Розариум

6. Death in the Tomb

6. Саркофаг — временна смърт на любовта, смърт на греховното тяло, брачното ложе е саркофаг, време е Общата душа да напусне земното измерение. Отчаяние и съмнения в преживяното заедно, замиране на Ероса, притъпяване на чувствата, монотонна тишина. Малко двойки преживяват този стадий. Разделилите се често губят вяра в самата любов.

От Севлиево до разклона за Горна Росица не срещна нито едно превозно средство. Фаровете на джипа осветиха указателната табела — според уговорката трябваше да се чакат на затревеното островче между входа и изхода към главния път Спря и изгаси светлините. Часовникът на таблото показваше 03:25 — трябваше да изчака Бранимир, дано всичко е него да е наред. Стоил Стоев спусна седалката назад и затвори очи. „Най-тъмно било преди разсъмване. Глупости — най-тъмно е, когато затвориш очи. Повечето хора изкарват живота си така.“ Мислите му се зареяха назад в миналото:

Макар и израснал в Перник, Бранимир не цепеше басма на никого. В началото най-отворените в класа, „хай левълът“, опитаха да му лепнат прякора Канзаса. Групата Kansas беше на върха на вълната по онова време, но подтекстът беше обиден — онези бяха превели най-известното им парче „на пернишки“. Dust in the Wind — „Пепел у ветеро“. Само дето перничанинът не им обърна никакво внимание и прякорът безславно умря. След този случай Стоил открито му се възхищаваше. И имаше защо — Бранко се движеше в компанията на по-големи момчета, спортисти и чейнджаджии, което би го направило извънземен в очите на съучениците му, но той не търсеше популярност. Самочувствието му се дължеше на вътрешна увереност, че е по-умен от другите, те пък го считаха за надут. Наистина имаше блестящи идеи, но понякога се случваха и издънки — както в онази „врътка“ е дънките, на финала на която се наложи Стоил да го отървава. Не че Бранимир не се включи в търкала, но по принцип той винаги е бил склонен да решава проблемите е преговори и убеждения. Този случай имаше три важни последствия — циментира приятелството им, зарекоха се да не се занимават с измами и Бранко стигна до идеята, че не е лошо да са под нечие крило. Така започнаха да бачкат за Любо Капитански — ако ще чиракуват, да е при най-добрия. Това беше страхотен скок в уличната йерархия, но партньорът му все говореше, че го правят само временно.

Страхотните времена дойдоха по-късно — работеха за себе си почти в нелегалност. Обаче щом решиха да излязат на светло и направиха веригата по морето, играта загрубя. Местните мутри им вдигнаха мерника и се повтори старата схема — Бранимир искаше да брани мира, а Стоил настояваше първо да ги ударят — само така щяха да ги вземат насериозно. Тогава партньорът му се съгласи и направи поредния „перфектен“ план — прие поканата за среща, като предвиди, че онези ще сменят мястото в последния момент и дори позна къде. През деня вкараха тайно в дискотеката железни тръби и оръжие, а вечерта Стоил и обичайните заподозрени — Доктора, Слайса и Манекена — едва не умряха от смях — половината клиенти поръчваха бутилки е уиски е кърджалийски акцент Тези пичове имаха зъб на „гларусите“, Стоил ги беше уговорил да „ударят едно рамо“. Трябваше да действат в момента, в който Бранимир си тръгне, уж приел всичките условия.

Но той въобще не се появи.

Докато пътувал за „новото“ място на срещата, се ударили е някаква полицейска кола. Онези били виновни, но се държали е него като е престъпник — закопчали го, взели му телефона и го вкарали в участъка.

Акцията пропадна. Малшанс.

На другия ден конкуренцията пусна слух, че Бранко нарочно е налетял на ченгетата, след което се държал безобразно и не спрял да ги обижда, докато не го арестували.

Хората им се разбягаха. Въпрос на време беше да загубят обменните бюра, защото пред тях стояха мутри и не даваха на клиентите да влизат.

