Розариум

1. The Mercurial Fountain

1. Фонтанът на Меркурий — алхимичният зародиш. Меркурий съответства на елемента живак, един от важните елементи на prima materia и символ на женското начало. Това е моментът, в който връзката Бог-дете се прехвърля към Майка-дете, което — само̀ по себе си — показва божествената същност на майката и майчинството.

В светлината на фаровете пустата магистрала наподобяваше на река от разтопен живак.

Спазвах ограничението на скоростта, стрелката бе залепнала на сто и трийсет. Мощният автомобил возеше толкова меко, че кръстчето от маслиново дърво дори не потрепваше. Бях го взел за Рая от Божи гроб, но съпругата ми забрани това нещо да се докосва до дъщеря ни. Окачих го на огледалото за задно виждане — напомняне за сляпата вяра на Ивета в Господ, по-късно заменена от абсолютното му отричане. Войнстващият атеизъм всъщност е точно толкова вреден, колкото и религиозният фанатизъм. Не разбирам аргументите на „светлите умове“, противопоставящи науката на религията, след като Коперник е бил духовник, Нютон — силно вярващ, а Пастьор започвал всеки свой ден с молитва.

— Какво се умълча, Бранимире? — Ивета се размърда на дясната седалка. — Да не ми заспиш сега?

— Не, не, няма проблем…

— Говори ми.

— За какво?

— Просто говори. Хората споделят, за да изпуснат емоционалната пара — въздъхна. — Общуването с теб става все по-трудно. Имам чувството, че дори не се чуваме, все едно ни разделя плътна преграда — Ивета въздъхна. — Това не значи, че не трябва да опитваме, нали? Просто ми кажи за какво мислиш.

Тя беше тази, която се капсулира в себе си, защото прие като предателство посещението ми на Божи гроб. Да съм на някакви си седемдесет километра от светите места и да пропусна хаджилъка само защото Господ — според Ивета — бил фикция. И защото не бил справедлив. Хем фикция, хем несправедлив.

— Преграда. Стена, бараж, барикада, пречка, спънка, препятствие, предел, граница, ограничение, пречка, бариера.

— Бранимире, моля ти се! Знаеш колко се дразня. Всъщност… това също е част от преградата, не го правеше преди.

— Винаги съм го правил. Наум.

— Както и да е. Та — за какво си мислеше?

Движехме се в най-лявата лента и мерцедесът се озова в тясното пространство между мантинелата и колона от камиони. Заради ограниченията на темпомата изпреварването продължи цяла вечност. За миг си представих, че някое от ремаркетата пука гума и по гръбнака ми рукна студена пот. Ивета се беше свила на дясната седалка.

— За науката и религията — отговорих, след като се измъкнахме от капана.

— Религията — тя шумно изпусна задържания в дробовете си въздух — е опиум за народа. Обикновено клишетата са безспорна истина. Религията е най-достъпният и евтин наркотик.

— Макс Планк казва, че за религията Бог е фундаментът, а за науката — крайна цел. Защото тя се стреми да опознае естествения порядък. Добро определение: „Бог е естественият порядък на нещата“.

— Бог не беше ли любов? — иронично подметна жена ми.

— Това е голямата разлика между наука и религия. Науката е обективна и не борави с понятия като „любов“, „морал“, „добро“, „зло“.

— Забравяш за етиката. Тя също е наука, при това борави с точно тези понятия. Но няма наука за щастието.

— Философията. Философията като брънка между науката и Бога.

Както и предполагах, логическата връзка щастие-Бог не се хареса на Ивета и тя се смръщи.

След три дни в Гърция — единствената ни почивка за провлачилата се кошмарна година — се прибирахме по-рано от планираното. Имахме намерение да останем цяла седмица, но така и не успяхме да се отпуснем. На тръгване от София си бяхме обещали да забравим за проблемите — не се получи. Ивета се притесняваше за прикованата към леглото Рая, а аз — за ситуацията в холдинга. След две десетилетия безукорно партньорство със Стария отношенията ни в момента буксуваха.

— Уморена ли си? Да спрем за кафе? — трябваше ни какъвто и да е разговор поне докато подминем Симитли. От деня, в който животът ни бе разделен на „преди“ и „след“, не слушах музика в колата и не смеех да пусна радио.

— Не, карай. И да знаеш, че повтори „пречка“.

Демаркационната линия, разделила живота ни на „преди“ и „след“, бе положена от бодрия глас на водещия в някакво сутрешно радиопредаване.

