Розариум

3. The Naked Truth

3. Голата истина — прозрението, крушението на илюзиите за другия и за себе си, за отношенията и за света като цяло. Партньорът показва другия си образ, не е това, за което се е представял. След обожествяването и идеализацията следва разочарование и символично унищожение. Ред е на ново очакване — този път на истинското! За съжаление, със следващия кандидат настъпва същата нарцистична катастрофа. Капанът на търсене на идеала ни обрича на самота. За да се преживее взаимната ненавист, конфликтите и неразбирането, е необходим критически самоанализ, признание за собствената Сянка и приемане Сянката на партньора.

Стария развърза връзките на дебелата картонена папка с надпис „ДЕЛО“ — доставяше му почти физическо удоволствие да прехвърля в ръцете си старите документи, нищо че ги знаеше наизуст. Ако не с друго, то с паметта си можеше да се гордее. Допреди няколко години играеше редовно тенис и със Слайса мачкаха наред, но постепенно се ограничи до плуване два пъти седмично и половин час гимнастика всяка сутрин. На неговата възраст — септември, живот и здраве, щеше да чукне седемдесет — беше нормално човек да има някакви болежки, но пък менталният му статус бе на завидно ниво. Обясняваше си го с това, че четеше постоянно и не оставяше ума си нито за миг без тема, по която да разсъждава. Освен това играеше бридж и покер — шахът отдавна му бе омръзнал.

Покойният му тъст, о.з. генерал от ДС, го беше вкарал преди години в елитния кръг на най-добрите бриджори в България, а и страхотни хиени в покера — всичките мъже с власт, негови близки приятели и съратници. В годините непосредствено след Десети ноември се събираха около застланата със зелено сукно маса в апартамента на генерала поне няколко пъти седмично, но тогава времената бяха други. „Електоратът“ нямаше и бегла идея колко съдби се решаваха между две раздавания… После политическият пъзел се подреди по „правилния“ начин и срещите се разредиха, а откакто бе починал тъстът му, бяха сведени до задължителната „спявка“ в събота вечер. Понякога откарваха часове в спомени и приказки, преди да разопаковат тестетата. На последната среща коментираха, че общественият живот в България винаги е бил театър, но след Десети определено е театър на сенките, които бяха излезли на светло, превръщайки се в главни действащи лица. По този повод цитираха думите на тъста му:

„Ако политиците бяха по-образовани, ако бяха чели повече, щяха да знаят защо СС са били безупречни, а Химлер — идеален техен шеф? Защото не е демонстрирал визионерско мислене, нито отдаденост и съпричастност към философски идеи. Не е бил вманиачен по националсоциализма и би приветствал всякаква идеология, изискваща силна ръка. Знаел е какво представляват сенките и как се раждат. Ние също знаем. Както и че най-силната светлина ражда най-плътните сенки и една силна светлина не е по-различна от друга силна светлина по отношение на сенките. Службите не трябва да си позволяват партийни пристрастия, защото това мигновено компрометира професионализма им. Не го разбираха слагачите на Бай Тошо, а за съжаление, и сегашните «демократи» си умират за партийно предани кадри. Голяма грешка. Ако ще се отказваме от принципите, защо да служим на някакви политически парвенюта, а да не играем собствената си игра?“

Стария бе убеден, че да се играе покер, без да виждаш лицето на противника, е върховна глупост, но от време на време влизаше в мрежата за час-два бридж. За кратко бе направил убийствен рейтинг и дори такива бридж шовинисти като поляците го канеха за партньор. Навремето „полската афера“ бе променила живота му. Класическа история за развитите времена на соца — контрабанда на ценности зад граница и търговия с валута от студенти, деца на „наши комунистически другари“ с дипломатически паспорти. Замесено било и тогавашното гадже на бъдещата му съпруга, но баща ѝ отказал да го отърве и забранил на дъщеря си каквито и да е контакти с „прокажените“ ѝ приятелчета. И тогава тя „забърсва“ него — Стоян Белев, далавераджия с широки, хаотично трупани знания и дълбока вътрешна потребност от култура. След години тя си призна, че го е направила нарочно, напук, а после се влюбила. Татенцето искал да застреля натрапника, докато не разбрал, че дъщеря му е бременна. В началото на седемдесетте безотговорният пройдоха се оказа млад баща и студент по право в Софийския университет, разбира се — с висшата протекция на тъста. Златна птичка бе кацнала на рамото му и той нямаше никакво намерение да я изпусне. Години по-късно бе осъзнал, че генералът — един от най-умните и прозорливи мъже, с които животът го бе срещал, — още с първия разговор с кандидат-зетя, бе оценил самородния му интелект, качествата му, неистовото му желание да промени живота си и готовността му да плати цената за това. И го бе моделирал по свой образ и подобие — изгоден и за двамата бартер, в който единият получаваше син, за какъвто бе мечтал, а другият — баща, какъвто никога не бе имал.

Стоян редуваше часовете в Софийския със занимания в школата в Симеоново, като избягваше и старите си приятели, и новите си познати, защото шеше да му се наложи да лъже, а сред нещата, които не понасяше, лъжата заемаше първо място. Поне пет години по-възрастен от състудентите си, при това женен и с дете, той се държеше резервирано и обикновено сядаше сам на лекциите. По някакъв повод цитира Плиний Стари (обожаваше историята и философията) и прякорът „Стария“ му се лепна съвсем естествено, последва го извън аудиторията и остана с него завинаги.

Първата му самостоятелна задача, вече като офицер от Второ главно, бе свързана с така наречените контрабандно-валутни престъпления. Член 250 от Наказателния кодекс на НРБ гласеше, че който наруши разпоредба на Закона за валутните ценности и валутния контрол, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от петстотин до две хиляди лева. Търговията с валута и „валутни стоки“ беше изключителен монопол на държавата, а обмяната на чужди банкноти се водеше „престъпление срещу същността на обществено-икономическия строй“.

Стария разгърна една от папките с надпис „ВГУ-ДС 1981 год“ и извади фотокопие на написан на пишеща машина материал с гриф „строго секретно“:

Справката беше подписана от тогавашния им началник генерал Аначков, личен приятел на тъста му. Благодарение на няколко ценни агенти службите бяха направили сериозен пробив. Нямаше да забрави „запознанството“ си с агент Ясен, един от хората, стоящи в основата на „успехите“. Стария не беше чел досието му, но се познаваше с водещия му офицер. Ясен се оказа бившият възпитаник на ТВУ и републикански шампион по бокс, неговият съученик и приятел, а след това и партньор в далаверите — Любо Капитански. Спомни си първата им среща — в трудововъзпитателното училище. Двамата бяха пратени там по едно и също време не заради „противообществени прояви“, а защото нямаха родители. Израсли в домове „Майка и дете“, откъдето — заради нежелание за безропотно подчинение — ги бяха наритали към ТВУ-то. Стоян и Любо влязоха в столовата по време на закуска и когато излязоха навън, пет-шест по-големи момчета им се нахвърлиха, за да им покажат кой командва в тази вълча общност. Пред очите на главния възпитател и даскала по физическо, облегнати гръб в гръб, двамата бяха дали неистов отпор. Пребиха ги жестоко, но си заслужаваше — повече не ги закачаха.

Стария издърпа папката, която навремето бе надписал собственоръчно — „Бранимир Бонев“. Официалното им запознанство се бе случило през 1993-та, но първият документ вътре бе датиран десет години по-рано. За периода преди осемдесет и девета имаше три броя „Протокол за установяване на обстоятелства“, в които се казваше, че у лицето е открита чуждестранна валута (съответно хиляда двеста и седемдесет и петстотин и трийсет долара, в третия случай — четири хиляди западногермански марки), като бяха описани купюрите и номерата на банкнотите. За трите случая Бранимир Бонев бе дал едно и също писмено обяснение — току-що е намерил съответните суми и е „имал намерение да ги предаде на органите“. Документите нямаха подписи на служебни и поемни лица, което — за тези, които разбират — означаваше само едно — изготвени са за сплашване.

В сейфа на Стария отлежаваха и други копия от документи, като например литерните дела „Младежко сборище около кафене «Магурата» на бул. «Витоша»“ под № 6873/11.10.1989 г., както и подобните за „Кравай“ и „Попа“. Оригиналите не бяха открити от Комисията по досиетата заради имената на някои от „националноотговорните бизнесмени“ в тях. Бранимир Бонев се бе отделил от агент Ясен и бе станал сериозен самостоятелен играч, но името му не фигурираше в делата — Стария се бе погрижил за това.

Момчето бе привлякло вниманието му и шефовете дадоха съгласие агент Ясен да използва Бранимир Бонев като помощник, неофициално за момента, тъй като беше непълнолетен.

„Природно умен, но индивидуалист и бунтар“ — пишеше в педагогическата характеристика на Бранимир Бонев, копие от която Стария бе изискал от отдел „Донаборници“ на Софийското военно окръжие.

Как усвоява успешно, като не проявява отговорност? — не ставаше ясно. Относно социалните му умения и участието в организационния живот се казваше, че ученикът „не расте в здрава семейна среда, страни от съучениците си и не участва в извънкласни и извънучилищни дейности“.

Най-сериозните обвинения идваха накрая: „Ученикът Бранимир Костов Бонев няма изграден правилен Марксистко-Ленински мироглед и не признава авторитета на административното, партийното и комсомолско ръководства“.

Въпреки неласкавата характеристика Бранимир Бонев, както повечето момчета от Английската, беше разпределен да отбие военната си служба на турската граница, в едно от свързочните поделения, занимаващо се с подслушване. „Ние считаме донаборника за потенциално опасен, да не стане така, че ти да си виновен, ако духне през браздата“ — бе заявил Стария в личен разговор със заместник-шефа на окръжието. „Най-добре го прати в Строителни войски.“

Стария не бе допуснал никъде, никога и по никакъв повод да се появи името на Стоил Стоев. Проучи лично него и родителите му, но цялата информация съхраняваше в главата си. Обстановката изискваше да се мисли с перспектива и той считаше, че приятелят на Бранимир Бонев може да бъде полезен при определено развитие на ситуацията в страната. За определени хора индикации в тази насока не липсваха — перестройката в братския СССР бе предвестник на края на самоизчерпалите се режими в целия Източен блок. „Най-важното умение на този свят е да разгадаваш живота с поне два хода напред“ — казваше тъстът му.

Стария прибра документите в шкафа, подравни настолния календар по ръба на бюрото и влезе в банята. Насапуниса се, изплакна се с топла вода, пусна студена от дюзите на стенния панел и преброи бавно до сто.

В последните години преди Десети ноември за повечето хора от неговия кръг бе станало ясно накъде върви държавата. Незаконната обмяна на валута винаги се е случвала под крилото на службите, а през 1986-а бе минала на официално подчинение на Четвърто управление заедно с така наречения скрит транзит — държавната контрабанда на злато, битова техника, медикаменти и оръжие. През януари осемдесет и девета излезе Указ 56 за стопанската дейност и рамките на законното и незаконното се размиха. След събитията в края на същата година за кратко службите изпаднаха в ступор, но бързо се окопитиха. Е, трябваше да се примирят с факта, че някои от бандитите, с които се бяха надлъгвали години наред, се готвеха да управляват държавата.

Една година преди това, есента на осемдесет и осма, Стария беше уредил Бранко да бъде изтеглен от поделението на Строителни войски в провинцията и той изкара втората си година от казармата в София, занимавайки се активно с незаконна обмяна на валута. Стария ги държеше под око със Стоил и през четиригодишното им следване във ВИФ, когато двамата изградиха гъвкава структура с малки мобилни групи, работещи в курортите. Албена, Златни пясъци, Дружба, Слънчев бряг, Несебър — флагманите на соцтуризма за западняците. Изкупуваха значителни количества валута и я пласираха в столицата. Стефо Манекена и Иван Доктора — спасители, и Маро Слайса — тенис учител, бяха бригадирите им „на терен“. Стефо и Маро също учеха във ВИФ, а Иван Бояджиев се бореше с медицината. Ерупата явно нямаше намерение да работи легално и тъй като никой не знаеше чии хора са, се носеха различни слухове. Стария лично бе автор на този, че зад софиянците стои Нора Ананиева. Директната конфронтация с конкуренцията не можеше да се отлага дълго и в един момент им се наложи спешно да легализират дейността си. През 1992 година „БиС“ ООД, собственост на Бранимир Бонев и Стоил Стоев, получи лиценз за валутна търговия и се втурна да прави най-голямата верига от чейндж бюра по Черноморието. Това вече нямаше как да остане незабелязано от местните играчи и не след дълго неприятностите заваляха — внезапни и безпощадни като лятна градушка. Точно този момент чакаше Стария.

С неприятното чувство, че е закъснял, Стария застана на пост пред входната врата в десет без една минута. По външния вид на къщата бе невъзможно да се предположи, че собственикът ѝ отдавна е милионер в зелено. Някогашната вила на тъст му не се различаваше от постройките наоколо, вдигнати през седемдесетте — два етажа, двускатен покрив, гараж за една кола. Стария живееше сам, съседните имоти от години не се ползваха, а за шофьора си, по съвместителство и охрана, бе наел къщата отсреща. Уличното осветление бе изградено от фирмата, която държеше бакалията в махалата, тя поемаше и сметките за ток. Съкварталците едва ли предполагаха, че в стълбовете са монтирани модерни камери за наблюдение. От време на време Стария нарочно се отбиваше до магазина и надаваше ухо на дебатите, които наборите му водеха. На няколко пъти бе чул подмятания, че е редно онези да оправят и пътя, та да не си трошат децата автомобилите, като идват. Хич не вярваха на магазинера, че не бил виждал шефовете, а магазинът работел на загуба. Вярно, че цените са по-ниски от градските, ама сигурно има някаква врътка тука…

Задръстването по Околовръстното шосе започваше от светофара с улица „Любляна“. Накъде се бяха втурнали всичките тези хора в събота сутрин, едва ли отиваха да играят тенис в Дипломатическия клуб? Не обичах да закъснявам, особено пък за среща със Стария. Той щеше да се курдиса в десет нула нула на входа на къщата си в Иваняне и нямаше да мръдне оттам, докато не се появя.

Стария се появи в живота ми преди двайсет и три години — в ролята на спасител. Буквално. В продължение на шест месеца след регистрацията на „БиС“ ООД със Стоил си бяхме скъсали задниците, за да направим верига обменни бюра по морето. Вложихме до стотинка натрупаното с години от чейнджа в помещения, разрешителни, преустройства, обезопасяване, наемане на служители, обучение… Разбира се, най-голямото перо в инвестицията се оказаха подкупите. Хиените от държавните служби потриваха доволно ръце и ни сваляха по три кожи. До момента валутната търговия в черноморските курорти негласно се контролираше от две групировки. Варненската държеше от Бяла на север, бургаската — от Обзор на юг. Те се обединиха срещу новия „софийски“ играч и тъй като от години хранеха местните ченгета, изходът от борбата беше предизвестен. В един и същи ден насрочихме трийсет водосвета за откриване — от Балчик до Ахтопол, и получихме трийсет анонимни заплахи за бомби. А в следващите дни полицията бе затрупана от фалшиви сигнали за продажба на дрога в обектите ни и, за разлика от друг път, се оказа адски загрижена.

За онова, което се случи по-нататък, не искам да си спомням.

„Добре че направиха това разклонение от Околовръстното. Преди кръстовището беше много опасно.“

Няколко седмици по-късно ми се обади приятен женски глас и обясни, че шефът на „Уни-трейд корпорация“ ме кани на личен разговор. Взех Стоил със себе си и отидохме до офиса им. Посрещна ни младо, спиращо дъха момиче: „Приятно ми е, Биляна“. Представихме се смутено. „Господин Бонев, както ви казах по телефона, шефът желае да говори с вас лично. Господин Стоев, бихте ли ме изчакали тук, моля.“ Стоил я гледаше като зомбиран. Аз я последвах, без въобще да се сетя да възразя, че не съм довел приятеля си, за да виси в коридора.

Средно висок мъж с жилеста фигура на бегач на дълги разстояния стоеше до френския прозорец в дъното на кабинет, създаващ усещане за разточителен лукс. Домакинът — силно прошарен, с уверено държание и внушаваща доверие усмивка — ми протегна приветливо ръка. „Благородство, доблест, достойнство, почтеност, честност, великодушие, аристократичност, изтънченост, извисеност.“ Ръкостискане на политик — както би казала с възторг Ефросина, лелята на баща ми — „кратко и енергично“. Тя държеше да имам богат речник и да се здрависвам точно по този начин.

„Бранимир Бонев, приятно мие.“

„Бранимире, радвам се да ви видя. Много съм слушал за вас. Заповядайте“ — мъжът направи широк жест с ръка, но така и не се представи.

Зачудих се как да се обръщам към него, тъй като и при разговора по телефона секретарката не беше споменала името му.

„Сядай.“

Креслата бяха кожени, а на ниската масичка искряха Кристалин чаши за уиски и купа с ядки. Етикетът и дори формата на бутилката бяха странни — HUDSON. Разговорът бе делови, без излишни встъпления. „Шефът“ резюмира положението: веригата обменни бюра не функционира; отношенията с конкуренцията са повече от комплицирани; масовото бягство на наши служители е факт. Слушах внимателно, без да възразявам.

„Предложението ми е следното: ще реша проблемите ти и ще осигуря безоблачна работа на веригата срещу седемдесет и пет процента от собствеността на «БиС» ООД.“

„Абсурд — избухнах. — Максимум двайсет и пет.“

„Не обичам да се пазаря — каза кротко мъжът, — но ще ти направя финална оферта. Аз и ти — петдесет на петдесет. От теб оперативното ръководство, от мен — осигуряване на финансиране и всичко останало.“ „Но аз не съм сам, това значи със съдружника ми да работим за нищо!“

„Не ме разбра, аз и ти ще имаме по петдесет процента. На него ще направя друго предложение. Добре е, че дойдохте двамата, така ще решим всичко още на момента.“

„Ще имаме нужда от няколко дни да помислим…“

„Не, всеки от вас ще има по една минута за отговор. Твоята започва да тече сега“ — мъжът погледна демонстративно часовника на ръката си. „Гарантирате ли, че партньорът ми ще бъде доволен от сделката?“ „Разбира се. Аз правя само взаимноизгодни предложения. Десет секунди. Да или не?“

„Да“

„Благодаря“ — мъжът се изправи и стисна ръката ми над ниската масичка. Уискито и ядките останаха недокоснати.

„Биляна ще те изпрати. Не чакай приятеля си, предполагам, че разговорът с него ще е по-дълъг.“

В десет и една паркирах зад скромния дискавъри, с който Стария пътуваше до офиса. Иначе ползваше последен модел рейнджроувър, макар да не обичаше лукса. „Хората съдят за бизнеса по автомобила и офиса“ — първият му урок навремето. „За съжаление, у нас точно парвенютата диктуват вкуса в бизнеса, политиката и дори в изкуството…“

Ръкувахме се и Стария ме пропусна напред към хола, чийто стил Ивета определяше като „класически винтидж“. Нямах мнение по въпроса, но бях сигурен, че очите на всеки антиквар биха заблестели при вида на идеално запазените и поддържани масивни орехови шкафове с фризове и маси с множество чекмеджета. Изглеждали поне на два века, но орнаментираните им дръжки от лят метал, макар и стари, би трябвало да са монтирани допълнително — твърдеше съпругата ми. Креслата и диванът напомняха шейсетте години заради тънките си метални крака, но пък бяха изключително удобни.

Двамата се настанихме около ниската маса с размери на волейболно игрище. Плотът ѝ бе отрупан с книги, от които стърчаха разноцветни хартиени лентички. Между тях бяха разпилени множество изписани на ръка листа. Странно, тъй като бях виждал хиляди пъти бюрото на Стария — всичко по конец и не повече от три бумаги отгоре.

— Как изкарахте в Гърция?

— Нормално, но Ивета се притесняваше, че Рая ще страда от липсата ѝ и може да изпадне в паника.

— Разбирам. А има ли основания за това?

— Вчера минахме да я видим, Рая изглеждаше както обикновено. Според мен.

— А според Ивета?

— И според нея, но тя го тълкува по друг начин — Рая е стабилна емоционално.

— Ивета е абсолютно сигурна, че Рая ще се оправи. Възхищавам ѝ се за вярата.

— Тази фанатична увереност е другото проявление на религиозния плам, който я беше обладал преди. Но по-добре така — въздъхнах.

— Обичам я като свое дете — Стария сложи ръка на сърцето си. — Както обичам теб. знаеш, че бих направил всичко за вас и за Рая.

— Зная, да. Благодаря ти. Надявам се да не сме те разочаровали.

— Не, не, моля ти се.

След кратка пауза Стария продължи:

— Точно защото гледам на теб като на син, затова те поканих. Искам да поговорим на спокойствие. Да направя ли кафе?

— Не, благодаря. Пил съм. За какво става дума?

— За холдинга, разбира се.

Облегнах се назад. „Кой ще овладее холдинга?“ Всъщност отдавна знаех, че рано или късно ще се стигне до този момент. Неизбежно беше — по много неща си приличахме, но и твърде се различавахме със Стария.

Оферти, които не можеха да откажат, получиха и другите ключови играчи във фирмите с името „БиС“ — ООД-то, в което бяхме партньори със Стоил, и собствениците на трите ЕТ-та — Манекена, Слайса и Доктора. Стоил изненадващо заяви, че винаги е мечтал да стане ченге и прехвърли дяловете си на Стария. Нямаше и намек за обвинение от негова страна за моята сделка, с която на практика го предадох. Седмица по-късно бе назначен като разузнавач първа степен, мина за половин година през Симеоново и за кратко време изгалопира през всички нива на служебната йерархия в Национална служба „Сигурност“: началник на сектор, началник на отдел и директор на дирекция. След обучение в полицейските академии в Унгария и в САЩ бе назначен за заместник-председател на същото ведомство, преименувано на Държавна агенция „Национална сигурност“. Бях чувал, че името му е спрягано в МС и за титуляр, но президентът имал други предпочитания и приоритети.

Едноличните фирми бяха купени от „БиС“ ООД, при което Стефан Колев се сдоби с начален капитал за първата си фурна, Марин Еенчев се оказа собственик на терен за тенис кортове, а дипломираният доктор Иван Бояджиев бе назначен във ВМА и шест месеца по-късно замина на платена специализация в Щатите. За всекиш по нещо. В интерес на истината, така всички спечелихме несравнимо повече, отколкото ако бяхме останали на хлъзгавата валутна арена. Да не говорим, че можеше да не сме живи. Но — така или иначе — Стария ни бе изчислил безпогрешно.

— Всъщност моментът за решителни действия отдавна е назрял — възрастният мъж наблегна на „отдавна“, при което аз леко се смръщих, — но в последно време просто не мога да те позная. Съжалявам, че го казвам.

В края на деветдесет и трета със Стария регистрирахме офшорната „Уни-финанс“ ООД, която на свой ред купи „БиС“ ООД. От дружествата не раздавахме дивиденти, тъй като цялата печалба се реинвестираше, но извън заплатата си като Изпълнителен директор получавах и бонус от пет процента от чистата годишна печалба, така че парите не бяха никакъв проблем. Живеех охолно и харчех, без да се замислям.

— Е, аз също не мога да се позная. Значи сме на едно мнение — изкривих устни в нещо като усмивка.

— Какво става с теб? Не мисля, че Рая е причината.

Застанах нащрек. „Дали пък Стария не е разбрал за обаждането от Лондон?!“ Преди около месец с мен се бяха свързали от адвокатската кантора, представляваща мажоритарните акционери на различните фирми от холдинга, занимаващи се с инвестиране, застраховане, логистика, строителство, туризъм, развлечения и търговия. Настояваха за лична среща, за предпочитане някъде в Европа. Бях отговорил уклончиво, а после „забравих“ да спомена на Стария. „Ако е така, то той си мисли, че противоречията ни са следствие от това обаждане.“

В началото имах съмнения, но много скоро се убедих, че сделката със Стария си заслужаваше. Финансовият ресурс, до който общата ни фирма получи достъп, беше практически неограничен. Отвориха се нови хоризонти и скоро обмяната на валута се оказа най-скромният дял в дейността ни. „Уни-финанс“ ООД се превърна в „майка“ на огромен холдинг от отделни фирми, в които притежаваше по двайсет и пет процента срещу задължението да управлява проектите и инвестициите. Собствениците на останалите седемдесет и пет процента също бяха офшорни структури.

Междувременно аз завърших „Финанси“ в УНСС, въпреки че още от първия ден бих могъл да водя курсове на поне половината от преподавателите.

По онова време нормите на печалба във всички сектори на българската икономика бяха немислими за вече развитите страни, сроковете за възвръщаемост надхвърляха и най-смелите очаквания. Всичко вървеше чудесно до развихрянето на световната икономическа криза.

Анализът на икономическата ситуация в България за предстоящата 2009-а подсказваше, че се очаква още по-голямо намаляване на икономическия растеж, нарастване на инфлацията в краткосрочен план, намаляване на търсенето и предлагането. Утежняващи обстоятелства бяха корупцията, слабата съдебна система, лошата инфраструктура и зависимостта от външни ресурси. Най-силно щяха да бъдат засегнати строителството, металургията, машиностроенето, химическата и текстилната промишленост, финансовият сектор. Като цяло банковата система беше стабилна, но кризата щеше да се прояви в ограничаване на кредитирането чрез свиване на ипотечните и потребителските кредити, забавяне темповете на кредитиране в частния сектор, увеличаване на лихвените проценти. Съществуваше риск чуждестранните филиали на банките да изтеглят ресурсите си.

Добре че страната беше във валутен борд.

„Големите пари са плашливи, няма защо да им хвърляме пиратки под краката“ — резюмира Стария несъгласието си да изпратим на партньорите ни толкова негативен анализ. „Това, което си написал, ще доведе до орязване правомощията ни да вземаме решения, изискващи финансов ресурс. От тук нататък ще трябва да се оправяме сами.“

„Трябва да сме честни. Нали разбираш, че може да стане и много по-лошо“ — опитах се да защитя позициите си. „Освен това, мисля си, те ще оценят безпристрастността и лоялността ни. Едва ли ще захвърлят всичко с лека ръка.“

„О, според мен грешиш. Но какво пък, нека бъдем честни и лоялни. Конфуцианските добродетели — лоялност, честност, благоприличие и справедливост. Надявам се поне в дългосрочен план да ни донесат дивиденти. Апропо, за китайците символ на конфуцианските добродетели е птицата Феникс. Що пък и ние да не се възродим от собствената си пепел, защото в момента правим точно като нея — изграждаме си гнездо от миртови клонки и се гласим за самозапалване.“

Стария се бе оказал напълно прав — финансирането секна и „Уни-финанс“ бе зарязан да се оправя сам. Преструктурирахме фирмите, съкратихме близо две трети от служителите и за две години успяхме да сведем свободното падане на холдинга до плавно спускане с парапланер. Въпреки това партньорите ни настояваха за спешна разпродажба на инвестиционните проекти и дори на работещите бизнеси. Стария се беше противопоставил категорично, но аз считах, че всеки има право да спасява парите си както намери за добре. Така в безупречните ни до момента отношения се появиха първите, тънки като паяжини, пукнатини на разногласията. И двамата се правехме, че не ги забелязваме.

Все пак трябваше да продължим напред и като начало започнахме с изкупуване на просрочени фирмени кредити от банките, след което разпродавахме активите. Рисковано, но все пак успявахме да излезем на печалба, а на няколко пъти направихме и сериозни удари. Но и тези възможности се изчерпаха — малкият и средният бизнес бяха сринати и погълнати от монополистите. Тогава преминахме към просрочени ипотечни кредити на частни лица, но това беше неблагодарна работа.

За радост, сайтовете ни за хазарт и порноканалите в нета носеха неочаквано добри пари.

— В интерес на истината, Ивета и Биби се справят много добре.

Погледнах го изненадан, не очаквах директно противопоставяне.

„Аха, личните ти добермани.“ Фирмата за юридически услуги, в която Ивета и Биляна бяха съдружници на Стария, не беше под шапката на холдинга. В последно време се занимаваха и с просрочените задължения към „Топлофикация-София“ и „Софийска вода“. Хиляди хора с изненада научаваха, че са осъдени без тяхно знание и освен неплатените сметки дължат и купища пари за разходи по делото и съдия-изпълнител.

Стария продължи:

— Далеч съм от мисълта да сравнявам. По принцип жените са по-адаптивни от нас. Това им е в природата.

Няколко месеца след катастрофата на Рая и Филип в паяжината на разногласията ни се замотаха две тлъсти отровнозелени мухи — масовите хазартни игри и бързите кредити.

— Не помня да си изразявал сериозни резерви към последните ни проекти — Стария повдигна рамене, — но ми се струва, че ги бойкотираш. Страх ме е, че вече е късно, а можеше в момента да сме номер едно в бързите кредити. А и по картоните за търкане не се работи.

„Уни-финанс“ имаше готовност да пусне услугата за даване на бързи кредити през цялата верига от обменни бюра, създадена преди двайсет и няколко години, но до момента бяхме отворили само няколко от тях.

— Очаквам да разбера какви са твоите намерения, Бранимире. Имам чувството, че не искаш повече да работиш за мен.

Когато купих навремето къщата в Бояна, за нея се грижеше едно семейство — Мария и Иван — и аз ги помолих да останат. Тя се занимаваше с домакинството — чистене, готвене, пране, гладене, а той — с градината, басейна, инсталациите. Ивета роди и на третия месец жената пое и бебето. Рая проходи в ръцете ѝ, Мария първа чу думата „мама“ и през годините си остана най-довереният човек, изповедник и адвокат на дъщеря ни. Няколко месеца след катастрофата съпругата ми — без аз да зная — бе помолила Мария и Иван да напуснат къщата. Не искала да разбират, че сме върнали Рая в София. Аз пък не разбирах как може това да е проблем, та те я обичаха като собствено дете. На тяхната възраст било време да си починат, твърдеше Ивета, а аз нямах сили да ѝ противореча в този критичен и за двама ни момент.

На рождения ден на Рая — 12 март — Мария ми се обади по телефона, за да ме попита как е „нейното момиче“. Звъняла на Ивета, но тя не ѝ вдигнала. Предложих ѝ да се видим и да поговорим. Имах угризения за начина, по който се бяхме разделили, след като половината ми съзнателен живот бе преминал с тези хора.

Когато се видяхме, я прегърнах и тя се разплака. Заразпитва за Рая — разказах ѝ за убеждението на майка ѝ, че всичко ще се оправи. „Грях имам аз — проплака Мария. — Моята райска птичка ми довери, че на пътуването до Банско се гласи да става жена, а аз казах на майка ѝ. А бях обещала да пазя тайна!“

Иван, мъжът ѝ, не бил добре със здравето, но се оправил. Възрастната жена стискаше разръфаните дръжки на чантата си и хапеше устни. След като ни напуснали, Иван се разболял и тя взела бърз кредит. Шест месеца по-късно се оказало, че дължат баснословна сума…

Помислих си, че тези добри хора са безпомощни като натирени на улицата домашни любимци. Обещах да помогна, което притесни Мария — нямала това предвид, когато приела да се видим. Бях убеден, че е искрена. На тръгване отново я прегърнах, стиснах в дланите си малките ѝ и напукани от работа ръце и ѝ обещах всичко да бъде наред. „Господин Бонев, вие сте добър човек. Жена ви не е лоша, но за толкова години нито веднъж не ме е докоснала. Извинявам се, че ви говоря такива неща…“

По-късно проучих за какво става въпрос в случая с техния кредит и косите ми настръхнаха.

— Бих те разбрал, ако желаеш да се оттеглиш след случилото се с Рая. Ето затова исках да се видим тук, а не в офиса. Като баща и син.

— Никога не е ставало въпрос да работя за теб, а с теб. Аз бих го нарекъл партньорство и мисля, че през този четвърт век то е основата на съвместната ни работа, а не някакви фамилни отношения.

— От това се страхувах — че ще приемеш думите ми като упрек. Но да се върнем на същността. Кажи ми — откровено — какво мислиш за двата проекта?

— Мисля, че не за пръв път водим подобен разговор, но сега ще бъда по-конкретен. Първо — по въпроса за бързите кредити. Определено е печеливш бизнес, проучването го показва. Но ако искаме сериозно да го разширим, освен че е необходима рекламна кампания, ще ни трябва по-сериозно звено за натиск върху длъжниците. Не едно, а няколко — за различните региони. Не искам да избързваме с рекламата, защото ако тя е ефективна, колкото очакваме, броят на клиентите ни ще нарасне лавинообразно. Оттам — пропорционално увеличаване на „лошите“ кредити. Ние и сега едва смогваме да ги обработим, да не говорим, че да се пращат хора оттук, за да сплашат поредния мунчо…

— Добре, хората как го правят? Струва ми се, че друго те притеснява — Стария поклати скептично глава.

— Да, притеснява ме. Защото това не е нормален бизнес. Никой с акъла си няма и да помисли за кредит при тези безумни условия. Договарят се пари срещу данни от лична карта, съобщени по телефона. Дори да оставим настрани възможните злоупотреби, пак вони. Пие някой три ракии, взима хиляда лева, не може да ги върне навреме и докато разбере, сумата станала петорна заради грамадните лихви в текста с малките буквички.

— Нали именно заради това решихме, че е необходим нов играч на пазара, който да въведе правила и да нормализира дейността.

— Да, но просто няма как да се случи. Сметката не излиза. Прекалено голям е рискът, за да бъдат разумни условията по лихвите. Нали видяхме какво стана, като се повдигнаха въпросите за регулацията? Едно голямо нищо. Да не говорим, че утре някой малоумник ще се запали на площада, като преди това публикува отворено писмо във фейсбук. А после някой политически идиот ще реши да трупа обществени дивиденти с кампания срещу бързите кредити и номерът му ще мине, защото току-виж се окаже ценен парламентарен балансьор.

— Тоест ти си твърдо против холдингът да се занимава с бързи кредити?

— Вече да.

— Но не си против да изкупуваме доиш кредити от банките?

— При бързите заеми не става дума за бизнесмени, взели пари от банки, а за неграмотни или нуждаещи се хора.

— Тези са същите хора, които не си обслужват банковите кредити и банките вече не им дават пари. А ние — да ти напомня — се занимаваме и е такива казуси.

— Има една малка разлика. При банковите кредити не сме ние тези, дето са подлъгали хората. Рекламите на банките се въртят по телевизиите, отговорността е тяхна. Но за бързите кредити — не! Там ние заставаме пред човека и се правим, че му вярваме, а всъщност се надяваме да го закъса и да не ни върне парите навреме, за да го обезкостим.

— Добре, нека го обмисля. А за игрите на късмета — какви са аргументите ти против?

— Те са по-доходоносни от всякакъв друг вид хазарт, защото са най-масови. А са най-масови, защото са най-достъпни. Пенсионерите няма да влязат в казино, клошарите няма да заложат на „Май Юнайтед“, деца не пускат в бинго залите. Държавата от години печели от лотарията и тотото, но талоните са много по-вредни. Както при наркотиците и тютюна — пораженията от цигарите са в пъти по-големи, защото цигари се продават навсякъде. Картоните се продават в хранителните магазини, по будките за вестници, в кафенето, дори на гишетата в пощите, където се раздават пенсиите. Не искам да се занимаваме с тази гадост, не искам да търгуваме с празни надежди.

— А с какво предлагаш да се занимаваме? — Стария звучеше напълно добронамерено.

— Мисля по въпроса. Рано или късно икономиката ще има нужда от среден бизнес. А средният бизнес ще има нужда от пари и съвети — притиснах слепоочията си с палците на ръцете. — Не може вечно да се разчита на парите от Европа.

— В света кризата премина преди няколко години, но тук ще ни държи още дълго. Защото там хората, които правят бизнес, са наясно, че има приливи и отливи, докато нашите саморасли бизнесмени бяха свикнали всичко да се движи единствено нагоре — продажби, печалби, пазарни дялове. И сега са като попарени от слана. Пречупиха им се крехките крилца. Вече в нищо не вярват, най-вече в себе си. Това, което за света беше поредната икономическа криза, за нас се оказа „криза на доверието“. Банките със свещ да търсят, няма на кого да отпуснат заем.

— Всички се натискат да стават чиновници, за да разпределят бюджетни или европейски пари. Будалите, дето останаха да опъват каиша в реалния бизнес, са готови да „връщат“ немислими комисиони за държавни поръчки. И какво — бачкат на минимални печалби. Тотално сбъркана държава.

— Чак новото поколение ще има дързостта да работи на свой риск, но ще са необходими едно десетина години. А ние не можем да чакаме. Както и да е, мисля, че от този разговор ще има полза. Благодаря ти за откровеността. Нека и двамата обмислим добре и да не прибързваме.

Старият се изправи и извади от шкафа две изящни чашки за чай.

— Истински, нищо общо с костния „китайски“ порцелан на англичаните. Но чаят ще е мое производство. Знаеш — човек е добре да ползва билки, расли в собствения му заден двор. Образно казано. Въпреки че „чай“ е само това, което се прави от листа на Camellia sinensis.

— Лека като перце — възхитих се. Завъртях чашата в ръка и огледах рисунката. — Фениксът символизира конфуцианските добродетели, от теб съм го чувал.

— Според китайската митология — става дума за две хиляди и шестстотин години преди новата ера — първоначално това са били две птици — мъжка и женска. Женската — Huang — е символизирала луната, а мъжката — Feng — слънцето. Впоследствие боговете ги превръщат в едно същество — FengHuang, което става символ на единството на ин и ян, на красотата, мира и любовта. Помня всичките ни разговори. Но тогава ставаше въпрос за ритуално бизнес самоубийство.

Сякаш ме удари през лицето. В разговорите със Стария трябва да си нащрек.

— Китайците — присвих очи — имат поговорка: „Ако се спъваш по пътя, това не е пътят, който боговете са избрали за теб“.

— Да не забравя да те помоля за една услуга — гласът на Стария прозвуча умолително. — Ще ни помогнеш ли за Шопов?

— Кой Шопов? — бях искрено учуден от рязката промяна в разговора. — За какво става въпрос?

— За депутата Шопов. Биляна и Ивета се ангажираха със случая.

— По делото за катастрофата?! Господи! Медиите ще ги разкъсат!

— Ние само помагаме на официалната му защита.

— Това е безумие. Не ми го побира главата. Как въобще са се съгласили?!

— Не е така както изглежда на пръв поглед. Ще ти обясня какво имам предвид. Дори да отхвърлим версията на Шопов и да приемем, че той е виновен — карал е с висока скорост и се е заплеснал. Просто миг невнимание. Би могло да се случи на всеки — на теб, на мен, на Ивета.

— А каква е неговата версия? Не съм запознат в подробности със случая.

— Твърди, че е минал в насрещното, за да избегне претичало през пътя дете. Но да кажем, че е виновен. Кой печели от осъждането на Шопов? До момента не е имал сериозни нарушения, за в бъдеще пък — абсурд. Това ще му е обеца на ухото.

— А жертвите? Май семейство…

— Да. Семейство от някакво шуменско село. За съжаление, трима — баща, майка и момче на шест — са останали на място. По-малкото се е отървало с леки контузии. Ужасна трагедия. Но Шопов се е разбрал с роднините да не предявяват граждански иск — той поема несравнимо по-сериозни ангажименти, отколкото съдът би присъдил. Остава държавното обвинение. Ще бъда откровен с теб — постигнали сме споразумение с прокурора и съдията, има само един проблем — тройна експертиза, поискана от обвинението на предишния етап. Ивета счита, че ти можеш да помогнеш.

— Така ли? Аз?!

— Да, синът на най-важния от експертите има просрочен ипотечен заем към една от банките, с които работим. Трябва да говориш с партньорите ни там да го направят изискуем и да ни го прехвърлят. А после да обработиш сина, а той — баща си.

— Това ли искате от мен? Да изнудвам сина, та да склони бащата — съдебен експерт — към лъжесвидетелстване?!

— Не изнудваш никого, а даваш възможност на сина да се отърве от ипотеката — Шопов ще плати сумата за погасяване. Бащата — професор — едва ли ще остави единствения си син да загуби жилището си, при положение че има две малки внучета.

Кръвта нахлу в главата ми — усещах я да пулсира в ушите и слепоочията ми.

— Мога да си представя — казах — каква помия ще се излее, ако журналистите надушат, че основателките на фондация „Да спрем убийците на пътя!“ защитават Шопов! Но не искам да си представям реакцията на хората, когато разберат за похватите на защитата.

— Шансовете да се случи са пренебрежимо малки. А плюсовете — сериозни и сто процента сигурни. — Стария спря с жест опита ми да възразя. — Нека довърша. Шопов обеща да финансира фондацията и освен това гарантира, че ще направи Биляна експерт към законодателната комисия в Народното събрание. Самият той ще лобира за измененията във всички закони, които счетем за нужно да бъдат направени.

— Това е… цинизъм! — не вярвах на ушите си.

— Зная, звучи странно. Но е по-скоро прагматизъм, отколкото цинизъм.

— Прагматизъм?! Трима души са мъртви, по дяволите, и едно дете е останало сираче, а ние говорим за прагматизъм! Как въобще Биляна и Ивета са се съгласили да са част от този фарс при всичко, което те двете преживяват! При цялото страдание на Рая и Филип! Извинявай, но това е за психиатрията — класически пример за раздвоение на личността.

— Във всеки един от нас има както добро, така и зло. Юнг го е разбрал още като дете — намерил премръзнало птиче и докато го държал в шепите си и му дъхал, за да го стопли, му се приискало да го стисне с всички сили. Според него ако човек не осъзнае този факт и не го приеме, всеки път, когато прави добро, отреченото зло се натрупва в тъмната му страна, докато накрая се превърне в комплекс. И макар да не си признаваме, аз съм убеден, че всички — все по някакъв начин — сме стискали птиче. Юнг — със сигурност. Китайците имат и друга поговорка: „Взирайки се в дървото пред теб, не виждаш гората зад него“.

Не проумявах връзката между Юнг, китайците и казуса „Шопов“.

— Е, ти ще си решиш сам можеш или не можеш да помогнеш.

— Тоест трябва да приема, че Шопов е еманацията на човешкия вид, а Кристалин Котраков — човешки тор?

— Предполагам, че определението „човешки тор“ е стряскащо, но — Стария взе една от книгите на масата и я отвори — според Юнг: „Има нива, до които достигат малцина — въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива̀“.

— Юнг май е бил повече философ, отколкото психиатър.

— Неизбежно е. Ако искаш да си на ниво в която и да е област на познанието, трябва да си на „ти“ е философията. Същото важи и за изкуството. Всички художествени стилове произтичат от определени философски течения. Разбрах, че това за „човешкия тор“ те подразни снощи. Всъщност ти го каза в прав текст.

— Да, подразни ме. Иначе темата за нивата е много интересна.

— Просто не беше за онзи формат.

— И аз напоследък си задавам въпроси, дето въобще не съм вярвал, че ще ме занимават.

— Минал си на по-високо ниво, това е. Първото ниво е светът на Материята, второто — светът на Сетивността — нуждата, желанията и чувствата. И най-примитивните човешки същества битуват в тези два свята. Следващото — светът на Мисълта и Знанието — е обичайно за повечето хора, а четвъртото — светът на въображението, абстракциите и творчеството, или иначе казано — светът на Съзнанието, е за ограничен кръг. Петото — светът на Висшето съзнание, което включва човешкия дух — е за избрани. Над това ниво е Абсолютът, който всъщност е Колективното Съзнание на Вселената.

— Как си го представяш това колективно съзнание?

— Колективното Съзнание на Вселената! Енергийно-информационна матрица, съдържаща цялата информация за миналото, настоящето и бъдещето на една отделна вселена, в случая на тази, в която съществуваме.

— Чел съм нещо подобно — вметнах. — Напомня ми на Акашовите записи.

— Акашовите записи — Стария се намръщи — са базирани на същата идея за съхранение на информацията, която съществува при много народи и учения, но твърдението, че всеки може да достига осъзнато до тази информация, чрез медитация или по други канали, е определено несъстоятелна. Няма логика достъпът до определени знания да не е съобразен е това как би била разбрана и за какво би била използвана. Колективното Съзнание на Вселената е понятийно тъждествено на Бог в степента, в която човек би могъл да осъзнае. Тази способност за осъзнато възприемане на Бог или степента на осъзнаване на информацията в Колективното Съзнание — това е Висшето съзнание на човека. А самото Съзнание е в способността да бъдат осъзнати идентичност, принадлежност и отговорност.

— За всяка вселена Колективното Съзнание е различно, така ли?

— Да, имаме хипотетично множество от безброй отделни вселени, съществуващи паралелно, независимо една от друга, всяка със своите специфични параметри — пространство, време, всички форми на материя, енергия, импулс, закони. Всяка със своето Колективно Съзнание.

— Ако Колективното Съзнание на Вселената е понятийно тъждествено на Бог, а има хипотетично множество от безброй отделни вселени, то няма ли хипотетично множество от безброй отделни Богове?

— Не, Бог е един за цялата Мултивселена, а в отделните вселени са различните негови проявления.

— Тоест ние сме в ролята на слепеца от притчата и се опитваме да опишем слона, хванали хобота му?

— Или нещо друго — засмя се Стария. — Извинявам се, че те занимавам с тези неща, но си мисля, че съм достигнал до напълно нов философски конструкт.

— Звучи ми познато — промърморих. — Не че съм специалист.

— Да, дотук няма ново. Съзнание, Виеше съзнание, Колективно съзнание на вселената. Мултивселената е съвкупността от всички вселени и съдържа всичко, което съществува. Новото е в следващата стъпка, а именно: Мултивселената е светът на Смисъла. И така надграждаме отец-син-дух, или иначе казано — материя-енергия-съзнание е нов конструкт: материя-енергия-съзнание-смисъл. Бог е Смисъл.

— О, това ми се струва силно — възкликнах.

— Има само един проблем — продължи Стария. — След законите за запазване на материята, енергията, импулса и заряда в момента се говори за закон за запазване на информацията, частен случай на който са торсионните полета, а в бъдеще — когато моят философски конструкт се признае, ще им се наложи — той се подсмихна — да формулират закон за запазване на смисъла.

— И според теб нашата Вселена е експеримент?

— Както и всички други от Мултивселената. Това са нива на експеримента: различни вселени, планети, физични, химични и биологични фактори, различни форми на живот, формиращи различни общества, и в края на краищата — различни Съзнания.

— Не противоречи ли на идеята на Лайбниц за най-добрия възможен свят. Чел съм някъде за това, не че помня каква беше тезата…

— Лайбниц твърди, че от наличието на безкрайно много идеи за възможни светове в разсъдъка на Бога следва, че трябва да има достатъчно основание той да избере един, в най-висша степен близък до съвършенство, ерго: действителният свят е най-добрият, който разсъдъкът на Бога може да познае, силата на Бога — да породи и неговата воля — да избере. Голяма грешка, тъй като Абсолютният Разум няма как да е застинал в своя абсолют. Не ми се вярва Той да не е изпитвал съмнения. Дори на Абсолютния Разум би трябвало да е недостатъчна вярата, необходими са факти и знания, които могат да бъдат проверени и когато Той установи кое е истина, тогава вярата Му в себе си ще стане непоколебима.

Половин час по-късно му протегнах ръка за сбогуване и за миг се уплаших да не вземе дланта ми за измръзнало птиче.

— Ще мисля за смисъла — усмихнах се криво.

— Мисли за гората и за птичето, Бранимире.

— Обещавам. Уесли Бранч Рики2 казва: „Thinking about the devil is worse than seeing the devil“3.

— Кой е той? He съм го чувал.

— Американски бейзболист.

— Аха… — Стария изглеждаше разочарован. — Натоварено ли беше движението?

— Да, учудващо за почивен ден.

— Моля те, внимавай…

— Мама е тук! Имаш специални поздрави от твоето приятелче Ванчо Добър-ден. Знаеш го каква е терца — видя ме на излизане от гаража и ми вика: „Добър ден! Приятно ти возене с кола! Много поздрави на твоя мъж и на твоето момиче!“. Постоянно се обаждат и приятелите ти, интересуват се как си. Никой от тях не знае, че си в София, дори Филип… Точно това искам да обсъдим: трябва ли да кажем на Филип? Вчера го видях, много му е мъчно за теб. Иска да пътува до Тел Авив, за да те види. Сигурно и на теб ти е домъчняло, но да ти кажа моето мнение — моментът едва ли е подходящ. Възстановяването върви супер, тазът му — слава богу — е зараснал правилно и няма да се налага да се троши. Всъщност Бог няма заслуги, докторите са го наместили и обездвижили перфектно. Представяш ли си какъв ужас щеше да е, ако трябваше да се троши? Не ми се мисли! Извадили са желязото от бедрото му, сериозна операция. В момента има проблеми с глезена, било въпрос на време да се възстанови нервът, който вдига ходилото. Ако не се случи, щяло да се наложи сложна интервенция, но ще ти обяснявам друг път. Е — ти искаш ли да видиш Филип?

Ивета отиде до прозореца, повдигна леко щорите и се загледа навън.

В онзи ден Филип и Рая щяха да пътуват обратно към София, така че тя нямаше как да е спокойна. Не можеше да прогони от съзнанието си мисълта, че Рая не беше споделила с нея решението си да стане жена!

Наистина ли са го направили? Как ли се е чувствала, дали е боляло? Бил ли е Филип нежен, внимателен… Чула ли е мечтаното „Обичам те!“, щастлива ли е?

Няколко пъти позвъни на дъщеря си, но тя не вдигна. Набираше я отново и отново.

И изведнъж чу в слушалката мъжки глас: „Стана катастрофа. Софийска киа — изхвърча от пътя и падна в дерето… малко преди Предела. Съпругата ми в момента звъни на Бърза помощ“. Връзката прекъсна. В първия момент Ивета не разбра какво точно ѝ каза мъжът, повтори наум думите му, търсейки аналогично звуково значение на чутото. „Не, няма как да е истина, сигурно е недоразумение…“ Позвъни отново. И отново.

„Ало… Каква сте на…?“ — жената отсреща търсеше подходяща дума.

„М-м-м-айка!“

„Момчето е в съзнание. Позвъних на 112, те ще имат грижа за линейка, вероятно вече пътуват.“

„М-м-м-омичето?!“

„Момичето, изглежда, не диша…“

„Момичето ми не диша! Всички тези клишета за това, което се случва, когато чуеш лошата новина — «преряза ме като с нож» «сърцето ми се обърна» «зави ми се свят…» — сигурно са верни, но аз просто не можех да си поема въздух. От онзи момент — струва ми се — не мога да си поема въздух както трябва — с пълни гърди. Жените дишат с гръден кош, мъжете — с корема. «Защо дишаш толкова плитко, все едно крадеш въздуха» — пита инструкторката ми по йога. Как защо, защото момичето ми не диша Нали заради това ходя на йога, по дяволите!“

Филип бе шофьор отскоро, но караше като ненормален! Казваше ѝ на Биляна да не му купува кола! На двора Бранко и Иван обсъждаха предстоящ ремонт по оградата. От комшиите се носеха безкрайните повторения на пасаж от Адажиото на Соната №8 на Бетовен. Една от пръскачките не работеше добре и в основата ѝ се беше образувала локвичка.

Ивета набра телефона на Биляна:

„Лудият ти син е убил дъщеря ми!“

„Какво…“

„Катастрофирали са на Предела…“ — ревна, без да може да произнесе и дума повече.

„О, майко! О, майко! Стоил е в провинцията…“

Припряното тракане на токчетата и отново:

„О, майко! О, майко!“

— Виж как грее слънцето — Ивета извърна глава от прозореца и се върна до леглото на дъщеря си.

„Трагедиите ни връхлитат внезапно, моето момиче, и нормалният човек не е подготвен за тях. Параноиците не вярват истински, че страховете им ще ги застигнат, дори хипохондриците се успокояват, че най-вероятно грешат. Отричане, Гняв, Договаряне, Депресия, Приемане — това били фазите на реакцията, твърдят психолозите. Може, но това не касае случаите, в които майка се бори за детето си. Там е друго: Шок, Преувеличение, Собствена вина. Да, има Договаряне, но то е «вземи мен». И, по дяволите — за каква Депресия и какво Примирение изобщо става дума! Нима една майка ще се примири, когато детето ѝ не диша?! Или когато никога вече няма да бъде същото!“

Пръстите на Рая пареха дланта ѝ. Възглавницата под главата на нейното момиче имаше нужда от наместване, а завивката му — от подпъхване. Несъществуващите гънки по опънатия долен чаршаф — от заглаждане с ръка.

— Радвам се, че мислиш като мен. Няма засега да се виждаме с Филип. Когато той се възстанови напълно — тогава. Има по-важни неща от любовта, тоест — за този етап говоря. Иначе любовта е най-важното нещо на света. Любовта не знае граници, тя може да победи всяко зло. Всяко зло!

„Моля те, внимавай…“ — спомних си последните думи на Стария, докато шофирах. Звучаха двусмислено. „Двусмислено, двояко, неразбираемо, неопределено, неясно, противоречиво, подозрително, загадъчно.“ Преди разклона за Бояна мернах пътен знак за ограничение на скоростта. „Знак. Двузначно. Защо човек не вижда най-очевидното!“

Паркирах в гаража и свалих от багажника стек кока-кола.

— Добър ден! — чух зад гърба си.

— А, Ванчо, добър ден.

Момчето на съседите, което всички наричаха Ванчо Добър-ден. Открай време харесваше Рая и в нейно присъствие адски се смущаваше. Възпитан младеж.

— Много поздрави на твоята жена и на твоето момиче! Приятно ви пиене на швепс!

Между служебните автомобили на Бранимир — мощния рейнджроувър и луксозния мерцедес S600 — имаше място колкото да се мушне малката тойота на Ивета. „Прибрал се е, дали Стария му е казал за Шопов!“ Това дело, за разлика от всички други в държавата, се придвижваше със светкавична скорост Под натиска на общественото мнение управляващите бяха оставили представителя на коалиционните им партньори да се оправя сам. Депутатът се беше обърнал за помощ към Стария, защото му се носеше славата на човек, чийто екип успява да реши и най-сложните, заплетени и безнадеждни казуси, а след последната експертиза по делото угрозата от ефективна присъда беше реална. Трима доказани специалисти бяха на мнение, че твърденията на обвиняемия и на свидетелите за рязка маневра с цел избягване на внезапно появило се на платното дете не отговарят на истината. При допълнително разследване можеше да се докаже, че автомобилът на свидетелите е бил паркиран на уширение на пътя на цели сто и петдесет метра след мястото на инцидента по посока на движението на Шопов. Трудно някой би повярвал, че дете на три годинки се е движело само по банкета на пътя толкова дълго разстояние и тръгва да пресича шосето, за да отиде при майка си. А и какво би правила тя от другата страна, при положение че там скалите са досами асфалта? Тезата на защитата бе повече от смехотворна, а намирането на „свидетели“ бе утежнило положението на Шопов, тъй като лесно можеше да се установи, че бащата на детето е местен активист на тяхната партия.

Благодарение на намесата на Биби и Ивета всички по веригата бяха проявили разбиране, но, за съжаление, поисканата от прокурора по делото експертиза вече беше депозирана в деловодството на съда. Единственото, което можеше да се направи, беше съдийката да зададе въпроси за категоричността на изводите към някого от експертите и той да прояви колебание при отговора, което съдийката да забележи, а прокурорът — да проспи. Толкоз.

Въпросът се свеждаше до това някой от тримата експерти да съдейства, но кой? Всичките бяха наскоро пенсионирани университетски преподаватели — с титли и чувство за собствено достойнство. Трябваше да се открие „слабо място“ у някого. И Ивета успя. Синът на професор Казанджиев, четиресет и няколко годишен, бе заложил апартамента си, за да получи банков кредит, който от известно време не обслужваше. Тя го покани на среща, след като предварително се увери, че сумата за погасяване на заема напълно урежда Шопов. Не беше необходимо кой знае какво красноречие за убеждаване на сина, оставаше той да се пребори с баща си. Бе му отнело почти седмица, Ивета се бе изнервила, а Биляна залагаше две към едно, че ще искат повече пари. Оказа се, че професорът се предал пред перспективата със съпругата му да приютят при себе си сина, снахата и двамата им любими внуци.

Боневи бяха в Гърция, когато младият Казанджиев ѝ се обади, и всъщност единствено Ивета бе в течение за благоприятния изход на семейните преговори. На курбана тя бе издебнала удобен момент да помоли Стария да убеди Бранимир да им помогне по случая „Шопов“. Идеята ѝ бе хрумнала в колата при връщането им в София, след като той я ядоса с философските си брътвежи. Нямаше нужда от помощта му, но така щеше да смаже претенциите му за морално превъзходство веднъж завинаги. Ивета обичаше Бранимир, вярно — не е всепоглъщащата страст от първите им години заедно, но любовта им се бе трансформирала в обич, приемаща и склонна да прощава. Обаче в последните месеци той все повече я дразнеше с поведението си, имаше моменти, в които просто го ненавиждаше…

Всичко бе започнало от момента, в който Бранимир я бе зарязал сама в хотела в Тел Авив и бе хукнал към Божи гроб. В разгара на най-ужасната ѝ нервна криза! От две седмици мърмореше, че докторите не знаят какво правят и не дават никакви гаранции. Гаранции! Това да не е фирмен сервиз на „Мерцедес“. А след като тя предложи да се приберат, пак беше контра — нямало как да обзаведат апартамент е необходимото; кой ще си зареже семейството, за да бачка нонстоп в София; как ще се навие някое от световните медицински светила да пътува всеки месец до България. Абсурд. И все пак тя го беше направила. Но от всичко най-много се вбесяваше заради отношението му към фондацията „Да спрем убийците на пътя!“. Макар че в началото Бранимир бе ентусиазиран, по-късно се дистанцира, без да даде никакво обяснение — отказа да се включи в Управителния съвет, не помогна при набирането на средства и въобще не се интересуваше какво се случва. Ивета се бе опитала да го приобщи, искайки мнението му за готовата програма и за целите, които си поставяха с Биляна, но той бе коментирал сухо: „Вместо да сменяте законодателството, по-добре поемете делата на потърпевшите. Про боно“. Тя така се потисна, че ѝ идеше да зареже всичко. Добре че беше Стария. И когато се бе появила възможност — ужасна, гадна, трагична по своята същност, — но все пак възможност да постигнат нещо значително и да заковат рецидивистите, вътрешното чувство ѝ подсказваше, че Бранимир щеше да бъде бесен. А нямаше как да не разбере. Бе се опитала да го предразположи при пътуването им в Гърция и да му признае за случая „Шопов“ и своето участие в него, но така и не можа. А на прибиране той бе започнал да я обвинява за нейни хипотетични минали грехове, заради които Господ е наказал дъщеря им! Господ! Този ли Господ, който не си мръдна пръста да спаси детето ѝ?! След всичко, което бе направила!

Ивета подмина вратата на помещението, което допреди година приютяваше обслужващия персонал, и се качи по тясната вътрешна стълба към жилищните етажи на къщата. „По дяволите, Бранимир се опита да ми вмени морална вина за случилото се с Рая! Нека видим как ще се гърчи, когато се налага самият той да вземе решение.“ Защото тя не бе взела лесно своето. Но, както казваше Стария: „Трябва да гледаме гората, не дърветата“.

Бранко седеше на фотьойла си пред телевизора и цъкаше нервно с дистанционното. Не отговори на поздрава ѝ. Ивета предпочиташе веднага да се изправи пред гнева му, отколкото да чака. Така или иначе бурята нямаше да се размине.

— Бранимире, Стария говори ли е теб за Шопов?

— Кой Шопов?

— Моля те, нека не се държим като деца. Той обеща да те помоли за помощ — Ивета седна на дивана и вдигна краката си на специалната табуретка.

— А защо той, а не ти? Доколкото разбирам, ти си в основата на това… на тази гнусотия!

— О! Хайде без квалификации. Явно знаеш за какво става въпрос. По-скоро мислиш, че знаеш, но както и да е. Ти какво му отговори?

— Той не е искал отговор. Каза ми да помисля. Сякаш аз съм малоумен и мога рязко да се просветля за истината — Бранко угаси телевизора и захвърли дистанционното на дивана.

— Ако искаш, вярвай, но и на мен не ми беше лесно да приема — въздъхна Ивета. — Не сме такива кучки, за каквито ни считаш. Зная всички доводи, които ще изложиш, но, повярвай ми, премислила съм добре. Трябва да се гледа…

— … гората, а не дърветата — прекъсна я Бранко. — Май си мислила с чужда помощ.

— … войната, а не битката — тя се направи, че не схваща намека му. Защото има по-важни неща от моите и твоите лични чувства, моето и твоето его.

— Абе, какво его, бе! Аз ти говоря за съвест!

— Моралният абсолютизъм… човек трябва да се абстрахира от собствените си чувства по конкретен казус, ако иска да прави морални преценки.

— Не, не! Няма да те слушам! Как може въобще да споменаваш думата „морал“?! Как ще гледаме хората в очите, когато това се разчуе?

— На кого му пука за жълтите издания…

— Жълтите ли? Ти май не си даваш сметка, че ще лъснем по всички медии. Учредителите на фондацията „Да спрем убийците на пътя!“ защитават убиец депутат!

— Ти нали не си от учредителите и не си си мръднал пръста за тази фондация?!

— И никой нормален човек няма да намери и едно мъъъничко оправданийце за това, което правиш.

— Предполагам. Щом най-близкият ми човек дори не иска да ме изслуша.

— Знам какво ще ми кажеш. Шопов ще помогне за каузата с голямо „К“ — законодателни промени. На гърба на един компромис ще избуи справедливост. Целта оправдава средствата. Макиавели. Не е важно как го прави, важното е котката да лови мишки — свободна интерпретация на Мао. Ти помниш ли снощния ни разговор, как пламенно защитаваше тезата, че „всеки трябва да си плати“?!

— Да, защитавах я, но защо точно снощи, питаш ли се? До момента да съм ти говорила за лично отмъщение? Не, застъпвах тезата за максимално стриктно спазване на закона. Именно защото законът е замислен като емоционално дистанциран морален стожер. Но той не е в състояние, въпреки общите постановки за рецидив, да отчете конкретиката на всеки един случай, що се отнася до бъдещите действия на субекта.

— Не ми се дръж като на съдебно заседание! — Бранко се плесна с длан по коляното. — Вече не можем да си говорим като нормални хора.

— Твоите най-близки приятели нормални хора ли са? Когато на предложението на доцент Бояджиев всички са казали „да“, да не би да са си удряли главите в стените?

— Защо смесваш двата случая? Ти убедена ли си, че те биха одобрили това с Шопов?

— А ти убеден ли си, че не биха? Кой нормален човек ще прави паралел между Шопов и онзи рецидивист?! — Ивета повиши глас. — Защото ако не виждаш разликата между надрусан, вреден за обществото мангал и един достоен човек, жертва на обстоятелствата, то просто няма какво да коментираме.

— Върховен цинизъм! — Бранко скокна от дивана. — Това, което ни се случи, на нищо ли не те научи? Кажи ми само с какви очи заставаш до леглото на дъщеря ни? Нали твърдиш, че си четете мислите… значи тя знае за погубеното семейство и детето сираче. И какво точно ти казва — „Гордея се с теб, мамо!“.

— Е, ти нали си сълза неизплакана! Забрави за Шопов, ще се оправя и без теб, но ако си мислиш да го използваш като индулгенция за бездушието ти към собственото ти семейство, за оправдание на безгръбначния ти отказ да се държиш като мъж, нищо няма да бъде както преди. Да си мъж, не означава веднъж в годината да грухтиш пет минутки отгоре ми!

— Млъкни! — Бранимир тръгна към вратата.

— Няма да млъкна! Защо бягаш?! Аз изпълнявам дълга си и съм всеотдайна майка, нали? Мислех си, че не мога да изисквам същото от теб, защото един баща едва ли може да обича някакво си клето създание, така както го обича майка. Но за да си баща, първо трябва да си мъж. Бранимире, върни се веднага и се дръж като мъж!

Докато съпругът ѝ дезертираше от полесражението, Ивета мерна стиснатите му до бяло юмруци. „Върни се, копеле мръсно, да ми кажеш защо уважаван депутат, макар и със свален имунитет, ти се струва по-неморален от теб и тъпите ти сексмандати? И как жълтата преса би погледнала на това?!“ — идеше ѝ да изкрещи, но не обичаше да хаби напразно козовете си. Не бе наивна — знаеше за изневерите на мъжа си и отдавна си бе наложила да ги приема мълчаливо. Нямаше нищо против от време на време някоя фльорца е интелектуални претенции да лъска доспехите на мъжкото му его, стига той да не изпаднеше дотам, че да се влюби. Обаче да му позволява позата на светец?! В никакъв случай.

След скандала жена ми не се прибра при мен, вероятно бе спала в леглото на Рая. Аз не мигнах цяла нощ — мислите се блъскаха в главата ми като полудели. Споделях целите, разбирах доводите, но в случая нямаше как да се съглася с методите на Стария. Освен това считах ангажирането на Ивета и Биляна със случая за абсолютен цинизъм. Абсурдно беше някой да си мисли, че бих участвал в тази помия! Почти толкова абсурдно, колкото да тръгна да отмъщавам на Кристалин Котраков!

На другия ден, неделя, в къщата бе необичайно тихо. Никой от нас не излизаше от стаята си, сякаш се бяхме окопали от двете страни на фронтова линия. Издигнатата помежду ни стена явно бе надградена с няколко реда бодлива тел. Продължавах да обмислям казуса „Шопов“ — беше ясно, че със или без мен мачът е свирен. И всъщност, ако трябваше да бъда честен, нямаше директен паралел между двата случая — на депутата и на криминално проявения циганин. Заслужаваше ли си точно в този момент да си отварям няколко фронта, при това е най-близките ми хора? Нямаше ли начин…

Има една книга, която знам почти наизуст — „Нещо се случи“ на Хелър. Роман, който чета така, както се чете Библията — разтварям на случайно място и разсъждавам върху написаното. Носех го със себе си и в Гърция, а след като се върнахме, го бях извадил от багажа и оттогава стоеше на нощното ми шкафче. Преди да заспя, го отворих на страница 456, ъгълчето ѝ бях прегънал собственоръчно преди няколко дни. Нямах идея какво ме беше накарало да го сторя. Ядосах се на себе си — мразя да се подгъват, мачкат, подчертават пасажи и изобщо да се прави каквото и да е по страниците на книгите. Вниманието ми грабна последното изречение в края на главата: „Какво ще се случи с това клето създание, ако не умре скоро?“. На съседната страница с големи букви беше изписано заглавието на следващата глава:

В понеделник сутрин, преди да тръгна към офиса, надникнах в хола. Изправена пред витрината, Ивета съзерцаваше градината. От близо година тя сама се грижеше за растенията и пиеше сутрешното си кафе, докато обикаляше от „бебче“ на „бебче“ — нейната терапия. В момента обаче се взираше в цветните лехи отвън през тънкото перде.

Измъкнах се на пръсти, но докато пътувах за офиса, ми стана адски тъпо. Трябваше да отида при нея и да я прегърна. Моята Ивета!

Стария тъкмо преглеждаше задачите за деня, когато на вратата на кабинета се появи Бранимир.

— Добро утро, удобно ли е?

Стария го изгледа с интерес. За двайсет и три години съвместна работа Бранко нито веднъж не се обърна към него с „шефе“, както правеха всичките им подчинени и по-близките му хора извън холдинга. Зад гърба му всички го наричаха Стария, всъщност и в негово присъствие, но не като обръщение. За бизнес партньорите им той беше „господин председател“ заради поста му на председател на Управителния съвет, длъжност с мъгливи задължения и правомощия.

— Кого търсите? — Стария се опита да не се засмее с глас, но не успя. — Казвай, партньоре.

Бранко затвори и опря гръб на вратата.

— Имам отговор по казуса „Шопов“. Съгласен съм да направя това, което се иска от мен, при едно условие.

— Слушам те.

— Шопов да внесе предложение за законодателни промени в полза на задължителните професионални застраховки. И да си скъса задника, ако трябва, но да минат. Това ще ни позволи да не се занимаваме с глупости.

— Тоест да зарежем бързите кредити и търкането?

— Точно така.

— Това със застраховките е тема на друг разговор. Не виждам защо да не печелим по всички възможни законни начини?! Считай, че молбата ми за съдействие по казуса „Шопов“ е оттеглена. Преди малко ми се обади една от моите партньорки и ме уведоми, че има план Б. Все пак ти благодаря за готовността да съдействаш.

— Добре — гласът на Бранко би могъл да полира диаманти. — Считам случая за приключен.

— Чакай. Оценявам предложението ти за застраховките, без проблеми ще накараме Шопов да се съгласи.

— Предложение, на което няма да може да откаже.

— Имам такова и за теб — Стария все още не бе го поканил да седне. — Мисля си за предложението на Доктора. От онази вечер, когато всички гласуваха „за“, без теб, разбира се.

— Какво за него?

— Може да е разменната монета. Искам онзи циганин да си плати. Най-добре е само ти, аз и Стоил да знаем. Остави го да организира всичко, това е работа за професионалист. Бих участвал и аз, да ти кажа, но съм твърде стар за такива… емоции. Добре ли си? — Стария звучеше сериозно загрижен. — Я седни, че като те гледам как пребледня, ще вземеш да колабираш.

— Добре съм — Бранимир се отпусна в кожения диван.

— Може пък да съм се излъгал. Щом казваш, че си добре, значи си добре.

— Колкото може да бъде добре някой, на когото казват, че ще трябва да…

— Моля ти се — Стария направи жест с ръце, все едно спира плъзгаш се по леда автомобил. — Кой е казал, че нещо трябва? Ти си този, който решава. Някога да съм те карал да изпълняваш каквото и да е? Надявам се и в този случай да подходиш разумно.

— Нямам никакво намерение да организирам нечия… — Бранимир търсеше подходящата дума.

— Смърт. Думата е смърт — каза сухо Стария.

— Кончина, край, гибел, свършек. Има една игра — полезна е, когато не искаш да наричаш нещата със собствените им имена. — Последен дъх, сетен час, вечен покой, гушване на букета и ритане на камбаната.

— Опъване на петалата.

— Изпращане в небитието.

— Предавам се — каза привидно унило Стария. — Това си е твоята игра.

— Не, по дяволите, не е моята игра! Това е играта на Бог!

— Е, аз имах предвид играта на думи. Но щом ти мислиш, че смъртта е работа на Бог, то нека ти кажа и моето мнение. Причината за естествената смърт е отсъствието на перспективи за духовен ръст, невъзможност за пълноценно функциониране вследствие на старост или на вътрешни заболявания. Апропо, те винаги се дължат на влошена духовност. Естествената смърт е от Бога. Как го беше казал ти — „Бог е в естествения порядък на нещата“. Но има също така случайна и насилствена смърт, ще кажеш, но това е част от цената на правото на свободна воля, която Бог великодушно е предоставил на човечеството, за да имат хората участие в собственото си развитие и израстване.

— Бог се грижи за семето и нехае за тора…

— Добре, разбирам, че си скептичен. Но нека ти дам малко вътрешна информация: Кристалин Котраков не спазва мярката за неотклонение. Старият Котраков е гъст с ченгетата и младият си вее байрака в четири области. Нали не си мислиш, че ходи пеша? Сменил е джипа с лимузина „Ауди А8“ — баща му има същата, дори номерата са еднакви, с разлика от една буква. Нужно ли е да ти казвам, че с този автомобил едва ли спазва ограниченията на скоростта? Спомняш ли си какво предположи Иван, като се бяхме събрали в Драгалевци — че всеки момент може да стане още някой „сакатлък“. Е, това вече се е случило. Вчера. Дете на колело, цигане.

— Това сигурно ли е? — Бранко започна да разтрива слепоочията си.

— Абсолютно — Стария кимна. — Момиче на девет, бере душа, май няма да го бъде.

— По дяволите!

— И — ако си умен, а ти си — нито дума на Ивета. Тя е прекалено чувствителна на тази тема и едва ли би те оставила да вземеш сам решение. Това решение трябва да е лично твое.

— Добро утро — Бранимир влезе в кабинета и се отпусна на единия от двата стола за посетители. — Какво гледаш?

Стоил натисна няколко клавиша и обърна монитора към приятеля си.

На екрана се виждаше близък план на нежно женско лице с гладка кожа и умни тъмни очи.

— Виж новите камери какъв образ дават.

— Коя е девойката?

— Назначението ѝ не е ли минало през теб? Стажантка е при дебелогъзкото. Стария защо го довлече този от чужбина? Държа ги и двамата под око.

— Не е ли по-просто да държиш под око направо Стария? — подметна Бранко нервно.

— Не е по-просто. Казвай сега на какво дължа тази чест? Не си идвал в кабинета ми от… — Стоил млъкна и излезе иззад бюрото, издърпа стола си и седна, така че да се виждат добре. — Откакто нашият Лазар прескочи трапа.

— Предпочитам тук да говорим, тъй като при мене е лудница.

— Е, слушам те.

— Стария ме натиска да предприема нещо по онзи въпрос.

— По кой въпрос? — Стоил си лепна физиономия, от която не можеше да се разбере прави ли се на ударен, или наистина не знае.

— На Доктора глупостите.

— Предположих. Знаеш, че с теб картите ни винаги са на масата. Стария говори и с мен. Извика ме вчера в Иваняне, за да ме попита бих ли участвал, ако ти пожелаеш? Но си беше нещо като заповед. Очаквах да ме потърсиш.

— Ти ли му каза за цигането?

— Не, той ми каза на мен. А защо Стария толкова настоява за лично отмъщение?

— Нямам идея — Бранимир отмести поглед. — Заради децата, обича ги като свои. Със сигурност е самотен. Вижда внучката си от дъжд на вятър, ако майка ѝ я доведе в Европа, нали американците не му дават виза.

— Не ми се връзва — Стоил потропваше с пръсти по плота. — На мен ми каза, че се притеснява за теб. Считал, че заради личните ти проблеми не си пълноценен за холдинга. Бил си се размекнал. Трябвало да покажещ главно на себе си, че си мъж, а не баба.

— Ти също ли мислиш така? — Бранимир беше шокиран.

— Аз лично мисля, че не си готов за онова, което иска от теб Стария.

— Разбира се, че не съм готов. Две нощи не съм спал, вчера цял ден го мисля и така, и иначе. Има твърде много неизвестни, а аз не обичам да прибързвам. Ти би ли го направил?

— Ако съм на твое място или вместо теб?

— Ако си на мое място. Другата възможност въобще не я коментирам.

— Да, бих го направил, но това е отговор на въпроса ти, а не съвет — Стоил го гледаше изпитателно. — В края на краищата Филип се размина на косъм, а и цял живот ще носи последиците от катастрофата. Но аз бих го направил и вместо теб по схемата, която предложи Доктора. Заминаваш за чужбина, а аз тука се оправям. Ще е по-просто.

— Не, абсурд. Ако — казвам ако — се реша, то ще го направя лично. Ти можеш да помагаш, но ще съм с теб, за да поема вината, ако нещо се издъни.

— Стария позна как ще реагираш. Ние с теб сме му напълно ясни. Но си прав — най-добре е да сме рамо до рамо в това. Както едно време…

— Да, както едно време… — Бранко се надигна да си ходи.

Стоил го изчака да затвори вратата и върна стола си на мястото му.

Вчерашният ден беше тежък. Стария му звънна около десет и го помоли да е в Иваняне в два. Биляна не остана очарована — имаха уговорка да обядват навън, да се помотаят из мола и да гледат някой филм. В къщата на шефа си Стоил завари Цветан Койчев — политическото лице на няколко от най-силните цигански кланове, пръв приятел на Асен Котраков. И той му разказа за инцидента с деветгодишното цигане и за случилото се след това. В малките часове на 4 май момичето карало крадено колело по шосето между две села, когато Кристалин Котраков го връхлетял с аудито. Хвърлил го на двайсетина метра, но въобще не спрял. Може и тя да е била виновна, но той бил надрусан и със сигурност се движел с превишена скорост. Към девет сутринта родата ѝ — от прословутите Звънчеви — нахлули в имението на Котракови с предния номер на автомобила и смачканото колело, намерени на мястото на инцидента, и вдигнали дандания, опитвайки се да спазарят „мълчанието си“ възможно най-скъпо. Уплашен, старият Котраков им обещал каквото искат и звъннал по спешност на Койчев. Настоявал той да оправи нещата с полицията, защото нямал намерение да плаща „безбожни пари на ония мошеници и изнудвани“. Цветан бил бесен — граденият му е години политически имидж щял да бъде поставен — за пореден път — на карта. И станала разправия:

„Развиках се на Кристалин, колко пъти ще му спасявам мангалския задник, а това лайно ми вика: «Ти си бяла курва и не само ще спасяваш моя мангалски задник, но и ще го целуваш!». Аз му забих един шамар, онзи извади нож, охраните наскачаха и той поряза двама, докато му го вземат. Стана голямо меле. Едвам ме изведоха моите хора, но преди това е голям кеф му размазах физиономията. Егати лекето! И след два дни разбирам, че Асен Котраков ме е натопил пред мешерето, че аз съм карал колата, и те ми налагат огромна глоба. Освен това се договорил със Звънчеви да кажат в полицията, че зад волана съм бил аз, братята на момичето ме били видели! Циганска работа!“

И Койчев обяснява, че се крие и от чужди, и от свои и иска да напусне страната, но не смее да рискува да мине през граница, защото най-вероятно и полицията го издирва. Вариантът е нелегално преминаване не става, тъй като покрай бежанците по границата е пълно с всякакви боклуци и току-виж враговете му го застрелят при „инцидент“.

„Какво ще кажеш да го изведем от страната с чужди документи, а той да ни помогне да се доберем до Кристалин?“ — гледайки Стоил, подмята Стария, правейки се, че идеята — едва ли не — му хрумва в момента. Койчев обяснява, че „оня надрусан мангал“ също е уплашен и със сигурност ще се крие в циганските гета, контролирани от клана, като най-вероятно ще сменя мястото на два-три дни. Разбере ли се къде е, ще трябва да се действа на момента. Койчев ще има грижата негов човек да се обади на Стоил, когато онзи се появи в циганската махала „ДИП-а“ на село Батошево — рано или късно ще кацне там.

Стоил не беше вчерашен — бартерът вече е договорен. Останаха насаме с Цветан Койчев и за половин час подробностите по сделката бяха уточнени. Ще го изведат от страната, но ще е на разположение, докато цялата сага свърши.

Размениха още няколко думи, но участието на Бранимир в акцията въобще не беше поставено под съмнение.

Стоил се втренчи в дълбоките очи на новата стажантка, като потропваше с пръсти по плота на бюрото: „Така е, моето момиче, живеем в сложен свят на лъжи и недомлъвки“.

Прехвърли картината на друга камера.

Прибрах се късно вечерта и заварих Ивета изправена пред витрината в дъното на хола, все така взряна навън, точно както я бях оставил сутринта. Косите ѝ — обикновено изрядно подредени в кок или поне стегнати в опашка — бяха разпилени и това я правеше да изглежда необичайно — крехка и уязвима. Явно и на нея ѝ тежеше скандалът от събота вечер. Тогава избягах заради безумното си желание да последвам съвета ѝ и наистина да се държа „като мъж“ — да я поваля върху дизайнерския килим и да я ритам, докато мърда. В момента ужасно се срамувах от себе си.

„Трябва да се извиня. Тя едва ли мисли гадостите, които избълва в яда си.“

С изненада си дадох сметка, че стройното ѝ гъвкаво тяло, с тънък кръст и стегнат задник, очертан от халата, ми действа точно както навремето. Усмихнах се и пристъпих безмълвно напред. Ивета се обърна. Изражението на лицето ѝ ме накара да се закова на място.

— Той нарани Рая, нарани мен и теб. Посегна на цялото семейство! Всеки нормален мъж би наказал подобно посегателство. Ако иска да запази семейството!

— Виж, аз…

— Как въобще съм могла да те обичам?! Ти винаги си бил мекотело. Импотентно мекотело! — изкрещя жената, която просто нямаше как да е моята Ивета.

От устата ѝ хвърчаха слюнки.