Розариум

2. The King and the Queen

2. Кралят и Кралицата — символизира сливането, отсъствието на граници, възхитителната сексуална близост, при които светът за двамата се е променил и те очакват непрекъснато блаженство, безусловна любов и разбиране. За съжаление, на такава любов е способен само Бог, поради което разочарованието от първата любов е неизбежно и особено силно.

Паркирах пред новата сграда зад Александровска болница — през седмицата това е невъзможно и най-често Ивета идваше дотук с такси. Тя изскочи от автомобила и затича към входа с магнитна карта в ръка. Заварих я да блъска копчето на асансьора и направо ми призля. Без да го дочака, съпругата ми хукна нагоре по мраморните стълби. Часовникът на стената в просторното фоайе показваше 16:28 — две минути до 16:30.

В апартамента на петия етаж се влизаше през блиндирана врата с устройство за кодово отваряне. Следваше антре с огледално бял под и абсолютно голи стени. Единствената мебел — никелирана закачалка, допълваше стерилното усещане за частна медицинска клиника. Рая прекарваше дните си в най-светлата и просторна стая — абсолютно неподвижна в ергономичното легло с огромен монитор, денонощно обслужвана от набит мъж с бяла престилка — Давид. За по няколко часа всеки ден се появяваше втори рехабилитатор — българин, който навремето бе работил в Израел, както и една хигиенистка — пенсионирана учителка. Давид ни излизаше доста солено, тъй като му плащахме по стандартите на болницата в Шеба, но пък си заслужаваше всяко евро.

Сблъсках се с него на влизане:

— What’s going on? — кимнах.

— Nothing happened — промърмори и влезе в кухнята.

Както и очаквах, нищо различно не се беше случило в наше отсъствие. Заварих съпругата си да притиска безжизненото тяло на дъщеря ни към гърдите си.

— Мама е тук, моето момиче. Мама е тук!

Погледът ми сканира екрана, по който се виеха зелените змии на физиологичните показатели. Знаех ги наизуст. И както всеки път, при вида на бледото лице на Рая, широко отворената разкривена уста и загубилите блясък очи с разширени зеници, сърцето ми се сви от болка и ужас.

— Толкова ми липсваше, съкровище мое. Надявам се, че си слушала Давид. Ето го и тати! Прегърни тати. Той толкова те обича! — Ивета галеше сгърчените пръсти.

Останахме при Рая два часа и половина, за да компенсираме няколкото дни раздяла. Говорихме с Давид и се чухме с доктор Леви в Тел Авив. И двамата определяха състоянието на дъщеря ни като „стабилно“ — чудесна новина според майка ѝ.

— Добре че се върнахме по-рано — бъбреше възбудено съпругата ми, докато пътувахме към Драгалевци. — Усети ли колко беше напрегната Рая и колко се зарадва, че сме заедно.

— Да…

— Това, че не е променила жизнените си показатели, докато ни нямаше, означава, че наистина е стабилна. Моето дете знае да се бори! Ето защо съм убедена, че ще успеем.

— Да.

— Когато нашите ме доведоха за първи път в София, била съм на пет, изживях истински кошмар. Точно преди Нова година, ЦУМ, страхотна навалица — имах чувството, че ще ме стъпчат. Стисках потната ръка на баща ми, ужасена, че за миг да я изпусна, и тълпата ще ме отнесе. Обаче не аз, а майка ми се загуби. Чакахме я известно време до стълбището, защото нашите не смееха да се возят на ескалатора с мен. „Тате, мама да не е избягала?“ В детската имахме едно дете, на което майка му беше избягала. „Глупости“ — промърмори баща ми нервно и клекна до мен. „Майка ти се е заблеяла на щанда за платове, но ти стой тук да пазиш багажа, а аз ще отида да я доведа.“ И докато разбера какво става, той ме сложи да седна върху куфара и изчезна. Сигурно е отсъствал няколко минути, но нямаш представа какво изживях. Нашите ме намерили в ступор — вцепенена и неконтактна. Трябвало време, докато ме „върнат“.

— Май всички деца се страхуват да не ги изоставят. Помня как треперех дали нашите ще ме вземат от детската градина. Особено страшно беше през зимата, защото се стъмваше рано.

— О, да. Ревях, ако не ме вземеха от първите. Сега даваш ли си сметка колко емоционално стабилна е Рая? Браво на нашето момиче!