„Радио Дарик — Благоевград. Прекъсваме горещия реге хит на Оми с новината за тежка катастрофа на пътя Предел-Симитли. Лек автомобил «Киа» е излетял в дерето, съобщи БГНЕС. Инцидентът е станал около 10:20 часа, на два километра преди отбивката за Долно Осеново, в посока Симитли. Има пострадали. Към мястото пътуват специализиран автомобил и линейка. От Агенция «Пътна инфраструктура» съобщават, че движението в прохода е блокирано. На мястото вече е пристигнал екип на полицията.“

Тъкмо бяхме стигнали Симитли и карахме по моста над главния път. Музиката продължи и аз осъзнах, че радиото е работило през цялото време. Ивета, която до момента седеше неподвижна, със свити под тялото крака и прибрани ръце, сякаш се опитваше да заеме възможно най-малко място в пространството, затрепери. Все едно бе чакала официално съобщение за катастрофата, за да повярва. Двайсетина минути по-късно, при вида на обърнатата кола със смачкан таван и разбита предница, тя отново изпадна в предишното си вцепенение. Собственикът на платформата за пътна помощ обясняваше с някаква перверзна гордост: „Аз дойдох пръв — преди линейките, полицията и пожарната“. Човекът любезно ме попита къде да закара киата след огледа, все едно това имаше някакво значение. Дадох му номера на мобилния си и звъннах на Биляна. Обяснявах, че синът ѝ е откаран в Разлог, когато мъж в униформа се намеси: „В Благоевград търсете и него, положението му е сложно“. Повторих за града и пропуснах информацията за състоянието на Филип. Видях се с майка му пред шоковата зала на благоевградската болница — уплашена, все още неосъзнала размера на трагедията. Оставих я да чака пред операционната, а аз се върнах в колата при Ивета. Нямах представа как да ѝ предам думите на жената от регистратурата, че дъщеря ни е откарана в София „за нейно добро“. „Рая е пренасочена към «Пирогов»“ — казах с равен, лишен от емоция глас, все едно ѝ съобщавах, че се налага да заобиколим разкопана улица.

В чакалнята пред операционната на Клиниката по неврохирургия на „Пирогов“ едра изрусена сестра ни обясни, че „пациентката е с тежка черепно-мозъчна травма и в момента докторите се борят за живота ѝ“. Изглеждаше компетентна и информирана, но явно не желаеше да каже повече и припряно се скри в помещението на персонала. Дребен млад мъж с брадичка тип катинарче и зелени хирургически дрехи изскочи от залата и затича нанякъде. Когато се връщаше, се изпречих на пътя му: „Какви са шансовете на дъщеря ми?“. „Божа работа. Правим всичко възможно“ — промърмори и се шмугна покрай мен, без да ме погледне в очите. Ивета тръгна да се свлича по стената. Сложих я да седне и извиках сестрата. Вратата на стаята остана отворена, чуваше се работещ телевизор. По Би Ти Ви вървяха новините в пет — познах гласа на водещата:

„Двама души — млади мъж и жена — пострадаха в тежка катастрофа, затворила пътя Симитли-Банско около десет и двайсет тази сутрин. Според очевидци черен джип «Ауди» е ударил отзад лек автомобил «Киа» със софийска регистрация, който се е преобърнал в дерето. Водачът на киата е получил тежки травми и е откаран в болницата в Разлог, неговата спътница е транспортирана до болницата в Благоевград с мозъчна травма, съобщиха от окръжната дирекция на МВР — Благоевград. Водачът на джипа, причинил катастрофата, е избягал от местопроизшествието, но по-късно е задържан в района на град Симитли.“

„Тря-тря-бва да ка-ка-жем на Биби! — заекна Ивета. — Филип не е виновен…“

До момента не ми бе дошло наум да обвинявам когото и да било, камо ли сина на най-добрите ни приятели.

Късно вечерта ми звънна Стоил, бащата на Филип, и след взаимни насърчения, че трябва да се държим и да внимаваме за жените, изплю камъчето:

„Видя ли БЛИЦ?“

„Не. Какво има?“

„Пише за катастрофата. Пращам ти линк. Погледни, но само ти. И не чети коментарите.“

„Първи снимки от зверската катастрофа на Предела! Нашите репортери успяха да заснемат потресаващи кадри от зверската катастрофа на пътя Симитли-Предел, за която писахме първи още вчера, когато габровски джип «Ауди Q7», управляван с бясна скорост от двайсет и пет годишния Кристалин Котраков, застига и блъска отзад лек автомобил «Киа», софийска регистрация. Почти два часа е отнело на екипите на пожарната, полицията и Пътна помощ да извадят заклещения във возилото деветнайсетгодишен шофьор, син на бившия втори човек в Държавната агенция «Национална сигурност» Стоил Стоев и адвокатката Биляна Радева. Същият е приет в ортопедията на МБАЛ — Благоевград с множество травми на двигателно-опорния механизъм, където са му направени няколко спешни операции. Спътницата му, седемнайсетгодишната Рая Бонева, дъщеря на съдружничката на Радева — Ивета Бонева, и Изпълнителния директор на холдинга «Уни-финанс» Бранимир Бонев, е транспортирана до УМБАЛСМ «Пирогов» с тежка мозъчна травма и съмнения за счупена база на черепа. Има опасност за живота ѝ. Виновникът за зверската катастрофа е син на скандалноизвестния ромски барон Асен Котраков и — според запознати — е с отнета шофьорска книжка заради употреба на алкохол. Същият е избягал от местопроизшествието, след което е задържан от служителите на РУ-Симитли. Образувано е досъдебно производство, уведомена е районната прокуратура. Пробата за алкохол на Кристалин е отрицателна, но наши източници, близки до криминалните среди, твърдят, че той се занимава с дрога и е зависим. Правен ли му е тест за наркотици? Случайна ли е тази катастрофа? Има ли наистина връзка между юридическата фирма «Радева, Бонева и съдружници», холдинга «Уни-финанс» и ромския клан Котракови — предстои да разберем. Запознати твърдят, че в последните години близки до адвокатките лица са действали като политически брокери, осигуряващи ромски гласове на президентските и парламентарните избори.“

Фотоси от смачканата киа, общ план на суматохата при пристигането на линейките, пожарникар с огромна ножица за ламарина, близък план на предполагаемия виновник — младо момче с име Кристалин, в дискотека, както и портретна снимка на баща му. Първият коментар, подписан с псевдоним „Анонимен“: „богатите също плачат“ - усмихнато личице.