Откъм селото се появиха светлини, но Стоил не си направи труда дори да се надигне — едва ли на някого ще му направи впечатление поочукан лендкрузер е местна регистрация. Автомобилът зави към Габрово, без въобще да спре на знака „СТОП“.

Скоро след краха с обменните бюра някакъв мъж се свърза със Стоил по телефона и настоя за среща, като помоли за момента да не коментира с никого. Видяха се в едно кафене, говориха цял час, когато Стария изстреля: „Ти си роден за ченге. Властта те влече. Обещавам ти много успешна кариера“. Стоил никога до момента не беше мислил за нещо подобно и по инерция понечи да възрази, но за негова огромна изненада идеята му допадна. Отговори, че ще напусне „БиС“ ООД само ако Бранимир се съгласи, но това е практически невъзможно. А после отидоха с Бранко в офиса на „Уни-трейд“ и партньорът му развя белия байрак. Е, след разговора със Стария Стоил бе имал достатъчно време да осъзнае, че наистина желае да е ченге. От специалните — както му беше обещано. Никога не беше съжалявал за решението си.

Тогава видя Биляна за първи път и дни наред не можеше да мисли за нищо друго.

Часовникът на ръката му показваше 3:52. Биби спи в момента. Филип сигурно още е на компютъра — кракът много го боли нощем. Биляна и Филип. Най-важните хора в живота му.

А в последно време мислеше често за Десислава Градева. Младите са до болка наивни — да качиш във фейсбук профила си планинска фотосесия от деня, в който си била е шефа си в министерството… Но дебелогъзкото е страхотен фотограф, няма как да му се отрече. Десислава Градева — достатъчно му бе да каже името ѝ гласно, за да се възбуди. „В края на краищата двайсет и четири години разлика е по-малка от двайсет и седем…“ Кой я знае какво прави в момента? Може да е била снощи на бар и сега да се търкаля в нечие легло. Извади смартфона и извика програмата за проследяване на мобилни номера — след минутка щеше да знае къде е момичето.

Светлините на превозно средство, идващо от Севлиево, облизаха кръстовището. Стоил се надигна — 4:00, но пък това не бяха фаровете на стар опел.

Някакъв джип паркира до лендкрузера, зад волана седеше Бранимир. Стоил се качи при него и побърза да затвори вратата, но плафонът в купето продължи да свети още няколко секунди.

— Всичко наред ли е? — Стоил изглеждаше загрижен.

— Да, защо да не е?

— Чия е тази щайга?

— Опелът сдаде. Не е щайга, а „Лексус“.

— Добре поне, че е с търновска регистрация. Няма да те питам къде го намери, както и какво е това по лицето ти, че сигурно ще се ядосам.

— Това някакъв цех ли е? — Настаних се на дясната седалка до Стоил. Бяхме паркирали зад изоставена сграда на десетина метра от пътя. След село Горна Росица карахме на запад двайсетина минути, минахме през някаква махала и покрай десетина къщи, наредени край пътя.

— Мястото е избрано специално. Нашият човек е наблизо и няма как да развие висока скорост, докато стигне дотук, а и малко по-надолу е завой. Скрити сме от пътя и отбивката е асфалтирана, което би било адски важно, ако валеше дъжд. Виждаш ли жълтия навес? — Кимнах. — Било е действаща автобусна спирка, когато цехът е бачкал. Никой няма да обърне внимание на човек, чакащ на спирка, докато мъж, криещ се в храстите, със сигурност буди тревога.

— Иначе всичко готово ли е?

— Ти готов ли си? Другото не го мисли — Стоил изглеждаше напълно спокоен.

— Готов съм, щом съм тук. Колкото повече размишлявам по случая, толкова по-чудно ми е по чия свирка играя в момента. На жена ми, на приятелите ми, на Стария… или го давам акапелно? Ти как мислиш?

