Розариум

7. The Ascent of the Soul

7. Възнасяне на общата душа — връщането ѝ към трансцедентната душа. Нужно е много търпение, толерантност и уважение, за да се съхрани връзката. Бог ни изпитва. В отношенията „нищо не се случва“ и е трудно да се запази любовта.

— Представяш ли си? — Облегната на вратата на къщата в Старо Стефаново, Кристина ме гледаше изпитателно. Току-що ѝ бях разказал по-важните моменти от плана за отмъщение и случилото се тази сутрин. — Никаква бомба — колата не е пипана! Стоил въобще не е имал намерение да убиваме циганина, представяш ли си?!

— Представям си. Значи приятелят ти има повече акъл от всички ви — поклати глава. — А сега ти си представи, че се беше случило. Ти лично как щеше да се чувстваш в момента?

— Виж, аз не натиснах дистанционното — ръцете ми се отпуснаха по тялото. — Излъгах Стоил, че съм го натиснал. Просто… го изпуснах на земята в последния момент. Точно се чудех…

— Изпуснал си го, защото не си искал да го натиснеш.

— Може и да си права…

— Права съм. В такива моменти не работи съзнанието, а подсъзнанието и цялото онова не съзнавано, преобладаващата част от нашата същност. Всички сме нещо различно от собствената ни представа за себе си.

— Тоест аз съм страхливец?! — Стана ми неприятно. — И трябва да се примиря с това.

— Не, ти си добър човек. И не трябва да се правиш на какъвто не си.

Кристина влезе в къщата и този път аз я последвах. Имах усещането, че току-що съм изхлузил от плещите си цялата фамилия Котракови е всичката им вина и наглост.

„Слушай внимателно! Твоят човек ни изпържи и ни даде не този, когото очаквахме. Моите хора ще те върнат тук и тогава ще видим какво правим“ — Стоил прекъсна връзката и се обърна към мен:

— Въпросът е дали са комбина със Стария, или и той като нас ще е изненадан. Този Цветан Койчев се оказа скрита лимонка, добре че не го оставих сам.

— Ако реши да офейка?

— Няма лични документи, телефон, пари, кредитни карти, не знае никакъв език, никой няма представа къде е. Паспортът ти е в моите момчета, ще върнат Койчев е него, тази вечер ще си се прибрал официално. Заедно ще те посрещнем на летището. И после отиваме при Стария.

— Какво ще правим при Стария? — Подсмихнах се. — Ще се топим един друг?

— Както виждаш, заради теб спазвам ограниченията на скоростта, така че ще имаме поне два часа да измислим какво ще правим. Но първо да те запозная с обстановката. Докато ти си се гушкал е онази мацка — добре че ти звъннах, щото като нищо щях да ви сваря в леглото, — на мен ми се наложи да поработя. Между другото — свалям ти шапка за тази жена, но ще се наложи да ми кажеш тя какво точно знае?

— Стара позната. Защо мислиш, че знае нещо? Освен това нищо не се случи, нали? Апропо, ти доста бързо пристигна на местопроизшествието. Обясних на зяпачите, че от 112 са обещали линейка и полиция, но са забранили да се мести пострадалият и да се пипа автомобилът. Тръгнах чак като те видях да спираш преди моста.

— Представих се за шеф на охраната на дъртия Котраков, а той още беше зашеметен, та не можа да реагира. Освести се по пътя, дори не се наложи да го топя в реката. Докато го закарам до тях, станахме първи приятели. Нали знаеш, че общият враг най-бързо сближава. Обещах му Цветан Койчев на тепсия. Версията на Котраков за конфликта им е по-стройна, пък и беше направена в по-интимна обстановка.

— Ти ми каза, че Котракови са натопили Койчев за инцидента пред мешерето и му търсят голяма сума пари.

— Това, което Цветан ми пробута пред Стария, беше, че Асен Котраков го помолил да скрие издънката на сина му е момичето на колелото и Цветан се скарал на Кристалин — колко пъти щял да му спасява мангалския задник. Онзи му казал да го духа. Цветан го наритал пред баща му и после циганите го натопили пред мешерето, че уж той блъснал момичето е колата.

— Да не се окаже, че не е Кристалин? — Бях изумен. — И за какво беше всичко тогава? Бащата какво казва?