Подминахме Кресна. Следваше Симитли.

В приложения към делото срещу Кристалин Котраков „Констативен протокол за ПТП с пострадали лица“ някой си сержант Енев от КАТ бе описал ситуацията по следния начин:

На приложената схема дърво 1 и дърво 2 бяха нарисувани като коледни елхи.

Симитли. Изключих темпомата.

— Какво ще кажеш да спрем на „Лукойл“ в Благоевград? Там правят добро кафе.

Профучахме под надлеза с двеста и четиресет.

Благоевград.

Никой нищо не ѝ казвал и Биляна не издържала — втурнала се в операционната и се разкрещяла: „Какво правите с момчето ми?!“. Избутали я навън, появил се шефът на отделението и заобяснявал, че Здравната каса не покривала разходите за скъпите материали и консумативи и се налага да бъдат заплатени от пациента.

„Няколко хиляди лева, точната сума ще стане ясна по-късно…“

„Искам най-доброто!“

„Вече е доставено. А сега ни оставете да работим.“

Пристигнал Стоил и се опитал да говори с някого от линейката, но смяната им била свършила. Позвънили на нашия приятел Доктора във ВМА и той им вдигнал скандал, че не са го потърсили веднага. След двайсет и пет минути се обадил и обяснил: коланът и въздушните възглавници спасили живота на Филип и го предпазили от разкъсвания на вътрешни органи, обикновено фатални при такива инциденти. Бил е в съзнание при пристигането на екипа — основание да се предполага, че няма мозъчни травми, но ще се разбере със сигурност, когато го събудят.

„Ако питате мен, задължително трябва да му направим ядрено-магнитен резонанс. Ще го докараме в София, аз ще се погрижа. Иначе по травмите — тазът му е счупен на две места, но ще го наместят и фиксират, ще вкарат имплант в бедрената кост и ще се опитат — доколкото е възможно — да наредят костиците на раздробения глезен, закрепвайки ги с винтове. Това са рутинни операции, а и колегите са компетентни.“

Хотелът в центъра носел претенциозното име „Монте Кристо“. Дръпнали плътните завеси, сложили на вратата табела DO NOT DISTURB и се строполили на широкото king size легло. Биляна пъхнала глава под възглавницата и застинала в ембрионална поза. И двамата не мигнали цяла нощ. Рано на другата сутрин изкачили на бегом стъпалата пред официалния вход на болницата, нахлузили им найлонови калцуни, престилки и бонета и ги вкарали за няколко минути в реанимацията. Филип изглеждал като извънземно, омотан в разноцветни силиконови кабели. От различни места на голото му тяло, от гърлото и от двете ноздри излизали прозрачни маркучи. Десният му крак бил в гипс до коляното. Цялата му брадичка представлявала жива рана. От хълбоците му стърчали железа, по две от всяка страна, свързани с хоризонтални обтегачи — фиксаторите за таза. Цифрите и графиките по монитора не им говорели нищо, но младата стажантка ги уверявала, че момчето им е добре.

„Чужди хора да ми обясняват как е момчето ми…“ — проплакала Биляна.

По някое време на другия ден щели да го събудят, за да проверят дали има мозъчни проблеми.

Мозъчни проблеми!

На сутринта се появили в коридорите на болницата още по тъмно. Биляна на няколко пъти пъхала монети в автоматите за кафе, но забравяла да го вземе. Пуснали ги при сина им късно следобед — според докторите нямал мозъчни проблеми, но все още бил превъзбуден. Да не се плашат — казали. Филип се мятал в леглото и не изглеждал на себе си, но все пак ги познал. Били се разбрали да бъдат твърди, за да му вдъхнат кураж, но Стоил не смеел да си отвори устата. Задушавана от плач, Биляна се опитала да успокои сина си:

„Спокойно, моето момче, всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред…

«Кое ще бъде наред?! — изкрещял Филип — Виж ме на какво приличам! Виж ме!»

— Да спрем за кафе — помоли Ивета.

— Добре.

Шефът на благоевградската реанимация ги поканил в кабинета си и започнал да обяснява, че поведението на сина ѝ е напълно нормално, предвид обстоятелствата. Филип е бил в съзнание веднага след инцидента, което значи, че е изпитал ужаса на собствената си безпомощност и страха за съдбата на спътницата си. Едва ли ще му останат спомени от самата катастрофа, но преживяното дава отражение на психическото му състояние в момента. Това налага да бъде държан за известно време в медикаментозна кома, за да може мозъкът да се възстанови от преживения стрес.