— Важно е ти какво мислиш? — Приятелят ми ме изгледа с любопитство.

— Че съм марионетка, при това от тези, дето си въобразяват, че се движат на собствен ход. Според някои хора ролята на „свободната воля“ е надценена, но все пак не е излишно да знам кой е режисьорът?

— И двамата добре знаем кой е. Имаш лично послание от него. Помоли да ти предам, че се гордее с теб и с избора, който е направил преди години. Точно човек като теб — умен, решителен, мъж на място — е нужен на холдинга в този труден момент.

— Да ти преведа ли на нормален език какво значи това? — Смръщих се. — Само се чудя защо е толкова важно да отмъстим на младия Котраков? Дали целта не е да изтръгнем сърцето на баща му? Доколкото знам, преди време политическите приятели на Стария ползваха циганските кланове по избори, да не са се разминали нещо?

— Стария обича Рая и Филип като свои деца… — каза сухо Стоил.

— Не ми се вярва да е само това. В някаква друга игра сме. Чувствам се като мишок пред капан.

— Е, аз просто държа отворена вратата на капана, а ти решаваш дали ще влезеш. Парчето сиренце, трябва да признаем, е доста примамливо — Стоил запали цигара. — И миризливо.

— Нали ги беше отказал?

— Видя ли аудито? В един двор, вдясно от пътя. Завито е черга да не го серат кокошките.

— Не, не съм обърнал внимание.

— Ето ти това — сложи дистанционно за кола в ръката ми. — Заставаш под навеса, изчакваш да мине аудито и щом му видиш стоповете, натискаш бутон „2“.

— Няма ли опасност… ако кара бавно… — Представих си как взривната вълна се връща назад.

— Няма страшно, стига Кристалинчо да не спре. Предвидени са няколко секунди закъснение. Стой плътно до страничната преграда, по-добре да не те вижда.

Стоил извади телефон и набра предварително запаметен номер. Чу се мъжко сумтене:

— Кой?

— Събуди го твоя човек и му кажи, че идваме да го арестуваме.

— А…?

— Да изчезва, вече сме на Горна Росица!

— Ъхь, добре…

— Ще се хване ли? — попитах шепнешком.

— Надявам се да зацепи какво му казвам. Най-малкото — ще предаде думите ми точно. Апаратът в ръката му иззвъня, той вдигна и се разкрещя:

— Разкарай се оттам бе, идиот. Някой от вашите хора те е издънил, с нас има и жандармерия. Вече влизаме в Горна Росица!

Затвори.

— Ей това циганите, ако не им крещиш, хич няма да те разберат — загаси цигарата. — Отивай, ей сега аудито ще изреве.

— Добре. Натискам „2“ — скочих от джипа му.

— Като му видиш стоповете. Да не го изпуснеш, че ако се наложи да го гоним…

Видях аудито да идва, беше на около триста метра. Дистанционното лежеше в дланта ми.

В миговете преди смъртта, казват, животът на човек минавал като на кино пред очите му. Това само за жертвата ли важи или и за убиеца? Убиец! Защо ли не мисля за себе си като за „отмъстител“?! Защото не се чувствам герой… Защо не се чувствам герой? Но аз не съм и убиец. Не съм ли? Какво правя тук, какво искам да направя със себе си?! Аз ли съм този мъж, скрит в засада, готов да отнеме това, което не е дал. Което никой на този свят не може да даде. Щом Бог ни позволява да отнемем това, което само той може да даде, не означава ли, че понякога е необходимо да…

„Няма връщане назад!“

Наместих палеца си върху бутона на дистанционното. Цифрата „2“ прогаряше кожата на пръста ми — със сигурност ще остане белег. Вероятно ще останат следи и върху всичко, до което се докосвам в бъдеще. Има ли бъдеще за човек, който не е убиец, а е убил?