— Сложно е, но ще карам поред: Кристалин харесвал много Роза, тя него — също, и той се разбрал е баща ѝ, че ще я купят за трийсет хиляди лева и започнал да я посещава. Искал да пробва стоката предварително, обаче няма как — не му се отваря парашутът Прегръдки, целувки и — дотам. Не бил будала баща ѝ — първо парата, пък после другото. Старият Котраков обаче имал други планове за сина си и пратил Цветан да оправя работата. Обаче тази Роза се оказва голяма красавица и Цветан решил той да се уреди — казал на семейството ѝ, че Котракови нямат намерение да си изпълнят уговорката, най-малкото защото Кристалин ще влиза в затвора. Обещал на баща ѝ той да я вземе, обаче сега пък тя против. Като ревнала — Кристалин та Кристалин. Цветан си тръгнал, а Жулиета звъни на Ромео, той скача в аудито, но пред дома ѝ го дебнат ченгетата, свалят го от колата, вземат му ключовете — щото той хем без книжка, хем пиян. Връщат го в тяхната махала и Кристалинчо — за разтуха — се забива при някаква дърта парантия. Ченгетата дават ключовете от аудито на Цветан и вечерта той отива да го прибере. И хайде пак при Роза — кандърми, обещания. Не та не. Пили е баща ѝ цяла нощ и на сутринта станал сакатлъкът е цигането.

— Тоест Цветан Койчев е убил момичето?

— Не точно. Момичето не е убито, натрошено е, но живо. Цветан го удря и не си дава труда да спре, после зарязва колата на Кристалин близо до имението на Котракови, е ключовете вътре. Цигането било от Звънчевите, тези са голяма напаст, намерили краденото колело смачкано, с предния номер на аудито между железата. И веднага цъфнали да изнудват стария Котраков, като му казват, че едва ли не детето умира. Той праща да търсят сина му — намират го пиян на кирка. Асен отпраща досадниците е обещания и пак опира до Цветан, без да знае, че той му е проблемът. Довличат Кристалин, Койчев вдига скандал, докога младият ще прави каквото си иска, проваля му имиджа и прочее. Кристалин казва на баща си, че Цветан нарочно му е пратил ченгетата, Койчев му вика, че е луд. Младият е бесен, разменят си любезности, той вади нож и в патакламата порязва двама от гардовете на Койчев. И Цветан го намушква със същия нож.

— Умрял ли е?! — изумлението ми бе прераснало в безпокойство.

— Да, но не и преди да се закълне на баща си, че не лъже.

— Това знае ли се официално?! — Не вярвах на ушите си.

— Не. Асен Котраков скрива смъртта на сина си, защото е твърдо решен да убие Цветан и не иска полицията да е наясно, че има мотив.

Освен това се страхува, че мешерето ще отсъди спорът да се реши с пари. Щото Койчев им е важен. Май и мангалите не вярват в съдебната си система — Стоил се засмя горчиво.

— Добре, но това не обяснява…

— Чакай де. Има още. Както викаше Цветан Койчев — „циганска работа“. Та — Роза звъни на мобилния на Кристалин, но вдига Асен Котраков: синът му е заминал за чужбина и скоро няма да се върне. Баща ѝ взима телефона и започва да си иска парите, дето Кристалин обещал за момичето. Започнал да заплашва и старият Котраков отива на място да се разберат. Вижда момичето и решава да я вземе за себе си. Обаче трийсет хиляди му се виждат множко и започнал да се пазари, а бащата не давал и дума да се издума. Котраков си тръгнал, а след няколко часа онзи му звъни и се съгласява на двайсет хиляди. Да ги носи и момичето е негово. Най-вероятно Цветан го е подучил да спретне капан за Асен и му е обещал яка пачка.

— Добре де, а защо Асен Котраков се уплаши от обаждането по телефона?

— Ти сериозно ли ме питаш? Сигурно има сто причини, но най-вероятно е решил, че Цветан го е натопил за нещо на ченгетата.

— Което не е далече от истината, но не включва ченгетата, а нас — като най-големи шарани.

— Не нас, а Стария. Цветан Койчев е поискал Стария да го отърве от Котраков. А Стария включва нас. С един куршум — два заека. Вижда ми се по-вероятно.

— Всичката тази латиноамериканска сага… кога се случва?

— Ами момичето е ударено на 4 май сутринта. Кристалин е убит привечер.

— Значи Койчев може да се е обадил на Стария още преди курбана на Гергьовден.

— Точно това искам да разбера — какво и кога е говорил Цветан със Стария. Дреме ми за мангалите.

— И на теб ти се е обадил на Роза баща ѝ, така ли? Не ти ли каза, че Асен е у тях, а не Кристалин.

— Пусна ми есемес с деня. Цветан го беше инструктирал.

— Два въпроса — защо Стария ще играе с Цветан и защо праща нас?

— Защото приятелчетата на Стария наистина са имали конфликт с Асен Котраков и са решили да помогнат на Койчев да оглави клана или да сложи свой човек. По втория въпрос — за да ни хване и нас за топките. В последния петък жълтата преса излезе със статия, в която се казва, че си в чужбина, за да търсиш Кристалин. Дебелогъзкото не знае, че аз знам, че чука някаква, дето се прави на журналистка в този парцал. Казах му да ми даде доклад как се е стигнало до такава публикация. Не че не знаех. Обаче той не си направи труда дори да говори с мен, а това значи само едно — станало е със санкция от Стария. Втора сигнална лампа.

