбила (Стария можеше напълно да разбере подобно развитие) и е радост приела да живеят заедно. И изведнъж той, без Биби въобще да повдига въпроса за женитба, заявил, че ще го направи само ако тя забременее.

„Ами ако не мога да имам деца?“ — попитала го.

„Тогава ще се разделим — отговорил невъзмутимо. — Не мога да си представя, че ще гледам чуждо дете.“

„Задължително ли е да имаме деца?“

„Да, иначе ти няма да си щастлива.“

Стоил настоял двамата незабавно да се прегледат и резултатът бил изненадващ — Биляна нямала никакви проблеми, докато неговата спермограма се оказала притеснителна. Докторите им предложили асистирана репродукция — да вкарат обработена негова сперма директно в матката ѝ — бързо и напълно безболезнено — и те се съгласили. Първите два пъти не се получило. Тази сутрин направили трети опит.

— Преди да замине, Стоил дойде с мен до клиниката и след процедурата — поне половин час трябва да се лежи — говорихме. Разбрахме се, че това е за последно.

— Няма ли някакъв друг начин, инвитро или донор… — попита Стария.

— Той е твърдо против — ако и този път не се получи, ще се разделим.

— И сега какво?

— Шефе, ти знаеш колко… те уважавам и ти се възхищавам. Обичала съм те и винаги ще те обичам. Чакай — изслушай ме. Ти си единственият друг мъж, освен Стоил, от когото бих приела да имам дете и комуто бих се доверила безрезервно.

— Не те разбирам… — Стария се размърда неспокойно на стола.

— Искам да дублираме инсеминацията — каза сухо Биляна.

— Какво да направим? — възрастният мъж възкликна изумен.

— Искам да правиш секс е мен днес, утре и вдругиден. Готова съм на всичко, за да не загубя Стоил.

— Добре, защо точно аз, не може ли някой непознат — опита да се измъкне.

— Няма да мога да го направя с непознат. Пък и къде да го търся? — изглеждаше съкрушена.

И тогава на Стария му хрумна, че същата вечер има среща е бизнес партньор италианец, свестен мъж, но както всички жабари — със слаб ангел. Познаваха се е Биляна и тя се отнасяше със симпатия към нисичкия чаровник. Тримата обиколиха нощните заведения, но събитията не се развиха по предварителния план, тъй като италианецът се напи до безпаметност. Призори го закараха до хотела му и останаха само двамата.

Никога след това не бяха си позволили и намек за случилото се и Стария продължаваше да приема Биляна за своя дъщеря, а Филип — за свой внук. Външно момчето приличаше твърде много на майка си, а що се отнася до жестове, характер и навици — беше еднакво далече и от двамата си потенциални бащи. А сега бумерангът на тайната се връщаше обратно. Стария вярваше, че — рано или късно — истината излиза на бял свят и човек си плаща за скелетите в гардероба. Но пък кой може да каже каква е истината в случая и какво изобщо е истина? Не е ли това, което ние бихме искали да бъде? Поглади с ръка покривката на масата:

— Трудно ми е да допусна, че не ти си бащата, но пък вероятността да съм аз клони към нула. Когато разбра, че се навърташ около Биляна, съпругата ми ме попита добър човек ли си? За нас Биби наистина беше дъщеря. Добрата дъщеря.

Стоил седна обратно на стола си.

Изглежда Стоил нямаше никакво намерение да продължи разговора въпреки целия предварителен плам. Стария приглаждаше покривката на масата с длан.

— Това, което не ни е ясно… — започнах, но Стария — нещо абсолютно необичайно за него — ме прекъсна.

— След толкова години няма ли да се обърнеш поне веднъж към мен с „шефе“? Или по какъвто и да е начин? — Стария поклати глава. — Слушам те, партньоре. Какво не ви е ясно?

— Ти си знаел, че младият Котраков е мъртъв — Стоил отново се върна към водещата роля и своята версия.

— Кристалин ли? — Стария ни изгледа втренчено един по един. — Кога се е случило?

— На 4-ти този месец, два дни преди Гергьовден. Цветан го е наръгал.

— За първи път чувам. Това сигурно ли е?

— Според Асен Котраков. Склонен съм да му вярвам, защото ми го каза лично. Бих усетил, ако баща се опитва да лъже за смъртта на сина си.

— Аз нямам нищо общо — Стария отново поглади покривката, — но предполагам, че това едва ли има някакво значение за вас. Не разбирам какво точно искате от мен?! Но ще ви кажа аз какво искам от вас — незабавен отговор на въпроса: продължавате ли да работите за мен, при което забравяме настоящия разговор, или сте много курназ и залагате вабанк? Само да ви предупредя, че залозите „на тъмно“ са адски рисковани.

— Не мислиш ли… — Стоил беше почервенял.

— Не съм свършил — Стария говореше, без ни най-малко да повиши тон. — Стоиле, този път, за разлика отпреди години, ти ще си първи. Искам да чуя „да“ или „не“. Въпросът е ясен. „Да“ или „не“?