По дяволите, дистанционното е кой край трябва да е насочено към автомобила? Обърнах го към себе си да проверя за отвор, светодиод или нещо подобно и изведнъж устройството се изхлузи от изтръпналите ми пръсти и тупна на земята. В този момент колата профуча покрай мен.

— Мамка му, мамка му, какво стана?! — Стоил бе отворил дясната врата на джипа. — Скачай. Как ще го стигнем сега тоя пършинг?!

— Няма смисъл да го гоним…

— Какво стана?

— Натиснах. Но явно има проблем.

— Не си натиснал. Няма как да има проблем. Да не си натиснал „1“?

— Чакай, възможно ли е нещото да се задейства случайно от дистанционното на аудито?

— Не. Едва ли… ще е адски голяма случайност — Стоил се изхили. — Както и от друго дистанционно. Освен ако някой не тръгне да краде колата и не почне да сканира.

— Значи ще го влачи неизвестно колко време? И може да стане беля някъде, където има други хора?!

— Аз ще се оправя с това. Отивай да връщаш щайгата и после ще се чуем. Ако ще караш в неговата посока, гледай да не го настигнеш. Или поне не го удряй — Стоил се ухили. — И мисли какво ще кажеш на режисьора.

Джипът се изнесе с мръсна газ към село Горна Росица.

„Как ще се погрижи, като замина в обратна посока?“ — изпсувах наум, когато на свой ред трябваше да избера кой път да хвана. Нямах идея какво бих могъл да направя, но просто нямаше как да не тръгна след аудито. След половин минута стигнах до завоя, където пътят прехвърляше реката.

За късмет, отсреща не идваше превозно средство и аз подкарах в средата на тесния мост — железните му перила вероятно отдавна бяха отрязани за скрап. В този момент забелязах падналия в коритото автомобил. Набих спирачки и изскочих от джипа — нямаше съмнение, че това долу е аудито на Кристалин Котраков! Лежеше по таван върху огромните обли камъни, до които водата не достигаше. Предницата му беше смачкана, през страничното стъкло се виждаха отворените въздушни възглавници. Стори ми се, че нещо в купето помръдна. Най-вероятно онова е било закрепено под колата, но не го виждах. Дори да е изпаднало при удара, все още съществуваше реална опасност да се взриви!

В другия край на моста спря каруца, младият циганин на капрата подаде поводите на жена си и скочи на шосето, като се оглеждаше как да слезе до аудито.

— Не, не! — развиках се и затичах напред. Онзи замръзна стъписан. — Стой! Може всеки момент да избухне! — Стигнах до мъжа. — С газова уредба е… Много е опасно. Аз ще сляза.

Стоил Стоев тъкмо излизаше на шосето Габрово — Севлиево, когато мобилният му иззвъня:

— Какво има?

— Аудито падна в реката. Току-що извадих шофьора. Не е Кристалин Котраков!

— Така ли? Че кой, мамка му, сме подплашили?

— Баща му, Асен.

— Сигурен ли си?

— Да, тук има хора, които го познават. Моля ти се, вземи мерки за онова. Прати този, който го е сложил, да го махне! О, не! Спряха още две коли!

— Спокойно… Ти просто се махни оттам.

— Не мога да се махна! Отивам да ги разкарам от моста и няма да мръдна оттук, докато не се убедя, че е безопасно и никой няма да пострада.

— Мамка му, слушай какво ти каз…

— Казах не. Не!

— Бранимире, няма никаква бомба, по дяволите! Нали не ме мислиш за идиот, дето не може да се оправя с техниката? Или такъв, дето ще танцува по нечия чужда свирка, без да мисли. Жертви ще има само ако внезапно придойде реката и отнесе моста. Стой там, докато дойда, и не позволявай старият Котраков да изчезне, чу ли? Аз ще се оправя със ситуацията.

— Каква ситуация?! Нали казваш, че няма бомба?!

— Няма бомба, но има ситуация. Иначе защо той ще е в колата? Някой се опитва да ни работи!