— Коя беше първата?

— Това, че Стария искаше да знае подробности за операцията, преди всичко за мястото и времето. Виж отзад.

— Да, бе. Щях да те питам — това чудо сутринта имаше ли го? — Издърпах дигиталния Canon с огромен обектив. — С тази оптика сигурно можеш да снимаш муха от километър.

— На дебелогъзкото е.

— И каква е връзката? — Не можех да повярвам.

— Прегледай последните снимки. Единственото утешение е, че си по-фотогеничен от мен. Джордж Клуни чака междуградския автобус — разсмя се с пълно гърло.

Хвърлих фотоапарата обратно на задната седалка. Имах чувството, че по гръбнака ми се спуска върволица от раздразнени скорпиони, а по дланите ми космати гъсеници размазват лепкава слуз.

— Как се добра до това?

— Помниш ли онази мацка, дето ти я показвах на монитора? Десислава Градева.

— Да. Какво за нея?

— Събудих я рано тази сутрин — веднага след като ти пропусна целта — изхили се. — Та тя ми сподели, че в момента е сама в леглото, а допреди няколко часа дебелогъзкото се е лигавил между краката ѝ. Бррр — представяш ли си?!

— Не разбирам…

— Оказа се, че двамата са на интимен уикенд в комплекс „Люляците“ — какво съвпадение, — съвсем близо до мястото на събитията. Не че не го знаех. Дай да решим какво ще правим със Стария?

— Какво да правим? — погледнах го изненадан.

— Как какво? След като ни е подготвил такива компромати — Стоил кимна към задната седалка, — ти какво мислиш, че трябва да правим? Да му целуваме ръка?

— И какво предлагаш?

— Ти си единственият, който може да издигне холдинга на по-високо ниво и е по-високи цели.

— Кралят е мъртъв, да живее кралят…

— Точно така.

— Не е ли малко работата сметка без кръчмар?

— Остави на мен подробностите — Стоил изглежда имаше план.

— Ако откажа? Това прави ли ме твой враг?

— Нашето приятелство не подлежи на съмнение и коментар. Винаги сме били тандем, още като ученици. Славни времена бяха. С теб можем да преобърнем света! Така както го желаехме навремето. Като един!

— Като един, а? Трябва да сме напълно искрени един е друг, а това невинаги е възможно.

— Аз винаги съм бил искрен е теб.

— Знаеш ли какво съм се питал през годините — какво щеше да е, ако тогава не беше се случила онази издънка? Когато ме арестуваха на път за дискотеката. Ти не си ли се питал?

— Може би щяхме да сме отдавна мъртви. Колкото и да си твърд, все ще срещаш някой по-твърд от теб — Стоил въздъхна.

— Навремето, когато Стария ни реши проблемите, дали самият той не беше организирал натиска? Някак си много бързо се развиха събитията тогава.

— Не зная. Би могъл. Той си имаше начини.

— Как Стария въобще знаеше за нас?

— Нали е бил офицер във Второ главно, преди да отиде във външнотърговската кантора.

— Така или иначе Стария те качи на висока орбита, защо сега се обръщаш срещу него?

— Това беше сделката за чейндж бюрата — обеща ми не само добър старт, а пълна подкрепа. Обаче в един момент станах излишен на кръга бивши генерали, предвождани от тъста му. Нямаш си представа колко често ми беше натяквано, че дължа кариерата си на тях. В нашите среди няма скрито-покрито, знае се кой точно дърпа конците.

— А защо Стария ти предложи точно това — да станеш офицер? При положение че вашите ги водеха врагове на предишната власт, а новата власт въобще не пипна службите.

— Именно заради репресираното ми семейство съм бил идеален за бъдещ висок пост в системата. Някои хора гледат ходове напред. Знаеш ли, много съм благодарен на нашите, каквото и да бяха преживели като потомствени софиянци от стари капиталистически родове, чест им прави, че са ми спестявали омразата си към комунистите. Може да е било от страх за мен, но всъщност в тях нямаше никакво желание за реваншизъм. Дори онзи, дето се ширеше в жилището им, докато ние бяхме натикани в слугинските стаи, дори него не мразеха. Не бил виновен той, времената били такива. Странно, но след години това бяха аргументите и на комунистите.

— У вас за първи път видях пиано на живо. И човек, дето може да свири — майка ти.

— Само пианото липсваше в онази теснотия, но тя държеше да го запази. Нищо че повечето време върху него бяха подредени дрехите ни. Когато даваше безплатни уроци на Поли, дъщерята на „комшията“, се налагаше да ги мести на моя креват, а аз трябваше да седя на стол. Помня, че веднъж — бях болен от заушка и не можех да стана от леглото — тя ги натрупа отгоре ми. Добре че имаше параван, щях да умра от срам. Влюбен пубер.

— И все пак да се върнем на въпроса — Стария беше ли говорил е теб, преди да потърси среща е мен? Нещо тогава ме караше да мисля, че е било така.

— Той ми се обади и се видяхме в едно кафене — не знаех за какво ще говорим. Чак после се е свързал е теб.

— Значи е много вероятно той да е създал проблема. За да го реши. Както и да е.

— Виж — Стоил се обърна към мен, въпреки че беше по средата на поредното изпреварване, — след това, което се случи, аз осъзнах, че нямаме никакъв шанс. Момчетата също го бяха проумели и се разбягаха. По онова време и в онзи бизнес босовете трябваше да са по-луди от всичките си хора. Но мисля, че ние взехме правилното решение, видя какво стана после. Един по един си заминаха извънсистемните играчи.

Е, някои от системните — също. Няма по-силна власт от официалната — каквито и мафиотски групи да се създават, държавата може да ги срине за дни. Друг е въпросът дали и кога решава да го направи. И спрямо кого. Те щом мен ме бяха приготвили, дето всички ми бяха в краката…

— След като оглави сигурността на холдинга, шпионирал ли си ме за Стария? Аз настоях да те вземем, но като се замисля, дали решението е било мое?

— Не, Стария никога не е искал това от мен. Знаеше, че няма как да играя срещу теб. По-скоро си е дал сметка, че имате нужда от човек като мен, точно бяхте влезли в бизнеса с лошите кредити. Той винаги е считал, че си прекалено мек.

— Казвал ли е го е пред теб?

— Да, в малко по-друг контекст. Казваше, че си най-добрият администратор — човек, който може да гради работещи структури. Гъвкав си, там ти е силата. А иначе се правиш на безкомпромисна акула само за да му докажеш, че не си мек. Това го забавляваше.

— А ти какво мислиш за мен?

— Мисля, че ти си лицето и моторът на холдинга, но Стария е мозъкът. Той не е човек, който би се водил по своето его, за него са важни единствено резултатите. Обича да е в сянка, но да дърпа всички конци. А ти винаги си искал сам да вземаш решенията, но макар отвън да изглеждаше, че е така, то на повечето хора им беше ясно кой всъщност държи властта. Мисля, че егото и лоялността ти години наред са били в конфликт. Постепенно се еманципираш, чувстваш се достатъчно силен и започваш да държиш Стария встрани. При това не само от оперативната дейност, в която той, така или иначе, не се меси, ами и от въпроси, касаещи политиката на холдинга. Предполагам, че си опипвал почвата за политически протекции, различни от тези на Стария, тъй като имаш добри лични контакти. Тогава се появиха разногласията ви. Така мисля.

— А не е ли точно обратното — различията във вижданията да са довели до желанието за еманципация?

— Въпрос на трактовка, но ти по-добре знаеш. Аз съм само страничен наблюдател.

— И като такъв на чия страна си? Или просто си подсигурил козове срещу двама ни?

— Ако си спомняш, веднъж те предупредих да не рискуваш всичко заради глупости. Защото Стария беше в течение на всичко, което правиш. Не от мен. Аз за нищо на света нямаше да те предам. Стария го знаеше и беше достатъчно умен да не се опитва да го промени, а да го използва. Разчиташе на мен, без да го обявява директно, да бъда мост между двама ви. Това е неговият начин. Подсигурява си система от канали за въздействие. Някои директни, други — не. Както този през Биби и Ивета.

— Искаш да кажеш, че ме е работил през жена ми? И как точно?

— Как точно ли? Ами той пуска мухата на Биби, а тя — на Ивета. От там нататък е ясно. Така стана и с „Да спрем убийците на пътя!“, така стана и със случая „Шопов“. А също и с Котракови.

— Чакай, дай едно по едно. Какво за фондацията?

— Тя е създадена по идея на Стария. Много от това, което се случва, има пряка връзка. Стария е обещал на Шопов да го отърве от затвора заради убийството на онова семейство срещу място като съветник в Законодателната комисия на парламента за Биляна и подпомагане на фондацията — финансово и всякак. Вече има подготвени промени в НПК за шофиращите без книжки и пияни, а също за промени в застраховането. Стария е говорил първо с Биби, тя му казала, че ще обсъди с Ивета, но от нея ще зависи дали ще поемат Шопов. Ивета ѝ отказала, наложило се Стария директно да я навива, знаеш той колко убедителен може да бъде. Според него нямало нищо общо между двата случая: каращ с двеста пиян до козирката циганин без книжка, отнета му за алкохол, срещу уважаван депутат, принуден да навлезе в насрещното платно, за да предпази малко дете, излязло внезапно на шосето. Разбира се, пробата за алкохол на депутата е чиста. Свидетелите, същите тези с детето, като по поръчка си спомнят, че то се изскубнало от ръцете на баща си, отдалечило се на стотина метра от чешмата, до която била спряла колата им, и претичало през пътя към майка си, която — кой знае защо?! — била на отсрещната страна. А там е баир, не можеш и да се изпикаеш.

