Розариум

4. Immersion in the Bath

4. Съзнателният съюз — реалистична представа и лични граници. Формиране на идентичност на партньорите, но и нарушаване на символичната връзка. Възторг от собствената нова идентичност и страдание по загубата на илюзии и ценности. Връзка въпреки различията, но и опасност някой от партньорите да счете любовта за мъртва, без да осъзнава, че това е закономерен етап.

Далеч напред черната лента на асфалта се сливаше със свъсеното сиво небе. Старият опел трудно качваше баирите, но на равното се справяше прилично. „Всеки момент ще… я да видим: запръска, заръми, заръси; ливне, рукне, протече; небето ще се сцепи, раздере, продъни“.

Малко преди Ябланица заваля. „Споменах ли «заваля»?“ — мъжът зад волана поклати разочаровано глава. „Човек обичайно пропуска най-очевидното.“ След разклона за Троян водната пелена стана толкова плътна, че чистачките едва се справяха. Мерна се предупредителна табела за ремонт на пътя и водачът намали драстично скоростта. Протегна ръка да избърше замъгленото предно стъкло, когато автомобилът се хлъзна, сякаш бе върху лед към банкета на пътя, чу се стържещ звук откъм пода и купето се килна рязко встрани. Случи се бързо и мъжът нямаше време да реагира, нито дори да се изплаши. Измъкна се с усилие през шофьорската врата — десните колела на опела висяха на сантиметри от стърчащата армировка на подготвения за бетониране изкоп. „Точно сега ли, мама му стара! В най-неподходящия момент!“ Абсурдно беше да се измъкна оттук без чужда помощ. „Как пък се случи и това шибано време!“ Поне дървета да имаше наблизо, за да се скрие от дъжда. Издърпа спортния сак от задната седалка — би трябвало в него да има чадър. В този момент чу клаксон и се обърна — жена зад волана на черен джип му правеше знаци да се качи при нея.

— Che cazzo4! Какво стана?! Добре ли сте?

— Няма ми нищо, само колата…

— Имам номер на пътна помощ…

— Телефонът ми остана в жабката, но не смея да вляза.

Жената позвъни — платформата пътувала към друг инцидент, поне няколко часа ще са заети. Каза им марката и номера на автомобила, а също къде се намира и помоли да ѝ позвънят, след като го издърпат.

— Можете ли да ме оставите в някой мотел или в населено място? — попита мъжът.

— Троян. Но преди това ще се отбием в Старо Стефаново — имам къща там и трябва да видя как върви ремонтът Имате ли нещо против?

— Не, не, моля ви се.

— Кристина — жената кимна с глава.

— Радослав, Радо. Благодаря ви.

Потеглиха. Чистачките на джипа, за разлика от тези на опела, се справяха чудесно.

— Вие закъде пътувахте?

— Към морето. По работа… за сезона — смънка мъжът.

— Барман?

— Не, не. В строителството. Строителен техник съм.

— Така ли? Тъкмо ще ви е интересно в Старо Стефаново.

Слязоха от главния път и тръгнаха в южна посока. Зад първия завой дъждът рязко намаля. Жената видимо си отдъхна. Включи уредбата и в купето се разнесе тиха, много ритмична музика и прегракнал мъжки глас:

— Старо Стефаново… не беше ли архитектурен резерват? — попита мъжът, когато песента свърши.

— Да, ще видиш как е оповестен този факт на света — с надпис, все едно правен от пиян горски — възкликна Кристина и изключи музиката. — Е, не е Жеравна или Боженци, но в края на краищата е един от дванайсетте архитектурни резервата в България. — Нали няма проблем да си говорим на „ти“? — попита, поглеждайки към пасажерското място.

— Виждал съм го на календар. Май беше с интересна църква.

— Църквата е уникална! Аз живея в Търново — всеки камък е история, но Старо Стефаново е нещо специално. Има дух там! Имота го купих от една плевенска адвокатка, старата къща е на двеста години — беше зарината с боклуци. Възстанових първо нея, сега е наред другата постройка. Навремето долу е било обор, а горе — плевня. Бившите собственици са ги ползвали за живеене, защото е по-широко. Наковали фазер на измазаните с кал стени — страхотна грозотия и прахта буквално извираше от процепите.

— Покривите с тикли ли са?

— Тикли, красота. Но и голяма разправия, защото с времето се свличат. Ей тука свиваме, видя ли табелата?

— Не, каква табела?

Дъждът бе спрял напълно и в далечината ясно се открояваше билото на Стара планина, огряна от слънце. След няколко километра изкачване жената отби до урвата и спусна прозореца:

— Каква гледка, а?! Онова там е връх Ботев — посочи. — Вляво са Джендемите. Чух, че ей тук нагоре по баира руснаци са изкупили стотици декари за спа комплекс.

На влизане в селото подминаха сграда с табела „РАНИЯ“. На пилони отпред висяха — мокри от дъжда — българският трикольор и звездното знаме на Европейския съюз. Бариера препречваше прясно асфалтиран път, водещ към дузина наскоро реставрирани къщи.

— Етнографски комплекс — подметна с подигравателна нотка. — На някакъв бивш шеф от „Балкантурист“. Измекярска работа — издънват старите плетарки и ги зидат с итонг. Ти ще видиш аз каква технология съм открила — хем съвременна, хем не се променя конструкцията.

Прекосиха малък площад с кметство и кръчма, разположени в две олющени, подпрени една о друга сгради, и завиха покрай дувара на църквата.

— Покривът ѝ е шедьовър! Оттук не се вижда добре, на слизане ще спрем да ти го покажа. Няма втори като бай Марин.

— И къщите са интересни — вметна мъжът.

— Трябва да бъдат възстановявани в автентичния им вид — завиха покрай дълго каменно корито, някога служило за водопой, над което се извисяваше постройка с недовършен чардак. — Ето я нашата.

С широк заход джипът се обърна почти на сто и осемдесет градуса, влезе в двора през отворените крила на дървената порта и рязко спря.

— Стигнахме. Не виждам, обаче, работници… — беше разочарована.

Тръгнаха към изтърбушената постройка с конструкция от носещи дървени греди и преплетени жилави клони, навремето измазвани с глина и свинска четина, а сега изпръскани с полиуретанова пяна.

— Какво ще кажеш? Остава обшивката и готово. Ела да ти покажа.

Пространството в бившата плевня бе оформено като апартамент - антре, хол, спалня и две бани, с разхвърляни по пода кашони с плочки и чувалчета със строителни материали. „Не е пипнато нищо!“ — промърмори Кристина и започна нервно да набира от мобилния. Радо се дръпна настрана и заразглежда стените и покрива.

— Не ми вдига! Преди месец се договорихме бригадата му да направи двете бани и антрето. Докарай си фаянса и теракота, веднага почваме. Ето всичко — лепила, нещо там за фуги, каквото ми каза. Няколко пъти се обаждах, да-да, почваме тия дни. Преди седмица вика: „Утре водя момчетата“. Звъня му — „спокойно, бригадата действа“.

Тя отново опита да се свърже, този път запис на женски глас я уведоми, че няма връзка с този номер.

— Този идиот си е изключил телефона! Крие се.

— Как го намери, по обява?

— Препоръчаха ми го. Работил е по няколко къщи тук. Метни се казва, от едно близко село.

— Не е лошо да се погледне покривът — вметна мъжът, — има следи от течове.

— Уф, писна ми от несериозници! Защо въобще се захванах… Как па няма един сериозен мъж на този свят!

— Е, недей така. Ще се обади човекът, може нещо да му се е случило.

— Добре де, ти нали разбираш от строителство? Защо не останеш тук, ето ти обект. Ще намериш майстори и ще ги контролираш. Какво ще кажеш?

— Не зная дали…

— Моля ти се, Радо! — прекъсна го Кристина. — Наистина ти се моля. Ще си по-доволен, отколкото да блъскаш по морето. Тук има работа за цялото лято. Виж каква красота е. Не ти показах гледката от чардака! А вечер е тихо, няма такава тишина. Направо ще се родиш тук. Какво ще кажеш?

— Не е за сам човек, трябва си бригада.

— Ама разбира се. Оставям ти пари и ти давам картбланш да правиш каквото решиш за нужно. Моля те!

— Мога да остана няколко дни, да видим как ще потръгне… Ти на този плати ли му нещо авансово?

— Да, за труд и дървен материал за обшивка. Щеше да го поръча в дърводелната долу на пътя, малко след разклона за насам.

— Добре, нека да пробваме, но нищо не обещавам. Освен че няма да те завлека с пари. Ще се опитам да намеря хора и да организирам нещата тук, но няма да се сърдиш, ако по някое време си тръгна, без да съм довършил.

— Чудесно. Ще ти застеля мин дера. Ако ти е твърдо, ще търсим дюшек. Ела да ти покажа.

Тръгнаха към старата къща — ремонтирана, накипрена с нова дограма и обширна покрита тераса. Разположеният срещу външната врата оджак разделяше обширното помещение на две. Спалня от ковано желязо в едната част, дървени миндери, модерно обзаведена кухня и баня — в другата.

— Топла вода няма, ей го бойлера — в кашона. Можеш ли да го монтираш?

Излязоха на площадката под навеса — отворена към двора, със стени от зидан камък, дървени пейки и голяма орехова маса е резбовани крака.

— Аз ще се разбера с пътната помощ да ти оправят колата и да я докарат.

На тръгване Кристина му остави пари и номера на мобилния си телефон.

След като новата му работодателка си тръгна, Радо огледа внимателно бившата плевня и направи списък на неотложните задачи. Тиклите се нуждаеха от пренареждане; на няколко места посивелите греди от твърд като стомана цер се бяха нацепили и се налагаше да бъдат подменени или поне укрепени е планки; стените на баните плачеха за изправяне с допълнителна мазилка, а подовете — за нивелиране. Това можеше да свърши и сам, но трябваха хора за дървената обшивка, а за покрива — истински майстор.

Към обяд пристигна камионетка с жълта лампа и надпис „Пътна помош“, следвана от опела на собствен ход. Едното от момчетата му подаде ключовете, а другото го потупа свойски по рамото:

— Как само се беше метнал в изкопа, не е истина. Хлъзнал си се по калта, а?

— Каква кал?

— От багерите. Не си ли я видял?

— Е… в тоя потоп.

— Аха. Каква ти е мацката, дето плати масрафа? На шефа му потече висшата английска лига, да знаеш. „Леле, леле, какви цици! И ги носи като царица!“ Супермацка, верно. Висока, засукана. И стъпва като фламинго, нищо че със сигурност гони четиресетака. Ти на колко си?

— Гоня петдесетака.

— Ха, верно ли. От какво си побелял така? От ядове или от удоволствия?

— Стига плещи, Ачо. Остави човека да си огледа колата — нервно се обади колегата му. — Няма проблеми с двигателя и ходовата част, ожулен калник и натисната предна броня — това е.

— Карай си така, к’во ти пука — заключи великодушно Ачо.

Камионетката изманеврира и тръгна надолу към селото. Внезапно перчемът на Ачо се развя над покрива:

— Нема как да сте гаджета — изхили се стърчащата от шибидаха глава. — Мацката с нейния джип и ти — с тая каруца.

Колегата му даде рязко газ и гумите превъртяха върху отдавна изсъхналия асфалт.

На разкривените маси пред кръчмата двама старци се радваха на слънцето. Радо поздрави и влезе в пустото помещение. Вътре, на стената срещу вратата, бе окачен разкривен надпис — „Доверие — всекиму, вересия — никому!“. Мъжът зад тезгяха го огледа с любопитство:

— Ти си на Болярката човека, нали?

— Коя болярка?

— Тая с джипа. Горе на адвокатската къща, над чешмата?

— А, да.

— Така де. Ние сме приятели с нея, тя много помага за църквата. Спря одеве — да каже, че сигурно ще слезеш за обяд. Размразих кебапчета. Понеже още ги няма бачкаторите, те идват с виладжиите, като свършат децата училище. Колко искаш?

— Шест. И три филийки хляб.

— Филии — в града. Тука сме на четвъртинки. Ама сега мога да ти дам само една, пък за утре ще те предвидя с колкото кажеш, че тука хлябът е по заявка.

Кръчмарят извади найлонов плик със сурови кебапчета и хвърли шест на електрическата скара, помисли и добави останалите четири. На вратата се появи прегърбен дядка, кимна и остави две смачкани двулевки на тезгяха. Кръчмарят претегли парче саздърма, зави го в амбалажна хартия, бръкна някъде отдолу и извади шарено картонче. В треперещите ръце на стареца се появи монета от пет стотинки и той трескаво затърка по квадратчетата.

— Я виж, че нямам очила.

Радо се огледа безпомощно и кръчмарят се притече на помощ:

— Не печелиш. Ама си го носи у дома, може пък да ти излезе късметът. Втори тото шанс.

Дядката прибра картончето в джоба си, взе саздърмата от тезгяха и си тръгна.

— Седни отвън при наборите, след малко ще ви черпя по кебапче — викна подпре му кръчмарят. — Луда работа — обърна се към Радо. — Едно време беше модерно да се кърка, сега е модерно да се търка. Млади, стари, секакви. Мислех да не ги продавам тук. Тук продавам хляб. Продавам ракия — на такива като теб, местните си имат. Виках си — аз с надеждицата на хората няма да търгувам. Обаче няма как — вземи, та вземи. Е — взех. И за късмет — нема, нема, па некой спечели два лева. Голем кяр — купи си друго картонче и айде — фира. Ама всички разбират, че бил спечелил. А един бачкатор миналата година удари петдесет лева и това ми вдигна оборота три пъти. Луда работа.

Той побутна с щипката кебапчетата на скарата и продължи да нарежда:

— Луда работа ти казвам. Табелата виждаш ли? Окачих я заради тези малоумници — цяла тетрадка съм изписал, а те и картончетата искат на вересия. Вересия — само на който не търка! Абе, ти остави старците, ами като дойдат децата през ваканцията — и те. Едно време за лятото зареждах бонбони, близалки, разни пластмасови боклуци — вече не. Картони. Обаче съм казал — аз на видно място тая простотия няма да я сложа. Поне децата да отървем. Как ги искаш кебапчетата, за тука или…

— Завий ми ги, ако може. Ще ми трябват майстори…

— Ако е за покрива, само бай Марин ще ти свърши работа. Няма друг като него, даже на кино го снимаха. На слизане обърна ли внимание на църковния покрив? Бродерия. Бай Марин живее малко по-нагоре, по другата улица. Щом видиш сайвант и един старец да работи нещо — той е. Нали знаеш за акулите, че ако не се движат — потъват и мрат. Така и бай Марин — спре ли да работи, и това ще му е краят.

— А за друга работа?

— За друга работа — слез до Малиново и питай в кръчмата за Метни.

— Няма ли други майстори освен тоя Метни?

— Той не е майстор, бизнесмен е. Предприемач. Още с жълто около устата, ама човек на кмета. Без него няма да стане, всички там се водят на помощи или по програмата за временна заетост. Нали заводите вече ги няма. Поработват на черно, вземат по нещо, обаче голямата пара делят кметът и тоя Метни.

— Тук няма ли някой, дето може да помага поне за общата работа?

— Пет-шест бабички и старци. То да се скараш няма с кого, ти — за работа! Ваканциите — дето идват виладжии. По турските села долу още има некой, дето не е по чужбина, ама и там е мъртвило, не е като едно време. Абе, какво да говорим — цяла България е в будна кома.

Надолу по баира на Старо Стефаново стана ясно, че дясната предна гума на опела стърже. Върховете на планината светеха, огрени от слънцето, и Радо се сети за възторга на Кристина. Интересна жена. Напъна изкривената броня с ръка, ламарината поддаде. Преди да продължи, изяде две от кебапчетата е парче от хляба.

Собственикът на дърводелната не беше чувал за поръчка, разбраха се да подготви първите пачки калибровани дъски за обшивката и „утре по някое време“ да ги качи до къщата.

Насядалите на голите маси мъже проследиха с внимание пристигането на опела, но упорито се правеха, че не забелязват водача му, докато вървеше към тях. Без да се обръща конкретно към никого,

Радо попита за Метин и разговорите секнаха. От всички присъстващи само един възрастен мъж, почти старец, даде признаци да го е разбрал:

— За какво ти е?

— Имам работа за вършене, на една къща в Старо Стефаново.

— Няма го, от два дни не сме го виждали.

— Къде живее? Може да е болен нещо?

— Къщата му е в другия край на селото, но няма да го намериш.

— Кога ще си дойде?

Старецът повдигна рамене.

— Добре де, ние с теб ще се разберем — трябват ми двама дърводелци и двама общи работници — усмихна се Радо.

— Говори си с Метин…

— Е, как да си говоря с Метин, като го няма? Кметството работи ли в неделя?

Никой от мъжете не си направи труда да му отговори. Радо кимна и тръгна към наскоро ремонтираната едноетажна сграда, изненадан, че входната врата зее широко отворена. Облицованото с пластмасова ламперия преддверие кънтеше от дрезгав глас, говорещ на турски. Радо почука и без да дочака отговор, влезе в кабинета на кмета. Онзи зяпна от изненада и приключи набързо разговора по мобилния.

— Кметството не работи — изръмжа.

— Търся Метин.

— Кой ви каза да го търсите тук?! За какво става дума?

— Реших, че може би знаете къде е. Трябват ми няколко души за строителни работи…

— Това тук е кметство, не трудова борса. Не зная кой ви е пратил, но аз нямам общо с Метин, нито го знам с какво се занимава и къде е в момента. Ако обичате… — кметът направи недвусмислен жест с ръка — напуснете кабинета ми.

— Този Метин е взел аванс от моя позната преди месец и оттогава се крие.

— Вие не разбирате ли български?! Нямам нищо общо с никакъв Метин, нито го зная какво прави и къде се е запилял — кметът повиши глас. — Напуснете веднага кабинета ми, сградата и селото!

— Кабинета ти, сградата ти и селото ти!

— Точно така! — кметът скочи на крака.

— Добре, щом е точно така, ще напусна селото ти, но ще се върна с представители на медиите и комисия от Министерството на труда и социалните грижи. Говори се, че тук е нещо обикновено регистрирани като безработни да работят на черно. Апропо, къде ви е българското знаме?

Кметът се свлече обратно на стола:

— Чакай сега, какви са тези глупости. Метин взел пари, ти искаш аз да ти ги връщам…

— Майната им на парите, дай да свършим работа, аз ще им платя на хората.

— Добре, пак казвам — нямам общо, но ще се опитам да помогна. А знамето го перем.

Двамата прекосиха площада и като наближаваха кръчмата, кметът махна с ръка:

— Бай Мехмед, я ела — мъжът, който бе говорил е Радо се изправи. — Я виж този човек от какво има нужда, питай момчетата и ако някой желае… да помогне. Пък той ще си плати. Insanlar ödeyecek6.

Кметът си тръгна, без да се сбогува, а бай Мехмед заобяснява нещо на турски. „Момчетата“ го гледаха под око, изглежда не беше лесно да се решат.

— Ти ще ни платиш, така ли? — бай Мехмед дръпна Радо за ръкава. — Направо на нас?

— Да, бе. Нали чу кмета.

— А Метин?

— Е, нали Метин е човек на кмета? Няма проблеми.

— Шейсет на майстор, четиресе’ на общак.

— Дадено.

— Iki usta7 — подвикна. — Кемал, Дурхан?

Двама мъже на средна възраст се надигнаха от столовете.

— И внук ми Ердинч, той ще ни кара с колата. Ти да не се разкарваш. По двайсет лева на ден за транспорта.

— Няма проблем. Утре сутрин ви чакам, от кръчмата — само нагоре, къщата над чешмата. Старо Стефаново, нали разбра?

— Утре рано сме там. Трима майстори и един общак. Няма да съжаляваш, Патрон.

Радо му протегна ръка. Дланта на бай Мехмед беше суха, твърда и грапава като парче керемида. И стискаше здраво старецът.

На връщане се отби в кръчмата и купи сирене, саздърма и няколко краставици. Предупреди, че на следващия ден по обяд ще дойде за двайсетина кебапчета.

— Искаш ли домашно кисело мляко? За таратор е идеално.

— Чудесно, а яйца?

— Имам тука трийсетина. Ето ти и млякото, ама утре ми върни съдинката. Говори ли с бай Марин?

— Сега отивам. Дай ми и една бутилка ракия.

— Ей ги купешките, гроздови. Ето ти бутилка домашна сливова. От мен, подарък. Да не пиеш боклуци.

— Аз за бай Марин исках да взема.

— Бай Марин ли? — кръчмарят се разсмя от сърце. — Бай Марин не лизва, а освен това прави най-добрата ракия в Ловешко и Троянско, от мен да знаеш. Ама е стиснат — нито дава, нито продава. Пази си я. Моята също я бива, ще видиш.

За разлика от дребничкия бай Мехмед, бай Марин се оказа върлинест. Но ръцете му бяха същите — твърди и грапави като парчета керемида. И стискаше здраво старецът.

— Мама е тук! Днес ще говорим за любовта. Помниш ли с Филип кога разбрахте, че сте влюбени — на онази дълга обиколка из Европа. — Ивета погали Рая по косата и отиде до прозореца. — Смешното беше, че ние с майка му го знаехме много преди вас.

Ивета се бе влюбила за първи път онова лято на Златни пясъци. Работеше на рецепцията на един от току-що приватизираните хотели и задълженията ѝ включваха контрол над пиколата — няколко симпатяги, студенти като нея, тотално неуправляеми и безочливи. Тези крадяха от всичко — сапуни, шампоани, хавлии, чаршафи… Другите ѝ колежки си затваряха очите, тя — също. Светломир учеше филология в Пловдивския и я ухажваше упорито и романтично: закачливи подаръчета, жестове (разтриване на ходилата в края на деня, масаж на врата по време на работа), правеше така, че почивките им да съвпадат и идваше с нея на плаж. С него не можеше да се скучае, а и присъствието му ѝ спестяваше досадници и тъпи флиртове. Не след дълго той започна да обявява на всеослушание, че тя е „неговата принцеса“. Ивета определено беше поласкана от вниманието му, но не изпитваше кой знае какви чувства. Очакваше, по-скоро си представяше, първото си отдаване на мъж като нещо наистина специално и когато той си поиска, тя отказа категорично. За нейна изненада отношението му не се промени ни най-малко — Светльо продължи да я забавлява и закриля. В отговор на това неочаквано упорство тя му позволяваше малки волности по време на нощните дежурства — двамата се криеха в тоалетната за персонала, разположена непосредствено до рецепцията (при открехната врата се виждаха плъзгащите се крила на входа), и се целуваха. Ръцете му шареха по тялото ѝ — и това въобще не ѝ беше неприятно. Наложеше ли се да излезе от прикритието заради поредната група пияни чужденци, Ивета се поглеждаше в огледалото — пламнало лице, разпиляна коса и настръхнали зърна, заплашващи да пробият бялата памучна блуза. Понякога, когато ръцете му слизаха прекалено надолу („Не, не, недей!“), на нея внезапно ѝ се причуваха гласове, изтръгваше се от прегръдката му и притичваше до работното си място, а той оставаше в тоалетната подозрително дълго, излизаше с мокри ръце и отнесен поглед и до края на смяната не разменяха нито дума.

— Първата любов невинаги е магия, маме, но при първата любов винаги си омагьосан.

В един такъв момент („Не, моля те, моля те!“), след като изтича до работното си място и седна на въртящия се стол, тя видя един от пиколата, проснат върху мокета. Изпищя, Светломир дотича, „пиян е на куче“, каза и го отнесе. На сутринта шефката на хотела извика Ивета в офиса си. Зачервен дебелак броеше разнородна пачка пари, както сам каза — за стотен път. Вечерта оставил в сейфа си определена сума, а в момента липсвали няколко едри банкноти. На стената до рецепцията бяха монтирана метални чекмеджета със секретни ключалки, ползвани срещу заплащане от гостите. Нямаше начин някой да се доближи, без да бъде видян. Резервният комплект ключове се пазеше в сейф, затова беше загадка как са изчезнали парите, ако се приеме, че дебелакът не лъже или не греши.

Управителката възстанови сумата на госта, прибави за компенсация ваучер за разходка с яхта и го изпрати да успокои съпругата си. А след това я разпъна на кръст — „Искам да ме разбереш, моето момиче, но ако не се справим сами с този казус, ще трябва да повикам полиция. Това не е първият подобен случай“. Ивета отрече да е напускала поста си през нощта, може би веднъж, за да отиде до тоалетната, но фоайето било безлюдно. „Не се съмнявам в теб, но ако се окаже, че прикриваш някого, много ще ме разочароваш!“, натисна я шефката и в края на краищата тя призна за пиколото.

До час всички пикола бяха уволнени и настойчиво „помолени“ да напуснат комплекса, а виновникът — арестуван. Другите момчета си заминаха, но Светльо бе останал заради нея, нищо че му костваше един пердах и постоянния тормоз на полицаите. Намери си работа като сервитьор и до края на лятото Ивета изживя първата си истинска любов с прекрасни, но и плашещи моменти — оказа се, че любимият ѝ се друса и пласира наркотици.

— Първата любов, Голямата любов и Истинската любов. Първата, маме, разбива сърцето ти на милион парченца; Голямата го слепва частица по частица и му вдъхва смисъл; Истинската го изпълва с мъдрост. Всяка жена си въобразява, че ще изживее всичко е един мъж. Аз не можах, но за теб не е късно — Ивета все още бе изправена до открехнатия прозорец, в „безопасната“ зона, откъдето дъщеря ѝ чуваше думите, но не можеше да „чува“ мислите ѝ. Или поне адвокатката се надяваше да е така.

След края на лятото Светломир заряза филологията, ако въобще някога я бе учил, и последва Ивета в София. Настани се при нея в общежитието, което стана причина двете ѝ съквартирантки постоянно да мърморят, но той нямаше никакво намерение да се съобразява с когото и да било. Не се хващаше на работа, все търсеше нещо „по така“. Харчеха нейните спестявания, приоритетно за неговата дрога. Коката от морето бе заменена е много по-достъпния хероин и нейната романтична приказка бързо се превърна във филм на ужасите. От добрите ѝ намерения да го „върне към живота“ не остана и следа, когато парите свършиха и се заредиха скандалите. Цялата сграда кънтеше от крясъците му: „Отивай да се чукаш, курво, за какво си ми, ако не можеш да изкараш пари за една шибана доза!“.

— За мен Първата любов беше пълен провал, Голямата ми любов е баща ти. Надявам се той да е и Истинската, нищо че с него в момента преминаваме през труден период. Така и не можа, маме, да ми разкажеш какво се случи в Банско. Прости ми, че ти звънях, не биваше да го правя, но ще ме разбереш след време, когато и ти станеш майка. Искрено съжалявам, че не общувах достатъчно с моята. Бях си въобразила, че съм нещо повече от родителите си.

Неочаквано в очите на Ивета се появиха сълзи и тя побърза да извърне глава към прозореца.

Привършваше хастара на стените в банята и си подсвиркваше. Кога бе държал за последно пердашка8 в ръце? На някой от обектите в Дупница. В казармата завари два вида стари войници — януарци и мартенци. Януарците гонеха мартенци, те пък — влезлите през септември. Повечето бяха прости момчета, но знаеха да бъркат бетон, да зидат под отвее и да мажат, лепейки варовия разтвор по стените направо с лопатите. За година стана факир в слагането на фаянс и теракота.

Когато се получи заповедта от щаба на Строителни войски за преместването му в София, той очакваше, че ще го вземат в спортната рота. На последната военна комисия му бяха обяснили, че отива за малко трудовак, а после ще го „дръпнат“ в „Славия“. Това „малко“ се оказа една година, а „дръпването“ нямаше нищо общо с обещаното.

Хастарът трябваше да „дръпне“ поне една нощ преди да се лепят плочките и Радо спря работа на смрачаване. Докато пръхтеше под студените струи на душа, се зарече на другия ден да монтира бойлера. Излапа две кебапчета на крак, като не си направи труда да ги стопли в микровълновата. Отиде до голямата постройка и се качи на чардака.

Тъмнината бе погълнала селото и бавно пълзеше по склоновете на околните баири. Оттук се виждаха повечето къщи, едва в няколко от тях светеше. Радо нямаше спомен да е бил на по-тихо място. „Будна кома“ — бе казал кръчмарят.

Заспа трудно, на зазоряване се появи кошмарът, който го навестяваше редовно през последната седмица. „Ловецът разпорил търбуха на вълка и отвътре излязла бабата.“ „А Червената шапчица?“ „Червената шапчица била изчезнала.“ „Не, не е така в приказката…“ „Момиченцето заплаква. Изчезнала. Изчезнала завинаги, все едно никога не е била в тази приказка.“ „Мекотело! — киска се вълкът.“

Събуди се. Стъпалата му бяха ледени. „Няма връщане назад.“ Едва се надигна от твърдия одър. Цялото му тяло бе схванато.

Денят обещаваше да е топъл. След няколко часа, прекарани с бай Марин на покрива, Радо бе плувнал в пот. Това с тиклите се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше отстрани. Двамата се смъкнаха долу:

— Едно време се претръсва’а покривите на дваесе-триесе години, сега на петата година дават беля. Самолетите ги свлачат, като минат ниско. Еюнекогаш такива пролази отварат, нема оправия.

— Добре де, не може ли тиклите като керемидите — да се свалят и наново да се нареждат.

— Еледай тука — ’сичко е цер, само на сглобка. Каменни зидове на север и запад, покриво лега на тех, тиклите натежават и държат ’сичко. Миналото лето едни момчетии бе’а свалили тиклите и цъфна’а гредите — като мак на слънце.

— Аз мислех, че се претръсва на място покривът, щото иначе е много трудоемко. То и така не е лесно де… Отиде ми кръста, а сме били горе два часа и нещо.

— Не че се умарям физически, а просто душата и умът трябва да са чисти, да не мислиш за друго и да не си отвлачаш вниманието.

— Абе, и ръка иска — Радо поклати глава. — Не е за всеки.

— Иска ръка, но иска и душа. И душата ти да е подредена. Как ще ми редиш ти тикли, ако в душата ти е мешавина и едно те бута, друго те тласка! Ти остави, че капката ще пролазва, ами и ще е голяма грозотия.

В това време голобрадият Ердинч докара бригадата. Дядо му се поздрави сърдечно с бай Марин и малко сконфузен се заизвинява:

— Патрон, първи ден, докато се съберем… Утре по-раншко и ние.

Бай Марин тръгна по свои си работи — трябвало да изведе животните на паша и да подреди сайванта. Бригадата се захвана да довършва парапета на чардака, докато пристигнат дъските за обшивката. От време на време Радо им хвърляше по едно око, работеха здраво и знаеха какво правят, нямаха нужда нито от наставник, нито от контрол. Той се зае с плочките в банята, а към обяд слезе с колата до кръчмата и взе хляба и кебапчетата. Като се върна, завари току-що скована паянтова маса с наизвадени отгоре самуни, лук и варени яйца.

— Момчета, защо не седнете на терасата?

— Патрон, добре сме си тук — бай Мехмед въртеше в ръце теслата. — Хапваме набързо и…

— Аз съм донесъл кебапчета от кръчмата, таратор ще ви направя…

— Патрон, ние свинско не ядем… Но ти благодарим.

— По дяволите, въобще не ми дойде наум. Чакай сега, саздърмата от какво месо се прави?

— Ако е домашна, може и да е агнешка. На магазина е телешка.

— Добре, значи… ей сега ще спретна обяда. Телешка саздърма с яйца и сирене. Таратор. Няма пресен копър, ще минем със сух. Хайде, местим се. Че току-виж ливне някой дъжд.

По небето нямаше и облаче.

След като се наобядваха, Радо обясни на бай Мехмед откъде да започнат с обшивката, та да не стои грозно по ъглите. Другите двама майстори слушаха внимателно и кимаха, само Ерденч гледаше встрани и мислеше за друго. Младо момче — не му е до дъски и пирони. Но пък пръв скокна, когато дърводелецът докара калибрования материал.

Стоил Стоев потупваше нервно с пръсти по плота: „Хайде, вдигни!“. С какво, по дяволите, се занимава в момента, та не чува мобилния?

„Ало…“

„Ало, ама не вдигаш.“

„Бяхме в басейна. Всичко е наред.“

„Как е нашият човек?“

„Нормално. Кефи се. Но не знае дума немски и за всичко трябва аз да се оправям.“

„Няма телефон, нали? Да няма изненади?“

„Няма, освен ако не си го е заврял в задника.

«Някой звънял ли е на този номер?»

«Да, няколко пъти един и същи немски телефон.»

«Ти пусна ли тази сутрин записа?»

«Да, шефе. Всичко е точно.»

«Добре. Не вдигай от този апарат на друг. Ако има нещо, звъни от твоя.»

«Да, спокойно. Знам.»

— Мама е тук!

Жената погали лицето на дъщеря си, изправи горната част на леглото и подпъхна допълнителна възглавница под главата ѝ.

— На мама хубавото дете! Как мина денят ти? Масажите? Ти обичаш масажи. Давид е много доволен от теб. Като ми звънне тати довечера, ще го зарадвам. Той толкова те обича! Тати е в командировка. Днес се обади, накара ме половин час да му обяснявам как си. Много те обича, повече от всичко на света. Като се прибере, първо при теб ще дойде, каза. Не знае точно кога се връща, такава му е работата. А иначе — Поли Генова стана четвърта на Евровизия, маме, а трябваше да стане първа. Чакай да ти прочета нещо интересно:

«Мъж, който се събужда след дванайсет години, прекарани в будна кома, казва, че е бил «наясно с всичко». Мартин Писториус е само на дванайсет години, когато се разболява сериозно и губи способността си да се движи, говори и да осъществява контакт с очи. Лекарите в родината му Южна Африка казват, че Мартин ще умре, но родителите му отказват да повярват, че това е възможно. Семейството храни, къпе, преоблича Мартин — дори използват аларма на всеки два часа през нощта, за да поддържат живота на сина си. Истината за неговата история е още по-шокираща, отколкото някой може да си представи. Той не може да се движи или да говори, но може да види и чуе всичко около себе си. «Суровата действителност ме изплаши. Осъзнах, че ще прекарам остатъка от живота си така — напълно сам» — казва Мартин, който сега е на трийсет и девет години, пред журналисти. Той си спомня ключови новинарски събития като това, че Нелсън Мандела е станал президент на Южна Африка през 1994 година и смъртта на принцеса Даяна през 1997 година. Трагично е, че Мартин също си спомня момента, когато майка му му казва: «Надявам се, че ще умреш». Майка му, Джоан Писториус, знае, че е ужасно да кажеш подобно нещо на сина си, но тя е искала той просто да се избави от мъките си. Един ден Мартин се събужда. По време на процедура с ароматерапевт той прави знак, с който показва, че слуша. Тогава Мартин е на двайсет и пет години. Ароматерапевтът иска да го изпратят за изследвания. Става ясно, че Мартин е наясно с това, което се случва, и започват рехабилитация. Невероятно, но Мартин вече е завършил университет и написва мемоари за живота си. Той вече е щастливо женен и живее в Англия със съпругата си.»

— Когато дойде да те види доктор Леви, ще говорим за ароматерапията, маме.

Радо продължи да работи дълго след като майсторите си тръгнаха. Някъде към десет изключи подвижната лампа и си каза, че все още го бива — ако се наложи да си изкарва хляба с двете си ръце, няма да остане гладен. Изкъпа се със студена вода и дояде каквото бе останало от обяда. Приготви се за лягане и извади ракията от камерата на хладилника. Жълта като зехтин и като зехтин мазно се хлъзгаше в гърлото. Алкохолът беше универсално лекарство срещу лоши сънища.

«Тези дни отново пиян водач без свидетелство за управление предизвика катастрофа, в която бяха ранени двама души. За пореден път. Днес ще си говорим за войната по пътищата и как може да се сложи край на безобразията, рушащи съдби и отнемащи човешки животи.» Кристина не гледаше телевизия, но приемаше това предаване като част от кафето в шест — тогава вървяха повторенията от предишните дни. Откакто живееше в старопрестолния град, вече десетина години, правеше сутрешната си йога на чардака на къщата. Зиме и лете, точно в пет, развиваше неопреновата постелка върху излъсканите дъски на пода, заемаше поза «лотос» и преди да започне с асаните, си представяше, че е птица и се рее над накацалите по склона покриви. Спускаше се стремглаво до сребристата лента на Янтра, а после се издигаше почти вертикално покрай стръмните скали, за да достигне висините над Трапезица.

Тази сутрин небето беше оловно сиво — lead grey, както би казал Велизар.

Какво ли е направил онзи мъж по къщата? Не беше звънял, но въпреки това, за първи път от месец, Кристина имаше добри предчувствия.

«По темата тази сутрин поканихме майката на Рая, пострадалото в катастрофа преди година момиче, което все още е в кома. Дъщеря ви е в специализирана клиника в Израел, нали така, госпожо Бонева? Какво е състоянието ѝ в момента?»

«За нея се грижат добри специалисти. Важното е да се поддържа физическата активност на организма, но още по-важно е да се контактува с нея, да ѝ се говори. Защото тя разбира всичко, което се случва, и усеща нашата любов и подкрепа.»

«А ти защо не си при детето си, след като това е важното?» — помисли си Кристина, преди съскането на парата от кафемашината да заглуши звука от телевизора. Любимата ѝ бамбукова чаша се напълни с разпенено мляко и тя побърза да отпие. В студиото тъкмо говореха за момчето, пострадало при същия инцидент — очаквала го нова серия операции на краката, но състоянието му било добро.

«Вижте, аз приех да гостувам в предаването ви, защото обществото, като жив социален организъм, е длъжно да се изправи срещу собствените си ракови образувания. Не става дума за «нарушители» и «безобразия», нека наричаме нещата с истинските им имена. Съжалявам за силните думи, но не може малограмотни и безотговорни индивиди да избиват децата ни, родителите ни, нас самите. Това е причината да създадем фондация «Да спрем убийците на пътя!»…

«Организация с идеална цел?» — в гласа на водещата прозвуча зле прикрито недоверие.

«Мислите ли, че има по-идеална цел от тази да спасим децата си? Всъщност ние се борим с далеч по-широката гама от причини за пътнотранспортните произшествия — като се започне от корупцията при издаване на книжки, та до занижения, често напълно формален и дори фалшив контрол на транспортните средства. Както и с безумната толерантност към нарушителите. Считате ли за нормално доказани рецидивисти да се движат по пътищата и да се изживяват като недосегаеми?»

«Говорите за младия мъж, който връхлетя върху дъщеря ви ли, госпожо Бонева?»

«Адвокат Бонева! Да, визирам примата с отнета за алкохол книжка, каращ пиян с бясна скорост мощния си джип, ударил отзад автомобил с две невинни деца, вследствие на което едното ще остане инвалид за цял живот, а другото е в будна кома от година! Говоря за този така ценен за обществото индивид, който е под закрилата на местната полиция и, в пълен разрез с отредената му мярка за неотклонение «домашен арест», продължава да фучи по пътищата на родината. Може би иска да я опознае, за да я обикне? Всъщност от известно време никой не го е виждал, но полицията мълчи нарушени ли са изискванията на съда. Остава отворен въпросът дали не се е укрил от органите и дали не е избягал в чужбина? Считате ли, че отговорих изчерпателно на последния ви въпрос?»

«Поредната телевизионна алабалистика» — Кристина изключи телевизора.

Още от завоя се виждаше, че кипи усилен труд. Двама души пъплеха по покрива, а няколко други се занимаваха с дъсчената обшивка. Кристина паркира на улицата, скочи от джипа и поздрави. Мъжете я погледнаха за миг и продължиха работата си. Гол до кръста, Радо се изправи, махна ѝ приветливо и тръгна към дървената стълба. Кристина се изненада от очертаните му гръдни мускули, широк гръб и талия без следи от паласки. Нетърпелива да види какво са направили, тя влезе в къщата. Стените на едната баня бяха почти готови, но някой си бе позволил волности.

— Харесва ли ти? — гласът на Радо я стресна. — Още не е фугирано.

— Струва ми се, че си ме разбрал грешно. За цветовете. Не бях ли ясна?

— Затова не бързах да го довърша — не знаех дали ще ти допадне идеята.

— Точно така, не ми допада смесването на двата цвята плочки — Кристина се постара да прозвучи категорично, но не нервно.

— Идеята ми беше в двете бани — мъжката и женската — цветовете да се допълват като ин и ян — Радо я погледна с очакване.

— Едната ще е моята, а другата — за гости. Това е съвсем различна концепция.

— Различна не значи правилна. Защото…

— Мисля, че съм те наела да ръководиш ремонта на къщата ми, не на живота ми! — този път Кристина не се и опита да скрие раздразнението си. «Какво си позволява този?!»

— Ясно — каза Радо сухо. — Няма да се повтори. Ще сваля плочките от нишата внимателно, без да се счупят. Не съм монтирал бойлера, но ще скоча до Врабево за възвратна клапа и до довечера ще има топла вода. Ще взема и нещо за хапване на майсторите, суперът там бил супер — той се подсмихна. — Извинявай, имаш ли нещо против, че обядваме с работниците на терасата?

— Как може да питаш такива глупости? — възрази Кристина, но тонът ѝ беше коренно различен от този преди малко. «Ама и аз какви силни думи казах?!» — А за обяда не се притеснявай, нося продукти. Само хлябът може да не стигне.

— Обаче те не ядат свинско.

— И аз го избягвам. Купила съм пилешко. Щом ще слизаш до Врабево, вземи телешка кайма да направя една мусака утре.

Думите ѝ прозвучаха делнично, почти семейно. Радо тръгна към майсторите, но Кристина го хвана за лакътя:

— Искам да ти благодаря, че толкова бързо си организирал всичко — каза тихо, като избягваше погледа му. Късите ръкави на тениската му разкриваха здрави мъжки ръце с издължени бицепси.

— Мама е тук!

Оловни облаци захлупваха небето. Всеки момент щеше да се извие буря. Ивета извади купчинка разпечатани на принтер листа, седна до дъщеря си и въздъхна:

— Искам да си поговорим за будната кома, маме. Трябва да си наясно — започна да чете с тих, отчетлив глас:

«Будна кома, наричана още вегетативно състояние, е липса на възможност за спонтанна умствена дейност (декортикация) поради масивна повреда или дисфункция на полукълбата на главния мозък, при съхранена дейност на продълговатия мозък, междинния мозък и гръбначния мозък и запазени моторни рефлекси. Понякога са потиснати всички двигателни функции, включително на речта, жестовете и мимиката. Отворените очи на болния създават впечатление, че има съзнание. Ако състоянието е по-леко, той може да извършва някои елементарни движения, да изговаря отделни думи или да прави опит за проследяване с очи. Пациентът е външно без емоционални реакции и не изпълнява команди.»

— Спокойно, маме! Истината ни прави силни!

«Будната кома може да бъде определена като постоянна, ако продължава повече от четири седмици. Най-честите причини за персистиращо вегетативно състояние са тежко травматично увреждане на мозъка или аноксия (липса на кислород повече от пет минути), например при спиране на сърцето, удавяне, затрупване от лавина или обесване. Ако състоянието на кома продължава повече от шест месеца, само за малък брой пациенти е възможно частично възстановяване на съзнанието.»

— И сега внимавай, маме.

«Известен е един случай на парализиран пациент, който бил в състояние на кома в продължение на десет години. С помощта на функционален магнитен резонанс — МРТ, лекарите установили, че пациентът показва признаци на съзнателна дейност. Болният слушал въпросите на лекаря и се опитвал да отговори на тях, като активно напрягал различни области на мозъка.»

По перваза на прозореца затрополиха едри капки. Сигурно се задаваше истински потоп, но градът — както винаги — щеше да оцелее, прероден и пречистен.

— Но виж какво пише за новите клинични изследвания в Англия:

«Хората в кома чувстват, мислят и дори са в състояние да общуват, разкриха нови клинични опити във Великобритания и Белгия. В опитите са участвали двайсет и трима пациенти, намиращи се във вегетативно състояние, изпаднали в продължителна кома след различни тежки инциденти. При четирима от тях (седемнайсет процента) са констатирани безспорни признаци на съзнание. С помощта на мисълта си тези болни са били в състояние да отговарят на въпроси по същия начин, както биха го сторили с очи, говор и жестове, ако бяха здрави. Лекарите правили изследване с ядрено-магнитен резонанс на мозъка на пациентите в т.нар. будна кома, докато им задавали въпроси. След това направили същото с двайсет и трима здрави доброволци, като им задали същите въпроси. В изследването участвал и журналист от Би Би Си, който разказва: «Казах на лекарите името на майка си. После те назоваха две имена, едното от които на мама. Когато го чуя, трябва да си представя, че двамата играем тенис. Когато чуя името на другата жена, си представям просто, че се движа някъде», разказва Фъргъс Уолш. Скенерът показал, че той веднага разпознава името на майка си чрез реакцията на мозъка. Същият резултат дали при същия въпрос и четирима пациенти във вегетативна кома. Изследването дава надежди, че лекарите ще могат да комуникират с хората в кома и да ги питат например изпитват ли болка или даже да установят емоционалното им състояние.»

— Разбира се, аз откога казвам същото!

«Експериментът напомня за случая с белгиеца Ром Юбен, който след двайсет и три години кома се събуди преди два месеца. Лекуващият го екип установил, че мозъкът му отговаря с «да» и «не» на различни въпроси, поради което го признал за жив. Пациентът вече е в състояние да движи единия си пръст — и сега е помощта на специален компютър ще пише книга за невероятната си история. Резултатите от изследването ще са силен аргумент в борбата «за» и «против» евтаназията, доколкото доказват, че хората в будна кома са реално живи и поради това не би трябвало да бъдат обект на евтаназия.»

— Събудил се е след двайсет и три години! Но ние с теб няма да чакаме толкова, маме?

След четири часа работа на бойлера едва ли имаше достатъчно топла вода за двама, затова Кристина взе бърз душ и побърза да излезе от банята. Докато Радо се къпеше, тя подреди масата за вечеря — паниран кашкавал, колбаси и салата от зеле и моркови. Жалко, че не беше се сетила да донесе ракия, но май имаше половин бутилка в хладилника.

— Нещо да помогна? — чу глас откъм кухнята. Харесваше тембъра му — плътен, но мек. С този глас можеше да дублира добрите персонажи в телевизионните сериали.

— Всичко е готово, идвай. «Само да не съм преселила салатата.» Да скоча ли до кръчмата за бутилка домашна сливова?

— Има в хладилника, но аз мисля да пропусна ракията тази вечер.

Радо надникна на терасата с кенче бира в ръка:

— Ти искаш ли? Много е полезно — възстановява солите и минералите.

— Не, благодаря. Не искам да ти тропам нощес…

— Ще си преместя постелята — той кимна към другата постройка. — Няма да те притеснявам.

— Глупости, какво да ме притесняваш — спиш на тясно и твърдо, а аз ще се ширя на меката спалня. Оттатък става зверско течение, освен ако не легнеш в банята. И без това толкова много ти харесва.

— Нали се разбрахме — свалям… — гласът на Радо прозвуча раздразнено.

— Нищо няма да сваляш. Страхотно е станало!

— Затова ли ме гониш там?

— Никъде не те гоня, имаш си легло — спи си в него. Аз нямам предразсъдъци и освен това съм свободна жена и не дължа никому обяснение. Най-малкото на селските клюкарки.

— Не си ли омъжена?

— В момента не. Била съм два пъти, вторият — за венецианец. Нямаш представа каква жизнена закалка е.

— Италианците са добра комбинация от плейбои и джентълмени.

— Италианците. Тук става дума за венецианец. Венецианците са много, много специални! Адски се обиждат, ако ги броиш за италианци.

— Ходил съм във Венеция — първо излизане в западна държава, осемдесет и девета. При такива красоти не можех да откъсна очи от магазините. Повредена работа.

— Живяла съм в Стокхолм с първия си мъж, дипломат — всичко ми изглеждаше извънземно. Обаче е ужасно без слънце. Много малко от българките, женени за шведи, успяват да се приспособят. Така една моя позната, уж всичко ѝ е наред, а един ден на «Сергелс Торг» — това е площадът по средата на най-голямата търговска улица — някакъв от онези, целите покрити с бронз, дето стоят с часове неподвижни и се правят на статуи, се размърдал точно когато минавала и тя изпаднала в истерия.

Радо я слушаше внимателно.

— Докторите казали, че е била натрупала огромно напрежение и бавно, без да осъзнава, потъвала в дълбока депресия. Внезапната уплаха просто отключила реакция. Опитали да я лекуват там — безуспешно. Оправи се едва след като се прибра в България.

— Не е лесно да влезеш в чужди обувки. Ти с какво се занимаваш?

— Превеждам. Пиша статии. А теб жена ти как те пуска да работиш по морето?

— От една година е в Англия.

— На гурбет? Деца имате ли?

— Дъщеря. Студентка. С жена ми е.

Кристина не сваляше очи от широките му длани с дълги пръсти и идеално поддържани нокти. «Това не са ръце на строител» — мина ѝ през ума. «А и какви са тези пресни плюски от един ден работа! Всъщност строителните техници си изкарват парите с молив.» Радо ѝ приличаше на човек, свикнал да става неговото — с малко такива мъже контактуваше в ежедневието си. Изражението му, жестовете — всичко в този мъж говореше за интелект и осъзнато достойнство. Кристина бе почувствала вътрешното му напрежение, когато ѝ каза, че ще свали плочките в банята. Със сигурност излъчваше сила, но и нещо, което засега ѝ убягваше. «Защо ме вълнува толкова! Едва ли заради топлата усмивка и поглед, такива неща отдавна не ми действат, може би инстинктивно чувствам, че не мога да го подчиня, че е по-силен и по-умен от мен! Строителен техник, хм…» Искаше ѝ се да го разпита за жена му, за дъщерята студентка, как се справят двете… «По дяволите, по цял ден задавам въпроси, а точно този мъж не смея да го попитам добре ли е на сол салатата.»

Луната надничаше в стаята през отворената врата и трите тесни прозореца. Железните им пръчки хвърляха вертикални сенки към оджака, който разделяше мекото широко легло от твърдия тесен миндер.

Няма по-тъжна преграда от студено огнище.

На следващата сутрин Радо се пробуди от ухание на кафе и потропването на кухненски съдове. Успал се е, най-вероятно бай Марин отдавна е на покрива, а сигурно и майсторите са почнали работа. Скокна от миндера и се озова очи в очи с Кристина.

— Колко е часът?

— Доколкото се познавам, шест и няколко минути.

— Да… Време е за ставане…

— Вече имах час йога. От години се ококорвам в пет. Майсторите пият ли кафе сутрин?

— Не съм се сетил да им предложа.

— Вчера следобеда пиха, след като ти тръгна за Врабево. Ако не бях ги повикала, въобще нямаше да спрат за почивка. Горките, толкова са стресирани. Само възрастният говори, другите не отронват нито дума. Може днес да им направя кекс.

— Не глези хората, ако искаш да ти вършат работа. От личен опит го знам.

Този ден бай Марин и Радо откараха на покрива почти до обяд, но пък го свършиха. Кристина и дума не даде майсторът да пропусне мусаката ѝ, въпреки опитите му да си тръгне, оправдавайки се с неотложни задачи. В края на краищата старецът отскочи до дома си и се върна умит, със сменена риза и бутилка от безценната си ракия. Седнаха всички на масата и домакинята разля по малките чашки:

— Не гледай към дядо си — тя се усмихна на Ерденч. — До довечера ще ти мине. Щом можеш да работиш наравно с мъжете, значи можеш да пиеш една ракия.

Момчето се изчерви.

— Наздраве! — кимна бай Мехмед и всички пиха на екс.

От улицата се чу ръмжене на двигател, мощна машина катереше баира. Кристина изнесе тавата с мусака и се върна за киселото мляко. Бай Марин напълни отново чашите — втората ракия по този край се пие с яденето. В двора влезе млад мъж, едър, набит. Обръснатата му глава блестеше на слънцето. Приближи и спря на няколко крачки от каменната площадка с масата. Изглежда всички освен Радо знаеха кой е, защото се бяха вцепенили. От кухнята излезе Кристина и възкликна:

— Ти пък какво правиш тук?! — тръгна към неканения гост.

Мъжът не ѝ обърна никакво внимание.

— Gidiş olsun. Hemen9!- — изръмжа.

Бай Мехмед се надигна, но Ерденч го дръпна обратно на пейката.

— Ne dediğimi duydun mu?!10

— Веднага напусни дома ми, мошеник такъв — Кристина застана пред натрапника и опря показалец в гърдите му. Той хвана ръката ѝ и я изви встрани, тя смръщи лице от болка. Всички наскачаха, Радо тръгна да заобикаля зад бай Марин, а в това време Ерденч замахна с юмрук към лицето на мъжа. Онзи се дръпна, пусна жената, обърна се и си тръгна. Ерденч понечи да изтича след него, но Кемал и Дурхан го задържаха.

— Метни? — Радо огледа следите от пръсти върху ръката на Кристина.

Тя кимна — изглеждаше силно разстроена. Зад гърба им Ерденч се караше с по-възрастните мъже, те явно настояваха да си тръгват, а той беше против. В края на краищата се успокоиха, хапнаха по няколко залъка в мълчание и побързаха да се върнат към работата.

«Това е тъжната истина» — мислеше си Радо, докато вдигаше чиниите от масата. — Хората не разполагат с живота си. Винаги някой ги яхва и прави с тях каквото си пожелае.»

Мобилният номер на Стоил Стоев беше извън обхват. Служебният даваше свободно и Ивета Бонева остави съобщение: «Стоиле, кога се връща Бранимир? Не ми вдига, а ми трябва спешно…». След десетина минути шефът на отдел «Сигурност» на «Уни-финанс» ѝ върна обаждането:

— Търсила си ме.

— Момент, тъкмо паркирам.

— Да, предположих. Радвам се, че те хванах, преди да се качиш при Рая. С какво мога да помогна?

— С Бранимир не бяхме в добри отношения напоследък. Разбрах, че ще пътува сутринта преди полета. Има ли причина да се притеснявам?

— Не, никаква. Знаеш, че няма да позволя да му се случи нещо лошо.

— Разчитам на теб.

— Няма никакви основания за безпокойство.

— Търся го, защото получих предложение за лечение на Рая от болницата в Тел Авив.

— Нещо специално ли е?

— Да, напълно иновативно. Когато бяхме там, правеха клиничните изследвания и вече имат обещаващи резултати. Трябва да отговорим спешно.

— Дано няколко дни не са проблем, най-много до седмица обещавам да си е у дома.

— Благодаря ти!

— Мама е тук!

Бе имала тежък ден. Жалко, че не можеше дори за момент да открехне прозореца, стерилната среда в стаята не биваше да се нарушава. Ивета затвори очи и почти усети полъха на свежата струя по лицето си. В главата ѝ изникнаха думите на едно стихотворение за Митко Палаузов, което знаеше наизуст от малка:

Навремето плачеше всеки път, когато го декламираше, и сега се уплаши да не би това тъжно стихотворение да повлияе зле на Рая. Трудно е винаги да си позитивен. Понякога е почти невъзможно и тогава на Ивета ѝ се налага да говори, за да могат думите да заглушат мислите. А когато човек говори много, то и много греши. Преди грешките не я плашеха. «Най-голямата грешка в живота ми — не родих още едно дете. И аз исках, но все чаках удобния момент и тайно пиех хапчета.» Ивета погледна стреснато към дъщеря си, но нищо в изражението ѝ не се бе променило. Най-вероятно специалните ѝ умения имат ограничен обхват на действие, защото — тя е убедена — Рая я чува, когато е близо до нея, а докосва ли я, то двете водят истински разговор.

Като малко момиченце, още преди да тръгне на училище, Ивета най-често играеше на доктор — преслушваше, караше «болните» да си показват езика, слагаше инжекция и пишеше рецепти. Но възрастните не се радваха толкова, ако ги лекуваш, колкото ако ги забавляваш и затова от време на време, най-вече когато имаха гости, тя се покатерваше на майчините си обувките с високите токове, грабваше празен флакон от дезодорант и подкарваше хитовете на «Бони Ем» и Алла Пугачова. Никаква Лили Иванова, нищо че живееха в Берковица. Обожаваше да ѝ ръкопляскат.

В първи клас Ивета с учудване откри, че повечето деца се притесняват от изяви пред публика, докато тя е удоволствие пееше, рецитираше, танцуваше. Загуби тази си спонтанност в четвърти клас, когато я накараха да декламира пред цялото училище стихотворението «Митко Палаузов». В него се говореше за «дете от камък, което не може да играе и да пее», и това силно я натъжаваше — какво като ставаше дума за паметника на малкия партизанин. Всеки път, почнеше ли да казва стихотворението, очите ѝ се пълнеха със сълзи. Според учителката — достойно поведение на пионер, който уважава, почита и скърби за героите, но другите я подиграваха и ѝ викаха «ревла».

През гладната деветдесет и трета «ревлата» завърши езиковата гимназия във Враца със златен медал и я приеха право в Софийския университет. Уж втора в класирането, но още на първата седмица осъзна, че е «втора ръка» въпреки ума и красотата си. «Първа ръка» бяха състудентите ѝ, израснали на жълтите павета, много от тях озовали се в престижната специалност по «втория начин».

Спестяванията на родителите ѝ стигнаха единствено за първата година от следването. През лятото успя да задели известна сума от работата си като рецепционистка на Златните, но парите свършиха до Нова година и се наложи спешно да търси каквато и да е работа. На помощ се притече една от състудентките ѝ, с която не бяха особено близки. Биляна бе офис мениджър и говореше за шефа си с възхищение. Наричаше го «стария», което беше в реда на нещата при разлика от двайсет и седем години, но това не ѝ пречеше да е лудо влюбена в него. Биби му представи Ивета и той я нае на половин работен ден — набираше текстове на компютър, размножаваше материали на ксерокс, правеше кафе. Плащаха ѝ повече, отколкото тя си мислеше, че заслужава — напълно достатъчно, за да се разкара от общежитието, да си наеме квартира и да живее скромно. Няколко месеца по-късно Стария (вече знаеше, че това е прякор от младежките му години) я похвали за работата и я помоли да поеме задачите на Биляна, защото тя става част от екипа на новата финансова къща. Ивета ѝ завидя — харесваше Бранимир Бонев, Изпълнителния директор на «Уни-финанс». Приятелката ѝ го считаше за адски надут, но за кратко време промени мнението си. Работохолик и перфекционист, шефът ѝ се държал дистанцирано, но любезно с всички. «В никакъв случай не е високомерен — коментира го Биби. — И изобщо… с две думи — страхотен мъж!» «Няма как да не е готин, нали е пръв приятел на Стоил» — подкачи я Ивета, защото по това време Биляна вече ходеше със Стоил Стоев. Две години по-късно му роди син Филип и излезе в отпуск по майчинство, а Стария помоли Ивета — тъкмо завършила университета — да я замести в «Уни-финанс». И така, след като се оказа на непосредствено подчинение на Бранимир Бонев, тя нямаше как да сдържа повече чувствата си и разреши на Биби да помоли Стоил да му намекне…

— На двайсет и две се влюбих в баща ти и как ли не му го подсказвах, но ти знаеш той какво емоционално дърво е понякога. Трябваха му цели три години, за да ме погледне като жена, всъщност нищо не стана, докато не взех аз инициативата. Чак тогава той си призна, че ме харесва. А на другата година се появи ти — най-голямото щастие в живота ни!

Ивета бе завладяла Бранимир (а не завоювала, защото нямаше друга жена, с която да се съревновава за сърцето му) по метода на постепенната инвазия. Четка за зъби в банята, четка за коса на лавицата под огледалото в антрето, пижама от негова тениска под втората възглавница на спалнята, пердета за кухнята, крило в гардероба. Докато един ден той ѝ каза:

«Защо не се преместиш при мен? Ще ни е много по-удобно и на двамата.»

Скоро след това тя забременя — организмът ѝ, точен като швейцарски часовник, сякаш бе чакал зелената светлина на официалното съжителство. Съобщи му, когато влезе в третия месец, и той се държа мъжки:

«Какво ще правиш?»

«Мисля да го родя.»

«Добре, тогава е редно да се оженим.»

Подписаха на път за родилното, просто така се случи — отлагаха до последния момент и водите ѝ изтекоха на излизане от ритуалната зала. Ако не друго, поне Бранимир нямаше как да забрави за годишнините от сватбата, защото съвпадаше с рождения ден на Рая. Ивета знаеше, че мъжът ѝ я обича, но какво всъщност означава «да знаеш» подобно нещо — да повярваш на нечии думи или да се довериш на вътрешния си глас? За нея всички онези сигнали, долавяни с вродените «женски антени», бяха в пъти по-важни от думите, които тя не чу. По някакъв начин липсата на романтични изблици от страна на Бранимир я караше по-силно да го желае. Двамата бяха родени един за друг. След появата на Рая, обаче, той изненадващо разкри емоционалната си страна.

— Нямаш представа колко се промени баща ти, когато ти се роди! Как се грижеше за теб, как те къпеше, защото аз не смеех, как ти гукаше и се правеше на маймуна, за да те разсмее. А когато ти поотрасна, той ти разказваше приказки за приспиване и май удоволствието му беше по-голямо от твоето.

Ивета остана у дома с бебето едва три месеца, защото Стария им предложи — на нея и Биби — тримата да направят юридическа фирма. Той ще осигурява клиенти и контакти, двете млади жени ще се занимават с организационните въпроси и ръководството на екип от юристи, адвокати и счетоводители. За тях предложението бе шанс едно на милион, за него — сериозен риск. Двете с Биляна напълно оправдаха доверието — фирмата стартира с корпоративно право, а след година започнаха да поемат гражданските и наказателните дела на клиентите си. Такива бяха времената, че бизнесмените неизбежно ставаха обект на прокуратурата, а те се грижеха да не стигат до съда.

— Но знаеш ли, маме, кое ме изумяваше най-много? Баща ти те гледаше с часове как спиш!

Бранимир бе купил къщата веднага, след като разбра, че очакват дете и Ивета успя набързо да организира ремонта и да я обзаведе по свой вкус. Няколко месеца след раждането тя побърза да се върне в офиса, защото в новата фирма двете с Биби имаха по двайсет и пет процента и беше редно всяка да поеме равен дял и от работата. А и нали трябваше да се доказват пред Стария. Младото семейство би могло да си позволи всякакви прищевки, да пътува до най-екзотичните кътчета на планетата и да почива в най-скъпите курорти, но трудно се координираха за по-дълги отпуски, затова отскачаха няколко пъти годишно до Гърция. За съжаление, всичко на този свят си има и лошите страни — Рая отрасна в най-натоварените им години. Тъжно ѝ беше да го признае, но добре че беше Мария — възрастната жена нямаше деца и обичаше малкото момиченце като своя дъщеря. Нищо чудно, че Рая по цял ден ходеше хваната за полата ѝ и дори ѝ викаше «мама».

— Помниш ли, мама, как ходехме с леля ти Биби и Филип на екскурзии и почивки? Двамата израснахте заедно, от един момент нататък двете годинки разлика почти не личаха. Момиченцата се развиват по-бързо от момченцата.

Ивета отиде до прозореца и го открехна съвсем мъничко. Нуждаеше се от въздух.

Майсторите завършиха външната обшивка и се застягаха да си ходят. До обичайното им време за тръгване оставаше близо час, но едва ли си заслужаваше да започват друго, пък и нямаха кой знае какъв ищах за работа. Случилото се по обяд потискаше всички. Бай Мехмед дръпна Радо настрана:

— Патрон, викам да си оправим сметките…

— Няма проблем — извади пачка двайсетачки. — Три по шейсет, едно четиресет, двайсет транспорт — двеста и четиресет на ден. Три дни — седемстотин и двайсет. Ето ти осемстотин, осемдесет аванс.

— Точна сметка, добри приятели — старецът му върна четири банкноти.

— Няма ли да дойдете утре?

— Ще дойдем, но пари напред не вземаме. Her §еу olur. Всичко се случва.

— Днес май бяхте готови да си тръгнете.

— Да, но внукът отказа да ни кара. Пеша вика, ще си ходите, аз оставам.

— Много е ербап — поклати глава Радо, спомняйки си как младежът налетя на Метин.

— Голям дерт ми е — родителите му са по гурбет, а ние с бабата колкото можем — толкова. Слуша, не е лош, но миналата година повтори девети клас, а тая почти не ходи на училище. Уж щеше немски да учи, а той български едвам говори. Аз навремето съм обиколил всички национални строителни обекти и навсякъде са ме уважавали. Децата също говорят добре български, но, виж, внуците — ни български говорят, ни турският им е като хората.

— На колко години е Ерденч, викаш?

— Седемнайсе’.

— Че как кара кола?

— Е, що?

Радо се събуди на разсъмване, погледна ръчния си часовник — трябваха му няколко секунди да се ориентира в шарения циферблат на евтиния, но надежден Cassio — и се зави през глава. Пет и трийсет — в момента Кристина сигурно прави йога упражненията си на чардака в Търново. Снощи, много неочаквано, си бе заминала. Имала спешна работа, за която била забравила. Остави му чиния с мусака и кекса, тъй като майсторите не спряха за следобедно кафе, а вечерта отказаха да го вземат за вкъщи. На тръгване Кристина попита за телефона на Радо, той обясни, че не го е открил в колата, най-вероятно го е забравил у дома си. Пъхна главата си под възглавницата и отново извика образа на Кристина в ума си. Отдавна не беше си позволявал да мисли за жена по този начин… Представи си искрящите ѝ очи и усмивката, начина, по който свеждаше глава — признак, че слуша събеседника си внимателно и — разбира се — фантастичните ѝ гърди, едри и здрави като у младо момиче. Приятна топлина се разля по тялото му и почувства, че се възбужда. Скокна от леглото.

Направи си кафе и закуси с две парчета кекс. Майсторите едва ли щяха да дойдат. Започна подготовката на втората баня.

Отказали са се, вече бе десет. Изрита празната пластмасовата кофа: «По дяволите, защо хората живеят в страх?». Влезе в къщата и откачи ключа за опела от пирона над вратата.

Кръчмата в Малиново изглеждаше по абсолютно същия начин, както преди няколко дни. С тази разлика, че Кемал и Дурхан ги нямаше, а на стола, на който тогава седеше бай Мехмед, се беше разположил Метин. Изглежда го очакваше. Радо тръгна към него.

— Къде е бай Мехмед?

— При внук си в болницата, Патрон.

— Какво е станало с момчето?

— Снощи КАТ спирал него. Кара пило, книжка няма, отвели в участък — Метин го гледаше с подигравателна усмивка.

— Не се прави на клоун.

— И после, понеже е много умен и не знае кой крак му е десен, кой — ляв, се запрепъвал по стълбите и сега е в болницата.

Метин се изправи — половин глава по-висок, двайсет години по-млад от Радо и поне трийсетина килограма по-тежък. Доближи и телата им почти се докоснаха.

— Случват се такива работи, Патрон, не само на местните.

Брадичката му бе потънала в тлъстина. Радо се дръпна назад и замахна късо. Юмрукът му попадна точно в нея, но онзи не се срина на земята, както се случваше по филмите, а се изплю и се обърна към смълчаната публика: «Önce kimin başlattığını gördüm»11. Внезапно младият мъж сграбчи Радо и му приложи класическо поясно хвърляне, тръшкайки се отгоре му, надигна се и го затисна с коляно. Вдигна глава и се усмихна, все едно позираше за снимка с ловен трофей. Този миг невнимание даде възможност на Радо да се извие настрани, да се изсули назад и преди Метин да успее да се изправи, да стисне врата му в свивката на десния си лакът и да заключи хвата с лявата ръка. Турчинът започна да се дърпа и Радо си даде сметка, че противникът му е прекалено силен, за да бъде удържан. Погледна към наскачалите мъже, но те следяха схватката с безизразни лица и никой нямаше намерение да ги разтървава. Радо се задъха — усещаше, че губи сили. Онзи издаваше животински звуци, тласкаше го със силните си ръце и щеше да се освободи всеки момент, след което — без съмнение — нямаше да прояви и капка милост Обхванат от паника, решен на всичко, Радо впи зъби в голото му теме. Метни започна да се мята бясно и по някое време пририта с крака.

Познат дрезгав глас надвика глъчката: «Onu öldürecek!»12. Чуха се псувни, задърпаха го, откопчиха го от чуждото тяло и го довлякоха до колата. Ръцете не го слушаха, краката му трепереха неконтролируемо, но все пак успя да завърти ключа и да запали. Метин се беше изправил, олюляваше се и крещеше:

— Мъртъв си! И оная кучка също!

Ивета пое дълбоко въздух, успокои дишането си и пристъпи бавно в стаята. Погледът ѝ пробяга по монитора и се спусна надолу, към слабото неподвижно тяло на дъщеря ѝ.

— Мама е тук! — прошепна. — Чакай да видиш какво намерих. Заглавието е: -След пълна кома и шест години възстановяване Петър се върна към живота“. Това момче е от Пловдив, през 2005 година претърпява тежка катастрофа и изпада в пълна кома. Бил е на двайсет и две, с травми по цялото тяло и нараняване на главата. Съвзема се след шест години, в навечерието на Коледа. Въпреки че лекарите изразяват съмненията си, че Петър ще оцелее, майка му и за миг не се отчайва. Петър вече се съвзема, иска да завърши образованието си и да започне работа.

„Трябва да проверя какво е станало с това момче.“

— И още нещо интересно, маме. За едно момиче от Добрич — Ева. Претърпяла е тежка катастрофа, при която автомобилът, управляван от баща ѝ, се удря в крайпътно дърво. Той умира, а тя изпада в кома. Лекарите казали, че състоянието ѝ е несъвместимо с живота. За нея обаче ежедневно полага грижи майка ѝ, която не може да се примири със съдбата на дъщеря си и в момента Ева е в съзнание, разбира и осъзнава всичко, но все още не се движи и не говори.

Ивета хвана ръцете на дъщеря си в своите:

„Ще се борим ли, маме!“

„Да, мамо!“

„Благодаря ти, детето ми!“

С лице към вратата, опрял гърба на стола си в стената, Радо направи знак на кръчмаря да се приближи. Без въобще да го пита какво ще желае, той му донесе чаша вода и голяма ракия. Седна насреща му, изслуша го, без да коментира, и накрая поклати съчувствено глава:

— Луда работа. Махни се от селото още сега, най-добре да не замръкваш горе. Миналата година една къща така изгоря малко преди да бъде напълно готова — работеха я бригада от македонския край. Те се отърваха, но всичките им инструменти — за десетки хиляди левове — станаха на буци разтопена пластмаса. Луда работа. Единият беше тоя, дето спечели петдесетте лева, егати късмета.

Радо се нервира:

— Все пак сме държава в Европейския съюз!

— Ерешиш. В Европейския съюз са София и четири-пет от големите градове. Извън тях е ничия земя. Луда работа. Ние сме в ничия земя и сме ничии.

Радо гаврътна ракията, закашля се и отпи от водата. Докато стигне до къщата, го втресе. Натрупа на миндера всичко, което ставаше за завиване, и се пъхна отдолу. Не спираше да трепери. Повтаряше като мантра „България е държава в Европейския съюз“. По някое време заспа. Събуди се на смрачаване, чувстваше се по-добре. Обиколи недовършената постройка, нанизва на тънка тел празни кенчета от бира и ги разхвърля из двора. Не можеше да си позволи да заспи отново, затова потърси някаква книга, с която да будува. В спалнята откри папка с фотокопирани текстове на английски.

Изкара нощта в четене. Нищо не се случи. Страховете му се бяха оказали напразни. До момента.

Всичко, до което туристите се докоснат, вече не е същото.

Кристина закусваше с Велизар на терасата на вилата му в Арбанаси. Той я беше попитал, за кой ли път, какво толкова ѝ харесва в „онова забутано село“, а това — за кой ли път — я беше вбесило.

— Добре де, но все пак не мога да разбера защо хабиш време и средства за някаква съборетина на час и половина път, като тук си на десет минути от дома си?

— Защото онова е моята съборетина. Това тук може да е палат, но е твоят палат.

— Какво пречи да стане и твой?

— Уффф, нямам сили повече да водя този разговор. Как да ти го обясня с прости думи — харесваш ми, кавалер си, добър събеседник, чувствам се сигурна с теб, но няма да се омъжа за трети път. И да ти кажа честно — Кристина направи опит да се пошегува, за да смекчи категоричността на казаното, — йогата тук не ми се получава.

— Нищо не казваш за секса?

— Сексът ни е страхотен, но не мисля, че се дължи на теб. Aspetta, bimbo — сега вече прихна. — Почакай, бебчо. Само да можеш да се видиш! Абе, това мъжете цял живот не излизате от пубертета.

— Виж, знаеш моето отношение към теб и…

— Знам всичко, което ще ми кажеш. Мога да го кажа заедно с теб — дума по дума. В това има чар, стига да не се повтаря често. Симпатяга на четиресет и пет, художник и бизнесмен, необвързан — ти си най-желаният мъж в старопрестолния град. Ма certo!13 За какво съм ти аз? Защо не приемеш веднъж завинаги, че сме много добри приятели, които чудесно се забавляват в леглото? Защо всеки път трябва да ми разваляш удоволствието? Напът си да се превърнеш в енергиен вампир, честно.

Кристина погледна демонстративно ръчния си часовник:

— Хайде, хвърли ме до паркинга да си взема джипа. Дано да са го измили момчетата, че последния път май ги обидих. Казах им, че бакшишът ще зависи от това каква музика слушат и какви вестници четат. Защо на автомивките има само жълти вестници и задължително ти оставят радиото на чалга станция?

— Къде ще ходиш?

— Забравила съм си едни материали в моята съборетина, в моето сбутано село. Така че отивам дотам и веднага се връщам, за да съм на линия за откриването на твоята изложба в най-добрата галерия в града — твоята.

Този път радиото бе оставено на Classic FM — станция, излъчваща главно джаз и класическа музика, но в момента вървяха реклами и Кристина превключи на сиди. Писна кларнет и Азис изпадна в кръшна орнаментика. „Мога да постигна ефекта на студено къдрене от две слушания“ — помисли си и се разсмя. С тази шега приятелчетата от автомивката бяха надминали очакванията ѝ.

Пазарува от близкия супермаркет и когато отвори багажника, за да прехвърли продуктите, откри вътре последния брой на един от омразните ѝ жълти вестници. Момчетата бяха прекалили. Наоколо нямаше кошче и тя го пъхна в една от торбите.

Този път още от завоя ѝ стана ясно, че никой не работи на къщата. Докато паркираше, Кристина видя Радо да чисти с мистрията пластмасова кофа от засъхналия в нея разтвор. Поздрави го, той отговори — личеше му, че е изненадан, но се радва да я види. Тя усети странно задоволство, че са сами — дали пък точно на това не беше се надявала? „Само да не грейна сега като божур!“ — мина ѝ през ума и за да прикрие смущението си, попита:

— Няма ли я бригадата?

— Почиват… вчера и днес — Радо изведнъж помръкна.

— Кога ще дойдат, в понеделник?

— Едва ли, ако трябва да съм честен, но ще намерим хора. Жалко, защото тези бяха свестни и си разбираха от работата. Ти защо се върна по никое време?

— Забравила съм една папка с материали, по които работя.

— Това за Розариума е доста интересно. Миналата нощ не можах да заспя и осъмнах с него.

— Разпечатки от различни източници, ще пиша статия.

— Помня от гръцката митология, че хората са били мъжко-женски същества с две глави, четири крака и четири ръце, нямали страх от нищо и така се възгордели, че Зевс ги разделил на две половинки — мъжка и женска — и ги разпръснал по света. Затова половинките се търсят една друга.

— Точно така, тук става дума за събирането на двете половини. Ако не си мигнал нощес, най-добре си полегни — неделя е, ден Господен. А аз ще поработя на спокойствие, виж само каква тишина.

Темата за Rosarium Philosophorum бе разработвана подробно от Юнг, един от любимците на стария професор — ментор на Кристина, който я бе вдъхновил и подкрепил да учи психология. Това, за което говореше Радо — историята за андрогинните човешки същества, — се цитираше в един от диалозите на Платон като разказана от Аристофан. Роло Мей също я споменаваше в коментарите си за любовта като „стремеж да станеш едно“ с друг човек.

— Вчера ме втресе, днес уж съм по-добре… мисля да поработя и аз — промърмори Радо.

Чак сега Кристина го погледна внимателно. Беше очебийно, че не е във форма.

— О, съжалявам. Не, не, никаква работа — почини си. А и не искам да ме разсейваш.

Докато пренасяше покупките от багажника на джипа до кухнята, тя го видя да ляга на миндера. Сякаш сърцето ѝ се преобърна — горкият, наистина не изглеждаше добре. Колкото по-силен е един мъж, толкова по-трогателно безпомощен е като болен.

Заглавието на първата страница на вестника привлече вниманието ѝ. „КРУПЕН БИЗНЕСМЕН ПО СЛЕДИТЕ НА ЦИГАНСКИ БАРОН!“ На снимката — представителен мъж, застанал до луксозен модел мерцедес. „Този не изглежда да е от редовите пациенти на жълтите парцали. Напомня ми на някого…“ Според текста Бранимир Бонев, Изпълнителен директор на холдинга „Уни-финанс“, е в чужбина, но от офиса нямат връзка с него, защото не отговаря на мобилния, в което са се уверили и от редакцията. Името ѝ се стори познато и тя продължи да чете. „Бранимир Бонев е съпруг на видната столична адвокатка Ивета Бонева, съучредителка на фондация «Да спрем убийците на пътя!»“. Кристина си спомни предаването по телевизията и отвори на статията, която заемаше цели две страници. Зачете по диагонал — припомняха трагедията на семейство Боневи: преди около година дъщеря им Рая е пострадала в катастрофа, причинена от сина на цигански барон, с отнета заради алкохол книжка и множество провинения на пътя. В момента момичето е в будна кома в болница в Израел. Разказваха с подробности за „геройствата“ на циганския клан Котракови.

Виновникът за инцидента не спазвал мярката за неотклонение — домашен арест, — предполага се, че е напуснал страната. „Според наши добре осведомени източници най-вероятно става дума за преследване на Кристалин Котраков.“

Точно заради подобно фабрикуване на „новини“ Кристина мразеше тези издания. Статията преразказваше едно към едно телевизионно предаване, вадеше „информация“ от неназовани източници, а после — бум, с нищо необосновано предположение. Вбесена, тя захвърли хартиения парцал на кухненския плот и започна да бели отгоре му картофи.

Докато Радо почиваше, Кристина прегледа още веднъж материалите за Розариума, като си водеше записки. През цялото време се чудеше този строителен техник толкова ли добре владее английски, че да чете философска литература?! Чу го да става от леглото, да влиза в банята и да пръхти, както правят всички мъже, когато плискат лицата си със студена вода. Тя отиде до кухнята и пусна кафемашината.

— Аз го пия чисто, предпочитам естествения вкус на нещата. Виждаш ми се кисел.

— Може това да ми е естественият вкус — Радо се подсмихна криво.

— Нормално за мъж, току-що излюпен след четири часа дневен сън.

— Главата още ми тежи…

— Кафето ще я оправи.

Преполовиха чашите в мълчание.

— Текстът за алхимиците е много интересен — обади се Радо. — Доколкото знам, са търсили философския камък — веществото, което превръща неблагородните метали в злато. Даже съм чел, че някои от тях са успявали и така Англия е финансирала Стогодишната война.

— Философският камък е символът на интеграцията на висше и низше, на мъжко и женско, на човешко и божествено. Заветната цел на алхимиците е била да вкарат дух в материалния свят. Считали са себе си за посредниците между Бог и хората. Съчетават древната философия, средновековни духовни практики и емпирично получени научни знания, до които имат достъп ограничен кръг посветени. За тях олово, калай, мед, желязо, живак и прочее не са това, което са за другите.

— Обаче онова за сливането на мъж и жена го чувам за първи път.

Скоро стана въпрос за птицата Феникс, китайците я наричат FengHuang. Според митове от три хиляди години преди новата ера тя първоначално е била две птици, Feng — мъжка, и Huang — женска, които боговете свързали навеки в едно същество.

— За птицата Феникс има легенди в японската, индийската, персийската, гръцката, римската и египетската митология. При славяните е Жар-птица. Корейците я рисуват като полумъж-полужена. Но в Розариума става въпрос не за механичен сбор, а за пълно духовно и физическо сливане и преминаване в качествено ново състояние. Фактически алхимиците търсят условията за „финалната трансмутация“ — условието за усъвършенстване и възнесение на човека.

— Да, но явно нещата не се получават. Има една книга — „Синухе“, за Древния Египет. Хората в осемнайсети век преди новата ера не се различават кой знае колко от тези в наше време — любов, изневери, борба за власт… За разлика от бурното развитие на науката, техниката, че дори и изкуството, моралното израстване на човечеството е чиста фикция. Така че едва ли сме по-близо до получаването на нов свръхчовек от взаимното проникване на мъж и жена, отколкото е била алхимията, когато е създаден този Розариум — замислено каза Радо.

Кристина се усмихна и почти успя да прикрие изненадата си от необичайните интереси на новия си майстор. Но тук вече разговорът се водеше на неин терен.

— За алхимическия свещен брак — Hieros Gamos — трябва да се случи пълно взаимно проникване — conlunctio, съединение, — за което е необходима външна сила, която да преодолее психологическия щит, заложен във всеки човек.

— Съединение — свързване, събиране, обединяване… — промърмори Бранко и се усмихна. — А за „проникване“ ми идват наум само нецензурни синоними.

— Тук се влага смисъл едновременно на сексуална и духовна близост. Conlunctio — nuptiae, matrimonium, coniugium, amicitia, attractio, adulation. Съединение — сватба, брак, съпружество, дружба, влечение, благоговение.

— Извинявай, какво казваш за щита?

— Без този щит не бихме оцелели. В него влизат всички инстинкти като базова, първо сигнална невропсихическа дейност, както и специфичните ѝ висим форми на проявленията — памет, внимание, мисловна дейност, фантазия. Та така — за преодоляване на щита е необходима външна сила. И знаеш ли каква е тази сила?

— Любовта?

— Не, доверието. То е „философският камък“, който би ти позволил да допуснеш друг човек толкова близо до себе си, че да стане част от теб. Любовта е изменчиво състояние, което не зависи само и единствено от рационални предпоставки. Можеш внезапно да спреш да си влюбен, без никаква причина. Не е така с обичта, защото тя е базирана на доверието. Ако се влюбиш в друг, в повечето случаи губиш предишните си чувства, но нищо не пречи да имаш доверие на много хора. Доверието е еманацията в отношението между хората. То е това, което ги сближава. Майката обича своето дете, но детето в своята безпомощност не я обича, то ѝ се доверява. С времето доверието се превръща в обич, този процес стартира в момента, в който детето започне да се еманципира поне частично и престане да зависи напълно от майката.

— Връзката майка-дете е ясна — поклати глава Радо, — но доколкото детето не може да осъзнае зависимостта си и оттам — да изпитва доверие към бащата, — то следва, че и обичта към него идва значително по-късно.

— Тук имаме кръстосан процес на взаимовръзки. Отношенията на зрелия мъж към жените, доколкото има зрялост при мъжете, се определя от отношението между майката и сина. Докато отношенията на жените към мъжете се формира от отношението на собствения им баща към самите тях.

— А от отношението на бащата към майката?

— Да, също. Изобщо ролите в семейството копират познатия модел от детството, това е общовалидно и за мъжете, и за жените. По принцип при сгрешен семеен модел често се стига до един от най-сериозните проблеми, особено за жените — невъзможност за доверяване.

— Тоест стигаме до любимата на психоаналитиците теза, поне по филмите — проблемите идват от това, че не си обичан като малък — Радо се усмихна недоверчиво.

— Всъщност от липсата на доверие, или иначе казано — от невъзможността на индивида да се доверява. Доверяването е на три нива — разум, пол, сърце. Сърцето винаги е последно. При мъжете в началото е сексуалното влечение, следвано от разума. При жените е обратното. Но сърцето е последно, защото да се довериш със сърцето си, е най-трудно. Това значи да приемеш, да се слееш. Философията на Розариума.

— В днешното забързано време има дефицит и на разум, и на любов. Оттам явно идва липсата на доверие. Единствено при секса има и огромно търсене, и изобилно предлагане, следователно — и сериозно потребление.

— Да, но той е само едното от трите стъпала. И няма как многократното му преодоляване да компенсира другите две. Дефицитът не е плод на нашето време, но, да — сега е по-осезаем. — Кристина повдигна до устните си чашата и изпи остатъка от кафето, вече изстинало.

— Всъщност Розариумът изрично коментира съчетание на мъж и жена, разнополови елементи, така ли? Защото знаем, че в древността еднополовите връзки са били на почит.

— Тук говорим за Средновековието, абсурдно е да се разглеждат отношения, различни от каноничните — Църквата е в най-мрачния си период. И парадоксът е, че за вещици са обявявани главно красиви жени — достатъчно е било някое похотливо отче да им хвърли око. Интересно, че са ги обявявали за обладани от дявола, но не са се страхували те самите да ги обладават.

— Доколко християнската идея за брака съвпада с идеята за Розариума? По онова време Църквата е изисквала от жената подчинение.

— То затова се говори за Крал и Кралица, а не за мъж и жена. Едва в наши дни двата пола могат да бъдат считани за равноправни в брака, тоест равностойни елементи за Розариума. Нужното за Розариума — доверието, на практика е нужно и за успешния брак.

— А доверието е в дефицит?

— Да, заради липса на любов и обич в семейството. Това е проклятие за много хора, а също и моето проклятие — не мога да се доверявам. „Но пък съм наивна и давам пари в аванс, разчитайки на гола интуиция… Да не говорим, че пускам напълно непознат в къщата си, за което не ми идва наум абсолютно никакво рационално обяснение!“

— Никога не съм се замислял за модела в моето семейство. Майка ми и баща ми бяха обикновени хора — и двамата ходеха на работа, аз бях поверен на махалата. Поколението, израснало с ключ на врата между панелните блокове.

— За съжаление, аз твърде рано разбрах какъв е моделът в моето. Баща ми така и не ме забелязваше, бях свикнала, приемах го за нормално. Но виж, за отношението му към мама се досетих чак на единайсет.

Кристина побърза да се махне, преди събеседникът ѝ да осъзнае колко болезнена е за нея тази тема. Пресече двора и излезе на улицата, подложи шепи под чучура на чешмата, пи вода и се спусна по калдъръма право надолу към църквата.

Секретарката на „Връзки с обществеността“ му обясни, че в момента шефът ѝ е на среща в „някакво министерство“ — тонът ѝ подсказваше, че тя самата е учудена от този факт.

„Четири и половина, петък следобед!!“ — Стоев повдигна вежди.

— Сам ли е?

— Не, с новата стажантка…

Стоил влезе в програмата и написа мобилния номер, който го интересуваше. На монитора се появи карта на България и замига синя точка някъде над Самоков. Увеличи мащаба — Боровец. Направи скрийншот и го запази в папката „Разни“ — по-късно щеше да го премести където му е мястото.

Шефът на „Връзки с обществеността“ погледна с възхищение последното попълнение в екипа си. Момичето притежаваше магистърска степен по „Публични комуникации“ и знаеше три езика — английски, немски и руски. Тялото ѝ, достойно за корица на „Плейбой“, интелигентното излъчване и непринуденото ѝ държане бяха фантастичен бонус. „Хайде, повдигни брадичката, отпусни дясната ръка — без напрежение — точно така, добре. Изглеждаш чудесно на фона на планината. Ще станат страхотни снимки.“ Беше ѝ казал, че подготвя рекламен календар на „Уни-финанс“.

Телефонът му иззвъня — Стоил Стоев, шефът на „Сигурност“:

— Къде си?

— Извън офиса съм. За какво става въпрос?

— Твое задължение ли е да следиш пресата, или греша?

— Мое, по принцип. Секретарката има грижата да…

— Има ли нещо интересно за нас тези дни? — прекъсна го Стоев.

— Н-н-е, защо?

— Ей, не зная кой вятър те довя, но не е лошо да си вършиш работата. Искам утре до десет нула нула писмено обяснение защо жълтата преса се занимава с нас. Разбра ли?

— Утре е събота…

— Е, и?

— Добре. Няма проблем.

— Мама е тук!

Виж ти, днес денят е прекрасен. Забързана в ежедневието, Ивета осъзнаваше как изглежда животът навън едва след като го погледнеше с очите на Рая. От този прозорец всичко се виждаше ярко и контрастно, като реклама в цветно списание.

Тя седна до леглото на дъщеря си и загали косата ѝ.

— Любовта е велика сила, тя движи света напред, но това, което го крепи, с обичта на майката. Не мога да разбера защо Библията не прави разлика между любов и обич, може би защото в нея се говори преди всичко за любовта към Бога и неговата любов към тези, които са го приели в сърцето си. Дори обичта към друго човешко същество е пречупена през тази призма: „Който не проявява любов, не познава Бога, защото Бог е любов“ — пише в Библията. Ако Бог е любов, то и любовта е Бог, ако любовта е Бог — то майката също е Бог, защото няма по-силна любов от нейната.

Изкривените пръсти на Рая се озоваха между дланите ѝ:

— Мама е твоят Бог, защото тя те обича повече от всичко и от всеки на света. Къде беше Господ, когато онзи идиот ви помете с бронирания си автомобил? Къде беше Господ, когато в продължение на четиресет дни ти се бореше за живота си, с какво точно беше зает, когато докторите се опитаха да те събудят? Не бях ли аз достатъчно отдадена, не направих ли чудеса, за да му покажа любовта си? Какво поисках в отговор? Нещо добро за себе си, нещо лошо за другите, нещо непристойно, обидно, недостойно?! На Господа му се досвидя едно-едничко чудо — да те върне при нас! Не сме заслужили, или му беше изчерпан лимитът от чудеса? Не, миличко! Няма такова нещо като чудо, извършено от Бог, има чудеса в медицината, чудеса на човешката воля и дух, обусловени от чудото обич. И ние е теб ще дочакаме това чудо, не — ще го извършим! Защото мама те обича!

„Днес е крайният срок — доктор Леви чака отговор.“

— Слушай, маме, какво прочетох. Японските учени са разработили стимулатор, с който събудили момиче от шестнайсетгодишна кома. Момичето се казва Александра и е на двайсет и две. Било е само на шест, когато изпада в кома! Имплантирали са ѝ електроди и стимулират работата на мозъка и сега тя изразява емоции и е способна да възприема всичко, което се случва около нея. Докторите казват, че може да се говори за пълно излизане на момичето от комата. Този апарат е изпробван на още шестима пациенти — буквално преди дни! — и вече втори се събужда!

„Единият е мъж на трийсет и пет и са разговаряли с него по различни теми. Изумително!“

— Всеки ден се правят нови открития, маме! Ами това: „Нов тест показва дали пациенти в кома ще се събудят“. Имало някакъв нов скенер, който определя каква енергия консумира мозъкът. Да видим доктор Леви какво ще каже.

„Още довечера ще пиша на доктор Леви, че приемам участие в специалната програма на клиниката в Шеба.“

Щеше да намери парите за лечението на Рая, ако ще да се влачи по корем!

Радо мълчаливо ровичкаше огретена в чинията си и Кристина не издържа:

— Да не е солено сиренето?

— Добре е.

„Все едно сме женени от години…“ — тя реши да заложи на десерта. Влезе в кухнята и сипа сладко от белени сливи е цял орех в две купички, приготви и тумбести чаши за купения сутринта Henessy. В този момент телефонът ѝ иззвъня:

— Ало?

— Защо не дойде? — гласът на Велизар звучеше примирено.

— Пътувам за София. Ще ти звънна по-късно — затвори. Не ѝ беше до него в момента. Мразеше лъжите, не помнеше кога за последен път бе прибягвала до лъжа, най-вероятно е било, за да спести някому неудобство или обида. Както в случая.

— Извини ме, не съм добра компания тази вечер — Радо се появи на вратата.

— Случило ли се е нещо? — вдигна вежди Кристина.

— Не. Нищо не се е случило. Егати колко е тромав българският език. А на английски са само две думи.

— Коняк със сладко от белени сливи?

— Благодаря, но мисля да лягам. Имаш ли нещо против да ползвам пръв банята?

— Не, не. Тъкмо ще прибера масата и ще измия. Хвърляй всичко за пране в коша, аз после отделям бяло от цветно.

До слуха ѝ достигаше звукът от плискането на водните струи по стъклените панели на душкабината. Кристина подреди измитите съдове на сушилника, изтри ръцете си в ленената кърпа и се доближи до вратата на банята. Дланта ѝ се плъзна по месинговата дръжка, усети хладината ѝ. Шумът от водата секна. Тя отскочи назад, след миг бе застанала пред мивката и безсмислено пренареждаше съдовете.

— Утре ще довърша — чу гласа му зад гърба си.

— Кое? — попита го, без да се обръща.

— Втората баня.

За седем нощи Радо бе започнал да свиква с абсолютната тишина и спокойствие на Старо Стефаново и когато преди — погледна часовника на ръката си — седем минути нещо на двора издрънча, на мига бе скочил.

Изправен до отворения прозорец, той се взираше в тъмнината навън, удивен от липсата на каквито и да е шумове в този „изпаднал в будна кома“ резерват „Резерват: архитектурен, археологически, културен, етнографски, природен, биосферен, индиански… Има ли понятие «културен резерват», или си го измислям?“

Тъмна сянка пропълзя по стената на отсрещната сграда и изчезна, най-вероятно неканеният гост се бе скрил под чардака. Радо взе подпряната до отворената врата тесла, прекрачи прага и тръгна нататък, като внимаваше къде стъпва. Внезапно усети раздвижване зад гърба си и се обърна, но, за съжаление, не бе достатъчно бърз, за да избегне удара. Свлече се на тревата, а когато дойде на себе си, двама мъже го ритаха настървено. Странно, не усещаше болка. „Кристина!“ Завъртя се с лице към къщата и опита да извика, но шут в гърдите секна дъха му и от гърлото му излезе приглушен хрип.

В този момент я видя — боса, само по бялата тениска, която използваше за нощница, с разчорлена светла коса и святкащи в мрака очи — да прелита през прага на отворената врата. Безшумна като привидение, тя се озова непосредствено до нападателите, без въобще да я усетят. Внезапно единият извика и се хвана за рамото. Стиснала къс кухненски нож в побелелите си пръсти, Кристина замахна повторно, но мъжът отскочи и успя да докопа дясната ѝ китка.

— Che cani di tuoi morti!14 — ноктите на другата ѝ ръка заораха по лицето му.

Онзи я пусна и побягна, крещейки: „Vay şeytan!“15. Другият тръгна към нея, вдигнал над главата си метална щанга. Радо се извъртя и го фрасна с тъпата част на теслата по коляното, при което мъжът изрева и се строполи на земята. Надвесен над гърчещия се от болки нападател, Радо започна да го налага с юмруци, готов да превърне физиономията му в кървава каша, но Кристина се вкопчи в гърба му и го издърпа назад. Мъжът се надигна и закуцука към портата, като поглеждаше през рамо, невярващ че го оставят да се измъкне.

Във врата му се стичаше кръв, Радо напипа болезнена цицина отзад на тила си и изтръпна — ударът би могъл да бъде с фатални последствия. Не посмя да се погледне в огледалото, така или иначе от известно време избягваше да го прави. Гадеше му се. Коленичи пред тоалетната чиния и затвори очи, припомняйки си какво точно се бе случило. Потръпна — раздиращото желание да причини болка и опиянението от физическото надмощие над друго човешко същество отново го бе изпълнило. За втори път след схватката с Метни пред кръчмата бе преминал разумните граници на гнева. „Няма връщане назад!“ Този път успя да повърне.

Радо трескаво обмисляше какво трябва да предприеме — да изчезне още тази нощ или да остане, пренебрегвайки съветите на Стоил: „И, моля ти се, никакви рискове!“. „Никакви рискове“ в случая означаваше да остави ненаказани хората, които бяха застрашили живота му. Тази нощ бяха дошли за него, но нищо чудно утре да посегнат на Кристина. Най-малкото можеше да ударят кибрита на къщите. Лесно ще намери къде живее Метни, а после какво? Ще му потопи главата в тоалетна чиния и ще пусне водата, както се сплашват хитруващите длъжници в бизнеса с бързи заеми? Или ще му говори по онзи начин, по който бе виждал Стария да смразява враговете и сгафилите си бивши приятели? Стария няма сгафили настоящи приятели.

Трябваше да реши — бяга или остава? Страхливец или боец? Мъж или импотентно мекотело?!

Ключовете на двете коли висяха на гвоздея на педя от главата му. Пъхна ги в джоба си. Преди да прекрачи прага, свали мобилния си от високата централна греда, изключи го и го върна обратно.

— Трябва да разбера какво се случва! — Кристина седеше на каменните стъпала на терасата с телефон в ръце и Радо се отпусна до нея. — За предпочитане — преди да позвъня на полицията.

— Не бързай. Обикновени крадци.

— Che kazzo!16 С двете коли в двора… При толкова пусти къщи наоколо.

— Уверявам те, това тук няма нищо общо с теб. Между мен и онзи предприемач е.

— Метни?! Какво общо имаш пък ти с него? До онзи ден не знаеше кой е?

— Всъщност… — той се надигна и отиде до голямата къща, там, където бе видял да се скрива единият от нападателите. — Стената е залята с нафта — извика. — Тук е бутилката — литър и половина. Не е палеж, искали са само да ме изкарат навън.

— Задължително трябва да се обадим на полицията. Работата е сериозна — Кристина отвори мобилния си телефон.

— Чакай, моля те! — Радо се доближи. — Аз ще се оправя.

— Как точно ще се справиш? Ами утре, когато те няма?

— Точно затова ти казвам, че полицията няма да реши проблема. Ще дадем описание на нападателите и инцидентът ще мине към графата „неизвестен извършител“. Предполагам, че и ти като мен не си виждала тези момчета преди? А Метни има хора в полицията, бъди сигурна. Това, че не сме се оплакали, ще ги пообърка за известно време, ще изчакат да видят какво се случва. Трябва да действаме по коренно различен начин.

— Какво мислиш да правиш? Не е ли по-разумно да се обадим на полицията и още сега да си тръгнем и двамата? Ами ако онези се върнат?

— Не, не и тази нощ. Ще търсят изненада, а тази нощ това е невъзможно. Ще чакат. Те нищо не губят, в края на краищата и да се измъкнем, къщата ти винаги ще е тук.

— Е, ти направо ме успокои! Да живея нащрек, така ли?

— Не, онзи трябва да получи такъв урок, че никога да не му дойде наум да праща хора тук. И това трябва да стане още сега, на момента.

— Ти си луд! — Кристина скочи и двамата застанаха очи в очи. Луната се показа от облаците и стана светло като на разсъмване.

— Аз отивам до онова село, а ти си тръгваш незабавно!

— Никъде няма да ходя, оставам с теб, виж в какво състояние си!

— Това не е твой проблем, а мой. Мога и ще го реша сам.

Тя не каза нищо и той продължи разпалено:

— Всеки трябва да си плати. В днешно време няма правосъдие. Човек трябва да се оправя сам. На секундата и без колебания. Безкомпромисно. Мамицата им ще разкатая циганска!

— Турци са, не са цигани — Кристина отново седна на стълбите.

— Все тая…

— Прав си. Все тая е. Хора като мен и теб. Това насреща — посочи с ръка — е Гяур баир. Името му идва от една легенда, която местните…

— Изобщо не ми е до легенди в момента — Радо попипа цицината на тила си.

— Чакай да взема олио — тя скочи на крака. — Трябва да се намаже с олио и да се разтрие с вестник.

Освободи ръчната и спусна джипа на заден. Запали двигателя и в светлините на фаровете видя Кристина под свода на портите, вдигнала ръка пред очите си. Нямаше никакво намерение да продължава спора си с нея. Часовникът на таблото показваше 02:22 часа. Включи на скорост и рязко натисна газта.

— Porca Troia!17 — Кристина удари с юмрук по дървеното крило на портата. — „Този идиот тръгна да раздава възмездие! При това с моя джип“ Ключовете за неговата кола бяха изчезнали. Приклекна до шофьорската седалка на опела и заопипва с ръка зад таблото. Оказа се по-сложно, отколкото си мислеше — кабелите не бяха два, а цял сноп, без указания кои трябва да се дадат „на късо“, за да се запали двигателят. Затръшна вратата и тръгна по следите, оставени от гумите на джипа, като си светеше с фенерчето. Очевидно Радо не е имал намерение да тръгне с джипа, а е правил място за излизане на другия автомобил, което означаваше, че ключовете от опела са у него. Оставаше ѝ единствено да чака. Ядът ѝ се изпари, заменен от тревога — дали онези щяха да го оставят жив? Потрепери — явно ѝ пука за този мъж повече, отколкото бе склонна да си признае. Защо? Бе спряла заради него в дъжда — обяснимо, човек в беда, — но минута по-късно бе започнала да се държи като болна от логорея, да се усмихва безпричинно, да отбива от пътя, за да му показва прекрасната гледка към Стара планина?! А после го моли да остане в Старо Стефаново, плаща да извлекат колата му, поверява му къщата си и му дава аванс, при положение че вече се е опарила с предишния предприемач?! „Защо? Защото е красавец, страхотен пич, мъжкар? Bo!18 Велизар е повече от всичко това, а снощи го обидих жестоко!“ Беше го пренебрегна заради Радо, а въобще не си падаше по авантюри. „Сляпата неделя“? Знак свише? Липсващата ѝ половина според Розариума? Стига! Въобразява си глупости и си доизмисля принца от приказките. Ами ако…

Както обикновено, се събуди точно в пет. След терзания и самообвинения бе успяла да заспи едва преди час и нещо, когато изтощението най-сетне бе надвило въображението ѝ, рисуващо апокалиптичните картини на случващото се с Радо. Главата ѝ тежеше. Дано с йогата да си върне баланса. Скочи от леглото и изтича към чардака. Хвърли поглед към улицата и видя джипа си паркиран пред каменното корито на чешмата. „Не му е стигнал куражът и се е върнал“ — мина ѝ през ума, но грешеше — Радо го нямаше в купето. Откри го в багажника — подут от бой, кървящ, но все пак в съзнание.

— Puttana Eva!19 Отиваме в болницата!

— Не! — изхриптя. — Качи ме горе. Ще се оправя.

Тонът му не търпеше възражения. В шест нула нула Радо — целият в хематоми и охлузвания, но почистен и измит, изпил остатъка от ракията — лежеше под леките завивки на спалнята и тихо стенеше. Притихваше, унасяше се, после се стряскаше, докато най-сетне заспа. Кристина приседна до него, забравила за йогата. А дори след цяла нощ любов с Велизар първо правеше сутрешните си асани, медитираше и чак тогава лягаше да поспи. Не помнеше кога за последен път бе пропускала ежедневния си ритуал.

— Колко е часът? Да не закъснеем?! — Радо се беше надигнал от леглото.

— Дванайсет и половина, къде тръгна сега…

— Докторите? Защо ги няма?!

— Какви доктори? Нали отказа да те водя в болницата?

— Нещо се е случило!

Тя се притесни:

— Спокойно, докторите ще дойдат след малко… „Бълнува, сигурно е с мозъчно сътресение? Трябва да позвъня на Бърза помощ.“

— Как е Рая?

Рая ли? Коя Рая… Ха, не се ли казваше така момичето в будна кома? Пред очите ѝ изникнаха кадрите с ядосаната адвокатка в телевизионното студио и снимката във вестника на боса на „Уни-финанс“.

— Всичко е наред. Рая е добре…

— Кажи им, че съм готов на всичко за дъщеря си! Най-доброто!

— Казах им, спокойно.

— Парите нямат значение! — Радо се отпусна на възглавницата.

Кошчето за боклук под мивката. Изтръска обелките от картофи и се пъхна с вестника в банята. Заключи, седна на тоалетната чиния и го разгърна на коленете си. Инцидентът с дъщерята на Боневи се е случил преди година, а мъжът на снимката прилича на Радо, но изглежда доста по-млад. Дали трагедията с детето му не го е съсипала? Тя се вгледа внимателно. Той е. Бранимир Бонев лежи оттатък в нейната спалня. Всъщност през цялото време подсъзнателно бе чувствала, че Радо не е този, за когото се представя. В практиката си Кристина бе имала подобни случаи и знаеше, че нерядко вървят със съответните психологически проблеми.

На вратата се почука, тя трескаво натика вестника зад бойлера и пусна водата от казанчето. Сърцето ѝ блъскаше в гърлото. Отключи и излезе, а мъжът влетя вътре и тя го чу да повръща. Какво да направи? Не я беше страх, умееше да се оправя с психически разстроени пациенти, но все пак… Грабна телефона си и излезе от къщата, трябваше да помисли на спокойствие.

Докато плискаше лицето си със студена вода, Радо забеляза пъхнатия зад бойлера вестник, извади го и след минута го върна обратно. Излезе от банята бесен, че жълтата преса души около случая, а и най-вероятно Кристина се е досетила кой е той. Свали телефона си от гредата под тавана и го включи. Преди час бе получил съобщение: „Утре вечер пътувам“. Не беше необходимо да отговаря.