Стария се втренчи в очите на Стоил и аз видях как кръвта от лицето на приятеля ми започна бавно да се отдръпва.

— „Да“ или „не“? — прошепна Стария с тон на хипнотизатор.

— Да… — Стоил сведе очи.

— Бранимире?

— Имам предложение — спрях Стария с жест. — Аз се оттеглям от холдинга и прехвърлям всичките си акции и поста си на Стоил.

— Какви са тези глупости! — Стоил избухна гневно.

— Решил съм го — погледнах часовника на ръката си и се изправих. — Двамата имате близки виждания за холдинга, различни от моите. Убеден съм, че без мен ще се справите значително по-добре в настоящата ситуация. Единственото, което искам в замяна, е холдингът да поеме цялото лечение на Рая. Ивета я е включила в една нова програма в Израел и ми заяви, че ако се наложи, ще продаде дори къщата. Давате ли ми дума?

— Разбира се — Стария стана и ми протегна ръка. — Винаги съм уважавал решенията ти. Рая и Филип са наши деца, длъжни сме да се погрижим за тях.

Обърнах глава към Стоил. Той измърмори:

— Да, да. Няма за какво да се притесняваш.

— Тръгвам. Мога ли да взема дискавърито?

Стария ме изпрати до външната врата:

— Добре ли си обмислил всичко? Предлагам ти все пак да не прибързваш. Надявам се Стоил да не се сърди, ако по някаква причина оттеглиш…

— Мисля, че му го дължим. След толкова години… Колкото повече тайни знае един човек, по-невъзможно е да бъде заменен. Стоил е в час с всичко, той ще се справи по-добре и по-бързо от всеки друг. Най-важното е, че у него има увереност, че „го може“ — с всяка следваща дума изпитвах все по-осезаемо облекчение.

— И амбицията, че е бил несправедливо подценен. А ти какво мислиш да правиш?

— Като начало ще отида в Индия и ще стана йога.

— Шегуваш се!

— За йогата — да. За известно време ще се разделим с Ивета — малко да си починем един от друг. „Може би ако ѝ бях казал, че Кристалин Котраков е мъртъв…“ Мисля да попътувам. Не е лошо човек да потърси себе си.

— Не е лошо, прав си. Попътувай — Стария сложи ръка на рамото ми. — И не се притеснявай, ние тук ще се оправим.

Докато карах по магистралата, си мислех за Стария и предложението му „да не прибързвам“. Това — след като вече си бяхме стиснали ръцете, че ще напусна холдинга. Засмях се. Стария ми беше ясен — след толкова години заедно.

Преди първия тунел на Витиня отбих и спрях. Бил съм с много жени. Плакали са преди, плакали са след, но не и по време на секс. Между мен и Кристина се получи нещо различно от всичко, което бях преживявал до онзи момент. Емоционално и духовно, а не само физическо изживяване. Отдаване и сливане. Извисяване и пречистване. Розариум.

Облегнах се назад.

Мирисът на сухи треви, устните с вкус на малини, копринената кожа под възглавничките на пръстите ми. Препускащият пулс. Сподавените хлипове. Соленият вкус на сълзите.

„Защо се разплака, докато се любим!“

„Благодаря ти за думата «любим» — всичко, което изпитвам към теб, е в тази дума.“

Това беше едва сутринта, а все едно бяха минали години. Позвъних ѝ:

— Бранимир съм. Удобно ли е?

— Да…

— Искам да ти кажа кое — според мен — в пирамидата на Маслоу не работи.

— Интересно…

— В неговата схема не се включва потребността от справедливост. Справедливост на наказанията и справедливост при поощренията. И проблемът е, че оценката за това е субективна. И би довела до завист, но Маслоу е бил прекалено голям хуманист и е виждал единствено доброто у хората.

— Чудесно. Можеш да развиеш тази теза — има хляб в нея. Ще се представя графично като сянка на пирамидата — смехът на Кристина прозвуча сковано.

— Да не говорим за случаите, когато двама души обичат една жена, а тя няма как да откликне и на двамата… Всъщност ти се обаждам за друго — за онова, което казва Маслоу за любовта. То е в пряка връзка с Розариума, нали?

— Да, част от материалите за статията.

— Генералната идея, ако не се лъжа, е „Бъди какъвто си“. Има подобна сентенция — „Стани какъвто си!“ — на Пиндар. Не че имам идея кой е той.

— Древногръцки поет — да не повярва човек какви неща знаеш — каза сухо.

Погледнах часовника на ръката си — 20:17. По това време порядъчните хора вечерят. Често — не сами.

— Заета ли си в момента?

— Не точно, но не е удобно. Извинявай. Ще ти звънна по-късно.

Връзката прекъсна. Не очаквах такова развитие на нещата.

— А сега какво? — запитах се гласно. — Връщам се и след час съм у дома, в удобната си къща в Бояна? Моля Ивета да си простим и започнем начисто, а утре отивам в офиса и се държа все едно току-що съм се пробудил от будна кома?