Биляна гледала втренчено как се мърдат устните на доктора, който горещо настоявал Филип да бъде оставен при тях, защото е опасно да бъде транспортиран, пък и те са добри специалисти и ще се справят с евентуални бъдещи усложнения.

«Какво?»

«Казвам, че екипът ни е добър и ще се справим с бъдещи усложнения от каквото и да е естество.»

Ръцете на Биляна треперели и разляла вода по гърдите си, преди Стоил да вземе чашата. Черният ѝ дантелен сутиен прозирал през мократа копринена блуза.

«Какви усложнения се очакват?» — прошепнала Биляна, завеждащият отделението отговорил, че всъщност не се очакват, пациентът нямал вътрешни увреждания.

Стоил звъннал на Доктора и му предал дословно разговора, а той се разкрещял, че това са пълни глупости. Филип нямал вътрешни разкъсвания — прекрасно, но със сигурност щели да се появят усложнения, тъй като всички органи са травмирани.

«При челен удар тялото поема цялата кинетична енергия. Не искам да съм лош пророк, но тепърва ще минем през ада. Длъжни сме да направим най-доброто за Филип. Ей сега ще звънна на колегата.»

«Какво ни очаква в ада?» — попитал Стоил.

«Ще ти го кажа на разбираем език… Емболия — навлизане на мастни образувания в кръвните пътища, много вероятно при разкъсни рани, особено в областта на бедрото; течност в белите дробове, вследствие на травма от удара; страхотно натоварване на черния дроб от антибиотиците и лекарствата за разреждане на кръвта, и оттам — жълтеница; респираторни проблеми и инфекции заради трахеотомията; сепсис. Абе, какво съм седнал да ти обяснявам, до два часа идвам и го вземам. От тук нататък Филип го поемам аз.»

Паркирах зад бензиностанцията.

— Аз няма да слизам — каза Ивета. — Само кафе ми вземи.

— Тоалетна?

— Ще потърпя. Знаеш, че ползвам обществени тоалетни само в екстремни ситуации.

Преди година, в продължение на месец и нещо, всеки ден изминавахме стотици километри. Рая се бореше за живота си в реанимацията на «Пирогов» и не остана свято място или лечебен извор в България и Северна Гърция, който да не сме посетили. Ивета бе превъртяла на тема Бог — единствената надежда за спасение на детето ни. Постепенно и аз открих зрънцето вяра у себе си, затрупано под нарочно създадената представа, че религията е нещо мъгливо, лъжливо и напълно излишно. Но, както твърдеше един монах от Гложенския манастир: «Това е нещо, което «работи» — нямам идея защо, но е факт, верифициран в продължение на две хиляди години». А после се оплака, че нашите хора не били вярващи, а «религиозно суеверни». Прав беше. Дори грамотна и образована жена като Ивета, в паническия страх за дъщеря ни, настояваше да ходим при врачки, гледачки и всякакви самозвани наследнички на Ванга. Влачехме се по астролози, нумероложки, контактьорки и други ловци на лековерни. Разбира се, виждах цялото безсмислие и алчност на тази безскрупулна армия от «посветени», вегетиращи върху мъката и болките на хората, но беше очевидно и друго — съпругата ми се нуждае от това.

Потегляхме от София около два часа следобед, прибирахме се в малките часове. На сутринта аз тръгвах за офиса, а Ивета оставаше под сатенените завивки в тъмнината на спалнята, барикадирана от света зад заключени врати, каменни дувари и изключени телефони. Не разговаряше дори с Биляна, която — за разлика от нея — не бе променила стереотипа си на живот. Докато съпругата ми, напълно затворена в себе си, се опитваше да омилостиви Бог, съдружничката ѝ блъскаше и за двете — това я крепеше. Неразделни приятелки от години, съдбата бе отредила да са заедно и в нещастието, но всяка реагираше по свой начин.

Катастрофата се бе случила на 15 март, неделя, а в сряда специализирана за подобни случаи линейка транспортира Филип до ВМА. Още на другия ден — за съжаление, Доктора се бе оказал прав — започнаха усложненията. През своя ад минаваше и Рая. При нея нямаше потрошени крайници, но проблемите бяха още по-сериозни.

Сутрин, преди другите да се появят в офиса, със Стоил си говорехме за състоянието на децата. «На два пъти, аха, да го изпуснем», признал му Доктора, когато най-сетне, на двайсетия ден от катастрофата, 4 април — Лазаровден, физиологичните параметри на Филип се стабилизирали напълно. «Стани, Лазаре» е положението“ — смеел се приятелят ни. „Това момче има връзки горе, както вика Генерала — «с Началника». Помислете дали да не го прекръстите на Лазар, напълно съм сериозен.“ На другия ден, неделя, големия български празник Цветница, събудили Филип. Стоил ми се обади: „В очите му имаше разум“ — за първи път, откакто се знаехме, ми се стори, че плаче.

Заради тръбата в трахеята Филип все още не можел да говори, но направил знак с ръка. Дежурната сестра им услужила с химикалка и тефтер и час по-късно, след краткотрайни периоди на неистови усилия и дълги, нервни почивки, след десетина страници с неразгадаеми драсканици, Биляна успяла да разчете какво се опитвал да напише синът ѝ.