— Откъде тези подробности? Биби и Ивета били ли са наясно?

— Стария ме помоли да проуча. За да е наясно колко здраво е стиснал топките на Шопов. Биби и Ивета научиха „детайлите“, след като бяха поели случая. Стария знае кога какви порции информация да подава.

Компромисите са изглеждали напълно оправдани за благородната кауза на фондацията, за която щели да наберат сериозни средства чрез самия Шопов.

— И аз бях въвлечен в „случая «Шопов»“? Ивета ме помоли да натисна сина на единия от изготвилите експертизата, а той да навие баща си — някакъв пенсиониран професор — да се отметне от твърденията си.

— Всъщност Ивета вече се е била договорила с този нещастен човечец да му оправят ипотеката още преди да говори Стария с теб. Нещо повече, той вече е имал съгласието на професора. Така че не си го слагай присърце.

— Не те разбирам… За какво тогава е бил целият цирк, ако всичко е било предварително уредено?

— Ивета казала на Биби: „Както винаги, Бранимир се опитва да е целият в бяло, докато всички други сме в лайна до брадичките“. Прави си изводите.

— Благодаря ти за откровеността.

Известно време пътувахме мълчаливо. Летяхме с безумна скорост и със сигурност всявахме ужас у другите участници в движението. Годините каране със синя лампа бяха повредили Стоил и, за разлика от мен, той никога нямаше да стигне до убеждението, че правилата трябва да се спазват. Насред едно рисковано изпреварване го чух да казва:

— И аз искам да те питам нещо. Знаеш какво се говореше навремето — след случая с дискотеката, — че нарочно си ударил полицейската кола…

— Това са глупости — реагирах спонтанно. — Как ще ударя нарочно полицейска кола?!

— Е, било е за добро — промърмори Стоил.

— Всъщност… как си представяш бъдещето на холдинга? — Побързах да сменя темата, неудобна и за двама ни. — Ако аз — както ти се изрази преди малко — поема цялата власт, ти ще си ми дясна ръка, така ли?

— Така. Ти ще си капо ди тути капи, аз ще съм ти консилиери.

— Тоест — ще си ми съветник. Ще ме съветваш.

— Точно така. Надявам се не считаш, че нямам качества?

— Имаш. Точно затова трудно ще се получи. Основните ни различия със Стария са по картоните с търкането и бързите кредити. Ти какво би ме посъветвал?

— Защо си против?

— Защото са чиста измама.

— Мисля, че не си прав. Не можем ние да сме отговорни за тъпотата на хората. Всеки има глава на раменете. В края на краищата никой не ги е карал да вземат пари и ако не са си направили добре сметката — сами са си виновни. Каква е разликата с лошите банкови кредити?

— Отговорността си е на банките, не заставаме ние очи в очи с човека. Ти би ли казал на някой нещастник, че искрено се надяваш да закъса и да не ти върне парите навреме, за да го обезкостим?

— Първо — на мен и теб няма да ни се наложи да заставаме очи в очи. Има си хора за тази работа. Просто бизнес. Нормален, законен бизнес. И въпреки ограниченията тепърва ще има още повече мангизи в него.

— А не ти ли се струва, че тези рестрикции са по-скоро спънки с цел да останат определени играчи? Какво ни гарантира, че ние ще сме сред тях?

— Ти. Ти трябва да го гарантираш. За толкова години, мисля си, все нещо си „прихванал“ от Стария. Когато той не е в играта, неговите хора — щат не щат — ще работят с нас.

— Трябва да ти призная нещо… Аз… не натиснах бутона на дистанционното.

— Зная. Дистанционното е в мен. При връщането си за Котраков го намерих на спирката. Ето че и аз трябва да ти благодаря за откровеността.

Стоил пусна уредбата и наду звука:

Навремето и двамата обожавахме Metallica.

— Всъщност Розариумът важи за Крал и Кралица, едва ли става с Крал и Крал — промърморих. Беше абсурдно да ме чуе при тези децибели.

Наближихме София.

— Закарай ме до апартамента, но гледай да е преди четири и половина.

— Добре, аз ще посрещна Койчев и после ще скочим до Стария. Имам една молба — питай Ивета кой е бащата на Филип?

— Какво те прихваща?! — Ченето ми увисна.

— Това със заушката — бях на петнайсет. След време разбрах, че последствията може да са много сериозни — стерилитет и прочее. Затова и поставих условие на Биляна, че ще се оженим само ако забременее. Няма мъж, заради когото една жена си заслужава да жертва възможността да бъде майка. Дори да го направи, след време със сигурност ще го намрази. Не исках и да чувам за донорство — изобщо вариантът да гледам чуждо дете ми се струваше абсурден. Според специалистите имаше шанс за успех при отделяне на най-жизнените сперматозоиди и инсеминация. По онова време другите методи бяха все още екзотични. Получи се от третия път, след който бях заявил, че няма да има повече опити. Тогава нямах никакви съмнения, но напоследък…

— Кога „напоследък“?

— На курбана. Нещо ми мина през главата.

— И какво сега?

— Дал съм за изследване генетичен материал на Филип и на Стария. Чакам резултати. Уж трябваше да са готови. Питай Ивета, да видим тя какво знае.

— Едва ли ще каже на мен, но със сигурност ще предупреди Биляна, че съм питал.

— Не ми пука. Питай я.

Стоил ме остави и отпраши към летището, за да посрещне Цветан Койчев. Имаше намерение да го повери на охраната на обществения трезор в сградата на „Уни-финанс“, докато решим какво ще го правим.

Ивета се появи точно навреме и се съгласи да поговорим, но не и преди да се качим при Рая.

— Това беше и моята идея — уверих я, докато бяхме в асансьора.

— Мама е тук! — Ивета ме избута напред. — Баща ти също е тук! Ние е него ще слезем до долу за малко и аз ще се върна при теб. Кажи му довиждане.

Капучино за нея, фреш за мен. Чудех се откъде да започна:

— Рая изглежда добре… — смотолевих. — Ти също.

— За разлика от теб — многозначително усмивка осени за миг лицето на Ивета. — Търсих те спешно, но ти не ми вдигна — сигурно си бил адски зает през цялото време, но няма значение. Исках да ти кажа, че онова интензивно лечение, което експериментираха в Шеба, е дало отлични резултати и влиза в програмата на клиниката. Доктор Леви го препоръчва. Счита, че ако върнем Рая при тях за около година, бихме могли да очакваме значителен напредък.

— Това е чудесна новина.

— Повече от чудесна. Проблемът е, че местата за лечението са ограничени и половината от сумата трябва да се плати предварително.

— Имаш достъп до всичките ни сметки, дори да не съм тук…

— Наличното няма да стигне. Ще се наложи да направим бърза продажба на този апартамент и да ипотекираме къщата в Банкя.

— Толкова ли е сериозна сумата?

— По-сериозна е, отколкото си представях, но точно това е гаранцията за успеха.

— Все пак — за колко пари става въпрос?

— Като получа официално потвърждение от клиниката, ще те информирам.

— А ако се окаже, че началната сума не е достатъчна и се наложат още и още средства?

— Ще ги дадем. Ако не желаеш да участваш, имам предложение за теб — развеждаме се и аз вземам всичко налично, а за теб остават дяловете в „Уни-финанс“.

— Това са глупости. Мислиш ли, че ако сме разведени, притесненията ми ще се стопят? Какво ще правим, ако след време се наложат още разходи?

— Виждаш ли разликата между нас — за мен парите, дадени за здравето на Рая, са инвестиция, а за теб — разход.

— Не виждам защо да се разделяме. Имаш пълен картбланш да разполагаш с цялата ни собственост. Нямам никакви претенции. Но все пак — какво ще стане, ако парите не стигнат? Ще продадем къщата?

— Ще я продам, да. За момента ще се наложи да я ипотекирам. Ще имам около година да ѝ взема максимално възможната цена.

— Добре. За съжаление, Стария не е много по тези работи, но дали да не говорим е него…

— Ти нищо не знаеш за Стария!

Ивета се надигна:

— Трябва да съм на предела на отчаянието, за да го моля за пари, но — ако се наложи — ще го направя. Всяка майка би лазила на колене, за да намери средства за лечение на детето си. Вече пратих имейл на доктор Леви да ни включи в списъка. А относно развода — мислила съм го и преди катастрофата, защото ти ми изневеряваше през цялото време, но тогава реших, че няма смисъл. Обаче след като ме изостави в Тел Авив, след като дотам не ти пука за дъщеря ни, че цяла седмица не мога да се свържа с теб за нещо толкова важно като лечението ѝ, струва ми се, че…

— Че сега има смисъл, така ли?

— Поне ще се отърва от илюзията, че не съм сама.

— Доста съмнителен плюс за толкова радикална промяна, не мислиш ли?

— При всички положения ще е добре да се разделим за известно време. Просто да си починем един от друг. Хайде, качвам се при Рая.

— Момент… Ти знаеш ли кой е бащата на Филип?

Ивета ме погледна стреснато и седна обратно на стола:

— Това пък откъде дойде?

— Стоил ми каза, че е карал заушка и не може да има деца. Убеден е, че Филип не е негов син, сега проверява версията, че Стария е бащата. Не го вярвам, но му обещах да те питам.

— Ще ти кажа какво знам. Биляна се опитваше да забременее и беше правила две неуспешни инсеминации, преди третата ми каза: „Безсмислено е с неговата сперма, говорих с лаборантката. Никакъв шанс. Само са ни вземали парите. А е донор — той не дава и дума да се издума“.

— Ха! — възкликнах. — Мислиш ли…

— Има още нещо — прекъсна ме Ивета. — Ден преди да почине съпругата на Стария, ходихме с Биби да я видим. Биби тъкмо беше разбрала, че е бременна и ѝ го съобщи. Те, изглежда, са имали предишни разговори по въпроса, е такова впечатление останах. Помня думите ѝ, защото тогава ми се видяха адски странни: „Ти си жена. Носиш в себе си живот, а това е най-великото тайнство във Вселената.

На жената не ѝ трябва чиста съвест, за да е щастлива“. А после каза още нещо, в смисъл че странно би искала някоя жена да роди на Стария дете, с което той да се гордее. Така — може би — щял да спре да мрази дъщеря им.

— Стария мрази дъщеря си?! Нищо чудно, че не иска да подкрепя чуждите деца! — промърморих.

— Толкова години си му като син, а идея нямаш какъв човек е Стария! Какви суми дава за каузи — от личните си доходи! Да, не са за болни деца, но всеки има право да решава в какво да вярва и какво да подкрепя. Знаеш ли колко от медалите, спечелени от български ученици по света, са станали възможни благодарение на него? Колко средства налива в обучение по информатика? А колко талантливи деца имат достъп до най-големите специалисти в дадената област? Или колко от най-добрите учители са останали в клас, а не са заминали да мият чинии? Нищо не знаеш! Слайса стопанисва тенис кортове и спортни площадки в почти всички малки градчета на страната — да не мислиш, че сам го е решил? Манекена подарява компютърни кабинети на училищата и дава стипендии на умни деца от малките населени места — защото е много ларж?

— Ти самата си казвала, че разбиранията на Стария са близки до фашизъм.

— Да, близки са. Но нима ти не беше на негова страна и не повтаряше всичко, което каже? Не беше ли ти човекът, който ме убеждаваше в желязната логика на неговата „теория за целесъобразност при ограничен ресурс“?

— Да, но аз съм против крайностите — всяка теория си има граници на валидност.

— Знаеш ли каква е разликата между теб и Стария — той не само мисли, той действа съобразно това, което счита за правилно. Помниш какво казваше — че е по-добре в едно градче да има добър учител по математика, отколкото добър хирург, защото на колко души ще помогне един лекар и колко от тях ще са пияници, пострадали от глупост? А добрият учител е в състояние да промени живота на стотици деца.

— Ако трябва да съм честен — не помня.

— Това за хирурга го каза пред всички преди години. Минало ти е покрай ушите. Както и много други неща. Помниш ли притчата за бедняка и Буца? — Повдигнах неопределено рамене. — Бедняк попитал Буца: „Учителю, защо сме толкова бедни?“, а той му казал: „Защото не сме научени да даваме“. Стария не обича да назидава. Предпочита другите да извървят пътя до неговата истина.

— Любимата му притча за Буца е друга. Буца видял да гори покривът на някаква къща, влязъл и се развикал на хората да напуснат. А те го заразпитвал дали вън не е студено, дали не вали, дали не духа силно… Буца си излязъл: „Най-добре тези да изгорят“. Не се заблуждавай — ако не му играеш по свирката, Стария е безкомпромисен.

— Каквото и да си говорим, аз съм го виждала да плаче. Бяхме с Биляна. Съпругата му точно беше починала. Нали знаеш, че се върна от Щатите болна.

— Стария не говори много за себе си, поне не и е мен. Жена му е била при дъщеря им, нали?

— Опитала се е да я спаси. За шест години живот в Страната на неограничените възможности била стигнала дъното — наркоманка, лична собственост на средна ръка наркодилър. От нея го знам. Колумбиец. Каква ирония — тя била избрала да учи в Колумбийския университет, защото там бил учил Джак Керуак. Пребивал я като куче, просто така. Целият ѝ гръб бил в рани от изгаряния — играели върху него карти и си гасили цигарите. Заради нея майка ѝ се разболя от рак.

— Успяхте ли да отмените забраната на Стария да влиза в Щатите?

— Не, не е виждал дъщеря си и внучката от десет години.

— Не се ли срещат някъде в Европа?

— Веднъж, в Париж. Дъщеря му се е наредила на държавна работа и нямала много отпуск.

— Каква работа? Стария не им ли помага?

— В пощите. Тя е две години по-голяма от мен, внучката е на петнайсет. Стария никога не им е помагал — бил е против оставането на дъщеря му в зад океана. Дай да сменим темата.

— По-скоро е бил против провала ѝ. Той нали се е виждал е нея и внучката — това не значи ли, че е простил?

— Седмица преди да замине за тази среща в Париж, Стария не беше чувал нищо за дъщеря си от дванайсет години! Не знаеше, че има внучка на пет. И най-важното — нямаше и грам подозрение, че тази внучка може да е черна. Той не е расист в обичайния смисъл на думата, но за неговото поколение да имаш внуче негърче…

— На Стария внучката е черна?! — Бях потресен.

— Да, представяш ли си. При неговите убеждения…

— Но той все пак е пожелал срещата в Париж.

— Той там разбира. И се е държал добре, повярвай ми. Но на следващата година дъщеря му пожелала да дойде с детето в България, а Стария ѝ предлага отново среща в чужбина. И тя разбира, че баща ѝ се срамува от тях. И отново потъва. Женена е за черен пастор и живее някъде в Калифорния — това знае Стария за нея. Трябва да се качвам при Рая.

Поръчах капучино и кроасан. Младото момиче гледаше през мен, сякаш бях част от добре измитата витрина. Тръсна ги отпреде ми и побърза да върне демонстративното си отегчение зад бара.

Преди година в живота ни настъпи рязка промяна, но истинските последствия от катастрофата като че ли предстояха. „Просто да си починем един от друг“… По дяволите! — поредната тъпа прищявка на Ивета. „Тъпа ли? Нима?! Нима не изпитах облекчение, че идеята идва от нея?“ В момента не можех да се концентрирам — предстоеше важна среща. Да идва вече Стоил и да ходим да сваляме Стария от трона. Нали това решихме. Но, както казва Доктора: ако пет гарги висят на жицата и едната реши да отлети, няма да останат четири, а пак ще са пет — едно е да решиш, друго — да направиш.

— Кралят умря, да живее Кралят! — възкликнах, а двете жени от съседната маса ме изгледаха със смесица от любопитство и притеснение.

Кралят… Умен и ерудиран, Стария умееше да извлича информация буквално от всичко, познаваше в детайли реалните икономически процеси и тъй като притежаваше изключителен усет за хората, то нямаше проблем да предвиди вероятното поведение на „икономическите субекти“. Анализите му бяха безстрастни, без никакви лични и субективни влияния. Не обичаше телефони и компютри и постоянно обикаляше: из офиса, града, страната, пътуваше често в чужбина, за да се вижда с хората очи в очи. В сравнение е него аз съм абсолютно консервативен — главата му постоянно раждаше идеи, той и настояваше да опитваме нови предизвикателства дори когато резултатите не бяха предварително ясни или имаше сериозен риск.

Стария обожаваше „разузнаване е бой“, понякога изглеждаше хаотичен и разпилян, по младежки безгрижен и често казваше, че всичко ще си дойде на мястото. Точно поради това партньорство ни бе толкова ползотворно — Стария се нуждаеше и ценеше моята систематичност и последователност „Ти си човек, който изгражда работещи структури!“ — това беше най-голямата похвала, която съм получавал в живота си. Той успяваше да „зарази“ хората си е увереност, усещане за принадлежност, чест и най-вече — лоялност. Самият той се държеше открито и приятелски, не се заяждаше за дреболии и правеше забележки — по-скоро даваше съвети — само за поправими неща. Никога не натякваше за минали решения, признаваше охотно своите грешки, като се шегуваше с тях по същия начин, по който го правеше с издънките на другите. Освен това Стария не можеше да понася лъжата и подмазването — имаше вроден радар за лицемерие и фалш, но най-много от всичко го вбесяваше нереализираният потенциал. За него да не работиш върху себе си и да нямаш стремеж за постоянно самоусъвършенстване, беше престъпление.

На тръгване от Старо Стефаново, заради присъствието на Стоил, не бях целунал Кристина. Дори не бях ѝ казал да ме чака и че ще бързам да се върна или нещо подобно. Протегнах ѝ двете си ръце (ухилен фалшиво, все едно бях недодялан застрахователен агент), а тя се засмя и пъхна в тях рисунките на гравюрите. Извадих ги от джоба на якето и ги разстлах пред себе си. Една от тях виждах за първи път — The Demonstration of Perfection. За пореден път се възхитих на красивия ѝ почерк.