От десетина години Стоил и Биби наемаха двуетажна стара къща в Драгалевци. Под навеса в дъното на леко занемарения двор заварихме домакините с най-близките ни общи приятели. Компанията се събираше често преди, но не бяхме сядали заедно след катастрофата. Ивета прегърна Филип и го пусна от обятията си чак когато се появи Стария с цветя за Биляна и ново издание на философски речник на английски за младежа. Шофьорът му извади от багажника на рейнджроувъра торта и кашонче с просеко1. Стария пиеше рядко, главно вино, както той обичаше да казва, „с добро качество на разумни цени“. Не робуваше на региони, изби, сортове, реколти и дъбови бъчви, за него „добро качество“ означаваше виното да му харесва. „Разумен избор“, „Важните неща“ и „Механизмите, които движат света“, бяха три от стълбовете на неговото символ верую.

Ако Стария те цени — получаваш щедри парични бонуси, ако те обича — получаваш лично подбрани подаръци, ако те нагости — значи си приет в най-близкия му кръг. Малко хора се радваха на тази чест — съпругата му бе починала отдавна, тъстът му си бе заминал преди десет години, дъщерята и внучката живееха в Щатите. За други негови роднини не бяхме чували.

Биляна изнесе маринованите „доцентски“ (в компанията на шега наричаме агнешкото „доцентско“) котлети, ребра и наденички и Стария препаса престилката и хвана щипките. Докато ние изпием по две ракии, обсъждайки неадекватната бежанска политика на Меркел, скарата беше готова — месото бе изключително крехко и вкусно. Филип затвори философския речник, свали слушалките от главата си и се нахвърли върху яденето със завиден апетит, поклащайки леко глава, все едно продължаваше да чува музика.

— По-спокойно — дискретно му прошепна Биляна.

— Ето кой наистина оценява кулинарните ми умения — усмихна се Стария. Самият той едва хапваше, верен на друг от принципите си: „Бъди умерен“.

— Оставете момчето — обади се Доктора. — То и ние лапаме като мигранти. Умират си за агнешко. Що не вземем да отворим една бира-скара на границата, то и без това там е булевард „Ленин“.

— Хайде излез вече от соца — засмя се Биляна. — Какъв булевард „Ленин“ те гони?

— Не се шегувай с тези неща, положението е повече от трагично — жената на Слайса беше доброволка към Червения кръст. — Преди два дни се върнах от лагера в Харманли, една трета от децата там са без родителите си. Тези хора нямат никакви вина!

— А колко от тях наистина бягат от войната? — Доктора изглеждаше скептичен. — Има ли изобщо сирийци? Тези хора са престъпници, те нарушават границата на суверенна държава.

— Нямат друг шанс — Стефан обичаше да опонира на Доктора. — На КПП-то никой няма да ги пусне без визи. Освен това не нарушават закона, а само границата.

— Е как така? — Доктора беше изумен.

— Ами така — Стефан вдигна рамене. — Такъв е законът. Стоил да ти каже.

— Съгласно Наказателния кодекс кандидатът за убежище не носи наказателна отговорност при преминаване на границата извън КПП. Член 279, алинея 5: „Не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно Конституцията“ — цитира съпругата на Слайса.

— Каквото и да ми говорите, това не касае икономическите мигранти, нали? — Доктора беше раздразнен.

— Чакайте да ви разкажа нещо — побърза да се намеси Стефан. — Две и дванайсета нали ходих при племенницата на Лесбос. То тогава още я нямаше тази масова вълна на мигранти, в момента на острова е ад. Съсипаха им туризма. Та ми разказваха моите хора — те живеят в Моливос, най-хубавото селище със стара крепост и прочее — как се връщат с колата от някакъв манастир, карат по черен път през полето, а то цялото в рапица. Виждали ли сте цъфнала рапица — голяма красота. Движат се бавно, радвайки се на гледката — докъдето им стигат погледите, всичко е яркожълто — и по средата на нищото — негър. Ама от онези с цвят на добре узрял патладжан. Маха на стоп. Спират и го питат на английски закъде е тръгнал, а той — „Атина. Атина“.

Мъжете се разсмяха.

— Как за Атина — пита съпругата на Слайса. — Лесбос нали е остров?

— Остров — смее се Стефан, — на хиляда и триста километра от Атина. По права линия през морето. Турски рибари изхвърлили „брикета“ в морето около острова и му казали — ей там е Гърция, плувай. А за него Гърция и Атина явно са едно и също.

— Кое е смешното? — въздъхна Биляна. — Това, че човекът е измамен, или това, че е чернокож?

— А, сетих се един виц, операционната сестра ми го разказа — Доктора изцвили от удоволствие. — „Колегата“ Енчев започнал да присажда естествени мъжки атрибути, от донори. На стената в кабинета си поставил табло с различните модели. Идва някакъв клиент и се заглежда в най-големите. А доктор Енчев му вика: „Последните три размера ги предлагаме само в черно…“.

Този път в смеха се включиха и жените, дори Ивета. За българите успешните вицове са тези, в които има груби сексуални препратки.

— Вие сте антирасисти — хилеше се Слайса. — Унижавате белия човек.

— Дали чувството за малоценност не стои в основата на фашистката идеология за превъзходството на арийската раса? — в разговора най-накрая се включи и Филип.

— Трябва да се прави разлика между фашизъм, нацизъм, шовинизъм и ксенофобия — обърна се към него Стария. — Да не прехвърляме на главата на Мусолини греховете на Хитлер. Нацизмът обявява евреите, негрите, циганите и славяните за непълноценни. Фашизмът не преследва различните, той е вид морал, който държи на справедливостта, истината и благото на човечеството. Фашизмът залага на изменението на човешката природа като принцип и решение на всички социални проблеми, но за съжаление, тези изменения са замислени толкова радикално, че не отговарят на възможностите. Негърът не може да престане да е негър.

— Още от началото на своето съществуване човечеството е залагало на някакъв вид подбор — Филип изглеждаше превъзбуден от темата. — Индивидите без заложби или без желание за развитие са били отстранявани от общността. Древните гърци изоставяли деца на съдбата им, а спартанците дори ги убивали. Евгеника.

— Според мен остракизмът е довел до по-сериозни загуби за обществата — Стария плуваше в свои води. — Демокрацията е манна небесна за културните народи и бич божи за некултурните. В новото време Ницше е този, който издига тезата за неравенството на хората, казвайки, че „едни са създадени за господари, други — за роби“. Хареса ли „Тъй рече Заратустра“?

— Ницше не ме кефи като философ. Заменил е „стремежа към живот“ на Шопенхауер със „стремеж към власт“ само защото има някакви хора, готови да си дадат живота, за да властват. А най-кофти е, че напълно отрича съчувствието. То показвало нуждата на нещастните да са слаби и хленчещи, а на съчувстващите — да демонстрират собственото си превъзходство. Егоизъм, а не алтруизъм. Но има готини лафове. „Нека гинат слабите и уродливите! — това е първата заповед на нашето човеколюбие“; „Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб“; „Аз ви уча за Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“.

— А за философията на стадото: „Всеки е самият ти!“ — добави Стария.

— „Стани това, което си!“

— Пиндар. Ницше го цитира — каза меко Стария.

— А, добре — съгласи се Филип. — Ама пак е много яко. И Вагнер е много як — нещо като Metallica, но обратното на Two Steps From Hell.

— Аз Вагнер го харесах — обади се Доктора, — като гледах „Апокалипсис сега“. Гениална идея да озвучат хеликоптерната атака с „Полетът на Валкириите“. Гледал ли си го? — обърна се към Филип.

— Да. Но самата сцена е безкрайно по-слаба от музиката. Тази музика носи в себе си много по-страшни демони.

Настана неловка тишина, а аз мразя неловката тишина и обикновено се чувствам длъжен да я наруша пръв. Най-често задавам някакъв въпрос.

— Какви са тези Two Steps From Hell?

— Преди… да се върна… аз бях… усещах се като картина от живак на стената в реанимацията и гледах надолу към тялото си. Бяха се събрали шефът на отделението, двамата дежурни лекари, няколко сестри. Спореха, абе, направо си се караха. Единият от докторите — много млад пич — ги убеждаваше нещо и ръкомахаше. И изведнъж същият този вдигна очи и се втренчи в стената, тоест в мен. И аз го чух, по-скоро разбрах, че ми заповядва да се върна! Започнах да изтичам надолу към себе си и да се изпълвам сантиметър по сантиметър, от краката към главата. През цялото това време звучеше Heart of Courage. Много яко, честно!

Тишината, последвала думите му, бе толкова плътна, че можеше да се пипне. Всички, включително Биби и Стоил, бяхме замръзнали с виснали ченета и опулени очи. Явно Филип за първи път споменаваше за това мистично изживяване.

— Какво?! — младежът се обърна към майка си.

— Не си ми казвал…

— Да, бе. Да ме помислите за отместен — остави вилицата в празната си чиния и стана. — Хубаво де, не се шашкайте. Постоянно се случват подобни неща, няма нищо странно. После често виждах младия доктор как идва на дежурство с кожено рокерско яке и каска. Стените към коридора са стъклени и той спираше, за да ми помаха. И винаги започваше обиколката от мен. Когато най-сетне ме махнаха от реанимация и ме свалиха долу, докторът идваше да ме вижда. И чак там — във втора травма — забелязах, че провлачва единия си крак и на гърлото си има белег от трахеотомия! Ето затова — Филип отново се обърна към майка си — не искам да си правя пластика. Хайде — стана, — оттеглям се в покоите си — засмя се.

— Има десерт… — обади се плахо Биляна.

— По-късно. Нямам търпение да разгледам подаръка. Стария, благодаря ти още веднъж.

Стария му кимна окуражително.

— Няма да ѝ е лесно на тази тухла — подметна Стоил, — ще трябва да се конкурира с плейстейшъна и фейсбук.

Биляна му хвърли изпепеляващ поглед.

Вечерята бе довършена в мълчание. Жените останаха да побъбрят на въздух, а мъжете влязохме вътре и се настанихме в най-уютния кът от просторния хол. Много обичах това място — с дървени лавици за книги от пода до тавана, вехт, но оригинален персийски килим и протрити кожени дивани, наредени под формата на буквата „П“ пред камината. Собственикът на къщата, академик на преклонна възраст, наричал този кът „библиотеката“, но заради забраната за пушене на обществени места Стоил го бе прекръстил на „пушалнята“.

Никой не си позволяваше да пуши в присъствието на Стария. Както и да води служебни разговори на приятелските ни срещи и приказките се завъртяха около премиера Борисов — „Левски“ ли подпира повече или „Лудогорец“? Компанията се съгласи, че „Лудогорец“ са страхотен бизнес проект, а „Левски“ — куци коне, и разговорът премина към това, което не излизаше от мислите на всички ни — катастрофата. Обсъдихме здравословното състояние на Филип и Рая (присъстващите бяха от малкото хора, които знаеха, че сме я върнали в България) и логично стигнахме до тромавата и неефективна съдебна система. „Която, всъщност, понякога ни е доста удобна“ — казах си, без да коментирам на глас.

— Не забравяйте случая на Максим Стависки. Алкохол, убито момче, осакатено момиче и какво — условна присъда — Стефан Колев с прякор Манекена, един от крупните производители на хляб в страната, помагаше финансово за лечението на Мануела Горсова и темата му беше близка.

— А Цвети? Две момчета на място. Момичето се бори осемдесет и два дни… четиресет операции. Онзи шофирал седемнайсет години без книжка. И нарушение след нарушение. Книжката не карала колата! — възмущаваше се Доктора. — Честно да ви кажа, такъв да ми легне на операционната — не гарантирам, че ще се сетя за Хипократовата клетва. Дори във времето на „добре облечените бизнесмени“ не са ми идвали наум подобни кощунствени мисли, смятайте!

„Добре облечените бизнесмени“ уважаваха доцент Бояджиев, тъй като голяма част от тях бяха минали през ръцете му в спешното на ВМА. В дисертацията си изследваше огнестрелните рани от различни видове и калибри оръжие. Самият той не се числеше към ВМОБР (Военномедицински отряд за бързо реагиране) и не беше работили във военнополеви болници в Афганистан или Ирак, но пък с ходатайството на Стария двеста агнета от помощните стопанства на армията намериха смъртта си, отстреляни с научна цел.

Доктора се чувстваше лично засегнат — бе пътувал до Благоевград със специална линейка и екип, за да транспортира Филип до София, и оттогава полагаше специални грижи за момчето.

— Вижте — разпали се Доктора, — нека си го кажем директно: няма правосъдие в България. И знаете ли какво трябва да направим, ако сме мъже на място?

Никой не му отговори и след кратка пауза той продължи:

— Трябва да вземем нещата в свои ръце.

— Какво искаш да кажеш? — попита Марин. — Защото на нас може да ни идват различни неща наум…

Марин Генчев се водеше преподавател в катедра „Спорт“ на Икономическия, но се мотаеше по десет часа на ден из собствения си спортен комплекс. Нямаше столичанин, играещ тенис, който да не желаеше Маро Слайса за партньор при каре, но не това правеше мястото специално. Четирите корта, басейнът, залата за фитнес и бокс, но най-вече сауната бяха терен за „спонтанни“ срещи на бизнеса с политиката.

— Искам да кажа, че на този… ром… трябва да се отмъсти по частен път. Преди да е станало късно и да се е чупил. Всъщност докъде докарахте делото? — попита Доктора, без да се обръща конкретно към никого.

„До под кривата круша“ — помислих си, но гласно казах:

— Да вярваме в институциите. Убеден съм, че съдът ще си свърши работата.

— Я-я-я? — Стефан повдигна вежди. — Като чуя за подобна безрезервна вяра в институциите, и ми става ясно, че някой играе с белязани карти. Пак добре че в случая това са добрите.

— Нека го формулираме така — намеси се Стоил, — в случая има предпоставки да се надяваме, че.

— О, я стига! Сменили сте съдията, чух. Онзи галфон, дето от години лиже задниците на циганските кланове, сте го шитнали. Мама му стара, царе сте — Стефан погледна към Стария и направи жест, все едно сваля шапка.

— Подаде отвод — каза сухо Стария.

Ивета ми беше казала, че тя лично поискала услуга — делото да се падне на „тяхна“ съдийка, но Асен Котраков явно се бил изръсил яко, та се наложило Стария да се намеси. „Да ти искат кеш, за да гледат дело по съвест! Но съм се зарекла, че пари по този казус няма да дам! В края на краищата моето приятелство трябва да значи повече от въшливите мангизи на някакъв сводник и дилър. За всеки случай ѝ казах на нашата, че ако ми играе номера, щото оня ще опита и нея да я купи, ще извадя кирливите ѝ ризи от десет години назад. Всичко пазя!“

— Да позная ли от първия път електронната система на кого е разпределила делото втория път? След справка с ГПК мога да заложа и колко ще получи. За обвиняемия говоря — Стефан се засмя с глас. — Не за съдийката.

— Ма моля ви се, бе! Какво като го осъдят? Какво стана с онзи Сюлейман от случая с Цвети? — Доктора се бе изправил и ръкомахаше.

— Хюриет Сюлейманов — обади се Стоил.

— Майната му на името. Осъдиха го на петнайсет години, ама ще лежи, ако евентуално ни го върнат. В Германия било момчето, четох някъде. Айде стига. Това не се търпи вече, казвам ви. Но лошото е, че тези знакови случаи дават кураж на други малоумници да правят каквото си искат.

— Биляна и Ивета нали затова създадоха фондацията, за да… — понечих да туширам тона, но Доктора ме прекъсна:

— „Да спрем убийците на пътя!“ Хубаво де, и аз съм в управителния съвет, ама какво правим? Само приказки по медиите — Доктора се тръшна обратно на дивана.

— Ти какво предлагаш? — Стария изглеждаше напълно спокоен.

— Ще ви кажа. След като години спасявам човешки животи, считам, че е по-далновидно да предотвратяваме проблемите, като… като… Абе, с цената на разумни жертви.

— Говори направо — Стария се наведе напред и се вторачи в мъжа, за чиято научна титла бе помогнал навремето.

— Ако всичко това е вярно, този ще направи още сакатлъци и ще има още невинни жертви. Помнете ми думата. Трябва да го предотвратим.

— Ти можеш ли да застреляш човек? Все пак не е овца — Стефан изглеждаше изумен.

— Мога, да. Но не виждам защо да го застрелваме, като можем да го направим по друг начин.

— Аха, ние. Ние го блъскаме лекинко с кола и ти го докарваме насила в болницата. От там нататък поемаш ти. Никой няма да те заподозре — Стефан отново се изсмя, този път късо и нервно.

— Спести ни тъпите си шеги, моля те. Тук сме шестима мъже с акъл и възможности — искаш да кажеш, че не можем да измислим достатъчно интелигентен начин?

— Моля ви се — не се сдържах. — Не искам да слушам такива работи.

— Проблемът е, че първо ще заподозрат него — Маро ме посочи, взрян в Доктора.

— Ако се разбере, че е убийство — Доктора беше ядосан, че му се отваря нов фронт.

— Ако се появи съмнение, че не е естествена смърт — обади се Стоил. — И ще тръгнат от тези, които имат конфликт с жертвата. Както му казват по филмите — мотив.

— Ама вие сериозно ли? Първо на първо — сигурно има сто души, дето с кеф ще го затрият този боклук…

— От тези сто души, дето му имат зъб, деветдесет и девет ще го наръгат с нож пред целия катун, без да им пука, че има свидетели. Ти ако мислиш да се маскираш на панаирджийска мечка и да му удариш един скалпел — казвай. Ще си взема пуканки и ще седна на първия ред.

— Стефане, хайде по-сериозно. Не сме деца. И не ме прекъсвай трети път. И. второ на второ — Бранимир няма да е в страната, когато се случи.

— Докторе, ти.

— Чакайте, момчета — Стария се изправи и всички млъкнаха. В очите на по-младите мъже се четеше уважение. През годините бе помагал на всеки от тях. — Хайде да не се палим толкоз. Едно по едно. Първо — преди да говорим за „как“ — считаме ли, че това, което предлага Иван, е допустимо от морална гледна точка? Ако всички присъстващи тук сме „за“ — само тогава има смисъл да продължим разговора. Може би ще е най-честно аз да кажа пръв. Аз съм „за“. Ще ви питам един по един, помислете, преди да отговорите. Стоиле?

— „За“.

— Иване?

— Категорично „за“!

— Марине?

— Абе.

— „За“ или „против“?

— „За“.

— Стефане?

— „За“. Нека кажа защо — нямам нищо против циганите, на доста такива давам хляб — в преносния смисъл на думата. Аз гледам кой какъв е като човек, а този е стопроцентов боклук. Остави другото, ама да избягаш след.

— Благодаря ти. Бранимире?

— Моля ви се, не разбирам какво става тук? Ние даваме ли си сметка за какво гласуваме?!

— Тоест ти си „против“, така ли? — Стария ме гледаше настоятелно.

— Разбира се, че съм „против“. Но тук става дума за друго, не само за изземване функциите на правосъдието. Кои сме ние, че да заемаме позата на висш морален съдник?

— Ти вярващ ли си? — попита ме Стария. — Мислех, че си атеист.

— Религията, както и атеизмът са крайности, а аз не обичам крайностите. По-скоро съм агностик. Това дава широко поле за маневри. Там, където атеистът би казал: „Няма Бог“, агностикът би признал, че Бог съществува, стига да получи доказателство. Освен това има свободата да дефинира Бог както му харесва.

— Ти как би го дефинирал? — Стария ме гледаше с интерес.

— „Бог е естественият порядък на нещата“ или „Бог е в естественият порядък на нещата“.

— По-добре „Бог е и в естествения порядък на нещата“, защото иначе е твърде ограничително, а все пак става дума за безкрайност.

— Приемането на безкрайността само̀ по себе си е крайност — засмях се. — Аз съм против крайностите.

— Против всички крайности ли си? Няма ли крайност, която би одобрил? — включи се в разговора и Доктора.

— Не съм се замислял, но май няма такава, която да не бих се опитал да разбера.

— На мен цялата тази постановка около Бог Отец, Син и Свети Дух въобще не ми е ясна — Маро се почеса по главата. — Сигурно има нещо там горе, ама да е хем така, хем онака, хем другояче…

— Това не е за всеки, брат ми — обади се Стефан. — Иска се теоретична подготовка. Ако седнеш да почетеш, а не само да гониш топката, току-виж ти светне.

— На тебе ти е светнало понеже. Хайде обясни ми как нещо е едновременно баща, син и дух?

— Марине, не се прави на по-семпъл, отколкото си — Стария тупна с длан по страничната облегалка на дивана. Нека не опошляваме разговора. Темата е важна, може би — най-важната. Не е редно да се отрича религията. Изчел съм всички значими философи — от древността до наши дни, — но така и не намирам моето обяснение за света.

— Не трябва ли науката да даде това обяснение? — вметна Доктора.

— Искаш да кажеш, че философията не е наука.

— Ми няма „логия“ в думата.

— Донякъде си прав — за разлика от природните и хуманитарните науки, при нея липсва общоприет научен метод и обект на изследване. Затова и няма „логия“. Но „логия“ не значи единствено наука. Според материалистите е всеобща закономерност; а според идеалистите — духовно начало, божествен разум. А в християнството — Исус Христос. Ерго — християните са последователи на Платон.

— Значи „логия“ е черга, която всеки дърпа към себе си — заключих, доволен от насоката на разговора. — Предлагам да се обединим около твърдението, че философията е единствената наука.

— Дарвинистите — продължи Стария — първи са се противопоставили на религията, отричайки ролята на Бог за появата на света, но съвременната наука си дава сметка, че натрупаното познание е прашинка в безкрая на неизследваното. Постоянно се правят открития, но какво от това? Според астрономите и математиците материалният свят е безграничен, което значи, че науката никога няма да успее да го обхване. Да не говорим, че всяко знание разкрива незнание в геометрична прогресия. Още Сократ е казал „Знам само, че нищо не знам“, а Айнщайн — две хиляди и триста години по късно — „Колкото повече знам, разбирам, че нищо не знам“.

— И какво — след още две хиляди години някоя умна машина ще докаже категорично, че знаем едно нищо.

— Четиресет и две — влязох в тона на Маро, който нарочно се правеше на клоун.

— Примерно. И ще се скарат две цивилизации, защото машината на втората е изплюла отговор двайсет и четири — включи се и Стефан.

— Може пък да е прав Юнг, че човекът повтаря структурата на Вселената и Космосът е повторен в човешката душа — подсмихна се Доктора. — Излиза, че те с Фройд са първите космонавти.

Стария въобще не ни обърна внимание:

— Изобщо пътят за разбиране на Вселената не е чоплене от единия ѝ край, а се налага да схванем логиката, по която е изградена. Представите ни трябва да бъдат допълвани и от други източници извън традиционната наука. След теорията на относителността Айнщайн признава съществуването на Висш дух, създаващ световната хармония, и формулира понятието „космическа религия“. Но у нас думата „религия“ се считаше за мръсна — голяма грешка. Още по-голяма е да подценяваме нещо само защото не го разбираме. Бог Отец, Син и Дух — това е начин да се обяснят на хората преди няколко хиляди години понятията материя, енергия, съзнание. Глобално погледнато, светът се състои от възходящи нива и различните хора обитават някое от тях.

— За какво сме му изобщо на Господ? — Маро клатеше скептично глава. — Само му се пречкаме. Представяте ли си какъв е гъч на небето.

— Всеки човек има ниво, до което достига. Тъй като преминаването по цялата скала е бавен процес, то е необходимо да има етапи. Но аз не считам, че всички хора могат да изкачат стълбата на развитието и осъзнаването. Повечето са осъдени да циклят на по-ниските нива. Зная как ще ви прозвучи, но за някои хора Бог е приготвил „цел“, но повечето са „средство“. Това е нещо като… човешки тор, хранителна среда, в която са посети семена.

„Човешки тор ли?“ — помислих си. Още в първите години на съвместна работа Стария ни изненада с разсъждения, заради които сме спорили с Ивета по цели нощи. Той считаше, че е по-добре да бъдат подкрепяни хора, доказано полезни за обществото. Всичко тръгна от ролева игра на първия тиймбилдинг на „Уни-финанс“, в която от колектива се очакваше единодушно да реши кого да „спаси“ — бременна майка с дете или възрастен учен, пред пробив в лечението на рака. Стария държеше за учения и му се наложи да убеждава двайсетина души в смисъла на своите доводи. Оттам се стигна до казуса трябва ли да се помага на деца с вродени болести и аномалии и той недвусмислено заяви: „Не и когато ресурсите са ограничени“, и разви теорията си, като даде за пример животинския свят, където родителите убивали част от малките си, ако не са в състояние да изхранят всички. Разбира се, стана голяма разправия и понеже той в подобни спорове не се държеше като шеф, а като тийнейджър, се наложи аз да охлаждам страстите. Всъщност мислех като него, докато Ивета намираше тезата за фашистка. През годините холдингът подкрепяше различни благотворителни акции, но Стария все гледаше да е свързано с образование, а не с нечие лечение. Обявяваше се категорично против „обречени каузи“, както той класифицираше опитите за спасяване на безнадеждно болни хора, дори да ставаше дума за деца.

— Аз си представям Бог — продължаваше лекцията си Стария — като учен. Каквито и теории да е имал в главата си, рано или късно би трябвало да е стигнал до етапа на експериментите.

Някъде в къщата се захлопна врата. По улицата преминаха с ръмжене и трясък няколко кросови мотора.

— Аз май ви досадих — Стария изглежда се усети, че е прекалил.

— Това за „човешкия тор“ не ми харесва — побързах да се намеся. — Ако държите, мога да обясня защо.

— Не държим — Стефан се смръщи престорено. — След два курбана трудно се понася философски симпозиум.

— Всъщност — Стария поклати глава — „симпозиум“ идва от гръцки и буквално значи съвместни пози, а преносно — пир, гуляй. Мъжете са се събирали в „мъжката част“ на дома, полягали са на специални лежанки около отрупаните с храна и вино маси и са преяждали и препивали до… да не казвам какво. Млади момичета са ги забавлявали, а млади момчета са им помагали да повърнат, за да могат отново да се включат в угощението. Апропо, какво искаш да кажеш с това за двата курбана?

— Е, то е ясно какво. — Стефан погледна към Доктора. — И аз като Бранко — ако държите, мога да обясня.

— Няма смисъл да обяснявате. Мисля, че всички присъстващи се разбираме от половин дума — Стария се изправи. — Чудесна вечер беше. Другия път сте при мен. Зная слабите ангели на всички ви — разтегли устни в усмивка. — В кулинарен аспект. Лека нощ и доскоро. Не ме изпращай — обърна се към станалия на крака Стоил. — Ще отида да благодаря на Биляна и тръгвам. Бранимире, ела утре у дома да поговорим. В десет добре ли е?

Кимнах, леко озадачен. Стария не канеше често у дома си. Кое ли не търпи отлагане до понеделник?

— Защо си причинявам това? — промърморих и се наместих на дясната седалка на джипа. — Заради една ракия и няколко чаши бяло вино.

— Какво си причиняваш? — Ивета не бе схванала, че тонът ми е шеговит. Тя се настани мълчаливо зад волана и потеглихме. Не се наложи да обяснявам, че под „това“ съм имал предвид жена да ме вози, но пък всъщност се шегувам — тя е страхотен шофьор.

Спуснахме се към центъра на Драгалевци и едва се провряхме между паркираните пред механа „Чичовци“ автомобили.

— Филип изглеждаше много добре, нали? — обади се Ивета.

— Да, бързо се възстановява, браво.

— Биби каза, че тази карбонова шина може да се наложи да я носи цял живот въпреки операциите. Но пък като е с нея, почти не личи, че има проблем с крака.

— Доктора говореше за някаква трансплантация…

— Транспозиция. Мускул, който движи стъпалото надолу, ще бъде преместен да го повдига. Бели кахъри… — въздъхна Ивета. — Добре че отидохме. Видя ли го как се разрева, като го прегърнах?

— Разревахте се и двамата. Ти си го виждала веднъж след катастрофата, нали?

Гледах я настоятелно, но тя не отговори.

— Отдавна не сме ходили на истинско кино — промърморих, докато подминавахме централния вход на Киноцентъра. — Знаеш ли за какво си говорихме с мъжете в „пушалнята“?

— Като се съберете петимата, само за глупости си говорите. Добре че е Стария.

— Доктора предлага лично отмъщение за Кристалин Котраков, не вярвал в правосъдието. Както вика Манекена — втори курбан.

— Аз също не вярвам в правосъдието, но в случая няма то да е проблемът. Въпреки опитите на някои хора да шиканират процеса — каза сухо Ивета.

— А къде е проблемът?

— В цялата система. Едва ли ще се стигне до изтърпяване на наказанието.

— Те казаха същото. Освен това считат, че онзи може да направи и друга беля. И затова подкрепиха в морален план предложението на Доктора.

— Кои „те“?

— Всички. Стария направи нещо като допитване и всички бяха „за“. Само аз бях „против“.

— Така ли? И ти как точно се обоснова?

— Ти сериозно ли ме питаш? — искрено се учудих.

— Да, напълно сериозно те питам. Те, доколкото разбрах, са го направили. А ти?

— Въобще нямам намерение да се обосновавам по този въпрос пред когото и да било.

— Пред „когото и да било“? Сериозно ли мислиш най-добрите си приятели за „когото и да било“? Добре, а ако ти кажа, че и аз съм на тяхното мнение? Пред мен би ли се обосновал, или и аз съм „когото и да било“?

— Няма да коментирам!

— Имаш право да не коментираш, но дали това те прави прав? Мъже, които ти уважаваш, хора с положение и принципи, считат, че всеки трябва да си плати. В днешно време няма правосъдие, съжалявам да го кажа, но твоите приятели са прави — човек трябва да се оправя сам. Не може малограмотни и безотговорни идиоти да избиват децата ни. Считаш ли за нормално доказан рецидивист да се движи по пътищата и да се изживява като недосегаем? Някакъв примат с отнета за алкохол книжка, каращ пиян с бясна скорост мощния си джип, премазва две невинни деца! А ти ми крещиш „Няма да коментирам!“. Затваряш очи, запушваш уши и си повтаряш като мантра: „Няма да знам!“ — това всъщност правиш. Мислиш ли, че когато отвориш очи, всичко ще е наред?

Поех дълбоко въздух и издишах бавно. Тя никога до момента не бе ми говорила по този начин.

— Мисля, че прекаляваш. Не можем да гледаме на света само и единствено от собствената си камбанария. Ти разбираш ли какво искаш от мен? Да убия човек ей така — щракнах с пръсти, — без да ми пука.

— Искаш да кажеш, че никога не ти е минавало през ума? — повиши глас Ивета.

— По дяволите! Минавало ми е хиляди пъти! Обмислял съм го, сънувал съм го! Но това не значи, че мога да го направя или че е редно! — изкрещях.

— Има изследване на английски войници, участвали във Втората световна война. Тези, които са убивали, без да им пука, са били два типа — асоциални типове и нормални хора с бащински инстинкт. Това са хора, приели ротата като семейство и приятелите си като свои деца, за които трябва да се грижат.

— Значи, за да съм нормален човек с бащински инстинкт, трябва да убия човек?! Направо нямам думи!

— Що направо не си завреш главата в задника, а? — изсъска Ивета.