Запалих двигателя и потеглих с ляв мигач. Освен за включване в движението, левият мигач се използва и при пълен обратен. „Няма връщане назад!“ В тунела бе тъмно като в „прокурорска съвест“ — както би казала Ивета. Или като в „дълбините на собствената ни Сянка“ — както би казала Кристина. Излязох с пълна газ, със съзнанието, че на първия завой обикновено дебнат катаджии. Спрат ли ме — ще се върна обратно. Ако по един път те спират катаджии, значи това не е твоят път. Нямаше ги, засега, но до морето ще имат още възможности. Всъщност си бях измислил „китайската“ поговорка за пътя и спъването.

Мобилният ми звънна. Кристина.

— Ти къде си в момента?

— А ти вече можеш ли да говориш? — отвърнах с въпрос.

— Вече — да.

— След първия тунел на Витиня. На път за Индия съм — ще ставам йога. Но ми се искаше първо да довърша втората баня. Стига да ми имаш достатъчно доверие…

— Не почвай без мен. Пак ще забъркаш някоя каша.

— Веднага ли тръгваш? — попитах плахо.

— Не. Не мога. Пила съм. Утре сутрин.

— Да дойда да те взема от Търново?

— Не. Виж — много съм разстроена в момента.

— Какво се е случило?!

— Една моя… пациентка е при мен. Психолозите, за разлика от психиатрите, използваме термина „клиент“, но в случая „пациент“ е по-подходящо. Всъщност ние сме приятелки. През годините съм я лекувала от какво ли не, но така и не успях да я отдалеча на достатъчно разстояние от ръба, че да сме спокойни. И точно тази вечер тя се появи без предупреждение.

— Проблем ли има?

— Познавам я от дете. Омъжи се рано за мъж е огромни възможности, но страшен позьор и пълен егоист. Забременя и отиде да ражда в частна клиника в чужбина, но детето се оказало със синдром на Даун и мъжът ѝ не бил в състояние да понесе „клеймото“. Оставили го за осиновяване и се върнаха в България. Казваха, че е мъртвородено.

— Разбирам… — прошепнах. — Мисля, че се досещам защо си толкова разстроена.

— Да. Прибраха се в България и след някакъв период на преболедуване, е много алкохол и скандали, уж всичко тръгна по старому. Но мъжът ѝ я пренебрегваше като жена, изневеряваше ѝ и тя реши, че това се случва, тъй като не е вече „идеалната“. Оттам — булимия и още по-страшна депресия. Настоях да се разделят, тя ме послуша и малко по малко започна да се оправя. Но постоянно я държа под око — за всеки случай. И тази вечер ми се изтърси внезапно, без никакво предупреждение и в толкова тежко състояние, че ме стресна. Уф, ужасна история!

— Какво толкова ѝ се е случило?

— „Пациентът има своя история, която не разказва и която по правило никой не знае. Това е ключът“ — казва Юнг. Навремето, когато приятелката ми търсела доказателства за изневярата на мъжа си, тя открила сред вещите му писмо на английски със снимка на прекрасно русо момченце на около три години, облечено в бели дрешки е ангелски крилца на гърба. Усмихнало, е дълги руси къдрици и леки, но все пак разпознаваеми черти на Даун. Авторката на писмото, американка — ставало ясно от написаното, — била осиновила детето веднага след раждането му и в момента живеели в Нова Зеландия. Тя го обичала безгранично, грижела се за него сама, защото не била омъжена, но — макар и само на двайсет и пет — се справяла добре и на малкия Стивьн нищо не му липсвало. Той бил слънчево и любвеобилно дете, снимките са от тържество в градината, която посещавал отскоро, но му харесвало да е с други деца и всички много го обичали.

Кристина говореше сухо, без емоция.

— В писмото осиновителката иска разрешение от съпруга на моята пациентка да каже на сина си, че е българин и да го възпитава така, че да е приобщен по някакъв начин към родината си. Пита какви са типичните ястия, които се готвят в България, какви празници се празнуват, какво е характерно за българите. Чела била, че хората се закичват с мартеници — гласът на Кристина изтъня, — за какво служат и ако може, да ѝ кажат и други особености на бита и възпитанието на едно българско дете и… и…

Очевидно ѝ беше трудно да говори.

— Ако искаш да изчакаме, докато се видим и тогава ще ми доразкажеш.

— Не съм сигурна, че ще се видим. Твоето семейство има нужда от теб. Трансформацията на един брак, както учи Розариумът, изисква разбиране и много търпение.

— Но ако човек е сгрешил веднъж, няма ли право на нов опит, на ново начало?

— Ще бъда откровена е теб, а и със себе си. Ти си чудесен човек, но ние едва ли разполагаме с необходимото време, за да извървим пътя. А и моята позната има нужда от мен. Чувството за отговорност е онова, което ни отличава от животните, защото Бог ни е дарил чисто човешки феномен — съвест.

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно“

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно“

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно“