Розариум

5. The Conjunction

5. Символически коитус между Ероса и Логоса, Краля и Кралицата, инстинкта и духа — възможен заради отделянето на противоположностите и приемането на различията. Раждане на крехка „Обща душа“ и обща любов. Енергията на разрушението се надига от дълбините на несъзнатото, Танатос зове за взривяване на любовта и погребването ѝ.

— Мама е тук!

Прекрасното време бе повлияло на настроението на Ивета и тя сияеше.

— Знаеш ли колко е хубаво навън, маме? Пролетта е в разгара си. А виж и какво открих:

„Жена се събуди след четири години кома, изглеждала като мъртва, а чувала всичко. Възрастна жена, която била от четири години във вегетативна кома след тежък мозъчен кръвоизлив, се събуди. Била е напълно неподвижна, обаче децата ѝ са се грижили за нея. «През двайсет и пет годишната си кариера никога не съм срещала или чувала за нещо подобно — пациент във вегетативна кома да се върне в съзнание», разказва изненадата си пред в. «Стампа» невроложката Патриция Поличино. Розалба не само се връща в съзнание, а полека-лека започва да дава и напълно смислени отговори на въпросите, които ѝ задават.“

— Постоянно се случват такива неща!

„В Сицилия се помни и друг подобен случай от 2003 година — на жителя на Катания Салваторе Кризафули, който се сблъсква с фургон за сладолед, докато води едно от децата си на училище със своя мотор «Веспа». Кризафули изпада във вегетативна кома. Две години по-късно неочаквано за всички той се събужда. Разбира почти всичко, проявява внимание, започва да взема под известен контрол живота си, въпреки че е парализиран.“

— Какво нещо, а? Чуй това:

„Много медии писаха и за случая на Грета Ванучи от Торино, която на седемнайсет години, след тежък пътен инцидент, изпада в кома в «минимално съзнание». Две години по-късно се събужда. Благодарение на действието на електростимулатор нейното съзнание лека-полека се връща и след четири месеца регистрира подобрения — реагира на команди, вдига и сгъва леко ръката си. Най-удивителен е обаче случаят на Масимо Тресолди от село до Милано. Точно на Коледа 2000 година. Масимо се събужда от деветгодишна вегетативна кома и се опитва да се прекръсти. Масимо изпада в кома през 1991 година след автомобилен инцидент. Благодарение на подкрепата на семейството му състоянието на Масимо постепенно се подобрява. Неговият случай се определя като единствен по рода си в света.“

— Виждаш ли! Ами това:

„В света се помни и случаят на Гари Докъри, пише «24 часа», полицай от Тенеси, ранен при престрелка през 1988 година, който в продължение на седем години след това е във вегетативна кома с куршум в главата. Гари се събужда и започва да говори така, сякаш нищо не е било. Не спира да говори в продължение на осемнайсет часа. Успява дори да седне на инвалидна количка. Всичко това — точно когато семейството му обсъжда варианта да го остави да…“

— Толкова много подобни случаи има по света!

„«Не знаем какво става в главата на пациент, който преминава от вегетативна кома към съзнание. Можем да определим това поле като «четвърто измерение», което все още трябва да се изследва», казва пред в. «Стампа» проф. Паоло Мария Росини, директор на «Неврология» в римската болница «Джемели». Според него при наличието на колебания в състоянието на съзнание дори присъствието на близките в този случай може да помогне за направата на онази малка крачица, необходима за връщането към съзнание.“

— Ще се борим, маме! След някой и друг месец ще пише и за нас!

— Колко е часът? — главата ми се въртеше. Надигнах се в леглото.

— Няма пет. Гладен ли си? — чух гласа ѝ.

— Тя сега е при нея. Всеки ден е там по това време…

— Кой? — Кристина надникна в спалнята.

— Ивета. Всеки ден по това време е при Рая.

— Коя е Рая?

— Рая е дъщеря ми, тя е в будна кома. Ивета е съпругата ми. Може би си спомняш този случай?

— Адвокат Ивета Бонева? — Кристина почти успя да докара нотка учудване в гласа си. — Тя е в Израел с дъщеря ти? Гледах я по телевизията…

— Не, не…

— Полежи още малко, ще ти стопля пилешката супа…

— Рая е в София, но го пазим в тайна, не искахме да се знае. Майка ѝ всеки ден ходи при нея. Аз… рядко.

— Затова ли бълнуваше за болница и някакви доктори, които не казвали как е Рая?

— Не е в болница, оборудвали сме апартамент в София. А кога съм бълнувал?

— По обяд. Не помниш ли, даже става?

— Не. Дванайсет и половина?

— Да. Тъкмо бях свалила супата от печката. Гладен ли си, Радо?

— Не съм гладен. „Знае всичко за мен, но ми дава шанс да си спестя унижението от лъжата“ — мина ми през ума. — Казвам се Бранимир… Бранимир Бонев.

— Зная и… наистина съжалявам… за дъщеря ти. Такова прекрасно дете… Само мога да предполагам какво сте изживели двамата със съпругата ти.

Кристина седна до мен на леглото. Лежах по гръб, загледан в посивелите от времето греди:

— Реанимацията в „Пирогов“ е на шестия, последен етаж на по-ниската сграда. Два асансьора. Няма стълбище. Чакалнята — десетина метални седалки, фикус, заключената врата към отделението и гледка към грозната част на София. Помещението е пусто извън времето за свиждания. Забранено е да се безпокои персоналът, информация не се дава — нито на място, нито по телефона. Малко преди дванайсет и половина чакалнята се пълни с близки на пациентите. Трийсет, четиресет души — угрижени физиономии, сведени очи, прошепнати реплики и едносрични отговори. Първия ден с Ивета се опивахме да си даваме кураж, държахме се все едно сме попаднали там случайно и едва ли ще ни се наложи да ходим повече от пет-шест пъти. Четиресет дни. Идваха нови хора, старите — рано или късно, по една или друга причина — си отиваха и не се връщаха. А ние бяхме постоянното присъствие. Доайените на реанимацията. Вече разпознавахме новаците от половин поглед. Един ден някакъв бабанко слезе от асансьора и се възмути на висок глас: „Как може да няма нормални стълби дотук, ами ако стане пожар и спрат тока?“. Присъстващите го погледнаха с укор, а някаква жена се почувства длъжна да му обясни: „Господине, стълбището е вътре в отделението и ако се наложи, болните ще бъдат евакуирани“. „Болните са лесни, госпожа, ама ние тук какво ще правим?“ Всички започнаха да се въртят притеснено и да се оглеждат Онзи видя, че е привлякъл вниманието, и продължи: „Ами ако ей сега тресне едно земетресение, а? В този капан тука направо ще превъртим!“. Иветапрошепна: „Накъде повече…“.

Обърнах очи към Кристина:

— Докторите — обикновено двама — се появяваха точно в дванайсет и половина и изваждаха списъците. Започваха от нас — Рая беше на първо легло в първа зала. Казваха няколко думи за състоянието ѝ и ни пускаха да я видим. Найлонови калцуни, бяла престилка, специален препарат за дезинфекция на ръцете. По двама посетители на пациент. Един ден Ивета влезе при Рая с майка си, а аз останах в чакалнята. Име, дежурните лекари казват няколко думи на близките и ги пускат в отделението. Име — възрастна жена и младеж излизат напред, докторът им прошепва нещо и двамата тръгват към асансьорите. Асансьорите се бавят ужасно, защото обслужват всички етажи, не само реанимацията. Момчето непрекъснато натиска бутона, сякаш го помпа. Осъзнавам какво всъщност се случва в момента, в който краката на жената се разтреперват и синът ѝ я подхваща:

„Моля те, мамо. Моля те!“

Всички се правим, че не виждаме как болката постепенно ги застига. Но тя застига и всеки един от нас, защото болката е следствие от осъзнаване на факта, че си тотално безпомощен.

Извърнах глава.

— Асансьорът дойде, младежът отвори вратата с една ръка, задържа я с тялото си, докато придърпа жената вътре и двамата се спуснаха надолу, два етажа по-ниско от партера — гласът ми стана дрезгав, покрих очи с ръка. — Искаше ми се да помогна, но чуждото нещастие ни парализира. Не смеем да погледнем, камо ли да се докоснем до хората, изтеглили „късата клечка“, все едно липсата на късмет е заразна. Нали знаеш поверието, че когато говориш за нечия болка, не трябва да посочваш към себе си. Много хора се надсмиват над чуждото суеверие, аз също съм го правил, но всеки път, влизайки в болницата, посещавах една и съща тоалетна и пикаех в една и съща кабинка. И всеки път след посещението в „Пирогов“ минавахме с жена ми през „Макдоналдс“ и си купувахме чийзбургер и сладолед във фунийка, защото Рая ги обича.

— Не вярвам в заразата от чуждото нещастие — прошепна Кристина и усетих топлата ѝ длан върху ръката си. Пръстите ми бяха ледени.

Кристина помогна на Бранимир да седне в леглото и го подпря с няколко възглавници. Наложи се да му придържа подноса със супата, защото той не можеше да вдигне лявата си ръка. Преглъщаше трудно и се притесняваше от почти безпомощното си състояние, затова тя реши да му говори — нещо като да разсейваш злоядо дете с приказка за Червената шапчица. Ако не се броят коментарите им за Розариума, до момента двамата не бяха обсъждали нищо съществено. Най-добре да бърбори за времето — очаква ли се да вали и какво ще е лятото тази година, и подобни глупости.

— Страхотен потоп, а? — подметна. Бранко я погледна учудено. — Онзи ден, когато се запознахме.

— Е, аз тогава малко те поизлъгах за името си…

— Всъщност аз също, до известна степен.

Май нямаше да ѝ се получи светският разговор — усети непреодолимо желание да говори за важните неща в живота си с този почти непознат мъж.

— Майка ми е пет години по-възрастна от баща ми. Родила ме е на двайсет и седем и се е изхитрила да ме кръсти Кръстена, на свекърва си. Но баба ми хич не искала да знае и за двете ни, затова мама поправила двете букви в кръщелното ми свидетелство. Спомням си, че когато си вадих паспорт, имах неприятности. С годините отношението към мен се посмекчи, но Елена Митева си остана персона нон грата в Мало Белово. Тя и не обичаше да ходи там, да е гостувала най-много три-четири пъти по време на годишните събори. Не си спомням някога да е оставала да преспи. Като по-голяма, след едно море, тъй като тогава разбрах за бебетата, търсех тайни неща в гардероба в спалнята на нашите и се натъкнах на чанта с документи. Според акта ми за раждане съм се появила на този свят десет месеца след датата, посочена в свидетелството за гражданския брак на родителите ми. По принцип не би трябвало да има нищо странно в този факт, но се бях наслушала на ироничните подхвърляния на баща ми, че мама била износила кобилка.

Мислех си, че това е комплимент за мен, а се оказа, че било натякване, защото тя го е излъгала, че е бременна — за да го върже. Майка ми е от семейство на комунисти, които я уредили да учи в Икономическия „по втория начин“, след като няколко години кандидатствала неуспешно медицина и работила в счетоводството на завода, в който дядо бил директор. На първата за баща ми студентска бригада той не устоял на изкушенията на зрялата и разтропана комсомолска секретарка, вече третокурсничка, и „белята станала“. Така поне твърдяла тя, натискайки го за незабавен брак. Той свил безславно знамената и се предал въпреки категоричното несъгласие на родителите си, обвинили го, че се жени по сметка за „стара мома“ заради едното софийско жителство. Всъщност майка ми имала и собствен апартамент, нещо почти нечувано по онова време, за което пък тя му натякваше всеки път по време на нескончаемите семейни скандали, започнали от първия им ден заедно и разразили се с пълна сила след онова море. Той пък отговаряше, че бил измамен и изнуден да се ожени за нея.

— А защо кобилка? — попита Бранимир между две лъжици супа.

— Бременността при конете е триста и трийсет дни, специално питах учителката по биология. Аз тогава бях в пети клас и ми беше адски важно да си обясня някои неща. Като например защо баща ми се държи така с мен? От малка се опитвах да получа поне трошица одобрение — напразно. Бях първа във всичко — училище, художествена гимнастика, пиано, езици, но той дори не ми обръщаше внимание. За него аз не съществувах. Погледнато отстрани, всичко в семейството ни беше прекрасно, не можеше и за миг да си позволим да не сме образцова клетка на социалистическото общество — направо за завиждане. Същевременно баща ми — икономически директор в завода, в който бащата на мама беше генерален директор — постоянно се заяждаше с майка ми. Наричаше я с моминската ѝ фамилия Митева, по-точно другарката Митева, защото тя беше партиен секретар на една външнотърговска кантора. По-лошо от държанието му към нея беше това към мен — просто не ме отразяваше. А още по-гадни бяха нейните опити да ме ползва като разменна монета за неговата обич. Когато осъзна, че всичките ѝ усилия са напразни, тя — която дотогава ме хвалеше без мяра — започна да сипе върху ми укори и хули. Не бях успяла да върна любовта на съпруга ѝ, която — но как да ѝ го кажеш — никога не бе съществувала. Аз самата осъзнах всичко това по време на онова море, белязало прехода ми от детството към зрелостта.

— Преходът от детството към зрелостта… Май съм пропуснал този момент в живота на Рая. Тя по принцип не споделяше с майка си, а е мен и е Мария — жената, която я отгледа. Може би е нещо съм я разочаровал като баща — поклати глава Бранимир, защото изведнъж „моето малко момиче“ започна да има тайни от мен.

— Нормално е, най-вероятно нямаш вина — успокои го Кристина.

— Извини ме, не исках да те прекъсвам… И?

— Бях на единайсет, лятото преди пети клас. В началото на август в службата на баща ми се освободила карта за станцията им, два дни преди смяната. Майка ми нямаше как да вземе допълнителна отпуска, та да се радва и тя на двойно море (нашата почивка, уредена от нейната работа, беше планирана за средата на август още от февруари). Когато татко ни съобщи новината, аз заподскачах от радост, а мама дълго не отрони и дума. Мълчеше смръщено, докато баща ми я убеждаваше, че предвид честите ми зимни боледувания, тази „внезапна и неочаквана възможност — истинско чудо“, не трябвало да се изпуска.

„Колко пък толкоз да е боледувала дъщеря ти, нищо различно от другите деца. Но щом си решил.

«Значи решено» — възкликна припряно баща ми, правейки се, че не забелязва явното ѝ нежелание да ни пусне сами.

«А и условията са чудесни!»

Да, бе, чудесни… Стая с разкривено гардеробче и две легла с провиснали пружини, раздути от влагата нощни шкафчета. И голямо огледало в тесния коридор, поставено на вратата на малката баня с тоалетна и душ, обща за двете стаи в дървеното бунгало.

«Да видим кои ще са другите летуващи» — мърмореше баща ми.

Това мен ни най-малко не ме вълнуваше, предвид факта, че плажът започваше на няколко метра от верандата. Самата идея, че ще съм без строгия майчин контрол, беше по-вълнуваща от всичко останало. Знаех, че няма да имам никакви проблеми да се къпя в морето когато и колкото си искам, да заривам кльощавото си тяло в горещия пясък, да играя на воля и да търча наоколо, без да бъда насилвана да ям или да спя под режим. Да не говорим пък за печенето по часовник, любимото на майка ми изтезание. Петнайсет минути по корем на хавлията, петнайсет по гръб с вдигнати нагоре ръце. За награда — десет минути във водата. На сутринта, татко още спеше, се оказа, че отсрещната врата е открехната, а тоалетната е заета. Докато се мотаех засрамено на верандата, отвътре излезе хърбав дребосък с очила, изгледа ме високомерно и се шмугна в другата стая. Чух плътен женски глас да го пита нещо, после вратата хлопна. Малко по-късно татко ме запозна с «моята колежка — другарката Елеонора Продева, и малкия Яворчо».

«Яворчо кабърчо!» — възкликнах, подразнена от мазно-фалшивия глас на баща ми. Нищо общо със студено-назидателния тон, с който преди това ме предупреди да се държа прилично, при положение че нямаше на света човек, който да не ме счита за «много възпитано и зряло за възрастта си дете».

«Кристина, казах ли аз да се държиш прилично! — сряза ме баща ми. — Веднага се извини!» — побутна ме към дребосъка и — странно защо — застана до майка му.

«Извини ми се веднага!» — заяви важно очилаткото, разкривайки цялата прелест на липсващите си предни зъби.

«Хайде, хайде… няма нужда от извинения. Деца…» — изчурулика онази и аз за първи път я погледнах.

Висока, стройна, с черни къдрави коси, обрамчили лице със светла, почти прозрачна кожа, огромни тъмни очи и клепачи с дълги мигли, тънък нос и плътни, силно начервени с ярко червило устни. Зяпнах я, забравяйки да дишам. Сега, ако трябва да я опиша, тъй като през всичките години образът ѝ е в главата ми, запечатан там от удивлението, че баща ми се е добрал до такава красавица, бих споменала едрата ѝ стегната гръд, момчешки задник и гладки — все едно сътворени от мрамор — бедра. Помня и изящните ѝ ръце с дълги и студени, но внимателни и уверени пръсти. Лакът ѝ бе досущ като червилото — постижение, равностойно на подвиг в онези времена. Другарката Елеонора Продева определено се различаваше от всички други жени, които бях виждала до онзи момент. Пълна противоположност на майка ми, с нейните тънки устни, малки гърди и широк ханш, вечно олющен бял «перлен» лак, собственоръчно подстригана коса и ненатрапчиви парфюми, защото «силните се предпочитат само от леки жени». Ароматът на жената пред мен определено бе наситен, натрапчив, но толкова прекрасен, че не се сдържах и пристъпих към нея:

«Добър ден, другарко Продева, казвам се Кристина» — протегнах ръка ужасно засрамена, но просто изпитвах неистово желание да я докосна, за да се уверя, че е от плът и кръв.

Тя се усмихна широко, показвайки блестящи бели зъби и заговори с прекрасния си гърлен глас:

«Ама, Коле, това ли е дъщеричката ти? Ами че тя ти е точно копие — толкова много си приличате. И какви сини очета има! Ела, моето момиче, ела да те целуна. Знам, че ще станем добри приятелки с теб.» Пристъпи към мен и ме обгърна в напоените с парфюм обятия: «Можеш да ме наричаш Нора, просто Нора — не обичам да ми викат лельо» — прошепна затворнически. «Нали ще си добра с моя Яворчо?» — добави и ме погледна право в очите.

С периферията на сетивата си усетих странното вълнение на баща ми и мигновено пуснах ръката ѝ. Отстъпих две крачки назад. Това «Коле» адски ме бодеше — от къде накъде тази жена ще се обръща така към баща ми? Защо не му вика «другаря Славков» или поне «Никола»? Татко беше хубав, висок и представителен мъж и аз си дадох сметка колко много двамата си подхождат. Дори очилаткото изглеждаше добре на техния фон. Моментално го намразих! От този момент изпитвах ново и непознато до момента усещане за опасност — амалгама от безпокойство, несигурност и тревога. Връхлиташе ме като вълните на морето и нямах идея как да се справя с него. Опитвах се да го заглуша с други емоции и донякъде успявах, стига Яворчо да не се мотаеше наоколо, защото ми напомняше за фамозната си майка. Впуснах се в съвсем нетипични за мен лудории с другите деца, заформихме цяла банда — боричкахме се в морето, ровехме в пясъка, събирахме мидички, копаехме капани на пътеката към плажа и изобщо запълвахме деня си с хиляди щуротии. Главатари бяхме аз и един Иво, година по-голям от мен. Странно, но двамата се разбирахме чудесно, някак си се допълвахме и през ум не ни минаваше да си оспорваме първенството. Вечер щуреехме почти до полунощ, а сутрин бяхме първи на закуската. Баща ми все си намираше работа в бунгалото, «не мърдай от плажа, ще те наблюдавам от прозореца». От време на време ми тропосваха малкото вампирче, което — разбира се — не успяваше да тича толкова бързо, колкото нас е Иво, гледаше да не се изцапа, непрекъснато си търсеше очилата, хленчеше, че е изоставен, и изобщо се държеше ужасно. Другите деца започнаха да го дразнят нарочно, осъзнавайки неговата слабост — криеха се от него между големите дюни, копаеха му капани в пясъка и го подмамваха в тях, а когато падаше вътре, го заравяха до шия и се заливаха от смях. Ние с Иво уж го защитавахме, но страданията му адски ни забавляваха. От всичко най-много обичахме да го слушаме как крещи: «Ще кажа на мама!». В интерес на истината, обаче, той нито веднъж не се оплака на майка си, нито го видяхме да плаче. Може би този «женчо» и «глезльо» всъщност не беше това, за което го мислехме. През годините много пъти съм се чудела какво ли е излязло от него? Баща му беше някакъв шеф по онова време, сигурно «малкият Яворчо» е станал страхотен пич и сега оглавява важна фирма в другия край на света.

Но аз се отплеснах, друго исках да ти разкажа. За края на моето детство, неочаквания момент, в който светът ми, добър или лош, се преобърна с хастара навън. В един мързелив, затънал в мараня следобед, докато дремехме с «женчото» на плажа, ми стана лошо. Остра болка ме преряза през корема, странен спазъм ниско долу, почти в основата на тялото ми. Свих се на хавлията за миг, а после — връхлетяна от онова ужасно предчувствие за беда — се надигнах и превита надве, затичах към бунгалото по нажежения до бяло пясък. Изведнъж все едно нещо се спука вътре в мен, спрях, долнището на банския ми потъмня. Мокро и лепкаво. В първия момент си помислих, че съм се изпуснала, но съзнавах, че не е това. По вътрешната страна на бедрата ми се стичаше кафеникаво-червеникава слуз. Поредната прерязваща болка ме накара да изстена. Уплаших се. Заплаках. Чувствах се изгубена и безкрайно сама. Нямах представа какво се случва с мен, но със сигурност беше нещо ужасно — сигурно щях да умра! А може би не беше смъртоносна, а адски срамна болест. Така или иначе щях да умра — от болки или от срам! Огледах се — слава богу, наоколо нямаше никакво движение. Имах нужда някой да ме успокои, да ми каже какво става с мен, да ме увери, че няма страшно, че това е нещо нормално, че не съм чудовище… Със сетни сили се добрах до бунгалото. След нажежения пясък дъските на верандата ми се сториха хладни. През открехнатия прозорец на нашата стая се чуваше приглушено шумолене и острото проскърцване на пружината на татковото легло. Доближих и се заслушах, различих пъшкане и тихи стенания. Засенчих очи и надникнах в стаята. Някой вътре рязко се раздвижи, чу се трополене. Отдръпнах се стъписана, в следващия момент фигурата на баща ми запълни рамката на прозореца.

«Какво, по дяволите, правиш? Няма ли врата за теб!» Той се отдръпна, мернах другарката Продева да си оправя блузката, седнала на моето легло. Едва я познах без червило.

Секретът на вратата изщрака, баща ми се втурна в коридора, но видя кръвта по краката ми и се спря нерешително. Изглеждаше изумен. Изтичах в банята, седнах на порцелановата тоалетна, захлупих лице в шепи и захлипах. Исках да изчезна от света или поне мама да е тук. Зад вратата настана суматоха, някой опита рязко да я отвори, но райберът удържа.

«Коле, на дъщеря ти ѝ е дошъл мензисът — плътният шепот се промуши през процепа. — Спокойно, аз ще се заема с това. Жени сме все пак! А ти ни донеси по една оранжада.»

Малко по-късно бях в леглото си, с огромно парче лигнин между краката и бутилка недокосната оранжада на нощното шкафче. Чувствах се изтощена, унизена и отчаяна. Не знаех някоя от приятелките ми да е преживяла подобно нещо! Искаше ми се да убия майка си, която нищо, ама нищичко не ми бе казала… Отгоре на всичко се появи дребният, стоеше на вратата и ме гледаше мълчаливо, все едно бях рядко животно в зоопарка. Сигурно се страхуваше да не го ухапя.

«Мама каза, че си болна.» Обърнах се към стената, свих се на кълбо под чаршафосаното одеяло и затворих очи. «Няма да ходя на вечеря, не е хубаво да си сама. Искаш ли да си говорим?»

«Махай се!»

«Добре, ще си чета в стаята, няма да затварям вратите.»

«Нали не ходиш още на училище, откъде знаеш да четеш?»

«Баба ме научи. Мама и татко все нямат време. Искаш ли да ти почета?»

«Не, остави ме.»

«Добре.»

«Благодаря ти.» Постепенно се унесох, сигурно от розовото хапче на Нора. «Той е добро момче — помислих си. — И тя не е лоша жена, нищо че сега са с татко на вечеря. И сигурно танцуват, както всяка вечер тук.»

До онова море не бях виждала баща си да танцува. По принцип моето възпитание беше строго, от мен винаги се е изисквало да бъде за пример — дете на партийна секретарка във външнотърговска фирма и уважаван служител в модерен социалистически завод. «Това не се прави!», «Така правят невъзпитаните деца», «Какво ще кажат другите?», «Дръж се прилично!». Родителите ми, в интерес на истината, не само изискваха, а ми даваха и личен пример. Самите те се държаха подобаващо — прилично, по правилата, без грам спонтанност. Не си спомням да са се забавлявали, да са танцували, прегръщали или целували. Не и пред мен. Нямах представа, че е естествено възрастните да се държат по подобен начин, особено женените. Такива глезотии нямаше в нашето семейство, а къде другаде да ги видя, като живеехме затворено? Отсъстваха и в книгите, които четях — предимно приказки или разкази за героичните постъпки на видни люде и деца — ятачета на партизаните. Но ти също си живял в този период. Помниш ли какво даваха по първа и втора програма на телевизията?

— Постиженията на държавата в битката ѝ за построяването на социализма. Водена от единствената Партия любима, майка и закрилница. Игрални филми от архива на «Мосфилм».

— Точно така. Бузести момичета и младежи е каскети строят язовирни стени и железопътни магистрали, пеейки бодро маршове в прослава на съветския народ. А в редките случаи на нещо истинско, като да речем «Анна Каренина», строг чичко предварително обясняваше какво е искал да каже режисьорът и как филмът целѝ да разобличи разложения морал на руското дворянско общество… Онази нощ колкото и да бях ядосана на татко, че не е до мен, бързо се унесох и спах непробудно чак до сутринта. Дори не бях разбрала кой е сменил лигнините между краката ми, нито кога. Явно в малките часове на нощта. В другите вечери ни прибираха с Яворчо в единайсет, но аз бях сигурна, че малко след като заспим, баща ми и майка му се връщаха в ресторанта за проклетите танци. На другата сутрин кървенето почти бе спряло, но Нора не разреши на татко да ме пусне на плаж. Останахме всички на верандата, ние с нея си четяхме, баща ми играеше шах с малкия гений. По сумтенето му познавах кога нещата не се развиват в негова полза, усещах раздразнението му въпреки похвалите, които сипеше. Това ми е най-яркият спомен от онова море — баща ми забавлява нечие чуждо дете. Вечерта настоях да се обадим на мама, висяхме в претъпканата поща повече от два часа и баща ми адски се изнерви. Шест кабини, вратите им отворени, всички крещят, за да бъдат чути. Вече си мислех, че са ни забравили, но не:

«София на втора. Елена Славкова.»

Баща ми ме придружи до спарената кабина, но отказа да влезе. Мушнах се вътре и затворих вратата. Почувствах се като в пещ — едвам дишах. Казах на мама какво ми се е случило:

«Мамо, прокървих…»

«Какво, ударила ли си се?»

«Не, бе, не…»

«Да не сте си играли на онази игра с ножките…»

«Бе, мамо, какви ножки, нали съм момиче!»

«Дай ми баща ти.»

Повиках го при мен в кабината, влезе, но остави вратата отворена. След малко гласът му прогърмя и надвика какофоничната глъчка:

«Мензис, бе. На дъщеря ти ѝ дойде мензисът.» Целият салон притихна и всички се втренчиха в мен. «Не се притеснявай, другарката Продева е в нашето бунгало със сина си…»

На другата сутрин Яворчо и майка му си бяха заминали, по мои изчисления — три дни предсрочно. Мама пристигна с вечерния влак, ходихме с колата да я посрещнем на Бургаската гара. Тези три дни преминаха спокойно, прекалено спокойно — в пълно мълчание. Майка ми си пазеше силите за следващата почивка, когато щяхме да сме на неин терен. Там тя се развихри с пълната си мощ. Нямам много спомени, само усещането, че всички нас ни е засмукало торнадо, въртяло ни е на програма «центрофугиране» четиринайсет дни и ни е изплюло пред блока в «Надежда». До тази вечер си мислех, че спомените ми са били надеждно изпрани, но ето че един е оцелял — баща ми се мазни на онова вампирче, а то се хили подигравателно с беззъбата си уста.

Кристина спря да разказва и остана напълно неподвижна, взряна някъде навън през прозореца. Избягваше да поглежда към Бранко, едно — че така ѝ бе по-лесно да говори, второ — повечето хора не обичат да бъдат наблюдавани, докато се хранят.

— Какво стана после? Оправиха ли се нещата? — той я гледаше с интерес, отдавна зарязал лъжицата в полупразната пръстена паница.

— Не, стана истински кошмар. Нямам спомен да е имало ден без скандал. Родителите ми бяха като куче и котка, всъщност това клише невинаги е вярно. За самата мен бяха като земетресение и пожар — пълни бедствия. Единственият път, в който си спомням да са били на едно мнение за нещо, е когато ме обвиняваха, че съм долна курва, пълен боклук, държанка на «оня опикан старец». Незабавно да напусна дома им! Точно тогава собствените ми родители заложиха бомбите със закъснител за целия ми живот напред. Някои от тях още цъкат… Хайде, сега почивай.

Тя отнесе подноса към кухненския бокс и се върна. Помогна му да легне и понечи да излезе.

— Дали някога ще се разбере какво «цъка» в главата на дъщеря ми? — Бранимир искаше да продължат разговора.

— Да… — Кристина се обърна и се подпря на раклата.

— Връщаха се с приятеля ѝ от Банско, Филип шофирал, а Рая спяла на задната седалка. Минали Предела и започнали да се спускат, когато отзад ги блъска джип «Ауди» и ги изхвърля в дерето. Киата се превърта на таван и се забива челно в дърво. Филип е със счупена бедрена кост и глезен, в Благоевградската болница му правят две спешни операции и го преместиха във Военномедицинска академия в София. При катастрофата Рая удря главата си в тавана, положението ѝ е толкова сериозно, че линейката я кара директно в «Пирогов».

— Страшно съжалявам…

— Много се ядосах, когато Ивета ми каза, че Рая се гласи да се раздели с девствеността си. Щели да правят секс с Филип, обещали си го за Банско. Той е чудесен младеж, двамата са израснали заедно. Син е на най-добрата приятелка на жена ми и на моя най-добър приятел. Но тя беше само на седемнайсет… Забраних ѝ да ходи, издадох се, че знаем какво е решила. Ивета ми вдигна страхотен скандал пред Рая и в яда си казах доста силни думи и на двете. Като си представя, че последното, което дъщеря ми е чула от мен, са били обиди, направо ми идва да свърша със себе си! Така че недей да съдиш сурово баща си…

— Едва ли си я нарекъл курва и боклук.

— Не, разбира се! Рая не била споделила е майка си, а с Мария — жената, която се грижеше за дома ни и която я е отгледала. След катастрофата съпругата ми я уволни.

— Майчина ревност. По същия начин нашите ме ревнуваха от професора. Всъщност — като се замисля — на никого не съм разказвала тези неща. Даже се учудвам, че си ги спомням — Кристина прехапа долната си устна.

— Професорът е този старец, заради когото са те анатемосали?

— Да… Глупостите на нашите… Той беше страхотен човек. В единайсети клас обстановката у дома стана нетърпима. Окончателният разрив между родителите ми беше политически — Тодор Живков най-сетне бе паднал от власт, за голяма радост на татко. «Сега ще ви наврем в кучи гъз! Комунистите — на сапун!» — кискаше се той, а мама му крещеше: «Лумпени! Мръсни прошляци!». Съученичките ми правеха планове с родителите си с какво ще са облечени на бала, а у дома всеки ден ставаха свади за това кой на кого какво изял — двамата си пазаруваха и готвеха отделно. Във Френската карахме УПК «Стенография и машинопис» и след първия срок учителката ме препоръча на Евтим То лев, възрастен професор по психология, който търсеше някой да му помага в редакцията на научните му трудове. Горкият, пишеше на машина с два пръста. Съпругата му бе починала, нямаха деца и той живееше напълно сам, забравен от приятели и роднини. Дълги години се занимавал с Фройд, Юнг и други представители на отричаните у нас психоаналитични школи, заради което бе имал големи неприятности. По онова време — вече пенсионер — считаше, обнадежден от промяната, че най-сетне трудовете му ще видят бял свят. Страхотен човек — имаше нещо аристократично в него, за първи път виждах мъж, който да стои у дома си е изрядно изгладен панталон и лъснати до блясък черни обувки. С мен се държеше като е любима внучка, но и като със зрял човек — обясняваше ми това, върху което работехме, искаше мнението ми по различни въпроси, интересуваше се от всичко около себе си.

Бях млада и наивна и често споменавах професора у дома, без да си давам сметка, че адски дразня баща ми, а още повече майка ми, която бе стигнала до фаза на тотална омраза към всички представители на мъжкия пол. Така им дадох повод да се обединят около нещо, в случая около омразата си към един достоен човек, когото даже не бяха виждали. Колко трябва да си ограничен и увреден, за да си мислиш, че дъщеря ти е системно прелъстявана от старец, отдаден на науката? И не само да я подозираш — без ни най-малки предпоставки, — а направо да я обвиняваш в непристойно поведение! Не можех да повярвам, че това са собствените ми родители.

Веднъж сънувах, че е станала някаква грешка и професорът ми е баща, но не го знае — бях гледала подобен филм. Това така ми се беше загнездило в ума, че почнах да го разпитвам за жена му, как са живели, защо не са имали деца. Фантазирах си как той рови в старите си записки и открива документи, че съм тяхна дъщеря, дадена за осиновяване — даже нямах идея какви точно трябва да са тези документи, нито успях да изфабрикувам достоверна версия кога, какво и защо. Просто си фантазирах.

Заради него реших — за ужас на нашите — да кандидатствам психология в Софийския. Заявих им го на 8 март, просто така се случи, помня го, защото след скандала обикалях в студа и срещах весели компании от пийнали лелки. Според родителите ми тази специалност беше абсолютна глупост и дори човек да завърши нещо «толкова безсмислено», със сигурност би умрял от глад. Последвалият «семеен разговор» започна с обиди, този път директни и гнусни — курва, държанка, изкусителка на старци… — премина в крясъци от двете страни и завърши с категоричния ми отказ да кандидатствам в Икономическия. Казах нещо от рода на: «Само като си помисля, че трябва уча това, което вие сте учили, и да стана като вас — направо ми се гади!», при което баща ми ме удари. До момента не беше го правил. Събрах един сак с дрехи и напуснах апартамента, на тръгване чух майка ми да плаче, а баща ми да крещи: «Остави я да прави каквото иска! Нека иде при оня опикан старец, ще ми накриви шапката!». Тръшнах вратата и след няколко часа обикаляне в жестокия мартенски студ наистина отидох при професора. Първоначално възнамерявах да се обадя на някоя съученичка, но така и не го направих. Нямах близки приятелки. «Какво ще си помислят хората за мен?!» — тази наследствена отрова циркулираше в кръвта ми, трябваше да минат години, за да спрат гените ми да я произвеждат.

— И остана да живееш при него?

— Това беше ужасно смел ход. Въодушевена от себе си, седнах и написах есе «Свободната воля», с което спечелих второ място на конкурс по философия. Е, професорът ми даде насоките, толкова съм научила от този човек, че всъщност той ме формира като личност. Казваше, че ролята на «свободната воля» е силно преувеличена.

— Докато учех в гимназията, живеех при лелята на баща ми. Дядо ми и баба ми загинали в катастрофа и татко го отгледала Ефросина. Вероятно заради него не се е омъжила. След като завършил металургия, той отишъл да работи в Перник и там се оженил за мама. Уж някой ден да се местят към София, но като съм се родил, 1967-а, им дали служебен апартамент и край. По онова време «Мошино» беше нормален квартал, даскалите в местното училище не си поплюваха — родителите ги бяха упълномощили при нужда да ни бият. Обаче с бой няма как да научиш едно дете на нещо. Влязох в софийската английска без нито един частен урок, но това се случи, защото през лятото приятелите ми си ходеха на село, а аз — в София, при Ефросина, която държеше да ѝ говоря на име, а да не я «бабосвам» и «лельосвам». Колко нещо съм изчел — остъклени шкафове с книги покриваха цели стени в апартамента ѝ. През ваканциите учех повече, отколкото през сроковете. Само дето тя беше френска възпитаничка, а аз френския не го понасях, та наблягахме на математиката и българския.

— Хайде да не се обиждаме на езици.

— А, сега нямам никакви забележки към френския. Като се замисля, българският е най-кофти. Виж колко варианта има за множествено число: клон — клони; крак — крака; стол — столове; трамвай — трамваи. Много столове и много трамваи, но пет стола и два трамвая?! И е пълен с малки гадни частички. Примерно Something happened на Хелър на български е «Нещо се случи». Да не говорим за абсурдите на двойните отрицания. Защо, примерно, nothing happened трябва да е «нищо не се случи», а не «нищо се случи»?

— То затова младото поколение предпочита английския. Но пък и сега се учат масово чужди езици, а едно време езиковите гимназии бяха пълни с връзкари и сноби. При вас как беше?

— В «подготвѐто» нивото на английския автоматично определяше мястото на всеки един по строга йерархическа стълбица. «Хай левълът» на класа се състоеше от няколко души, идващи от чужбина, все деца на «отговорни другари», които контактуваха преди всичко със себеподобните си от другите класове. Повечето се познаваха помежду си, а и даскалите ги толерираха яко. В «ъпер класата» влизаха десетина жертви на амбициозните си родители и безкомпромисната школа на Алианса, «мидълът» бяха прекаралите детството си по читалища и курсове, в общи линии — безсмислено. Няколкото нещастници като мен мигахме уплашено под лавината от думи, които трябваше да се заучават ежедневно. Когато ме приеха, знаех само «гуд морнинг» и «сори». Макар че в края на учебната година и ние проговорихме що-годе, повечето не успяха да се измъкнат от дъното. Между тях имаше адски умни типове, но подгответо им разказа играта — направо им разби психиката. За мой късмет, математичката не даваше прашинка да падне върху мен. Ако не беше тази жена, сигурно щяха да ме изгонят, защото аз, като видях какво се случва, просто теглих една майна на училището по средата на зимата и почнах да наблягам на спорта. Баща ми настояваше за «Левски» — бяха с няколко поредни титли, но аз от малък мразех «Левски», а и «Славия» имаха добра хокейна школа, предишната година изместиха «Металург» от второто място при мъжете. По-големите момчета се оказаха пичове, нещо си ме харесаха и ме приеха страхотно, което предопредели много неща в живота ми. На повечето не им пукаше за такива скучни неща като училище и ако не бяха на тренировка, се мотаеха по Магурата. Познаваха всички, всички ги познаваха, нямаха проблеми да пласират валута. Проблемът беше как да си я набавят. И като ме надушиха, че съм от Английската, почнаха да ме водят по хотелите да дрънчим чужденците директно, а не през ония хиени, пиколата.

— Навремето на Магурата май повечето бяха измамници.

— Така е, дори в сленга се различавахме коренно. Те викаха «врътка» на това да изработят някой балък, а аз — на завъртането на парите. Левове — валута — левове прим. Почти по Маркс. Моята мечта беше да стана професионален измамник, но се оказа, че има рискове. Научих го по трудния начин. Имах един съученик, всъщност единственият ми приятел от гимназията, по принцип беше добро момче, което обикновено означава смотан. За първия учебен ден се появих в двора на 114-о ЕСПУ «Лиляна Димитрова», когато родителите вече се разотиваха. Намерих стаята на подготвителния «в» клас и щях да умра от смях — всичките момчета изглеждаха еднакви в новите си сини униформи и въртяха шии наляво-надясно като щрауси. Аз също се чувствах скован — за първи път носех сако и вратовръзка, но поне яката на ризата ми не беше така впита. Настаних се на най-близкото свободно място до някакъв бабанко:

«Бранимир» — подадох му ръка.

«Стоил. Много ми е приятно.»

«Разкопчай си ризата. Само като те гледам, и се задушавам» — прошепнах и момчето тутакси ме послуша.

Та този Стоил се лепна за мен и постоянно се натискаше да го вкарам в бизнеса с чейнджа. Един ден ми писна и му казах — окей, дай да видим за какво ставаш. Имаше една схема, не съм я измислил аз, ако трябва да съм искрен, но я доразработих. В подлеза на ЦУМ освен с валута се търгуваше с всякакви вносни стоки, най-вече касетофони и дънки. И намирам аз двама балъци, искат дънки. Добре, чакайте да ви събера няколко купувачи и ще ви заведа да си купите от конфискуваните, на пълна далавера. Третият е моят човек, пращам го при ония двамата, все едно и той е купувач. До четвърт час намирам още двама — общо петима клиенти, четирима реални и една «калинка». Обяснявам им, че в Съдебната палата има склад за конфискувани по митниците стоки, които по принцип се изгарят, но… Но в момента има само три марки дънки — Raffle, Wrangler, Levi’s. То това се търсеше, другото беше екзотика. И ги водя в сградата на палатата, на третия етаж, на вратата на аварийното стълбище съм сложил табела «СКЛАД» — истинска, бяхме я свили не помня откъде, но помня, че доста обикаляхме, докато я намерим. Сядат на пейката на десетина метра от «склада» — пейките бяха дървени, с извити крака и подлакътници, изящна работа — сигурно отпреди социализма.

— Виждала съм такива по гарите.

— Да, но тия в Съдебната бяха още по. Та сядат те, аз вадя листче и питам кой какви дънки иска, марка и номер. И си записвам. След това влизам за малко през онази врата, връщам се и казвам окей, имат номерата. Давайте парите и ви ги нося до две минути. Обаче балъците се гушат и не смеят, аз ги оставям да мислят и влизам пак в склада. Да знаещ при такива врътки трябва да се изпипват детайлите. Вратата на «склада» се отваря в посока аварийното стълбище, това е по пожарни норми — монтирал съм ѝ райбер. Имах една AIWA — бях записал цяла касетка шум от едно машинописно бюро, тракане на машини и подвиквания на висок глас. При първото влизане вземам касетофона от скривалището му под стълбите в мазето и го качвам горе, при второто влизане го пускам и чакам. Балъците се колебаят, страхуват се. По някое време «калинката» ги води до вратата да проверят какво се случва зад нея и всички чуват звука от касетофона, никой не се замисля каква е тази буйна дейност в митнически склад. Той чука, аз излизам, няма да се занимавам с вас — който иска дънки, да дава парите. Моят човек дава — петдесет лева, при «нормална» цена от шейсет и пет до осемдесет. След две минутки излизам с дънки, каквито търси. Бяхме намерили едни Wrangler — убиец, само дето са малък номер. Той ги отваря и вика — леле, брат ми ще умре от кеф, днес прави четиринайсет. Стиска ми ръката и си заминава. Айде, викам, не ми губете времето, бъркайте се за мангизите. И ония дават — и четиримата. Скривам се зад вратата, пускам райбера, грабвам касетофона и хуквам. Докато сляза до долу, онези горе вече блъскат.

— Буч Касиди и Сънданс Кид — Кристина се засмя. — Обожавам и Робърт Редфорд, и Пол Нюман.

— И аз, но се колебаехме между тях и двойката Белмондо — Ален Делон.

— Франсоа и Рош! «Борсалино».

— Бранимир Бонев и Стоил Стоев.

— Колко съм плакала…

— И аз — за Франсоа. За Буч и Сънданс не — според една легенда не са застреляни от боливийските войници, ами се завръщат в Америка под чужди имена.

— Ха, за пръв път чувам. Филмите ли те провокираха да мечтаеш да си бандит или нещо друго?

— Не съм си мечтал да съм бандит. Просто не исках да съм обикновен. И аз като теб имам онова море. Даже не помня в кой курорт сме били, но първата вечер се разхождахме по централната улица и стигнахме до градинка с люлки. Повечето бяха изпочупени и до единствената здрава се виеше опашка от деца и родители. Останахме с татко да чакаме и тъкмо дойде нашият ред, се появи някакъв нахалник с момиче горе-долу на моята възраст и ни изпревариха. Онзи залюля дъщеря си, тя ми се изплези, а баща ми стоеше безмълвен. Другите родители се развикаха, но татко каза, че човекът му е приятел и ние му отстъпваме реда си. Тръгнахме си, а когато мама ме попита как са люлките, татко побърза да отговори от мое име, че много ми е харесало. На другия ден той настояваше отново да отидем в градинката, а аз се разревах.

Кристина намести плетената на една кука покривка върху плота на раклата.

— Разприказвахме се, а имам сумати домакинска работа…

Кристина настоя да се вдигна от леглото за вечеря, а след това успя да ме придума да се поразтъпчем из селото. Доброто кръвообращение помагало за общото възстановяване. Движехме се бавно надолу към църквата, но при всяко вдишване ме боляха гърдите и от време на време се налагаше да спираме. Бях отхвърлил категорично предложението ѝ за помощ, но по някое време се облегнах на ръката ѝ и се удивих колко сила се криеше в нея. Въпреки силните болки, които изпитвах при всяко движение, от случайния допир на ръцете ни отново почувствах възбуда и вървях леко извърнат встрани, надявайки се тя да не забележи.

— Да не вдигаш щанги? В страхотна форма си! — възхитих се.

— Йогата. Трябва да те запаля и теб. Като дете тренирах художествена гимнастика, нали ти казах. В гимназията прекъснах, но въпреки това бях звездата в отбора на Софийския университет. А с йога се занимавам от доста години, даже водя курсове. А с твоя хокей какво стана?

— Последната година в гимназията играех в мъжкия отбор на «Славия» и искаха да ме вземат в спортната рота, но имах няколко издънки и нямаше как да стане по канален ред. Пратиха ме в Строителни войски и уж да ме изтеглят след клетвата, обаче — не.

— Какви издънки?

Бях настоял пред момчетата от «Славия» да включат и Стоил в далаверата, но те отказаха и тогава ги зарязах. По-късно минах под крилото на един от легендарните чейнджаджии — Любо Капитански, бивш републикански шампион по бокс. Той не се занимаваше с кокошкарски работи, а според слуховете имал зад гърба си супермощен «играч» от комунистическата върхушка, който му осигурявал неограничено количество валута. Малко преди това негов близък човек се опитал да го натопи и след този случай той не работеше с приятели, а със «служители» и с всеки поотделно уточняваше задачите за деня. Срещахме се в сладкарницата в подлеза на ЦУМ, където аматьорите от Магурата не припарваха. Бях измислил процедура, която — както се оказа години по-късно — много напомняше за пласьорите на наркотици в големите европейски градове. За нея ми трябваше втори човек и така опрях до Стоил, който отдавна се натискаше. Двамата си имахме пълно доверие — изумително за тези среди. Аз бях фронтменът на тандема — контактувах с «боса» и с потенциалните клиенти, договарях сделките, а той се грижеше за появата на парите в точното време на точното място. Няколко пъти куките успяха да ме пипнат с валута, всеки път по един и същи начин — постановка с фалшиви клиенти. Стоил така и не влезе в полезрението им, което си беше признание за ефективността на системата ни. Преди да ни вземат в казармата, си обещахме, че след две години ще продължим заедно и ще работим за себе си. Кандидатствахме във ВИФ и ни приеха. С подготовката си от Английската можехме да влезем в най-престижни специалности на елитните университети, но ние не се нуждаехме от знания и дипломи, а от свободно време.

— Какви издънки? — повтори въпроса си Кристина. — Защо не те взеха в спортната рота?

— Няколко пъти ме хващаха с валута… явно заради това ме бяха отрязали. Осемдесет и пета, шеста — все още държаха здраво. В казармата е голям стрес и ако не си перде — направо е страшно. Предишната седмица съм правил врътки в подлеза на ЦУМ, а на следващата — на плаца в поделението в Дупница — «старите пушки» ми мучат:

«Абе, бомбе, верно ли в София кенефите са ви вътре в къщите?»

«Тъй верно.»

«Ебаси хигиената!»

— Наистина ли? Това е соцреализъм!

— Не, натурализъм. Соцреализмът дойде по късно. На месец служба искаха да ме правят писар — май нямаше друг, който да може да пише, — но аз отказах. Капитанът, крив македонец, вика:

«Ти на мене подиграваш ли ми се?!»

«Защо да ви се подигравам, другарю капитан, да пиша — мога, искам да се науча да зидам и да слагам плочки.»

— Е, това вече е соцреализъм.

— Не, това е сюрреализъм, соцреализмът се случи година по-късно, когато ме «изтеглиха» в София. Като дойде писмото от щаба на Строителни войски, капитанът каза да си събера багажа и да му се явя:

«Нали уж не искаше да ставаш писар, а те дърпат в щаба? Ти на мене подиграваш ли ми се?»

«Съвсем не, другарю капитан. Викат ме в «Славия» да играя хокей» — успокоявам го аз.

«Ти на мене подиграваш ли ми се?!» — блещи се оня, а аз изревавам.

«Тъй вярно, другарю капитан!»

Хвана ме за реверите — бях се пременил в парадната униформа, нали ще пътувам, — трепери като маларичен и крещи:

«Момченце, лайно такова, ще те изям, бе!»

Кристина разтегна устни в усмивка и аз обнадежден продължих:

— Тъпото копеле ме видя след половин година и остана като гръмнат — клише, но е абсолютно точно. Спря се насред подлеза, направо замръзна — със зяпнала уста и ококорени очи. Съжалих го и го подминах, все едно не го познавам. Ако го бях поздравил по име, със сигурност щеше да умре на място.

— Защо? — в гласа ѝ се промъкна недоверчива нотка. — Уредил си се да те уволнят по болест и си бил с коса до раменете?

— Не, бях на служба, но с нормална коса и облечен цивилно. В подлеза на ЦУМ.

— Бил си тайна военна полиция?

— Не, бях си все още трудовак. Шефът на най-голямото софийско поделение уредил да ме преместят от Дупница в София, за да бръмча за негова сметка.

— В смисъл?!

— Пак чейндж, но работех за него. Той искаше да му се отчитам за всяка стотинка, но аз му се изсмях и се договорихме да играем партия. От мен врътките, от него протекцията пред куките. Поделението строеше вилите на всички партийни величия и шефове в МВР.

— Е, това вече е соцреализъм! — Кристина се смееше с глас.

— А може би абсурдизъм, което е едно и също.

— Ти си бил професионалист още от ученик. Човек не може да избяга от съдбата си.

«Статията…» — помислих си.

— Нали ти казах за онова предаване по телевизията. Доколкото си спомням, водещата спомена, че си финансист. Икономическия ли си завършил?

— Да, но първо ВИФ.

— Е, то оттам са повечето финансисти. ВИФ — Висш Институт за Финанси — намигна ми. — Дори го направиха Академия.

— Академия стана деветдесет и пета, две години след мен. Аз го започнах точно преди 10 ноември. Но наистина се занимавах основно с финанси, докато учех. Със Стоил въртяхме чейндж главно по морето, още не бяха се появили официалните обменни бюра. Пък и след това.

— Комплициран бизнес. По едно време хората бяха пропищели от вас.

— Винаги има печеливши и такива, които се самоопределят като губещи. Такъв е животът. Приемаме, че в животинския свят съществуват хищници и тревопасни, а корим хората за това, което са.

— Тарикати и балъци? Насилници и жертви?

— Аз лично предпочитам да деля хората на професионалисти и аматьори. Виж — в една сделка, или в едни отношения, има две страни. Професионалистите правят така, че и двете страни да са доволни. При аматьорите поне едната страна е недоволна, а най-често — и двете.

Притихналото село се гушеше в дрезгавината на настъпващата вечер. Църковният двор пустееше.

— По това време на денонощието не е отворено, тъй като в тъмното кръчмарят не вижда кой влиза и излиза — обясни Кристина, докато ровичкаше в ниша на дувара. — Обаче аз съм член на настоятелството и дарител — извади връзка ключове — и съм посветена.

— Вярваща ли си?

— Дълъг разговор. Да кажем, че да. А ти?

— Не зная. Преди катастрофата с Ивета не сме се питали вярващи ли сме или не, а в църква влизахме само по празници. Може би поколението ни е такова. Мен ме кръстиха на осем. Попът ме накара да стъпя бос в леген с вода, а след това ми вика: «Ти да не мислиш, моето момче, че там някъде горе седи брадат старец и съди хората? Господ не съществува, Господ е вярата в доброто». Дотам бяха докарали работата комунистите, да не смеят отците да кажат, че има Господ. След катастрофата, понеже съпругата ми не искаше да вижда никого и се налагаше аз да обяснявам на приятелите ни състоянието на дъщеря ни, всички до един ме съветваха да се уповаваме на Бога! И даваха препоръки от личен опит за църкви, икони, свети места, извори… Дали обаче повечето хора не изповядат форма на християнство, базирано не на вярата, а на страха и суеверието, както твърдеше един монах от Гложенския манастир?

Стори ми се, че Кристина трепна. На маса до входа бяха оставени кутия от бонбони, пълна със свещи, кибрит и дървена кутия за дарения, заключена с катинар.

— И една за мъртвите, нали знаеш? — прошепна и пъхна банкнота в процепа, взе четири свещи, запали ги една по една, поставяйки три на горното ниво и една долу. После се прекръсти и сведе глава.

Запалих и аз четири свещи и побързах да изляза навън. Седнах на пейката и притиснах палци до слепоочията си: «Оскверних хрема с грешни помисли!». След няколко минути Кристина се присъедини към мен.

— Какво стана, та изскочи така?

— Нищо… Сетих се, че не трябва да търся Божията подкрепа с гняв в сърцето и лоши мисли в главата.

— Ти какво, да не си решил пак да ми крадеш джипа? — тя се разсмя, но усети, че не ми е весело и млъкна.

Вечерта беше тиха и топла като майчина прегръдка.

— Преди да влезем първия път в реанимацията, си виках: «Трябва да е грешка. Колата е открадната и са пострадали съвсем други момче и момиче…» Като застанахме до леглото на Рая, тя толкова не приличаше на себе си, че дръпнах Ивета за ръкава: «Знаех си! Това не е Рая!». Ужасът в очите на жена ми ме върна към действителността.

— Отричане. Отричане, Гняв, Договаряне, Депресия и Приемане са етапите на реакцията в подобни случаи. Описани са от Елизабет Кюблер-Рос. Тя също е родена в Швейцария. Тази красива, мирна и подредена страна е дала на света едни от най-добрите психолози, психиатри и психоаналитици. Сигурно защото е най-скучното място на планетата.

— Обаче преди това, докато пътувахме с Ивета към мястото на катастрофата, въобще не ми дойде наум, че може да става дума за други хора.

— Тогава все още сте били в шок. По-късно мозъкът ти е осъзнал случилото се и е започнал да търси «рационална» вратичка за измъкване. Фазата на Отричането.

— Всъщност беше невъзможно да е грешка, тъй като на Ивета ѝ се бяха обадили от телефона на Рая. А иначе тези фази общовалидни ли са?

— Да, при това не само за всички хора, но и за всякакви стресови ситуации: неизлечими заболявания, изневяра, разоряване, зависимости. Също за децата при развод на родителите. При жените протичат — общо взето — по-скрито, отколкото при мъжете, но са далеч по-силни като емоция. При вас как се развиха, различно ли? Нямаше ли Гняв — «защо ни се случва» или «защо на нас»? Не обвинявахте ли Господ или провидението, късмета, случайността?

— Ами… напротив. Ивета точно тогава се обърна към Господ. Преди още да ѝ предам съветите на приятелите ни. Стана внезапно, но напълно естествено и за двама ни.

— Имало е външен виновник, затова. Не сте били вярващи и до онзи момент за вас Господ е бил абстракция, не сте го свързвали по никакъв начин с извършителя. Били сте далеч от понятията «Божи промисъл» и «оръдие на Бога». Прескочили сте към етапа на Договаряне.

— Започнахме да обикаляме църкви, манастири, лечебни извори. Молитви, специални служби за здраве, дрехи в олтара и прочее. Ивета правеше всичко това както за Рая, така и за Филип, нищо че майка му не споделяше нейния религиозен плам. Той успя да «прескочи трапа» след три седмици. Катастрофата беше на 15 март. На 4 април, Лазаровден, Филип се стабилизира, на 5-и — Цветница — го събудиха, и на Великден — 12 април — вече беше вън от всякаква опасност. Символични празници — и съпругата ми беше окрилена. Дори аз си казах, че ето — това е пътят. За този месец бях започнал да гледам с друго око на религията — няма как от две хиляди години насам милиарди хора по света да са в тотална заблуда. И десет дена по-късно докторите събуждат дъщеря ни, тъй като според тях показателите ѝ са добри и… тя изпада в будна кома. Храс! Един миг и животът ни е разсечен на две. Рая е между живота и смъртта. А ние с майка ѝ сме между вчера и утре. Между спомени и бъдещи очаквания. Времето е спряло — не само за Рая.

Разликата е, че ние го осъзнаваме. Поне аз…

— И се върнахте на Гнева.

— Всъщност аз вече бях минал през гнева и «Защо точно Рая, Господи?». Но Ивета въобще не си даде труда да се занимава с Господ — Той ни е обърнал гръб, значи и ние ще му обърнем гръб. Просто отрече съществуването му. По-лесно е, отколкото да си зададеш въпроса дали самият ти нямаш грях, който е трябвало да бъде изкупен от детето ти? Това, което не получихме от Господ, ще го получим от медицината.

— Тоест нова фаза на Договаряне, но този път — е науката.

— Да, със съответното ѝ обожествяване. Болницата в Шеба е най-добрата в света! Професор Ной — какво съвпадение на имената — е най-великият! Намираме връзка е него и заминаваме за Тел Авив. След два месеца си даваме сметка, че няма никакъв напредък и никаква гаранция за такъв. Не само за бърз, но и за какъвто и да е напредък, когато и да било. Никакви гаранции! И изведнъж се изправяме пред пълна безизходица. Всъщност на този етап аз съм отпаднал от «ние», защото съм си позволил да посетя Божи гроб и да не споделям страстта по охулване на Господ.

— И пътищата ви е Ивета се разделят — ти галопираш към следващата фаза, а тя се връща обратно и намира нов кумир.

— Според мен тя също премина през Депресията, но за много кратко. Вечерта, когато се прибрах от Божи гроб, я заварих легнала по гръб и дълбоко заспала, е отворени очи. Тогава си помислих, че е вследствие на изтощението, но преди няколко седмици тя ми призна, че е била на дъното на страхотна депресия — промърморих сконфузено. — Счела е моето отиване до Божи гроб за своеобразно изоставяне и е изпаднала в ступор. Тя е имала подобно преживяване в детството. И на сутринта я събудих и тя вече беше нов човек.

— Или нов Бог. Възкръснал от пепелта като птицата Феникс. Бранимире — Кристина сложи ръка на коляното ми, — съпругата ти е забележителен човек, тя никога няма да стигне до Приемане. Но това е и проклятие, защото няма да може да приеме и себе си, и теб. Не искам да мисля какво може да последва, ако се почувства изоставена и от Рая.

«Махни си ръката, махни си ръката}»

— Ставаме ли? — попита ме.

— Не! — почти извиках, стреснат от случайното двусмислие в думите ѝ.

После се сетих, че вече е почти тъмно и се успокоих.

Тръгнахме обратно към къщата и аз я попитах ходила ли е в Гложенския манастир.

— Там водя всичките си гости от чужбина. Прилича на Атонските, виждала съм ги откъм морето — обясни ми Кристина.

— Има един монах — горе-долу на моята възраст, — който е бил физик и…

— Зная за кого говориш. Името му е Михаил, живеехме в един блок и бяхме съученици в началното училище. Светът е малък и миналото те дебне отвсякъде.

— Да не ти е бил гадже?

— Не. Аз бях от Френската — нямаше как да ходя с момче от НПМГ, та дори да е училищният гений. Имаше си някаква мацка, голяма любов, но тя замина да учи в Щатите и го заряза. Доколкото знам, Мишо я е влачил през всичките години в гимназията, дори ѝ помогнал за тестовете за чужбина.

— А той защо не е заминал, като е бил толкова умен?

— Заради езика. Тогава нямаше езикови паралелки, а колко ще научиш за два часа седмично? Записа физика в Софийския и докато завърши, научи английски перфектно, но защо не замина някъде на Запад — нямам идея. Отиде в Дубна.

— Как е стигнал до монашеството?

— Не сме говорили. Виждали сме се няколко пъти в манастира, но само се поздравяваме. Може би имат забрана за контакти с жени, не зная.

— Този мъж силно ме впечатли. Внушава доверие.

— И смирение, и святост — добави Кристина. — Има нещо «благо» в цялото му излъчване и държане.

— И се усмихва, все едно знае някаква огромна тайна.

Изтощен от разходката, Бранимир заспа бързо. Кристина се засмя, като се сети как по-рано вечерта я харесваше като жена, колкото и да се опитваше да го скрие. Тя легна на миндера, пъхна ножа под възглавницата си. Дълго се въртя, премисляйки разказаното от Бранко и случилото се преднината нощ. Затвори очи и в главата ѝ се занизаха спомените от една от най-кошмарните нощи в живота ѝ.

По коридора среща две момичета от нощния персонал, с пребледнели лица и ужасени очи. Нови са, не са виждали зрелищните изпълнения на «любимата» ѝ луда. Този път е откраднала нож от кухнята и се е барикадирала зад дивана в дневната, главата ѝ стърчи над облегалката, а гримасата ѝ е застинала някъде между болката и екстаза. Кристина остава известно време до вратата и след като вече е част от пейзажа, започва да пристъпя напред — крачка по крачка, — толкова бавно, че дори да беше тъмно, сензорите на осветлението не биха я засекли. Усеща как потта се стича на вадички по гърба ѝ, напук на минусовите температури. Някой умник е отворил прозорците, все едно студът би могъл да охлади лудостта на младата жена и би я накарал да захвърли ножа и да се прибере в стаята си.

Приближава сантиметър по сантиметър до болната, която размахва ножа и крещи. Не трябва да спира! Спреш ли веднъж — никога няма да тръгнеш отново. Внезапно лудата започва да се кикоти, после кикотът ѝ преминава в детски плач. Рамената ѝ се тресат безпомощно, но Кристина знае, че при буйните пациенти няма такова нещо като безпомощност и всеки момент жената ще се върне към бурната истерия. Обаче тази ранимост, която излъчва… Скъсява още малко дистанцията. Започва да говори тихо, нежно, като на любимо дете. Още две крачки. Лудата късно усеща опасността, чак когато «приятелката ѝ» светкавично хваща и извива ръцете ѝ. Ножът издрънчава на теракотата, Кристина извърта тялото ѝ и озовавала се зад нея, я натиска с цялата си тежест към облегалката на дивана. Цвете се свличат на пода. Пациентката е затисната в положение «партер» и Кристина тотално контролира положението.

Медицинската сестра се приближава на бегом и забива спринцовка с успокоително в рамото на жената. Изчакват, докато мускулите ѝ се отпуснат напълно. Кристина е уморена, но доволна — нейната задача е приключена, от тук нататък ще поемат лекарите. На тръгване се заглежда в лицето на болната и то сега изглежда точно като това на майка ѝ.

Случилото се минаваше през главата ѝ отново и отново, като самостартиращ се видеоклип. Не разбра кога е заспала. Събуди се плувнала в студена пот — в съня ѝ преживяното изглеждаше безкрайно по-истинско, отколкото в спомените. Навън просветляваше. Тя се измъкна от леглото и излезе. Селото бе спокойно, някъде далеч излая куче. Всеки момент щяха да се обадят и петлите. До пет часа имаше още време. Кристина се върна в къщата и след кратко колебание дали да не се сгуши до Бранко на спалнята, се отпусна на одъра.

Събудих се през нощта, откъм леглото на Кристина се носеха тихи стенания. Трябваше ми известно време, за да разбера, че сънува. Всеки има своите кошмари, какви ли бяха нейните? Докато се чудех дали да не използвам повода, за да отида при нея и да я взема в обятията си, тя се разбуди, стана тихо и излезе навън. Стиснах очи и юмруци — точно в този момент не трябваше да се поддавам на импулсите си.

За втори път тази седмица изпускаше сутрешната си йога. Часовникът показваше почти девет. Този одър е прекалено твърд, как ли се е мъчил Бранимир цяла седмица? Кристина се ослуша за равномерното му дишане, но от другата страна на оджака не идваше никакъв шум. Тя вдиша дълбоко от аромата на афтършейва му, останал върху възглавницата. Неусетно ръката ѝ се мушна под широката тениска, започна нежно да гали дясната гърда, а после да пощипва зърното, все по-настойчиво. Пръстите на другата се плъзнаха по гладкия пубис. Усети влагата в себе си, слабините ѝ пулсираха. Възбудата беше толкова силна, че само няколко докосвания я деляха от кулминацията. Заби нокти в кадифената кожа от вътрешната страна на бедрото си и прехапа устни, за да не извика. «Остава и да мастурбирам с мисълта за мъж, когото познавам едва от седмица…» Какво ще стане, ако ей сега отиде и се мушне под завивките му? В края на краищата това там е собствената ѝ спалня! «Този мъж направи тази къща да мирише и да се усеща като дом» — мисълта се шмугна неканена в съзнанието ѝ. Бранимир се показа откъм кухнята:

— Идвай, направил съм закуска и кафе.

Кристина се стресна, но бързо се овладя:

— С тези охлузвания по физиономията приличаш на некадърен боксьор. Ако не ги наложим с лук, ще станат морави отоци.

— Нищо де, ще казвам, че са смучки.

— Изчезвай, гола съм.

След закуска Бранимир пожела да се разходят извън селото. Тръгнаха нагоре по застланата с калдъръм улица, подминаха последните къщи и поеха по коларския път през буковата гора:

— Да ти кажа, не мога да стоя спокойно долу, като знам колко работа има по къщата. Поне да бях довършил втората баня. Може би по-късно днес…

— Глупости, нали се видя вчера — влачихме се до църквата и обратно като родопска песен.

— По-точно ти ме влачеше. Знаеш ли какво си мисля — за това единение на противоположностите в гравюрите — Мъжът и Жената, Денят и Нощта, Слънцето и Луната — дали пък не става дума за помиряването на различните начала в едно същество?

— Има такива трактовки. Най-вече за анима и анимус — един от архетипите на Юнг. Анима е женският аспект на колективното не съзнавано на мъжете, а анимус е мъжкият в колективното не съзнавано на жените.

— С една дума — «Борба и единство на противоположностите».

— О, значи освен с «левове — валута — левове прим» си запознат и с диалектическия материализъм.

— Че кой не знае Маркс-и-Енгелс, кой не е чувал за него. Не забравяй, че освен на ВИФ съм възпитаник и на едноименния университет, нищо че се бяха преименували. Все същите вехти авторитети с идеи от времето на политическите динозаври. Идеше им да ме разкъсат, като им говорех за теорията на конвергенцията и постиндустриалното общество — той спря стъписан: — Май в момента изпитвам дежавю — конвергенцията е точно взаимно проникване. Абе, какво става, напоследък имам дежавю след дежавю! Предишното беше, като ти споменах онзи разговор за Феникса — там също ставаше дума и за Юнг с неговото птиче, а и за Колективното съзнание на Вселената.

«Конвергенция — взаимно проникване. Дежавю след дежавю. Абе, той на какво точно казва дежавю!!» — Кристина едва сдържа смеха си.

— Колективно съзнание на Вселената при Юнг — тонът ѝ беше сериозен — с «колективно несъзнавано», тъй като индивидът няма пряк достъп до него. Което не значи, че не го ползва и не му се подчинява. То е вроденото ни знание, наследство от опита на нашите предци и дори от опита на цялото човечество. А знаеш ли кои са най-често даваните примери, доказващи съществуването на «колективното несъзнавано»? — Тя се усмихна. — Дежавюто и любовта от пръв поглед.

— Знаех си аз — възкликна престорено Бранко, — че дежавюто не ми се натресе случайно!

— Само дежавюто ли? — гласът на Кристина прозвуча тихо, но изненадващо сериозно и по лицето на мъжа пробягна сянка. Този път тя не си правеше каламбури — въпросът се бе изплъзнал неволно. И той, и тя премълчаваха най-важното и този страх от изговаряне означаваше само едно — и двамата усещаха подсъзнателно, че им се случва нещо съдбовно и неизбежно. Опитваха да заглушат инстинктите и интуицията си — напразно. Интуицията е шепот от колективното несъзнавано и — за който има уши да чуе и смелост да осъзнае — никога не греши.

Бранимир я питаше нещо.

— Извинявай, не те разбрах…

— Та какво за анимата и анимуса? — Той припряно повтори въпроса си и на нея ѝ се стори, че нарочно се опитва да отклони разговора. «Наясно е!» — помисли си Кристина.

— Ами… Юнг и Фройд считат, че по природа човек е бисексуален и като дете не е нито мъж, нито жена в социалния смисъл на думата. Тоест ролята, която трябва да изпълнява, все още не му е ясна и впоследствие обществото започва да го оформя и подготвя за нея. В различните общества очакванията към мъжете и жените са различни, съобразени основно с физиологичните дадености на половете, но има и детайли, които се обуславят от традициите, културата, средата. Все още се счита, че жените са по-грижовни и по-емоционални, а мъжете — физически по-силни и по-агресивни, но не обръщат кой знае колко внимание на емоционалната страна на живота. Липсва ви емоционална интелигентност — Кристина се усмихна. — Обаче тези очаквания означават само едно — развили сме едва половината от потенциала си.

— Е, сега е различно положението — равенство на половете, еднакви възможности за развитие и реализация и прочее. Но това не значи, че е по-просто. Доколкото знам, има над двеста разновидности на сексуално самоопределение.

— Така е. В нани дни хората са разкрепостени и все по-често се обръщат към анимата и анимуса, чрез които общуват с колективното несъзнавано. Този архетип отговаря за по-голямата част от любовния ни живот — ние сме обречени да търсим в представителите на противоположния пол своята друга половина, която боговете са ни отнели. Влюбваме се от пръв поглед в хора, доближаващи се в голяма степен до нашия архетип. Но много често нямаме смелостта да си признаем…

— С една дума — имаме подсъзнателен калъп. Пантофка, която пасва само на едно краче — като в приказката за Принца и Пепеляшка?!

— Приказките, както митовете и легендите, пословиците и поговорките, са едно от доказателствата за «колективното несъзнавано». Те съществуват в подобни интерпретации у различните народи. Тази специално я има в над петстотин варианта в разни страни на всички континенти. Дори има един с млада тракийка — Родопис, откарана като робиня в Египет. Орел открадва стъклената ѝ пантофка, докато тя се къпе в езеро, и я изпуска в краката на фараона — нататък е ясно.

— Пантофката не се ли чупи? — Бранимир се беше позадъхал, макар че се движеха бавно.

— Уф, мъжки въпрос — недалеч напред Кристина забеляза прекършено от буря дърво, полегнало на земята. — В приказките стъклените пантофки не се чупят и са суперудобни за танцуване.

— Приказката винаги свършва със сватбата — три дена яли, пили и се веселили. А после? Дали принцът не лежи по цял ден на дивана, докато Пепеляшка шета, дали не ѝ изневерява с принцеса от съседното царство? Пие ли, бие ли я? Не е ясно.

— Именно «колективното несъзнавано» обяснява заложените във всеки човек правила на поведение. Пред очите ни Принцът съзрява и влиза в архетипа на героя, спасяващ девойката. Нея не са я спасявали други принцове преди него, той не е спасявал други принцеси до момента. А после започва друга приказка и идват на дневен ред други архетипи — на бащата, на майката, семейството, змея злодей и прочее.

— И принцът, дето лежи на дивана, гледа телевизия и потупва принцесата, е в архетипа на змея злодей?

— Да. Но кое от двете е водещо — цъкането с дистанционното или боят, — зависи от това дали принцът е интровертен или екстровертен. А начинът, по който си взаимодейства и общува със света, в това число и с принцесата, е следствие от способността му да усеща, мисли, чувства и предусеща чисто интуитивно. Не ползвате ли тестовете на Майерс-Бригс, когато назначавате някого във фирмата?

— За типовете личности? — попита Бранимир и Кристина кимна. — Да, веднъж правих и аз — от чисто любопитство. Доколкото си спомням, бях ENTJ, обаче какво точно означаваше…

— Екстровертен, такива са три четвърти от хората. По-скоро си интуитивен — тя му хвърли бърз поглед, — отколкото сетивен; водиш се от разума, не от чувствата. Последната буква означава различни неща, в зависимост от първата. В твоя случай, че преценяващите функции — мислене или чувстване — са водещи пред възприемащите — интуиция или сетивност.

— И тези параметри са ни заложени априори и не зависят от възпитание, начин на живот, средата, в която е формиран човек?

— Нека го кажем така — нашата дълбока същност е константна и от нея зависи «процедурата», по която оценяваме света и формираме поведение. А самото поведение, решенията ни зависят от факторите, които ти изреди. Често човек заимства модели от някого, когото — осъзнато или не — е приел за абсолютен авторитет. Не е изключено — на определен етап — този авторитет да те разочарова и тогава го заместваш с друг, като при всички положения това е — малко или много — травматичен процес. За мен след онова море родителският авторитет започна да се срива невъзвратимо и, за съжаление, до появата на следващия ми «кумир» минаха години.

Кристина приседна на сухия дънер, нагрят от слънцето:

— Чакай да си поема въздух.

— За професора ли говориш? — Бранко се облегна до нея. Лактите им се докоснаха и през двамата сякаш протече ток, но никой не отдръпна ръката си.

— Да. Не можеш да си представиш какъв човек беше — след всичко, което е изживял, той си остана непоправим хуманист! Фанатичен привърженик на психологията на Маслоу, защото тя не се вторачва в патологията, а в положителното у човека. Но при социализма е било абсурдно да се толерира «капиталистическо» научно течение, което проповядва, че за да стигне човек до висшата цел — самоусъвършенстване, всъщност близка до идеята за «новия човек» при комунизма, — преди това трябва да са задоволени всичките му други потребности. Според Маслоу едва два процента от хората достигат до етапа на самоусъвършенстването — Self-Actualization, а професорът разглеждаше този истински духовен елит в условията на дефицити от всякакво естество, страх и не-свобода. Дори задоволен в голяма стенен, истинският духовен елит при тоталитарно управление стига до депресия, отчаяние, отчуждение и цинизъм, тъй като е принуден да живее в дефицит на ценностите, които изповяда. За разлика от псевдоелита — показващ завидна устойчивост при всякакви обществено-политически системи.

— Ако беше тук Ефросина, щеше да спори с теб, че Self-Actualization не трябва да се преведе като самоусъвършенстване, защото това предполага, че се усъвършенстваш сам, а като себеусъвършенстване.

— И ще е права, но у нас го превеждат и така, и така. По принцип понятието тръгва от «себереализацията» на Юнг и неофройдистите, които ревизират твърдението на Фройд, че развитието спира до адаптацията и искат човечеството да се движи към по-добро. Голдщайн го модифицира на «себеактуализация» през трийсет и някоя година, а през шейсетте Маслоу се запознава с Голдщайн и поставя себеактуализацията на върха на своята пирамида на потребностите. Маслоу е бащата на хуманистичната психология. Не очаквах, че тази тема ще ти е интересна…

— И какво стана с професора?

— Разбира се, трудовете му не ги издавали преди Десети ноември, но се оказа, че и в условията на преход няма нужда от наука, още повече от духовен елит. Той беше идеалният пример за себеактуализирал се човек. Не съм срещала в живота си друг като него — без грам его, който да се стреми «да бъде», а не «да притежава». Познавам доста хора на науката, част от тях не се кланят на парите, но нито един не е безразличен към титлите и почестите. А професорът до такава степен неглижираше собствените си проблеми, че нямаше как да оцелее без чужда помощ.

Понякога така се вглъбяваше в работата си, че можеше дни да не яде. От мен научаваше какво става навън и считаше, че всичко у нас е «чудо за три дни». Абе, той живееше с проблемите на света, а аз го занимавах с «нека танковете да дойдат». А иначе не му пукаше за хорското мнение — когато се преместих при него, нито веднъж не го видях притеснен за това «какво ще си помислят комшиите». Страхотен човек — Кристина въздъхна и се обърна към Бранко, притеснена да не би да му е досадила, но той я слушаше с интерес:

— И как реагира професорът, след като и при новата власт никой не му обърна внимание?

— Не измени на себе си и не обвини никого. Прие, че не е живял в подходящото време и на подходящото място. Всъщност професорът никога не бе гледал на себе си като на представител на истинския елит. Кажи ми повече за Ефросина.

— Много интересна жена. От белогвардейски род по майчина линия — всяваше страх и респект. През лятото, вместо да дивея из квартала, ме пращаха в София, а там се правеха диктовки, решаваха се задачи и се четяха книги. Настояваше да обсъждаме това, което съм прочел, но не го правеше като даскалица, а неусетно ме увличаше в спор, изслушваше ме, приемаше или отхвърляше моите аргументи, но важното е, че ме провокираше да мисля. И някак си неусетно стигахме до предложение за следващото четиво.

— Била е за теб това, което професорът беше за мен.

— Да, била е най-важният ми учител, без да съм го осъзнавал. Но моят истински гуру се появи няколко години след смъртта ѝ, така че постът беше вакантен. Като се замисля, той наистина има нещо общо с твоя професор. Последния път, когато му бях на гости, ме изненада с нов «конструкт» на света, а масата му беше в абсолютен безпорядък.

— Понякога представителите на истинския духовен елит са точно такива — просто са над нещата.

Кристина се изправи и изтупа полепналите отзад по светло сините ѝ дънки дървесни частици. «Само да не каже сега нещо от сорта на «какво страхотно дупе», че ще отиде по дяволите цялата ми интуиция…» — мина ѝ през ума, преди да поеме бавно по пътя.

— Покрай случилото се с Рая започнах да се интересувам от граничните състояния — Бранко я настигна. — Границата между живота и смъртта; между науката и Бог; нормалното и патологията; доброто и злото… Предполагам, че човек започва да си задава подобни въпроси, когато се изправи очи в очи със смъртта, не задължително собствената. Мисля си, че смъртта е вторият по значимост подарък от Бог за хората. Странно, но сме склонни да му благодарим единствено за живота. Не си даваме сметка, че за да сме вечни, трябва да сме константни, да не се изменяме. А това би означавало да сме само материя, без дух. Ерш — да не осъзнаваме, че сме живи.

— О, мисълта за смъртта присъства във всеки момент от живота ни. Първоначално е неосъзнат страх — като малки всички се страхуваме от тъмното, от високо, от змии, от мишки. Клаустрофобията също е страх от смъртта, свързана е с представата за ковчег и гроб. Всичко това е «колективно не съзнавано» — едва ли много деца са имали реални изживявания, заплашващи живота им. След време страховете стават осъзнати, защото си даваме сметка за възможните последици, когато — да речем — поставяме антена на покрива. Представяме си, че се подхлъзваме случайно и… Всички сме сънували такива кошмари, политане в бездната и прочее. При повечето хора страхът остава и те се стремят да избегнат опасни ситуации, но има и други, които обожават тръпката, пристрастени са към адреналина и сякаш искат да предизвикват смъртта, сякаш нарочно я търсят — алкохолиците, наркоманите, любителите на екстремните спортове.

— Слава богу, че съм нормален — въздъхна Бранко.

— А, то го има и при нормалните — филмите, книгите, желанието за сън, че дори и мързелът като форма на покой също са инстинкт към смъртта. Медитацията — също. Нирваната, освен просветление, пробуждане, единение с Бога, е и «угасване», все едно духаш свещ. Не съществуване, нищо, празнота, която според будистката философия е целта на живота.

— Животът е болезнен и изтощителен процес и най-вероятно за повечето хора страданието е повече от удоволствието, а смъртта обещава избавление.

— Той и Фройд чак в последните години на живота си е добавил «инстинкта към смъртта» към базовите инстинкти.

— Човек трябва да внимава с какви научни теории се забърква — поклати глава Бранко. — Чел съм, че Фройд умира в страшни мъки от рак на устата и е представлявал ужасяваща гледка — с прояден език, гангренозни рани по лицето, почернели страни.

— Самоубил се е — поискал е да му бият смъртоносна доза морфин. Лесно е да пожелаеш смъртта, ако си стар или болен.

— Умирам от страх, умирам от смях, умирам от срам, умирам от скука, умирам от кеф, умирам от яд, умирам от болка, умирам от рак, умирам от завист, умирам от гъдел… В тази връзка — значи Фройд не е зачитал правото на Господ да разполага с живота му.

— За Фройд — обясни Кристина — религията е масова невроза. Обсесивно социално състояние. От цялата шайка психолози май само трима са били на страната на религията — Юнг, Маслоу и Виктор Франкъл. Чувал ли си за Франкъл? Неговият метод се нарича «логотерапия».

— Да не би да съществува форма на лечебна логорея? Вид изповед?

— «Логос» има много значения. Другото значение на «логос» е «смисъл». Франкъл е евреин и е преминал — макар и за кратко — през Аушвиц, който е бил от специалните места за унищожение. От всички лагери — двайсет и няколко официално признати — са оцелели по-малко от три процента от хората, а в тези с «комини» шансът е бил почти нулев. За негов късмет го местят в Кауферинг и Тюркхайм, за които се знае много малко, но по принцип са били трудови лагери, и там Франкъл се убеждава, че оцеляват тези, които имат силна мотивация и намират смисъл да останат живи. Надеждата не си отива последна, след нея остава смисълът.

— Не мога да го проумея как, ако си загубил надежда за оцеляване, намираш смисъл да живееш?

— След войната Франкъл написва роман бестселър — Щовекът в търсене на смисъл“. В него пише, че огромната разлика между затвор и концлагер не е в нечовешките условия, а в неопределения срок на престой и убеждението, че никога повече няма да бъдеш свободен. За какво да живееш — само за да се мъчиш?! И в такава ситуация много от хората се предават, но не всички. Трябва да прочетеш този роман — късичък е, написан е на прима виста — за девет дни. До смъртта на Франкъл през деветдесет и втора е четен от десетки милиони хора по света, а в Щатите е считан за едно от десетте най-влиятелни произведения. Но все пак е литература, а не документалистика — докато го четеш, ти се струва, че става дума за години престой по лагерите, а не за пет-шест месеца. Което не променя значението му де. На теб коя ти е любимата книга?

— „Нещо се случи“ на Джоузеф Хелър.

— Така ли? А не „Параграф 22“? Всички мъже са луди по „Параграфа“.

— Е, да. В гимназията го учехме по английска литература и оттам се запалих по Хелър. Дълго време считах Catch 22 за най-големия връх. Не ми го побира главата как същият този човек е написал Something Happened — гениална е по коренно различен начин. Открих я много по-късно и е годините все по-плътно се усещам „в обувките“ на Боб Слоукъм. Не познавам друг, който да я е дочел докрай, а на мен ми е настолна книга. Наистина любима.

— „Умирам от любов“ — прошепна Кристина, докато разглеждаше ноктите на ръцете си.

— Винаги изпускаме най-очевадното — подсмихна се Бранимир. — В случая сме оправдани — не ни е до умиране. Странното е, че няма израз „умирам от глупост“.

— Не е случайно — тя се засмя, — все пак животът трябва да продължи.

Известно време крачеха един до друг, унесени в мислите си.

— Понякога човек насочва собствения си стремеж към смъртта навътре, а понякога — гласът ѝ заглъхна — навън, под формата на агресия, жестокост и стремеж към разрушение.

— Мисля си, че в понякога човек изпада в плен на тъмната си страна. Просто за момент превърташ… И не можеш да контролираш порива към насилие. Като Майкъл Дъглас в „Пропадане“. Амок.

Кристина му хвърли бърз поглед — той себе си ли има предвид или нея?!

— Състоянието на амок не е внезапно, обикновено има латентен период, най-често човек се е чувствал дълго време фрустриран — тя забави крачка. — Така беше и във филма — ако си спомням добре, героят криеше от семейството си, че е уволнен. Но в неговия случай агресията не беше насочена към невинни и не беше предварително планирана. При класическите случаи на амок имаме грижовна подготовка на акта, но жертвите са случайни. Ако имаш предвид моите действия в онази нощ — тя спря, обърна се към спътника си и се взря в очите му, — то става дума за отбранителна агресия.

— Става дума за мен — Бранко не издържа на погледа ѝ и отмести очи встрани. — Никога преди не съм усещал толкова силно желание да нараня човек. Бях готов да… го убия.

— И това те притеснява?

— Не зная, но определено мисля за това, което се случи. За това, което бих могъл да направя, ако ти не беше ме спряла. Да, притеснява ме.

— Случвало ли ти се е друг път?

— Има нещо, което не знаеш… Предисторията на конфликта — прошепна Бранимир.

— Разкажи мия — Кристина потегли отново и той я последва.

— В четвъртък майсторите не дойдоха на работа и аз отидох да ги търся в селото. Метин ме чакаше пред кръчмата…

И Бранко ѝ разказа, че внукът на бай Мехмед е бил задържан и пребит от полицаите, явна поръчка от предприемача, а после за скандала и за боя им на площада.

— Ако не бяха ни разтървали, както го бях захапал за темето, направо…

— Бил си готов да стиснеш птиченцето, така ли?

— Определено.

Излязоха от гората и слънцето започна приятно да нагрява гърбовете им. Продължиха да се движат бавно нагоре по баира.

— Да се връщаме, а? — Кристина усети, че ѝ става прекалено топло, а не ѝ се искаше Бранимир да я вижда плувнала в пот.

— Ти мислиш ли, че бих могъл да убия човек?

— Не, не мисля.

— Защо тогава ме спря?

— Защото ти очакваше и се надяваше да те спра.

— И при боя е Метин ли мислиш, че съм очаквал да ме спрат? Когато бях захапал онзи изрод за темето?

— Ще бъда откровена. Разтървали са ви, без да пострадаш кой знае колко, нали? Ако си бил готов да убиеш, нищо нямаше да е в състояние да те спре. Виждал ли си питбул в действие? Когато захапе, се налага да му отварят челюстите е метален лост.

Кристина бе избързала напред, но аз предпочетох да ходя бавно. Понякога се налага да следваш някого, но трябва да знаеш защо и докога. Но и да не забравяш какво е той за теб, когато пътищата ви се разделят. Различията между мен и Стария сякаш бяха замъглили представата ми за човека, който ме бе извадил от калта. Навремето се прекланях пред него, но преклонението не е повод да следваш някого сляпо. В момента скоростта ни на движение със сигурност се различаваше, но по-важният въпрос беше дали все още се движехме в една посока?

„Ето, Кристина крачи по пътя пред мен, но движим ли се с нея в една посока! Мамкаму, какъв фантастичен задник!“

Иронично и тъжно е да учиш хората как да се обичат, а ти самата да не можеш никого да допуснеш до себе си. Кристина бе имала надежда, но с напредването на годините — след два брака и няколко връзки — ѝ се струваше все по-малко вероятно това да се случи. Знаеше всички теории за взаимното привличане и отблъскване, от „завистта към пениса“ при Фройд, през „промискуитета“ и „изключването“ на Ерик Ериксън, до „половия диморфизъм“ на социобиолозите, но какво от това? Бе позволявала на разни мъже да имат тялото ѝ, венецианският ѝ съпруг и Велизар бяха имали и ума ѝ, но след краха с Андрей никой не бе имал сърцето ѝ. Бе се уморила да се надява. Критическата можеше всеки момент да почука на уютно прашния прозорец на чувствата ѝ и тя вече се ужасяваше от възможността някоя внезапна буря го измие. „Защо идеята за Розариума толкова ме вълнува! Дали подсъзнателно се опитвам да сграбча последната възможност да позная любовта, или напротив, искам да я използвам за извинение — не съм открила своята половинка!!“

Вече втори ден Велизар не ѝ звъни. Вероятно е обиден, след като тя не се появи на откриването на изложбата му в петък вечер, а после го излъга, че пътува за София. Безпощадно ясно осъзна, че не ѝ пукаше за Велизар! Бранимир ли беше виновен? Познаваше го едва от седмица, но усещаше с цялата си женска същност някаква предопределеност. Какво бе различното? — питаше се Кристина и през главата ѝ минаваха като на лента преживени моменти, откъси от разговорите им и сладката възбуда, която бе изпитала преди няколко часа, докато вдъхваше мириса на възглавницата му. Защо се чувстваше толкова нетипично в негово присъствие? Нима най-сетне ѝ се бе случило да намери най-важния елемент от „техниките на топло свързване“ по определението на Гордън Олпорт20? Всъщност доколко е възможно човек да е емпатичен, искрен и толерантен, ако липсва доверието — философският камък на човешките отношения?!

Това ли е различното — появил се е мъж, на когото може да се довери? Абсурд — при толкова неизяснени въпроси около човека, когото познаваше едва от седмица, а до вчера дори не знаеше истинското му име. Беше ѝ казал кой е, но не и какво възнамерява да прави. Тя нямаше намерение да го пита директно, но му бе дала достатъчно поводи да сподели. Замесен ли е в нещо, по собствена воля ли е тук? А дали самият той е наясно е отговорите?

Кристина бе спряла, за да ме изчака:

— Извинявай, бях се замислила и съм отворила пергела.

— Няма проблем — дишах тежко. — Да не ме боляха гърдите…

— Личи си, че не практикуваш йога, но поне не тичаш ли?

— Не и без топка. Ходя на тенис три пъти в седмицата. После плувам и влизам в сауната. Нямаш представа колко сделки се правеха навремето в сауната, докато всички са голи и се потят като прасета. Нали някаква пееше „падат дрехи и задръжки“, шегувахме се, че е за нас.

— Тя не е ли много стара? — Кристина се засмя иронично. — Певицата. Не предпочитате ли нещо по-крехко?

— Говоря за песента, не за певицата. По югоембаргото в сауната се въртяха цистерни е бензин, тирове е цигари, лекарства, консерви. Имаше някакъв млад пич — седи в ъгъла и мълчи. Ама близо половин година влиза с нас по едно и също време, всеки си мисли, че е на някого човек, там случайни няма. Един ден не идва и ние, от дума на дума, разбираме, че никой няма идея кой е той и е какво се занимава. И следващия път го питаме, а той срамежливо: „Данъчен инспектор съм“. Сега е от най-големите играчи, така де, трябваше спешно да го покварим.

— Знаеш ли, аз в момента съм точно в това положение — подметна.

— Какво искаш да кажеш? Че имаш нужда от спешна поквара? — усмихнах се.

— Че имам нужда да разбера някои неща. Може да си маниакален убиец?

— Нали самата ти каза, че не мога да убия човек?

— Ако не си под директна заплаха — ти или някой, когото обичаш. Това казах.

— Значи мислиш, че мога да го направя? — В главата ми изникна образът на Ивета: „Всеки нормален мъж би наказал подобно издевателство! Ако иска да запази семейството си!“.

— Повечето хора могат. Не казвам, че биха. Какво се случи? — Кристина присви очи.

— Нали виждаш последиците? Трябват ли ти подробности? — посочих синините по лицето си.

— Ще се наложи ли да твърдя, че сме изкарали нощта заедно и не сме се разделяли?

— Не вярвам, пострадалият съм единствено аз.

— Какво правиш тук? Криеш ли се?

— Имам достатъчно други грехове, но не съм навреждал физически на човек.

— Не отбягвай отговора. Трябва да знам — настоя. — Какво правиш тук?

— Трябва ли?

— Да, трябва!

— Нека първо се доберем до къщата, бих се чувствал по-уверен в отговорите е нож в ръка.

— Защо говориш за нож?! Какво намекваш?! — тя се ядоса.

— Защо да намеквам? Може би просто си спомням някои неща? „Оправдана агресия“ ли беше терминът? — Май прозвучах ехидно, без да съм го желал.

— Отбранителна. Но в случая и напълно оправдана! — Кристина се обърна и забърза напред.

Бях се задъхал и се наложи да спра. Седнах на земята встрани от пътя. „А сега какво!“ Отпуснах се назад. С каква ли скорост се движеха тези бели облаци по небето? Джипът на онзи бе застигнал киата е над сто. С каква ли скорост е ударил момичето на велосипеда?

Не зная защо, но усещах, че тази жена ще играе важна роля в живота ми и че след всичко, което се бе случило, можех да ѝ имам доверие. Кристина беше права да иска отговори на въпросите си и аз бях длъжен, и всъщност исках да ѝ ги дам.

По време на обеда разказах на Кристина за идеята на най-близките ми приятели да отмъстят на виновника за катастрофата с дъщеря ми, защото онзи и да получи присъда, това не означава, че ще влезе в затвора. Споменах ѝ, че — според тях — нищо чудно отново да се случи подобен инцидент и пак да пострадат невинни. И ако наистина се случи нещо подобно, то няма как да си затварям очите, уповавайки се на имагинерната справедливост на правораздавателната система.

Бранко настоя да легне на миндера, но Кристина не даде и дума да се издума. Настани го на спалнята и се изтегна до него както си беше с дрехите. Разделяше ги тънката олекотена завивка.

— Случило се е в малките часове на нощта, на пътя между две села, на завой. Двамата ѝ по-големи братя откраднали колелото и тя трябвало да го откара в махалата. Но решила първо да се повози. Като не се прибрала, те тръгнали да я търсят. Намерили я по светло, на двайсет метра встрани от шосето. При удара велосипедът закачил предната табела на автомобила и тя се откъснала. Онези я намерили и почнали да изнудват Котракови, но били адски нагли и алчни, та циганският барон изпратил местните полицаи да ги сплашат и да приберат доказателството. Наложило се все пак да бъде регистриран инцидентът — с неизвестен извършител. И никой няма да си мръдне пръста!

— И ти реши да вземеш нещата в свои ръце? — попита Кристина с равен тон.

— Нямам избор. Приятелите ми са готови да го направят дори да не им съдействам. Ивета смята, че това е единствената достойна мъжка постъпка в този случай. Аз често пътувам, предстоеше ми командировка до Лондон и какво им пречи — казаха, — когато самолетът излети, те да тръгнат да търсят Кристалин.

— Какво мислиш ти за това?

— След като толкова сериозни хора са готови да го направят — дали пък нямат право? И след като, така или иначе, те биха го направили, имам ли аз моралното право да ги оставя да го извършат вместо мен? Не мога да ги оставя, проблемът не е тежи. Как бих се чувствал, ако нещо се издъни и някой от приятелите ми пострада или влезе в затвора?

— Какво те кара да ми споделиш това? — Тя повдигна вежди.

— Нали искаше да знаеш какво правя тук. Чакам. Чакам да ми кажат кога ще се появи онзи…

— А докато чакащ се забъркваш в куп неприятности. Сега си обяснявам случилото се е Метни. Ти просто си се самонавивал, че си готов за „подвиг“. А в момента търсиш моята морална подкрепа.

— Не, не. Не искам да замесвам и теб. Просто ти дължах отговор и… Мисля, че мога да ти се доверя.

— И понеже сме толкова близки, че не можеш да ме излъжеш, решаваш да си до болка откровен. Доверие за доверие. Ти ми казваш какво възнамеряваш да направиш, а аз — трогната — няма да те издам, когато утре или вдругиден стигнат до мен.

— Никой няма да стигне до теб и… — Бранимир се опитваше да звучи спокойно.

— Знаеш ли, не мога да разбера едно — съзнателно или несъзнателно се опитваш да ме манипулираш? Един от архетипите е „Персоната“ — тя е просто „доброто впечатление“, което искаме да създадем, докато изпълняваме ролите, поставени ни от обществото. Но, разбира се, тя може да бъде и „лошото впечатление“, което използваме, за да манипулираме мнението и поведението на другите. А в най-негативния вариант подвеждаме и самите себе си, че това е нашата истинска същност и сме точно това, за което се представяме.

— Какво искаш да кажеш? — Бранко се намръщи.

— Че си страхотен манипулатор, а те обикновено не си дават сметка, че го правят. Ти манипулираш дори себе си. Всички се опитваме, но при теб явно е суперуспешно. Чул ли си за експеримента на Милграм? Има „учител“ и „ученик“. Обясняват им, че се изследва влиянието на наказанията върху процеса на запомняне. „Учителят“ задава въпроси и ако „ученикът“ не отговори правилно, е длъжен да му пусне ток.

Всъщност обектът на експеримента е „учителят“ и доколко освобождаването от лична отговорност — решението за наказание не се взема от „учителя“, а просто „така е по условие“ — премахва психологическата бариера и хората си позволяват да бъдат жестоки.

— Чел съм за това, дори съм гледал документален филм. „Учениците“ са бил артисти и са разигравали ефекта от все по-високото напрежение на електрошока, но „учителят“ не знаел. Каква е връзката?

— Онагледява твоята позиция „другите го очакват от мен“ — тя потърси с поглед очите на Бранимир и след като ги срещна, продължи: — По този начин ти се опитваш да се освободиш от вината. Но това — все още — не те прави лош човек, а просто човек. Има една фраза — „Отмъщението е ястие, което най-добре се сервира студено“ — Марио Пузо я вкарва в устата на герой от „Кръстникът“ — и сигурно е вярно за мафиоти, но е пагубно за обикновения човек. Отмъщението, в повечето случаи, разбива живота на отмъстителя. Самата мисъл за отмъщение — адски сладка, казват — би могла да се превърне в обсесия и бавно да корозира нормалната психика.

Бранко я гледаше, без да мигне. Кристина прошепна:

— Кога?

— Утре сутрин.

— Не го прави! Моля те!

Лежахме един до друг на спалнята и аз се борех с изкушението да протегна ръка и да я докосна.

— Всъщност ти къде си в момента? В Лондон? — попита ме Кристина.

— Не, в Германия. Пансион в планината. Въздух и спокойствие.

— Има ли място в чужбина, където би живял?

— Не съм се замислял. А ти? — завъртях се, така че да я виждам.

— Искам да поживея в Индия. Но едва ли бих останала за постоянно. Иначе страшно харесвам Рим, защото новите сгради надали са повече от двайсет процента.

— Във Венеция сигурно са два, но явно не е въпрос единствено на градска среда.

— Вторият ми съпруг, макар венецианец, беше чудесен човек. За провала на този брак вината е изцяло моя.

— Защо?

— Нали ти казах, страх от доверяване. Дължа го на баща си и на първия си съпруг, дипломата.

— Мъжете винаги сме виновни.

— Факт. Мъжете виждат главно предимствата на бъдещите си съпруги и си мислят, че винаги ще са константа. Говорим за мерки — Кристина се усмихна. — Жените виждат недостатъците на мъжете, но си въобразяват, че могат да ги променят. Разполагаме с необходимите сензори, получаваме достатъчно сигнали, но не им обръщаме внимание. Когато се запознахме, първият ми съпруг караше стаж във Външно. Беше завършил МИО — майка му си го представяла като дипломат още от люлката. Аз учех втора година психология в Софийския и живеех при професора. Когато излизахме, Андрей ме взимаше долу от входа и там ме оставяше. Колко сме се целували и натискали в този вход, а веднъж така се бяхме разгорещили, че го дръпнах надолу по стълбите към мазето. Когато се върнахме на светлото, направо щях да припадна — краката ни бяха почернели до коленете. От бълхи.

Един ден, още в началото на връзката, Андрей отишъл да я вземе, но подранил — тя била в банята, когато той звъннал по домофона. Професорът му казал да се качи. Двамата си говорили общи приказки и младежът решил, че възрастният мъж ѝ е баща. Кристина разбрала за грешката му, когато Андрей я представил на родителите си като дъщерята на професор То лев, виден психолог. Случило се пред други хора и не било удобно да обяснява, а по-късно не събрала смелост. След година Андрей ѝ предложил да се оженят, предстояло му назначение зад граница и било за предпочитане да е семеен. Тогава тя му признала кои са родителите ѝ.

— И тогава ми каза, че той лично няма нищо против, но да си мълча пред неговите родители. Освен това трябва да убедя професора да дойде на подписването и да се представи за мой баща. Ами майка ми? — питам, а той — е, нали на професора съпругата е починала.

— И ти се съгласи?

— Нали това ти казвам — не бях във възторг, но си въобразявах, че ще мога да го превъзпитам.

Андрей го назначили в посолството в Стокхолм, а бременната Кристина първо се дипломирала и тогава отишла при него. Веднага след раждането той ѝ казал, че детето е с много тежки увреждания и — според докторите — едва ли ще живее повече от месец. Настоял да се откажат от него, тъй като — така или иначе, дори да оживее — те няма да могат да се грижат за бебе със специални нужди.

— Замаяна от раждането, съкрушена, не знаех езика — всъщност бях сама в чужда страна. Той почти ме насили, но в края на краищата аз бях тази, която подписа необходимите документи.

— И оставихте детето?

— Моля те, не ме гледай.

Минута по-късно тя продължи да разказва — равно, безстрастно, — все едно говореше за човек, когото познава бегло.

След случилото се започва да пие. В началото само вечер, за да заспи, но постепенно жаждата се появява все по-рано през деня. Същевременно мъжът ѝ се отдалечава от нея, тя изпитва отново празнотата и самотата от детските си години, има нужда от нечие присъствие. Един ден изпада в истерия на входа на някакъв универсален магазин при вида на човек, правещ се на бронзова статуя. Андрей спешно я връща в България, за да се лекува. Тя отказва да влезе в специализирано заведение и ходи на терапия, където я блъскат с лекарства. Не спира да пие, заживява хаотично, отдавайки се на поредица от безсмислени, почти налудничави авантюри. Редува периоди на свръхактивност с тотални депресии. След поредна издънка си дава сметка, че е безразсъдно да продължи да живее по този начин, а е напълно неспособна за промяна.

— Движех се напосоки из града, без мисъл в главата и изведнъж се озовах пред входа на професор Толев. Ужасявах се, че може да ме види в това състояние, не бях му се обаждала след връщането си в София. Но последвах вътрешния си порив и се качих. Професорът ме посрещна като блудна дъщеря, което беше чудесно, тъй като отдавна бях скъсала с моите родители и се чувствах ужасно сама. Останах при него, отново. И той — мъж на осемдесет години и с влошено здраве, се грижеше за мен — жена на двайсет и пет, чиято единствена мисъл беше как да сложи край на живота си.

Постепенно Кристина се стабилизира и започва да се грижи за домакинството на възрастния мъж. С него се връщат към чудесните си разговори отпреди години, коментират и възможностите на психоанализата и защо не се практикува в България. Тя решава да се подложи на психотерапия и той се свързва със свой колега в швейцарска клиника, една от най-реномираните в Европа. Уреждат всичко и Кристина има възможност да замине, като едновременно се лекува, работи в клиниката и учи психоанализа. Тя се колебае, защото здравето на професора е влошено.

В това време съпругът ѝ се прибира в София — изгубил е поста си при поредните политически въртележки и е взел решение да развие собствен бизнес. Тя се връща в дома им, но посещава всеки ден професора. Привидно Андрей се отнася добре е нея и въпреки че я обвинява за „ужасните проблеми“, които му е създала, не споменава за развод. Същевременно всячески избягва каквито и да е нежности и секс. Тя нарочно поставя въпроса за дете, но той — е видимо раздразнение — казва, че не е моментът за това. Въпрос на време е Кристина да го заподозре във връзка е друга жена. Тя разравя документите му и намира няколко писма, изпратени до посолството в Швеция, но адресирани лично до него. Едното е от бивша негова колежка от Външно, от което всичко става ясно. Без да упреква съпруга си в каквото и да било, Кристина си събира багажа и му оставя бележка: „Време е да помисля за себе си“.

— И така — е два куфара и един сак отново цъфнах при професора. За разлика от първото си появяване, сега имах два куфара повече. Мъжът ми не си направи труда да ме потърси, а прекрасно знаеше къде съм. След месец заминах за Швейцария.

По някое време Кристина се сети, че му е разказвала за случката е живата статуя на „Сергелс Торг“, уж станала е нейна позната. Извърна глава към Бранимир, за да му каже, че ето, сега е по-откровена, но той беше задрямал. Тя затвори очи и също се унесе.

Събудиха се по тъмно, направиха си кафе и седнаха на верандата. Краката им висяха в празното пространство над калдъръмената улица, излъчваща поетата през деня топлина. По ясното небе грееха милион звезди, почти пълна, луната бе спряла ниско над Гяур баир.

— Дойде време за Гяур баир — погледна го многозначително. Бранко кимна.

Кристина отпи от кафето и се усмихна:

— Интересно ли ти е?

— Разказваш, сякаш си била там.

— Може и да съм била. Понякога човек има пробиви от предишни прераждания. Дежавю.

— Дежавюто не вървеше ли е любов от пръв поглед?

— Така де.

— Какво мислиш, че е станало?

— За да е легенда, би трябвало Момчил да я е качил догоре.

— За да е легенда, трябва повече от това един мъж да извърши геройство. За да е легенда, трябва и любов.

Бранимир мълчеше. Кристина сложи ръката си върху неговата:

— За първи път разказвам тази история. Знам я от една врабевска гледачка, туркиня. Ходих при нея преди десет години, точно се бях върнала в България. Купих този имот, защото гледа към Гяур баир.

Тя вдигна краката си на верандата, легна по гръб на топлите дъски и сложи главата си в скута на Бранимир. Лицето ѝ бе огряно от мека лунна светлина. Гласът ѝ — едновременно дълбок и нежен — сега звучеше по абсолютно различен начин — приглушен и леко дрезгав.

— Ако ти си човекът, за когото те мисля, ще избереш любовта вместо омразата. Светлината — вместо сянката. „Сянката“ също е архетип, там се крият сексът и инстинктите за запазване на живота, наследени от нашето животинско минало, преди самосъзнанието, когато всичките ни грижи се изчерпвали е оцеляването и възпроизвеждането. Сянката е „тъмната страна“ на Аз-а и злото, на което сме способни, но тя самата не е нито добра, нито лоша. Добро или лошо е животното, когато се грижи за малките си, убивайки други животни? То просто прави това, което прави. Но ние не сме животни. Затова пращаме в Сянката тази част от желанията и инстинктите си, чието съществуване не сме склонни дори да признаем. Понякога заточваме там и копнежа си да бъдем щастливи…

Затворила очи, Кристина копнееше да усети устните му върху своите. Представяше си как дланта му се плъзга по шията, гърдите, корема ѝ. Миговете трепетно очакване се изнизваха като перли от скъсан наниз, заплашващи да се превърнат в минути на обидно бездействие. Тя скокна и изтича към къщата, без да погледне назад. Влетя в спалнята и се мушна под завивката. Нямаше представа колко време бе минало, когато чу стъпки. Отвори очи и видя удължената му сянка да пропълзява през прага. Сърцето ѝ заби бясно! Сянката му се отдръпна и се изниза безшумно навън.