Розариум

9. The Return of the Soul

9. Възвръщане на душата — възстановяване на любовта! Общ свят — Общо измерение на света. Съзнателно избрано Съ-Битие, вместило всички разнообразия и различия. Пълна откритост.

Събуди ме весела глъчка отвън. Минаваше дванайсет — бях спал като праведен. Насред двора група ученици си ровичкаха в телефоните, докато се правеха, че слушат беседа за Дякона Левски. Зърнах монаха, който ми беше отворил посред нощ, и отидох да си оправим сметките. Попитах го за онзи брат, дето е завършил физика, но той е неохота смотолеви нещо, от което разбрах само „село Асен“. После запалих четири свещички за живите и една за мъртвите и си тръгнах. Учениците влизаха на групички от по няколко души в килията, където се беше крил Апостола, все така зазяпани в ръцете си.

В Гложене хапнах надве-натри отдавна изстинала баничка, а някаква бабка ме заговори:

— Закъде си, чедо?

— За Търново…

— А, таман, таман. Ше ти покажа път напречко, излиза малко преди Бели извор.

И бабето се качи при мен и подкарахме към нейното село Асен. Като наближихме, я попитах има ли манастир наоколо? То църква нямали… Оставих я в центъра и продължих. Тъкмо след последните къщи ми се стори, че трябва да свия, но бабката беше казала „само напред“. След двеста метра в нищото тясното пътче опря в частен имот — оградено място със строителен фургон и недовършена постройка, силно наподобяваща църква. Бременна жена подаваше една по една керемиди на мъж, легнал по корем на обшития е дъски покрив. Спрях, за да попитам за пътя, по-скоро да се извиня, че ще ползвам двора, за да направя обратен. Мъжът слезе и се приближи. Усмихваше се „благо“ и аз го познах. Здрависахме се.

— Михаил, приятно ми е.

— Бранимир Бонев. Миналата година се видяхме в манастира, едва ли си спомняш.

— Спомням си. Дъщеря ви беше катастрофирала, нали? Как е тя?

— Все още е в будна кома. Жена ми вече не вярва, че Господ може да помогне. Разчита на медицината.

— Че медицината да не се е появила от само себе си? Вярата в нея също е вяра.

— Имам една позната, с която сте били съученици. Кристина.

— А, Крисчето. Добро и умно момиче, завърни психология. Сигурно е стигнала далече. Няколко пъти идваше горе, но все не беше сама.

Жената донесе две бутилки бира, приседнахме на купчините керемиди. Отпихме.

— Интересно — как се стига от физиката до Бога? — не можах да се сдържа.

— Повечето учени признават съществуването на Висш разум, не достижим за нашите представи.

— Едно е да го знаещ друго — да тръгнеш по този път. Но пък и пътищата понякога криволичат — казах.

— Моят така тръгна — криво. Още от ученик.

— Кристина ми каза, че си имал гадже, с което сте се разделили… — обадих се след малко.

— Да. Да ме зареже, беше най-нормалното нещо, което можеше да направи. Замина да учи в Щатите, а аз останах тук. Не знаех добре езика, а без език няма стипендия.

— Защо не опита след университета?

— Май сте говорили доста за мен? Банална история. Още като ученик ме викаха в някаква служба, бил съм разказвал политически вицове, което си беше верно. Ако съм искал да пътувам на състезания по физика в чужбина, да кажа тези вицове от кого съм ги чул? Не помня — викам, — много съм разсеян. А дали не е от еди-кой си учител, дето ви подготвя за състезанията? Ми не, той другарят ни говори само за физика. Онзи беше млад, симпатичен такъв и май гледаше през пръсти на работата си, защото не си даде зор да ме убеждава. Това е осемдесет и осма година, та не беше чудно. Настигна ме на две преки от управлението и седнахме — ей така, като е теб — да пием по бира. Поговорихме си за това-онова — нормален човек. Извини се, че си вършел служебните задължения, и се разделихме като приятели. Та — за какво ти го разказвам? Завърших университета пръв по успех, мечтаех да замина на Запад, кълвях като ненормален. Физика, математика, английски… По онова време специализациите в чужбина се движеха от фонд „1300 години България“. Отивам аз във фонда и на кого мислиш попадам — на онова ченге отпреди Десети ноември. Като го видях, и направих кръгом. Той пак ме настигна и пак седнахме да пием бира, ама този път без да се крием.

— Все пак времената са били други, демокрация — казах с ирония и Михаил се засмя.

— Така де, демокрация. Само дето си беше пак същото и той пак ми се заизвинява — няма да стане, вика, западните държави дават стипендии главно за хуманитаристи, не искат да ни развиват потенциала в точните науки. Пращаме им социолози, философи, политолози, журналисти — онези ни ги връщат като ошлайфани рупори на демокрацията и техните ценности.

— И ти избра Изтока? Правилно, какво да правиш с тази ядрена физика в България.

— Наистина го избрах, но не пред България, а пред Запада. Малко след това моят човек ми се обажда — ела да се видим, имам нещо за теб. Отивам, пак пием бира и той ми казва, че бившият му шеф, генерал не знам кой си от ДС, ходатайствал за мен. Ти си бил скрита лимонка, вика, да имаш такива покровители и да си траеш. Какви покровители, питам, този не съм го чувал. А зет му, полковник еди-кой си? И казва фамилията на бившето ми гадже. Баща ѝ бил в службите и той. И тогава им теглих по една майна на всички и хайде в Дубна.

„Стария и дъщеря му…“ — трябваше ми време да се съвзема.

— А защо се върна от Дубна?

— В последните години екипът ни работеше върху намирането на евтини начини за превръщане на неблагородни метали в злато.

— Алхимия! — възкликнах.

— По принцип грешката на алхимиците е била, че са търсили субстанция, с която да третират други метали, за да получат злато, а това не става с химическа реакция. Науката отдавна е решила този проблем — чрез промяна на атомната структура на елементите. С една дума, „философският камък“ не е вещество, а енергията на бързите електрони.

— И успяхте ли?! — не можех да повярвам.

— Елементарно е, но скъпо. По-скъпо от цената на истинското злато. Искаха да направим процеса икономически изгоден. По онова време руснаците изнасяха неимоверни количества злато. Казвали са ми приятели, че „Лондон Метал Ексчейндж“22 се тресе всеки път, когато „Антей“23 кацне на острова при засилени мерки за сигурност Товароносимостта му е пет лота. Лот е най-малката единица, която се търгува на борсата — двайсет и два тона и половина. Според мен искаха да направят дъмпинг с изкуствено злато. Проблемът е, че те никога не са си правили добре сметките — колкото повече продават, толкова повече пада цената и алхимията става неизгодна. Не мисля, че това е начинът, по който лично аз искам да помогна на човечеството — със съсипване на Свободния пазар, най-разпространената западна религия. Напоследък руснаците обявяват, че са успели по биоспособ, но според мен е абсолютен блъф.

— Кои ценности споделяш — западните или източните?

— Изтокът и Западът се различават в същността си. Парадигмите на Изтока се противопоставят на тези на Запада, но и двата модела не могат да осигурят пълноценно битие на съвременния човек. Той не се интересува от политики и идеологии, дори от религии не се интересува истински. Интересува се главно от себе си. Хората не разбират, че никоя техника и технология няма дълбочината на живия контакт, усещането за човека, биополето му, аурата му. Поради това все повече млади хора бягат в компютърни игри, киберсекс, рисувано порно — новите наркотици.

— А нормалното порно? — засмях се. — Защо е този бум в мрежата?

— Сигурно защото напоследък е модерно да се идентифицираш с всички персонажи — засмя се и той.

— Тоест се задействат и анимата, и анимусът — възкликнах.

— Точно така — намигна ми. — Личи си, че си близък с Крисчето. Въпросът е коя парадигма, кой модел — индивидуалистичният западен или колективистичният източен — е по-добър? по-голям е шансът да се роди гений в Китай, отколкото в САЩ, но колко от гениалните деца биха се развили в едната и колко — в другата среда? Имаме критичната маса хора и критично ниво на развитие. Държавите мастодонти са привилегировани, защото са огромни пазари и икономическият ефект от постиженията на нашия хипотетичен гений се мултиплицират. Но природните и социалните закони са различни.

— Така е, съгласен съм. Но къде хората са по-щастливи?

— Това е друг въпрос. Не казвам, че е по-маловажен, но ако говорим за света като цяло, колкото и да е ценно себепознанието — за самия теб, — за света като цяло е по-важно друго. Да мислиш не само за себе си, да се идентифицираш със социална група, да взаимодействаш с другите индивиди и групи. Защото това е пътят към общението с Бога. Всичко на този свят е една хранителна среда, в която може да се зароди и избуи Любов, позволяваща човек да се едини с Бога.

„А дали хранителната среда не изисква човешки тор!“ — помислих си, а гласно попитах:

— Как се стига до тази Любов, след като човекът не е идеално същество? И защо е нужна тя, след като… — посочих към небето — Той изпрати своя син и той изкупи греховете на човечеството, и спаси всички вкупом?

— Наивно е да се смята, че с идването на Христос на Земята всички са спасени, при това завинаги. Идеята и вярата в един абсолютен Бог, който е Любов, позволява допускането, че такъв дар е възможен и че приемането му е елементарен акт. Но това не значи, че всеки може да остане какъвто е и да продължи да живее както досега. Христос прави много силно разграничаване между повярвалите и неповярвалите в Него. „Аз съм вратата; ако някой влезе през Мене, ще бъде спасен и ще влиза, и ще излиза.“ Спасението, за което говори Исус, е свързване на духа към абсолюта, към абсолютния дух, който е в такъв мащаб, че за обикновения човек е немислимо дори да си го представи. Необходима е смелост, за да се преодолее мисленето в „крайни“ категории и да приемеш безкрая. Онези, които няма да повярват и няма да се отнесат към Христос, ще останат да пребивават в своята досегашна крайност. Той те обича, ти имаш Неговата Любов, какъвто и да си. Въпросът е да заслужиш Неговата прошка. А това става, като ти самият простиш на другите. Покаянието е една от основите на християнството — да повярваш, да се покаеш и да бъдеш спасен.

Откъм фургона се чуваше тракане на посуда. Няколко кокошки се разхождаха из двора — сетих се покритото с черга ауди. Кога беше това — в някакъв минал живот?

— Тази църква… каква е? — попитах плахо.

— Православна.

— Аха, ама… официална ли е? Към Светия синод?

— Не, това е моя църква. Никой няма ексклузивни права за любовта към Бог.

— Е… да… — смотолевих.

— Любовта към Бог е най-горе в пирамидата на любовта, но не трябва да е положена върху куха структура. Понякога се налага човек да се върне съвсем в началото, за да запълни пропуските. Като дете свирех на акустична китара. Нашите ме заведоха при маестро Райчинов, току-що се беше завърнал след дълги години на Запад. Човекът се извини, но въобще нямал намерение да се занимава с ученици. Е, можел да ме чуе. Започнах, а той — явно впечатлен — грабна китарата си и посвирихме заедно. Самият маестро настоя да се занимава с мен, при това не даде и дума да стане за пари. На първия урок ме накара да изсвиря гамата. Като видя колко съм разочарован, каза: „Трябва да сме сигурни, моето момче, че нямаш абсолютно никакъв пропуск“. След година открих физиката и забравих за китарата. Но пък тя ми помогна да вникна в „Струнната теория“ — усмихна се.

— „Неведоми са пътищата Му“ — усмихнах се и аз.

— Тази фраза е приемана за най-универсалната християнска истина, но я няма в Библията. Иначе е неточен цитат на стих от Книгата на пророк Исая: „Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища — като Моите пътища“.

— Можем да заменим „пътища“ със „смисъл“. „Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашият Смисъл — като Моя Смисъл.“

— Добре звучи — Михаил ме изгледа с учудване и поклати глава. — Изглежда не съм отговорил задоволително на въпросите ти и ти си продължил да търсиш.

— Имаш ли нещо против да ти помогна за керемидите?

Михаил присви очи. Нямах идея какво се върти в главата му, но ми се виждаше абсурдно да отхвърли подобно предложение.

— Не бързам за никъде… добавих. — Пък и не е редно жена ти да вдига тежко.

— Прав си. Благодаря ти.

— Мама е тук!

Ивета приседна на леглото до дъщеря си и хвана ръката ѝ.

— Днес, маме, ще ти прочета нещо от нета. Представих си, че ти си го писала на Филип:

„Искам понякога да флиртуваш с мен, нищо че отдавна сме заедно. Да продължим да търсим и да преодоляваме интимните си бариери. Да си прощаваме и да се приемаме каквито сме. Да се изслушваме и да си казваме «аз също». Да се извиняваме. Да сме равноправни партньори. Да пием кафе и да се шегуваме с чувството, че това ще трае вечно. Да си казваме, когато сме наранени. Да си държим ръцете на публични места. Да масажирам слепоочията ти, а ти — проклетите ми ходила. Понякога да ме каниш на срещи през деня, да ми подаряваш цветя без повод. И шоколад. Да ме гушкаш. Да ме целуваш бавно. Искам многочасови нощни маратони, бърз сутрешен секс и трескаво любене в асансьора след гости или кино. Да не се страхуваш от целувки, когато съм болна…“

— Чудесно е, нали, маме? Бих добавила само: „Да се радваш с моите радости, а аз — с твоите. И да спрем да си търсим грешките“.

Свършихме след няколко часа. Свалих старата престилка, която бях навлякъл, измих се на чешмата и седнахме на масата насред двора. Хлябът ухаеше като хляба от моето детство, за който се редях на опашка пред фурната в Дрен. В паницата с пилешка чорба едро накъсаният магданоз плуваше в пръст естествена мазнина — точно като в бабината супа от детството. С тази разлика, че сега това ми харесваше. Жената не беше първа младост, но заоблените ѝ форми и щедра пазва, считани за изконна хубост на Балканите, при нея бяха още по-изявени от бременността. Когато свършихме, тя раздига посудата, донесе ни по една бира и ни остави сами. Нямаше смисъл да питам Михаил защо е напуснал манастира.

— Доста работа отметнахме, благодаря ти.

— Приеми го като извинение — засмях се.

— Извинение?! За какво?

— За предишния ни разговор. Помня го дума по дума. Ти беше единственото духовно лице, което ми вдъхваше достатъчно доверие, за да споделя болката си. Но тогава бях… емоционално нестабилен и сега искам да се извиня за невъздържаната си реакция.

— Реакцията ти беше защитен механизъм. Господ е създал всичко, но само човека — по свой образ и подобие. Стремежът към намиране и постигане на смисъл — това го различава от животните. Няма животно, готово да умре за идеали и ценности. Но тече един много стар процес, обусловен от двете фундаментални загуби, съпътстващи развитието на човека — на животинските му инстинкти и на родовите му традиции. Първото рефлектира в загуба на сигурност, а второто — в липса на ориентация. Човек не знае кой е и какво трябва да прави. Но най-големият проблем е, че много често дори не знае какво желае.

— „Хората мечтаят за безсмъртие, а умират от скука в дъждовен неделен следобед“ — лаф на един приятел, доктор.

— Така е. Шопенхауер го е казал по друго време и в друг контекст, но е напълно подходящо за настоящия момент: „Човечеството се люшка между страданието и скуката“. Хората са фрустрирани и живеят в екзистенциалния вакуум, породен от специфични за всяко време фактори, и Църквата, далеч не само православната, повече от всякога не може да се справи с предизвикателствата на настоящето. Защото тя е закостеняла институция, а причините за болестите на всяко съвремие се променят. Бунтарското хипи поколение на бащите ни страдаше от нихилизъм; най-сериозният бич за нас е стресът, а за децата ни — отегчението. Но всичко това е — чисто и просто — липса на смисъл. Волята за смисъл се компенсира с воля за власт, в някои от нейните проявления — пари, секс, удоволствия. Помниш ли приказката за царя, който не спрял да вдига данъците, докато народът не го ударил на ядене и пиене? Цялата свръхсексуалност в днешно време също е плод на екзистенциален вакуум.

— Автентичният западен модел принуждава хората да избират кариерата пред семейството. Включително жените — обадих се.

— И този избор руши тяхната иманентна същност и води до липса на душевен комфорт и самообвинения. Отношенията между хората имат четири аспекта: „Аз-Аз“, „Аз-Ти“, „Аз-Ние“ и „Аз-Другите“. За пълноценното ни битие е необходимо всички аспекти да бъдат балансирани, но съвременният човек предпочита да се „крие“ в някоя от крайностите. „Аз-Аз“ е своеобразен егоизъм, бягство в себе си. Такива бягства са пиянството, наркотиците, творчеството. „Аз-Ти“ е ограничаване в любовта, в кръга на семейството. „Аз-Ние“ е обществена идентификация, професионална или гражданска. Гониш кариера, бориш се за каузи. „Аз-Другите“ са социалните отношения извън „Аз-Ние“ и като правило са много проблематични, защото предполагат приемане на другостта. И ако големият бич за хипи генерацията са били наркотиците, а за юпи поколението — антидепресантите, то за сегашните — колкото и да е парадоксално — са новите комуникации. Защото във всичките чатове, фейсбуци, форуми и прочее човек е „Аз-Другите“. Дори да контактува с любимата, с приятелите си или семейството.

— Пълният душевен баланс е също толкова вреден — поклатих глава, — колкото и тоталната му липса. Съществува нещо като „разумно напрежение“, движещо ни напред. От време на време човек се нуждае от напускане на зоната си на комфорт, за да може да си даде сметка за важните неща. Като например да се замисли за смисъла.

— Да, въпросът за смисъла е най-важният въпрос. През целия си живот човек се бори да оцелее в тежката сянка на трагичния трипостас — болка, вина, смърт. До кой момент се бори, в кой се пречупва? Надеждата умира последна, но след нея остава смисълът. Смисълът е капитанът, гордо изправен на палубата на потъващия кораб. Има една притча по темата, искаш ли да я чуеш?

Кимнах.

— От незапомнени времена се носели слухове за мъдрец, който живеел на върха на висока планина. Хората от близкото селище проводили трима първенци да го попитат за смисъла на живота. След дълго катерене по чукарите те се изправили пред мъдреца, но докато си поемат въздух, той плеснал с ръце и възкликнал:

„Чудесно е, че си дадохте труд да се качите дотук. Бихте ли били така любезни да ми кажете в какво се заключава — за всеки от вас — смисълът на живота?“

Те помислили, че ги изпитва.

„В добротата“ — казал първият.

„В любовта?“ — предположил вторият.

„В самоусъвършенстването!“ — бил категоричен третият.

„Ето това е проблемът — въздъхнал първият, — че сме на различно мнение и не знаем дали някой от нас е прав. Какъв е смисълът според теб, учителю?“

„Защо очаквате аз да зная, след като живея в уединение и въобще не познавам живота? Всеки от вашите смисли може да е истински, стига да е свързан със себенадмогване.“

„Значи себенадмогването е универсалният смисъл?“

„Не, то е универсален способ за ежедневно търсене на пътя, по който да стигнете до смисъла — творчество или полезен труд; преживяване или среща; отношение към страданието.“

Помълчахме. Отпихме от бутилките. Бирата се беше стоплила.

— Аз пък измислям китайски поговорки — подметнах и двамата се засмяхме. — Мъдрецът от притчата им е казал, че за всеки от тях смисълът е различен, при това трябва да го търсят извън себе си. Той самият затова не го знае, защото го е търсил в себе си. Освен това търсенето на смисъла не е акт, а процес. Днешният смисъл утре ще бъде вчерашен, но утрешният може да е напълно друг.

— Малко хора живеят в настоящето, а точно там се правят изборите, засягащи бъдещето и формиращи миналото. Ако си представим всеки ден от живота като лист от календар, след като го откъснем в полунощ можем да го изгорим в камината или да напишем на гърба му това, което сме сторили; любовта, която сме дарили; радостите и страданията, които сме изпитали. И да го депонираме в единствената сигурна банка — тази за осъзнат смисъл. Ние не притежаваме истински нищо, освен своите спомени и своя жизнен опит.

— Спомените понякога са срамни, но жизненият опит винаги е положителен. Помниш ли предишния ни разговор?

— Да, в детайли. Питаше дали децата не изкупват греховете на родителите си? Имаше си предварително готов отговор и моят не ти хареса.

— Беше ме яд на самия мен, на света и на Господ. Много тъпо от моя страна, да Му търся сметка, при положение че дори не вярвах в Него. Как си позволяваше Той да говори едно, а да върши друго?! Какво значение имаше чии грехове изкупва дъщеря ни, след като шансовете ѝ за нормален живот бяха нищожни? Още тогава го знаех.

— Сега ми се виждаш доста по-смирен.

— Защото разбрах, че трябва да задавам важните въпроси на себе си. Но това не значи, че съм открил отговорите. Не виждам смисъл дъщеря ни да продължи жалкото си съществуване, нито да се върне към „живота“, след като единственото, което можем да очакваме, е неизбежно и безсмислено страдание и за нея, и за нас е майка ѝ.

— Ненужното страдание е мазохизъм, но неизбежното страдание носи смисъл. Модерната западна ценностна система, за която ти спомена, натоварва човека е изискването да бъде „щастлив“ и „успешен“. Това означава, че е срамно да си „нещастен“ и „лузър“. Отнето е правото на човек да е горд в своето нещастие. Страданието е ценно именно заради достойнството, с което се понася. Ако човечеството не го разбира, въпрос на време е да се достигне — за пореден път — до идеята за унищожаване на старите, болните, умствено непълноценните, изобщо на „неполезните“.

Благодарих му и станах. Изпрати ме до джипа и ми стисна ръката.

— Какви китайски поговорки си измислил?

— Последната беше нещо от сорта, че ако вървиш по един път и се спъваш, това не е твоят път. Не съм сигурен, че съм я измислил, може да съм я чул или прочел.

— Всъщност е едно и също. Но все пак внимавай какви поговорки си измисляш — Михаил се засмя. — И понеже виждам, че си свестен човек, ще ти призная, че нашият първи разговор — без да преувеличавам — промени живота ми. И тази жена — махна с ръка към двора, — както и тази недостроена църква, са пряко следствие от него.

— Сериозно ли?! — бях изумен.

— В края на „Покаяние“24 една старица питаше: „Защо е този път, ако не води към храма?“. А аз се запитах: „Защо е този храм, ако не можем да помогнем на влезлия в него?“. Вярваш или не вярваш в Бог, за душевния ти комфорт е нужно смирение. Следващата стъпка е да простиш на себе си. И едва тогава няма да се боиш от ново начало.

Потеглих. В огледалото видях как жената се появи откъм недовършената църква и застана до мъжа. Той я прегърна през раменете и двамата ми помахаха.

След няма минутка излязох на „правия път“. Така е, помислих си, правият път често прави нелогични чупки. Дисплеят на телефона показваше две обаждания от Стоил и едно от Ивета.

Позвъних на Стоил.

— Къде си? — попита.

— Пътувам — отговорих неопределено. — Казвай.

— Взех резултатите от ДНК експертизата. Стария е баща на Филип.

За втори път в последната минута не знаех какво да кажа.

— Няма ли да кажеш нещо? — за първи път, откакто го познавах, Стоил звучеше умолително.

— Онова е ченгетата и полицейската кола… на морето. Не беше инцидент. Исках да ме приберат. Ударих ги нарочно и след това им скочих на бой. Бях се уплашил, това е.

— Защо отваряш тази тема? — повиши глас.

— Защото най-важното е да простиш на другите и на себе си.

— Майната ти! — изръмжа.

— И да не се боиш от ново начало.

Затворих.

Набрах съпругата си:

— Здравей, търсила си ме.

— Да. Говорих със Стария — тонът ѝ беше хладен. — Холдингът ще поеме всички разходи по лечението на Рая, сега и в бъдеще. Били сте се разбрали. Предполагам, че е в замяна на нещо?

— Да, в замяна на дяловото ми участие. Така няма да се налага да продаваме апартамента и къщата.

— Стария ми каза и за… пътуването до провинцията. Пак си се отървал е чиста съвест.

— Да…

— Разбрах, че ще заминаваш. Не си си взел никакъв багаж, дори не си минавал през вкъщи.

— Не съм.

— Това прилича на бягство.

— Не е бягство. Самата ти предложи да се разделим за известно време.

— Иска ти се да ни изтриеш от живота си, нали?

Ударих с юмрук по таблото.

— Мама му стара, какво повече искаш? Да си изтръгна сърцето и да ти го връча? Ще изцедиш и последните му капки кръв и пак няма да си доволна! Честно да ти кажа — иде ми да се гръмна!

— Извинявай, че двете е Рая ти пречим да си живееш живота. Ако можеше тя да е мъртва, а мен да ме няма, нали?! Дали ще ни изоставиш, или ще се гръмнеш — не виждам разлика. Лесно е човек да умре, трудно е да живее за някого!

Връзката прекъсна.

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно.“

Тресях се от гняв. Представих си думите на Ивета като черно мастило, впръснато в кръвоносната ми система. Съвсем скоро отровата им щеше да се резорбира от всяка моя жива клетка и да я парализира.

„Телефонът на абоната е изключен или извън обхват, обадете се по-късно.“

Радиото хващаше чисто една-единствена станция:

„… е най-популярният, но и най-сложният цветови символ, алегория едновременно на небесното съвършенство и земните страсти, времето и вечността, живота и смъртта, плодородието и девствеността, романтиката и сладострастието. Наречена още в древността «царица на цветята», розата е представяла идеята за кръга, вечния цикъл на живота, раждането и прераждането. Римляните хвърляли розови листа пред своите военачалници и легиони след поредния военен триумф, а цезарите били окичвани е венци от рози. В Средновековието розата олицетворява света Дева Мария, небесната сила и изцелението, което милостивата Божия майка давала на всеки вярващ. В католицизма червената роза напомня за пролятата Христова кръв. Sub Rosa dictum — буквално «казано под розата» — има значение на разговор, неподлежащ на разгласяване — тайната на изповедта. В алхимията розата е символ на мъдростта и знанията, мистичността и просветлението — последното стъпало на духовното израстване, а Розариумът — на възраждането на духовното след смъртта на тленното, на Рая и на свещения брак — Hieros Gamos. В наши дни…“

Превключих на сиди. Стария предпочиташе предкласика — Бах, Хайдн, най-много да попадна на Вагнер. Първите акорди ме втрещиха — Dust in the wind, любимото ми парче на Kansas.

Разума или инстинктите си трябва да следва човек? Или може би вътрешния си глас? Откъде се появява този глас — от собственото ни или от колективното не съзнавано? Или е директната ни телефонна връзка с Бог, която някой е обявил за феномен и е нарекъл „съвест“?

Пълна газ и пълен глас — страхотно трио бяхме с Роби и Стив.

Всичко е прах по вятъра. „Бог ревниво е запазил Смисъла за себе си, а нас е наказал със Съвест.“ Всички ние сме прашинки във вятъра.

Наляво — София, надясно — Велико Търново. На запад — отъпканото русло, на изток — ново начало. „Да не се боиш от ново начало!“ — на чужд гръб и сто съвета са малко.

Спрях, затворих очи и се опитах да чуя вътрешния си глас. Не се получи. Тогава си представих как звъня на Бог по пряка, лично моя трансцедентна линия за спешни случаи:

„В момента Бог е зает с по-амбициозен проект, обадете се по-късно.“

„В момента Бог е зает с по-амбициозен проект, обадете се по-късно.“

„В момента Бог е зает с по-амбициозен проект, обадете се по-късно.“

Устремен към арката на залеза пътят наподобяваше река от разтопено злато.