„жива“

„Рая ли?“ — попитала майка му. Филип кимнал.

„Да…“ — казала му, без да се впуска в обяснения.

„аз“

Биляна се разридала. Сестрата вежливо ги помолила да напуснат.

Седмица по-късно, на Великден, Биби и Стоил оставили в отделението кошница с козунаци, яйца и бонбони. Дежурният лекар благодарил и се усмихнал: „Лазар прескочи трапа“. Когато ги видял на вратата на отделението, Филип помахал с ръка и свалил от главата си слушалките на айпода:

„Мога да говоря — прошепнал и посочил лепенката върху трахеята си. — Всичко ме сърби… тук е адски топло… Как е Рая?“

— Две кафета, дълги, с течна сметана, моля. И ако може, да загреете преди това машината.

Преуморената служителка ме изгледа с досада.

Лазаровден, Цветница, Великден — Филип бе „прескочил трапа“, за разлика от нашата дъщеря. В онези дни с Ивета не коментирахме чувствата си. Всъщност ние почти не си говорехме, с изключение на някоя и друга фраза по време на ежедневните ни пътувания из страната. Тя продължаваше да се уповава на Господ — палеше свещи, оставяше необличани дрехи да нощуват в олтарите; плащаше да четат имената на Рая и Филип в специални служения за здраве в църкви със „силни“ икони; пълнеше съдове с вода от лековити извори и поръчваше от цял свят целебни масла, от които изпращаше през мен и Стоил и за Филип, нищо че той вече беше значително по-добре.

Според Стоил „адвокатките“ — така наричаше половинките ни — вече се чували всеки ден. Ивета настоявала Биляна да се обърне към Бог, защото все още оздравяването на Филип било в негови ръце. От своя страна, Биляна считала, че приятелката ѝ е длъжна да мисли и за собствената си психика, не трябва да се фокусира само и единствено върху състоянието на дъщеря си. Тази фиксация едва ли би помогнала на Рая, но със сигурност вреди на самата Ивета.

— Същият боклук като на закуските в хотела. Там поне беше горещо.

— Казах ти да си поръчваш на бара — въздъхнах.

— Не мога да разбера защо нещо, за което съм си платила предварително, трябва да е боклук? — възмущаваше се Ивета.

Навремето Ивета харесваше Гърция и често отскачахме за по няколко дни до различни места и не помня да сме били разочаровани. Този път бях избрал луксозен хотел на брега — точно под Олимп. Сезонът предстоеше и почти нямаше туристи. Гальовно слънце, прекрасно море — все още студено за плуване. Празни шезлонги и няколко англичани в дървения плажен бар, прясно пребоядисан в бяло. Обикновено търсехме точно такова спокойствие, но сега се чувствахме различно — помежду ни наистина се издигаше стена. Великата китайска стена, Берлинската стена, Стената на плача — единствената останка от свещения юдейски храм в Йерусалим, между чиито каменни блокове бях пъхнал листче с желание за изцелението на Рая.

— Не се получи — въздъхнах.

— Нали ти казах — напълно нормално е и с времето ще го преодолееш.

Не бяхме се любили повече от година. От деня преди катастрофата — 14 март 2015-а. Своеобразно сдобряване след скандала около заминаването на Рая за Банско. Надявах се на това ни „бягство“ да се върнем към страстта от младите години, но така и не стигнахме до нещо повече от разнежени спомени.

За първи път „кръшнах“ на третата година от брака. Момичето ми се лепна в малките часове на една хладна нощ в края на май. Бях изпълзял на въздух след тежка среща с руски контрагенти в бара на хотел „Рила“ на Боровец. Тя беше изключително жизнено и красиво същество, смееше се на всяка моя дума, а не изглеждаше да е пила. Излъга ме, че е студентка, а на мен не ми мина през ума, че по това време са абитуриентските балове. Отдаде ми се неумело, но с трогателен жар и ентусиазъм. А после изпадна в истерия и искаше да скача през балкона заради някаква несподелена любов. „От любовта боли, но с годините човек разбира, че не е болка за умиране“ — остроумничех, докато я водех към стаята ѝ.

След този случай въведох железни правила за изневерите. Жените трябваше да са пълнолетни, чистоплътни, свободни, умни, чаровни, дискретни и реализирани. Да нямат идея кой съм и с какво се занимавам. Най-често пътувахме заедно в чужбина, където шансът да се засечем с някой познат бе нищожен и така можехме напълно да се отпуснем. Общуване, разходки, романтични вечери и събуждане заедно — имах нужда от подобно бягство от ежедневието. Пълно отдаване. Игра на любов, макар и за малко, тъй като правех уговорката, че ще се държим като напълно непознати в бъдеще. Това явно устройваше и отсрещната страна, защото почти не си спомням да съм получавал отказ или да съм имал проблеми.

В последните години имах връзка с една интересна жена, която отлично знаеше кой съм, но този път аз трябваше да се съобразявам с нейните условия:

„Мандат между шест месеца и година, ти решаваш. През това време не докосваш друга освен мен и — в краен случай — собствената си съпруга. Няма никакви други ограничения — виждаме се, когато желаем и имаме възможност, правим каквото ни се прави и на двамата, делим си разходите, задоволяваме прищевките на другия. Запомни — изворът на нашето удоволствие е удоволствието на партньора. Не афишираме връзката си, но при нужда се подкрепяме. Изтича срокът — сядаме, като добри приятели и партньори, и обсъждаме. Можем да назначим нов мандат, можем да си дадем известно време почивка. Или да си кажем сбогом.“

Точно, кратко, ясно — като инструкции от специалист по политически пиар, свикнал да пише опорни точки. А системата наистина работеше, защото се избягваха случайните връзки, а и човек не губеше чувството за свобода — в края на краищата мандатите имаха срок.

След катастрофата тя ми се обади, мила и загрижена, да съм я потърсел в случай на нужда от каквото и да е естество. Така и не го направих. Два дни преди датата получих есемес с напомняне, че мандатът ми изтича. Благодарих топло за всичко и ѝ пожелах здраве и успехи.

Обичах съпругата си, но не мисля, че съм способен на онази голяма любов, за която пишат поетите, която те връхлита внезапно, като горски пожар в сушаво лято, и те отнася като планинска река напролет. Всъщност никога не съм искал такава любов — загубата на контрол винаги ме е плашела. От малък държа аз да определям правилата и да ръководя играта. Дори в чувствата. Ивета ме спечели бавно и постепенно, допусках я до себе си на „порции“, но с времето се превърна в най-важния човек за мен. Признавам си, че я бях „калкулирал“ — хубава, умна, образована, амбициозна — щеше да е незаменим съратник в бизнеса. Не беше разглезена и претенциозна — расла е в скромно семейство в глухата провинция, — просто идеалната съпруга. Но, оказа се, имам нужда понякога от игра на изпепеляващи страсти, риск, тръпка — макар и само за малко…

В последната година на тревоги не бях правил истински секс нито със съпругата си, нито с друга жена. А също и не помня да съм се смял искрено, от сърце. Мислех си, че сексът все ще се случи някой ден, но смехът — едва ли. Първата вечер в луксозния апартамент (от спалнята се виждаше морето, а от джакузито — Олимп) изпихме по една метакса и… Ивета беше точно толкова предизвикателна и секси, колкото трябваше да бъде, а след като нищо не се получи — трогателно мила и внимателна. Опита се да ме успокои, било нормално да има провали при този стрес, на който и двамата сме подложени. И тогава, втренчен в тавана, ѝ признах: „Имам чувството, че тя ни гледа.“. Съпругата ми прекара върховете на пръстите си по наболата ми брада, излезе от водата и се загърна с халата. Не попита коя е „тя“. Налях в чашите коняк и я последвах до панорамния прозорец в хола, прегърнах я през кръста и известно време останахме напълно неподвижни, вгледани в тъмния безкрай на морската шир.

— Гърците падат все по-ниско — продължаваше с възмущението си Ивета. — Скоро ще копаят дъното като нас.

„Копая, прекопавам, изкопавам, разкопавам, подкопавам, закопавам, дълбая, ровя, изравям… скелети от гардероба.“ Няма гардероб без скелети. Младото момиче беше тази „тя“, която имах чувството, че ни гледа, докато се галим с Ивета. Прекрачило парапета на терасата олицетворение на греховете ми. „Как се казваше? По дяволите, как се казваше!“ Може би не заради секса — все пак тя го желаеше, или поне се правеше, че го желае, — а заради това, че съм забравил името ѝ, ме наказваше Господ.

— Къде пак се отнесе? — гласът на Ивета прозвуча уморено.

— Ти беше тази, която настоя да се изповядам и да поискам прошка от Господ. На Великден миналата година — Филип тъкмо беше прескочил трапа. Но съм сигурен, че и ти си се питала защо Бог бави изцелението на Рая — в края на краищата не беше ли редно да помогне и на двамата?

Бях избухнал: „Виж ѝ съученичките — нито една, която да ѝ стъпи на малкия пръст! Нито по хубост, нито по ум! Защо тя? Защо тя?!“.

— Помня какво каза тогава. Дори да си бил прав, не се говори така. Всички са нечии деца — просто не се говори така.

— Бяхме в Гложенския манастир и един монах ни показа килията, в която се е крил Левски. Хубав мъж — ти каза, че със сигурност жените въздишат по него. Сещаш ли се, някой спомена, че е физик и бил работил в Дубна? — Ивета кимна. — Може би затова ми беше симпатичен, за разлика от повечето „божи служители“, до които опирахме. Но до изповед така и не се стигна. Разказах му за случилото се с Рая и помня последвалия разговор дума по дума:

„Защо, отче, Господ наказва едно невинно създание? Заради нашите грехове ли — моите и на майка и?“

„Грешна интерпретация е — каза — онова за изкуплението на родителските грехове от децата. Въпросният стих в Библията касае единствено идолите: «Да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм ревнив. И ще наказвам децата на онези, които Ме мразят, до третото и четвъртото поколение». Става дума не за това, че Господ ще наказва, а по-скоро за последствията от възпитанието.“ „Мразя увъртанията — помня, че му се сопнах — и разните там изсмукани от пръстите тълкувания. Ясно е написано. Нямам нужда да бъда щаден, говоря с духовно лице, не с психиатър.“

„Твърде много гняв има в теб — каза ми. — Трябва да се научим да живеем с болката и да не търсим обяснение, а смирение.“

Ивета се смръщи и без да ме удостои с поглед, ми подаде чашата си с недоизпитото кафе.

— Често се сещам за този мъж, дано не съм го обидил в гнева си. Може да е прав, но виж, аз наистина смятам, че трябва да има върховна справедливост, а дали ще идва от Господ или от Провидението, от Космическата хармония или Спагетеното чудовище — няма значение. Всяка църква има за цел да осигури социализацията на големи групи хора на базата на общ морално-етичен модел. До спазването на определени норми се стига по два пътя — чрез вътрешно убеждение или чрез някаква форма на принуда и страх. И ето оттук следва, че децата трябва да отговарят за греховете на бащите си. Защото човек, дори да е склонен да жертва собствения си имагинерен рай, за да живеят добре тук и сега той и децата му, то мисълта, че те ще плащат, би го възпряла.

Ивета не казваше нищо. Едва ли и беше приятно, че я връщах в кошмарните дни, когато упорито търсехме в Библията отговори и решения. Отворих прозореца на колата и уцелих каменното кошче за боклук с двете чашки от кафе, пъхнати една в друга.

— Предполагам, че това кара по-голямата част от хората да се съобразяват с божиите заповеди. И поради това този постулат е най-гениалната уловка на християнството и не мога да се съглася, че е грешна интерпретация. Според мен реалното обяснение нарочно се избягва.

— В „Езекиил“ е казано, че всеки от нас е отговорен за своите собствени грехове. Не можем да споделим нашата вина с друг, нито може друг да бъде считан отговорен за нея — прошепна Ивета, докато гледаше право напред.

Тя явно нямаше намерение да продължи, а на мен ми кипеше отвътре и по някое време не издържах:

— Ти наистина ли никога не си търсила в себе си вина за това, което се случи? Защото аз самият не мога да спра да се ровя и измъчвам.

— Вина?

— В смисъл на грехове, заради които — чрез Рая — Господ наказва нас.

— Грехове аз нямам. За разлика от теб — Ивета ми хвърли кос поглед.

— При твоята професия?! — не можах да се сдържа и моментално съжалих.

— Всичко това са пълни глупости! — избухна. — Някакви текстове, кой знае от кого писани, допълвани и изменяни стотици, хиляди пъти по какви ли не причини… И някакви хора, които искат да ме убедят, че само и единствено те знаят истината. Виж колко различни религии съществуват, да не говорим, че разклоненията на християнството са десетки. Е, ако има Господ, би ли търпял всичко това? Бог не ни наказвал, а ни пращал изпитания — звучеше ехидно. — Такива, че да ги понесем. Ето това вече е най-големият капан. Какво би станало, ако на хората им дойде до гуша страданието и започнат масово да се самоубиват? Загуба на поданици, работна ръка. Бог е Този, който има властта да реши как и кога да свърши нечий живот. Самоубийството е грях, по-голям от убийството. Но войните в името на Христа не са. И не само в името на Христа, ами и тези в името на Мамона. Да се е намесила Църквата, за да спре война, пламнала заради икономически интереси? Защото Църквата винаги е била в услуга на светската власт. Виновникът е достатъчно да се покае, за да получи прошка от Господ, а ние — моля ти се — трябвало да се смирим и да му простим. Пълен шит — Ивета бе повишила глас и почти викаше. — Никога няма да простя! Никога!

Побързах да затворя прозореца. „Тя няма да прости. На себе си, на мен, на онзи клет циганин. На самия Господ. Дори на Рая няма да прости, ако не се оправи.“ Запалих двигателя и потеглих плавно, кокалчетата на пръстите ми белееха върху волана.

Ивета приключи с вересиите си към Господ в деня, в който докторите събудиха Рая от медикаментозната кома — 25 април 2015-а, събота. Показателите на дъщеря ни бяха стабилни от седмица, резултатите от скенерите на главата не даваха никакви основания за безпокойство. И въпреки това апокалипсисът се стовари върху ни — Рая изпадна в състояние на будна кома.

Вечерта допих наченатата бутилка HUDSON и позвъних на Стоил. В продължение на минути никой не вдигаше, после се чу адски силна музика и гласът на приятеля ми, опитващ да надвика бумтящите басове: „На концерт на Слави сме, Филип с количката и…“. Затворих и изключих мобилния.

— Внимавай! — извика Ивета.

През шосето претича заек. Зайците се движат адски смешно, защото предните им крака са по-къси от задните. Този се свря под мантинелата и за миг очите му отразиха светлините на фаровете. Зайците спят с отворени очи.

The Sheba Rehabilitation Hospital имаше славата на най-реномираното лечебно заведение в света за случаи като нашия. За два месеца престой в The Head Trauma Rehabilitation Department обаче положението на Рая ни най-малко не се подобри. Ден след ден майка ѝ губеше надеждата си за незабавното медицинско чудо и аз станах свидетел на последните мигове от изтляването на поредната ѝ фанатична вяра — този път в безграничните възможности на науката. В откровен разговор с настоящия ѝ кумир — професор Ной, чиито лични протекции си бяхме осигурили — стана безпощадно ясно, че той не се ангажира с каквито и да било обещания за възстановяването на дъщеря ни дори в неопределено бъдеще. Ивета рухна. Не спеше, не се хранеше, не можеше да стои повече от десетина минути на едно място и повече от половин час — в едно помещение. В такова състояние я оставих, макар и само за ден, тъй като тя отказа да ме придружи до Божи гроб. Когато се върнах, я заварих да спи с отворени очи. На сутринта скокна, все едно нищо не е било, и заяви, че има точен план за това, което трябва да се направи от тук нататък.

— Защо преградата помежду ни се появи точно в Тел Авив?

Ивета ме погледна изненадана:

— Защото ти ме заряза.

— Зарязал?! В хотел четири звезди! За цял един ден. Да се чуди човек как си оживяла…

— Цял един ден бях убедена, че няма да се върнеш. Чувствах се абсолютно безпомощна.

— Разбирам.

— Не, не разбираш.

— На другия ден ти си беше съвсем добре.

— Да, защото имах решение. „Божа работа“ — казваха докторите, но и те, и Бог са безпомощни. Какво следва?

— Следва, че трябва да вземем всичко в свои ръце.

— Да взема. Не да вземем. Защото ти и сега не вярваш, че дъщеря ни ще се върне.

— Винаги има шанс.

— Да, средно на пет години веднъж в света се случва чудо и религията и науката влизат в ръкопашен бой, за да си го присвоят. Какъв беше онзи графит за Бог, който адски те беше впечатлил?

— „Шинел до Бога!“

— Не, другият — за това как няма смисъл да Го занимаваме със себе си.

— „Не разчитайте — Бог е зает с по-амбициозен проект!“

— Точно в тази хипотеза сме, да знаеш. Проучила съм всички известни „чудеса“ и знаеш ли кое се оказа общото? Винаги, винаги е имало някой, който е вярвал! Но не в науката или Бог, а в себе си и най-вече в този, когото е искал да спаси.

— Аз също вярвам в теб и в Рая. Вярвам, че тя ще се върне.

— Да, но не вярваш, че ще бъде същата. Трябва да вярваш, че ще бъде нашата Рая!

— Опитвам се. Наистина. Но ми е адски трудно — прошепнах.

— Зная, скъпи — Ивета пресегна ръка и прокара пръсти по бузата ми. Обичах да прави така. — Не искам да ме мислиш за луда или заблудена — аз много добре си давам сметка за това къде сме и какво ни очаква.

Знаеш ли в какво е разликата между нас: ти гледаш на връщането на Рая като на цел, а аз — като на процес. Поради това за теб то е вероятно едно на милион, а за мен е сто процента — просто реалност. Настоях да върнем Рая в България, защото не исках да жертвам теб. Ние сме семейство и трябва да бъдем заедно. Което правеха за нея в Шеба — правим го и тук. Давид е страхотен, доктор Леви — също. Но всичките тези грижи имат за цел само и единствено да поддържат Рая физически и физиологично, за да може — щом се върне в тялото си — да се чувства добре. Все едно е заминала да учи в чужбина и аз бърша прах в стаята ѝ, поливам цветята и проветрявам, та да ѝ е уютно, когато си дойде. Но за да го пожелае, нали разбираш, трябва да я държим в течение за случващото се в нашия свят, за да се чувства тя част от него. Но кой родител би притеснявал детето си със своите грижи? Преди да се кача при нея, се отърсвам от всички отрицателни емоции. Затова не държа ти да идваш всеки ден, защото за който и да е мъж е непосилно да се абстрахира от тревогите за работата си, както за една жена е невъзможно да не мисли за семейните проблеми, докато се труди.

— Възхищавам ти се. За всичко, което си, и всичко, което правиш за дъщеря ни. Страшно съжалявам, че не се постарах повече тези няколко дни, ти имаше нужда от почивка.

— Ти нямаш вина. Поисках да се приберем заради събирането у Биби.

— Че нали избрахме датите за Гърция, така че да пропуснем курбана?

— Да, но си дадох сметка, че отсъствието ни би се изтълкувало грешно. Искрено се радвам, че Филип се оправя, та той ми е като син.

Отклоних очи от пътя — Ивета ме гледаше с нежност.

— Зная, че се надяваше и на син, но… не било писано.

— Мислиш ли, че е късно? Не става дума за син, а по принцип за дете.

— Аз дете си имам — гласът ѝ бе станал дрезгав, почти груб. — Онова клето създание е моето дете. Ти ако искаш друго, хвани си някоя фльорца да ти роди.

До Бояна никой не отрони дума. През цялото време тя упорито гледаше право напред, а аз се опитвах да се сетя кога, къде и пред кого съм нарекъл дъщеря ни „онова клето създание“? Ивета не казва нищо случайно и по принцип избягва недоказуемите обвинения.

Паркирах, когато я чух да казва:

— Още ме обвиняваш, нали? Че настоях да пуснем Рая с Филип в Банско?

— О, Господи! — възкликнах.